Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (10)

10.

Договорът от Путеоли със Секст Помпей беше сключен в края на лятото. Антоний се надяваше, че съглашението няма да стане всеобщо достояние, но Октавиан знаеше, че Секст няма да постъпи като достоен човек. В сърцето си той си оставаше пиценски военачалник, деградирал до пират и неспособен да удържи на думата си. В замяна на свободния достъп на корабите със зърно до Италия Секст официално се признаваше за губернатор на Сицилия, Сардиния и Корсика. Освен това получаваше Пелопонес, хиляда сребърни таланта и правото да бъде избран за консул през идните четири години, като на следващата година консул трябваше да бъде Либон. Всеки с мозък по-голям от грахово зърно разбираше, че всичко това е фарс. Сигурно си умираш от смях, Секст Помпей, помисли си все още вбесеният Октавиан.

През май Скрибония роди момиче, което Октавиан нарече Юлия. В края на юни Октавия също роди дъщеря — Антония.

Според една от клаузите на договора със Секст Помпей оцелелите осъдени на изгнание получаваха право да се приберат в родината си. Сред тях беше и Тиберий Клавдий Нерон, според когото договорът от Брундизиум не му гарантираше достатъчно закрила. Ето защо той продължаваше да стои в Атина, докато най-сетне реши, че може да се прибере сравнително безнаказано в Рим. Не му беше лесно, тъй като състоянието му бе на път съвсем да се стопи. Донякъде вината за това беше негова, тъй като бе инвестирал доста непредпазливо в компаниите на публиканите^[1], които събираха данъците от провинция Азия и бяха изхвърлени оттам, след като Квинт Лабиен и неговите партски наемници нахлуха в Кария, Писидия и Ликия — най-доходоносните области. Всъщност вината за това не беше изцяло негова, макар че един разумен човек би останал в Италия и лично би се разпореждал с богатството си, вместо да остави всичко в ръцете на безскрупулни гръцки либертини и бездейни банкери.

И тъй, Тиберий Клавдий Нерон се прибра в началото на есента и бе толкова притеснен финансово, че се оказа неподходяща компания за жена си. Средствата едва му стигнаха да наеме една носилка и открита количка за багажа си. Макар да бе позволил на Ливия Друзила да сподели скромното му превозно средство, тя отказа, без да обяснява причините за това — първо, носачите бяха толкова хилави и слаби, че едва можеха да вдигнат носилката заедно с Нерон и сина му, и второ, тя не можеше да понася близостта на съпруга си и детето. Времето беше чудесно — топло слънце, прохладен ветрец, много сянка, омайна миризма на треви и ароматни билки, които селяните отглеждаха, за да прогонят вредителите през зимата. Нерон предпочиташе да се движи по пътя, докато Ливия Друзила вървеше край него, където маргаритките бяха като килим под краката й, а ранните ябълки и късните круши можеха да се берат от сведените клони на овощните дръвчета. Стига да не се откъсваше от погледа на Нерон в носилката, светът беше неин.

Оставиха Апиевия път при Теан Сидицийски и свиха по Латинския път, минаващ през вътрешността. Онези, които продължаваха към Рим през Помптинските блата рискуваха живота си, тъй като в района върлуваше треска.

Малко преди Фрегела спряха в един скромен хан, който можеше да предложи добра баня — нещо, което Нерон поръча с нетърпение.

— Не изпразвайте водата, след като приключим със сина ми — нареди той. — Жена ми може да я използва.

Когато влязоха вътре, той я изгледа намръщено. Ливия Друзила разтревожено се запита какво ли е издало лицето й, но продължи да стои мълчалива и смирена в очакване на поредната проповед — дългият опит й подсказваше, че предстои тъкмо това.

— Приближаваме Рим, Ливия Друзила, и искам от теб в никакъв случай да не прекаляваш с разходите — заръча той. — Догодина малкият Тиберий ще има нужда от педагог — твърде неприятен разход, но от теб зависи дотогава да спестиш достатъчно, за да понесем по-леко товара. Никакви нови дрехи, никакви накити и абсолютно никакви специални слуги като фризьорки и козметички. Ясно ли е?

— Да, съпруже — покорно отвърна Ливия Друзила и мислено въздъхна. Не защото й се искаше нова прическа или нещо подобно, а защото отчаяно копнееше за мирен и спокоен живот без постоянни натяквания. Искаше пристан, където да може да чете каквото си поиска, да избере меню независимо от цената и да не бъде държана отговорна за кражбите на робите. Искаше да бъде добре облечена и накитена, да вижда как лицата на хората грейват при споменаване на името й. Също като Октавия, благородната жена на Марк Антоний, чиито статуи се издигаха на пазарите на Беневентум, Капуа и Теан Сицицийски. В края на краищата, какво повече бе направила тя, освен да се омъжи за триумвир? А ето че хората я боготворяха и се молеха някой ден да я видят по пътя между Брундизиум и Рим. Бяха луди по нея, приписваха й заслугата за настъпилия мир. Какво ли не би дала да е като Октавия! Но кой се интересуваше от жената на някакъв си патриций, ако името му е Тиберий Клавдий Нерон?

Той се взираше объркано в нея. Ливия Друзила излезе от унеса си със стряскане и облиза устни.

— Имаш да казваш нещо ли? — хладно попита той.

— Да, съпруже.

— Тогава говори, жено!

— Очаквам второ бебе. Отново син, предполагам. Симптомите са същите, каквито бяха когато забременях с Тиберий.

Първо дойде шокът, последван незабавно от гняв. Устата му се изкриви, зъбите му изскърцаха.

— Ох, Ливия Друзила! Не можа ли да направиш нещо? Не мога да си позволя второ дете, особено втори син! По-добре се обърни към Добрата богиня и помоли за лекарство веднага щом стигнем Рим.

— Боя се, че е малко късно за това, господарю.

— Мътните да го вземат! — яростно изруга той. — Колко време е минало?

— Мисля, че почти два месеца. Лекарството трябва да се вземе през първите шест нундина, а аз съм вече в седмия.

— Въпреки това ще го вземеш.

— Разбира се.

— Само това ми липсваше! — извика той и разтърси юмруци във въздуха. — Махай се, жено! Махай се и ме остави да се изкъпя на спокойствие!

— Още ли искаш Тиберий да се присъедини към теб?

— Тиберий е моята радост и утеха, разбира се, че искам!

— Значи мога да се разходя да разгледам стария град?

— Мен ако питаш, и от някоя скала можеш да се хвърлиш!

 

 

Фрегела беше град призрак от осемдесет и пет години, опустошен от Луций Опимий заради бунт срещу Рим по времето, когато полуостровът бе раздробен на отделни италийски държавици, размесени с „колонии“ римски граждани. Несправедливостта на това надменно отношение в крайна сметка бе принудила италийските държавици да се обединят и да опитат да отхвърлят римското иго. За разразилата се тежка война имаше много причини, но тя избухна след убийството на дядото — осиновител на Ливия Друзила, народния трибун Марк Ливий Друз.

Може би защото знаеше всичко това, внучката му се движеше сред рушащите се стени и все още изправени постройки, като се мъчеше да преглътне сълзите си. Как смееше да се отнася така с нея Нерон! Как можеше да обвинява за бременността нея, която никога не би влязла в леглото му, ако имаше такава възможност? Установи, че погнусата й се бе засилила неимоверно след като напуснаха Атина. Покорната съпруга си оставаше все така покорна, но ненавиждаше всеки миг на смиреност.

Тя знаеше за дядо си, но нямаше представа, че преди петдесет години Луций Корнелий Сула се бе разхождал на същото място, бе размишлявал за извършеното клане, бе гледал алените макове, подхранвани от италийска и римска кръв, гладките сводове на черепите с жълти маргаритки в кухите орбити като някакви кокетни очи, и си беше задавал въпроса, на който не можеше да отговори никой смъртен — защо тръгваме на война срещу собствените си братя? И също като него разхождащата се Ливия Друзила забеляза през сълзи как един римлянин приближава към нея и се запита дали вижда привидение или истински човек. Отначало се огледа бързо за евентуално скривалище, но той приближаваше. Накрая тя се отпусна на барабана на една колона, върху който навремето бе сядал Гай Марий, и зачака непознатият да стигне до нея.

Той бе облечен в обшита с пурпур тога, а главата му бе увенчана с буйна златиста коса. Походката му беше грациозна и уверена, а тялото под широките одеяния — младо и стройно. Тя успя да фокусира лицето му едва когато той стигна само на няколко крачки от нея. Много гладко, красиво, напрегнато и в същото време нежно, със сребристи очи. Ливия Друзила впери поглед в него и устата й зяпна.

Октавиан също имаше нужда от уединение. Понякога хората го изтощаваха, без значение колко добри бяха намеренията им и въпреки безспорната им вярност. Старата Фрегела се намираше в близост до Фабратерия Нова — градче, което се бе появило след войната. Той вдигна лице към безоблачното небе, за да попие слънчевите лъчи и да остави ума си да се рее безцелно — удоволствие, което рядко можеше да си позволи. Тези развалини бяха странно примамливи, може би защото тънеха в тишина, бръмчене на пчели вместо човешка реч, едва доловима песен на някоя пойна птица вместо виковете на уличния музикант. Спокойствие! Така прекрасно, тъй жадувано!

Внезапно го обзе чувство на самота — може би именно защото позволи на ума си разкоша на свободата. За първи път в забързания си живот си даде сметка, че никой не е край него само заради него — е, без Агрипа, разбира се, но нямаше предвид това. А някой като майка или съпруга, липсваше му възхитителната и безкористна всеотдайност, която Октавия даваше на Антоний или, ох, проклета да е, майка му — на Филип Младши.

Не, не бива да мисли за Атия и нейното безчестие! По-добре да мисли за сестра си, за най-милата римлянка, живяла някога. Защо грубиян като Антоний получаваше такава благодат? Защо и той да си няма своя Октавия, пък била и по-различна от сестра му?

Усети, че още някой се разхожда из каменните руини на Фрегела — жена, която го забеляза и отначало бе готова да побегне, но после се отпусна на един барабан на колона и остана да седи неподвижна, а сълзите по бузите й проблясваха под лъчите на слънцето. Отначало я помисли за привидение, но поспря за миг и се увери, че е истинска. Омайно, деликатно лице се обърна за момент към него, след което заби поглед в земята. Двете й прекрасни ръце потрепваха, свити в скута, не ги украсяваха никакви накити, но нищо друго не говореше за скромен произход. Тя беше благородна дама, усещаше го със сърцето си. Някакъв инстинкт в него изведнъж се освободи, нададе възторжен вик и той внезапно разбра божественото послание — тя му беше пратена, беше божествен дар, който той не можеше — не биваше! — да подминава. Едва не извика на глас към божествения си баща, след което поклати глава. Говори с нея, развали магията!

— Преча ли? — попита той с прекрасна усмивка.

— Не, не! — припряно отвърна тя, докато бършеше последните сълзи от лицето си. — Не!

Той седна в краката й и загледа нагоре към нея с питащо изражение. Изумителните му очи изведнъж станаха много нежни.

— За момент си помислих, че си богинята на пазара, а сега виждам мъка, която сигурно е заради съдбата на Фрегела — рече той. — Но ти не си богиня — засега. Някой ден ще те направя такава.

Какви замайващи думи! Тя не го разбра и дори реши, че е малко луд. Но се бе влюбила за миг, по-бързо от удар на мълния.

— Имах малко свободно време и реших да разгледам развалините — рече тя със стегнато гърло. — Толкова са спокойни… а аз така се нуждая от спокойствие!

Последните й думи бяха изпълнени с копнеж.

— Да, след като хората са приключили с това място, то се е отърсило от целия си ужас. Излъчва спокойствието на смъртта, но ти си твърде млада, за да се готвиш за нея. Прачичо ми Гай Марий навремето се срещнал сред тази пустош с друг мой прачичо, Сула. Нещо като почивка. Нали разбираш, и двамата били заети да превръщат и други места в подобия на Фрегела.

— И ти ли си правил така? — попита тя.

— Не преднамерено. Предпочитам да строя, вместо да разрушавам. Макар че сигурно никога няма да възстановя Фрегела. Тя е моят паметник за теб.

Отново лудост!

— Шегуваш се, не заслужавам такова нещо.

— Как бих могъл да се шегувам, след като видях сълзите ти? Защо плачеше?

— От самосъжаление — призна си тя.

— Отговор на добра съпруга. А ти си добра съпруга, нали?

Тя погледна простата си венчална халка.

— Опитвам се да бъда, но понякога ми е трудно.

— Не би било, ако аз бях твоят съпруг. Кой е той?

— Тиберий Клавдий Нерон.

Той рязко пое дъх.

— А! Онзи. А ти коя си?

— Ливия Друзила.

— От чудесна стара фамилия. При това и наследница.

— Вече не. Зестрата ми я няма.

— Искаш да кажеш, че Нерон я е изхарчил.

— Да, след като избягахме. Всъщност аз съм Клавдия от Нероните.

— Значи съпругът ти е и твой първи братовчед. Имате ли деца?

— Едно, на четири години. — Черните й мигли се сведоха надолу. — И още едно в утробата ми. Трябва да взема лекарството.

Богове, какво ми става? Защо разказвам това на напълно непознат?

— А искаш ли да го вземеш?

— И да, и не.

— Защо да?

— Защото не харесвам съпруга си и първородния си син.

— А защо не?

— Защото имам чувството, че вече няма да мога да родя. Добрата богиня ми проговори, докато й принасях жертва в Капуа.

— Тъкмо идвам от Капуа, но не те забелязах там.

— Нито пък аз теб.

Настъпи мълчание, сладко като мед и изпълнено със спокойствие. Едва доловимата песен на чучулигите и бръмченето на насекомите в тревата бяха неизменна част от него, сякаш самата тишина се състоеше от пластове.

Омагьосана съм, помисли си Ливия Друзила.

— Бих могла да седя тук цяла вечност — прошепна тя.

— И аз, но само ако си с мен.

Уплашена, че той ще се опита да я докосне и че няма да има сила да го отблъсне, тя разруши магията и заговори оживено:

— Носиш toga praetexta^[2], а си твърде млад. Означава ли това, че си някое от протежетата на Октавиан?

— Не съм протеже. Аз съм Цезар.

Тя скочи на крака.

— Октавиан? Ти си Октавиан?

— Отказвам да отговарям на това име — рече той, но не гневно. — Аз съм Цезар, Синът на Божествения. Един ден ще стана Цезар Ромул с декрет на Сената и одобрението на римския народ. След като победя враговете си и остана без съперник.

— Съпругът ми е твой заклет враг.

— Нерон ли? — Той се разсмя, искрено развеселен. — Нерон е никой.

— Той е мой съпруг и господар на съдбата ми.

— По-скоро искаш да кажеш, че си негова собственост. Познавам го! Много мъже не правят разлика между жените си и животните или робите. Много жалко, Ливия Друзила. Смятам, че една съпруга трябва да бъде най-безценен колега на мъжа, а не говореща стока.

— Така ли гледаш ти на жена си? — попита тя, докато ставаше забързано. — Като на колега?

— Не и на настоящата. Горката, няма нужния ум за това. — Тогата му беше малко размъкната и той я дръпна, за да се приведе в ред. — Трябва да вървя, Ливия Друзила.

— И аз, Цезаре.

Обърнаха се и закрачиха към хана.

— Пътувам към Оттатъшна Галия — рече той на разклонението на пътеката. — Очертаваше се дълъг престой там, но не и след като те срещнах. Ще се върна преди края на зимата.

Усмихна се и белите му зъби блеснаха ярко на фона на загорялата кожа.

— И когато се върна, Ливия Друзила, ще се оженя за теб.

— Аз вече съм женена и съм вярна на клетвата си. — Тя се изпъна с накърнено достойнство. — Аз не съм Сервилия, Цезаре. Няма да престъпя клетвите си дори заради теб.

— Точно затова ще се оженя за теб! — Той тръгна по лявото разклонение, без да се обръща назад, макар че гласът му се чуваше съвсем ясно. — Аха, а Нерон никога не би се развел с теб, за да ти позволи да се омъжиш за мен, нали? Ама че ужасна ситуация! Какво ли решение може да се намери?

Ливия Друзила се взираше дълго в посоката, в която беше изчезнал. Мина време, преди да бъде в състояние отново да заповяда на краката си да вървят. Цезар Октавиан! Разбира се, всичко беше куп глупости, доколкото знаеше, той казваше подобни неща на всяка хубава млада жена, която му се изпречваше. Властта кара мъжете да се смятат за неустоими — Марк Антоний беше чудесен пример с опитите му да я прелъсти. Единственият проблем беше, че тя бе отвратена от Антоний, а ето че се влюби в съперника му. Един поглед й беше достатъчен, за да си загуби главата.

Когато поднесе яйца и мляко на свещената змия в светилището на Добрата богиня в Капуа, тя бе изпълзяла от дупката си, покрита със златни от слънчевите лъчи люспи. Вкуси от млякото и погълна двете яйца, а после вдигна клиноподобната си глава и я загледа с неподвижните си студени очи. Ливия Друзила посрещна погледа й без страх, чу я да й говори на някакъв непознат език вътре в нея и протегна ръка да я погали. Змията бе докоснала с брадичка пръстите й, езикът й се стрелкаше напред-назад, напред-назад… какво й казваше? Мъчеше се да си спомни, сякаш гледаше през гъста мъгла, и в съзнанието й изплува посланието — че ако е готова да принесе жертва, Добрата богиня ще я дари с целия свят. Това се бе случило в деня, в който се увери, че наистина е бременна. Никой дотогава не беше виждал свещената змия. Тя чакаше падането на нощта, за да излезе за млякото и яйцата. А ето че се яви на Ливия под яркото слънце — дълга златна змия, дебела колкото ръката й. Добра богиньо, Добра богиньо, дари ме със света и ще възстановя култа към теб, какъвто е бил преди да се намесят мъжете!

 

 

Завари Нерон да чете куп свитъци. Щом влезе, той вдигна глава и я изгледа заплашително.

— Твърде дълга разходка за някой, който е вървял цял ден.

— Разговарях с един мъж сред руините на Фрегела.

Нерон се вцепени.

— Съпругите не разговарят с непознати мъже!

— Не беше непознат. А Цезар, Синът на Божествения.

Думите й предизвикаха диатриба, която Ливия Друзила бе чувала толкова много пъти, че можеше спокойно да остави съпруга си с обяснението, че смята да използва банята, преди водата да е изстинала съвсем. Което и направи, макар че трябваше да събере кураж, след като видя плаващите по повърхността люспи мъртва кожа и мазни петна и долови вонята на пот. Доколкото познаваше Нерон, той най-вероятно бе уринирал във водата, а за малкия Тиберий беше повече от сигурна. С помощта на един парцал събра колкото може от отпадъците, преди да се потопи в хладката вода. И тайничко си помисли, че с радост би зарязала съпружеските си добродетели заради всеки мъж, който й предложи свежа, гореща, ароматна баня в чудесна мраморна вана, която да ползва единствено тя. А след като успя да прогони от ума си урината и боклуците, започна да си мечтае, че този мъж е Цезар Октавиан и че той наистина мислеше онова, което бе казал.

 

 

А той мислеше онова, което беше й казал, макар че здравата се ругаеше по пътя към дома на дуумвира във Фабратерия заради най-нескопосаното обяснение в любов, което бе правил някога.

„Виждаш ли какво се получава, когато изкушаваш боговете? — запита се той с крива усмивка. — Презирах сладникавата сантименталност и наричах слабаци мъжете, които твърдяха, че още при първия поглед са били поразени от стрелата на Купидон. А ето ме сега със стърчаща от гърдите стрела, удавен от любов по момиче, което дори не познавам. Как е възможно? Как мога аз, така рационален и безстрастен, да се поддам на едно чувство, противоречащо на всичко, в което вярвам? Това е възмездие от някой бог, не би могло да е друго! Иначе просто няма смисъл! Аз съм рационален и безстрастен! Защо тогава чувствам този невероятен порив на… на… любов? Ох, направо е непоносимо! Пожелах да поема всичките й беди на своите рамене, да я задуша с целувки, да бъда с нея до края на живота си! Ливия Друзила. Съпругата на претенциозен сноб като Тиберий Клавдий Нерон. Поредният Клавдий, от същата малка кошница. Разклонението на Клавдиите с прозвище Пулхер ражда чудати, независими и своенравни консули и цензори, докато Нероните са известни с това, че създават само нищожества. И този Нерон е нищожество — горделив, инатлив, дребнав мъж, който никога няма да се съгласи да се разведе с жена си по повеля на Цезар Октавиан“.

Лицето й танцуваше пред очите му, подлудяваше го. Пъстри очи, черна коса, кожа като сметана, сочни червени устни. А може би беше просто сексуално привличане? Нима страдаше от същото заболяване, което непрекъснато сгорещяваше Марк Антоний? Не, абсолютно невъзможно! Колкото и чуждо да му беше това чувство, за появата му трябваше да има по-добра причина от най-обикновен сърбеж между краката. „А може би — мислеше си Октавиан, докато двуколката го връщаше към Рим — всеки от нас си има естествена половинка и аз съм намерил своята. Като гургулиците. Съпруга на друг мъж, при това бременна. А ето че няма никакво значение. Тя е моя — моя!“

 

 

Не след дълго откри, че няма с кого да сподели тайната си, дори да му се искаше да го направи. Корабите вече пристигаха необезпокоявани в Путеоли и Остия, цената на зърното падна до нормалните си стойности поне за тази година и Антоний бе решил да се върне в Атина и да вземе Октавия и дечурлигата със себе си. Октавия може би беше единственият човек, с когото би могъл да сподели ужасната си емоционална дилема, но тя преливаше от щастие с Антоний и подготовката на пътуването я бе погълнала изцяло. И едното, и другото означаваше, че може да се разприказва неволно пред съпруга си, а той нямаше да се поколебае да го направи за посмешище. Ха-ха-ха, Октавиане, как можеш да се водиш по хуя си! Направо чуваше подигравките му. Затова отписа домакинството на Антоний и се запита дали Агрипа не може да му помогне с някой мъдър съвет, когато пристигне в Нарбон край испанската граница, на един месец път от Рим.

Състоянието му го измъчваше, защото страстта някак не подхождаше на човек, чиито мисловни навици се характеризираха с хладна логика и решително потискане на емоциите. Объркан, тормозен, горящ от желание, Октавиан изгуби апетит и беше на път да се прости и с разсъдъка си. Отслабна видимо, сякаш някой го бе напъхал в нагорещена пещ, и вече дори не можеше да започне да мисли на гръцки. Мисленето на гръцки бе прищявка, нещо, което правеше с желязна решителност именно защото беше така трудно. А ето че сега имаше да диктува петдесет писма на гръцки, а се налагаше да го прави на латински и да заповяда рязко на секретарите си да превеждат сами.

 

 

Меценат не беше в Рим, може би за добро, което означаваше, че в навечерието на заминаването му за Оттатъшна Галия Скрибония трябваше да събере кураж да каже нещо.

Тя беше много щастлива от спокойната си бременност и роди Юлия бързо и леко. Мъничката дъщеря беше безспорно прекрасна със светложълтите си коси и големите сини очи, които бяха прекалено светли, за да потъмнеят през идните месеци. Тъй като нямаше никакви радостни спомени от Корнелия, Скрибония се зае да се грижи за бебето, изпълнена с още повече любов към своя сдържан и педантичен съпруг. Фактът, че той не я обичаше, не бе причина за мъка — отнасяше се добре с нея, уважаваше я, винаги беше безупречно любезен и обеща, че веднага щом се възстанови напълно от раждането, ще я посети отново в леглото. Дано следващото е момче! — помоли се тя и принесе дарове на Юнона Спасителката, Великата майка, и на Спес.

Нещо обаче се бе случило с Октавиан на връщане към Рим от посещението му в тренировъчните лагери около стария военен град Капуа. Скрибония си имаше очи и уши, които й казаха това, но разполагаше и с неколцина слуги, сред които Гай Юлий Бургундин, който бе иконом на Октавиан и внук на Бургунд, любимия германски либертин на Божествения Юлий. Макар че винаги оставаше в Рим като иконом на domus Hortensia, сред клиентите на Октавиан имаше толкова много негови братя, сестри, братовчеди, лели и чичовци, че винаги някой от тях бе около патрона, където и да се намираше той. И ето, разказа пълният с новини Бургундин, че Октавиан излязъл да се разходи във Фрегела и се върнал в състояние, в което никой не го беше виждал досега. Сигурно го бе посетил някой бог според теорията на самия иконом, но предположението му бе само едно от многото.

Скрибония се опасяваше от умствено разстройство, защото спокойният и прибран Октавиан бе станал докачлив, сприхав и критичен за неща, на които обикновено не обръщаше внимание. Ако го познаваше добре като Агрипа, тя щеше да види у него всички признаци на отвращение от самия себе си — и щеше да бъде права. А вместо това тя се опита да му напомни, че му е нужна повече сила и затова трябва да се храни по-добре.

— Трябва ти сила, скъпи, затова яж повече — каза тя по време на една особено богата вечеря, която лично беше избрала. — Утре заминаваш за Нарбон, а там няма да ти поднесат любимите ти ястия. Моля те, Цезаре, яж!

— Млък! — рязко я сряза той и слезе от кушетката. — Мери си приказките, Скрибония! Започваш да ставаш заядлива. — Спря, спуснал единия си крак надолу, докато слугата се мъчеше да надене обувката му. — Хмм! Хубава дума! Наистина заядлива, ужас — заядлива, поредната заядливка!

 

 

Тя не го видя повече. На сутринта чу шума от заминаването му. Изтича обляна в сълзи навън и едва успя да зърне златната му коса, преди да изчезне в двуколката, гюрукът бе вдигнат заради дъжда. Цезар напускаше Рим и градът плачеше.

— Тръгна, без да се сбогува с мен! — извика тя към Бургундин, който стоеше със сведен поглед до нея.

Икономът извади някакъв свитък, като избягваше погледа й.

— Господарке, Цезар ми заповяда да ти дам това.

С настоящото се развеждам с теб.

Основанията ми са — заядливост, старост, лошо държане, несъвместимост и екстравагантност.

Заръчах на иконома си да те премести заедно с детето ни в стария ми дом на Волските глави край Курия Ветерес, където ще живееш и ще отгледаш дъщеря ми, както подобава на високия й произход. Трябва да бъде много добре образована, а не да преде и тъче. Банкерите ми ще ти изплащат подходяща издръжка и ще можеш свободно да се разпореждаш с цялата си зестра. Не забравяй, че мога да прекратя това щедро решение във всеки един момент и ще го сторя, ако чуя слухове за неморално поведение. Случи ли се подобно нещо, ще те върна на баща ти, лично ще се заема с отглеждането на Юлия и ще ти забраня да я виждаш.

Писмото беше подпечатано със сфинкс. Внезапно онемяла, Скрибония го остави да се изплъзне между пръстите й, отпусна се на мраморната пейка наблизо и скри лице между коленете си, като се помъчи да не припадне.

— Всичко свърши — каза тя на стоящия наблизо Бургундин.

— Да, господарке — меко каза той, харесваше я.

— Но аз не съм сторила нищо! Не съм заядлива! Не съм нито едно от ужасните неща, които споменава! Старост! Та аз още нямам трийсет и пет!

— Цезар заповяда да бъдеш преместена още днес, господарке.

— Но аз не съм сторила нищо! Не съм заслужила подобно отношение!

„Бедна господарке, ти го раздразни — помисли си Бургундин, който като клиент бе задължен да си държи езика зад зъбите. — Ще разгласи пред целия свят, че си заядлива, така че да не можеш да се очистиш от това. Горката господарка! И горката мъничка Юлия“.

 

 

Марк Випсаний Агрипа беше в Нарбон — аквитаните отново създаваха неприятности и трябваше да им покаже нагледно, че Рим все още отглежда най-добрите войници и пълководци.

— Разграбих Бурдигала, но не я опожарих — каза той на Октавиан, който беше пристигнал след мъчително пътуване и пристъп на астма, какъвто не бе имал от цели две години. — Не намерихме никакво злато и сребро, а цяла планина здрави, подковани с желязо колела за каруци, четири хиляди превъзходно сковани бъчви и петнайсет хиляди здрави мъже, които ще бъдат продадени като роби в Марсилия. Търговците потриват ръце от радост — от доста време на пазарите не е имало такава добра стока. Реших, че политически не е добре да поробвам жени и деца, но винаги мога да го сторя, ако пожелаеш.

— Не, ти ако пожелаеш. Печалбата от робите е твоя, Агрипа.

— Не и по време на тази кампания, Цезаре. Мъжете ще докарат две хиляди таланта, които могат да свършат по-добра работа, отколкото да ги прибера в кесията си. Моите потребности са прости, пък и ти винаги ще се погрижиш за мен.

Октавиан се изправи с блеснал поглед.

— План! Имаш план! Сподели го!

В отговор Агрипа стана, извади една карта и я разгъна на непретенциозното си бюро. Октавиан се наведе над нея и видя, че тя изобразява много подробно района около главното пристанище на Кампания Путеоли, на сто мили югоизточно от Рим.

— Ще дойде ден, когато ще разполагаш с достатъчно кораби, за да се справиш със Секст Помпей — каза Агрипа, като се стараеше гласът му да звучи безпристрастно. — Четиристотин, доколкото мога да преценя. Но къде е пристанището, което би могло да приюти и половината от тях? Брундизиум? Тарент? Само че и двата града са отделени от Тусканския бряг от Месинския пролив, а той е под контрола на Секст. Значи не можем да държим корабите си в Брундизиум или Тарент. Да видим тусканските пристанища — Путеоли е претоварен от търговски кораби, Остия се пълни с тиня, Сурентум трябва да се пази за закаляването на железните слитъци от Илва. Освен това те си остават уязвими за нападения по море, дори и да можеха да поберат четиристотин големи кораба.

— Това ми е известно — уморено рече Октавиан. Астмата бе изсмукала силите му. Удари с юмрук картата. — Безсмислено е, безсмислено!

— Има и друга възможност, Цезаре. Мисля си за нея откакто започнах да обикалям корабостроителниците. — Голямата, добре оформена длан на Агрипа се спусна над картата и показалецът посочи двете малки езерца край Путеоли. — Ето го отговора, Цезаре. Лукринското и Авернското езеро. Първото е много плитко и водите му се стоплят от Огнените поля. Второто е бездънно и водата му е тъй студена, че сигурно идва направо от Подземния свят.

— Е, определено е много тъмно и мрачно — обади се Октавиан, който си беше донякъде религиозен скептик. — Никой селянин няма да се съгласи да изсече гората около него от страх да не разгневи лемурите.

— Гората трябва да си иде — отсече Агрипа. — Смятам да съединя двете езера с няколко големи канала. После ще прекъсна дигата между морето и Лукринското езеро. Морската вода ще се влее в каналите и постепенно ще превърне Авернското езеро в солено.

На лицето на Октавиан се изписа възхищение и скептицизъм.

— Но… но дигата е построена върху ивицата земя, която разделя Лукринското езеро от морето, за да може водата да е точно с подходящата температура и соленост за отглеждането на стриди — рече той, загрижен, както винаги, за приходите в хазната. — Пускането на морска вода означава пълно унищожаване на мидарниците… Агрипа, ще накараш стотици производители да поискат гражданството и главата ти!

— Могат да си получат стридите обратно, след като окончателно бием Секст — решително рече Агрипа, без ни най-малко да го е грижа за съсипването на поминъка, който съществуваше по тези места от поколения. — Щом аз мога да разруша нещо, те ще успеят после да го изградят отново. Ако всичко стане както си го представям, Цезаре, ще разполагаме с огромно пространство спокойни защитени води, които да приютят корабите ни. И не само това — ще можем да обучаваме екипажите и войниците в изкуството на морската битка, без дори да се тревожим от евентуално нападение на Секст. Корабите ни могат да минат безнаказано през каналите и да атакуват фланга му.

Новината хвърли Октавиан в шок, сякаш внезапно го бяха потопили в ледена вода.

— Ти си равен на Цезар — бавно рече той, толкова замаян, че забрави да нарече осиновителя си Божествения Юлий. — Това е Цезаров план, истински инженерен шедьовър.

— Аз? Равен на Божествения Юлий? — погледна го слисано Агрипа. — Не, Цезаре, тази идея е плод на здрав разум и осъществяването й ще бъде резултат на тежка работа, а не на инженерен гений. Докато обикалях корабостроителниците, имах много време за размисъл. И забравих едно съществено нещо — корабите не могат да се задвижват сами. Разбира се, разполагаме с известно количество опитни моряци, но може би две трети от новите кораби ще бъдат без екипаж. Повечето от галерите ще бъдат с по пет реда гребла, макар че поръчах и триреми там, където не могат да се строят кораби с дължина двеста стъпки и ширина двайсет и пет.

— Квинкверемите са много тромави — рече Октавиан, разкривайки, че не е пълен невежа по морските въпроси.

— Да, но размерите им са предимство, а освен това могат да носят по два бронзови клюна. Спрях се върху един модифициран вариант с не повече от двама души на гребло на три рамки — две двойни и една единична. Така на палубата ще има достатъчно място за сто войника, а също за катапулти и балисти. Средно това означава по триста гребци на кораб. И още трийсет моряка.

— Започвам да разбирам проблема ти. Но ти, естествено, си му намерил решение. Триста пъти по триста гребци прави деветдесет хиляди. Плюс четиридесет и пет хиляди войници и двадесет хиляди моряци. — Октавиан се опъна като доволен котарак. — Не съм генерал на армии или морски адмирал, но пък съм майстор по чудесната римска наука логистика.

— Значи би предпочел по сто и петдесет войника на кораб вместо сто ли?

— О, нещо такова. Да се нахвърлят върху врага като мравки.

— Двадесет хиляди души ще ми бъдат достатъчни за начало — рече Агрипа. — Имам предвид, за да започна да строя пристанището и да натисна освободените роби, които се мотаят из Италия и търсят латифундии, още неразделени на парцели за ветерани. Ще им плащам с печалбата си от продажбата на роби, ще ги храня и ще им осигуря подслон. Ако ги бива, после мога да ги обуча за гребци.

— Доста стимулираща работа — отбеляза с усмивка Октавиан. — Хитро. Горките нещастници нямат пари да се приберат по домовете си, така че защо да не им предложим покрив над главата и пълен стомах? Иначе рано или късно ще се озоват в Лукания и ще станат бандити. А така е по-добре. — Той цъкна с език. — Ще стане бавно, много по-бавно, отколкото се надявах. Колко време ще е нужно, Агрипа?

— Четири години, Цезаре, като се брои идващата, но не и тази.

— Секст няма да спазва толкова дълго договора. — Гъстите златисти мигли се отпуснаха и скриха очите му. — Особено след като се разведох със Скрибония.

— Мътните да го вземат! Защо го направи?

— Толкова е заядлива, че не мога да живея с нея. Каквото и да поискам, все не й се харесва. И затова досажда. Досажда, досажда, досажда.

Проницателният поглед на Агрипа нито за миг не се отклони от лицето на Октавиан. „Значи е задухал друг вятър? И то от посока, която ми е напълно непозната. Цезар крои нещо, това е повече от ясно. Само че що за планове изискват развод със Скрибония? Заядлива? Досадница? Тия не ми минават, Цезаре. Мен не можеш да преметнеш.“

— Трябват ми няколко души, които да наглеждат работата при езерата — рече той. — Имаш ли нещо против аз да ги избера? Сигурно ще бъдат военни инженери от собствените ми легиони. Ще имат обаче нужда да ги предпазва човек с положение. Пропретор, стига да ти се намери някой свободен.

— Не, имам един свободен проконсул.

— Проконсул? Уви, няма да е Калвин. Жалко, че го прати в Испания. Щеше да е идеален за целта.

— Той е нужен в Испания. Войниците се бунтуват.

— Знам. За всичко е виновен Серторий.

— Серторий беше там преди повече от трийсет години! Как може той да бъде виновен?

— Започнал да набира войници от местните и да ги учи да се бият като римляни. Затова сега испанските легиони са предимно такива — испански. Свирепа сбирщина, но не са закърмени от малки с римска дисциплина. Това е една от причините да не опитвам същия експеримент с галите, Цезаре. Но да се върнем на темата. Кого имаш предвид?

— Сабин. Дори да имаше провинция, която да умолява за нов губернатор (а такава няма), Сабин не би я поел. Иска да остане в Италия и да участва в морските военни действия, когато се стигне до тях. — Октавиан се ухили за момент. — Няма да е приятно да го слушаш, когато разбере, че има да чака още четири години. Не бих му поверил легиони, но мисля, че от него ще стане чудесен началник на инженерите на Порт Юлий. Така ще наречем твоето пристанище.

Агрипа се разсмя.

— Горкият Сабин! Никога няма да преглътне онази изгубена битка, когато Цезар покоряваше Оттатъшна Галия.

— Тогава се е надувал много, надува се и сега. Ще ти го пратя, за да го запознаеш подробно с това, което трябва да се направи. В Нарбон ли ще бъдеш?

— Не, освен ако не побърза, Цезаре. Поемам към Германия.

— Агрипа! Сериозно ли говориш?

— Напълно. Свебите се надигат и вече са започнали да свикват с това, което е останало от моста на Цезар над Рейн. Не че смятам да го използвам. Смятам да построя друг по-нагоре по течението. Убиите ядат от ръката ми, така че не искам те или херуските да имат неприятности. Затова ще трябва да навляза изцяло в територията на свебите.

— И в гората?

— Не. Бих могъл, но войниците се страхуват от Баценис — прекалено тъмна и мрачна гора е. Мислят си, че зад всяко дърво дебне германец, да не говорим за мечките, вълците и зубрите.

— А така ли е наистина?

— Е, поне в известна степен. Не се бой, Цезаре. Ще внимавам.

 

 

Важно беше наследникът на Цезар да се покаже на галските войски и затова Октавиан остана достатъчно време, за да може да посети всеки от шестте легиона около Нарбон, да върви сред войниците и да им се усмихва с усмивката на Цезар. Мнозина от тях бяха ветерани от Галските войни и отново бяха постъпили в армията, отегчени от еднообразието на цивилния живот.

Това трябва да престане, мислеше си Октавиан, докато правеше обиколките си и чувстваше, че ръката му се превръща в безформена каша от сърдечните ръкостискания. Някои от тези мъже бяха станали сериозни земевладелци след десетина постъпвания в армията. Уволняваха се, получаваха своите десет югера, а на следващата година се връщаха за следващата кампания. Отново и отново, като всеки път трупаха още земя. Рим трябваше да има редовна войска и войниците да служат по двадесет години без прекъсване. И накрая да получават парична пенсия вместо земя. Италия не беше безгранична, а настаняването им в Галиите, Испаниите или във Витиния не им допадаше. Те бяха римляни и копнееха да прекарат старините си в родината. Божественият ми баща настани Десети легион около Нарбон, защото се бяха разбунтували. А къде бяха тези мъже сега? В легионите на Агрипа, разбира се.

Една армия трябваше да бъде там, където е опасността, да бъде готова за бой само за един нундин. Да не се нуждае от претори, които да събират, екипират и обучават набързо войски около Капуа, а след това да ги пращат на хиляда мили оттам, за да се изправят срещу врага. Да, Капуа щеше да остане тренировъчен център, но щом бъде обучен достатъчно добре, войникът незабавно трябваше да бъде изпратен на някоя граница и да постъпи в легиона, който вече е там. Гай Марий допусна в легионите да влизат и хора от простолюдието — как само го мразеха заради това имотните! За тях бедняците не ставаха за войници — нямаха какво да защитават, нито земя, нито собственост. Но ето че те се оказаха по-храбри от състоятелните мъже и римските легиони вече бяха съставени предимно от хора от простолюдието. Навремето пролетариите нямали какво да дават на Рим, освен деца, днес те даваха храбростта и живота си. Блестящ ход, Гай Марий!

Божественият Юлий беше странен тип. Легионерите му го боготворяха много преди да бъде обожествен, а той така и не си направи труда да започне промените, от които армията така се нуждаеше. Всъщност той дори не мислеше за нея като за армия, а като за легиони. Освен това беше конституционалист, не обичаше промени в установеното положение, в mos maiorum. И в това беше грешката му.

Отдавна имаше нужда от нов mos maiorum. Може този израз и да означаваше начина, по който нещата винаги са се правели, но паметта на хората е къса и един нов mos maiorum скоро би се превърнал в почитана реликва. Време беше за нова политическа структура, по-подходяща за управлението на разпрострялата се държава. Мога ли аз, Цезар, Синът на Божествения, да си позволя да бъда заложник на шепа хора, решили да ме лишат от политическата ми власт? Божественият Юлий позволи подобно нещо и трябваше да прекоси Рубикон и да действа като бунтовник, за да се спаси. Но един добър mos maiorum никога не би позволил на хора като Катон Утикенски, разни марцеловци и помпеевци да принудят божествения ми баща да престъпи закона. Един добър mos maiorum би трябвало да го защити, защото той не беше сторил нищо, което онази надута жаба Помпей Велики да не бе правил десетки пъти. Беше класически пример, в който законът казва едно за едната страна и друго — за другата. Сърцето на Цезар бе разбито от петното върху честта му, също както и при бунта на Девети и Десети легион. Нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако беше държал по-изкъсо всички, от безумните си политически опоненти до некадърните си роднини. Е, на мен подобно нещо няма да ми се случи! Аз ще променя mos maiorum и начина на управление на Рим така, че да подхожда на мен и на моите нужди. Няма да бъда поставен извън закона. Няма да водя гражданска война. Всичко, което правя, ще бъде напълно законно.

Той разговаря за всичко това с Агрипа на вечерята в последния ден в Нарбон, но не отвори дума за развода си, за Ливия Друзила и за избора, пред който беше изправен. Защото на ярката светлина на лятното слънце ясно виждаше, че Агрипа трябва да бъде държан настрана от емоциите му. Този товар не бе за приятеля му — Агрипа не беше негов близнак, нито божествен баща, а военен и граждански изпълнител, създаден от самия него. Неговата непобедима дясна ръка.

Затова го целуна по двете бузи и се качи в двуколката, за да поеме по дългия път към дома — а той стана още по-дълъг от твърдото му решение да посети всеки легион в Оттатъшна Галия. Всички трябваше да видят и да се срещнат с наследника на Цезар, всички трябваше лично да го познават. Кой знае кога можеше да му потрябва помощта им?

 

 

Въпреки напрегнатия и изтощителен график Октавиан успя да се прибере доста преди края на годината. Вече бе подредил наум приоритетите си, някои от които бяха неотложни. На първо място в списъка обаче беше Ливия Друзила. Едва след уреждането на този въпрос умът му щеше да е в състояние да се заеме с по-важните неща. Сам по себе си въпросът не беше важен. Неговата тежест се дължеше единствено на собствената му слабост, която не можеше да проумее. Така че трябваше да приключи с всичко това.

Меценат беше отново в Рим, щастливо женен за своята Теренция, чиято пралеля — ужасно грозната вдовица на августейшия Цицерон — напълно одобряваше очарователния мъж от такова добро семейство. По-стара с няколко години от Цицерон, тя вече бе прехвърлила седемдесетте, но продължаваше да управлява огромното си състояние с желязна ръка, а енциклопедичното й познаване на религиозното право й позволи да се измъкне от плащането на данъци. Гражданската война на Цезар срещу Помпей Велики бе съсипала и разорила фамилията й. Единственият останал жив беше синът й — раздразнителен пияница, когото тя презираше. Ето защо в жилавото й старо лоно имаше място за мъж и Меценат се намести идеално там. Кой знае? Може би някой ден щеше да наследи парите й. Все пак тайно сподели с Октавиан мнението си, че дъртата вещица ще надживее всички и ще намери начин да вземе парите със себе си, когато най-сетне настъпи и нейният час.

Така че Меценат бе налице за преговорите с Нерон. Единственият проблем беше, че Октавиан все още не бе признал чувствата си към Ливия Друзила пред никого, дори пред него. Той би го изслушал сериозно, а после щеше да го разубеждава да сключи такъв шантав съюз. А имайки предвид глупостта и неподатливостта на Нерон, Меценат нямаше да има възможност да се наслади и на обичайните си преимущества. За него връзките на Октавиан бяха като отношението му към телесните функции — никой не биваше нито да види, нито да чуе. Боговете не ходят по голяма нужда, а той беше син на бог и някой ден сам щеше да стане бог. Смяташе голяма част от държавната религия за куп кухи фрази, но скептицизмът му не важеше за Божествения Юлий или за собственото му положение, за тях той не мислеше по гръцки образец. Нямаше Божествен Юлий на върха на планината или в храма, който Октавиан му строеше на Форума. Не, Божественият Юлий беше безтелесна сила, чието добавяне в пантеона укрепваше римската власт, римското могъщество и римското военно превъзходство. Част от тази сила бе изпълнила Агрипа, нямаше съмнение в това. Голяма част изпълваше и него самия, чувстваше я как тече във вените му и бе научил трика да сключва пръсти, за да я подсили още повече.

Нима подобен човек можеше да признае слабостта си пред себеподобен? Разбира се, че не. Можеше да признае неудовлетвореността, изпитанията, пристъпите на депресия. Но никога слабостите или недостатъците на характера си. Ето защо и дума не можеше да става да използва Меценат. Трябваше лично да проведе преговорите.

 

 

Всяка година на двадесет и третия ден от септември Октавиан отбелязваше рождения си ден и сега празнуваше двадесет и четвъртия. Мъгла се бе спуснала над годините непосредствено след убийството на божествения му баща. Не можеше да си спомни как точно бе успял да събере сили и да започне кариерата си. Даваше си сметка, че някои от постъпките му се дължаха на безразсъдството на младостта. Но резултатите бяха добри и именно това имаше значение. Филипи беше като вододел, защото помнеше кристално ясно всичко оттам нататък. Знаеше защо. Защото след битката се бе изправил срещу Антоний и беше победил. Бе отправил просто искане — главата на Брут. Именно тогава бъдещето се разкри пред съзнанието му и той видя пътя, който щеше да измине. Антоний бе отстъпил след представление, изпълнено с ужасяващи ревове и пороища сълзи. Да, беше отстъпил.

Оттогава сблъсъците му с Антоний бяха многобройни, но след всеки следващ Октавиан се чувстваше по-силен, докато накрая започна да казва каквото си мисли, без да му мигне окото. Вече не беше равен на Антоний, надминаваше го. Внезапно се сети за Катон Утикенски — може би защото Божественият Юлий така и не бе успял да го прекърши — и най-сетне разбра онова, което осиновителят му винаги беше знаел — че никой не може да победи човек, който няма представа за недостатъците си. Спокойно можеш да махнеш Катон Утикенски от уравнението и да го замениш с Тиберий Клавдий Нерон. Друг Катон, само че без интелекта на оригинала.

Отиде при Нерон в часа, когато и последният от клиентите му трябваше да си е тръгнал, но преди самият Нерон да излезе за глътка въздух и да види какво става на Форума. Ако беше юрист или известен човек, можеше да се заеме със защитата на някой знатен негодяй, обвинен в присвояване или измама. Но адвокатските му способности не се ценяха особено, той беше на четвърто или пето място в списъка със защитници на приятелите си и напоследък никой не се бе обръщал към него. Обкръжението му бе малко, съставено от некадърни като самия него аристократи, но повечето от тях бяха предпочели да последват Антоний в Атина, отколкото да живеят в Октавиановия Рим с неговите данъци и непрестанни размирици.

Нерон би изпитал неизразимо удоволствие да отпрати един толкова нежелан посетител, но цивилизованото поведение изискваше, а педантичността задължаваше да го приеме.

— Цезар Октавиан — отсечено рече той и се изправи, но без да излезе зад бюрото си или да протегне ръка. — Моля, седни.

Не предложи вино или вода, а просто се отпусна на мястото си и се загледа в противното лице, така гладко и скандално младо. Напомняше му, че самият той е в средата на четиридесетте, а все още не е бил консул, беше претор в годината на Филипи, което определено не би се отразило добре на ничия кариера, най-малко на неговата. Ако не оправеше финансовото си положение, никога нямаше да стане консул, тъй като избирането означаваше сериозни подкупи. Кандидатите за претори за следващата година бяха почти сто и в Сената се говореше за избирането на шейсет, ако не и на повече. Това означаваше, че цял куп бивши претори щяха да се състезават за всяка консулска длъжност цяло поколение напред.

— Какво искаш, Октавиане? — попита той.

Направо към въпроса — така беше най-добре.

— Жена ти.

Отговорът му остави Нерон без думи. Той отвори широко тъмните си очи, зяпна, изхърка, задави се и му се наложи да стане тромаво и да се затича към стомната с вода.

— Шегуваш се — успя най-сетне да изрече задъхано той.

— Ни най-малко.

— Но… но това е нелепо! — И в този момент започна да проумява чутото. Стиснал здраво устни, Нерон се върна зад бюрото и отново седна, стиснал с все сили простата керамична чаша. Позлатените бокали и гарафи отдавна бяха изчезнали от дома му. — Значи искаш жена ми?

— Да.

— Достатъчно лошо е, че е невярна, но с теб…!

— Не е била невярна. Срещнах я само веднъж, сред развалините на Фрегела.

Нерон реши, че искането на Октавиан не е свързано с плътски желания, а е някаква пълна загадка.

— За какво ти е?

— За да се оженя за нея.

— Значи е била невярна! Детето е твое! Проклета да е, проклета да е, никаквица! Е, няма да я получиш лесно, разхайтен боклук! Излезе ли от дома ми, ще я опозоря пред целия свят!

— Тя няма абсолютно никакво провинение, Нероне. Както казах, виждал съм я само веднъж и от началото до края на срещата ни тя се държа напълно благоприлично — такива изискани маниери! Много добър избор си направил, когато си подбирал съпругата си. Именно затова я искам.

Нещо в обикновено непроницаемите очи показваше, че Октавиан говори истината. Мисловните възможности на Нерон бяха натоварени до краен предел и той реши да заложи на логиката.

— Но не е прието някой да тръгне просто така и да иска жените на хората! Това е абсурдно! Какво очакваш да отговоря? Шегуваш се! Такива неща просто не се правят! У теб има жилка благородна кръв, Октавиане, би трябвало да знаеш, че такива неща не се правят!

Октавиан се усмихна.

— Доколкото знам — рече простичко той, — веднъж остарелият Квинт Хортензий отишъл при Катон Утикенски и поискал за жена дъщеря му, дете по онова време. Катон отказал и Квинт поискал някоя от племенниците му. Катон отново отказал, така че онзи поискал съпругата му. И Катон се съгласил. Нали разбираш, съпругите не са от същата кръв, макар че при теб е различно. Онази съпруга била Марция, която е моя доведена сестра. Хортензий платил пребогато за нея, но Катон не взел нищичко. Всички пари отишли у втория ми баща Филип, който все бил на червено. Епикуреец от най-скъпия тип. Може би, ако разгледаш нещата в същата светлина, в която Катон е разгледал искането на Хортензий, молбата ми ще ти се стори по-смислена. Ако предпочиташ, приеми, че подобно на Хортензий в съня ми се е явил Юпитер и ми е казал, че трябва да се оженя за съпругата ти. За Катон това било достатъчно основание. Защо да не бъде и за теб?

Докато слушаше, Нерон бе осенен от нова мисъл — в дома му е влязъл луд! Засега е съвсем кротък, но кой знае дали няма да се разбеснее?

— Ще извикам слугите да те изхвърлят — рече той с надеждата, че думите му не са прозвучали прекалено заплашително и няма да доведат до избухване.

Но преди да отвори уста и да изреве за помощ, гостът се наведе през бюрото и сграбчи ръката му. Нерон замръзна като мишка, хипнотизирана от погледа на василиск.

— Не го прави, Нероне. Или поне ме остави първо да довърша. Не съм луд, имаш думата ми. Като такъв ли се държа? Просто искам да се оженя за жена ти, а това означава, че трябва да се разведеш с нея. Но без да я опозоряваш. Изброй всички останали религиозни причини, и така и двете страни ще запазят честта си. В замяна на това, че ми отстъпваш безценната си перла, аз се наемам да облекча финансовите ти затруднения. Всъщност ще ги прогоня по-добре от самоски заклинател. Е, Нероне, нима това няма да ти хареса? Погледът на Нерон внезапно се отклони, спря върху нещо зад дясното рамо на Октавиан и на ясното му навъсено лице се изписа лукаво изражение.

— Откъде знаеш, че съм финансово притеснен?

— Цял Рим знае — спокойно отвърна Октавиан. — Трябвало е да работиш с банкери като Опий или Балбиите. Наследниците на Флавий Хемицил са измамници, само глупак не може да го види. За съжаление, ти се показваш като глупак, Нероне. На няколко пъти съм чувал божествения си баща да се изразява по този начин за теб.

— Какво става? — извика Нерон, като попиваше разлятата вода с кърпата си, сякаш това дребно занимание можеше да сложи край на объркването от последния четвърт час. — Подиграваш ли ми се? А?

— В никакъв случай, уверявам те. Искам само незабавно да се разведеш с жена си според религиозните основания. — Октавиан бръкна в гънките на тогата си и извади сгънат лист. — Описал съм ги тук, за да ти спестя главоболието да ги измисляш. Междувременно аз ще се заема с жреческата колегия и Петнадесетте относно сватбата, която възнамерявам да отпразнувам колкото се може по-скоро. — Той стана. — Разбира се, няма смисъл да казвам, че запазваш пълно попечителство и над двете си деца. Щом се роди второто, ще ти го изпратя веднага. Жалко, че няма да познават майка си, но нямам никакво намерение да отнемам на един мъж правото върху собствените му деца.

— Ааа… ъъъ… ааа — отвърна Нерон, неспособен да проумее сръчността, с която бе вкаран в тази ситуация.

— Предполагам, че със зестрата й отдавна е свършено — рече Октавиан и в гласа му се долови презрителна нотка. — Ще изплатя дълговете ти — съвсем анонимно. Ще ти осигуря годишен доход от сто таланта и ще ти помогна с подкупите, ако се домогваш до консулска длъжност. Но не мога да ти гарантирам, че ще бъдеш избран. Дори синовете на богове не могат да променят общественото мнение.

Тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Ще изпратиш Ливия Друзила в Дома на весталките веднага щом се разведеш с нея. В момента, в който го сториш, сделката е сключена. Първите ти сто таланта ще бъдат вложени у Балбиите. Добра фирма са.

И излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

Много от случилото се бързо избледняваше, но Нерон продължаваше да седи и да се опитва да проумее онова, което беше по силите му — а то бе най-вече свързано с облекчаването на паричните му проблеми. Макар Октавиан да не го беше казал, здравословното чувство за самосъхранение подсказваше на Нерон, че има две възможности — да се разприказва пред целия свят или да остане ням завинаги. Разприказва ли се, дълговете му щяха да си останат неизплатени и никога нямаше да види обещаната издръжка. Ако си държеше устата затворена, щеше да заеме полагащата му се позиция във висшата класа на Рим — нещо далеч по-ценно от някаква си съпруга. Значи трябваше да си мълчи.

Разгъна листа, който му бе дал Октавиан, и прочете мъчително бавно няколкото къси реда. Да, да, това ще спаси гордостта му! Безупречно от религиозна гледна точка. Защото вече започна да проумява, че ако прокълне Ливия Друзила като невярна съпруга, самият той ще се превърне в рогоносец и посмешище. Старец с палава млада жена, появява се младежът и… Не, за нищо на света нямаше да допусне подобно нещо! Нека светът мисли каквото си иска за разваления брак, той лично щеше да се държи, сякаш става въпрос единствено за религиозни причини. Извади чист лист и започна да пише заявлението за развод. След като приключи, извика Ливия Друзила.

Никой не си беше помислил да й съобщи за посещението на Октавиан, така че тя изглеждаше точно такава, каквато бе винаги — покорна и смирена, самото въплъщение на добрата съпруга. И прекрасна, отсъди той, докато я изучаваше. Да, наистина е прекрасна. Но защо тъкмо тя бе привлякла вниманието на Октавиан? Каквото и парвеню да беше, той щеше да получи това, което иска. Властта привлича жените като пеперуди към пламък, а Октавиан имаше власт. Кое ли е онова нещо у нея, което Октавиан бе усетил само от една среща, а той, Нерон, не бе успял да различи за шестте години брак? Нерон ли е сляп или Октавиан се заблуждава? Второто, несъмнено трябва да е било второто.

— Да, господарю?

Той й подаде заявлението за развод.

— Развеждам се с теб още сега, Ливия Друзила, на религиозни основания. Един стих от новата добавка към сибилинските книги е бил интерпретиран от Петнадесетте като отнасящ се към брака ни, който следва да се разтрогне. Трябва да събереш нещата си и незабавно да отидеш в Дома на весталките.

Шокът я остави без думи, притъпи чувствата й, замая я. Но тя остана неподвижна на мястото си, без да се олюлее, единствено внезапната бледност издаваше силата на удара.

— Мога ли да виждам децата? — попита тя, след като дойде донякъде на себе си.

— Не. Това ще бъде nefas.

— Значи трябва да се откажа и от детето в утробата си.

— Да, веднага щом се роди.

— Какво ще стане с мен? Ще възстановиш ли зестрата ми?

— Не, няма да възстановя зестрата ти или каквато и да е част от нея.

— Тогава от какво ще живея?

— Това вече не е моя грижа. Беше ми заръчано да те пратя в Дома на весталките, това е всичко.

 

 

Тя се обърна на пета и се върна в малкото си царство, претъпкано с неща, които я отвращаваха — като се започне от хурката и се свърши със стана, на който тъчеше платове, които никой не носеше, тъй като нито я биваше в този занаят, нито имаше желанието да се занимава с него. По това време на годината помещението миришеше. От нея се очакваше да завърже снопчета билки, за да прогони паразитите, но тя закъсняваше вече цял нундин, защото заниманието й беше противно. Колко далеч бяха дните, когато Нерон й даваше няколко сестерции, за да вземе книги под наем от библиотеката на Атик! А сега трябваше само да преде, да тъче и да връзва.

Бебето зарита свирепо — същият като брат си. Укроти се едва час по-късно, като упражненията му бяха за нейна сметка. Скоро коремът й щеше да се разбунтува, щеше да й се наложи да тича до клозета и да се моли никой да не я чуе. Слугите не й обръщаха внимание — бяха достатъчно хитри да забележат, че Нерон не се интересува от нея. Със замаяна глава тя седна на стола пред стана и погледна през прозореца към колонадата и разнебитената перистилна градина зад нея.

— Стой мирно… твар такава! — викна на бебето в утробата си.

И като с магия, блъскането изведнъж спря. Защо не се бе сетила за това по-рано? Сега вече можеше да мисли.

Свобода! При това дойде оттам, откъдето никой не би предположил, най-малко пък тя. Някакъв си стих от последната сибилинска книга! Знаеше, че преди петдесет години Луций Корнелий Сула бе поръчал на Петнадесетте да претърсят света за остатъци от частично изгорените сибилински книги — но какво търсеха тези фрагменти извън Рим? Тя обаче винаги бе смятала това събиране на отвлечени куплети и четиристишия за нещо много далечно, което нямаше нищо общо с обикновените хора и обикновените събития. Земетресения, войни, вражески нашествия, пожари, смърт на велики мъже, раждане на деца, предопределени да спасят света — такива неща вещаеха всички пророчески книги.

Макар да бе попитала Нерон от какво ще живее, Ливия Друзила не се безпокоеше за това. Щом боговете си бяха направили труда да я забележат — а това явно бе тъй — и да я освободят от противния й брак, едва ли щяха да я оставят да падне дотам, че да удовлетворява мъжките нужди около храма на Венера или да умре от глад. Отсядането й в Дома на весталките несъмнено бе временно решение, една весталка ставаше такава на шест или седемгодишна възраст и трябваше да остане девствена през трийсетте години на службата си — защото девствеността й бе символ на щастието на Рим. Освен това, весталките не приемаха жени — явно тя беше наистина специален случай! Нямаше абсолютно никаква представа какво я чака в бъдеще, но и не се опитваше да познае. Достатъчно й беше, че е свободна, че животът й най-сетне има някаква посока.

Имаше малък сандък, в който прибираше няколкото си рокли, докато пътуваше. Когато икономът дойде след по-малко от час и я попита дали е готова да извърви разстоянието от връх Гермал на Палатин до Форума, той беше приготвен и вързан, а тя бе навлякла топло наметало, за да се предпази от студеното време — заплашваше да завали сняг. Обу обувки с високи дървени подметки, за да запази краката си чисти от калта, и забърза колкото можеше след слугата, който мъкнеше багажа й и на висок глас се оплакваше от какво ли не. Слизането по Стълбището на весталките й отне известно време, но после следваше къс равен участък покрай малкия кръгъл храм на Веста до страничния вход на Дома на весталките, заемащ половината от Domus Publica. Там някаква жена предаде багажа й на една здрава прислужница от Галия и я отведе в стая с едно легло, маса и стол.

— Тоалетните и баните са надолу по коридора — каза жената, която явно бе икономка. — Няма да се храниш със светите дами, но ще ти носят храна и напитки тук. Главната весталка каза, че можеш да се упражняваш в градината, но не и когато те са там. Поръчано ми е да те попитам дали ти се чете нещо?

— Да, с най-голямо удоволствие.

— Какви книги предпочиташ?

— Каквото и да е на латински или гръцки, стига светите дами да го намират за подходящо — отвърна добре обучената Ливия Друзила.

— Имаш ли някакви въпроси, господарке?

— Само един. Ще се налага ли да се къпя в използвана вода?

 

 

Три нундина изминаха в прелестно спокойствие, милвано от нежните снежинки. Ливия Друзила си даваше сметка, че присъствието на една бременна жена сигурно противоречи на всички принципи на домакините й и не направи никакви опити да ги безпокои. Те също не я навестиха нито веднъж, дори и Главната весталка. Прекарваше времето си в четене, разходки в градината и възторжено къпане в чиста, гореща вода. Весталките се радваха на по-добри удобства, отколкото можеше да предложи домът на Нерон. Седалките в тоалетните им бяха мраморни, ваните — от египетски гранит, храната им бе превъзходна. Установи, че виното е неизменна част от менюто.

— Първожрецът Ахенобарб възстановил Атриума на Веста преди шейсет години, а след това първожрецът Цезар построи хипокауста, който отоплява спалните и останалите помещения — обясни икономката и цъкна с език. — Мазето ни беше дадено за архив на завещания, но първожрецът Цезар успя да вземе част от него и да изгради най-добрия хипокауст в Рим. Как ни липсва само!

Един нундин след Нова година икономката й донесе писмо. Ливия Друзила го разви, остави го разпънато между двете порфирени тежести и го прочете — беше лесно, тъй като над първата буква на всяка дума имаше поставена точка. Защо преписвачите на Атик не правеха същото?

До Ливия Друзила, любовта на моя живот, поздрави. Както виждаш, аз, Цезар, Синът на Божествения, не съм те забравил след срещата ни във Фрегела. Отне ми известно време да измисля начин да те освободя от Тиберий Клавдий Нерон, без да се стигне до скандали и омраза. Заръчах на либертина си Хелен да прерови новите сибилински книги и да намери стих, който би могъл да се отнася за теб и Нерон. Само по себе си това беше недостатъчно. Той обаче успя да намери и стих, свързан с теб и мен — нещо далеч по-трудно. Чудесен помощник е и от него определено става далеч по-добър учен, отколкото адмирал или генерал — много се радвам, че е отново при мен след едногодишен плен при Секст Помпей. Толкова съм щастлив, че мога да ти напиша това писмо, че се чувствам като Икар, зареял се високо в ефира. Моля те, моя Ливия Друзила, не ме запращай надолу! Отчаянието ще ме убие, ако не го направи самото падане. Ето четиристишието за теб и Нерон:

Съпруг и съпруга, черна като нощ,

едно ако са, с всички Рим ще е на нож.

Веднага трябва да бъдат разделени,

че Рим го очакват нещастия големи.

В сравнение с него стиховете за нас двамата са като роза от Кампания:

Синът на бог, красив и златокос,

ще вземе майка на двама,

черна като нощ, от дом разрушен.

Заедно ще изградят наново града.

Харесва ли ти? На мен ми хареса, когато го прочетох. Хелен е много умен и е истински експерт по стари ръкописи. Направих го свой главен секретар.

На седемнадесетия ден на този месец, януари, ти и аз ще сключим брак. Щом показах стиховете на Петнадесетте (аз съм един от тях), те се съгласиха, че тълкуването ми е единственото възможно. Всички спънки и препятствия бяха премахнати и се прие lex curiata, който одобрява развода ти с Нерон и нашия брак.

Главната весталка Апулея е моя братовчедка и се съгласи да те приюти, докато се оженим. Обещах, че веднага щом изправя Рим на крака, ще отделя весталките от Дома на първожреца в отделна сграда. Обичам те.

Тя махна тежестите и остави свитъка да се навие отново, стана и се измъкна през вратата. Каменното стълбище към мазето не беше далеч, забърза по коридора към него и слезе долу, без да я забележи никой. Цялата прислуга в Атриума на Веста бе от робини и свободни жени, в това число и онези, които поддържаха пещите. Да, наистина имаше късмет! Зареждането беше приключило, но все още бе рано горящите въглени да бъдат изгребани в хипокауста, за да затоплят горните етажи. Приближи като сянка най-близката пещ и хвърли писмото в пламъците.

„Защо направи това?“ — запита се тя, щом се върна обратно в стаята си, задъхана от вълнението и усилията. „Стига, Ливия Друзила, много добре знаеш защо! Защото те е избрал и никой не бива да заподозре, че толкова бързо те е направил свое доверено лице. Тук има само жени и нищо не остава скрито. Не биха се осмелили да счупят печата му, но щяха да прочетат писмото в мига, в който го оставя без надзор.

Власт! Той ще ми даде власт! Той ме желае, нуждае се от мен, ще се ожени за мен! Заедно ще изградим наново града. Сибилинската книга казва истината, без значение чие перо е написало стиховете. Ако тези два от тях могат да бъдат мерило, то хилядите останали редове несъмнено звучат страшно нелепо. Но пък никой не очаква от една изпаднала в екстаз пророчица да бъде от нивото на Сафо или Катул. Добре обученият ум може да съчини боклуци като тези с лекота.

Днес са ноните. След дванайсет дни ще бъда невяста на Цезар, Сина на Божествения. Не мога да се издигна по-високо. Затова трябва да работя за него с всичките си сили. Защото падне ли той, падам и аз“.

 

 

В деня на сватбата си Ливия най-сетне видя Главната весталка Апулея. Будещата страхопочитание дама още нямаше навършени двадесет и пет години, но подобни неща често се случваха при весталките, няколко жени навършваха почти едновременно тридесет и пет години и трябваше да се оттеглят, оставяйки за свои наследници по-младите. На Апулея й предстояха още най-малко десет години на този пост, но вече беше успяла да се утвърди като благороден тиран. Нито една млада весталка нямаше да бъде обвинена в нечестивост, докато тя беше на власт! Наказанието за подобно провинение бе погребване жива с кана вода и един хляб, но подобно нещо не се бе случвало от много време — весталките много ценяха своето положение и мъжете им бяха толкова чужди, колкото онези странни африкански коне на черни и бели ивици.

Ливия Друзила вдигна поглед, Апулея бе много висока. Главната весталка гледаше мрачно.

— Мисля, разбираш, че ние, шестте весталки, изложихме Рим на огромна опасност, като приехме бременна жена в дома си.

— Разбирам го и ви благодаря.

— Благодарностите са без значение. Принесохме жертви и всичко е наред, но не бихме се съгласили да те приютим, ако беше по молба на друг, а не на сина на Божествения Юлий. Това, че никакво зло не сполетя нас или Рим, е белег за изключителната ти добродетелност, но ще се чувствам много по-добре, ако се омъжиш и се махнеш оттук. Ако първожрецът Лепид беше наоколо, сигурно щеше да ти откаже помощта си, но богинята на домашното огнище Веста казва, че си нужна на Рим. Книгите ни казват същото. — Тя измъкна някаква воняща проста роба с потискащ светлокафяв цвят. — А сега се облечи. Малките весталки ти изтъкаха това от необработена вълна.

— Къде отивам?

— Не много далеч. До храма в Domus Publica, който делим с първожреца. Не е бил използван за публични церемонии, откакто първожрецът Цезар беше положен там за поклонение след жестоката му смърт. Церемонията ще води Марк Валерий Месала Корвин, най-старшият жрец в Рим за момента, но ще присъстват също така фламините и върховният жрец.

Навлякла неприятно боцкащата груба дреха, Ливия Друзила последва облечената в бяло фигура на Апулея през огромните помещения, в които весталките изпълняваха задълженията си — тяхна бе грижата за няколко милиона завещания на римски граждани от цял свят и те можеха да открият всяко едно за по-малко от час.

Една кикотеща се весталка на десетинагодишна възраст сплете косата й на шест плитки и постави на главата й венец от седем вълнени пръстена. След това идваше ред на булото — толкова дебело и грубо, че я направи почти сляпа. Не се полагаше аленочервено и шафран за тази невяста! Тя бе облечена да се омъжи за Ромул, а не за Цезар, Сина на Божествения.

Храмът нямаше прозорци и представляваше бъркотия от черни петна, жълта светлина, ужасяваща святост и, както си представяше Ливия Друзила, бе обитаван от сенките на всеки мъж, оставил следа в религията на Рим през хилядолетието до времето на Еней. Нума Помпилий и Тарквиний Стари се спотайваха тук редом с първожреца Ахенобарб и първожреца Цезар и безмълвно наблюдаваха от мрака на всяка пукнатина.

Той я очакваше съвсем сам, без нито един приятел. Разпозна го единствено по блясъка на косата, отразяваща светлината от огромния златен свещник, на който горяха най-малко сто свещи. Далеч в дъното стояха мъже в пъстри тоги, някои с кръгли къси наметала и островърхи шлемове, обути в обувки без връзки и ремъци. Дъхът й секна, когато най-сетне разбра какво става — това щеше да бъде брак по най-стария обичай — confarreatio. Той се женеше за нея за цял живот, съюзът им не можеше да се разтрогне, за разлика от обикновения брак. Ръцете на Апулея я натиснаха да седне на един покрит с овча кожа стол, докато Върховният жрец правеше същото с Октавиан. В сенките имаше и други хора, но тя не можеше да различи кои бяха. После Апулея в ролята на pronuba метна огромен воал отгоре им. Облечен в обшита с алено и пурпур тога, Месала Корвин събра ръцете им и каза няколко думи на архаичен език, който Ливия Друзила не бе чувала никога. След това Апулия разчупи на две питка от mola salsa и им даде да ядат — противна смес от сол и сухо пшеничено брашно.

Най-лошата част беше жертвоприношението — кървава борба между Месала Корвин и едно мятащо се и квичащо прасе, което не бе упоено достатъчно — кой беше виновен за това, кой не искаше този брак? Бедното животно сигурно щеше да избяга, ако не беше младоженецът, който изскочи изпод воала и го сграбчи за единия крак, като тихо се смееше. Явно ликуваше.

В края на краищата жертвата беше принесена. След като всичко приключи, свидетелите на брака — петима представители на Ливиите и петима на Октавиите — се изнизаха тихомълком. В натежалия от миризмата на кръв въздух се разнесе слаб възглас Feliciter!

Отвън на Свещения път ги очакваше носилка, мъже с факли я настаниха и церемонията потегли в нощта. Ливия Друзила отпусна глава на меката възглавница и затвори очи. Такъв дълъг ден, а тя тъкмо навлизаше в осмия месец! Имало ли е друга жена, изтърпяла подобно нещо? Сигурно беше единствената в историята на Рим.

Задряма, докато носилката се люлееше и скърцаше нагоре по Палатин, и беше заспала дълбоко, когато завесите се дръпнаха и вътре нахлу ярката светлина на факлите.

— Какво? Къде? — объркано запита тя, докато нечии ръце й помагаха да излезе.

— Вече си у дома, господарке — отвърна й женски глас. — Ела с мен. Банята е готова. След това Цезар ще се присъедини към теб. Аз съм главната прислужница, името ми е Софонисба.

— Толкова съм гладна!

— Ще има храна, господарке. Но първо банята — рече Софонисба, докато я освобождаваше от миризливите сватбени одежди.

 

 

Сънувам, помисли си тя, докато я въвеждаха в огромното помещение, в което имаше маса, два стола и три очукани, тромави кушетки, избутани в ъглите. Октавиан влезе, докато тя се настаняваше на едно от местата. Следваха го неколцина слуги с блюда, чинии, кърпи, купички за изплакване на пръстите и прибори.

— Реших да се храним по селски, седнали на масата. Ако използваме кушетка, няма да мога да те гледам в очите — каза той, докато заемаше другия стол. Собствените му очи, златни от светлината на лампите, светеха свръхестествено. — Тъмносини, с мънички светлобежови ивици. Изумително.

Протегна ръка, взе нейната и я целуна.

— Сигурно умираш от глад, така че не се бави. Ах, това е един от най-хубавите дни в живота ми! Ожених се за теб, Ливия Друзила. Confarreatio. Няма измъкване.

— Нямам никакво намерение да се измъквам — отвърна тя, отхапа едно сварено яйце и продължи със залък хрупкав бял хляб, потопен в зехтин. — Наистина умирам от глад.

— Хапни от пиленцето. Готвачът го заля с мед и вода.

Настъпи тишина. Той също се опита да яде, но не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза, че тя се храни много изискано, с изтънчени маниери. И за разлика от грозните му крайници, ръцете й бяха съвършени, деликатните й пръсти завършваха с грижливо оформени овални нокти, които сякаш се рееха във въздуха. Прекрасни, прекрасни ръце! Пръстени, трябва да носи най-красивите пръстени.

— Странна брачна нощ — каза тя, след като не бе в състояние да погълне нищо повече. — Смяташ ли да спиш с мен, Цезаре?

Той я погледна ужасен.

— Не, разбира се, че не! Не мога да си помисля нещо по-отблъскващо — както за теб, така и за мен. Имаме достатъчно време, мъничката ми. Годините са пред нас. Първо трябва да родиш детето на Нерон и да се възстановиш. На колко си години? Колко беше голяма, когато се омъжи за Нерон?

— На двадесет и една съм, Цезаре. Ожених се за Нерон на петнадесет.

— Това е отвратително! Никое момиче не бива да се жени на петнадесет — това не е по римски. Осемнайсет е по-подходяща възраст. Нищо чудно, че беше толкова нещастна. Заклевам се, че няма да бъдеш нещастна с мен. Ще се радваш на свободно време и любов.

Лицето й се промени, стана объркано и разочаровано.

— Имах твърде много свободно време, Цезаре, това е най-голямата ми беда. Четене, писане на писма, предене, тъкане — нищо, което да има значение! Искам да се заема с нещо, с нещо истинско! Нерон държеше няколко прислужници, а Атриумът на Веста беше пълен с жени — дърводелци, мазачи, лекари, зъболекари, имаше дори ветеринарна лекарка, която дойде веднъж да се погрижи за кученцето на Апулея. Завиждах им!

— Надявам се, че кученцето й е било женско — рече с усмивка той.

— И още как. Женски котки и женски кучета. Животът в Атриума на Веста е приятен, поне така мисля. Спокоен и мирен. Но весталките имат работа и тя ги ангажира изцяло, доколкото разбрах от икономката. Всеки ценен човек трябва да има работа, а тъй като аз нямам, то и не струвам нищо. Обичам те, Цезаре, но какво съм аз, когато те няма тук?

— Няма да останеш със скръстени ръце, бъди сигурна. Защо мислиш, че от всички жени избрах тъкмо теб? Защото погледнах в очите ти и видях там духа на истински сътрудник. Искам надежден помощник до себе си, някой, на когото буквално да мога да поверя живота си. Има толкова много неща, за които не ми достига време — неща, които са по-подходящи за жена. И когато си лягаме заедно в леглото, ще търся съвет от жена — от теб. Жените виждат нещата различно и това е важно. Ти си образована и много интелигентна, Ливия Друзила. Повярвай ми, определено няма да те оставя без работа.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Откъде знаеш, че имам всички тези качества? Един поглед в очите говори за безпочвени предположения.

— Бях зает с духа ти.

— Да, това го разбирам.

Октавиан се изправи припряно, после отново седна.

— Канех се да те заведа до онази кушетка, сигурно си изтощена — рече той. — Но на нея няма да си починеш, а само ще се измъчиш още повече. Така че ето и първата ти задача, Ливия Друзила. Обзаведи тази базилика, както подобава на Първенеца на Рим.

— Но купуването на мебели не е женска работа! Това е привилегия на мъжете.

— Изобщо не ме интересува чия привилегия е. Нямам време за подобни неща.

В главата й нахлуха всевъзможни цветови схеми и стилове. Тя грейна.

— Колко пари мога да изхарча?

— Колкото са ти необходими. Рим е беден и аз похарчих голяма част от наследството си, за да облекча несгодите му, но все още не съм стигнал до просешка тояга. Цитрусово дърво, злато и слонова кост, абанос, емайл, карарски мрамор — каквото пожелаеш. — Внезапно той сякаш си спомни нещо и скочи на крака. — Ей сега идвам.

Върна се с нещо, увито в червен плат, и го постави на масата.

— Отвори го, любима съпруго. Това е моят сватбен подарък.

Вътре имаше огърлица и обеци от перли с цвета на луната — седем реда, свързани към две златни пластини, които се закачаха отзад на шията. Всяка обеца имаше по седем перлени висулки, свързани към златна пластинка с кукичка за ухото.

— Ах, Цезаре! — възкликна тя, омагьосана. — Прекрасни са!

Той се ухили, доволен от радостта й.

— Тъй като съм известен с пестеливостта си, няма да ти кажа колко ми струваха, но извадих късмет. Фаберий Маргарита тъкмо се беше сдобил с тях. Перлите са така прецизно подбрани, че според него накитите са направени за царица — вероятно на Египет или на Набатея, тъй като те внасят перли от Тапробан. Тези обаче никога не са украсявали царствена шия и уши, защото са били откраднати. Вероятно преди много време. Фаберий ги намерил на Кипър и ги купил… е, не точно за сумата, която аз платих, но и далеч не евтино. Давам ти ги, защото и старият Фаберий, и аз смятаме, че никой не ги е носил или получавал като подарък. Така че ти си тяхната първа собственица, мила моя.

Тя го остави да закачи огърлицата на шията й, сложи си обеците, след което стана и го остави да й се наслаждава, така изпълнена с радост, че не можеше да говори. Перлата на Сервилия бледнееше пред тези — цели седем реда! Старата Клодия имаше огърлица с два реда, дори Семпрония Атратина не можеше да се похвали с повече от три.

— Време е за лягане — каза той решително и я хвана подръка. — Имаш си свои покои, но ако предпочиташ други — не знам какъв изглед ще предпочетеш — просто кажи на Бургундин, иконома. Харесва ли ти Софонисба? Ще ти бъде ли от полза?

— Попаднала съм в Елисейските полета — отвърна тя и го остави да я води. — Толкова много тревоги и разходи заради мен? Цезаре, погледнах те и те обикнах, а сега знам, че всеки ден с теб ще ме изпълва с още повече любов.