Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (19)

19.

— Имам поръчение за теб, скъпа моя — каза Октавиан на сестра си по време на вечеря.

Тя замръзна, продължавайки да държи малкото парче агнешко, чиято възхитителна тънка коричка от мазнина беше подправена с горчица и пипер. Думите му прекъснаха мислите й, които се въртяха около промените във вечерното меню на Октавиан, откакто се беше оженил за Ливия Друзила. Най-изтънчените и вкусни ястия! И в същото време много добре си даваше сметка, че нищо не се прахосва, от безбожната заплата на готвача до парите, похарчени за продукти и подправки. Ливия Друзила сама пазаруваше и се пазареше здравата. На готвача пък и през ум не му минаваше да кръшка или да отмъква продукти за собствената си кухня. Ливия Друзила го държеше непрекъснато под око.

— Поръчение ли, Цезаре? — попита тя и внимателно отхапа повече месо, отколкото мазнина.

— Да. Какво ще кажеш да се разходиш до Атина и да видиш съпруга си?

Октавия грейна.

— О, Цезаре, разбира се!

— И аз си помислих, че няма да имаш нищо против. — Той намигна на Меценат. — Имам и задача, с която никой друг не би се справил по-добре.

Тя сбърчи вежда.

— Задача? Това поръчение ли ще рече?

— Понякога — сериозно отвърна Октавиан.

— Какво трябва да сторя?

— Да закараш на Антоний две хиляди подбрани войници — най-добрите от най-добрите, — а също така седемдесет нови кораба, голям таран, три по-малки, двеста балисти, двеста големи катапулта и двеста скорпиона.

— Богове! Аз ли трябва да командвам цялото това… множество? — попита тя с блеснали очи.

— Страшно обичам да те виждам тъй щастлива, но не. Гай Фонтей изгаря от нетърпение да се върне при Антоний, така че той ще бъде командирът — отвърна Октавиан и захрупа стрък керевиз. — Ти можеш да занесеш на Антоний писмо от мен.

— Сигурна съм, че ще се зарадва на подаръците.

— Не толкова, колкото на теб, бих казал — поклати пръст Октавиан. Погледът му се премести от Октавия към кушетката на Меценат и Агрипа и се спря малко тъжно върху втория. Рядко се случваше плановете му да се объркат, но с този определено бе станало точно това. Къде беше сгрешил?

Всичко започна от факта, че Агрипа е ерген и Ливия Друзила бе решила, че това не може да продължава така. Дори и да бе сметнала погледа му за твърде чувствен, когато се спираше върху нея, тя запази тази информация за себе си и просто съобщи на Октавиан, че е крайно време Агрипа да се ожени. Без да подозира нищо, той се замисли върху думите й и реши, че както винаги тя има право. Агрипа вече разполагаше с достатъчно богатства, земя и имоти, така че никой баща не би сметнал, че търси брак по сметка. Освен това той беше много привлекателен на външен вид. Трудно можеше да се намери жена на възраст от петнадесет до петдесет, която да не запърха с мигли в негово присъствие. За съжаление той никога не забелязваше това. Никакви светски приказки, сковано държане в обществото — такъв беше Агрипа. Жените припадаха по него, а той се прозяваше — или още по-лошо, омиташе се навън.

Когато Октавиан отвори дума за ергенството му, той примигна и го погледна смутено.

— Да не намекваш, че трябва да се оженя?

— Всъщност, да. Ти си най-важният човек в Рим след мен, а въпреки това живееш като някой от онези източни отшелници. Лагерна койка вместо легло, повече брони, отколкото тоги, без нито една прислужница в домакинството — каза Октавиан и се изкиска. — А засърби ли те, начесваш се с някое недодялано момиче от село, с което не можеш да останеш за постоянно. Не ме разбирай погрешно, Агрипа, не искам да кажа, че трябва да изоставиш недодяланите селски момичета. А просто, че ти е време да се ожениш.

— Никоя не би ме поискала — изтърси той.

— Много грешиш, ако искаш да знаеш! Скъпи ми Агрипа, изглеждаш добре, богат си, имаш положение. Та ти си бивш консул!

— Да, но нямам нужния произход, Цезаре. И не представлявам интерес за разните надути момичета на име Клавдия, Емилия, Семпрония или Домиция. Ако кажат да, то ще е само заради приятелството ми с теб. Идеята за съпруга, която ме гледа отвисоко, никак не ми допада.

— Тогава погледни малко по-надолу, но съвсем малко — не преставаше Октавиан. — Намерил съм идеалната жена за теб.

Агрипа го изгледа подозрително.

— Това да не е работа на Ливия Друзила?

— Не, честна дума! Идеята си е изцяло моя.

— И коя е тя?

Октавиан пое дълбоко дъх.

— Дъщерята на Атик — тържествуващо рече той. — Идеална е, Агрипа, наистина идеална! Не е от сенаторската класа, макар че това е само защото татко й предпочита да прави пари не от политиката. Има кръвна връзка със Сесилии Метелиите, така че е достатъчно благородна. При това е наследница на едно от най-големите богатства в Рим!

— Твърде е млада. Знаеш ли изобщо как изглежда?

— На седемнайсет е, скоро ще навърши осемнайсет. И да, виждал съм я. По-скоро красива, отколкото симпатична, с хубава фигура и изключително добре образована, както може и да се очаква от дъщеря на Атик.

— Да чете ли предпочита, или да пазарува?

— Да чете.

Напрегнатото лице се отпусна мъничко.

— Е, това е добре. Тъмна или светла?

— Средна работа.

— О.

— Виж, ако имах някоя по-възрастна, щях да ти я предложа с благословията ми! — викна Октавиан и размаха ръце.

— Наистина ли? Наистина ли би го направил, Цезаре?

— Разбира се, че бих го направил! Но тъй като нямам, ще вземеш ли Цецилия Атика, или не?

— Никога не бих събрал смелост да поискам ръката й.

— Аз ще се оправя с това. Ще я вземеш ли?

— Май нямам кой знае какъв избор, така че… да, ще я взема.

Така и стана, макар че Октавиан не бе осъзнал колко неохотно се е съгласил младоженецът. Агрипа беше самостоятелен от тринадесетгодишен. На двадесет и седем вече бе станал твърд като бетона, с който така обичаше да експериментира. Като се изключи компанията на Октавиан и донякъде на Ливия Друзила, той бе кисел, мълчалив и винаги бдителен. Изглеждаше много добре, че се жени, още повече че невястата, подобно на всички нейни приятелки, бе влюбена във великолепния и недостижим Марк Випсаний Агрипа.

Месец след сватбата високата изящна лилия, както я наричаше Ливия Друзила, се спаружи и повехна. Момичето изля мъките си в съчувственото ухо на Ливия, а тя на свой ред ги изсипа в ухото на Октавиан.

— Истинска катастрофа! — извика тя. — Горката Атика смята, че не я зачита за нищо — дори не разговаря с нея! А идеята му за любене е… е… прости ми, че ще бъда вулгарна, любов моя! — е като жребец с кобила! Хапе я по врата и… и… е, ще го оставя на въображението ти. За щастие — мрачно продължи тя — не удовлетворявал много често плътските си нагони.

Октавиан никога не беше очаквал, че ще научи за тази страна на Агрипа, нито пък желаеше да я научава. Изчерви се и изведнъж му се прииска да бъде където и да е, само не до жена си. Много добре знаеше, че от собствените му способности в областта на любенето има какво да се желае, но знаеше също, че тръпката за Ливия Друзила идваше от властта, и се чувстваше повече или по-малко удобно. Жалко, че Атика нямаше такива наклонности — но пък и не е била омъжена шест години за някой Клавдий Нерон, който да превърне момичешките й мечти в желязна цел.

— Да се надяваме, че ще забременее — каза той. — Едно бебе ще насочи вниманието й другаде.

— Бебето не е заместител на задоволяващия съпруг — рече Ливия Друзила, която лично бе презадоволена. Намръщи се. — Проблемът е, че си има довереник.

— Какво искаш да кажеш? Че брачните истории на Агрипа ще станат всеобщо достояние ли?

— Не бих се тревожила толкова, ако беше така просто. Не, довереник й е старият й наставник, либертинът на Атик Квинт Цецилий Епирота. Най-добрият мъж, когото познавала, така казва.

— Епирота? Чувал съм това име! — възкликна Октавиан. — Виден учен. Голям познавач на Вергилий, ако се вярва на Меценат.

— Хммм… сигурна съм, че си прав, Цезаре, но някак не ми се вярва да й предлага поетична утеха. О, тя е добродетелна, разбира се! Но за колко време, ако пратиш Агрипа в Илирик?

— Това зависи от боговете, мила моя, а аз нямам никакво намерение да си пъхам носа в брака на Агрипа. Да се надяваме, че Атика ще си роди бебе и то ще погълне цялото й внимание. — Октавиан въздъхна. — Може би на Агрипа не му подхожда много млада жена. Май трябваше да му предложа Скрибония?

 

 

Може би. Вечерта, когато Октавия дойде на вечеря заедно с Меценат и неговата Теренция, а Агрипа с Атика, по-голямата част от висшето общество на Рим знаеше, че бракът на Агрипа не е от най-удачните. Гледайки мрачното изражение на най-стария си приятел, на Октавиан страшно му се искаше да го утеши някак, но не можеше. Поне Атика е бременна, помисли си той. Освен това беше намерил смелост да намекне на Атик, че няма да е зле любимият му либертин Епирота да стои по-далеч от любимата му дъщеря. Четящите жени са също толкова уязвими, колкото и пазаруващите.

 

 

Октавия беше толкова щастлива, че взе разстоянието до дома си едва ли не тичешком. Най-сетне ще види Антоний! Бяха минали две години, откакто той я остави на Коркира. Антония Малката, известна като Тонила, вече вървеше и бъбреше. Прекрасно момиченце с тъмночервената коса на баща си и червеникави очи, но за щастие, не с неговата брадичка и — поне засега — нос. А какъв нрав само! Антоний се е метнал на майка си, докато Тонила е съвсем като баща си. Стига, Октавия, спри! Спри да мислиш за децата и помисли за мъжа си, когото скоро ще видиш. Каква радост! Какво удоволствие! Тръгна да намери гардеробиерката си — много компетентна жена, която високо ценеше положението си в домакинството на Антоний и в същото време беше изключително привързана към Октавия.

Тъкмо обсъждаха най-задълбочено какви дрехи да вземе в Атина и колко точно нови трябва да си ушие, за да достави удоволствие на съпруга си, когато влезе икономът и съобщи, че в дома се е отбил Гай Фонтей Капитон.

Октавия го познаваше, но не много добре. Той беше с тях, когато тя и Антоний плаваха за последно заедно, но неразположението й я бе принудило през повечето време да остане в каютата, а и пътуването до Коркира беше съвсем кратко. Затова поздрави високия, красив и безупречно облечен Фонтей с известна сдържаност. Не беше и сигурна каква е причината за посещението му.

— Император Цезар казва, че ти ще отнесеш даровете му на Марк Антоний — каза той, без да се опита да седне. — Реших, че трябва да намина и да проверя дали имаш нужда от нещо за пътуването или за Атина — може би мебел или някакви трайни храни?

„Очите й — помисли си той, докато гледаше как чувствата се гонят в тях. — Най-прекрасните очи, които съм виждал някога, макар че не необичайният им цвят ги прави тъй завладяващи. По-скоро причината е в добротата, във всеобхватната им обич. Как е възможно Антоний да я мами? Ако беше моя, щях да съм й верен завинаги. Друго странно нещо — как може да бъде сестра на Октавиан? И още едно — как успява да обича едновременно Антоний и Октавиан?“

— Благодаря, Гай Фонтей — отвърна с усмивка тя. — Всъщност за нищо не мисля, освен… — тя погледна боязливо — за морето, а за него никой не може да се погрижи.

Той се разсмя, взе ръката й и я целуна леко.

— Госпожо, ще направя всичко по силите си! Татко Нептун, Вулкан Земетръсецът и морските лари ще получат богати жертви, за да запазят морето спокойно, да духат попътни ветрове и пътуването ни да е бързо.

С тези думи си тръгна, оставяйки Октавия да се взира след него, усещайки някакво странно облекчение. Какъв приятен човек! Щом той е главният, всичко ще бъде наред, както и да се държи морето.

 

 

А то се държа точно както бе поръчал Фонтей, когато принасяше жертвите си. Дори заобикалянето на нос Тенар не беше съпроводено от обичайните опасности. Но докато Октавия си мислеше, че загрижеността му за нея е просто проява на учтивост, Фонтей много добре знаеше колко себични са надеждите му. Той желаеше компанията на тази чудесна жена през целия път, което означаваше никакви морски болести. Не можеше да си позволи да я разочарова, дори и при акостирането в Пирея. Приятна, остроумна, добър събеседник, никога превзета или с типично „матронско“ поведение — беше направо божествена! Нищо чудно, че Октавиан й бе издигнал статуи, нищо чудно, че обикновените хора я уважаваха, почитаха и обичаха! Двата нундина в компанията на Октавия от Тарент до Атина щяха да останат скъп спомен до края на живота му. Любов? Любов ли беше това? Може би, но в нея нямаше и следа от долните подтици, които свързваше с тази дума, когато се отнасяше за отношения между мъж и жена. Ако му се беше появила посред нощ и бе поискала от него да правят любов, той не би й отказал, но тя не се появи. Октавия сякаш беше от някакво по-висше измерение — колкото жена, толкова и богиня.

Най-лошото беше, както Фонтей знаеше, че Антоний няма да бъде в Атина да я посрещне. Той вече бе здраво оплетен в мрежите на царица Клеопатра в Антиохия. Братът на Октавия също го знаеше.

— Поверявам ти сестра си, Гай Фонтей — каза той непосредствено преди да потеглят от Капуа към Тарент, — защото те смятам за по-искрен от останалите креатури на Антоний и вярвам, че си човек на честта. Разбира се, основната ти задача е да съпроводиш войниците и техниката до Антоний, но искам и нещо повече от теб, стига да си съгласен.

Типичният за Октавиан двусмислен комплимент — той бе една от „креатурите“ на Антоний, — но Фонтей не се засегна, защото усети, че това просто е въведение към нещо далеч по-важно, което той искаше да му каже. И то не закъсня.

— Знаеш какво прави Антоний, с кого го прави, къде го прави, а може би и защо го прави — рече малко реторично Октавиан. — За съжаление сестра ми няма представа какво става в Антиохия и аз не съм я осветлил, защото е възможно Антоний просто… ъъъ… да си запълва времето, изпълвайки Клеопатра. Възможно е да се върне при сестра ми веднага щом научи, че тя е в Атина. Не ми се вярва, но не бива и да се изключва такава възможност. Искам от теб да останеш край нея в Антиохия в случай, че Антоний не се появи. Ако стане така, горката Октавия ще има нужда от приятел. Новината, че връзката на Антоний е сериозна, ще я съсипе. Сестра ми е част от късмета на Рим, почти като весталка. Ако Антоний я разочарова, тя трябва да се върне у дома и в същото време да не бъде натирена бързо-бързо. Разбираш ли ме?

— Напълно, Цезаре — отвърна без колебание Фонтей. — Не бива да й се позволява да напуска Атина, докато има и капка надежда.

При спомена за този разговор лицето на Фонтей се изкриви. Вече познаваше госпожата далеч по-добре оттогава и откри, че е страшно загрижен за участта й.

Е, сега се намираха в Гърция и жертвите му трябваше да са посветени на гръцките богове — Деметра, майката, Персефона, откраднатата дъщеря, Хермес, вестителя, Посейдон от дълбините и Хера, царицата. Пратете Антоний в Атина, нека се освободи от примката на Клеопатра! Как може да избере онази хилава и грозна дребна жена пред прекрасната Октавия? Не може, просто не може!

Октавия скри разочарованието си от новината, че Антоний е в Антиохия, но научи достатъчно за ужасната кампания срещу Фрааспа, за да разбере, че той сигурно предпочита в този момент да бъде при войниците си. Затова му писа незабавно, за да го уведоми за пристигането си в Атина и за дара, който беше дошъл с нея — войници, обсадна техника и артилерия. Писмото бе пълно и с новини за децата му, за другите обитатели на детската, за семейството и за събитията в Рим и съвсем невинно намекваше, че ако той не може да дойде в Атина, би могъл да поиска от нея да замине за Антиохия.

Между написването на писмото и отговора на Антоний — цял месец — й се наложи да изтърпи подновяването на приятелства и познанства от предишното си пребиваване тук. Повечето бяха напълно безвредни, но когато икономът обяви за пристигането на Пердита, сърцето на Октавия се сви. Възрастната римска матрона беше съпруга на търговец — плутократ, невероятно богата и опасно безработна. Пердита бе прякор и тя го носеше с гордост. Той не означаваше, че тя самата е съсипана, а че винаги намираше начин да съсипе другите. Пердита беше разрушител, носителка на всякакви злини.

— О, бедната моя, милата моя! — извика тя и се понесе из дневната в ефирната си вълнена рокля в модерния за момента крещящ пурпурен цвят, окичена с безброй огърлици, гривни, висулки и обеци, които дрънчаха като затворнически вериги.

— Пердита. Радвам се да те видя — механично отвърна Октавия и изтърпя целувките и ръкостисканията.

— За мен това е безчестие и се надявам да му го кажа, когато го видя! — извика Пердита, докато се настаняваше в стола.

— Кое е безчестие? — не разбра Октавия.

— Че как, безсрамната афера на Антоний с Клеопатра!

Устните на Октавия се изкривиха в усмивка.

— Наистина ли е безсрамна? — попита тя.

— Мила моя, та той се ожени за нея!

— Нима?

— Наистина го е направил. Оженили се в Антиохия, веднага след като пристигнали от Левке Коме.

— Откъде знаеш?

— Перегрин получи писма от Гней Цина, Скавър, Тиций и Попликола — отвърна Пердита. Перегрин беше съпругът й. — Самата истина е. Миналата година му родила още едно момче.

Пердита остана половин час и упорито отказваше да стане от мястото си, въпреки че домакинята така и не й предложи храна и напитки. През това време успя да снесе цялата история, както я знаеше, от многомесечния запой на Антоний в очакване на Клеопатра до подробностите от сватбата им. Самата Октавия вече бе осведомена за някои събития, макар и не по начина, по който й ги описваше Пердита. Тя слушаше съсредоточено, без да дава израз на чувствата си, и се изправи при първа възможност, за да сложи край на неприятната интерлюдия. От устата й не излезе нито дума за склонността на мъжете да си вземат любовници, когато са разделени с жените си, нито за нещо друго, което би могло да даде повод на Пердита да разказва за срещата им. Естествено, гостенката можеше и да излъже, но тези, които чуеха лъжите й, нямаше да намерят потвърждение на нейната версия. След като Пердита излезе с подрънкване и бърборене на горещото атинско слънце, Октавия се затвори в стаята си за цял час, без да пуска дори слугите. Клеопатра, царицата на Египет. Затова ли брат й говореше за нея толкова гадно дори и по време на вечеря? Колко ли знаеха останалите, докато тя самата не бе подозирала нищо? Октавия знаеше за децата на Клеопатра от съпруга й, включително и за роденото миналата година момче, но това не я притесняваше. Просто беше приела, че египетската царица е плодовита жена, която също като нея нямаше нищо против да зачева. Собствените й впечатления бяха за жена, която бе обичала Божествения Юлий страстно и от цялото си сърце, а сега търсеше утеха у братовчед му и искаше да роди от него повече деца, за да гарантира трона за следващото поколение. На Октавия никога не й бе минавало през ума, че Антоний няма да кръшка. Това си бе в природата му, а как би могъл да върви срещу нея?

Ала Пердита говореше за вечна любов! Но от нея струеше злонамереност и проклетия, така че защо да й вярва? И въпреки това червейчето се промъкна под кожата на Октавия и започна да дълбае навътре към сърцето й, към надеждите и мечтите й. Не можеше да отрече, че съпругът й се е обърнал за помощ към Клеопатра, нито че все още се намираше в обятията на прочутата владетелка. Но в момента, в който научеше, че тя, Октавия, отново е тук, Антоний щеше да върне Клеопатра обратно в Египет и да дойде в Атина. Сигурна беше в това, напълно сигурна!

Въпреки това през онзи един час тя крачеше неспокойно из стаята, бореше се с насадения от Пердита червей, мъчеше се да запази равновесие, призоваваше целия си здрав разум. Нямаше абсолютно никакъв смисъл Антоний да се влюбва в жена, прочута най-вече с това, че е прелъстила Божествения Юлий — интелектуалец, естет, човек с необичайно изискан и придирчив вкус. Антоний приличаше на него толкова, колкото тебеширът прилича на сирене. Това бе обичайното сравнение, но то не подхождаше напълно. Може би рубин и червено стъклено мънисто? Не, защо изобщо си губи времето с подобни глупави сравнения? Единственото общо между Божествения Юлий и Антоний беше кръвта на Юлиите, а по думите на брат й единствено това бе накарало Клеопатра да потърси близост с Антоний. Беше му се предложила заради произхода му, така бе казал брат й Цезар. Да преспи с управляваща царица и да й направи деца би се харесало неимоверно на Антоний и когато разбра за връзката им, Октавия я разглеждаше именно по такъв начин. Но любов? Не, никога! Невъзможно!

Когато направи обичайното си посещение за деня, Фонтей завари Октавия сякаш посърнала. Сенки се виждаха под прекрасните й очи, усмивката й изчезваше бързо, ръцете й се движеха като че ли безцелно. Реши да бъде прям.

— Кой какво ти е надрънкал? — попита той.

Тя потръпна и го погледна умърлушено.

— Личи ли?

— Не, но аз усещам. Брат ти ме натовари да се грижа за теб и приех поръчението му присърце. Кой?

— Пердита.

— Отвратителна жена! Какво ти разказа?

— Нищо, за което да не знам, с изключение на женитбата.

— Но не е важно какво е казала, а как го е казала, нали?

— Да.

Той се осмели да хване безволево отпуснатите й ръце и потърка с палци опакото на дланите й в несръчен опит да я успокои — или да изрази обичта си.

— Октавия, чуй ме! — много сериозно рече той. — Не си мисли най-лошото, моля те. Твърде рано е ти или който и да било да си прави заключения. Аз съм добър приятел на Антоний и го познавам. Може би не така добре като теб, но пък по различен начин. Напълно възможно е бракът му с египтянката да е нещо, което е сметнал за необходимо за управлението му като триумвир на Изтока. Това не може да те засегне — ти си законната му съпруга. Този невалиден съюз е показателен за несгодите му, защото нищо не се разви така, както си го представяше. Мисля, че това е начин да се отърси от разочарованията си. — Той пусна ръцете си, преди да е забелязала как я докосва. — Разбираш ли ме?

Тя кимна. Изглеждаше по-добре, сякаш бе изпитала облекчение.

— Да, Фонтее, разбирам. И ти благодаря с цялото си сърце.

— Повече не приемай Пердита. О, следващия път задължително ще дотича с вестта, че Перегрин е получил ново писмо от някой познайник! Но ти няма да я приемеш. Обещаваш ли ми?

— Обещавам — каза тя и се усмихна.

— Тогава имам една добра новина. Днес следобед ще играят „Цар Едип“. Ще те оставя за малко да се приготвиш, а после ще идем да видим как ще се представят актьорите. Говори се, че били страхотни.

 

 

Месец след като писмото на Октавия замина за Антиохия, пристигна отговорът на Антоний.

Какво правиш в Атина без двайсетте хиляди, които брат ти ми дължи? Аз се готвя за нова експедиция в партска Мидия, не ми достигат добри римски войници, а Октавиан има нахалството да ми прати само две хиляди? Това е прекалено, Октавия, наистина прекалено. Октавиан много добре знае, че в момента не мога да се върна в Италия да набирам лично легионери, а част от съглашението ни бе той да ми осигури четири легиона. Легиони, от които страшно се нуждая.

А ето че получавам едно глупаво писмо от теб, в което ми дрънкаш за това и онова дете — да не мислиш, че детската стая ме интересува в момент като този? Онова, за което ме е грижа, е неспазеният ангажимент на Октавиан. Четири легиона, а не четири кохорти! Най-добрите от най-добрите, как ли не! И защо брат ти е решил, че ми е нужен гигантски таран, когато се намирам на две крачки от ливанските кедри?

Чумата да тръшне него и всичките му близки!

Остави писмото, обляна в студена пот. Нито дума на обич, нито едно ласкаво обръщение, никакво споменаване за пристигането й. Само гневни изблици по адрес на Октавиан.

— Дори не пише какво да правим с хората и товарите — каза тя на Фонтей.

Лицето му се стегна, кожата му настръхна, сякаш бе шибната от безброй песъчинки, вдигнати при пясъчна буря. Големите й очи се взираха в него, толкова прозрачни, че бяха като прозорци към най-съкровените й мисли, пълни със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите й, а тя сякаш не забелязваше. Фонтей бръкна в гънките на тогата си, извади носната си кърпа и й я подаде.

— Горе главата, Октавия — каза той, като едва овладя гласа си. — Аз лично си мисля две неща, като чета това писмо. Първото е, че то отразява една страна на Антоний, позната и на двама ни — гневен, нетърпелив, докачлив. Направо си го представям как крачи ядосано напред-назад и първата му реакция е да види не друго, а обида от страна на Цезар. Просто ти се е случила ролята на посредника, на пратеника, когото убива, за да се освободи от яростта си. Второто обаче е по-сериозно. Мисля, че Клеопатра е слушала, водила си е бележки и лично е продиктувала този отговор. Ако беше отговорил Антоний, той щеше поне да каже какво все пак иска да се направи с дарението и с войниците, от които така се нуждае. А Клеопатра, която не разбира нищо от военни въпроси, не би си направила труда да обърне внимание на такива подробности. Тя е написала писмото, не Антоний.

В този отговор имаше смисъл. Октавия избърса очи, издуха носа си, погледна смаяно носната кърпа на Фонтей и се усмихна.

— На нищо я направих — рече тя. — Благодаря ти, скъпи ми Фонтее. Но какво да сторя?

— Ела с мен на „Облаци“ на Аристофан, а след това пиши отново на Антоний, сякаш изобщо не си получавала този отговор. Питай го какво да правим с подаръците от Цезар.

— И кога смята да дойде в Атина? Да пиша ли и това?

— Определено. Той трябва да дойде.

 

 

Още един месец мина в гледане на комедии и трагедии, ходене на лекции, екскурзии и всякакви занимания, които Фонтей можеше да измисли, за да запълни времето на скъпата си подопечна, докато дойде отговорът на Антоний. Интересно, но дори Пердита не успя да скалъпи скандал от вниманието на Фонтей към сестрата на император Цезар! Просто никой не вярваше, че Октавия може да бъде невярна съпруга. Фонтей беше неин пазител, Цезар не беше крил това и се бе погрижил желанията му да бъдат известни дори и в Атина.

Междувременно всички говореха за продължаващата страст на Антоний към жената, която Октавиан наричаше Царицата на зверовете. Самият Фонтей откри, че е поставен натясно, едната му половина копнееше да излезе в защита на Антоний, докато другата вече беше дълбоко влюбена в Октавия и тя бе единствената й грижа.

Писмото на Антоний не беше толкова шокиращо, колкото предишното.

Връщай се в Рим, Октавия! Нямам работа в Атина в близко бъдеще, така че е безсмислено да ме чакаш там, вместо да се грижиш за децата си. Повтарям, връщай се в Рим!

Колкото до хората и материалите, прати ги незабавно в Антиохия. Фонтей може да дойде с тях, а може и да не идва, както си реши. Доколкото научавам, ти имаш повече нужда от него.

Забранявам ти да идваш в Антиохия, ясно ли е? Иди в Рим.

Може би шокът остави очите й сухи. Не можеше да определи. Болката беше ужасна, но си имаше свой живот, който някак не бе свързан с нея, с Октавия, сестрата на император Цезар и съпруга на Марк Антоний. Тя я разкъсваше, изстискваше я, а в същото време умът мислеше единствено за двете малки момиченца от него. Те се носеха в чернилката пред очите й — Антония, висока и светлокоса. Мама Атия казваше, че била двойник на Юлия, лелята на Божествения Юлий и съпруга на Гай Марий. Сега беше на пет и минаваше през „добър“ период, който вероятно нямаше да продължи много. А Тонила беше с червена коса и очи, властна, нетърпелива, непреклонна, пламенна. Антония почти не познаваше татко си, а Тонила дори не го беше виждала.

— Досущ като баща си! — викаше Атия, останала без нерви от тормоза или изблика на чувства от страна на Тонила.

— Досущ като баща си — прошепваше й нежно Октавия и именно заради това обичаше още повече мъничкия вулкан.

А сега знаеше, че всичко е свършено. Беше дошъл денят, който бе предвидила навремето — до края на живота си щеше да го обича, но да съществува без него. Каквото и да го свързваше с египетската царица, то беше много силно, може би неразривно. И все пак… и все пак някъде дълбоко в себе си Октавия знаеше, че съюзът им не е щастлив, че Антоний негодуваше срещу него, дори може би го ненавиждаше. С мен се чувстваше умиротворен и доволен, помисли си тя. Аз го успокоявах и утешавах. С Клеопатра изпитва несигурност и смут. Тя го подпалва, ръчка го, измъчва го.

— Този брак ще го подлуди — каза тя на Фонтей и му показа второто писмо.

— Да, така е — успя да произнесе той през огромната буца в гърлото си. — Горкият Антоний! Клеопатра ще го моделира според желанията си.

— А какви са желанията й? — попита Октавия и го погледна като подгонена животинка.

— Де да знаех.

— Защо не е написал, че се развежда с мен?

Фонтей я погледна първо слисано, после огорчено.

— Богове! Защо и на мен не ми хрумна това? Да, защо не се е развел с теб? Писмото му почти изисква това.

— Хайде, Фонтее, мисли! Трябва да знаеш. Каквато и да е причината, трябва да е свързана с политика.

— Второто писмо не те изненадва особено, нали? Очаквала си подобен отговор.

— Да, да! Но защо няма развод? — настояваше тя.

— Мисля, че не изгаря напълно мостовете — бавно рече Фонтей. — Все още изпитва нужда да се чувства римлянин със съпруга римлянка. Ти си неговата защита, Октавия. Възможно е и като не се развежда с теб, той да прави опит да запази своята независимост. Онази жена го сграбчи в ноктите си в момент на най-дълбоко отчаяние, когато се е обърнал за утеха към първия, който му е попаднал — именно към нея.

— Погрижила се е да стане така.

— Да, очевидно.

— Но защо, Фонтее? Какво иска тя от него?

— Земи. Власт. Тя е източен монарх, внучка на Митридат Велики. Това в нея не е от Птолемеите, те са били бездейни и ограничени поколения наред, по-загрижени да си отмъкват трона един от друг, отколкото да се оглеждат навън. Клеопатра жадува за разширяване — а това са апетитите на Митридат и Селевкидите.

— Откъде знаеш толкова много за нея? — учуди се Октавия.

— Разговарях с хората, когато бях в Александрия и Антиохия.

— И какво си помисли, когато я видя?

— Най-вече две неща. Първо, че е абсолютно обсебена от сина си от Божествения Юлий. И второ, че донякъде прилича на Тетида — може да се преобрази в каквото си поиска, само и само да постигне целите си.

— В акула, в сепия… забравила съм останалото. Помня само, че Пелей не я пускал, в каквото и да се превръщала. — Тя потрепери. — Наистина, горкият Антоний! Твърдо решен е да не я пуска.

Фонтей реши да смени темата, макар че не можеше да измисли нищо, с което да я развесели.

— Ще се прибереш ли у дома?

— О, разбира се. Никак не искам да те използвам, но би ли ми намерил кораб?

— Нещо повече — с лекота рече той. — Брат ти ме натовари да се грижа за теб, а това означава, че и аз ще дойда.

Облекчение, ако не и радост. Фонтей видя как лицето й се отпуска мъничко и с цялото си сърце си пожела той, Гай Фонтей Капитон, да успее да я накара да се влюби в него. Доста жени бяха казали, че могат да го обичат, а две съпруги определено го бяха обичали, но това нямаше никакво значение. Много след като бе престанал да очаква подобно нещо, той беше намерил жената на сърцето и мечтите си. Но тя обичаше друг и това щеше да си остане така. Също както той щеше да продължава да обича нея.

— Ама че в странен свят живеем — каза той и успя да се разсмее горчиво. — Как ще ти понесе „Троянки“ днес следобед? Вярно, темата е доста близка до сегашната — жени, изгубили мъжете си, — но Еврипид е истински майстор, а постановката е великолепна. Деметрий Коринтски играе Хекуба, Дориск — Андромаха, а Аристоген — Елена. Казват, че бил изумителен в тази роля. Ще дойдеш ли?

— Да — каза тя и му се усмихна дори с очите си. — Какво са моите мъки в сравнение с техните? Аз поне имам дом, деца и свобода. Добре ще ми дойде да видя бедата на троянките, още повече че никога не съм гледала трагедията. Чувала съм, че била сърцераздирателна, така че ще мога да поплача за чуждите несгоди.

 

 

Октавиан плака за несгодите на сестра си, когато тя пристигна в Рим месец по-късно. Беше септември и той се канеше да потегли на първата си кампания в Илирик. Избърса яростно сълзите си, хвърли на бюрото двете писма, които му беше дал Фонтей, и се помъчи да се овладее. Успя, след което стисна гневно зъби. Но гневът му не бе насочен към Фонтей.

— Благодаря, че дойде, преди да се срещна с Октавия — каза му той и протегна ръка. — Държал си се почтено и мило със сестра ми и не е нужно да го научавам от нея. Тя… много ли е съкрушена?

— Не, Цезаре, това не й е присъщо. Поведението на Антоний я засегна дълбоко, но не я победи.

Октавиан се съгласи с тази преценка в момента, в който видя Октавия.

— Трябва да дойдеш да живееш тук — каза той, докато я държеше в прегръдките си. — Разбира се, ще вземеш и децата. Ливия Друзила се безпокои, че нямаш компания, а Карини е твърде далеч.

— Не, Цезаре, не мога да го направя — твърдо отвърна Октавия. — Аз съм съпруга на Антоний и ще живея в къщата му, докато той не ми заповяда да се махна. Моля те, не настоявай! Няма да си променя решението.

Той въздъхна, настани я на един стол, придърпа друг и я взе за ръце.

— Октавия, той няма да се върне при теб.

— Знам, Малки Гай, но това няма значение. Аз все още съм му съпруга, а това означава, че той очаква да се грижа за децата и къщата му, както трябва да прави всяка жена, когато мъжът й отсъства.

— Ами парите? Той няма да ти праща нищо.

— Имам си собствени пари.

Това го раздразни, макар че гневът му бе запазен за грубиянщината на Антоний.

— Твоите пари са си твои, Октавия! Ще искам от Сената да ти отпусне достатъчно средства от възнаграждението на Антоний, за да можеш да се грижиш за имуществото му в Рим. Както и за вилите му.

— Не, моля те, не го прави! Ще водя отчет на всички разходи, за да може да ми възстанови парите, когато се върне.

— Октавия, той няма да се върне!

— Не можеш да бъдеш сигурен, Цезаре. Не твърдя, че познавам мъжките страсти, но определено познавам Антоний. Онази египтянка може да е втора Глафира, може би дори втора Фулвия. Той се уморява от жените, когато станат твърде нахални.

— Уморил се е от теб, мила.

— Не, не е — доблестно отвърна тя. — Аз все още съм негова съпруга. Не се е развел с мен.

— За да запази сенаторите и конниците на своя страна. Никой не може да каже, че е попаднал завинаги в лапите на египетската царица, щом не се е развел с теб, неговата истинска женя.

— Никой не може да каже ли? Стига, Цезаре! Имаш предвид, че ти не можеш да го кажеш! Не съм сляпа! Искаш Антоний да изглежда като предател — за твоите собствени цели, не за моите.

— Мисли си така, щом искаш, но това не е вярно.

— Това е положението — отсече тя.

Октавиан си тръгна, без да е изненадан и дори без да е раздразнен. Познаваше я така, както можеше да познава единственото братче, вървяло като вързано след четири години по-голямата си сестра, чуло безброй казани на глас мисли и момичешки разговори с приятелки, свидетел на юношески припадъци и униния. Антоний бе вдъхновил тези припадъци много преди тя да бъде достатъчно голяма, за да го обича като истинска жена. Когато Марцел поиска ръката й, тя посрещна съдбата си без изобщо да протестира, защото знаеше дълга си и дори насън не бе вярвала, че може да се омъжи за Антоний. По онова време той беше така запленен от Фулвия, че здравомислещата осемнадесетгодишна Октавия остави всички тайни надежди — а може би изобщо не бе имала такива.

— Няма ли да се премести тук? — попита Ливия Друзила, когато Октавиан се прибра.

— Не.

— Тц! — цъкна с език Ливия Друзила. — Жалко!

Той се разсмя и погали нежно бузата й.

— Глупости! Много си радостна даже. Ти не обичаш деца, съпруго, и си съвсем наясно, че онези разглезени непослушни хлапета ще тичат навсякъде, независимо от усилията ни да ги укротим.

Тя се засмя.

— Жалко, но е истина! Макар че не аз съм необикновената, Цезаре, а Октавия. Децата са чудесно нещо и бих се радвала, ако се случи да забременея. Но пред Октавия и котката изглежда нехайна. Изненадана съм, че се съгласи да замине за Атина без тях.

— Отиде без тях, защото — ако продължим с котешките сравнения — знае, че Антоний е котарак и отношението му към децата е същото като твоето. Горката Октавия!

Съжалявай я, Цезаре, но не забравяй — по-добре е болката да я мъчи сега, отколкото по-късно.