Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (14)

14.

В живота на Антоний имаше нов Квинт Делий — висок и изключително елегантен сенатор от сравнително старо семейство, от което преди сто години произлизаше и една весталка. Фамилията Фонтей Капитони бяха истински римски плебейски аристократи. Името му бе Гай Фонтей Капитон, беше красив като всеки Мемий и добре образован като всеки Муций Сцевола. Не беше и подлизурко. Наслаждаваше се на компанията на Антоний, разкриваше най-добрите му черти и като лоялен клиент му доставяше удоволствие да направи една или друга услуга на Антоний, но иначе си оставаше господар на самия себе си.

Когато напусна Рим и Италия в началото на септември и заедно с Октавия отплава с флагманския си кораб от Тарент, Антоний взе Фонтей със себе си. Към сто и двадесетте кораба от флота му се бяха присъединили още двадесет квинквереми, дарени от Октавия на брат й и платени с нейни лични средства. Всички сто и четиридесет кораба оставаха на котва в Тарент. Жителите на града бяха заети да построят сухи докове, за да могат корабите да бъдат изтеглени от водата преди идването на зимата.

Бе още раничко за равноденствените ветрове и затова Антоний бе нетърпелив да замине, надяваше се да изпревари вятъра и да прекоси цялото море до нос Тенар на Пелопонес, откъдето да продължи нагоре към Атина и Пирея.

Три дни след потеглянето обаче попаднаха в ужасна буря, която ги принуди да потърсят убежище в Коркира, прекрасен остров срещу гръцкия бряг непосредствено под Епир. Развилнялото се море не бе милостиво към Октавия, която наближаваше седмия месец, и тя с благодарност стъпи на твърда земя.

— Съжалявам, че закъсняваш, но си признавам, че предпочитам да останем тук за няколко дни — каза тя на Антоний. — Бебето ми трябва да стане войник, а не моряк.

Той не се усмихна на шегата й — беше твърде нетърпелив, за да се трогне от страданията на жена си или от опитите й да не досажда.

— Каже ли капитанът, че можем да продължим, тръгваме — безцеремонно отсече той.

— Разбира се. Ще бъда готова.

Тя не се появи на вечеря с оправданието, че стомахът й още се бунтува от морското изпитание, а Антоний бе уморен от обичайните си сътрапезници, които се чудеха как да спечелят вниманието му и очакваха благоразположение, каквото той не изпитваше. Всъщност единственият по-симпатичен бе Фонтей и затова го покани на тази вечеря. Бяха само двамата.

Ловък като роден дипломат и по-голям почитател на Антоний, отколкото е той самият на себе си, Фонтей прие учтиво поканата. Отдавна беше усетил, че Антоний е нещастен и може би сега щеше да му се отвори възможност да проучи раната му, да види дали ще намери отровната стреличка.

Вечерта бе идеална за задушевен разговор. Светлинките на лампите проблясваха като луди от бушуващия навън вятър. Той плющеше върху капаците на прозорците, буен поток шумно се спускаше надолу по склона. В няколко мангала проблясваха въглени, за да прогонят студа от стаята, а слугите се движеха като лемури в сенките.

Може би заради атмосферата, а може би защото Фонтей знаеше как точно да предизвика търсените реакции, Антоний изведнъж се усети, че без всякаква логика и ред излива своите страхове, ужаси, дилеми и тревоги.

— Къде е мястото ми? — запита той Фонтей — Какво искам? Истински римлянин ли съм, или ми се е случило нещо, което ме е направило по-малко римлянин, отколкото бях преди? Всичко е в ръцете ми, огромна власт… и въпреки това… и все пак… като че ли нямам място, което да нарека свое собствено. Или място е неподходяща дума? Просто не знам!

— Може би вместо място имаш предвид функция — внимателно предложи Фонтей. — Обичаш да гуляеш, да бъдеш с хората, които си избрал да наречеш свои приятели, и с жените, които си пожелал. Показваш се пред света като дързък, безочлив, просто устроен. Аз обаче виждам много сложни черти зад тази маска. Една от тях те поведе едва ли не към съучастие в убийството на Цезар — не, не го отричай! Не обвинявам теб, обвинявам Цезар. И той уби теб, като направи Октавиан свой наследник. Само мога да си представя колко дълбоко те е ранило това! Прекарал си целия си живот в служба на Цезар и човек с твоя темперамент не би могъл да разбере защо той заклеймяваше някои твои действия. И той остави завещание, в което дори не споменава името ти. Жесток удар, непоправимо съсипал репутацията ти. Защото хората се чудят защо Цезар остави името си, легионите си, парите си и властта на едно хубаво момче вместо на теб, неговия братовчед и мъж в разцвета на силите си. Те изтълкуваха завещанието на Цезар като знак за огромно неодобрение на твоите действия. Нямаше да има значение, ако той не беше Цезар, идолът на народа — направиха го бог, а боговете не вземат погрешни решения. Следователно ти не си достоен да бъдеш наследник на Цезар. Никога не би могъл да станеш втори Цезар. Цезар ти стори това, а не Октавиан. Той те лиши от твоята dignitas.

— Да, разбирам — бавно рече Антоний и сви юмруци. — Старото момче ме заплю.

— По природа ти не си обърнат навътре към себе си. Обичаш конкретните факти и имаш склонността на Александър Велики при заплетени проблеми да използваш меч. Нямаш таланта на Октавиан да влезеш под кожата на обществото, да шепнеш лъжи и в крайна сметка да накараш хората да им повярват. Причината за твоята дилема е петното върху репутацията, което ти лепна Цезар. Защо например като триумвир избра да получиш Изтока? Сигурно ще кажеш — заради богатствата му и войните, които можеш да водиш там. Аз обаче изобщо не мисля, че е така. А защото това е достоен начин да бъдеш извън Рим и Италия, за да не ти се налага да се показваш пред хора, които знаят, че Цезар те е презрял. Задълбай в самия себе си, Антоний! Намери болката си, разпознай какво я причинява!

— Късмет! — възкликна Антоний за най-голям потрес на Фонтей. И повтори още по-силно: — Късмет! Късметът на Цезар бе пословичен, беше се превърнал в част от легендата за него. А когато ме отряза от завещанието си, той предаде късмета си на Октавиан. Как е успял да оцелее дребният глист? С късмета на Цезар, ето как! А аз изгубих своя. Изгубих го! И това е основното, Фонтее. Каквото и да направя, все нямам късмет — как може човек да се справи с подобно нещо? Знам, че не мога.

— Можеш, Антоний! — извика Фонтей, идвайки на себе си от необичайния обрат. — Щом си избрал да разглеждаш сегашната си меланхолия като загуба на късмет, изгради си ново щастие на изток! Това не е непосилна задача. Възстанови репутацията си пред конниците, като направиш Изтока идеален за търговски начинания! И си намери някой местен съветник, някой от Изтока и работещ за Изтока. — Замълча, мислейки си за Питодор Тралски, който се беше сродил с Антоний. — Съветник с власт, влияние и богатство. Благодарение на договора от Тарент имаш още пет години като триумвир. Използвай ги! Сам си създай неизчерпаем кладенец за късмет!

Ободряващи тръпки преминаха през тялото на Антоний и прогониха унинието му. Изведнъж той видя ясно своя път, начина, по който да възвърне късмета си.

— Би ли потеглил на дълго плаване през зимата? — обърна се той към Фонтей.

— Готов съм на всичко, Антоний. Искрено съм загрижен за бъдещето ти, а то не е в хармония с Октавиановия Рим. Друг фактор причинява меланхолията ти — че онзи Рим, който възнамерява да изгради Октавиан, е чужд на римляните, които ценят града такъв, какъвто е бил навремето. Цезар започна да се меси в правата и прерогативите на Първата класа и Октавиан е решен да продължи в същия дух. Мисля, че след като намериш късмета си, трябва да се заемеш да превърнеш Рим отново в онова, което е бил. — Фонтей вдигна глава, заслуша се в шума на бурята отвън и се усмихна. — Вятърът започва да утихва. Къде искаш да замина?

Въпросът бе риторичен. Естествено, че за Трал, при Питодор.

— За Египет. Искам да се видиш с Клеопатра и да я убедиш да дойде при мен в Антиохия преди края на зимата. Ще го направиш ли?

— За мен е удоволствие, Антоний — отвърна Фонтей, като се мъчеше да скрие изненадата си. — Ако в Коркира има кораб, годен за плаване в Либийския океан, тръгвам веднага. — На лицето му се появи печално изражение. — Кесията ми обаче не е от най-големите. Ще ми трябват пари.

— Ще имаш пари, Фонтее! — изпухтя Антоний. Лицето му бе преобразено от обзелата го радост. — Благодаря ти, че ми показа какво да правя! Трябва да използвам Изтока и да принудя Рим да отхвърли машинациите на Цезар и неговия наследник!

Когато мина покрай стаята на Октавия на път към своята, той все още преливаше от радостна възбуда и бе изпълнен с ново нетърпение по-скоро да стигне Антиохия. Не, никакво спиране в Атина! Ще продължи направо към Антиохия. След като взе това решение, Антоний отвори вратата на стаята и завари Октавия сгушена в леглото. Приседна до нея, отметна един кичур коса от челото й и се усмихна.

— Бедното ми момиче! — нежно рече той. — Трябваше да те оставя в Рим, а не да те мъча с Йонийско море по равноденствие.

— Утре ще съм по-добре, Антоний.

— Възможно е, но ще останеш тук, докато времето не се оправи и не си в състояние да стигнеш безопасно до Италия — рече той. — Не, никакви възражения! Не ми е до спорове, Октавия. Върни се в Рим и роди бебето ни там. Липсват ти децата, а те са там. Няма да ходя в Атина. Поемам направо към Антиохия, а тя не е място за теб.

Тъгата я изпълни цялата. С болка се взря в червеникавите му очи. Нямаше и не можеше да има никаква представа, че за последен път вижда Марк Антоний, любимия си съпруг. Сбогуване на остров Коркира — кой би могъл да предвиди това?

— Ще направя всичко, което смяташ за най-добро — рече тя и преглътна с мъка.

— Браво на теб. — Той стана и се наведе да я целуне.

— Нали ще те видя сутринта?

— Определено.

След като Антоний излезе, Октавия се обърна в леглото и зарови лице във възглавницата. Онова, в което се взираше, бе самотата.

 

 

Фонтей стана първи. Един сирийски търговски кораб също бе принуден да спре и да изчака бурята. Тъй като капитанът му така или иначе трябваше да прекоси Либийския океан, нямаше нищо против едно допълнително спиране в Александрия срещу закръглена сума. Трюмовете бяха пълни с галски колела с железен обков, медни съдове от Отсамна Испания и няколко качета гарум, останалото пространство се запълваше с лен от района на Петрокории. Съдът газеше ниско, но се държеше стабилно във водата, а капитанът бе готов да отстъпи покоите си под кърмата на префърцунения сенатор и седемте му слуги.

Фонтей махна на Антоний за довиждане, все още зашеметен. Колко ужасно се бе объркало всичко! И колко самонадеяно бе от негова страна да реши, че може да разчете мислите на Антоний и дори да ги манипулира! Защо беше толкова обсебен от късмета? Измислица, каприз на въображението. Фонтей не вярваше, че късметът съществува сам по себе си, без значение какво казваха хората за късмета на Цезар. А ето че Антоний се бе зареял над истината, която би трябвало да вижда. Късмет! Че и Клеопатра! Богове, какво е намислил, може би да направи нея свой източен съветник? Тя ще върти и ще суче и само ще засили объркването му. Във вените й течеше кръвта на Митридат Велики и на цял рояк склонни към убийства и лишени от задръжки Птолемеи, че и на неколцина парти. За Фонтей Клеопатра бе квинтесенцията на най-лошите черти на Изтока.

Фонтей искаше гражданска война, ако това бе начинът да се отърве от Октавиан. А единственият, който би могъл да победи Октавиан, беше Марк Антоний. Но не този Антоний, когото Фонтей виждаше в последните години. Трябваше му Антоний от Филипи. Клеопатра? Не, Антоний, лош избор! Фонтей бе приятел с вдовицата на Цезар, Калпурния, преди да се самоубие. Калпурния му бе описала изчерпателно онази Клеопатра, която тя и останалите жени познаваха в Рим. Описанието не будеше надежда у пратеника на Антоний.

Той пристигна в Александрия след едномесечно пътуване. Една буря ги бе принудила да прекарат шест дни на Параетониум — ама че място! Капитанът обаче успя да намери лазерпициум и изхвърли достатъчно плат през борда, за да направи място за двадесет амфори.

— Късметът ми се усмихна! — радостно рече той на Фонтей. — Щом Марк Антоний отива да живее в Антиохия, ще има такива гощавки, че ще поискам цяло състояние за това чудо! Няколко хиляди лъжички на амфора — истинско блаженство!

 

 

Макар да не бе идвал преди в Александрия, Фонтей не беше особено впечатлен от безспорната красота на града и широките му прави улици. Хрумна му, че Меценат би го нарекъл пустиня с прави ъгли. Все пак Царският квартал имаше своя чар благодарение на страстта на Птолемеите към строежа на разкошни сгради. Най-малко две дузини дворци, без да се брои залата за аудиенции.

Там, сред блясъка на злато, събудил благоговение у всеки римлянин, който бе стъпил тук, Фонтей срещна две марионетки. Това беше единствената дума, която му дойде на ума, когато видя вцепенените изрисувани фигури. Изглеждаха като две кукли от Сатурния или Флоренция, задвижвани с конци от невидим манипулатор. Аудиенцията беше кратка. Не го попитаха каква е целта на посещението му, оставиха го само да предаде поздравите на триумвир Марк Антоний.

— Свободен си, Гай Фонтей Капитон — рече белоликата кукла на по-високия трон.

— Благодарим за посещението — обади се червеноликата кукла на по-ниския трон. — Прислужникът ще ви доведе на вечеря с нас днес следобед.

Свалянето на грима и останалите джунджурии разкриха две дребни фигури, макар че момчето не приличаше на малък мъж. Фонтей знаеше възрастта му — на десет години — и си помисли, че прилича по-скоро на тринадесет или четиринадесетгодишен, само че без характерните за пубертета промени. Двойник на Цезар! Още един участник на сцената на бъдещето и неочаквана, но изключително важна причина Антоний да не се свързва с тази жена. Цезарион бе единственият обект на нейната обич, която струеше от великолепните й златни очи всеки път, щом погледът й се спреше върху него. Иначе Клеопатра бе кльощава, съвсем дребна, почти грозна. Очите и прекрасната й кожа спасяваха положението, освен това имаше плътен, мелодичен и доста обигран глас. И майката, и синът говореха на безупречен латински.

— Марк Антоний те е изпратил да ни предупредиш, че идва ли? — попита нетърпеливо синът. — Как само ми липсва!

— Не, твое величество, Марк Антоний не идва насам.

Грейналото лице посърна, будните очи се извърнаха настрани.

— О.

— Разочароващо — отбеляза майката. — Тогава защо си тук?

— Марк Антоний вече би трябвало да се е настанил в Антиохия — рече Фонтей и си помисли, че сладководната скарида, която ядеше, няма вкус. Нашето море се намираше пред стъпалата на двореца й — защо не бе заповядала на рибарските си кораби да ловят морски скариди? Докато умът му се занимаваше с тази главоблъсканица, устата продължаваше да говори. — Смята да се установи за постоянно там поради две основни причини.

— Едната от които е близостта с партите — обади се момчето. — Ще започне кампанията си от Антиохия.

Ама че нахално малко чудовище! Да се намесва в разговора на възрастни! А на всичкото отгоре майка му намираше това за съвсем нормално, дори чудесно. Добре, малко чудовище, да те видим колко си умно в действителност!

— А втората? — попита Фонтей.

— Антиохия е същинският Изток, за разлика от провинция Азия, още повече от Гърция или Македония. Ако иска да усмири Изтока, Антоний трябва да се установи в него. Антиохия или Дамаск са идеални за целта — невъзмутимо отвърна Цезарион.

— Тогава защо не Дамаск?

— По-добър климат, но е твърде далеч от морето.

— Точно както се изрази и самият Антоний. — Фонтей бе твърде добър дипломат, за да позволи да покаже неудоволствието си.

— И защо си тук, Гай Фонтей? — попита царицата.

— За да те поканя в Антиохия, твое величество. Марк Антоний изгаря от желание да те види, но има и нещо повече. Нуждае се от съветите на някого, който има източно потекло и култура, и смята, че ти си най-добрият кандидат.

— Нима е мислил и за други? — рязко попита тя и се намръщи.

— Не, аз го направих — тихо отвърна Фонтей. — Предложих някои имена, но за Антоний съществуваше само едно — твоето.

— А! — тя се облегна назад на кушетката си и се усмихна като жълтеникавата котка, която лежеше до лакътя й. Тънката й ръка се протегна да погали гърба на животното и то обърна усмивката си към нея.

— Обичаш котките — отбеляза той.

— Котките са свещени, Гай Фонтей. Навремето, преди двадесет и пет години, мисля, един римски търговец в Александрия убил котка. Хората го разкъсали на мънички парченца.

— Брр! — потръпна той. — Свикнал съм със сиви котки на ивици или петна, но никога не съм виждал с такъв цвят.

— Тя е египетска. Наричам я Бастела — би било светотатство да бъде Баст, но пък латинските умалителни ми носят щастие. — Клеопатра се извърна от котката и посегна да си вземе една фурма. — Значи Марк Антоний ми заповядва да ида в Антиохия?

— Не заповядва, твое величество. Моли.

— Да, бе! — засмя се Цезарион. — Той заповядва.

— Можеш да му кажеш, че ще дойда.

— И аз! — бързо добави момчето.

Последва странна няма сцена между майка и син, не беше казана нито дума, макар че й се щеше да отвори уста. Борба на воли. Победата на момчето не изненада Фонтей. Клеопатра не бе властна натура по рождение, условията я бяха направили владетелка. Цезарион пък беше владетел още в майчината си утроба. Също като татко си. Фонтей усети гъдела на страха, който пропълзя по гръбнака и накара косата му да настръхне. Какъв само щеше да бъде Цезарион, когато порасне и стане зрял мъж! Кръвта на Гай Юлий Цезар и на източните тирани. Нищо нямаше да може да го спре. И именно защото знаеше това, Клеопатра щеше да се умилква около бедния Антоний. Без изобщо да я е грижа за него или за участта му. Единственото й желание беше синът й от Цезар да управлява света.

Фонтей бе посъветван да пътува по суша, съпровождан от египетска стража — било задължително, каза Клеопатра. Сирия била пълна с разбойници, откакто различните малки владения бяха рухнали при партската окупация.

— Ще те последвам при първа възможност — рече царицата. — Но мисля, че няма да бъде преди Нова година. Щом Цезарион настоява също да дойде, ще трябва да се погрижа за регент и съвет, макар че той няма да остане в Антиохия повече от няколко дни.

— Той знае ли това? — лукаво попита Фонтей.

— Разбира се — решително отвърна Клеопатра.

— А децата на Антоний?

— Ако иска да ги види, ще трябва да дойде в Александрия.

 

 

Месец по-късно Фонтей завари Антоний да работи здравата в резиденцията си в Антиохия. Луцилий се впускаше на бегом да изпълнява една или друга заповед, докато самият Антоний седеше зад бюрото си и преглеждаше купища листа и съвсем малко свитъци. Единствената му почивка бе да преглежда войската, разположена на зимен лагер след една енергична кампания в Армения. Проведе я Публий Канидий със същата ефективност, каквато бе показал Вентидий в предишните. Канидий беше останал на север с десет легиона да чака пролетта, останалите заедно с кавалерията бяха под командването на Марк Антоний. Единствената простъпка на Канидий в очите на Антоний беше предупреждението във всяко негово писмо, че на арменския цар Артавазд не може да се вярва въпреки твърденията му за вярност към Рим и враждебност към партите. Предупреждение, което Антоний предпочете да подмине — много повече внимание заслужаваше другият Артавазд, царят на Мидия. Той също предлагаше своето приятелство.

— Гледам, че градът е пълен с владетели и кандидат — владетели — отбеляза Фонтей и се отпусна в един стол.

— Да, най-накрая успях да се оправя с тях и ги привиках да научат съдбата си — ухили се Антоний. — Тя… тя ще дойде ли? — добави той и веселото му изражение се смени с трепетно очакване.

— При първа възможност. Онова нагло хлапе Цезарион настоя да дойде с нея, така че трябва да намери регент.

— Нагло хлапе? — намръщи се Антоний.

— Това е моето мнение за него. Всъщност е непоносим.

— О, но той е равен съуправител на майка си — и двамата са фараони.

— Фараони ли?

— Да, върховни владетели на река Нил, на истинското египетско царство. Александрия се смята за неегипетска.

— Определено съм съгласен с това. Градът е съвсем гръцки.

— Но не и в Царския квартал. — Антоний се помъчи да изглежда незаинтересуван. — Кога по-точно ще пристигне?

— В началото на следващата година.

Антоний оклюма и махна неопределено с ръка.

— Утре ще предам щедростта на Рим на всички владетели и кандидат — владетели — рече той. — На агората. Обичаят и традициите повеляват да нося тога, но не мога да понасям тази дреха. Ще бъда в златни доспехи. Имаш ли официални доспехи?

Фонтей премигна.

— Не, Антоний, нямам дори всекидневни.

— Значи Сосий ще ти даде назаем от своите.

— А доспехите… ъъъ… законни ли са?

— Извън Италия е законно всичко, което реши триумвирът. Мислех, че знаеш това.

— Честно казано, пропуснал съм го.

 

 

Антоний бе издигнал висока трибуна на агората — най-голямото открито пространство в Антиохия — и беше седнал на нея в цялото си военно великолепие. Губернаторът Сосий и легатите му заемаха по-скромните места. Там, оставен сам на себе си, беше и горкият Фонтей, който се чувстваше доста неудобно заради непривичните доспехи. Кога всъщност Антоний бе започнал да се появява с двадесет и четирима ликтори^[1]? Единственият магистрат, на когото се полагаха толкова, бе диктаторът, а самият Антоний бе премахнал диктатурата. Но ето че сега го съпровождаха диктаторски брой ликтори! Нещо, което Октавиан не би се осмелил да направи в Рим, въпреки че се води Син на Божествения.

Събранието беше закрито, присъстващите имаха официални покани. Стражите бяха блокирали множеството входове — за голямо раздразнение на антиохийците, които не бяха свикнали да не ги допускат до собствените им обществени места.

Нямаше никакви молитви и гадания — интересен и странен пропуск. Антоний просто започна речта си и високият му глас се разнесе над целия площад.

— След много луни дълбоки размисли, грижливи проучвания, много разговори и преглеждане на документи аз, император и триумвир Марк Антоний, стигнах до решение за Изтока.

Първо, какво е Изтокът? Към него не включвам Македония и префектурите й, които обхващат самата Гърция, Пелопонес, Киренайка и Крит. Макар триумвиратът да ги смята за част от Изтока, географски и физически те са част от света на Нашето море. Изтокът е Азия — или с други думи, всички земи източно от Хелеспонта, Пропонтида и Тракийския Босфор.

„Хмм — помисли си Фонтей. — Очертава се да бъде интересно! Започвам да разбирам защо Антоний избра да покаже въоръжената мощ на Рим вместо цивилното управление“.

— Изтокът ще има три римски провинции, всяка под прекия контрол на Рим посредством губернатор! Първата е провинция Витиния, която ще включва Троада и Мизия и на изток ще граничи с река Сангарий. Втората е провинция Азия, включваща Лидия, Кария и Ликия. Третата е провинция Сирия с граници веригата Аман, западният бряг на Ефрат и пустините на Идумея и Арабия Петрея. В Южна Сирия обаче ще влязат и различните царства, сатрапии и княжества, същото се отнася и за владенията по западния бряг на Ефрат!

Малката тълпа се раздвижи, на някои лица се изписа нетърпение, други посърнаха. Отстрани под силна охрана стояха неколцина източни на вид мъже, оковани в обща верига. Кои са тези? — запита се Фонтей. Няма значение, така или иначе щеше да разбере.

— Аминте, излез! — извика Антоний.

Млад мъж в гръцко облекло излезе от тълпата.

— Аминт, син на Деметрий от Анкира, в името на Рим те правя цар на Галатия! Владенията ти включват и четирите тетрархии, Писидия, Ликаония и всички земи от южния бряг на река Халис до крайбрежието на Памфилия!

Всички ахнаха. Антоний току-що беше дал на Аминт по-голямо царство от онова, което бе управлявал амбициозният стар Дейотар.

— Полемон, син на Зенон от Лаодикия, в името на Рим те правя цар на Понт и Армения Парва, както и на всички земи по северния бряг на река Халис!

Полемон бе позната физиономия — доста време беше играл по свирката на Антоний в Атина. И сега си получи наградата — и то каква награда.

— Архелай Сисен, син на Глафира, цар — жрец на Ма, в името на Рим те правя цар на Кападокия, земите източно от големия завой на Халис и всичко на юг от тази точка до крайбрежието на Тарс и Киликия Педия. Източна граница ще ти бъде Ефрат над Самосата. В рамките на земите ти мога да отделям области начело с други владетели, но като цяло царството е твое.

Още един изключително поласкан млад мъж, помисли си Фонтей. Виж само майка му! Говори се, че е изсмукала Антоний с вагината си. Умно решение, да избира млади владетели. Клиенти за десетилетия напред.

Назначенията продължиха, макар и по-маловажни. Дойде ред на Таркондимот, после и на други. А след това и на екзекуциите — нещо, което Фонтей не очакваше. Лизаний Халкидски, Антигон Юдейски, Ариарат Кападокийски. „Та аз не съм воин!“ — мислено извика Фонтей, като се мъчеше да не изхвърли съдържанието на стомаха си, когато вонята на кръв се издигна нагоре към палещото слънце и тлъсти мухи се спуснаха към гъстата като сироп течност. Антоний гледаше клането с безразличие. Сосий припадна. Няма да направя това, мълчаливо си заповяда Фонтей и благодари на всички богове, когато най-сетне можеше да тръгне към губернаторския дворец. Разбира се, Антоний остана, даваше пиршество в чест на новите владетели и техните орди от привърженици направо на агората — дворецът не разполагаше с големи помещения или просторни дворове. Ако не познаваше града, Фонтей би си помислил, че губернаторът всъщност живее в някакъв противен кервансарай, а не в дома на царе като Антиох и Тигран.

 

 

На следващото утро за първи път видя истински парт — беглец на име Моназес от двора на новия цар Фраат. Ситно накъдрен, с изкуствена брада със златни телени дръжки, завити зад ушите, набрана пола, горна дреха с пискюли и огромни количества злато по себе си.

— Смятам да го направя цар на скенитските араби — рече Антоний, доволен от назначенията си. Забеляза изражението на лицето на Фонтей и като че ли се изненада. — Защо е това неодобрение? Защото е парт ли? Харесвам го! Фраат е избил цялото му семейство. Само Моназес е проявил достатъчно съобразителност да избяга.

— Или са му помогнали да избяга? — попита Фонтей.

— Това пък защо да се прави?

— Защото цял свят знае, че възнамеряваш да нападнеш царството на партите, ето защо! Колкото и обсебен да е царят в избиването на собствената си плът и кръв, би трябвало да е пълен глупак, за да не остави поне един наследник! Подозирам, че Моназес е тук като партски шпионин. Освен това е много горд и високомерен. Не вярвам, че ще умре от радост при мисълта за власт над шепа пустинни араби.

— Богове! — възкликна Антоний, без изобщо да се впечатли от думите му. — Мисля, че Моназес е свестен и се обзалагам, че ще изляза прав. Хиляда денария?

— Дадено! — отвърна Фонтей.

 

 

Главната причина Клеопатра да не бърза с пътуването до Антиохия нямаше нищо общо с намирането на регент и съветници, те бяха отдавна избрани и можеха незабавно да се заемат за работа. Не, трябваше й време да помисли и да пристигне в подходящия момент. Нито прекалено бързо, нито твърде бавно. И какво щеше да поиска, когато стигне Антиохия? Този пратеник много се различаваше от Квинт Делий. Фонтей беше аристократ и предан на Антоний, целта му определено не бяха парите. Беше твърде изтънчен, за да го хванат неподготвен, но въпреки това излъчваше опасение… не, тревога. Точно така, тревога! Макар че през последните четири години животът бе твърде еднообразен, старшият фараон ни най-малко не бе намалила бдителността си. Малко неща оставаха скрити за нея. Знаеше също кой какво очаква да получи от Антоний, когато той се заеме с назначенията. Още когато Фонтей каза, че Антоний вече е в Антиохия, Клеопатра разбра защо му е притрябвала така спешно — възнамеряваше царицата на Египет да стои под неговия подиум редом с мръсните селяни и да не получи нищо. Просто да стои като доказателство, че Египет също е под слънчобрана на Рим. В сянката му.

Обзе я ярост. Трепереше от нея, едва си поемаше дъх. Значи иска да бъда свидетел на господарските му постъпки, така ли? Е, в името на Серапис, това няма да стане! Може да ме осъди на смърт, но това няма да стане! Да го гледам как назначава този или онзи селски цар и принц! Никога! Никога, никога, никога! И когато пристигна в Антиохия, Марк Антоний, ще поискам повече, отколкото си способен да ми дадеш. И ще трябва да ми го дадеш, независимо дали можеш или не! Фонтей се тревожи за теб, следователно имаш слабо място — достатъчно уязвимо, за да бъде смятано за смъртно опасно.

 

 

Когато ноември започна да клони към края си, царицата вече знаеше всичко за назначенията на Антоний. Изглеждаха логични, разумни, дори далновидни. С изключение на последното му решение — да направи парта Моназес цар на скенитските араби. Антоний, Антоний, ама че си глупак! Идиот! Няма значение дали човекът наистина бяга от брадвата на чичо си, или не — просто не можеш да направиш един арийски арсакид цар на араби! Това е под достойнството му. Обида. Смъртна обида. А ако е агент на чичо си Фраат, това ще го превърне в твой враг. Може и да управляваш Изтока, но си оставаш от Запада. Още не си започнал да разбираш източните народи — как мислят, какво чувстват.

Не бива да се допуска война с партите, реши тя. Само че как да убеди Антоний? Това бе единствената причина, поради която щеше иде в Антиохия. Рим беше заплаха за трона й, но ако партите бъдат победени, тя щеше да го загуби със сигурност и Цезарион щеше да сподели съдбата на всички обещаващи младежи — екзекутиране. Антоний разбунваше мравуняка.

По това време на годината щеше да й се наложи да пътува по суша — сложна задача, тъй като Египет трябваше да поразява с величието си хората от всяка земя, през която минеше заедно с Цезарион. Тежки вагони с продоволствие и царски дреболии, еднохиляден отряд от царската стража, теглени от мулета каруци, буйни коне, а за царицата — нейната носилка с чернокожите носачи. Цял месец на пътя, ще потегли на декемврийските нони и нито ден по-рано.

През цялото това време мъжът и любовникът Марк Антоний нито за миг не се появи в мислите й — тя беше твърде заета да крои планове какво иска и как да го получи. Някъде дълбоко в себе си пазеше смътни спомени, че той беше приятно, но уморително накрая разнообразие, никога не бе изпитвала любов към него. Разглеждаше го като средство — беше заченала, Нил се разля, Цезарион имаше сестра, за която да се ожени, и брат, който да го поддържа. На този етап единственото, което можеше да й даде Антоний, беше власт — а това означаваше да бъде лишен от своята. Трудна задача, Клеопатра.