Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (4)

4.

Нил не се разливаше вече четвърта поред година. Единствената радостна новина бе, че преживелите чумата покрай реката изглежда вече бяха неуязвими за нея, както и тези по Делтата и в Александрия. Тези хора бяха по-издръжливи и здрави.

Созиген бе осенен от идея и издаде указ от името на фараона, с който заповядваше най-ниските части на бреговете на реката да бъдат прокопани с още пет стъпки. Ако от горното течение дойдеше вода, тя щеше да се събере в предварително подготвените огромни езера. Навсякъде около тях бяха разположени задвижвани с крака водни колела, готови да насочат водата към плитките канали, извиващи се из пресъхналите ниви. И когато настъпи средата на юли и водата при разливането достигна Лактите на смъртта, реката се надигна точно колкото да изпълни езерата. Това беше далеч по-лесно в сравнение с ръчното напояване при традиционния шадуф^[1], при който единствената кофа трябваше да се потапя в самата река.

А хората си оставаха хора и пред лицето на смъртта, раждаха се бебета, населението се увеличаваше. Но Египет нямаше да гладува.

Заплахата от страна на Рим засега отмина. Агентите докладваха, че от Тарс Антоний продължил към Антиохия, посетил Тир и Сидон и се отправил по море към Ефес. Там пищящата Арсиное била измъкната от светилището, за да бъде предадена на меча. Първожрецът на Артемида за малко да я последва, но Антоний, който се отвращаваше от кървавите разправи на азиатците, се намеси по молба на етнарха и го пусна да се върне невредим в светилището. Главата на Арсиное нямаше да бъде част от багажа на Антоний, ако той посетеше Египет, тя трябваше да бъде изгорена цяла. Тя беше последната истинска наследничка на Птолемеите и със смъртта й заплахите за Клеопатра ставаха с една по-малко.

— Антоний ще дойде през зимата — каза с усмивка Тах’а.

— Антоний! Майко, та той не е Цезар! Как ще понеса ръцете му върху мен?

— Цезар беше единствен. Не можеш да го забравиш и аз те разбирам, но трябва да престанеш да го оплакваш и да се погрижиш за Египет. Какво значение имат ръцете му, щом той притежава кръвта, за да даде на Цезарион сестра, за която да се ожени? Монарсите не сключват брак за собствено удоволствие, а заради държавите си и за запазване на династията. Ще свикнеш с Антоний.

Всъщност най-голямото безпокойство на Клеопатра през лятото и есента беше Цезарион, който още не й бе простил, че го изостави в Александрия. Той беше безупречно учтив, учеше усърдно, четеше доброволно в свободното си време, ходеше на уроци по езда и се упражняваше във военно дело и атлетика, като се изключат юмручният бой и борбата.

— Татко казва, че онова, с което мислим, се намира в главата и че никога не трябва да се занимаваме със спортове, които я излагат на опасност. Затова ще се науча да използвам гладиуса^[2] и дългия меч, ще стрелям с лък и прашка, ще се упражнявам в мятане на пилум^[3] и хаста^[4], ще тичам, ще прескачам препятствия и ще плувам. Но няма да се бия с юмруци и няма да се боря. Татко не би го одобрил, каквото и да казват инструкторите. Казах им да се въздържат и да не бързат да ти се оплакват. Нима моите заповеди са по-маловажни от твоите?

Тя беше прекалено заета да се възхищава на това колко добре е запомнил Цезар, за да чуе посланието в последните му думи. Баща му беше умрял преди Цезарион да навърши четири.

Но не споровете около спорта и другите подобни грижи я тормозеха отвътре. Това, което не й даваше мира, беше неговата отчужденост. Тя не можеше да го укори, че не й обръща внимание, когато му говори и особено когато му нарежда нещо, но синът й я бе изключил от личния си свят. Явно беше, че изпитва постоянно негодувание срещу нея и тя не можеше да подмине това като нещо маловажно.

„Ох — извика мислено Клеопатра, — защо винаги вземам погрешни решения? Ако знаех до какво ще доведе оставането му тук, щях да го взема със себе си в Тарс. Но едно морско пътуване щеше да означава да изложа на опасност династията. Невъзможно!“

После агентите й съобщиха, че положението в Италия се е изострило и е на път да стигне до открита война. Основните подбудители били свадливата жена на Антоний Фулвия и брат му, консулът Луций Антоний. Фулвия успяла да оплете прочутия с изчакването и непостоянството си Луций Мунаций Планк и го омагьосала да прехвърли ветераните си, които бил настанил около Беневентум (два пълни легиона), към нейната армия. След това убедила онзи аристократичен дръвник Тиберий Клавдий Нерон, когото Цезар тъй презираше, да вдигне робски бунт в Кампания — доста неподходяща задача за човек, който никога през живота си не бе разговарял с роб. Не че не се опитал — просто не знаел как точно да започне.

Тъй като нямал друга официална позиция, освен тази на триумвир, Октавиан започнал предпазливо да кръжи около Луций Антоний, докато двата легиона, които консулът успял да събере, се придвижвали през полуострова към Рим. Третият триумвир, Марк Емилий Лепид, също повел два легиона към града, за да накара Луций да се оттегли. Но в мига, в който видял проблясването на доспехи по Виа Латина, Лепид зарязал Рим и войските си и ги предал на ликуващата Фулвия (и на Луций, когото народът имал склонността да забравя).

Изходът всъщност зависел от пръстена големи армии около Италия, командвани от най-добрите генерали на Антоний, негови близки приятели и политически поддръжници. Гней Азиний Полион държеше Отсамна Галия със седемте си легиона. Оттатък Алпите чакаше Квинт Фуфий Гален с единадесет легиона, а Публий Вентидий бе разположил седемте си легиона при крайбрежна Лигурия.

 

 

Есента беше настъпила. Антоний се намираше в недалечната Атина и се наслаждаваше на забавленията, които можеше да предложи този най-изтънчен от градовете. Полион му писа, Вентидий му писа, Гален му писа, Планк му писа, Фулвия му писа, Луций му писа, Секст Помпей му писа, а Октавиан му пишеше буквално всеки ден. Антоний не отговори на нито едно от писмата — беше се отдал на далеч по-приятни занимания. Така — както се досети Октавиан — той изпусна големия си шанс веднъж завинаги да смаже наследника на Цезар. Ветераните бяха размирни, никой не плащаше данъци и Октавиан успя пряко сили да събере едва осем легиона. Всеки главен път от Бонония на север до Брундизиум на юг кънтеше от ритмичните стъпки на подкованите легионерски caligae, повечето от които принадлежаха на заклети врагове на Октавиан. Флотилиите на Секст Помпей контролираха Тусканско море западно от Италия и Адриатическо на изток от полуострова, като прекъсваха доставките на зърно от Сицилия и Африка. Ако беше надигнал туловището си от плюшената атинска кушетка и бе повел открито всички тези стихийни сили срещу Октавиан, Антоний щеше да го премаже с лекота. Но той предпочете да не отговаря на писмата и да не предприема нищо. Октавиан си пое дъх с облекчение, а враговете му приеха, че Антоний е прекалено зает с удоволствията, за да се занимава с други неща.

А в Александрия Клеопатра четеше многобройните доклади, палеше се, не я свърташе на едно място и обмисляше дали да не пише на Антоний и да го подбуди да се включи в Италийската война. Това определено щеше да премахне заплахата за Египет! В крайна сметка не му писа, а и да беше го направила, усилията й щяха да бъдат напразни.

 

 

Луций Антоний се придвижваше на север по Виа Фламиния към Перузия — великолепно градче, кацнало високо на едно плато насред Апенините. Натъпка се с шестте си легиона зад градските стени и зачака следващите стъпки не само на Октавиан, но и на Полион, Вентидий и Планк. Изобщо не му хрумна, че последните трима няма да му се притекат на помощ — а би трябвало да го сторят като хора на Антоний!

Октавиан бе проявил проницателност, поставяйки начело на войските си своя духовен брат Агрипа. Когато решиха, че нито Полион и Вентидий, нито Планк възнамеряват да спасяват Луций, двамата младежи издигнаха масивни обсадни съоръжения и по цялото плато на Перузия. Градът бе откъснат от всякакви продоволствия, а с наближаването на зимата нивото на водата започна да намалява и тя ставаше все по-малко и по-малко.

Фулвия се намираше в лагера на Планк и ругаеше с пълна сила вероломството на Полион и Вентидий, които се бяха събрали на много мили оттук. Ругаеше и самия Планк, но той я търпеше, тъй като бе влюбен в нея. Емоционалното й състояние бе тревожно и нестабилно — в един момент фучеше и сипеше проклятия, а в следващия се втурваше да събира още войски. Но онова, което я ядеше най-много, бе разразилата се с нова сила омраза към Октавиан. Надменното кутре бе върнало жена си, дъщеря й Клодия, обратно при Фулвия като virgo intacta^[5]. Какво щеше да прави с това мършаво момиче, което само ревеше и отказваше да яде? Във военен лагер? А най-лошото беше, че Клодия е лудо влюбена в Октавиан и обвиняваше майка си, че съпругът й я е изоставил.

 

 

Към края на октомври Антоний беше заприличал на Етна пред изригване. Колегите му усетиха издайническите трусове и се опитваха да го избягват, но това бе невъзможно.

— Делий, ще прекарам зимата в Александрия — обяви той. — Марк Сакса и Канидий да останат с войската в Ефес. Луций Сакса, можеш да дойдеш с мен до Антиохия — правя те губернатор на Сирия. Там има два легиона войници на Касий, които ще ти бъдат достатъчни. Като начало се постарай сирийските градове да разберат, че искам данъци. И то сега, а не по-нататък! Щом са плащали на Касий, ще плащат и на мен. Засега няма да правя други размествания — провинция Азия е спокойна, Цензорин се справя добре в Македония и не виждам нужда от нов губернатор на Витиния. — Антоний тържествуващо разпери ръце над главата си. — Почивка! Новият Дионис ще си даде подобаваща почивка! И какво по-добро място за целта от двора на Афродита в Египет?

Не писа и на Клеопатра. Тя узна за пристигането му единствено благодарение на агентите си, които успяха да я предупредят две nundinae^[6] по-рано. За тези шестнадесет дни изпрати кораби да търсят храни, каквито не се намираха в Египет — от сочната шунка на Пиренеите до огромни пити сирене. Макар обикновено да не фигурираше в менюто, дворцовите кухни можеха да приготвят garum за пикантните сосове, а неколцината свинари, отглеждащи сукалчета за римските жители на града, изведнъж успяха да продадат цялата си стока. Купуваха се пилета, гъски, патици, пъдпъдъци и фазани, макар че по това време на годината не можеше да се намери агнешко. Виното също трябваше да бъде и хубаво, и в изобилие. В двора на Клеопатра то почти не се употребяваше, а и самата царица предпочиташе египетската ечемична бира. За римляните обаче трябваше да има вино, вино и пак вино.

 

 

Из Пелузиум и Делтата се носеше слух, че в Сирия е неспокойно, макар че никой нямаше конкретни сведения за какво точно става въпрос. Разбира се, при юдеите всичко вреше и кипеше. Когато Ирод се върна от Витиния като тетрарх, и двете фракции на Синедриона — фарисеите и садукеите — нададоха вой до небето. Фактът, че брат му Фасаел също бе тетрарх, като че ли нямаше особено значение. Ирод бе мразен, а Фасаел — толериран. Някои юдеи крояха планове да свалят Хиркан от трона и да сложат на негово място племенника му, един хасмонейски принц на име Антигон. При неуспех пък щяха най-малкото да лишат Хиркан от първосвещенически сан и да дадат поне това на Антигон.

Но Марк Антоний можеше да пристигне всеки момент и Сирия не получи от Клеопатра вниманието, което заслужаваше. Събитията там будеха известна тревога просто защото бе съседна страна.

Най-силно я вълнуваше кризата със сина й. На Ха’ем и Тах’а бе заръчано да отведат Цезарион в Мемфис и да го държат там, докато Антоний не си тръгне.

— Няма да ида — много спокойно рече Цезарион с вдигната брадичка.

Не бяха сами и това я раздразни.

— Фараонът го заповядва! — отвърна му грубо. — Затова ще заминеш.

— Аз също съм фараон. Най-великият жив римлянин след убийството на баща ми ще ни посети и ще го приемем както подобава. Това означава, че фараонът трябва да присъства в двете си въплъщения, мъжко и женско.

— Недей да спориш, Цезарионе. Ако се наложи, ще наредя да те отведат в Мемфис под стража.

— Хубаво зрелище ще бъде за поданиците ни!

— Как смееш да се държиш така нахално с мен!

— Аз съм фараон, помазан и коронован. Аз съм син на Амон-Ра и на Изида. Аз съм Хор. Аз съм Повелител на Двете господарки и Властелин на острицата и пчелата. Моят картуш е над твоя. Не можеш да ми отречеш правото да седя на трона си, освен ако не тръгнеш на война срещу мен. И ще седя на трона си, когато посрещнем Марк Антоний.

Помещението беше толкова тихо, че всяка дума, разменена между майка и син, отекваше звънко в позлатените греди. В ъглите дискретно стояха слуги, Хармия и Ирас бяха тук, Аполодор стоеше на мястото си, а Созиген се бе надвесил над масата и четеше нещо. Липсваха единствено Ха’ем и Тах’а, които с радост планираха заниманията на любимия им Цезарион в светилището на Птах.

На лицето на момчето се четеше инат, синьо-зелените му очи гледаха твърдо като полирани камъни. Приликата му с Цезар никога не се бе проявявала толкова очевидно. Позата му беше спокойна, без стиснати юмруци или забити в пода крака. Той беше казал своето, сега на ход бе Клеопатра.

Тя седеше на мястото си и мислите й трескаво препускаха. Как да обясни на този упорит непознат, че постъпва така за собственото му добро? Ако останеше в Царския квартал, щеше да се сблъска с куп непознати неща — богохулства и простащини, жестокост и грубост, повръщащи лакомници и обсебени от страст хора, сношаващи се направо върху кушетките или подпрени на стената — все неща, които носеха семената на покварата и ярките илюстрации на един свят, за който синът й беше все още твърде млад. Клеопатра помнеше много добре детските си години в същия този дворец. Как развратният й баща опипваше своите катамити и оголваше гениталиите си, за да ги целуват и смучат, как танцува пиянски и свири с глупавата си флейта начело на поредната процесия голи момчета и момичета. А в същото време тя се криеше някъде и се молеше да не я открие и изнасили за удоволствие. Или пък да я убие като Береника. Баща й имаше ново семейство с младата си полусестра, спокойно можеше да мине без момичето от сродницата на Митридат. Затова и годините в Мемфис с Ха’ем и Тах’а оставаха в паметта й като най-прекрасните през целия й живот — безопасни, сигурни, щастливи.

Пиршествата в Тарс бяха доста добър пример за начина на живот на Марк Антоний. Вярно, той самият оставаше сдържан, но само защото имаше насреща си жена, която освен другото беше и монарх. Иначе беше напълно безразличен към поведението на приятелите си, а някои от тях се бяха забавлявали по най-безсрамен начин.

Но как да каже на Цезарион, че не може — не бива — да остава тук? Инстинктът й казваше, че Антоний ще забрави всякакви задръжки и съвсем ще се въплъти в ролята на новия Дионис. Освен това се падаше и братовчед на сина й. Ако Цезарион се намираше в Александрия, двамата не можеха да бъдат държани отделно един от друг. А беше повече от очевидно, че Цезарион мечтае да се срещне с великия воин, без изобщо да разбира, че въпросният воин може да се представи и като велик гуляйджия.

Затова тишината се проточи, докато накрая Созиген прочисти гърлото си и отмести стола си назад, за да стане.

— Ваши величества, мога ли да говоря? — попита той.

— Говори — заповеднически отвърна Цезарион.

— Младият фараон вече е шестгодишен, но въпреки това все още се намира в пълен с жени дворец. Единствено в гимназиона и на хиподрума той влиза в света на мъжете, при това на свои поданици. Преди да го заговорят, те са длъжни да се проснат по очи пред него. Той не вижда нищо странно в това — той е фараон. Но при посещението на Марк Антоний младият фараон ще има възможност да се срещне с мъже, които не са негови поданици и няма да паднат по очи пред него. Които ще разрошат косата му, ще го пернат закачливо, ще се шегуват с него. Като мъж с мъж. Фараоне Клеопатра, зная защо желаеш да изпратиш младия фараон в Мемфис, разбирам…

— Достатъчно, Созигене! — рязко го прекъсна Клеопатра. — Забравяш се! Ще довършим разговора, след като младият фараон напусне помещението — а това ще стане веднага!

— Няма да изляза — отвърна Цезарион.

Созиген продължи, като видимо трепереше от ужас. Работата му — както и главата му — беше изложена на опасност, но все пак някой трябваше да го каже.

— Твое величество, не можеш да отпратиш младия фараон — нито сега, за да завършим разговора, нито по-късно, за да го защитиш от римляните. Синът ти е коронован и помазан фараон и цар. На години може и да е дете, но ще стане мъж. Време е да се среща свободно с мъже, които не падат по очи пред него. Баща му беше римлянин. Време е той да научи повече за Рим и римляните, защото по времето, когато живееше в Рим, е бил бебе.

Клеопатра усети как лицето й пламва и се запита дали емоциите й са се изписали върху него. Ох, мътните го взели ужасното хлапе! Защо му трябваше да се сопва пред всички! Хем много добре знаеше какви клюкари бяха слугите — след час целият дворец щеше да знае за разправията, а до утре новината щеше да е плъзнала из града.

Беше изгубила. Всички присъстващи го знаеха.

— Благодаря ти, Созигене — каза тя след много дълго мълчание. — Оценявам съвета ти. Той е напълно уместен. Младият фараон трябва да остане в Александрия и да се срещне с римляните.

Момчето не започна да вика или да подскача от радост. Само кимна царствено и погледна майка си с безизразни очи.

— Благодаря ти, мамо, че реши да не започваш война.

Аполодор побърза да изведе всички от помещението, в това число и младия фараон. Щом остана насаме с Хармия и Ирас, Клеопатра избухна в сълзи.

— Това трябваше да се случи — каза винаги практичната Ирас.

— Беше много жесток — обади се сантименталната Хармия.

— Да, жесток беше — отвърна през сълзи Клеопатра. — Всички мъже са жестоки, такава им е природата. Не желаят да се поставят наравно с жените. — Избърса лицето си. — Изгубих мъничка част от властта си — той я изтръгна насила от мен. Когато стане на двадесет, цялата власт ще бъде негова.

— Да се надяваме, че Марк Антоний е мил — каза Ирас.

— Видя го в Тарс. Там видя ли ти се мил?

— Да, когато ти му позволяваше. Беше несигурен и затова фучеше така.

— Изида трябва да го вземе за свой съпруг — с премрежен поглед въздъхна Хармия. — Кой мъж би могъл да бъде груб с Изида?

— Вземането за съпруг не означава отказване от властта. Изида ще разбере това — рече Клеопатра. — Но какво ще каже синът ми, когато разбере, че майка му се кани да го дари с пастрок?

— Бързо ще свикне — каза Ирас.

 

 

Флагманският кораб на Антоний — огромна квинкверема^[7] с висока кърма и заплашително стърчащи на всички страни катапулти — бе насочен да акостира на Царското пристанище. На кея, застанали под официален златен балдахин, го очакваха двете въплъщения на фараона, но без да са накичени с фараонските регалии. Клеопатра носеше проста роба от розова вълна, а Цезарион бе облечен в гръцка туника с цвят на овесена каша, поръбена с пурпур. Беше искал да облече тога, но Клеопатра му бе казала, че никой в Александрия не може да покаже на дворцовите шивачки как да ушият подобна дреха. Реши, че това е най-добрият начин да му спести новината, че няма право да носи тога, тъй като не е римски гражданин.

Ако целта на Цезарион бе да открадне предназначените за майка си овации, той определено беше успял. Когато Антоний слезе по подвижния мост на кея, погледът му си остана прикован в момчето.

— Богове! — възкликна той, когато стигна до тях. — Цезар от главата до петите! Момче, та ти си негово живо изображение!

Макар да знаеше, че е висок за възрастта си, Цезарион внезапно се почувства съвсем дребен, Антоний беше грамаден! Това обаче изгуби значение веднага щом гигантът се наведе, вдигна го без всякакво усилие и го настани на лявото си рамо, а мускулите му се издуха под многобройните гънки на тогата. Вървящият зад него Делий сияеше. На него бе оставена задачата да поздрави Клеопатра и да върви редом с нея по кея, загледан в избързалата напред двойка. Златокосата глава на момчето се отметна назад и то се разсмя на някаква шега на военачалника.

— Май се харесаха — отбеляза Делий.

— Май да — с безизразен тон отвърна тя. След малко изпъна рамене. — Марк Антоний е довел по-малко приятели, отколкото очаквах.

— Има много за вършене, твое величество. Зная, че Антоний се надява да се срещне с някои александрийци.

— Тълкувателят, Писарят, Главният съдия, Счетоводителят и Командирът на нощната стража го очакват с нетърпение.

— Счетоводителят ли?

— Това са само названия, Квинт Делий. Да бъдеш един от тези петима означава да си с чисто македонско потекло, което може да се проследи до приближените на Птолемей Сотер. Това са александрийските аристократи. — Гласът на Клеопатра звучеше развеселено. В края на краищата, какво е Атик, ако не счетоводител, и от къде на къде някакъв си римлянин от патрицианска фамилия ще гледа презрително на него? — За тази вечер не сме предвидили прием — продължи тя. — А само скромна вечеря единствено за Марк Антоний.

— Не се съмнявам, че това ще му хареса — любезно отвърна Делий.

 

 

Когато Цезарион вече не можеше да държи очите си отворени, майка му решително го изпрати в леглото и нареди на слугите да я оставят насаме с Антоний.

В Александрия нямаше истинска зима — за нея напомняше единствено лекото захлаждане след залез. Антоний го намери за възхитително след по-суровия климат на Атина. Чувстваше как се отпуска истински за първи път от месеци насам. А и господарката на дома бе интересен събеседник за вечеря — когато успееше да се вреди с някоя дума. Цезарион бе засипал Антоний със зашеметяващо разнообразни въпроси. Как изглежда Галия? Какво всъщност представляваше битката при Филипи? Какво е да командваш армия? И тъй нататък, и тъй нататък.

— Изтощи те — рече сега тя и се усмихна.

— По-любопитен е от врачка, преди да ти предскаже бъдещето. Но е много умен, Клеопатра. — На лицето му се изписа отвращение. — И той е преждевременно развит като другия наследник на Цезар.

— Когото не можеш да понасяш.

— Меко казано. По-скоро го ненавиждам.

— Надявам се, че ще намериш сили у себе си да харесаш сина ми.

— Много по-добър е, отколкото очаквах. — Присви очи и погледът му обходи светилниците из помещението. — Тук е твърде светло — рече той.

В отговор Клеопатра се надигна от кушетката, взе щипците и изгаси всички лампи, с изключение на онези, които не светеха право в лицето на Антоний.

— Главата ли те боли? — попита тя, докато се връщаше на мястото си.

— Всъщност, да.

— Искаш ли да си легнеш?

— Не, стига да мога да полежа тук и да разговаряме.

— Разбира се, че можеш.

— Не ми повярва, когато ти казах, че се влюбвам в теб, но говорех истината.

— Имам сребърни огледала, Антоний, и те ми казват, че не съм от типа жени, в които се влюбваш. Като Фулвия например.

Той се ухили и малките му бели зъби проблеснаха.

— И Глафира, макар че така и не я видя. Възхитително творение.

— Което явно не си обичал, щом говориш така за нея. Към Фулвия обаче изпитваш любов.

— По-скоро съм свикнал с нея. В момента ми създава неприятности с войната й срещу Октавиан. Напразно начинание, а и зле ръководено.

— Много красива жена.

— Вече отмина разцвета на силите си, на четиридесет и три е. Доста годинки й се натрупаха.

— Родила ти е синове.

— Да, но са още прекалено малки, за да знаят от какво тесто са замесени. Дядо й е Гай Гракх — велик мъж, така че се надявам да имам добри момчета. Антил е на пет, а Юл е все още бебе. Добра кобила е Фулвия. Четири деца от Клодий — две момичета и две момчета, едно момче от Курион, че и моите.

— Птолемеите също се множат добре.

— Как можеш да кажеш това, като си единственото пиле в гнездото?

— Аз съм фараон, Марк Антоний, което означава, че не мога да се сношавам със смъртни. Цезар беше бог и затова ми подхождаше. Заченахме бързо Цезарион, но… — тя въздъхна — само него. И то не поради липса на желание и опити, бъди сигурен.

Антоний се разсмя.

— Не разбирам защо не ти го е казал.

Тя се напрегна и вдигна глава да го погледне. Големите й златни очи отразяваха пламъка на лампата зад него.

— Какво не ми е казал?

— Че не искаше да зачеваш още деца от него.

— Лъжеш!

Изненадан, Антоний също вдигна глава.

— Лъжа ли? Защо да го правя?

— Откъде да знам какви са причините? Просто съм сигурна, че лъжеш!

— Говоря истината. Погледни в себе си, Клеопатра, и ще разбереш, че е така. Как би могъл Цезар да стане баща на момиче, на което да се ожени синът му? Той беше римлянин до мозъка на костите си, а римляните не одобряват инцеста. Те не допускат брак между племенници и чичовци или лели, а какво остана за братя и сестри. Дори връзката между първи братовчеди се смята за рискована.

Рухването на илюзиите й я блъсна като огромна вълна — Цезар, в чиято любов бе така уверена, я беше мамил през цялото време! Всички месеци в Рим, изпълнени с надежди и молитви за нова бременност, която така и не се състоя — и той е знаел, знаел е! Богът на Запада я беше лъгал, при това заради някакъв глупав римски предразсъдък! Тя стисна зъби и дълбоко в гърлото й се надигна ниско ръмжене.

— Лъгал ме е — глухо изрече тя.

— Защото смяташе, че няма да го разбереш. Сега виждам, че е бил прав — отвърна Антоний.

— Ако ти беше на негово място, щеше ли да постъпиш така с мен?

— Ами… — започна Антоний и се претърколи, за да се доближи по-плътно до нея, — моите чувства не са така изтънчени.

— Съсипана съм! Той ме е мамел, а аз го обичах толкова много!

— Станалото — станало. Цезар е мъртъв.

— А аз трябва да водя с теб същия разговор, който навремето водих с него — рече Клеопатра и крадешком избърса очите си.

— Какъв разговор? — попита той, докато пръстът му се плъзгаше по ръката й.

Този път тя не се дръпна.

— Нил не се разлива вече четири години, защото фараонът е безплоден. За да излекува народа си, фараонът трябва да зачене дете с божествена кръв във вените си. Твоята кръв е кръвта на Цезар — по майчина линия си от рода на Юлиите. Молих се на Амон-Ра и Изида и те ми казаха, че ще погледнат благосклонно на едно дете от твоето семе.

Подобни думи едва ли можеха да се нарекат обяснение в любов! Как се очакваше да отговори един мъж на такова лишено от страст обяснение? И дали той, Марк Антоний, искаше да се забърка в афера с тази студенокръвна дребна жена? Жена, която наистина вярваше в това, което бе казала. Все пак, помисли си той, да заченеш богове на земята ще бъде ново изживяване — особено в очите на стария Цезар, фамилния педант на тема дисциплина!

Хвана ръката й, поднесе я до устните си и я целуна.

— За мен ще бъде чест, царице. И при все че не мога да говоря от името на Цезар, аз наистина те обичам.

„Лъжец, лъжец! — изкрещя сърцето й. — Ти си римлянин и не обичаш нищо извън Рим. Но аз ще те използвам, както Цезар използва мен.“

— Ще споделиш ли ложето ми, докато си в Александрия?

— С удоволствие — отвърна той и я целуна.

Беше приятно, не бе изпитание, както си беше представяла. Устните му бяха прохладни и гладки и при това първо колебливо докосване той не пъхна език в устата й. Беше просто допир на устни в устни, нежен и чувствен.

— Ела — каза тя и взе една лампа.

Спалнята й беше наблизо, намираха се в личните покои на фараона. Той смъкна туниката си (нямаше превръзка отдолу) и развърза фльонгите, които задържаха дрехата й на раменете. Тя се свлече подобно на локва в краката й и Клеопатра седна на ръба на леглото.

— Кожата е добра — промърмори той, докато се излягаше до нея. — Няма да ти причиня болка, царице моя. Антоний е добър любовник и знае как да дари любов на крехки малки създания като теб.

И наистина знаеше. Съвкупяването им беше бавно и изумително приятно, тъй като той милваше тялото й с умели ръце и обръщаше възхитително внимание на гърдите й. Противно на уверенията си, той определено щеше да й причини болка, ако не беше раждала, макар че я възбуди до полудяване, преди да проникне в нея, и знаеше как да използва огромния си член по какви ли не начини. Остави я да достигне върха преди него и силата на оргазма й я изуми. Приличаше й на предателство спрямо Цезар, но пък и Цезар беше предал нея, така че какво значение имаше? А най-хубавото от всичко беше, че Антоний по абсолютно никакъв начин не й напомняше за Цезар. Каквото имаше с Антоний, си беше само с него. Различно бе и откритието, че малко след като свършиха, той беше отново готов за нея. Тя започна да се смущава да брои оргазмите си. Нима беше толкова зажадняла? Отговорът бе очевиден. Сега монархът Клеопатра бе отново жена.

 

 

Цезарион се развълнува от факта, че тя бе приела великия Марк Антоний за свой любовник. В това отношение далеч не беше наивен.

— Ще се омъжиш ли за него? — ликуващо попита той.

— След време може би — отвърна тя с облекчение.

— Защо не още сега? Та той е най-могъщият човек на света.

— Защото е прекалено рано, синко. Нека първо разберем дали любовта ни ще издържи на отговорностите на брака.

Що се отнася до Антоний, той сияеше от гордост. Клеопатра не беше първата владетелка, с която бе лягал, но бе най-важната до този момент. Освен това бе открил, че сексуалните й умения са някъде между тези на професионалната блудница и съвестната римска съпруга. Това му допадаше. Когато е на път да започне връзка, продължаваща повече от една нощ, мъжът не се нуждае нито от едната, нито от другата крайност, така че Клеопатра беше идеална.

Всичко това вероятно обясняваше настроението му първата вечер, когато възлюбената му го забавляваше така щедро. Виното бе превъзходно, водата — доста горчива, така че защо да се добавя вода и да се разваля чудесната реколта? Антоний изостави добрите си намерения, без дори да осъзнае, че е успял да се напие по най-щастливия и безпомощен начин.

Александрийските гости, всички до един македонци от най-знатно потекло, отначало го гледаха объркано, но после внезапно решиха, че могат да си позволят малко разпуснатост. Писарят — огромен мъж със също толкова огромно самомнение — започна да вика и да се киска след първата гарафа, после награби една минаваща слугиня и започна да я люби. Не след дълго примерът му беше последван от останалите александрийци, които доказаха, че ни най-малко не отстъпват на римляните, щом става дума за участие в оргия.

За изумената (и трезвена) Клеопатра това беше неочакван урок. За щастие Антоний изглежда не забеляза, че тя не се включва във веселието — беше прекалено зает да пие. Може би поради огромното количество погълната храна виното не успя да го превърне в безпомощен глупак. Созиген, който бе донякъде по-вещ в тези въпроси от царицата, се беше погрижил в един по-уединен ъгъл да бъдат поставени нощни гърнета и купи, за да могат гостите да се облекчават през всяко отвърстие. Освен това бе приготвил и стъкленици с настойки, които да облекчат страданията им на другия ден.

— Ах, как се забавлявах само! — изрева Антоний на следващата сутрин, здравето му беше невиждано. — Хайде да го повторим следобед!

 

 

И тъй за Клеопатра започнаха два месеца на безкрайни гуляи. И колкото по-диви ставаха пиршествата, толкова повече им се радваше Антоний и толкова по-добре се чувстваше. Созиген имаше задачата да измисля новости, с които да разнообразява буйните веселия. В резултат на това пристигащите в Александрия кораби стоварваха на брега музиканти, танцьори, акробати, мимове, джуджета, изроди и фокусници от цялата източна част на Нашето море.

Антоний обожаваше номерата, които понякога граничеха с жестокост. Обожаваше да лови риба, обожаваше да плува сред голи момичета, обожаваше да кара колесници — нещо, което в Рим бе забранено за благородник, обожаваше да ловува крокодили и хипопотами, обожаваше лудориите, обожаваше мръсните стихове, обожаваше карнавалите. Апетитът му беше огромен — десетки пъти на ден ревеше с пълно гърло, че умира от глад, Созиген бе споходен от блестящата идея винаги да разполагат с готови за сервиране ястия и огромни количества най-добро вино. Хрумването му имаше незабавен успех и Антоний, след като целуна шумно дребния философ, го нарече първенец сред добрите другари.

Александрия не можеше да протестира срещу петдесетината пияни мъже, които търчаха нагоре-надолу из улиците и танцуваха под светлината на факлите, блъскаха шумно по вратите и се препъваха с шумни крясъци и смях. Някои от тези досадници бяха сред висшите управници в града, а съпругите им стояха по домовете си, плачеха и се питаха защо царицата позволява подобни неща.

А царицата позволяваше, защото нямаше друг избор, макар самата тя да не участваше от сърце във веселбите. Веднъж Антоний я предизвика да пусне перлата на Сервилия, която струпаше шест милиона сестерции, в чаша оцет и да я изпие — вярването, че перлите се разтварят в оцет бе широко разпространено. Клеопатра знаеше как стоят всъщност нещата и изпълни желанието му, макар че изпиването на оцета не беше по силите й. На следващия ден перлата украсяваше цяла-целеничка шията й. Номерата с риболова също нямаха край. Тъй като нямаше късмет като рибар, Антоний плащаше на гмуркачи да закачат жива риба на кукичката му. После изваждаше мятащите се създания и се перчеше с постиженията си, докато един ден уморената от евтините му номера Клеопатра не заръча на един гмуркач да закачи на кукичката разложена риба. Той обаче прие номера добросърдечно — такъв си беше по природа.

Цезарион наблюдаваше развеселен лудориите, но не поиска да участва в тях. Когато Антоний бе в настроение, двамата яхваха един кон и изчезваха на лов за крокодили или хипопотами, като оставяха Клеопатра да се измъчва от страх, че ще види сина си смазан от огромни лапи или разкъсан от дълги жълти зъби. Но на Антоний трябваше да се отдаде дължимото — той пазеше момчето от опасности и му осигуряваше чудесни изживявания.

— Харесваш Антоний — каза тя на сина си към края на януари.

— Да, мамо. Много. Нарича се новият Дионис, но всъщност е Херакъл. Може да ме държи с една ръка, представяш ли си? И хвърля диска на половин стадий^[8]!

— Не съм изненадана — сухо отвърна тя.

— Утре ще идем на хиподрума. Ще се возя с него в колесницата му — с четири коня, най-трудната за управляване.

— Надбягванията с колесници не са подобаващо развлечение.

— Знам, но е толкова забавно!

Какво можеше да се отговори на подобно нещо?

Синът й растеше неудържимо през последните два месеца. Созиген беше прав. Мъжката компания го бе освободила от леката префиненост, която не беше забелязвала у него, докато той не я изгуби. Сега Цезарион вървеше наперено из двореца и се мъчеше да реве като Антоний, правеше страшно смешни имитации на пийналия си Счетоводител и очакваше всеки следващ ден с увлечение и жар, каквито не бе показвал досега. Освен това беше силен и подвижен, а военните игри му идваха отвътре — хвърляше копие със смъртоносна точност, запращаше стрелите право в центъра на мишената, въртеше гладиуса с вещината и енергията на легионер ветеран. Също като баща си можеше да препуска в галоп на гърба на неоседлан кон с ръце зад гърба.

Самата Клеопатра се питаше колко още може да издържа Антоний в ролята си на гуляйджия. Тя беше постоянно уморена, имаше пристъпи на гадене и гледаше да не се отдалечава от нощното гърне — всички признаци на бременност, макар и прекалено ранна, за да я изтощава или да се забелязва. Ако Антоний не престанеше в най-скоро време с лудориите си, трябваше да му каже да продължи самичък. Макар и да беше силна за дребното си женско тяло, бременността й вземаше своето.

 

 

Дилемата й се разреши в началото на февруари, когато царят на партите нахлу в Сирия.

Ород беше стар, годините му на военачалник бяха отдавна отминали и интригите, които предизвикваше огромното му наследство, не му даваха покой. Един от начините да се справи с амбициозните си синове и различните фракции беше да осигури война на най-агресивните от тях. А каква по-добра война от тази срещу римляните в Сирия? Най-силният му син беше Пакор, следователно именно той трябваше да поведе войската. И този път цар Ород се изхитри — заедно с Пакор потегли и Квинт Лабиен, който си бе закичил прякора Партски. Той беше син на най-великия маршал на Цезар, Тит Лабиен, й бе предпочел да избяга в двора на Ород, вместо да се подчини на победителя на баща си. Размириците в Селевкида на Тигър предизвикаха и спорове за това как могат да бъдат победени римляните. При предишните сблъсъци, включително и при унищожаването на армията на Марк Крас при Кара, партите бяха разчитали основно на конните стрелци — селяни без доспехи, обучени да се оттеглят в галоп, сипейки след себе си убийствен дъжд от стрели — похват, станал прочут като „партски изстрел“. Когато Крас падна при Кара, командващият партската войска генерал бе един женствен и гримиран принц на име Сурен, който бе измислил начин конните му стрелци да не останат без стрели — беше приготвил цели кервани със стрели и ги бе пратил на хората си. За съжаление успехът му беше тъй бляскав, че Ород го заподозря в аспирации към трона и нареди да го екзекутират.

От онзи ден бяха минали повече от десет години, но още се водеха разгорещени спорове кой всъщност бе спечелил битката при Кара — лековъоръжените стрелци или катафрактите^[9]. Облечени в броня от главата до петите, катафрактите яздеха огромни коне, които също бяха покрити с плетени ризници. В основата си спорът беше социален — конните стрелци бяха обикновени селяни, докато катафрактите произлизаха от знатни семейства.

Затова когато Пакор и Лабиен поведоха армията към Сирия в началото на февруари в годината на консулите Гней Домиций Калвин и Гней Азиний Полион, партските отряди в нея бяха единствено катафракти. Благородниците бяха спечелили борбата.

Пакор и Лабиен пресякоха Ефрат при Зеугма и там се разделиха. Лабиен и наемниците му се насочиха на запад през Аман към Киликия Педия, а Пакор поведе катафрактите на юг към Сирия. Двете войски пометоха всичко по пътя си, макар че агентите на Клеопатра в северната част на Сирия обръщаха повече внимание на Пакор, отколкото на Лабиен. Вестите бързо стигнаха до Александрия.

Антоний изчезна веднага щом научи това. Нямаше дълги сбогувания и тържествени клетви във вечна любов.

— Той знае ли? — попита Тах’а.

Нямаше нужда да уточнява, Клеопатра знаеше много добре какво искаше да каже жрицата.

— Не. Нямах възможност — той просто изрева за доспехите си и подгони хората си. — Тя въздъхна. — Корабите му трябва да отплават за Берит, но той не беше сигурен във ветровете и реши да не рискува да тръгва по море. Надява се да стигне до Антиохия преди флота.

— Какво не знае Антоний? — попита Цезарион, който беше страшно разстроен и раздразнен от заминаването на своя герой.

— Че през секстилий ще си имаш братче или сестриче.

Лицето на сина й грейна и той заскача радостно.

— Братче или сестриче! Мамо, мамо, това е страхотно!

— Е, това поне ще разсее ума му от Антоний — промърмори Ирас на Хармия.

— Но не и нейният — отвърна Хармия.

 

 

Антоний тръгна в бърз изтощителен марш към Антиохия, привикваше местните владетели, докато преминаваше през земите им в Южна Сирия, и понякога им раздаваше заповеди направо от коня.

С тревога научи от Ирод, че юдеите са разделени, една голяма група недоволни дори предпочитаха да се подчинят на партите. Водач им бе хасмонейският принц Антигон, племенник на Хиркан, но не симпатизираше на царя и римляните. Ирод не уведоми Марк Антоний, че Антигон вече се пазари с партските пратеници за придобивките, които желаеше — трона и първосвещеническия пост. Той не се интересуваше особено от тези тайни сделки или от настроенията в Синедриона. Така Антоний продължи на север, без да подозира колко сериозно бе положението в Юдея. Този път Ирод бе хванат неподготвен — беше прекалено зает да пресече домогванията на брат си Фазаил към ръката на Мариамне, за да забележи каквото и да било друго.

Тир бе непревземаем и можеше да падне само отвътре. Вонящият му провлак, задръстен от цели планини разлагащи се ракообразни, защитаваше това средище на производството на пурпурна боя като че ли беше остров. Зад стените не се намериха предатели, нито един жител на града не пожела да праща пурпурна боя на партския цар на цена, определена от самия него.

В Антиохия Антоний завари Луций Децидий Сакса да крачи нервно нагоре-надолу. По наблюдателните кули върху масивните градски стени се бяха покатерили хора, които се мъчеха да разгледат какво става на север. Пакор следваше коритото на Оронтес и не беше много далеч. Братът на Сакса дойде от Ефес, в града се стичаха и много бежанци. Прогонен от Аман, царят — разбойник Таркондимот разказа на Антоний, че Лабиен се справял блестящо и сигурно вече е стигнал Тарс и Кападокия. Антиох от Комагене, владетелят на клиентското царство северно от Аман, бил на път да се отметне от верността си към Рим. Докато го слушаше, Антоний започна да харесва Таркондимот — макар и разбойник, мъжът беше умен и доста способен.

Прегледа двата легиона на Сакса и малко се успокои. Някогашни войници на Гай Касий, легионерите бяха способни и много опитни на бойното поле.

Далеч по-тревожни бяха новините от Италия. Брат му Луций бе заклещен и обсаден в Перузия, а Полион се беше оттеглил към блатата при устието на Пад! Пълно безумие! Силите на Полион и Вентидий неколкократно превишаваха тези на Октавиан! Защо не помагаха на Луций, питаше се Антоний, напълно забравил, че не бе отговорил на молбите им за напътствия — беше ли войната на Луций част от политиката на Антоний, или не?

Е, колкото и сериозна да бе ситуацията на Изток, Италия беше много по-важна. Антоний отплава за Ефес с намерение колкото се може по-скоро да продължи към Атина. Трябваше да научи още подробности.

 

 

Монотонността на първия етап от пътуването му даде време да помисли за Клеопатра и фантастичната зима в Египет. Богове, как само се нуждаеше от подобна почивка! А и царицата угаждаше на всяка негова прищявка! Наистина я обичаше, както обичаше всички жени, с които бе прекарвал повече от един ден. И щеше да продължи да я обича, докато тя не направеше нещо, което да го вкисне. Макар че Фулвия бе сторила далеч повече от това, ако в откъслечните новини за Италия имаше нещо вярно. Единствената жена, любовта към която можеше да преживее и хиляди прегрешения, бе майка му — несъмнено най-глупавата жена в историята на света.

Както бе характерно при повечето благородни фамилии, бащата на Антоний не прекарваше много време в Рим, така че Юлия Антония бе — или се очакваше да бъде — тази, която скрепява семейството в едно цяло. Трите момчета и двете момичета не я бяха направили по-зряла, тя си оставаше ужасяващо тъпа. Парите според Юлия растяха по лозите, дори слугите бяха далеч по-умни от нея. Не беше щастлива и в любовта. Първият й съпруг и баща на децата й бе предпочел да се самоубие, вместо да се върне в Рим и да отговаря на обвиненията в предателство заради некадърното командване в една война срещу критските пирати. Вторият пък бе екзекутиран на Форума заради участието си в бунта на Каталина. Всички тези събития се случиха по времето, когато Марк, най-големият от децата й, навърши двадесет. Двете момичета бяха толкова едри и грозни като типични Антонии, че бяха омъжени за богати парвенюта, за да вкарат пари във фамилията и да финансират кариерите на момчетата, които растяха без всякакъв контрол. После Марк натрупа огромни дългове и трябваше да се ожени за една богата провинциалистка на име Фадия, чийто баща й бе осигурил зестра от две хиляди таланта. Богиня Фортуна като че ли се усмихна на Антоний — Фадия и децата, които му беше родила, умряха при една лятна чума и го оставиха свободен да се ожени за друга наследница — първата си братовчедка Антония Хибрида. От брака им се роди едно дете — момиче, което не бе нито умно, нито красиво. Когато Курион бе убит и Фулвия остана свободна, Антоний се разведе с братовчедка си и се ожени за нея. Това беше поредният доходоносен съюз — Фулвия бе най-богатата жена в Рим.

Детството и младежките му години трудно можеха да се нарекат нещастни, още повече че Антоний никога не бе наказван. Единственият, който можеше да контролира Юлия Антония и момчетата й, беше Цезар, който реално не бе глава на Юлиите, а просто най-силният член на фамилията. През годините Цезар ясно бе показал, че ги харесва, но той не беше лесен човек, а и момчетата не го разбираха. Фаталната липса на дисциплина, съчетана с нечуваната му страст към разврата, в крайна сметка отдалечиха Цезар от Марк Антоний. Той на два пъти се показа като човек, на когото не можеше да се вярва, а за Цезар и един път бе твърде много. И той изплющя с камшика си — болезнено.

Чак до този момент, когато стоеше облегнат на борда и гледаше играта на слънчевите зайчета по излизащите от водата мокри гребла, Антоний не бе сигурен дали е възнамерявал да участва в заговора за убийството на Цезар. Поглеждайки назад, той бе склонен да мисли, че не е вярвал наистина, че хора като Гай Требоний и Децим Юний Брут притежават нужната предприемчивост или достатъчно натрупана омраза, че да се решат на подобна постъпка. Марк Брут и Касий нямаха чак такова значение — те бяха просто фигурантите на преден план, а не истинските подбудители. Да, заговорът категорично бе дело на Требоний и Децим Брут. И двамата мъртъвци. Долабела бе измъчвал Требоний до смърт, а един галски вожд лиши Децим Брут от главата му срещу торба злато, осигурена от самия Антоний. Разбира се, това доказваше, че той самият не беше наистина заговорничил да убие Цезар! Въпреки това отдавна беше решил, че лично за него един Рим без Цезар ще бъде далеч по-приятно място за живеене. И най-голямата трагедия беше, че това наистина щеше да е така, ако не се бе появил Гай Октавий, наследникът на Цезар. Който, едва на осемнадесет, се зае веднага да прибере наследството си — рисковано начинание, което го накара на два пъти да поема срещу града преди двадесетия си рожден ден. Вторият поход му осигури избирането за старши консул, след което имаше нахалството да принуди противниците си Антоний и Лепид да се срещнат с него. В резултат на това се постави началото на Втория триумвират — тримата мъже, заели се да възстановят републиката. Трима диктатори вместо един, с (поне на теория) равна власт. Изолирани на един остров на река в Отсамна Галия, Антоний и Лепид постепенно осъзнаха, че този младок, който бе едва наполовина на техните години, можеше да ги направи на нищо със своето коварство и безпощадност.

Антоний не можеше да признае пред себе си дори и в най-мрачните моменти, че дотук Октавиан беше демонстрирал колко проницателно бе предпочитанието на Цезар към него. Болнав, млад, прекалено хубавичък, същинско мамино детенце, Октавиан бе успял да задържи главата си над водата, която би трябвало да го удави. Може би това се дължеше отчасти на името на Цезар (което използваше до последно) и отчасти — на сляпата вярност на млади мъже като Марк Випсаний Агрипа, но не можеше да се отрече, че основните заслуги за оцеляването и успехите на Октавиан принадлежаха само и единствено на него самия. Антоний често се шегуваше с братята си, че Цезар е загадка. В сравнение с Октавиан обаче той бе прозрачен като водата на Марциевия акведукт.