Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (34)

33

Зимата на 2001

Беше събота, първи декември и Линет всеки момент щеше да се отправи към църквата на Пенистоун Роял, водена от баща си, Шейн. Омъжваше се за приятеля си Джулиан Калински. И техният брак най-после щеше да свърже в брачен съюз трите рода — Харт, Калински и О’Нийл.

Линет стоеше напълно готова в средата на стаята си в Пенистоун Хаус. Булчинската рокля беше най-съвършеното произведение на дизайнерското изкуство, сътворено от тежък кремав сатен, кремава ръчно изплетена дантела и малки перли и кристали, вплетени по цялата й дължина.

Еван, създателката на този разкошен модел, стоеше до нея и се вглеждаше във всеки детайл, търсеше малки дефекти, които може би беше пропуснала да забележи по-рано през седмицата, когато шивачката предаде готовата дреха. Но не откри нищо и след още няколко секунди обяви тържествено:

— Нищо не е пропуснато. Просто е съвършена. Ти си наистина като сбъдната мечта в нея, Лини.

Сестрата на Линет, Емси, също беше в стаята и също не сваляше поглед от роклята. След думите на Еван тя плесна с ръце и възкликна:

— Еван е абсолютно права. Никога не си била толкова величествена, както и да си била облечена. Бас държа, че като те види, Джулиан отново ще се влюби в теб.

— Да има късмет да не го направи — засмя се Линет. — Благодаря ви за комплиментите. А на теб, Еван, благодаря за модела. Благодаря и за роклите на шаферките, и за всичко, което направи за мен и за сватбата. Не знам какво щях да правя без теб.

— За мен беше удоволствие — отвърна скромно Еван. Хвана я за ръката и я заведе до голямото стенно огледало. — Ето. Само се погледни!

Линет погледна в огледалото и дъхът й секна. Беше наистина… възхитителна. Това беше заради роклята, разбира се. Еван бе нагодила стила на Тюдорите към нейния натюрел и каква фантастична комбинация бе излязла само! Линет беше средна на ръст, но роклята я правеше по-висока и падаше тежко. Освен това заради дължината й тя изглеждаше съвсем млада в нея.

Деколтето на роклята беше квадратно. Ръкавите бяха тесни в горната си част, но надолу се разширяваха като камбани.

Отпред полата й беше разделена на две и отдолу се подаваше богато набрана дантела. Същата дантела се показваше и от края на широките ръкави. Дантелата беше украсена с перли и мъниста. Деколтето също беше обрамчено със скъпоценните камъни, както и ръбът на полата.

На врата си бе сложила къса верижка с една-единствена перла от Южните морета, а на ушите — перлените обици. Комплектът й беше подарък от родителите й за сватбата. Единственото друго украшение по нея беше годежният пръстен.

Загледана в огледалото, тя поклати удивено глава.

— Еван, не съм виждала по-красива дреха… — Гласът й секна от вълнение.

— Така е, Лини. Казах ти, че за сватбата ще те превърна в кралица и наистина изглеждаш така.

Емси се завъртя и попита:

— А аз как изглеждам?

Линет й се усмихна с обич и каза:

— Много си красива, сестричке. Наистина.

Обикновено Емси не обръщаше внимание на дрехите си, обличаше, каквото й попадне пред очите, но този следобед просто сияеше в прекрасната рокля от сребриста сиво-синя тафта, каквато щяха да облекат всички придружителки на булката.

Линет докосна косата си и попита загрижено:

— Как ти се вижда. Добре ли съм с прибрана назад коса? Ами венчето? Дали ще стои добре?

— Всичко ще бъде идеално, повярвай ми. Но не го слагай още. Аз ще ти го сложа, преди да излезем. И не сядай.

— В никакъв случай не бих го направила — засмя се Линет. — Не искам да се омъжа със смачкана рокля.

Погледна към осемнайсетгодишната си сестра и нареди строго:

— И ти да не си седнала, бебчо!

На вратата се почука силно.

— Кой е? — извика Линет.

— Линет, аз съм. Чичо Робин.

— Ох, не влизай, чичо. Не искам да ме виждаш предварително.

— Търся Еван. Имам съобщение от нея.

— Тук съм, Робин. Идвам.

Тя забърза към вратата, но изведнъж се спря и се обърна отново към Линет:

— Не си забравила, нали? Нещо ново, нещо старо, нещо назаем и нещо синьо.

Линет кимна.

— Имам всичко. Емси ми напомни.

— Браво на теб — похвали тя младото момиче и излезе, като не пропусна да огледа внимателно и нейната рокля.

 

 

Робин я чакаше близо до вратата на нейния апартамент. Тя му се усмихна и забърза към него.

— Здравей, Робин. Радвам се, че си тук. Как разбра, че съм в Синята стая?

— Здравей, скъпа — целуна я по бузата той. — Маргарет ми каза, че си освободила Жълтия апартамент за майка си и баща си. Но Синята стая е много по-хубава, не мислиш ли?

Той я огледа внимателно и възкликна:

— Ох, момичето ми! Днес наистина си ослепителна. И роклята ти е прекрасна. Тази сватба дойде тъкмо навреме да покаже на света таланта ти на дизайнер.

— Благодаря ти — зарадва се тя, после разпери ръце и попита: — Нали не изглеждам много бременна в нея?

— Не, момичето ми — отвърна той и се усмихна. — Личи само за посветените в положението.

— Ох, боже! Колко ужасно!

— Да не си посмяла да говориш така за моето правнуче! И твоята идея за този стил Тюдор прикрива много. Наистина много.

— Точно такава беше идеята ми — отвърна тя и не можа да сдържи смеха си. — Ох, каква булка ще бъда само! Представи си как ще изглеждам през януари. Както и да е, защо стоим в коридора? Нека да влезем.

Еван отвори вратата на Синята стая и Робин влезе след нея в гостната. Тя отиде бързо към скрина, отвори първото чекмедже, взе нещо оттам, стисна го здраво в дланта си и се върна при Робин. Застана срещу него и се взря в лицето му.

— Ти какво, преценяваш ли ме? — намръщи се Робин. — Какво ти се върти в главата, Еван?

— Не те преценявам, а ти се възхищавам. Мислех си колко добре изглеждаш в този костюм. Но не е само от костюма — поклати глава тя. — Напоследък, откакто татко е в Йоркшир, си много по-жизнен. Ти не забелязваш ли разликата?

— Разбира се. От септември се чувствам в отлична форма.

— Сякаш силите ти се възвърнаха.

— Така е, скъпа, но нека минем на въпроса. Сутринта ми изпрати съобщение, че искаш да поговорим преди сватбата. Сигурно е нещо важно, щом си се разбързала толкова. — Той погледна към стенния часовник над камината и обясни: — Трябва да тръгна преди вас. Традицията изисква ние с родителите ти да се появим в църквата по-рано и да заемем специалните места за семейството, а преди това трябва да преминем през охраната, за която настоя Джак Фиг, така че не бива да закъсняваме.

Еван кимна.

— Няма да отнеме много време, но все пак те моля да седнеш. Аз не мога заради роклята. Но няма причина и ти да стоиш прав.

— Добре съм си така — увери я той.

Еван се облегна на бюрото пред огледалото и започна:

— Имам да ти казвам нещо интересно.

— За какво? Или трябва да кажа, за кого?

— Открих тайната на Глинис. Наредих пъзела… Знам точно защо баба ме накара да дойда в Лондон.

— Така ли? — изгледа я озадачено той. — Ще споделиш ли с бедния старец?

— Добре, слушай — започна тя. — Миналата година, когато ми каза да замина за Лондон, защото Ема държи ключа за моето бъдеще, тя наистина имаше един мотив.

— И какъв е бил той?

— Чакай малко. Нека първо да помислим за действията на Глинис. Когато ми каза да замина, тя беше абсолютно убедена, че ще го направя. Може би се чудиш защо, така че нека ти обясня. Винаги съм правела това, което тя е искала. Имаше голямо влияние върху мен. Освен това знаеше, че не харесвах работата си в Ню Йорк и исках да я сменя. Търсех начин да избягам от скуката. Накратко, била е убедена, че ще я послушам, особено когато разбрах, че ми е завещала част от парите си. Но макар че ми каза да търся Ема Харт, е знаела, че тя е мъртва.

Еван замълча и погледна Робин в очакване на реакцията му. Но лицето му остана непроницаемо. Явно бе наследил каменната маска от майка си. Той приличаше в много отношения на Ема.

Тя пое дълбоко дъх и продължи:

— Като имам предвид всичко това… Виж, няма начин Глини да е предвидила, че ще започна веднага работа в „Хартс“ и ще срещна Гидиън още първия ден, нали?

— Така е.

— Не е имала гаранции, че ще се случи нещо подобно. Така че планът й да дойда тук и да започна работа в „Хартс“ изглежда сякаш… не е изпипан докрай. Не е сигурен. Не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Робин, който изглеждаше все по-объркан. — И какво искаш да ми кажеш?

— Глинис, нашата умница Глинис Хюс, очевидно е искала да вляза в орбитата на семейство Харт, както знаем и двамата; и преди да почине, е казала на мама, че няма да устоя на Харт. И стана точно така. Макар да не съм си представяла, че ще срещна някого от вас.

— Наистина е така. Нещата биха могли да се развият по съвсем друг начин. Можеше да отидеш в магазина, да разбереш, че мама не е жива, и да си заминеш. Но ти веднага си се влюбила в магазина, поне така ми каза. — Той спря за момент и се замисли. — И ти реши, че Глини е предвидила това? Знаела е, че толкова ще харесаш магазина, че ще забравиш за Ема и ще потърсиш работа в него? Много мило от твоя страна, Еван, но Глини не е можела да знае какво ще стане.

— Напротив, знаела е, и се е подсигурила.

— Как? Кога? — изуми се той.

— Докато беше в болницата през ноември миналата година. Тогава казала на мама да отиде до апартамента и да вземе едно куфарче с писма. От Ема. Двете са поддържали връзка през цялото време и Глини е запазила писмата на майка ти, както Ема е запазила нейните.

— Разбирам — каза Робин, отиде до прозореца, седна на стола до бюрото и се замисли.

— Глини помолила мама да ми предаде тези писма и настояла да ги прочета. Държала на това, но настояла също мама да не ги показва на татко при никакви обстоятелства, нито да му споменава за тях.

Робин я прониза с поглед и попита сподавено:

— И Мариета ти е дала писмата?

— Да, Робин, но това стана съвсем наскоро. Искала е да ми ги даде лично, затова не е могла да го стори по-рано. И да ми каже всичко, научено от Глини, докато тя беше в болницата. Затова ги пазила цяла година. Когато започнах работа в „Хартс“ и се влюбих в Гидиън, решила, че писмата могат да почакат. Всъщност вече бях изпълнила голямата мечта на Глини — влязох в семейство Харт, и то по доста убедителен начин.

— Това е самата истина. И кога Мариета ти даде писмата на Ема до Глинис?

— През септември, след катастрофата. Донесе ми ги, когато с татко дойдоха в Пенистоун Роял да ме видят. Преди да си заминат за Ню Йорк. Прочетох по-голямата част от тях, докато се възстановявах.

— Ясно. И предполагам, че тези писма ти разкриха цялата истина?

— О, да. И разбрах нещо много важно. Ако не се бе случило така, че да ви срещна, и ако Пола не бе разкрила истината за миналото на Глини в дневниците на майка ти, аз все пак щях да разбера всичко от нейните писма. Ето защо Глини е искала да стигнат до мен. Подсигурила се е, както ти казах преди малко. Искала е да знам истината за произхода си.

— Мисля, че си права — въздъхна Робин и се облегна назад. Нещо му подсказа, че предстоят още разкрития.

— Ето затова настояваше да дойда в Лондон… да намеря семейството си.

— Но ние винаги сме знаели това, нали? — обади се той. — Или поне сме го предполагали. Но съм съгласен с теб. Всичко е било предварително планирано от баба ти. Но защо просто не е казала истината на теб и на баща ти, когато се е разболяла? Щеше да е много по-лесно. Особено след като Ричард Хюс е починал. Никой не би пострадал от разкритията.

— Глини беше далеч от разбиранията на моето поколение или от това на мама. Страхувала се е да си признае, особено пред татко. Не е искала да го разочарова, да промени представата му за нея. Беше горда жена и обожаваше сина си. Предполагам, че просто се е страхувала, както аз се страхувах да му кажа истината.

— Напълно те разбирам, Еван. И съм съгласен с теб. Ние с баба ти израснахме в един друг свят, съвсем различен от вашия. И в него нямаше място за незаконните деца. Обществото ги отхвърляше.

— И така, Глинис ме изпрати тук. И ме остави на Съдбата с главно „С“. Но все пак си остави вратичка. Направи така, че писмата от Ема Харт да попаднат в ръцете ми.

Робин затвори очи и отпусна глава. Изведнъж Еван видя ясно тежестта на годините му. Сега той наистина приличаше на осемдесетгодишен старец. И сърцето й се сви тревожно. Тя го извика:

— Робин?

Той отвори очи и каза живо:

— Не съм заспал. Просто обмислях чутото.

Тя кимна и се приближи до него.

— Аз също размишлявах дълго. — Той мълчеше и Еван продължи: — И открих, че тя просто ме е изпращала при теб.

Дядо й я погледна разбиращо.

— Глинис се е тревожела за теб. Искала е аз, а може би и баща ми да те открием. Особено аз. Държала е да дойда в Лондон.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Робин.

— Защото това е истината. Глини ти е изпратила внучката, за която си мечтал цял живот. Не е искала да останеш сам, когато тя си отиде от този свят.

— Продължавай — изрече глухо дядо й.

— Вие никога не сте се разделяли, нали?

Последва тишина. Чуваше се единствено тиктакането на стенния часовник.

— Не сме — призна накрая Робин. Гласът му идваше сякаш от много далеч.

— Намерили сте се отново, когато сте били на трийсет години. И сте останали заедно почти петдесет години. Така ли е, Робин?

— Да — отвърна тихо той. — За щастие стана точно така.

— По свой собствен начин вие сте били съпруг и съпруга — продължи развълнувано Еван. — Глинис е идвала в Лондон по няколко пъти в годината, използвала е всяка възможност да пътува, а ти си прескачал често до Ню Йорк и Кънектикът. Прекарвал си отпуските с нея, не с Валъри. Идвал си в Щатите, когато Камарата на общините е излизала в почивка. Бил си толкова влюбен в нея, че би направил всичко, за да я видиш. Бил си готов дори на развод, дори да се откажеш от политическата си кариера, само за да бъдеш с баба.

Тя го погледна топло, в очите й имаше разбиране и съчувствие.

— Но Глини те е обичала прекалено много, за да ти позволи да съсипеш живота си. Тогава нещата са били различни. Появяването й в живота ти би довело до обществен скандал. И вие… сте направили компромис. Така го е нарекла тя — Компромисът. Останали сте при съпрузите си, за да не нараните нито Валъри, нито Ричард, но сте продължили да се обичате и сте прекарвали всяка свободна минута заедно.

Мина време, преди Робин да отговори почти шепнешком:

— Това е повече…

— Робин, Робин, недей! Това съм аз, внучката ти! Не ти се сърдя, не съм разстроена. Ти също не бива да се разстройваш.

Сложи ръка на рамото му и огледа с любов посивялото му лице.

— Глинис постъпи много смело. Остави ми писмата ти. Стотици писма. Запазила е всичко — картичките ти за Коледа, за празниците, тези с подаръците, които непрекъснато си й изпращал… — Млъкна, щом видя измъчения му поглед. Прегърна го и каза: — Моля те, не мисли, че укорявам теб или нея. Напротив, щастлива съм, че сте били заедно, че сте си дарили толкова много радост. Тя те е обичала през целия си живот предано и всеотдайно.

Неочаквано очите й се насълзиха и тя бързо ги избърса с ръка. Погледна към Робин и видя сълзите по лицето му и треперещите му устни.

— Толкова трудно ми беше без нея… — изхлипа той. — Искаше ми се и аз да умра… но тогава се появи ти.

— Разбирам те напълно. — Погали раменете му тя. — Наистина, Робин! Толкова малко хора са имали шанса да обичат и да са обичани така силно като вас!

— Прочете ли писмата ми до Глинис? — погледна я притеснено той.

— Да. Но мама ми ги донесе едва онзи ден, когато пристигнаха за сватбата на Линет. В онзи шкаф има огромен куфар, пълен с писма, и всичките са твои.

— Толкова много ли съм писал? — учуди се той и най-после се усмихна.

— О, да. Но аз прочетох само най-скорошните. Видели сте се само няколко дни преди смъртта й, нали?

— Как разбра?

— Прочетох едно писмо от ноември миналата година. Бил си на път за Щатите. Искал си да я отведеш в Лондон. И двамата вече сте били вдовци. Можело е спокойно да се съберете, дори да се ожените…

— Ние бяхме женени — прекъсна я той. — Просто нямахме документ. За мен Глини е единствената съпруга, която съм имал.

— Разбирам — каза мило Еван. — Но тя неочаквано се е разболяла, нали? Не е могла да пътува. Видял си я за последен път в болницата в Манхатън.

Робин не отговори. Мъката го надви. Извади носната си кърпа, избърса очите си, изтри носа си и се опита да се овладее.

Еван го изчака да се успокои и разтвори дланта си.

— Това е за теб, дядо.

Досега никога не го бе наричала така. Очите му се разшириха и се вгледаха в нейните.

— Беше в малък плик, надписан от теб. Вътре имаше адрес и телефонен номер.

Той видя ключа в ръцете й и умората сякаш го напусна. Лицето му отново се разведри.

— От къщата на Едуина е — добави тя.

— Не. От нашата собствена. Моята и на Глини. Прекрасна стара къща в Лондон. Непрекъснато досаждах на Едуина за нея и един ден тя се съгласи да ми я продаде.

— И ти я купи?

— Да. За Глини. Но документите останаха на името на Едуина, досещаш се защо. Ако тя си отиде преди мен, ти ще я получиш като дарение от сина на Едуина, Антъни. Бащата на Индия. Ако аз почина преди нея, нещата ще се развият по същия начин. Къщата е твоя, Еван.

Тя застина на мястото си, неспособна да отговори.

Той продължи с усмивка:

— Ето къде отсядам, когато отивам в Лондон. Там е пълно със спомени… за Глини. За годините, прекарани заедно. — Сълзите му рукнаха отново. — Прости на стареца, момичето ми.

— Няма какво да ти прощавам — засмя се Еван. — Виж ме само! И аз се разплаках и развалих грима си. А сватбата започва след час.

— Наистина, няма никакво време. Трябва да намеря баща ти.

— Трябва да намериш сина си, Робин. Твоят и на Глинис.

Той кимна и й се усмихна сърдечно.

— Стари навици. Толкова много се обичахме, но никога не се издадохме пред другите. През всичките тези години пред хората се държахме като чужди, за да не нараним някого.

„Това е удивително“ — замисли се тя.

Той й подаде ключа:

— Беше на Глини. Сега е твой, Еван. Вземи го.

Тя го взе и поведе дядо си към вратата.

— Другата седмица ще ти донеса писмата. Но си мислех… не мога ли да задържа някои от снимките? Толкова сте били красиви като млади! Като филмови звезди.

— Глини — да. Не и аз — запротестира Робин.

— О, разбира се, че и ти! Добре, дядо. Следващия уикенд ще ти ги донеса.

— Не, мила. Глини е искала да останат при теб и ти трябва да ги задържиш. — Взря се в сиво-сините й очи и добави: — Ако искаш, мога да ти дам нейните писма до мен. Тя ми пишеше всяка седмица цели петдесет години. До самата си смърт.

Спря и наведе смутено глава. После измърмори нещо. Очевидно се чувстваше неудобно.

— Но искам да те предупредя, че са много… да го кажем лични.

Еван се засмя с глас.

— Разбирам напълно. Защото твоите на места са повече от лични. Бих ги нарекла горещи. — Изгледа го закачливо и продължи: — И защо не? Вие сте се обичали толкова много. Просто е невероятно, Робин.

Протегна ръце към него и той я притисна към гърдите си. „Колко много прилича на Глини“ — каза си той.

— Баба ти се страхуваше да ме остави сам. Не искаше да умира заради мен. Ние не бяхме непрекъснато заедно, но това, което преживяхме, е незабравимо. Една сбъдната мечта.