Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (9)

8

— Не мърдай — предупреди Дъсти, без да отмества поглед от платното пред себе си. — Само няколко минути и ще ти дам почивка. Дори само секунди.

— Спокойно, не съм мръднала дори и милиметър — отвърна Индия. — Всъщност се чувствам отлично.

— Добро момиче.

Той все още не поглеждаше към нея, съсредоточен в картината. След миг неочаквано плесна с ръце.

— Готово! Само тези последни щрихи ми трябваха. Хайде, скъпа. Можеш да станеш и да раздвижиш невероятните си крака. Сигурно цялата си схваната.

Остави четката и избърса ръцете си в парцала. Захвърли го на помощната масичка и огледа още веднъж работата си. После отиде до шезлонга, където лежеше Индия, и й помогна да стане.

— Ти си чудесен модел — прошепна й и я притисна към себе си. — Великолепен. Дори не мигна, докато те рисувах.

— Опитвах се да седя съвсем неподвижно — погледна го тя с прекрасните си сребристосини очи.

— Ох, боже, колко си сладка! — възкликна той, наведе се и я целуна.

Тя обви ръцете си около раменете му и притисна гърдите си до неговите. Усети как желанието отново я грабва, въпреки че бяха правили любов само преди два часа. Без да отделя устните си от нейните, Дъсти плъзна ръце по нежната като коприна кожа на гърба й, обхвана хълбоците й и я притисна към слабините си. Помилва гърдите й и си поигра със зърната, които прозираха през черния шифон на ориенталската й блуза.

— Да се върнем в леглото — изрече задъхано. — Защо да се бавим, когато те желая толкова силно?

— Добре — отвърна тя. Усмихна му се и зъбите й блеснаха. — Но така никога няма да успеете да завършите картината си, господин Роудс.

Той я отдръпна от себе си и погледна в големите блестящи очи:

— За съжаление сте абсолютно права, лейди Индия. Но какво да правя, като това непослушно хлапе иска…

Тя заглуши последните му думи с целувка. Беше толкова дълга и страстна, че кръвта му закипя.

— Ще остана целия ден и през нощта. Ще остана толкова дълго, колкото вие пожелаете, господин Роудс — прошепна с натежал от желание глас.

Той й отвърна с хищна усмивка. Харесваше му, когато флиртуваше с него.

— През целия уикенд съм свободна като птичка. Можеш да правиш с мен, каквото си поискаш — да ме рисуваш, да ме храниш, да си говориш с мен и да ме любиш, любиш, любиш. Моля те, наблегни на последното!

— Това съвпада с моите намерения — погали гърдите й той. — Ти си най-прекрасната жена на света, Индия. Съвършена си. Не мога да ти опиша какво блаженство е да те люби човек… Когато съм с теб в леглото, сякаш се доближавам до екстаза. — Тя не отговори и той добави тихо: — Повярвай ми, Индия, наистина те обожавам.

— Вярвам ти — бе всичко, което можа да каже. Краката й се подкосиха, цялото й тяло натежа и омекна в ръцете му.

Думите му я направиха щастлива. Тя го обичаше с цялото си сърце и го желаеше не по-малко, отколкото той нея.

Дъсти я пусна и се вгледа в изумителните й сребристи очи.

— Добре тогава. Да поработим още малко и после ще си направим една чудесна почивка. След това ще порисувам още два-три часа и ще ти приготвя вечеря. Щастлив съм, че този път няма да ме изоставиш толкова бързо. Имаме цял уикенд пред себе си.

— Аз също се радвам — отвърна тя и се протегна като котка. Беше се схванала да седи в определената от Дъсти поза. И все пак двата часа бяха минали неусетно. Беше й приятно да го гледа, докато работи. Толкова влюбена, че можеше да го съзерцава цял ден. За нея той беше най-великият, най-красивият, единственият мъж в целия свят и беше готова да прекара целия си живот в прегръдките му.

— Слава богу, че съществуват климатиците. Само си помисли да седиш тук в такъв горещ ден при всичките тези огромни прозорци! Добре ли се чувстваш, мила? Искаш ли нещо… вода например? — попита я Дъсти.

— Благодаря ти, но няма нужда. Тази блуза е толкова лека, че не я усещам. Същото се отнася и за шалварите. Впрочем, не ти ли изглеждам като излязла от харем? — засмя се тя. — Липсват ми само звънчета на глезените и тамбурата. Ще бъда екзотична картинка, нали?

— С тези дрехи изглеждаш много секси. Впрочем, те не оставят много на въображението — извъртя театрално очи той.

— Ох, Дъсти, наистина си цяло съкровище. Толкова много те…

Изведнъж вратата на студиото се отвори с такъв трясък, че и двамата подскочиха. Обърнаха се и зяпнаха от почуда пред застаналата на прага млада жена. Лицето й бе изкривено от ярост, в очите й гореше безумен огън, косата й беше разрошена, дори и дрехите й стояха някак странно.

— Махни ръцете си от него, кучко! — изкрещя към Индия тя. — Не го докосвай. Той е мой!

Втурна се в студиото и трескаво зашари с поглед из него. Видя изцапаната с боя риза на Дъсти, фриволното облекло на Индия и разбърканите чаршафи на леглото в ъгъла. Най-накрая спря поглед на платното върху статива.

Това я разяри още повече. Тя се хвърли към работната маса, грабна първия попаднал й нож (с него Дъсти режеше платната си), вдигна го над главата си и се втурна към портрета.

— Кучка! Кучка! — крещеше жената.

В първия момент Дъсти сякаш се вцепени, но като видя ножа, бързо избута Индия встрани, скочи пред картината и пое удара върху себе си. Ножът се вряза в горната лява част на гърдите му. Кръвта потече, после рукна като фонтан и блузата му почервеня.

Индия изпищя.

Жената вдигна отново ножа, готова да нанесе втори удар, но изведнъж видя кръвта и зави като ранен звяр. Хвърли ножа, обърна се и изхвърча от студиото, като затръшна вратата след себе си.

Дъсти грабна парцала от масата и го притисна към раната. Олюля се и изруга тихо.

Бледа като платно, Индия се приближи до него.

— Божичко, Дъсти, раната е сериозна! — извика тя, изтича до банята и се върна с куп хавлиени кърпи.

— Наистина е зле — прошепна уплашено, когато махна парцала от окървавената му ръка. Притисна две чисти кърпи към раната. — Притискай ги така — каза му тя. — Трябва да направя някаква превръзка.

— Мисля, че е засегнала артерията над гръдния мускул — промълви той и се задави. Лицето му се сгърчи. — Исусе! Каква адска болка! — Задъха се и се свлече на най-близкия стол. — Обличай се, Индия. Бързо! Трябва да отидем час по-скоро в болницата. Кръвта ми ще изтече. Побързай, моля те, всеки момент ще изгубя съзнание.

Тя се взря в изпълнените с болка ясносини очи, видя изкривената му уста и изтича към захвърлените до леглото дрехи.

— Само минутка — извика, навлече черните панталони направо върху шалварите, сложи тениската и грабна чантата.

Хвана го за дясната ръка и му помогна да се изправи.

— Хайде, Дъсти! Тръгваме. Ще взема още кърпи за из път. Къде са ключовете. Трябва да заключа къщата.

— На масата. До вратата — изхърка той.

Прозвуча толкова страшно, че тя се спря и се вгледа в очите му. Лицето му беше бяло като тебешир и покрито с едри капки пот.

— Дръж се, любов моя! — изрече решително тя. — Трябва да стигнем до колата.

— Надявам се… да успея… — изпъшка той.

 

 

Дъсти и Индия излязоха от студиото и яркото слънце ги заслепи. Добре, че бе паркирала зад студиото вместо долу на паркинга, както правеше обикновено. Успя да настани Дъсти на предната седалка и сложи колана му. Извади от чантата чистите кърпи и ги подпъхна под колана на гърдите му. Лицето му бе станало пепеляво. Потеше се обилно и тя разбра, че съвсем скоро ще изпадне в шок. Кърпите се напоиха толкова бързо, че се разтрепери от страх. Мина от другата страна на колата и седна на шофьорското място.

— Вратата на студиото — прошепна Дъсти. — Заключи я.

— Не се тревожи. Превъртях два пъти ключа — успокои го тя. Включи на задна, после пое по алеята и скоро излезе на главния път.

— Коланът ще придържа кърпите към гърдите ти, скъпи — каза тя, но той не я чу. Очите му се затвориха, а главата му клюмна на една страна, въпреки че ръката му все още притискаше кърпите към раната.

Тя намали скоростта и спря за момент пред главния вход на Уилоу Хаус. Извади мобилния си телефон и набра номера на Линет. След няколко иззвънявания тя вдигна.

— Линет, аз съм, Индия. Моля те, не говори, само слушай. Имам сериозен проблем. Дъсти е ранен с нож. Артерията му е срязана. Страхувам се, че губи прекалено много кръв. В момента тръгвам от Уилоу Хаус. Ако няма голямо движение, след двайсет минути ще бъда в Общинската болница на Харогейт. Обади се в спешното отделение и ги предупреди, че идвам.

— Боже мой! Веднага ще се обадя и след минута тръгвам натам. Ще пристигна след около пет минути. В момента съм в къщата на чичо Рони.

— Благодаря, Линет! — каза Индия и погледна изплашено Дъсти. Очите му бяха затворени и се бе смъкнал от седалката. Кръвта бе напоила кърпите и се процеждаше през пръстите му.

Докато потегляше отново, забеляза, че ръцете й треперят. Трябваше да поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Не биваше да се паникьосва сега. Стисна кормилото и излезе на пътя за Харогейт. Видя, че платното е почти празно, и въздъхна с облекчение. Имаше само няколко камиона и велосипеди. Даде газ и се съсредоточи върху пътя.

Взе разстоянието точно за девет минути и щом наближи входа на болницата, видя отпред екип на спешното отделение. Линет беше сред тях, изглеждаше бледа и разстроена.

Индия излезе и махна с ръка към лекарите и санитарите. Те се спуснаха към нея и веднага отвориха вратата откъм страната на Дъсти. Още преди да излезе, видя, че носилката е до колата, а Линет — малко зад нея. Отдръпна се, за да направи място на професионалистите, но хвана един лекар за ръката и обясни:

— Приятелят ми мисли, че е засегната артерия.

Лекарят я изгледа намръщено.

— Вашият приятел, да не би да е лекар?

Тя поклати глава.

— Не, художник е. Но е взел изпит по анатомия.

— Разбирам — кимна той. — Вероятно е прав. И с просто око се вижда, че е изгубил много кръв. В момента е в шок.

Опитайте се да запазите самообладание — посъветва я той и забърза след носилката.

Линет хвана ръката й и предложи:

— Хайде да влезем и да седнем някъде. Разказах им всичко, което знаех, но въпреки това ще поискат информация и от теб.

— Знам — кимна Индия. — Предполагам, че вече са се обадили в полицията.

— Мисля, че е задължително при такива случаи — каза братовчедка й.

— И аз — въздъхна тя. Изведнъж се разтрепери като лист и покри с ръце лицето си. — Беше ужасно, Лини!

Линет й помогна да седне и попита тихо:

— Какво стана, за бога? Кой рани Дъсти?

— Някаква жена. Не знам коя е, така че не ме питай. Нямаше как да разпитам Дъсти в това състояние. Предполагам, че той я познава, но не съм сигурна. Просто нахлу в студиото и като ме видя, побесня.

И Индия й разказа всичко. Дори не спря да си поеме дъх. Едва когато стигна до края, въздъхна дълбоко и възкликна:

— Ох, Линет, дано се оправи! Ами ако умре? Ако нещо му се случи, няма да го понеса!

Стисна ръката на братовчедка си, погледна я изплашено и изведнъж избухна в сълзи.

Линет я прегърна.

— Дъсти ще издържи, скъпа. Той е млад и силен, а и медицината днес върши чудеса.

— Изгуби толкова много кръв! Тя просто… изригваше от него. Беше толкова страшно да го гледаш… — Изведнъж замлъкна. Лицето й внезапно се разведри. — Бих могла да му дам от моята кръв, ако се наложи да му преливат. Ти също можеш да му помогнеш, нали?

Линет се стресна, замълча за миг, но все пак намери сили да каже:

— Разбира се, ако се наложи.

Индия сякаш се поуспокои. Лицето й вече не беше толкова напрегнато. Усмихна се на братовчедка си:

— Аз обичам Дъсти, Линет. Никога досега не съм изпитвала такива чувства към друг мъж. Искам да се омъжа за него.

Това изявление не изненада Линет. Тя знаеше за любовта им и се радваше заради Индия. Тревожеше я единствено репутацията му на гуляйджия и скандалджия. Но Индия успя да я убеди, че това е съзнателно провеждана реклама. Обаче тази истерична жена, която мяташе ножове по него, беше доказателство, че в миналото на Дъсти има нещо тъмно. Една зарязана и психически нестабилна жена би могла да бъде сериозен проблем.

Любезен глас прекъсна мислите й:

— Лейди Индия, бихте ли дошли с нас, за да изясним някои неща около случилото се с господин Роудс.

Индия веднага стана.

— Разбира се.

Последва облечената с бяла престилка жена, която носеше бележник и химикалка. Миг по-късно двама полицаи тръгнаха след тях. Линет изпъшка. Нямаше съмнение, че щяха да разпънат на кръст братовчедка й с въпросите си. И ако не дай си боже, Дъсти умре, тя щеше да се окаже замесена в убийство.

 

 

Жената с бялата престилка се казваше госпожа Анита Гилс. Усмихна й се служебно и я поведе към кабинета си в спешното отделение. Покани я да седне и започна без предисловия:

— Лейди Индия, ще ви бъда много благодарна, ако ми помогнете да запълня празнотите в информацията относно случая. Братовчедка ви, госпожица О’Нийл, ми даде единствено името Ръсел Роудс и заяви, че е бил ранен с нож. Предполагам, че господин Роудс е добре познатият на всички ни художник. Права ли съм?

— Напълно, госпожо Гилс. Пълното му име е Ръсел Сесил Роудс. Живее в Уилоу Хаус във Фолифут. На четирийсет и две години е. Това ли искате да знаете?

Госпожа Гилс кимна и продължи да записва в болничния картон. След малко вдигна глава и попита отново:

— Известно ли ви е дали господин Роудс има някакви здравословни проблеми?

— Няма. Поне аз не знам за такива. Той е в отлична физическа форма. Тренира, съблюдава строга диета, пие малко.

Индия се засмя, когато госпожа Гилс вдигна невярващо вежди.

— Репутацията му не отговаря на истината — сподели с нея тя. — Поддържа се изкуствено, ако разбирате какво искам да кажа, и допълнително се раздухва от медиите… Той ще се оправи, нали? Имам предвид… той каза, че може би му е срязана артерията.

Лицето на жената остана непроницаемо, когато отговори:

— В болницата правим всичко необходимо, госпожице Индия. Сигурна съм, че разбирате… при тези обстоятелства не искам да се ангажирам с конкретно мнение. А сега ще ми кажете ли какво точно…

На вратата се почука и госпожа Гилс каза високо:

— Влезте.

След миг в кабинета влязоха двама полицаи.

— Добър ден — поздрави ги госпожа Гилс и посочи към Индия. — Това е лейди Индия Стандиш, приятелка на господин Ръсел Роудс, жертва на инцидента, за който ви информирахме по-рано. Лейди Индия го докара с колата си до болницата.

Индия моментално стана и подаде ръка на полицаите, които се представиха като Хобс и Чарлтън.

— Ще бъдете ли така любезна да ни оставите за малко насаме с лейди Индия? — обърна се Хобс към госпожа Гилс.

— Ох, да, разбира се. Сигурна съм, че искате да й зададете няколко въпроса — скочи от мястото си тя, усмихна се и излезе от кабинета, като затвори внимателно вратата след себе си.

— Няма много за казване, господа — обърна се Индия към двамата мъже.

— Просто някои подробности, госпожице — обади се Чарлтън и й посочи свободния стол.

— Благодаря, но предпочитам да остана права — отвърна тя и започна направо: — Господин Роудс е известен художник, не се съмнявам, че сте чували името му, и живее в Уилоу Хаус във Фолифут. Там има студио и в момента рисува мой портрет… за баща ми, графа на Дънвейл. Малко след като…

— Вие сте от рода на госпожа Ема Харт! — възкликна Хобс и я изгледа с нескрит интерес.

— Да, аз съм нейна правнучка. В коридора е госпожица Линет О’Нийл, друга нейна правнучка.

— Майка и баба работеха в „Хартс“ — Харогейт — обясни с усмивка Хобс, после продължи: — И така, господин Роудс ви е рисувал, някой е връхлетял и го е ранил. Това ли се опитвате да ни кажете?

— Не, изобщо не беше така — отвърна живо Индия. — Спряхме за малко, защото имах нужда да се раздвижа след толкова часове седене в едно положение, Дъсти също, ъ… господин Роудс също беше изморен. Както и да е, двамата разговаряхме, когато вратата на студиото се отвори и една млада жена връхлетя вътре. Не знам коя е и не съм сигурна, че и господин Роудс я познава.

— И тя се спусна към него, и го прободе с ножа, така ли?

— Не, изслушайте ме! Тя ме видя и започна да крещи, да ме обижда. Не беше на себе си. После видя портрета и се разяри. Грабна ножа от масата, вдигна го и тръгна към платното.

— Нарязала е първо картината, после е ранила господин Роудс? — сви вежди Хобс.

— Не, не беше така. Дъсти и аз… ами ние бяхме в шок, така да се каже. Бяхме стъписани. Но той изведнъж осъзна, че тя се готви да унищожи портрета, и се хвърли пред статива, за да го предпази. Ето така ножът попадна в гърдите му. Жената искаше да нареже портрета, не господин Роудс. Това беше нещастен случай.

— Разбирам — измърмори Хобс и потърси с поглед колегата си. Двамата се спогледаха, после Хобс се обърна към нея: — Надяваме се скоро да можем да говорим и с господин Роудс. Ще се опитаме да го направим веднага, щом излезе от операционната.

— Какво ви казаха лекарите, полицай Хобс? Той… нали няма да умре?

— Не знам, лейди Индия — отвърна той. — Надявам се, че не. Доктор Палмъртън е отличен хирург и ако някой може да спаси господин Роудс, това е той. Мисля, че скоро ще разберем.