Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (17)

16

Повечето от картините в хола на Уилоу Хол бяха ранни пейзажи на Дъсти. Индия застана пред първата до вратата, изучи я до най-малка подробност, после мина на другата, докато обиколи всяка една. Бяха четири — по една на късите страни и две на дългата стена, от двете страни на остъклената врата към терасата и градината.

Тя обичаше тези картини със сочни тъмнозелени ливади и бледосиньо небе над тях, изпълнени със слънце и живот. Напомняха й за картините на Търнър в Пенистоун Роял. Знаеше колко е трудно да уловиш светлината на платното и се възхити на начина, по който Дъсти се бе справил със задачата. Той беше майстор на селския пейзаж. Тя харесваше всичките му картини, обичаше и стила му, класически реализъм. Веднъж й призна, че е трудно да уловиш всички нюанси в природата. „Да рисуваш природата и хората точно каквито са в действителност не е лесна работа“ — й каза той. Тя кимна разбиращо. Понечи да му каже, че неговите пейзажи много й напомнят на великия Констабъл. Но си замълча. Страхуваше се той да не си помисли, че всъщност го обвинява, че копира великия художник. Той не копираше никого, естествено. Имаше собствен стил, но беше много чувствителен на тази тема.

Над красиво извитата мраморна лавица над камината висеше петата картина. Беше портрет на красива млада жена, облечена в дрехи от епохата на крал Джордж. Картината изглеждаше така, сякаш бе рисувана през осемнайсети век, но в ъгъла се виждаше ясно подписът на Дъсти. Платното й напомни на прекрасния портрет на лейди Хамилтън на Джордж Ромни в галерия „Фрик“ в Ню Йорк. Моминското име на лейди Хамилтън беше Ема Харт, без „е“ накрая.

Индия седна на дивана с лице към камината и се загледа в портрета на младата дама, но съзнанието й беше по-скоро при неговия художник, отколкото при творбата му.

Тази сутрин тя отиде до болницата, помогна на Дъсти да се качи в колата и го докара в Уилоу Хол. След лекия обяд, приготвен от Анжелина, той веднага отиде в студиото „да оповестя за завръщането си и да прогоня таласъмите“, както се бе пошегувал.

Нямаше нужда да й казва, че предпочита да отиде сам. Тя го разбра. Това беше нейна характерна черта — да отгатва безпогрешно настроението на другите, да разбира вълненията им, дори да ги предугажда.

Чу стъпки по мраморния под и вдигна поглед към красивата врата от орехово дърво. Вратата се отвори и тя се усмихна, очаквайки пред нея да се появи любимото лице, но усмивката й се стопи, когато видя Пади Уитъкър.

— Дано не ви нарушавам усамотението, лейди Индия — каза притеснено както винаги той.

— Нищо подобно, Пади — увери го тя. — Просто седях и се възхищавах на портрета на тази дама.

— Да, наистина е прекрасен — съгласи се той, без да смее да пристъпи прага. — Господин Роудс ви моли да отидете при него в студиото. Току-що ми се обади оттам по интеркома. За съжаление тук няма апарат.

— Разбирам — кимна Индия.

— Сега имам възможност да ви благодаря, че ме свързахте с господин Джак Фиг — продължи той. — Той дойде, огледа къщата и изпрати група работници. Добри специалисти. Знаете ли, отдавна се опитвах да убедя господин Роудс, че имаме нужда от охранителна система. Всеки можеше да се вмъкне вътре, стига да пожелае. Но сега всичко е наред. Системата е сигурна. — Икономът вдигна глава и я погледна право в очите: — Лейди Индия, вие спасихте живота на господин Роудс и аз съм ви вечно задължен за това. Благодаря ви!

 

 

Дъсти Роудс стоеше до стативите си. Щом я видя да влиза, тръгна към нея с протегнати ръце и широка усмивка.

— Тук всичко е наред, скъпа. Както го оставих. Няма таласъми, няма зли духове.

Хвана ръцете й и тя се остави да я притегли към себе си. Наведе се над нея и прошепна:

— Благодаря ти. — После се отдръпна и я погледна в очите. — Знам, че не ти беше лесно през последните дни. Съжалявам за това.

— Няма за какво, скъпи. То просто се случи. Слава богу, че си добре! Добре ли си, наистина?

— Да. А ти?

— Чувствам се чудесно. Щом ти си добре, и аз съм добре.

— Страхувах се, че след случилото се може да се чувствам зле в студиото. Но страховете ми се оказаха напразни. Спокойно мога да започна работа, например от утре.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Както знаеш, рисувам с дясната си ръка, а тя е невредима.

Индия кимна, прекоси студиото и седна в едно от креслата.

След минутка Дъсти също дойде, настани се в другото кресло и протегна крака. Настъпи неловко мълчание, преди да каже:

— Досега все избягвах темата с инцидента, въпреки че знам колко много искаш да си изясниш нещата.

— Така е, Дъсти, Искам да поговорим за това.

— Онзи ден беше просто невъзможно. Бях много зле. После все не намирах начин да ти обясня, но сега вече съм добре. Трябва да изясним нещо още в самото начало, Индия, Аз познавам… жената, която ме прободе…

Индия кимна мълчаливо.

— Имах връзка с нея… но за кратко. Разделихме се преди около година и половина. Тя е наркоманка, просто се унищожава сама. Опитах се да й помогна, но хероинът е по-силен от нея. Не я бях виждал една година, но преди шест месеца ми се обади майка й. Мелинда, така се казва, била много зле и имала нужда от помощ, за да я настани в клиника. Помогнах с каквото мога, намерих добра клиника и за щастие тя се съгласи да се лекува. Мислех си, че вече е по-добре, но онзи ден се появи изневиделица, видя те и побесня.

— Изглежда, все още има чувства към теб — предположи Индия.

— Не знам. Може би. Не знам и как е успяла да избяга от клиниката. — Дъсти наистина изглеждаше объркан.

— Дали са я прибрали отново?

— Да. Майка й е разумна жена, успя да я издири още същия ден и да я убеди да се върне там. Доктор Джетърс отново се е заел с нея.

— Мислиш ли, че може да се излекува?

— Ако наистина поиска и ако положи усилия за това. Надявам се да успее.

— И аз. — Тя се взря в него, прочисти гърлото си и попита: — Не си повдигнал обвинения, нали?

— Разбира се, че не. Тя не беше на себе си онзи ден. Сигурен съм, че е успяла да си набави отнякъде наркотици и затова беше в такова състояние. А и целта й беше твоят портрет, не аз.

— Видях — отвърна тихо Индия. — Мисля, че си постъпил правилно, Дъсти.

Той я изгледа внимателно, но замълча. Молеше се да не го напусне. Искаше я до себе си, искаше да остане част от живота му. В болницата бе имал достатъчно време да осъзнае колко важна част от живота му е станала тя. Наведе се и взе ръката й в своята.

— Не мисля, че е добра идея да раздухвам нещата и да я обвинявам, скъпа.

— Знам, Дъсти. Знам също, че нападението беше инцидент. — Тя преглътна с усилие, после продължи: — Но не мислиш ли, че Мелинда може да те въвлече отново в проблемите си? Да превърне живота ти в ад?

— И твоя също. Това всъщност си мислиш, нали?

— Да, така е. Тревожа се и за двама ни.

— Тя ще остане дълго време в клиниката. Освен това благодарение на твоя приятел Джак Фиг тук вече и пиле не може да прехвръкне. Охраната е строга.

Индия се засмя:

— Горкият Джак. Предложи си услугите за Пенистоун Роял и изведнъж го обявихме за експерт по сигурността за цялата фамилия, дори и за твоя дом. Кой знае как ни псува наум?

Смехът й и внезапното й отпускане моментално повдигнаха духа на Дъсти. Всичко щеше да бъде наред между тях, започна да се убеждава той. И изведнъж се сети как да й достави удоволствие.

— Какво ме питаше по-рано, скъпа? За вечерята с баба ти?

— Съгласен ли си? — попита го тя и в погледа й проблесна надежда.

— Изглежда ми доста бойка дама. Мой тип, не мислиш ли?

— Такава е. И ще бъде поласкана от посещението ти. Щом решиш, че си добре, ще я посетим, нали? Живее наблизо, между Харогейт и Нисбъро. Мога ли да й предам, че приемаме поканата й? Например в края на уикенда?

— Разбира се — отвърна той с усмивка и стана. — Ела. Нека се върнем вкъщи.

Те напуснаха студиото и тръгнаха ръка за ръка към терасата. Индия си помисли колко ще се зарадва баба й на новината. А Дъсти си мислеше какъв страхливец се бе оказал. Не посмя да признае за детето си. Надяваше се пресата да не се добере до тази информация. За миг си представи заглавията на вестниците и косите му настръхнаха.

„Стискай палци, малкият“ — си каза и наистина стисна палците си.

 

 

— Този апартамент ми харесва — каза Лорн. Той прекоси голямата всекидневна и отвори вратата в другия й край. — Ох, Теса! Виж, тук има още една спалня! Е, скъпа, това се казва лукс. — Потърси с поглед близначката си и добави: — Онзи ден, като говорих с татко, той ме посъветва да наемем голям апартамент, за да сме заедно. Този е точно такъв.

— Наистина е хубав — съгласи се Теса, оглеждайки красиво обзаведената стая на хотел „О’Нийл“ в Париж, в края на авеню „Монтен“. — И има чудесен изглед към Айфеловата кула.

Тя изтича към брат си и го прегърна.

— Радвам се, че тръгнах с теб, Лорн. Благодаря ти, че ме убеди. Наистина, бях много отчаяна. Надявам се това пътуване да ме разведри.

— Само ако си почиваш и престанеш да се тревожиш за Адел. Тя сега е на сигурно място в Пенистоун Хаус с Елвира и Линет. Доколкото разбрах, Еван също ще бъде там, нали?

— Да. Двете с Линет сега работят в магазина в Лийдс. И Индия е с тях, но предполагам, че тя ще остане за уикенда с Дъсти Роудс. Гидиън и Джулиан ще правят компания на Линет и Еван. Пристигат утре вечер. Така че се чувствам спокойна. Наистина. Коя спалня си избираш?

Лорн погледна към току-що откритата стая и каза:

— Тази ми се вижда по-дамска и по-голяма. Предлагам ти да се нанесеш в нея, а аз ще взема другата.

На вратата се позвъни и той отиде да отвори. Пиколото внесе багажа и Лорн му даде бакшиш.

Когато останаха отново сами, той се провикна:

— Сега, скъпа, искам да се облечеш като кралица. Отиваме на специална вечеря.

— Как така? Не си ми споменавал за това.

— Реших да те изненадам. Първо отиваме на представяне на една книга, съответно ще присъстваме на коктейла, и после сме на официална вечеря като гости на автора.

— Кой е авторът? Предполагам, че е красива жена, влюбена в брат ми — измърмори Теса и му отправи красноречив поглед.

— Не позна — усмихна се Лорн и й хвърли закачлив поглед. — Мъж е и се казва Жан-Клод Делон.

Тя го погледна недоумяващо:

— Казваш го така, сякаш трябва да го познавам. Трябва ли?

— Срещала си го веднъж. За кратко. На една моя премиера. Но не знам дали сте имали възможност да се запознаете лично. Въпреки това трябва да си чувала за него. Той е най-известният интелектуалец във Франция след Бернар-Анри Леви.

— И за него не съм чувала. Кой е Бернар-Анри Леви?

— Ох, Тес, толкова си задръстена! Леви е най-известният френски културолог и философ. И двамата са знаменитости и имат безброй награди.

— Не мисля, че е уместно да идвам с теб. Такива сбирки никак не са ми по вкуса.

— Не ставай глупава, коктейлите и вечерите са твоята страст. Коктейлът е от седем до девет. Ще отидем в осем и петнайсет, ще стоим четирийсет и пет минути, после отиваме на вечеря с приятели.

— Дори четирийсет и пет минути са ми много. Не може ли да дойда за последните десет минути?

— Не, не може. Ние сме в Париж и преди да заминем, ти ми обеща да правиш, каквото ти кажа. Така че отиваме на представянето и точка. Осем и петнайсет.

— Добре, добре, не се пали — усмихна се тя и погледна часовника си. — Сега е шест и половина. В Англия е един час по-рано. Ще се обадя на Елвира и Адел и после ще се приготвя.

— Искам да бъдеш ослепителна, ясно? — инструктира я той и забърза към стаята си да се приготви за вечерта.

 

 

Един час по-късно Теса застана в банята и се завъртя пред покритите с огледала стени. Запита се дали е избрала най-подходящия за случая тоалет. Може би трябваше да се постарае още малко. Лорн й бе обяснил, че Жан-Клод Делон е най-известният сред дейците в областта на литературата, театъра и изобщо в културните среди. На коктейла щеше да има известни писатели, културоведи, хора от висшето общество и актьори. И облеклото не биваше да се подценява.

Но образът в огледалото я увери, че изглежда чудесно, и тя се усмихна доволно. Отдавна не се бе чувствала красива. Покрай тревогите около развода нямаше време да помисли за себе си. А после и отвличането на Адел. Преживяният страх бе взел своите жертви.

Една от причините да избере този тоалет беше времето. Тук беше дори по-горещо от Лондон и затова се спря на пола и блуза от тънък тюл. Материята беше прозрачна и лека като въздух. Полата стигаше над глезените й и беше силно набрана, гарнирана с бродирана дантела. Блузата беше без ръкави, по врата имаше същата дантела, която подхождаше много на тена на лицето й, финият колан от бяла кожа и сандалите с висок ток подчертаваха тънката й талия. Единствените й бижута бяха часовникът и перлените обици.

Огледа се още веднъж, реши, че се е справила със задачата, и влезе отново в спалнята. Взе малка бяла дамска чанта и напълно готова отиде в хола при брат си.

Лорн говореше по телефона. Щом чу отварянето на вратата, се извърна към нея и каза:

— Трябва да затварям, Фил. Моята дама пристигна. Ще се видим утре.

Затвори, огледа я внимателно и подсвирна от изненада:

— Гордея се с теб, Старице. Изглеждаш просто фантастично.

Теса се засмя:

— И ти не си за изхвърляне, Лорн Феърли. Добре, че си в черно! Черно-белият ефект е чудесен, нали?

— Така е. Добре, че не си сложих белия панталон и бялата риза. Щяхме да изглеждаме ужасно.

— Това не може да се случи — поклати глава тя. — Аз може да изглеждам ужасно, но ти — никога, малко братче.

— Просто си предубедена, защото съм ти брат. Малкото ти братче, големият актьор — пошегува се със себе си, както правеше винаги, когато някой го ласкаеше. — Време е да тръгваме. Не искам да пристигнем след осем и петнайсет.

— Но още е рано. Осем без двайсет е…

— Тук задръстването е по-ужасно от Лондон. А трябва да се доберем чак до Сен Жермен.

— Тогава да тръгваме — кимна Теса и забърза към външната врата. — Предполагам, че си наел кола?

Щом се качиха в колата и потеглиха от паркинга на хотела, тя въздъхна замечтано:

— Харесвам Париж. Често съм си мислела да купя малък апартамент някъде тук. В лявата част на града ще бъде чудесно. Сен Жермен например. Там се чувствам като у дома си.

Лорн я изгледа изненадано:

— В Сен Жермен къщите струват цяло състояние, но иначе си права. Мястото е много красиво.

— Не говорех за къща, а за малък апартамент, удобен за мен и детето. Ще бъде чудесно да има къде да избягаме за няколко дни от лудницата в Лондон.

— Защо не? — измърмори той, чудейки се дали да приеме насериозно думите й. — Аз също харесвам това предградие. Там живее странна смесица от аристократи и бохеми. Има много студенти, писатели и актьори. И исторически сгради, като гробницата на Наполеон, Академията и музеят на Роден. Но освен това има няколко колоритни свърталища на писатели и артисти.

— Знам. А какво ще кажеш за антикварните магазинчета, бистрата и художествените галерии? Наистина, прекрасно място за разходки.

— Ако го мислиш сериозно, през следващите дни можеш да се консултираш с местните агенции за недвижими имоти. Аз лично ще се радвам — каза Лорн, все още настроен скептично към намеренията й.

— Защо не? Ще бъде забавно. Истинско приключение — каза като че ли на себе си тя. — Всъщност кога започваш работа.

— Снимките започват в понеделник, но мен ме викат чак в сряда сутринта. Защо?

— Просто питах. А сега ми разкажи за Жан-Клод Делон.

— Вече ти разказах.

— Не, не си. Каза ми само, че е известен в културните среди и е твой приятел. Искам да знам нещо повече, за да не изглеждам пълна глупачка, когато ни запознаеш.

— Добре, да видим… той е известен журналист, автор на редица книги, изнася лекции по журналистика. Смята се за един от големите съвременни умове на Франция. Освен това е изтъкнат философ, нарежда се веднага след Бернар-Анри Леви. Гениален, чаровен и много добър приятел. Ще го харесаш и съм убеден, че ще прекараш добре.

— Откъде го познаваш?

— Запознахме се преди няколко години, когато с Гидиън, Тоби, чичо Уинстън и татко бяхме на почивка във вила Фавиола. Спомняш ли си онзи уикенд, когато решихме да се позабавляваме по мъжки? Жан-Клод ни посети с един приятел на Тоби и двамата веднага си допаднахме. Говорихме надълго и нашироко за театър и кино. Оттогава винаги ми се обажда, когато идва в Лондон, и ако имаме възможност, обядваме заедно.

— А има ли мадам Делон?

— Не, няма и не мисля, че някога е имало. Имай предвид, Жан-Клод има репутация на… жените бързо падат в мрежите му.

— Значи е млад? — заинтересува се Теса.

— Някъде около четирийсет и девет — петдесет години. Не съм сигурен.

— И къде ще е вечерята?

— Откъде да знам, скъпа? Той каза само: „Доведи сестра си на представянето. После организирам вечеря за приятели“. Това е.