Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (23)

23.

— „Действията ти остават нератифицирани — каза Клеопатра, която четеше на глас писмото на Ахенобарб. — Започнах да обработвам Сената веднага щом станах старши консул, но Октавиан разполага със свой народен трибун, Марк Ноний Балб от онази противна пиценска фамилия. Той слага вето на всичко, което се опитам да прокарам в твоя полза. А когато пое фасциите от мен на февруарските календи, Сосий предложи вот на недоверие срещу Октавиан и го обвини, че възпрепятства реформирането на Изтока. Познай какво стана — Ноний наложи вето“.

Клеопатра остави писмото и впи поглед в Антоний. Златните й очи горяха с онзи студен и същевременно свиреп пламък, който предупреждаваше, че лъвицата се готви за скок.

— Единственият начин да възстановиш позициите си в Рим е да тръгнеш срещу Октавиан.

— Направя ли го, аз ще бъда агресорът в поредната гражданска война. Ще бъда обявен за предател и враг на държавата.

— Глупости! Сула го е направил. Цезар също. И двамата в крайна сметка взеха властта в Рим. Какво значение има дали ще те обявят за враг на държавата, ако излезеш победител? Това ще бъде просто един беззъб декрет, нищо повече.

— Сула и Цезар управляваха незаконно като диктатори.

— Това няма никакво значение, Антоний! — озъби се тя.

— Аз премахнах диктаторската длъжност — упорстваше Антоний.

— Тогава ще я възстановиш отново, щом победиш Октавиан! Просто като временна мярка, скъпи — започна да го придумва тя. — Много добре знаеш, че ако Октавиан не бъде спрян, следващият му ход ще бъде да отмени действията ти — и няма да се намери храбър народен трибун, който да наложи вето на него! След това той ще може да назначи свои клиенти, които да управляват царствата. — Тя пое дъх и очите й заблестяха. — Освен това ще поиска Египет да бъде превърнат в римска провинция.

— Не би посмял! Нито пък аз ще позволя да отмени решенията ми — процеди през зъби Антоний.

— Ще трябва да идеш лично в Рим, за да заздравиш гръбнака на Антониите. Доста се е разхлопал напоследък — насмешливо рече тя. — А за подобно пътуване най-добре е да водиш войска със себе си.

— Октавиан ще падне. Не може непрекъснато да налага вето.

Съмнението в гласа на Антоний едва се долавяше, но и това беше достатъчно — Клеопатра вече започваше да печели безкрайния спор. Беше изоставила плана си да прилъже Антоний да нападне открито Италия. Той щеше да приеме Октавиан за враг, но като че ли никога не би погледнал на Рим по същия начин. Александрия и Египет му бяха присърце, но редом с Рим, а не на мястото на Рим. Е, тъй да бъде. Нямаше значение какъв ще бъде мотивът му, стига най-сетне да предприемеше някакви действия. В противен случай тя щеше да бъде едно нищо, както той сам я беше нарекъл. Агентите й в Рим съобщаваха, че Октавиан е настанил всичките му ветерани на добра земя в Италия и Отсамна Галия и че се радва на одобрението на повечето италийци. Но все пак не можеше да се наложи над Сената по друг начин, освен чрез ветото на народния трибун. Антоний все още беше силен със своите четиристотин сенатори и тристате неутрални. Но дали силите му щяха да са достатъчни?

— Добре — каза Антоний няколко дни по-късно, неспособен да издържа повече безкрайното й ръчкане. — Ще преместя войската и корабите си по-близо до Италия. В Ефес. — Той хвърли един кос поглед на Клеопатра. — Разбира се, ако имам пари. Това е твоя война, фараоне, така че ти ще си я платиш.

— С удоволствие, стига да участвам наравно с теб в командването. Искам да присъствам на всеки военен съвет и да имам думата, искам равно на твоето положение. Това означава, че моето мнение ще означава повече от мнението на всеки римлянин, с изключение на теб.

Той се почувства страшно изтощен. Защо винаги трябваше да има условия? Нямаше ли най-сетне да се освободи от Клеопатра господарката? Можеше да бъде толкова омайваща, тъй нежна, такава добра компания! Но всеки път, когато той си помислеше, че тази нейна страна най-сетне е спечелила, тутакси се появяваше по-грозната й глава. Тя жадуваше за власт повече от всеки мъж, когото беше познавал, от Цезар до Касий. И то заради сина на Цезар? Невероятно надарен, но без амбиции за власт, това се усещаше. Какво щеше да прави Клеопатра, когато Цезарион откажеше оформената от майка му съдба? Тя изобщо не познаваше момчето. Изобщо.

Нямаше никаква представа и за римляните, тъй като познаваше отблизо само двама. Нито Цезар, нито Антоний бяха типични римляни и тя лично щеше да се убеди в това, ако продължаваше да настоява да участва в командването. Чувството му за справедливост подсказваше, че тя би трябвало да застане редом с него, тъй като финансира начинанието, но никой от колегите му не би се съгласил с подобна привилегия. Антоний отвори уста да й каже какъв щеше да бъде неизбежният резултат, но се отказа. Клеопатра го гледаше с онази каменна физиономия, която казваше, че няма да приеме никакви възражения. В очите й се надигаше буря. Ако се опиташе да й обясни какво щеше да стане, само щяха да си спретнат поредния скандал. Раждал ли се е някога мъж, способен да се справя успешно с изкусна жена, която притежава почти неограничена власт? Едва ли. Може би мъртвият Цезар, но той беше познавал Клеопатра като много млада и бе наложил над нея надмощие, с което тя не е знаела как да се справи. Сега, години по-късно, тя вече беше като изсечена от камък. Имаше и нещо далеч по-лошо — беше виждала него, Антоний, в най-голямото му падение, накиснат във вино почти до смърт, и бе интерпретирала този епизод като демонстрация на вътрешна слабост. Да, можеше да я сплаши, като й напомни, че няма нито армия, нито флот, с които да постигне целите си, но на следващия ден тя щеше да започне отново да му досажда.

„Уловен съм — помисли си той. — Заплетох се в паяжината й и няма начин да се освободя, без да се откажа от собствения си стремеж към властта. В известен смисъл и двамата искаме едно и също — унищожаването на Октавиан. Но тя ще стигне много по-напред, ще се опита да унищожи самия Рим. Никога не бих й позволил подобно нещо, а ето че в този момент не съм в състояние да й се противопоставя. Трябва да изчакам, да се правя, че й давам всичко, което желае. Дори и участие в командването“.

— Съгласен — с решителен глас рече той.

Нека всичко да бъде както го иска тя — засега. Опитът щеше да й покаже, че намиращите се в командирската шатра римляни ще я изхвърлят. И все пак… можеше ли той да я изхвърли? Живееше с нея, спяха в едно и също легло — би ли могъл да я изрита? И това щеше да стане ясно с времето.

— Искаш съвместно командване. Искаш да бъдеш равна с мен на военните съвети. — В гърдите му се надигна ридание, но той го потисна. — Съгласен съм — повтори. Най-сетне направи решителната крачка. Нека всичко бъде както Клеопатра иска, може би най-сетне щеше да намери покой.

Веднага седна да пише на Ахенобарб, като използваше вече нищо неозначаващата титла триумвир, и изложи исканията си към Сената и римския народ — да му бъде призната пълната власт над Изтока, който следва да бъде освободен от сенаторски надзор в какъвто и да било вид, да събира данъци по начини и в размери, каквито намери за добре, да назначава владетели клиенти, да командва всички римски легиони източно от река Дрина, ратифициране на всичките му действия, и още една ратификация — на земите и титлите, които бе дал на цар Птолемей Цезар, царица Клеопатра, цар Птолемей Александър Хелиос, царица Клеопатра Селена и цар Птолемей Филаделф.

Обявих цар Птолемей Цезар за цар на царете и владетел на света. Никой не може да ми противоречи. Освен това бих искал да напомня на Сената и римския народ, че цар Птолемей Цезар е законен син на Божествения Юлий, а съответно и негов наследник. Искам това да бъде признато официално.

Клеопатра бе очарована, грозната й глава тутакси изчезна.

— О, скъпи ми Антоний, ще ги накараш да се разтреперят!

— Не, направо ще се посерат, мила ми госпожо. А сега ми дай хиляда целувки.

Тя му ги даде с жар, възбудена от победата си. Сега нещата най-сетне щяха да се раздвижат! Антоний тръгваше на война. Писмото му до Сената представляваше ултиматум.

 

 

Два документа полетяха към Рим — писмото и завещанието на Марк Антоний. Гай Сосий предаде второто на весталките, които пазеха завещанията на всички римски граждани. Завещанието се смяташе за свещено и не можеше да се отваря преди смъртта. Весталките пазеха такива документи още от времето на царете. Но когато Ахенобарб счупи печата на писмото и го прочете, изпусна свитъка като опарен. Мина време, преди да го предаде безмълвно на Сосий.

— Богове! — прошепна Сосий и също го изпусна. — Да не е полудял? Никой римлянин няма властта да направи и половината от това! Копелето на Цезар — цар на Рим? Точно това иска да каже той, Гней. Точно това. И Клеопатра да управлява от името на копелето? Не, той просто е полудял!

— Или е полудял, или е непрекъснато упоен. — Ахенобарб го погледна решително. — Няма да прочета това, Гай. Просто не мога. Ще го изгоря и вместо това ще изнеса реч. Юпитер! Какво оръжие би било това писмо за Октавиан! Целият Сенат ще мине на негова страна, без да си е мръднал и пръста.

— Да не би да смяташ, че Антоний е скроил всичко това точно с тази цел? — колебливо попита Сосий. — Това си е чисто обявяване на война.

— Рим не се нуждае от гражданска война, макар да подозирам, че Клеопатра с радост би посрещнала подобно нещо — уморено отвърна Ахенобарб. — Не разбираш ли? Това е писано не от Антоний, а от Клеопатра.

Сосий седна и се разтрепери на мястото си.

— Какво ще правим, Ахенобарб?

— Каквото казах. Ще изгорим писмото и ще изнеса речта на живота си пред онези жалки, изкуфели дъртаци в Сената. Никой не бива да научава до каква степен Клеопатра владее Антоний.

— Да, ще защитаваме Антоний до последно. Но как да го накараме да се освободи от Клеопатра? Твърде далеч е… проклет Изток! Все едно да гониш дъгата. Преди две години изглеждаше, че благоденствието се връща — събирачите на данъци и търговците не бяха на себе си от възторг. Но през последните месеци забелязвам промяна — рече Сосий. — Царете клиенти на Антоний се намесиха и изместиха римските търговци. А и вече осемнайсет месеца, откакто в хазната не са влезли никакви данъци от Изтока.

— Клеопатра — мрачно рече Ахенобарб. — Това е нейна работа. Ако не успеем да измъкнем Антоний от лапите й, с нас е свършено.

— С него също.

 

 

Към средата на лятото Антоний беше прехвърлил масивната си военна машина от Карана и Сирия в Ефес. Конница, легиони, обсадна техника и обоз бавно прекосиха Централна Анатолия и поеха покрай лъкатушещата река Меандър. Лагерите около прекрасния малък Ефес се простираха докъдето стигаше и най-острият поглед. Врящата маса от хора, животни и машини бавно се уталожи, а местните търговци и селяни правеха всичко по силите си да изкарат някаква печалба от катастрофата, чието въплъщение бяха военните лагери. Плодородната земя, която бе раждала пшеница и служила за пасище на овцете, беше превърната в безплодна кал или прах в зависимост от времето, а младшите легати на Антоний, които не се отличаваха с особена чувствителност и съпричастност, правеха нещата още по-лоши, като отказваха да слушат оплакванията на местните. Броят на обирите и изнасилванията скочи главоломно. Същото се отнасяше за убийствата за отмъщение, побоищата, активната и пасивната съпротива срещу натрапниците. Цените полетяха нагоре. Дизентерията измъчваше почти всички. Това бяха някои от причините един римски губернатор от миналото да натрупа куп пари само от заплахата, че ще разположи легионите си около някой град, ако не му бъдат изплатени между сто и хиляда таланта. Ужасените жители бяха готови да му дадат всичко.

Антоний и Клеопатра пътуваха с „Филопатър“, който хвърли котва в пристанището на Ефес, посрещнат от възгласи на възхищение. Там Антоний остави жена си и кораба и се качи на един по-малък съд за Атина, на Клеопатра каза, че имал недовършена работа там. Тя откри, че не е в състояние да удържа този трезвен Антоний така, както го бе правила в Александрия. Ефес бе твърдо римска територия и тя не беше негова владетелка, както и който и да било от предшествениците й. Затова тук нямаше и традиция да се кланят на Египет. Когато излизаше от губернаторския дворец да огледа града или лагерите, мъжете я гледаха, сякаш им беше нанесла жестока обида. Не можеше и да ги накаже за грубото им държане. Публий Канидий беше стар приятел, но останалите командири и легатите им, които изпълваха Ефес до пръсване, я приемаха като шега или обида. Нямаше поклони в провинция Азия!

Настроението й бе лошо още откакто „Филопатър“ напусна Александрия. Цезарион й беше устроил най-нежеланата и неприятна сцена. Беше оставен да управлява Египет — задача, която не желаеше. Не защото му се искаше да отиде на война с майка си и втория си баща, а заради самата причина за отсъствието им.

— Мамо, та това е лудост! Не разбираш ли? Предизвикваме мощта на Рим! Знам, че Марк Антоний е велик военачалник и има огромна армия, но ако реши да използва всичките си ресурси, Рим е непобедим. Нужни са му били сто и петдесет години да разбие Картаген, но в крайна сметка го е разбил — и то толкова решително, че никога не се е възстановил отново! Рим е търпелив, но няма да са му нужни сто и петдесет години, за да смаже Египет и Изтока на Антоний. Моля те, умолявам те, не давай на Цезар Октавиан повод да дойде на изток! Той ще сметне събирането на всички войски на Антоний в спокойния и мирен Ефес като обявяване на война! Моля те, мамо, моля те, не правете това!

— Глупости, Цезарионе — самоуверено отвърна Клеопатра, докато обикаляше и наглеждаше товаренето на багажа й. — Антоний не може да бъде победен нито по море, нито на суша. Погрижих се за това, като му осигурих солидна военна каса. Забавим ли се, Октавиан само ще натрупа още повече сили.

Цезарион стоеше до един съвсем нов свой бюст, поръчан от майка му на Доротей от Афродизиас, и на Клеопатра й се стори, че вижда двама близнаци. Херил беше оцветил бюста, бе уловил вярно всеки нюанс на кожата и косата и бе предал съвършено очите му. Скулптурата изглеждаше толкова жива, че сякаш всеки момент щеше да отвори уста и да проговори, но оригиналът до нея беше толкова разгорещен, че тя почти не се забелязваше.

— Мамо, Октавиан дори не е започнал да ползва ресурсите си — не се предаваше той. — А колкото и да обичам Марк Антоний, той не може да се сравнява с Марк Агрипа по море или на суша. Октавиан може формално да заеме командирската шатра, но ще остави Агрипа да воюва. Предупреждавам те, всичко се върти около Агрипа! Той е силен и опасен! Рим не е раждал равен на него от времето на баща ми.

— Стига, Цезарионе! Толкова много се притесняваш, че вече преставам да ти обръщам внимание. — Клеопатра спря с една от любимите роби на Антоний в ръце. — Кой е този Марк Агрипа? Никой. Равен на Антоний ли? Категорично не.

— Тогава поне ти остани в Александрия — замоли я момъкът.

Тя го погледна изумено.

— Как можеш да си помислиш такова нещо? Аз плащам тази кампания и това означава, че съм партньор на Антоний в начинанието. Или ме смяташ за абсолютен новак във воденето на войни.

— Да, смятам те. Единственият ти опит е бил, когато си седяла на връх Касий и си чакала Ахил и армията му. Баща ми те е измъкнал от кашата, а не твоите несъществуващи военни умения. Ако тръгнеш с Марк Антоний, римските му колеги ще си помислят, че го контролираш и ще те намразят. Римляните не са свикнали с чужденци в командирската шатра. Не съм глупак, мамо. Знам какво говорят в Рим за теб и Антоний.

Тя се вцепени.

— И какво казват за нас в Рим?

— Че си магьосница, че си омагьосала Антоний, че си го превърнала в свой роб, в играчка. Че ти го насъскваш срещу Сената и народа. Че ако той не беше твой съпруг, това, което става сега, нямаше да се случи — разпалено рече Цезарион. — Наричат те Царицата на зверовете и сочат теб като главен виновник за сблъсъка, а не Антоний.

— Отиваш твърде далеч — със заплашителен тон каза Клеопатра.

— Няма да съм стигнал достатъчно далеч, ако не успея да те накарам да се откажеш! Особено от личното си участие. Мила мамо, държиш се, сякаш Рим е Митридат Велики. Рим няма — и никога няма да има! — източен начин на мислене. Рим е свят от Запада. Желае да контролира Изтока единствено заради собственото си оцеляване.

Тя го наблюдаваше внимателно и очите й шареха насам-натам, сякаш се опитваше да реши как е най-добре да постъпи. Накрая взе решение.

— Цезарионе, ти още нямаш петнайсет — с успокоителен тон каза тя. — Да, вярно е, че си мъж. Но все още си много млад и неопитен мъж. Управлявай мъдро Египет и аз ще ти дам още власт, когато с Антоний се върнем като победители.

Той се предаде. Погледна я с насълзени очи, поклати глава и излезе.

— Глупаво момче — нежно каза тя на Ирас и Хармия.

— Прекрасно момче — отвърна Хармия и въздъхна.

— Не е момче и не е глупав — мрачно се обади Ирас. — Клеопатра, не си ли разбрала, че е същински пророк? Трябваше да се вслушаш в думите му, а не да ги подминаваш.

Когато замина с „Филопатър“, думите на Ирас продължаваха да отекват в ушите на Клеопатра. Именно те, а не думите на Цезарион бяха причина за лошото й настроение, което колегите на Антоний в Ефес само развалиха още повече. Но тъй като беше властна, всичко това само я направи по-високомерна, груба и арогантна.

Антоний нямаше вина, че корабът му спря в Самос — беше се появил теч, с който не можеха да стигнат до Атина, а Самос бе най-близкият остров.

Лигата на Дионисиевите веселяци беше превърнала Самос в свой генерален щаб. Докато чакаше, Антоний реши да види как вървят нещата при всевъзможните фокусници, танцьори, акробати, изроди, музиканти и всички други, които се мотаеха из възхитителните им къщурки в очакване на поредния фестивал. В момента такъв нямаше, уведоми го шефът на лигата Калимах, след като му показа един чуден номер, при който превърна някакви буболечки в прекрасни пеперуди.

— Довечера обаче решихме да организираме пир в твоя чест. Ще дойдеш ли?

Разбира се, че щеше да дойде! Въздържането от виното беше нищо в сравнение със страстта му да търси забавление в компания като тази. Скоро обаче откри, че трезвеността сериозно пречи на забавлението. Затова и посегна към чашата с вино.

Нямаше спомен за случилото се през следващите дни. Вярно беше, че с напредването на възрастта виното засягаше паметта му все повече и повече. Само секретарят му Луцилий успя да го върне в мрачния свят на трезвеността — и то с едно кратко и просто изречение:

— Царицата ще научи.

— Ох, богове! — изстена Антоний. — Богове!

Корабът беше поправен преди цял нундин, установи той, когато Луцилий и слугите му го качиха на борда едва ли не на ръце, треперещ и препъващ се. Наистина ли бе пил толкова много? Или го хващаше по-бързо? Към мъчителния махмурлук се добави и нов ужас — осъзнаването, че в крайна сметка разгулните години започват да си казват думата. Дните, в които повдигаше наковални, бяха отминали. Беше навършил петдесет и една и бицепсите му бяха по-меки и не се издуваха както преди. Петдесет и една! Възрастта на един почитаем бивш консул. А Октавиан беше едва на трийсет, щеше да навърши трийсет и една в края на септември. Още по-лошо беше, че най-добрите му пълководци бяха млади, докато тези на Антоний бяха като самия него — остаряваха. Канидий беше прехвърлил шейсетте! Къде се бе дянало това време? Стана му лошо, наложи се да изтича до перилата, за да повърне.

Прислужникът му донесе вода, намокри с гъба устните и брадичката му.

— Мъчи ли те нещо, господарю?

— Да — отвърна Антоний и потрепери. — Старостта.

Но когато корабът стигна Пирея, Антоний беше възвърнал донякъде физическата си форма от миналата година, макар че настроението му си оставаше вкиснато.

— Къде е жена ми Октавия? — попита той иконома на губернаторския дворец.

Мъжът го погледна неразбиращо… не, втрещено.

— Минаха няколко години, откакто господарката Октавия бе за последен път тук, Марк Антоний.

— Как така няколко години? Трябваше да бъде тук заедно с двайсет хиляди войници, осигурени от брат й!

— Мога само да повторя, че не е тук, господарю. Нито пък има войници в околностите на Атина. Ако господарят Октавиан е изпращал войници, те сигурно са отишли в Македония или по суша към провинция Азия.

Спомените се върнаха. Да, бяха минали пет години, откакто Октавия беше дошла с четири кохорти, а не с четири легиона. И той й бе наредил да му прати военните дарове от Октавиан в Антиохия, а самата тя да се върне в Рим. Пет години! Наистина ли беше толкова отдавна? Не, може би само преди четири. Или пък три? Ох, имаше ли изобщо някакво значение?

— Отдавна не съм бил в Рим — каза той на Луцилий, докато сядаше зад бюрото си.

— Последният път беше при срещата в Тарент преди шест години — отвърна секретарят му от собственото си бюро.

— Значи Октавия е дошла в Атина преди четири.

— Да.

— Напиши писмо, Луцилий… До Октавия от Марк Антоний. С настоящето се развеждам с теб. Напусни къщата ми в Рим и престани да отсядаш в която и да било от вилите ми в Италия.

Не ти връщам зестрата и повече няма да издържам теб или което и да било от римските ми деца. Приеми това като окончателно решение.

Луцилий пишеше, забил поглед в листа. Мила госпожо! Сега вече всички надежди за спасяване на Антоний са изгубени… Вдигна глава, стана и остави листа пред Антоний. Един от чудесните му таланти бе този, че почеркът му беше много добър и не се налагаше писмата да бъдат преписвани от професионален писар.

Антоний го прочете бързо и го нави.

— Восък, Луцилий.

Червеният цвят бе обичаен за официалните документи. Луцилий задържа восъка на пламъка на лампата толкова вещо, че той не изгуби цвета си от дима, и го отдръпна в момента, когато върху свитъка падна капка с размерите на денарий. Антоний постави отгоре й пръстена си и натисна силно. Херкулес, заобиколен от IMP.M.ANT.TRI.

— Прати го по следващия кораб за Рим — отсечено нареди Антоний. — И ми намери кораб за Ефес. Работата ми в Атина приключи. — Той се усмихна кисело. — Всъщност никога не я е имало.

 

 

„Май не мога да посоча точния момент, в който съм скъсал връзките си с Рим“ — реши Антоний, докато отплаваше от Пирея. Всичко бе започнало, когато научи, че се е заклел да посвети себе си и плячката на Клеопатра и Александрия. Любовта му към Октавия и римското намаляваше, докато любовта към Клеопатра обхващаше всичко. Той не знаеше причината за това. Знаеше само, че Клеопатра изпълва цялото му същество, че не може да я отритне въпреки нелепите й желания. Да, част от това се дължеше на пропуските в паметта, но и за тях не можеше да вини любовта си. Може би великата царица бе намерила път към сърцето му, защото тя поне бе открила някакви качества у него, тя поне го смяташе за силен, за човек, който заслужава внимание. Рим принадлежеше на Октавиан, така че защо да не го изостави напълно? Всичко се свеждаше именно до това. Ако искаше да бъде Първенец на Рим, Антоний трябваше да победи Октавиан на бойното поле. И Клеопатра ясно разбираше това, винаги го бе разбирала. Опасният му запой на Самос и ужасните последици от него му бяха показали, че най-добрите му години са в миналото. Но това беше само някакъв си запой. Неустоим запой, когато истинската причина да напусне Ефес бе желанието му да избяга от любовта си, от проклятието си, от клетвите си към Клеопатра.

„Тогава — помисли си той, пристигайки повече или по-малко излекуван в Атина — защо да не скъсам напълно връзките си с Рим?“ Всички, от Клеопатра до Октавиан, искаха точно това, очакваха го, не биха приели нищо по-малко. А сега беше време да се връща в Ефес, преди Клеопатра да е създала нови проблеми.

 

 

Но преди да успее да стигне в Ефес, присъствието на Клеопатра там вече бе дало ужасни последици. Първо Сатурнин и Арунций заминаха за Рим, заявявайки, че предпочитат да служат на мъж, когото мразят, отколкото на някаква си жена. Октавиан поне беше римлянин! Последва ги Атратин заедно с група младши легати, вбесени от начина, по който Клеопатра обикаляше лагерите им, търсеше нередности и дори си позволи гадни коментари за занемареното оборудване и за старшите центуриони, които не й отдадоха чест.

Атратин пристигна в Рим и изля мъките си пред смаяните Ахенобарб и Сосий.

В самия Рим нещата също не вървяха добре. Хазната беше почти празна заради покупката на добра земя за хилядите ветерани. Милионите сестерции от съкровищницата на Секст Помпей бяха похарчени, колкото и невероятно да изглеждаше това. Земята бе скъпа, а малко легионери се съгласиха да се настанят в чужди земи като Испания, Галия или Африка. Те също бяха римляни, свързани с италийската пръст. Вярно, ветераните бяха доволни — но това струваше прескъпо на държавата.

Не можеше обаче да се отрече, че Октавиан бавно взема надмощие в Сената, сред плутократите и конниците. Възможностите на Изток намаляваха и хората и фирмите, които благоденстваха преди две години, започваха да пропадат. Полемон, Архелай Сисен, Аминт и по-дребните владетели, назначени от Антоний, бяха станали твърде самоуверени и издаваха закони, които спъваха дейността на римските търговци. Естествено, зад всичко това стоеше Клеопатра — паякът в центъра на паяжината.

— Какво ще правим? — попита Сосий, след като Атратин си отиде.

— Това се питам, откакто получихме писмото на Антоний. Мисля, че имаме една-единствена възможност.

— Казвай тогава! — нетърпеливо извика Сосий.

— Ще трябва да подсилим римското начало в управлението на Антоний на Изток. Това е първият зъб на двузъбата вила — рече Ахенобарб. — Вторият е да направим така, че Октавиан да изглежда нелегитимен.

— Нелегитимен? Но как?

— Като преместим правителството от Рим в Ефес. Двамата с теб сме консули тази година. Повечето претори също поддържат Антоний. Съмнявам се, че ще успеем да спечелим народни трибуни, но ако половината Сенат дойде с нас, ще се превърнем в безспорно правителство в изгнание. Точно така, Сосий, напускаме Рим и отиваме в Ефес! Така ще направим Ефес център на властта и ще попълним обкръжението на Антоний с, да кажем, петстотин достойни римляни. Повече от достатъчно, за да принудим Клеопатра да се върне в Египет, където й е мястото.

— Точно това направи Помпей Велики, когато Цезар… така де, Божественият Юлий, пресече Рубикон. Взе консулите, преторите и четиристотин сенатори и се премести в Гърция. — Сосий се намръщи. — Но по онова време Сенатът беше по-малък и нямаше толкова много парвенюта. Днес в него влизат хиляда души и две трети са нови римляни. Мнозина от тях са хора на Октавиан. Ако искаме да приличаме на правителство в изгнание, ще трябва да убедим поне петстотин сенатори да дойдат с нас. Не вярвам да успеем.

— Всъщност аз също не вярвам. Целта ми са онези четиристотин твърди привърженици на Антоний. Не са мнозинство, но са достатъчно, за да убедят повечето хора, че Октавиан действа незаконно, ако се опита да образува правителство на наше място — самодоволно отвърна Ахенобарб.

— Направиш ли го, започваш гражданска война.

— Знам. Но тя така или иначе е неизбежна. В противен случай защо Антоний ще съсредоточава цялата си войска и флот в Ефес? Да не мислиш, че Октавиан не е изтълкувал правилно този ход? Ненавиждам го, но много добре си давам сметката, че е блестящ ум. В главата на Октавиан живее умът на Цезар, повярвай ми.

— Откъде знаеш, че е в главата?

— Кое? — не разбра Ахенобарб.

— Умът.

— Всеки, който е стъпвал на бойното поле, знае това. Питай който си искаш военен лекар. Умът се намира вътре в главата, в мозъка. — Ахенобарб размаха раздразнено ръце. — Сосий, не му е времето да обсъждаме анатомията и местонахождението на душата! А как да отървем Антоний от египетското тресавище и да го върнем в Рим!

— Да, да, разбира се. Извинявай. Е, по-добре е да побързаме. Не го ли направим, Октавиан ще ни попречи да напуснем Италия.

 

 

Но Октавиан не им попречи. Агентите му съобщиха за внезапно раздвижване на някои сенатори — изтегляне на средства от банки, прибиране на активи, за да не им бъде наложен запор, събиране на покъщнина, съпруги, деца, педагози, наставници, бавачки, прислуга, фризьори, козметици, шивачки, телохранители и готвачи. Въпреки това той не предприе нищо, не спомена нито дума в Сената или от трибуната на Форума. Беше напуснал Рим в началото на пролетта, но се върна, беше нащрек като куче птичар и в същото време абсолютно бездеен.

Така Ахенобарб, Сосий, десет претори и триста сенатори забързаха по Апиевия път към Тарент на коне и в двуколки, оставяйки домочадието си да пътува в носилки заедно със стотици теглени от волове коли с прислуга, мебели, дрехи, ветрила, всевъзможни дрънкулки и храни. Накрая всички отплаваха от Тарент, най-близкото пристанище, от което можеше да се стигне до Атина покрай нос Тенар или Патра на Коринтския залив.

Само триста сенатори! Ахенобарб беше много разочарован, че не бе успял да убеди всички верни поддръжници на Антоний, още по-малко някои от неутралните. Все пак бройката беше внушителна и Октавиан не можеше да състави работещо правителство, без да се вдигне огромен скандал. Това заключение се основаваше най-вече на собствената му изключителност — Ахенобарб бе човек от Палатин и схващанията му за Рим съвпадаха с тези на палатинския елит.

 

 

Антоний много им се зарадва и незабавно организира анти-Сенат в общината на Ефес. Възмутените богати търговци без политическо влияние бяха прогонени от именията си. За щастие Ефес беше голям търговски център и разполагаше с достатъчно жилища, за да поеме огромния наплив от важни клечки и техните семейства. Местните плутократи се преместиха в Смирна, Милет и Приена, което доведе до прекъсването на търговския поток в пристанището, а това беше още едно преимущество — така се отваряше място за бойните кораби. Съдбата на града след заминаването на римляните изобщо не вълнуваше Антоний и поддръжниците му. За жалост — на Ефес щяха да са му нужни години, докато възвърне стария си блясък.

Клеопатра изобщо не се зарадва на появата на Ахенобарб и правителството в изгнание, което категорично й забрани да присъства на заседанията на анти-Сената.

Това предизвика размяна на пиперливи реплики между нея и Ахенобарб.

— Ще съжаляваш, когато седна в съдебната зала на Капитолий!

— Това няма да стане, госпожо! — озъби се той в отговор. — Седнеш ли там, аз ще съм мъртъв — наред с всички добри римляни! Предупреждавам те, Клеопатра, по-добре избий от главата си тези идеи, защото такова нещо никога няма да се случи!

— Да не си посмял да се обръщаш към мен по име! — ледено произнесе тя. — Ще ме наричаш „твое величество“ и ще се покланяш!

— На куково лято, Клеопатра!

Тя отиде направо при Антоний, който се бе върнал от Атина в мрачно и кисело настроение. Клеопатра реши, че то е резултат от запоя му в Самос, за който Луцилий й беше докладвал.

— Искам да присъствам на заседанията на Сената и наказание за онзи простак Ахенобарб! — извика тя, стиснала юмруци. Устата й се беше превърнала в тънка червена ивица.

— Мила, не можеш да присъстваш в Сената — той е посветен на Квирин, бога на римските мъже. Нито пък мога да… ъъъ… накажа възвишен човек като Гней Домиций Ахенобарб. Рим не се управлява от цар, а от демокрация. Ахенобарб ми е равен, както и всички римски мъже, дори и да са бедни и незначителни. В очите на закона римските мъже са равни. Primus inter pares, Клеопатра — в най-добрия случай мога да бъда пръв сред равни.

— Значи това трябва да се промени.

— Това не може да се промени. Никога. Наистина ли си му казала, че ще седиш в съдебната зала на Капитолий? — попита Антоний и се намръщи.

— Да. Щом победиш Октавиан и Рим стане наш, ще седна там като заместник на Цезарион, докато порасне достатъчно.

— Дори Цезарион няма да може да го направи. Не е римлянин, това първо. Освен това никой жив мъж или жена не може да живее на Капитолий. Той е посветен на нашите римски богове.

Тя тропна с крак.

— Не мога да те разбера! Първо обявяваш сина ми за цар на царете, после говориш с неколцина римляни и отново ставаш римлянин! Реши се най-сетне! Да продължавам ли да финансирам опита на сина си за световно господство, или да си събирам нещата и да се връщам в Александрия? Ти си глупак, Антоний! Голям, надут, нерешителен идиот!

В отговор той й обърна гръб. Време беше да й покаже, че и след победа над Октавиан Рим ще продължи да бъде това, което е бил винаги — република без цар. Междувременно тя плащаше цялата сметка. Това не я правеше собственик на римската армия, но пък й даваше пълни права върху тази кампания. Да, би могъл да я принуди да се върне в Египет. Точно това искаха от него всички гневни легати и броят на исканията растеше с всеки изминал ден. Но ако я изпратеше у дома, тя щеше да вземе със себе си военната каса — двадесет хиляди златни таланта. Някои като Атратин открито му казваха просто да убие свинята, да конфискува парите и да анексира Египет като част от империята. Знаейки, че не може да направи това, Антоний търпеше мълчаливо приказките на Клеопатра и напомняше на легатите си кой плаща сметката. Но в крайна сметка някои предпочетоха да служат на Октавиан, отколкото на Клеопатра.

— Как бих могъл да я отпратя? — попита той Канидий, един от двамата й римски поддръжници.

— Не можеш, Антоний, знам това.

— Тогава защо другите настояват да го направя?

— Защото не са свикнали да ги командват жени и не могат да набият в дебелите си глави, че който плаща, той поръчва музиката.

— Ще успеят ли някога да си го набият в дебелите глави?

Канидий се разсмя. Въпросът искрено го развесели.

— Не, няма да успеят. Обратното би означавало изтънченост, елинистични нагласи — все качества, които не притежават.

 

 

Другият поддръжник на Клеопатра беше Луций Мунаций Планк, когото тя бе подкупила с тлъста сума. Инвестицията й бе осигурила и племенника му Марк Тиций, макар че той беше по-недодялан от Планк и му бе трудно да крие неприязънта и презрението си към новия работодател на чичо си. Онова, което Клеопатра така и не можеше да разбере у Планк, бе безпогрешната му способност да избира победителя във всеки сблъсък между потенциалните римски първенци. Подобно на дядото на Луций Марций Филип, Планк беше роден ренегат и не виждаше нищо безчестно в това да променя позициите си всеки път, когато инстинктът му нашепваше подобно нещо.

— Започвам да разбирам защо Антоний става безсилен, щом се стигне до вземане-даване с онази жена — каза той на Тиций в края на първия месец в Ефес. — Пълни глупости са, че го упоява или че го омагьосва като някой укротител на змии. Не, собствените му недостатъци го свързват с нея — той е мъж под чехъл, а знаем какви са те. По-скоро ще отмъкне Цербер от портите на Хадес, вместо да се изправи срещу нея, било то за дребен или за голям спор. И аз усетих това, докато се заглеждах по Фулвия — тя можеше да блъфира, да тормози, да ме ръчка да направя каквото и да е и също като Клеопатра се опита да се намърда в командирската шатра. Е, наградата за нахалството й беше разводът с Антоний. А Клеопатра? Тя е неговата майка, любовница, най-добър приятел и съкомандир.

— Може би това е в основата на всичко — замислено рече Тиций. — От двайсет години цял Рим познава Антоний като чиста природна стихия. Той го вдигаше по десет пъти на нощ, оставяше след себе си следа от разбити сърца, копелета и рогоносци, блъскаше глави една в друга, сякаш бяха дини, караше колесница, теглена от лъвове… легенда, стремително превръщаща се в мит. Изпъкваше в Сената, служи доблестно при Фарсала и спечели блестяща победа при Филипи. Направо го боготворяха! А сега всички, които го обичаме, най-ненадейно откриваме, че идолът ни има глинени крака. Клеопатра му е стъпила неумолимо на шията. Смазващ удар.

— Неизбежната сила на Немезида… Така си плаща за легендарния живот. Е, Тиций, ще гледаме и ще чакаме. Все още имам приятели в Рим, ще ме държат в течение за действията на Октавиан в надигащата се криза. Наклонят ли се везните в негова полза — омитаме се от това място.

— Може би е по-добре да се ометем още сега.

— Не, рано е — отвърна Планк.

 

 

Арогантността и грубостта на Клеопатра се дължеше до голяма степен на едно ново и тревожещо чувство за несигурност.

Нейната култура и условията, в които бе живяла досега, не й позволяваха дори да си помисли, че една жена, още повече пък царица, е нещо по-низше от мъжа. Никога не й беше хрумвало, че нито положението й, нито несметните й богатства могат да накарат римските мъже да я приемат за равна на тях. Основната й грешка беше убедеността, че причина за антипатията към нея е чуждият й произход. Фактът, че не я приемат заради пола й, беше просто немислим и тя изобщо не го бе взела предвид. Затова, когато подражаваше на римските си врагове в кръга на Антоний, тя се мъчеше да изглежда повече като римлянка, отколкото като чужденка. Облечена в шлем с пера, с броня върху плетена ризница и къс меч в обсипана със скъпоценности ножница, тя обикаляше из щаба, ругаеше долно като всеки легат и оставаше с впечатлението, че изпълнените с ненавист погледи се дължат на това, че не успява да се покаже като римлянка. Когато обикаляше лагерите преди връщането на Антоний от Атина, облечена в доспехи и сипеща ругатни, легионерите й се смееха открито, центурионите са мъчеха да сподавят кикота си, военните трибуни я оглеждаха от глава до пети като някой изрод, младшите легати й подхвърляха обидни забележки или не й обръщаха внимание. Веднъж бе поискала от командира на един легион да бичува старшия си центурион за непристойното му държане. Но той отказа, без да му мигне окото.

— Бягай да си играеш с куклите, а не с дървени войници! — озъби й се командирът.

Той й беше дал верния отговор, но тя не го осъзна. Причината не беше в това, че е чужденка, — а че женски устни сипят мръсни думи и женско тяло е облечено в доспехи. Жените не се месеха в мъжките работи — поне не лично и не под носа на мъжете.

Когато Антоний се върна от Атина, тя настоя за възмездие, но той отказа и я посъветва да стои по-далеч от лагерите, ако не иска да изглежда като глупачка. Изобщо не му хрумна, че тя не разбира причината за римската неприязън. И макар да не го послуша напълно, тя се погрижи в бъдеще да посещава единствено лагерите на съюзниците от Изтока. О, те знаеха как да се отнасят към нея! Синът на Полемон Ликомед (самият Полемон се бе върнал в Понт да пази Далечния изток от мидийци и парти), Аминт Галатянски, Архелай Сисен от Кападокия, Дейотар Филаделф от Пафлагония и останалите царе клиенти, които бяха дошли в Ефес, се надпреварваха да се умилкват около нея.

Тя бе забелязала, че Ирод Юдейски липсваше и не беше пратил армия. Веднага щом оплакванията й от отношението към нея бяха безцеремонно подминати след завръщането на Антоний, тя насочи вниманието му към отсъствието на Ирод. Това го смути достатъчно, за да пише на юдейския цар. Отговорът на Ирод бе бърз и пълен цветисти и витиевати фрази, но като цяло писмото съобщаваше, че положението в Йерусалим не му позволява да дойде, нито да изпрати войска. Страната била на крачка от открит бунт, така че — хиляди извинения, но… Това беше истина, макар да не бе истинската причина Ирод да не изпълни дълга си. Инстинктът за самосъхранение на Ирод беше изострен като този на Планк и му подсказваше, че Антоний няма да спечели тази война. За да се подсигури допълнително, той бе написал едно любезно писмо до Октавиан, съпроводено от дар за храма на Юпитер — сфинкс от слонова кост, изработен от самия Фидий. Навремето творбата принадлежала на Гай Верес, който я бил отмъкнал от поверената му провинция Сицилия и я дал на Хортензий като такса за защитата му (неуспешна) по множеството обвинения за злоупотреби. Хортензий я продал на един Перквициен за хиляда таланта. След като се разорил, въпросният Перквициен я продал за сто таланта на финикийски търговец, чиято вдовица, пълна невежа в областта на изкуството, я продала на Ирод за десет таланта. По негова преценка истинската й стойност бе някъде между четири и шест хиляди таланта, а и беше чул, че Антоний затрупва Клеопатра с произведения на изкуството. Царица Александра знаеше за сфинкса и ако се раздрънкаше пред Клеопатра, вероятността статуетката да остане негова беше нищожна. Тъй като мразеше с цялото си същество египетската си съседка, Ирод реши, че е най-добре да прати творбата в Рим — на някое много свещено публично място. За да я отнеме от Юпитер Най-великия и Най-добрия, Клеопатра трябваше да се настани в съда на Капитолий. Сфинксът представляваше инвестиция за бъдещето на царството му и на самия него. Ако Антоний победи… о, само това не, щом като е така вързан за Клеопатра! Без да подозира, че повтаря чувствата на Атратин, Ирод реши, че единственият начин Антоний да се измъкне от сегашното положение е да убие Клеопатра и да анексира Египет.

 

 

Когато в края на лятото армията и флотът започнаха да се прехвърлят от Ефес в Гърция, Антоний направи най-добрия подарък на Клеопатра, само и само да сложи край на постоянните скандали и разпри в командирската шатра — прати хора в Пергам със заповед двестате хиляди свитъка от библиотеката на града да бъдат прехвърлени в Александрия.

— Малка компенсация за пожара, предизвикан от Цезар — каза той. — Много от книгите са преписи, но има и някои уникални томове.

— Глупчо! — нежно каза тя и разроши косата му. — Изгоря само едно книгохранилище на брега. Библиотеката е в Музея.

— Значи ще ги върна на Пергам.

Тя подскочи!

— В никакъв случай! Останат ли в Пергам, някой римски губернатор ще ги конфискува в полза на Рим.