Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (12)

12.

Животът в Атина беше приятен, особено след като Антоний изглади разногласията си с Тит Помпоний Атик — най-високо ценения римлянин в Атина, както показваше прозвището му Атик, или атинянин по душа.

По-точно би било да се нарече любител на атински момчета, но тази подробност беше дискретно подминавана от всеки римлянин, дори и от хомофоб като Антоний. Още преди много време Атик си бе създал навика да не удовлетворява страстта си към момчета никъде другаде, освен в хомофилската Атина — тук си бе купил голяма къща и години наред бе много щедър към града. Изключително културен и виден ценител на литературата, Атик имаше хоби, което в крайна сметка му донесе много пари. Той публикуваше произведенията на прочути римски автори от Катул до Цицерон и Цезар. Всяка нова творба бе преписвана в тиражи, вариращи от няколко десетки до няколко хиляди бройки. Сто специално подбрани заради прилежността и точността си писари бяха настанени удобно в една сграда на Аргилетум недалеч от Сената, заети в последно време с поезията на Вергилий и Хораций. Към скриптория имаше пристройка, която играеше ролята на библиотека за книги под наем — концепция, измислена всъщност от братята Сосии, най-големите конкуренти на Атик. Кариерата им в издателската дейност беше по-дълга от тази на Атик, но им липсваше огромното му богатство и трябваше да напредват по-бавно. В последно време от семействата на покойните братя бяха израснали обещаващи млади политици, един от които дори стана старши легат на Антоний.

На средна възраст Атик се омъжи за братовчедката си Цецилия Пилия, която му роди Цецилия Атика, негово единствено дете и наследница на цялото му богатство. Един пристъп на лятна парализа превърна Пилия в инвалид, тя умря малко след битката при Филипи, оставяйки Атик сам да се оправя с Атика. Родена две години преди Цезар да прекоси Рубикон, сега тя бе тринадесетгодишна, отглеждана с обич от изтънчен баща, който не криеше нищо от нея с убеждението, че незнанието само ще я направи уязвима за злонамерените слухове. Въпреки това Атик се тревожеше за единственото си пиленце и тревогите му нараснаха напоследък, когато дъщеря му започна да съзрява. Трябваше в близките пет години да й намери подходящ съпруг.

Забележителната проницателност и дарбата му да поддържа добри отношения с всяка фракция сред горната класа в Рим бе осигурила оцеляването на Атик до този момент, но след смъртта на Цезар светът се бе променил така радикално, че той се боеше както за себе си, така и за добруването на дъщеря си. Единствената му слабост бе съчувствието към западналите римски матрони. Така той се зае да подпомогне Сервилия, майката на Брут и любовница на Цезар, Клодия, сестрата на Публий Клодий и прочута мъжемелачка, и Фулвия, която беше бивша съпруга на цели трима демагози — Клодий, Курион и Антоний.

Застъпничеството за Фулвия едва не го съсипа въпреки позициите му в управлявания от конническото съсловие делови свят на Рим. За един ужасен момент изглеждаше, че всичко — от вноса на зърно до огромните му латифундии в Епир, ще отиде за каузата на Антоний, но след рязкото писмо на триумвира да зареже Фулвия, той направи точно това. Въпреки че я оплакваше горчиво след като тя преряза вените си, съдбата на Атика и богатството му бяха по-важни за него.

Затова когато Антоний пристигна в Атина с Октавия и нейната детска градина, Атик се зае да се подмаже и на двамата. Намери триумвира много по-спокоен и уравновесен и правилно заключи, че причината за това е Октавия. Двамата бяха видимо щастливи заедно, но не като по-младите младоженци, които не желаеха ничия компания, освен тази на половинката си. Антоний и Октавия жадуваха за компания, присъстваха на всяка лекция, симпозиум и мероприятие, което можеше да предложи световната столица на културата, и самите те често даваха приеми. Да, едногодишният брак определено се бе отразил добре на Антоний — по същия начин, по който прочутият простак Помпей Велики се беше поправил след брака си с Юлия, дъщерята — магьосница на Цезар.

Разбира се, старият Антоний все още обитаваше херкулесовата си обвивка — безразсъден, темпераментен, агресивен, хедонистичен и мързелив.

Именно мързелът му заемаше мислите на Атик, докато вървеше по тясната атинска уличка към резиденцията на губернатора. Беше месец април от годината на консулите Апий Клавдий Пулхер и Гай Норбан Флак и Атик знаеше (наред с цяла Атина), че партите са били отблъснати обратно в собствените им земи. Не от Антоний, а от Вентидий. В Рим се говореше, че партските нашествия просто се провалили и пропаднали тъй бързо, че Антоний нямал време да се присъедини към Вентидий в Киликия или Сирия. Атик обаче беше наясно, нищо не бе попречило на Антоний да бъде там, където се водеха боеве. По-точно, нищо, освен най-фаталната му слабост — мързелът, който водеше до постоянно отлагане. Сякаш бе сляп за темпото на събитията и самоуверено си казваше, че всичко ще се случи тогава, когато той каже. Докато Юлий Цезар беше жив и го ръчкаше, тази слабост не изглеждаше тъй фатална, след убийството на Цезар пък с ръчкането се бе заел Октавиан. Но битката при Филипи бе тъй голяма победа за Антоний, че слабостта му внезапно избуя. Същото беше станало, когато Юлий Цезар му бе поверил Италия, щом тръгна да обикаля света и да смаже последния си враг. И какво беше сторил Антоний с тази огромна отговорност? Впрегна четири лъва в колесница, заобиколи се с антураж от фокусници, танцьорки и клоуни и превърна всичко в безкраен празник. Работа ли? Какво е това? Рим се управляваше на самотек, в качеството си на най-главен той можеше да прави каквото пожелае — а именно, да гуляе. Макар да нямаше никакви основания, сякаш беше уверен, че тъй като е Марк Антоний, всичко ще се нареди според неговото желание. А когато това не ставаше, обвиняваше всички, но не и себе си.

Въпреки успокояващото въздействие на Октавия, той не се бе променил особено. Удоволствията винаги се поставяха пред работата. Полион и Меценат бяха очертали по-разумно границите на триумвирите и това би трябвало да даде на Антоний пълна свобода да води армиите си. Но той явно не беше готов за това и извиненията му звучаха фалшиво. Октавиан не представляваше реална заплаха и въпреки оплакванията си Антоний разполагаше с достатъчно пари за водене на война. Легионите му бяха налице, подходящо екипирани и снабдявани със зърно от Секст Помпей. Тогава какво го спираше?

Когато пристигна в резиденцията на губернатора, Атик вече беше успял да се изпълни с характерния за старците кисел гняв. Остана поразен от откритието, че ще вечерят сами с Антоний. Октавия се оттегли с извинението, че едно от децата не се чувства добре. Това означаваше, че няма да може да успокоява и придумва Антоний и да се грижи за доброто му настроение. Със свито сърце Атик осъзна, че го очаква неособено приятна вечеря.

— Ако Вентидий беше тук, щях да го осъдя за измяна! — бяха встъпителните думи на Антоний.

Атик се разсмя.

— Глупости! — рече той.

Антоний се стресна, после загледа унило.

— Да, да. Разбирам защо казваш, че са глупости, но войната срещу партите беше моя! Вентидий престъпи заповедите ми.

— Ти самият трябваше да си в командирската шатра, скъпи ми Антоний! — рязко отвърна Атик. — И тъй като не си бил там, какво ти дава основания да се оплакваш, че заместникът ти се е справил тъй добре, че е минал почти без жертви? По-скоро трябва да принесеш жертва на Марс Непобедимия.

— Той трябваше да ме изчака — упорито рече Антоний.

— Глупости! Проблемът ти е, че искаш да живееш по два различни начина в един и същи момент.

Месестото лице издаде раздразнението му от безцеремонните думи, но в очите на Антоний не се появи червеното пламъче, предвещаващо сурова разплата.

— По два начина ли? — попита той.

— Да. Като най-прочутия мъж на своето време, излизащ на атинската сцена под бурните овации на публиката — това е единият. И като най-прочутия мъж на своето време, водещ легионите си към победата.

— Има много неща за правене в Атина! — възмутено отвърна Антоний. — Не аз не съм в крак с нещата, а Вентидий. Същинска канара, търкулнала се по склона! Дори сега не е готов да почива на лаврите си, а е решил да тръгне със седем легиона нагоре по Ефрат, за да срита Антиох по кокалчетата!

— Знам. Нали ми показа писмото? Не е важно какво прави или не прави Вентидий. Важното е, че ти си в Атина, а не в Сирия. Защо не си го признаеш, Антоний? Вечно бавиш нещата.

В отговор Антоний избухна в смях.

— Ох, Атик! — изрече той, щом дойде на себе си. — Направо си невъзможен! — Внезапно стана сериозен и се намръщи. — В Сената ми се налага да търпя критиките на разни кушетни генерали, но тук не е Сенатът, а ти си търсиш белята.

— Аз не съм сенатор — Атик се беше разпалил достатъчно, за да не чувства страх от този опасен човек. — Политическата кариера е отворена за критиките на всички, включително и на обикновени предприемачи като мен. Повтарям, Марк Антоний, ти вечно бавиш нещата.

— Може и така да е, но аз наистина следвам набелязания план. Как мога да ида по-далеч на изток от Атина, когато Октавиан и Секст Помпей все още ми въртят номера?

— Би могъл да смачкаш и двамата младоци, много добре го знаеш. Всъщност трябваше да си смачкал Секст още преди година и да оставиш Октавиан да си гледа работата в Италия. Не Октавиан е реалната заплаха, Антоний. Секст е циреят, който трябва да се изстиска.

— Секст държи Октавиан зает.

Търпението му се изчерпа. Атик скочи от кушетката и я заобиколи, заставайки лице в лице срещу домакина си от другата страна на отрупаната с храна ниска и тясна маса. Обикновено спокойното му лице бе изкривено от ярост.

— До гуша ми дойде да слушам това! Порасни най-сетне! Не можеш да бъдеш на практика абсолютен владетел на половината свят и да продължаваш да мислиш като ученик! — Атик разтърси юмруци. — Изгубих сума ти скъпоценно време в опити да реша какво ти има, защо не можеш да се държиш като държавник. Сега вече знам. Ти си твърдоглав, бездеен и не толкова интелигентен, за колкото те смятат! Един по-добре уреден свят никога не би те направил свой господар!

Зяпнал, твърде зашеметен, за да може да отговори, Антоний гледаше как гостът му взема обувките и тогата си и се насочва към изхода. После скочи от кушетката и настигна Атик малко преди да стигне прага.

— Тит Атик, моля те! Легни отново, моля те! — Устните му се разтеглиха в неволна усмивка, но все пак успя да не стиска прекалено силно ръката на стареца.

Яростта отшумя. Атик сякаш се сви и се остави да го отведат обратно до кушетката и отново да го настанят на почетното място.

— Съжалявам — промърмори той.

— Не, не, имаш право да кажеш мнението си — твърде приветливо отвърна Антоний. — Поне знам какво си мислиш за мен.

— Сам си го търсеше, разбери. Почнеш ли да използваш Октавиан като извинение, че се мотаеш на запад, а не където ти е мястото, направо ми призлява — рече Атик, докато разчупваше хляба.

— Но онова момче е пълен идиот! Тревожа се за Италия, честна дума.

— Тогава помогни на Октавиан, вместо да му създаваш пречки.

— Никога!

— Той е в тежко положение, Антоний. Благодарение на Секст Помпей зърното от предстоящата жътва май никога няма да стигне до полуострова.

— В такъв случай би трябвало Октавиан да си стои в Рим и да бърка под полата на Ливия Друзила, вместо да прави десант на Сицилия с шейсет кораба. Шейсет кораба! Нищо чудно, че яде пердах. — Огромната, но добре оформена ръка посегна към едно мъничко пиле. Храната като че ли успокояваше Антоний, той се ухили и погледна косо към Атик. — Само ми позволи успешна кампания срещу партите догодина и ще дам на Октавиан цялата помощ, от която се нуждае. — На лицето му се изписа подозрение. — Ти нали не харесваш Октавиан?

— Аз съм неутрален — безпристрастно отвърна Атик. — Той има странни идеи за това как трябва да функционира държавата — идеи, които не са от полза нито за мен, нито за който и да било плутократ. Подозирам, че подобно на Божествения Юлий иска да отслаби Първата класа и горния слой на Втората за сметка на по-долните класи. Е, не на простолюдието, естествено. Октавиан не е демагог. Нямаше да ме е грижа, ако просто използваше по най-циничен начин наивността на народа. Боя се обаче, че той наистина смята Цезар за бог, а себе си — за син на бог.

— Това наблягане на божествеността на Цезар е белег за лудостта му — каза Антоний, който започна да се чувства по-добре.

— Не, Октавиан не е луд. Всъщност май не съм виждал човек с по-здрав разум от неговия.

— Аз може и да съм бавен, но той пък има мания за величие.

— Може и така да е, но се надявам все още да си достатъчно непредубеден, за да видиш, че Октавиан е нещо ново за Рим. Подозирам, че е наел армията агенти из цяла Италия, които с всички сили се мъчат да внушават, че двамата с Цезар са като две капки вода. Също като Цезар той е блестящ оратор с огромно влияние върху тълпата. Амбициите му не знаят граници. И точно затова след някоя и друга година ще се окаже в много трудна ситуация — със сериозен глас завърши Атик.

— Какво искаш да кажеш? — попита обърканият Антоний.

— Когато египетският син на Цезар порасне, ще трябва да посети Рим. Познатите ми от Египет казват, че момчето е досущ като Цезар, при това не само на външен вид. Истинско чудо е. Майка му твърди, че желае единствено да осигури трона на Цезарион и статута приятел и съюзник на римския народ за Египет. Може и да е вярно. Но ако наистина е двойник на Цезар и се покаже в Рим, момчето би могло спокойно да отмъкне града, Италия и легионите на Октавиан, който в най-добрия случай е просто една имитация на Цезар. Ти ще останеш незасегнат, тъй като дотогава така или иначе ще ти се наложи да се оттеглиш — в момента Цезарион е едва деветгодишен. Но след тринайсет-четиринайсет години ще бъде млад мъж. Борбите на Октавиан с теб и със Секст Помпей ще избледнеят пред сблъсъка му с Цезарион.

— Хммм — рече Антоний и смени темата.

 

 

Доста обезпокоителна вечеря, но в крайна сметка не развали апетита на Антоний. След кратък размисъл той успя да загърби критиките на Атик относно собственото му поведение — откъде старецът можеше да знае пред какви проблеми е изправен във връзка с Октавиан? В края на краищата Атик беше на седемдесет и четири. Въпреки жилавата му и подвижна фигура и деловата прозорливост, старческото слабоумие сигурно вече си казваше думата.

Коментарите на Атик за Цезарион обаче продължаваха да не му дават покой. Антоний се намръщи и мислено се върна към онзи тримесечен престой в Александрия преди повече от две години. Наистина ли Цезарион вече беше почти на девет? Спомняше си едно смело хлапе, готово за всяко приключение, от лов на хипопотам до лов на крокодил. Абсолютно безстрашно. И Цезар беше същият. Клеопатра имаше склонност да се уповава на него въпреки възрастта му, макар това да не бе изненадало Антоний. Тя беше емоционална и невинаги постъпваше мъдро, докато синът й бе… какво? По-надежден, това беше ясно. Но какво друго? Не можеше да определи.

Ох, защо не отделяше повече време на изящното изкуство на кореспонденцията? Клеопатра му пишеше от време на време и Антоний бе забелязал, че разказва предимно за Цезарион, за това колко е умен и как е роден за владетел. Въпреки това не бе обръщал особено внимание, тъй като смяташе думите й за дрънканици на замаяна майка. Все пак той беше женен за Октавия и знаеше много за замаяните майки. Смътно му се прииска да прескочи до Александрия и да види с очите си какъв е станал Цезарион, но в момента това бе невъзможно. Все пак Марк Антоний ужасно би се зарадвал да види, че Октавиан има братовчед, който е много по-страшен противник от него.

Седна и написа писмо на Клеопатра.

Скъпо мое момиче, мисля си за теб, докато стоя в Атина, образно казано, импотентен. Бързам да добавя, че все още съм далеч от това състояние и чувствам как малкият ми приятел се събужда от спомените за теб и целувките ти. Както виждаш, Атина се отразява добре на стила ми — тук няма какво друго да правя, освен да чета, да посещавам Академията и други философски свърталища и да разговарям с хора като Тит Помпоний Атик, който ми прави компания на вечеря.

Нима Цезарион наистина скоро ще навърши девет? Знам, че така трябва, но ми става мъчно при мисълта, че съм пропуснал две безценни години от детството му. Повярвай, при първа възможност ще дойда при теб. Близнаците от мен вече трябва да са почти на две — къде отлетя това време? Изобщо не съм ги виждал. Знам, че си нарекла момчето Птолемей, а момичето Клеопатра, но си мисля за тях като за Слънцето и Луната, така че може би когато Ха’ем дойде в двореца, ще наречеш официално момчето Птолемей Александър Хелиос, а момичето Клеопатра Селена? Той е шестнадесетият Птолемей, а тя — осмата Клеопатра, така че би било добре да имат отличителни имена, не мислиш ли?

Догодина със сигурност ще бъда в Антиохия, макар че може и да не ми стигне време да посетя Александрия. Сигурно си чула, че Публий Вентидий превиши правомощията си, като изгони партите от Сирия? Това не ми хареса, тъй като намирисва на високомерие от негова страна. Вместо да постави Ирод на трона, е тръгнал към Самосата — а тя, както разбирам, е затворила портите си и се готви за обсада. Все пак сигурно е не по-голяма от селце, така че едва ли ще е нужен повече от нундин за превземането й.

Октавия е много мила, макар понякога да откривам, че ми се иска да притежаваше някоя от противните черти на брат си. Има нещо застрашително в жена без недостатъци — а тя е тъкмо такава, повярвай ми. Щях да се чувствам по-добре, ако мърмореше от време на време, тъй като знам, че според нея не прекарвам достатъчно време с децата — от които само три са мои. Защо тогава да не си каже? Но тя прави ли го? В никакъв случай! Просто гледа нещастно. Все пак трябва да се смятам за щастливец. В цял Рим няма по-желана жена от нея, всички дълбоко ми завиждат, дори враговете ми.

Пиши и разкажи как я караш и как е Цезарион. Атик направи някои проницателни забележки относно него и Октавиан. Намекна, че в бъдеще Октавиан може да бъде заплаха за сина ти. В никакъв случай не го изпращай в Рим, докато не съм в състояние да го съпроводя. Това е заповед, а ти не се проявявай като Вентидий. Момчето ти твърде много прилича на Цезар, за да бъде прието добре от Октавиан. В Рим ще му трябват съюзници и силна подкрепа.

 

 

В края на май Антоний получи писмо от Октавиан на обичайната тема — проблемите със Секст Помпей и доставките на зърно, но този път и с молба за незабавна среща в Брундизиум. Съпровождан само от ескадрон германски конни телохранители, мърморещият Антоний потегли от Атина за Коринт, откъдето щеше да вземе ферибота до Патра. Преди заминаването си обаче той сопнато повтори мъките си пред Делий, започвайки от негодуванията си срещу Вентидий.

— Още стои пред Самосата и продължава онази нелепо проточила се обсада! Това го праща направо в отбора на Цицерон! Цял Рим знаеше, че Цицерон не би могъл да командва и лисица в кокошарник, дори когато Помптин вършеше истинската работа.

— Цицерон ли? — невярващо попита Делий и се разсея от темата, беше твърде млад, за да има спомен от по-ранните подвизи на оратора. — Че кога великият адвокат е водил обсада? За първи път чувам, че се е проявявал като военен.

— Десет години след консулството си замина да управлява Киликия и стана за смях заради една обсада в Източна Кападокия — истинско село на име Пинденис. На двамата с Помптин им отне цяла вечност, докато го превземат.

— Ясно — отвърна Делий, макар изобщо да не можеше да си представи най-отдалечения от военното дело римски консул в ролята на пълководец. — Аз пък имах впечатлението, че Цицерон е бил добър губернатор.

— О, така беше — ако одобряваш човек, който прави така, че римският предприемач да не може да се облагодетелства от провинциите. Но не Цицерон е важен в случая. А Вентидий. Надявам се, като се върна от срещата с Октавиан, вече да е разбил портата на Самосата и да брои плячката.

Делий очакваше Антоний да отсъства много по-дълго, но все пак беше готов с историята си, когато триумвирът на Изтока нахълта в атинската си резиденция, ругаейки Октавиан — младият нахалник не се беше появил на срещата и дори не бе пратил вест какво го е възпрепятствало. Като капак на всичко, Брундизиум отново беше опънал веригата и бе отказал достъп на посетителя. Вместо да се насочи към друго пристанище, Антоний бе обърнал обратно към Атина, сипейки огън и жупел.

Работата му през този период беше свързана предимно с жизненоважните решения кой да управлява всяко от множеството царства и княжества из Изтока, които Рим не управляваше пряко като провинции. Самият Антоний бе твърдо убеден, че моделът на клиентските царства е правилното решение и че няма нужда от допълнителни провинции. Това беше проницателна политика — така местните владетели обираха омразата заради събираните данъци и такси.

Бюрото му беше затрупано с документи за отделните кандидати. Всеки претендент имаше досие, което щеше да бъде проучено най-внимателно. Антоний често искаше допълнителна информация и понякога нареждаше един или друг кандидат да му се яви лично в Атина.

Но ето че не след дълго той отново насочи вниманието си към Самосата и обсадата. Недоволството му от Вентидий растеше все повече.

— Юни е към края си, а от него няма нито вест — намръщено рече Антоний. — Седи си със седемте легиона пред някакво си градче колкото Ариция или Тибур! Това е скандално!

Сега беше времето да си върне за онази унизителна среща в Тарс! Делий нанесе удара си.

— Прав си, Антоний, скандално е. Поне това, което аз чувам.

Изненадан, Антоний фокусира погледа си върху скръбното лице на Делий и раздразнението му отстъпи пред любопитството.

— Какво искаш да кажеш?

— Че вложените от Вентидий средства са скандални. Или поне така казва един мой човек от Шести легион в последното си писмо до мен. Пристигна вчера, изненадващо бързо.

— Какво е името на този легат?

— Съжалявам, Антоний, но не мога да ти го кажа. Дадох дума, че няма да издавам източниците си — Делий говореше меко, с полузатворени очи. — Всичко е строго поверително.

— Можеш ли поне да ми кажеш за естеството на скандала?

— Разбира се. Твърди се, че обсадата на Самосата се е проточила, защото Вентидий е приел подкуп от хиляда таланта от Антиох Комагенски. Антиох се надява, че ако военните действия се проточат, ще заповядаш на Вентидий да вдигне обсадата и да върне легионите обратно.

Потресен, Антоний дълго време не каза нищо. После изсъска през зъби и стисна юмруци.

— Вентидий да приеме подкуп? Вентидий? Не! Информаторът ти се е объркал.

Делий тъжно и скептично поклати малката си глава.

— Разбирам нежеланието ти да повярваш в такива обвинения по адрес на стар боен другар, но ми обясни това — каква полза има приятелят ми от Шести легион да ме лъже? Каква полза има от това? Нещо повече — изглежда, че легатите и на седемте легиона знаят за подкупа. Вентидий изобщо не го криел. Изтокът го е замаял и той мечтае да се върне у дома и да отпразнува триумф. Носят се също слухове, че подправял счетоводните книги преди да ги прати в хазната заедно с трофеите от цялата Кампания. Че успял да потули още хиляда таланта от плячката. Самосата е толкова незначително място, че определено няма да спечели много, така че защо да не се опита да прибере всичко?

Антоний скочи на крака и ревна за иконома си.

— Антоний! Какво смяташ да правиш? — попита пребледнелият Делий.

— Каквото ще направи всеки главнокомандващ, когато заместникът му не оправдае доверието му! — рязко рече Антоний.

Икономът пристъпи плахо в стаята.

— Да, господарю?

— Събери багажа ми заедно с доспехите и оръжията. Къде е Луцилий? Трябва ми.

Икономът побърза да се махне. Антоний закрачи неспокойно напред-назад.

— Какво смяташ да правиш? — отново попита Делий, който вече беше започнал да се поти.

— Да ида до Самосата, разбира се. Можеш да дойдеш с мен, Делий. Бъди сигурен, че ще проуча всичко до най-малката подробност.

Целият живот мина пред очите на Делий, той се олюля, изхърка, падна на пода и се загърчи конвулсивно. Антоний коленичи до него и извика за лекар, който пристигна час по-късно. Междувременно Делий бе сложен на легло, явно в критично състояние.

Антоний не остана при него. Още щом отнесоха Делий, той се зае да дава заръки на Луцилий и лично да се увери, че слугите знаят как да подготвят нещата му за кампанията — колко глупаво, че ординарецът или квесторът му не бяха наблизо!

Влезе Октавия, следвана от лекаря. Лицето й беше загрижено.

— Мили ми Антоний, какво става? — попита тя.

— След по-малко от час тръгвам за Самосата. Луцилий намери кораб, който може да ме откара до Александрийски порти. Това е на Исикския залив. — Намръщи се и се сети да целуне ръката й. — След това ме чакат триста мили по суша, скъпа моя. Задуха ли южният вятър, пътуването ще ми отнеме почти месец, а ако не задуха — най-вероятно два. Добави към това прехода по сушата и се получават три месеца само за да стигна дотам. Ох, проклет да е Вентидий! Предаде ме.

— Не мога да повярвам — рече тя и се повдигна на пръсти, за да целуне бузата му. — Вентидий е почтен човек.

Погледът на Антоний се премести върху лекаря, който бе свел глава и стоеше с треперещи колене.

— Ти пък кой си?

— О, това е Темистофан — отвърна Октавия. — Лекарят, който току-що прегледа Квинт Делий.

Антоний примигна, съвсем беше забравил за Делий.

— А! А, да. Как е той? Жив ли е още?

— Да, господарю Антоний, жив е. Чернодробна криза, предполагам. Успя да ми каже, че трябва днес да замине за Сирия с теб, но не може — твърдо го заявявам. Трябва няколко пъти на ден да му се правят лапи от въглен, меден окис, битум и зехтин, а също така редовно да приема очистително и да му се пуска кръв — каза ужасеният лекар. — Много скъпо лечение.

— Добре, нека тогава да остане тук — отвърна Антоний, макар да беше раздразнен, че Делий няма да може да му посочи раздрънкалия се легат. — За таксата се обърни към секретаря ми Луцилий.

Прегърна и целуна още веднъж Октавия и излезе. Тя остана леко учудена, после сви рамене и се усмихна.

— Е, май това беше последната ни среща до зимата. Трябва да съобщя новината на децата.

Горе настаненият в леглото Делий благодареше на всички богове, че бе проявил достатъчно съобразителност да припадне. Според думите на Темистофан го очакваха доста неудобства, ако не и болка — но това беше ниска цена за избавлението му. Не влизаше в плановете му Антоний да заминава за Самосата — защо му бе да го прави, щом не си беше помръднал и пръста, за да прогони партите? „Може би — реши Делий — няма да е зле да оздравея като по чудо и да прекарам няколко месеца в Рим, като се опитвам да бъда мил с Октавиан“.

 

 

Южният вятър наистина задуха и корабът, който не носеше друг багаж, освен Антоний и нещата му, можеше да си позволи две смени гребци на борда. Вятърът обаче не беше най-подходящият, а капитанът не обичаше откритото море, така че се придържаше покрай брега през целия път от Ликия до Александрийски порти. Антоний не можеше да си намери място. Добре поне, че Помпей Велики бе прочистил всички пирати от тези удобни заливчета и твърдини на Памфилия и Киликия Трахия. Иначе Марк Антоний можеше да бъде заловен и задържан за подкуп като толкова много римляни, в това число и самия Божествен Юлий.

Дори четенето бе трудно, тъй като корабът непрекъснато се люшкаше нагоре-надолу. Макар да нямаше приливи и отливи като в океана, Нашето море бе доста неспокойно и можеше да бъде опасно при буря. Добре поне, че беше лято — най-добрият сезон за корабоплаване. Един от малкото начини Антоний да убие времето бе да играе на зарове с екипажа за жалки сестерции, но дори и тогава гледаше да губи. Обикаляше палубата, поддържаше мускулите си във форма, като вдигаше бъчви с вода и изнасяше други подобни представления пред моряците. Почти не минаваше нощ, в която капитанът да не настоява да спрат в някой залив или да хвърлят котва на пуст плаж. Седемстотин мили със скорост тридесет мили в добрите дни. Понякога Антоний имаше чувството, че ще плава до края на живота си.

Когато всичко му омръзваше, той се облягаше на перилата и вперваше поглед във водата с надеждата да съзре някое гигантско морско чудовище, но най-голямото, което видя, бяха делфините, които лудуваха около кораба, играеха си между кормилните весла и скачаха като морски зайци. Откри, че прекаленото взиране го кара да се чувства самотен и изоставен, изтощен и разочарован, и се запита какво става с него.

Накрая реши, че измяната на Вентидий е унищожила някаква част от душата му и това го изпълни не с обичайната ярост, която бе характерна за борбения му дух, а с черно отчаяние. Да, помисли си той, ужасявам се от срещата с него. Ужасявам се от мисълта, че ще намеря доказателство за вероломството му. Какво мога да сторя? Да го махна, разбира се. Да го пратя в Рим с проклетия му триумф, за който така си мечтае. Но с кого да го заместя? С някое скимтящо псе като Сосий ли? С кого другиго, ако не с него? Канидий го бива. И братовчед ми Каниний. И все пак… щом Вентидий е приел подкуп, защо да не го направят и тези, с които не сме свързани от годините в Оттатъшна Галия и кампаниите на Цезар по време на гражданската война? Аз съм на четиридесет и пет, а останалите са с по десет-петнайсет години по-млади. Калвин и Вация са за Октавиан, също и Апий Клавдий Пулхер, доколкото разбирам — най-важният консул от времето на Калвин. Може би това е разковничето? Невярност. Измяна.

 

 

Точно след един месец корабът най-сетне пристигна в Александрийски порти и Антоний трябваше да намери коне за слугите си. Самият той бе взел със себе си Клеменция, своя пъстър сив държавен кон, висок и достатъчно силен, за да го издържи. Потегли към Самосата, все така обхванат от мрачно настроение.

Когато стигна Ефрат, градът се издигна пред него като черна тухла. Антоний с изненада откри, че Самосата е голямо населено място със стени като на Амида, тъй като бе принадлежал на асирийците по времето, когато бяха владели тази част от света. Черни базалтови блокове и градеж, наричан от гърците циклопски — гладък и невероятно висок, пред който стенобойните машини и обсадните кули бяха безсилни. Моментално разбра, че Делий го е заблудил, не знаеше само дали го е направил нарочно, или просто е бил подлъган от информатора си от Шести легион. Това не беше кирпичено кападокийско село на някой висок чукар и би представлявало сериозна задача дори за Цезар, чийто обсаден опит бе съвсем различен. По време на Цезаровите войни Вентидий не беше виждал нищо, което би могло да го подготви за това тук.

Въпреки това оставаше някаква вероятност военачалникът да е взел подкуп. Схванат и натъртен, Антоний скочи от Клеменция на централния плац на лагера, недалеч от квартирата на генерала.

Вентидий излезе да види какво е причинило суетнята навън. Той беше едър мъж и изглеждаше на годините си със сивите си къдрици, от които темето му приличаше на астраган. Лицето му грейна.

— Антоний! — извика той и приближи да го прегърне. — Какво, в името на Юпитер, те води в Самосата?

— Исках да видя как върви обсадата.

— А, това ли! — весело се разсмя Вентидий. — Преди два дни помолиха за мир. Портите са отворени и Антиох се измъкна, проклетият му irrumator.

— От страната на даващия, нали?

— Е, поне в това отношение. Във всяко друго е поемащ.

Вентидий предложи на Антоний полеви стол и отиде при гарафите.

— Отвратително червено, още по-лошо бяло или хубава вода от Ефрат?

— Половинка червено и половинка вода. Става ли за пиене?

— Доста е пикантна за вода. Градът няма нито акведукт, нито канализация. Правят кладенци, вместо да пият от реката, а после копаят отходните си ями до кладенците. — Вентидий се намръщи. — Глупаци! Страдат от стомашни разстройства и през лятото, и през зимата. Построих акведукт за моите хора и им забраних да контактуват с местните. Реката е толкова дълбока и широка, че просто отведох каналите на лагера в нея. Участъците за плуване и баните са нагоре, макар че течението е опасно.

След като бе посрещнал госта си както подобава, Вентидий се отпусна в курулното си кресло и впери проницателния си поглед в Антоний.

— Има нещо друго, освен любопитството около обсадата, Антоний. Какво е станало?

— Един човек в Атина ми каза, че си взел от Антиох хиляда таланта подкуп, за да проточиш обсадата.

— Мътните да го вземат! — Вентидий рязко се изправи и радостта в погледа му изчезна. Изсумтя. — Е, щом си тук, значи си повярвал на гадния глист. Кой е той? Мисля, че имам право да знам.

— Първо един въпрос. Имаш ли проблем с командирите на Шести?

Очите на Вентидий се разшириха.

— Шести?

— Да, Шести.

— Антоний, Шести не е тук от април. Силон има проблеми с интронизирането на Ирод и помоли за още един легион. Пратих му Шести.

На Антоний му призля. Стана и отиде до прозореца в кирпичената стена. Всичко му стана ясно, освен едно — защо Делий беше измислил цялата тази история. С какво го беше обидил Вентидий?

— Информаторът ми беше Квинт Делий. Водел кореспонденция с един легат от Шести. Той му бил казал за подкупа и твърдял, че цялата войска знаела.

Вентидий бе бял като платно.

— Антоний, това ме убива! Направо заби нож в сърцето ми! Как можеш да повярваш на един жалък, окаян сводник като Делий, без дори да ми пишеш и да попиташ какво става? А вместо това се явяваш лично! Това означава, че си повярвал на клеветите му. Срещу мен! Какво доказателство ти посочи?

Антоний се насили да се откъсне от прозореца.

— Никакво. Каза, че информаторът му искал да остане анонимен. Но отиде и по-далеч — от обвиненията за подкупа, искам да кажа. Каза, че си подправил счетоводните книги за хазната.

По набразденото лице на Вентидий потекоха сълзи. Генералът се извърна от Антоний.

— Квинт Делий! Блюдолизец, духач, мръсен подмазвач! И ти си изминал целия този път само заради казаното от него? Би трябвало да те заплюя!

— Нямам извинение — нещастно рече Антоний. Искаше му се да можеше да се махне — където и да е, само не тук! — Сигурно е заради живота в Атина. Толкова далеч от действията, затрупан от купища документи, напълно откъснат от всичко… Вентидий, с цялото си сърце те моля за прошка.

— Можеш да ме молиш за прошка до погребалната си клада, Антоний. Все тая. — Вентидий избърса сълзите си с опакото на ръката. — Свършено е между теб и мен. Свършено. Самосата падна, така че хвърлям счетоводните книги на всеки, когото избереш да ги проверява. Няма да намериш никакви несъответствия, описана е и последната бронзова статуетка. Искам да бъда освободен, командире, и да се върна в Рим. Настоявам за своя триумф, но това беше последната ми кампания за Рим. Щом поставя лавровия си венец в краката на Юпитер и ще се прибера в Реате да отглеждам мулета. Рискувах живота си в битки за теб, а единствената ти благодарност е обвинение от такива като Делий. — Той стана и тръгна към една врата. — Квартирата ми е оттатък, но тази нощ няма да нощувам в нея. Можеш да се разполагаш както ти е удобно. Ти ми се доверяваше! А сега това.

— Публий, моля те! Моля те! Не можем да се разделим като врагове!

— Ти не си мой враг, Антоний. Твоят най-лош враг си ти самият, а не някакъв си пиценски мулетар, вървял в триумфа на Страбон преди петдесет години. Именно затова нас, италийците, все ни извозват — в края на краищата, Делий е римлянин. Това прави неговия свят по-добър от моя, това прави него по-добър от мен. До гуша ми е дошло от Рим, до гуша ми е дошло от войни, от полеви лагери, от изцяло мъжка компания. И недей да разчиташ на Силон — той също е италиец и може да вземе подкуп. Ще се върне у дома с мен. — Вентидий си пое дъх. — Успех, Антоний. Изтокът ти приляга, наистина ти приляга. Корумпирани гъзолизци, духачи, мазни ориенталски големци, които лъжат и самите себе си… — Лицето му се изкриви болезнено. — Което ми напомня, че Ирод е тук. Също и Полемон Понтийски, както и Аминт от Галатия. Няма да ти липсва компания, въпреки че Делий прояви страхливост и не дойде.

След като Вентидий затръшна вратата след себе си, Антоний изхвърли разреденото си питие през прозореца и напълни чашата си със силно, леко отровно червено вино.

„Едва ли можеше да е по-отвратително. И едва ли можех да проведа разговора по по-глупав начин. Вентидий е прав — помисли си Антоний и изгълта течността до капка. Когато стана да напълни отново евтината керамична чаша, взе гарафата със себе си. — Да, Вентидий е прав. Някъде във всичко това съм изгубил себе си, посоката си, самоуважението си. Иде ми да се нашибам с камшик! Защо повярвах на Делий? Всичко изглежда толкова отдавна… онзи ден в Атина, когато Делий изля отровата си в жадното ми за новини ухо. Кой е Делий? Как изобщо мога да повярвам на нечии приказки, които изобщо не звучат достоверно, а и не са подкрепени с доказателства? Просто съм искал да повярвам, това е единственото обяснение. Искал съм да видя стария си приятел опозорен. Жадувал съм за това. И защо? Защото води война, която беше моя. Война, която не си направих труда да поведа лично. Защото това означава здрава работа. Станало е традиция в Рим главнокомандващият да обира всички овации. Гай Марий положил началото й, когато му приписали заслугите за залавянето на Югурта. А не е трябвало. Сула свършил всичко — по най-блестящ начин. Марий обаче не можел да понесе да подели славата, така че дори не го споменал в комюникетата си. Ако Сула не беше публикувал спомените си, никой нямаше да разбере истината.

Исках да подготвя кампанията срещу партите през зимата, да запазя последния сблъсък за себе си, след като някой по-добър ги обезсили. А Вентидий открадна мълнията ми. Достатъчно дързък е, за да знае как да го стори — бум и тряс! Край. Колко гневен бях само, колко обезсърчен! Подценявах и него, и Силон, изобщо не ми мина през главата колко добри са всъщност. И точно затова повярвах на Делий. Не може да има друга причина. Исках да унищожа постиженията на Вентидий. Исках да го видя опозорен, може би дори осъден на смърт като Салвидиен. Това беше и мое дело, макар че Салвидиен бе по-некачествен човек, по-лош командир. Бях дотолкова погълнат от Октавиан, че оставих Изтока да се изплъзне от ръцете ми и дадох поводите на Вентидий, верния ми мулетар“.

Той заплака, като се люлееше напред-назад на нестабилния стол с кръстосани крака и кожена седалка и гледаше как сълзите му падат във виното. Пиеше собствената си мъка, както черното куче пие кръв. Каква мъка, какво съжаление! Никой вече нямаше да го погледне по същия начин. Честта му бе опетнена и нямаше начин да я изчисти.

Когато час по-късно Ирод се втурна през прага, Антоний бе толкова пиян, че не го позна и изобщо не реагира.

Влезе Вентидий, видя Антоний и се изплю на пода.

— Намери слугите му и им кажи да го сложат в леглото — рязко рече той. — Натам, в моята квартира. Когато дойде на себе си, ще съм прекосил половин Сирия.

И това бе всичко, което Ирод успя да разбере.

 

 

Антоний му разказа два дни по-късно — трезвен, но все още под влияние на виното.

— Повярвах на Делий — окаяно рече той.

— Да, било е доста необмислено — отвърна Ирод, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. — Както и да е, всичко е свършено. Самосата е превзета, Антиох е избягал при персите, а плячката надхвърля всички очаквания. Добър край за една война.

— Как Вентидий е успял да завземе града?

— Той е новатор и това му помогна. Направи гигантска топка от парчета плътно желязо, завърза я на верига и окачи веригата на кула. После впрегна петдесет говеда и издърпа топката зад кулата. Когато веригата се опъна до последно, преряза ремъците между топката и добичетата. Тя полетя като чудовищен юмрук и удари стената с ужасен трясък — чак си запуших ушите. И стената се срути! За един ден събори достатъчно, за да вкара хиляди войници през нея. Оказа се, че освен стената местните жители нямат друга защита. Никакви войници, нищо!

— Чух, че изобретил и оловен снаряд.

— Ужасно оръжие! — възкликна Ирод. После положи длан върху ръката на Антоний. — Хайде, Антоний, сега вече ти си командващ. Трябва поне да огледаш мястото и да видиш какво стори желязната топка. Тези стени са издържали петстотин години, но нищо не може да устои на римската армия. Не ми се виждаш много гладен, но легатите… ъъъ… се мотаят безпомощно наоколо и не знаят какво да правят. Затова устроих вечеря в моя дом. Ела! Ще накарам всички да се почувстват по-добре, включително и ти.

— Главата ми ще се пръсне.

— Нищо чудно, като се има предвид каква пикня си пил. Намерих и по-поносимо вино, ако това искаш.

Антоний въздъхна, протегна ръце и ги погледна.

— Сякаш могат да се справят с всичко, нали? — попита той и потрепери. — А ето че изгубиха контрол.

— Глупости! Една добра трапеза с пресен хляб и крехко месо ще постави всичко на мястото му.

— Какво става в Юдея?

— Почти нищо. Силон е отличен мъж, но два легиона не бяха достатъчни. Докато пристигне третият, Антигон вече се беше окопал в Йерусалим. А той е труден за превземане, доста по-труден от този асирийски гарнизон. Между другото, Вентидий беше много добър с мен.

Антоний трепна.

— Стига си човъркал раната! В какъв смисъл?

— Даде ми достатъчно пари да ида до Египет и да снабдя с продукти Масада, където се намира семейството ми и семейството на Хиркан. Но аз не ставам по-млад, Антоний, а юдеите се нуждаят… ами, от тиран. Вече са започнали да се въоръжават и обучават.

 

 

Легатите бяха достатъчно тактични и никой не спомена за Вентидий, така че към края на първия нундин в Самосата Антоний вече се чувстваше съвсем като командир. Но провинението пред Вентидий означаваше, че градът пострада жестоко от ръцете Антоний. Цялото население бе продадено в робство в Ницефориум, където бе купено като работна ръка от един представител на новия цар на партите Фраат. Не му достигаха работници, тъй като бе екзекутирал значителна част от своя народ, от най-нисшите до най-знатните. Собствените му синове загинаха първи, но той пропусна един племенник — някой си Монез, който избяга в Сирия и изчезна там. Много дразнещо за Фраат, комуто се харесваше да е цар.

Стените на Самосата бяха разрушени. Антоний искаше да използва материала за мост над Ефрат, но реката беше толкова дълбока и силна, че помиташе камъните като трески. Накрая се задоволи да ги пръсне из целия район.

Когато всичко приключи, нощите бяха започнали да стават мразовити. Антоний свали от трона Антиох, обложи го с тежка глоба и постави на трона брат му Митридат. Публий Канидий бе поставен начело на легионите, които се установиха на лагер край Антиохия и Дамаск. Трябваше да ги подготви за кампания в Армения и Мидия през следващата година — под личното командване на Антоний. Гай Сосий бе назначен за губернатор на Сирия и му бе заръчано да постави Ирод на трона веднага щом зимата отмине.

В Александрийски порти Антоний се качи на кораб, чийто капитан беше готов да излезе в открито море. Раната бавно зарастваше. Вече можеше отново да погледне другите римляни в очите, без да се пита какво си мислят. Трябваше му обаче и сладка женска гръд, в която да зарови главата си! Единственият проблем беше, че сладката женска гръд, за която копнееше, принадлежеше на Клеопатра.