Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (27)

26

Линет беше виждала това изражение на лицето на майка си само веднъж, когато брат й, първият син на Пола от Шейн, почина. Опустошение. Това беше. Пълно опустошение. „Като статуя на скръбта — си помисли, докато приближаваше с Теса към нея. — Мисли, че татко е мъртъв.“

Само мисълта за тази възможност стегна гърлото й и тя трябваше да призова цялата си воля, за да задържи сълзите в красивите си очи. „Не вярвам. И няма да повярвам. Щях да усетя. Както усеща Шейн.“ Линет мислеше за себе си като за истински келт, което означаваше: по-чувствителна, по-интуитивна от останалите. Връзката с баща й беше по-специална и ако нещо се бе случило с него, тя непременно щеше да разбере. Щеше да усети момента на смъртта му.

„Той е жив. Знам, че е жив“ — каза си тя. Знаеше също, че сега трябва да е силна заради майка си.

Тя се приближи до дивана, където седяха Пола и Емили. Двете жени бяха израснали заедно и бяха толкова близки, че хората ги мислеха за сестри.

Теса седна от другата страна на Пола и за изненада на Линет заговори:

— Не вярвам, че татко е мъртъв, мамо! Наистина не мога да повярвам. Ти каза, че срещата му е била в девет. Ако е така, значи е пристигнал в сградата точно когато първият самолет се е врязал в нея. Виж, можеш да проследиш часовете и минутите на екрана — посочи към телевизора. — Той не би влязъл в горящата сграда, нали?

Пола помилва по лицето дъщеря си. Мина време, докато се отърси от вцепенението и кимне. Пое въздух и каза глухо:

— Права си, Тес. Сестра ти ми каза същото. Но ми се иска да чуя гласа му… да се уверя, че е добре.

— Сигурна съм, че се опитва да се свърже с нас, скъпа — увери я Емили. — Уинстън ми каза, че в момента никой не може да се свърже с Ню Йорк. Сигурно линиите са претоварени или има някаква повреда.

— Опита ли се да изпратиш имейл до кабинета на татко? — попита Теса, но веднага помръкна отново. — Разбира се, че си се опитала. Сигурна съм, че си опитала всичко.

— Така е — обади се Линет и приседна на стола срещу тях. — Чичо Уинстън също опита да се свърже чрез редакцията на вестника на Четирийсет и втора улица. По новините казаха, че към девет и двайсет всички мостове и тунели към и за Манхатън са били затворени. В момента градът е изолиран от останалия свят, кой знае какво става с телефонните връзки.

— Просто трябва да се надяваме, че е жив, независимо от новините — измърмори Емили. — Виж, ами той дори може да не е отишъл на тази среща. Ако е видял, че става нещо, може просто да се е обърнал и да се е върнал в апартамента или в кабинета.

— Или да не е успял да стигне навреме — възкликна Теса.

— Ако е заседнал в трафика. Всичко може да се е случило, нали, мамо?

Пола взе ръката на дъщеря си в своята.

— Знам, че сте прави, но няма да се успокоя, докато не чуя гласа му.

— Или да получиш някакво съобщение от него. — Уловила странния поглед на майка си, Линет реши да действа. — Например по факса.

Пола изведнъж се оживи и се обърна към Емили:

— Наистина, не сме опитали да му пратим факс, Ем. Трябва веднага да го направим!

— Страхотна идея! — Линет изтича до бюрото на майка си. Грабна един лист от контейнера и надраска: „Мили Шейн, знаем, че днес си имал среща в Търговския център. Моля те, успокой ни, че си на сигурно място. С любов: Пола, Теса, Линет и Емили“.

Остави химикалката и го прочете на глас.

— Веднага го изпрати — развълнува се Емили.

— Да, скъпа, моля те, побързай! — прошепна майка й.

 

 

Пола се оттегли в съблекалнята, към която наскоро избиха врата за директна връзка с кабинета й. Имаше нужда да остане насаме със себе си, за да се успокои и да се вземе в ръце. Тя обожаваше дъщерите си, беше благодарна на Емили за загрижеността, но изведнъж закопня за тишина. Искаше да чуе собствените си мисли.

Вероятността Шейн да е загинал при атентата просто я подлудяваше. Тази мисъл бе непоносима за нея. Но колкото и да бягаше от истината, такава възможност съществуваше. Тя прогони ужасната мисъл от главата си, сви се на малката удобна кушетка и зарови лице във възглавниците. Дали наистина нейният любим се е оказал на погрешното място в погрешното време?

Лавината… и съзнанието й се върна десетилетия назад. Спомни си до най-малка подробност онзи ужасен ден, когато баща й и съпругът й загинаха от лавина. Тогава се бе случило точно това. Бяха се оказали на погрешното място в погрешното време. Всички повтаряха това, и лекарите, и близките им. Беше работа на бог или на природата. Но атентатът срещу Търговския център не беше божие дело, а човешко. Дело на терористи.

Изведнъж й стана студено и започна да трепери неконтролируемо. От страх. Не можеше да си представи живота си без Шейн. Те бяха израснали заедно, бяха неразделни приятели. Дори и когато пътищата им временно се разделиха и тя се омъжи за Джим Феърли, дори и тогава продължаваше да обича истински единствено Шейн. Тя го разбра скоро след сватбата и бракът й с Джим съвсем естествено започна да се разпада. Двамата се бяха разделили и после изведнъж той загина така нелепо… не, тя никога не бе искала подобна развръзка. Мечтаеше единствено за развод.

Разбира се, имаше голяма вероятност Шейн да е жив. Сигурно момичетата и Емили бяха прави. Не беше чудно да е закъснял за срещата си, да е видял какво става и да е избягал. Но дори да беше пристигнал по-рано, пак можеше да се спаси. Всички предположения бяха възможни. „Мисли позитивно — заповяда си тя. — Изправи глава! Оправи дрехите и косата си! Прогони страховете и мисли ясно и трезво!“

Пола стана, отиде до умивалника, изми лицето си, гримира се и среса косата си. Пое дълбоко въздух и се върна в кабинета си. Трябваше да поеме отговорността за семейството. Да запази спокойствие, докато нещата се изяснят.

Щом влезе в стаята, три чифта изпълнени с тревога и страх очи се насочиха към нея. Не беше в състояние да им се усмихне, но знаеше, че трябва да ги успокои, затова ги изгледа уверено и каза твърдо:

— Мисля, че трябва отново да опитаме да се свържем с Ню Йорк. — Погледна Линет и попита: — Успя ли да изпратиш факса?

— Не. Изглежда факсът е свързан с телефонната мрежа, така че… — Тя вдигна рамене. — Веднъж да оправят линиите, ще бъде доставен автоматично.

— Добре, би ли поръчала чай, скъпа? Емили, искаш ли да се свържеш пак с Уинстън. Може да е научил нещо повече. Теса, опитай се да набереш номера на апартамента в Ню Йорк.

— Разбира се — скочи от дивана Теса, доволна, че може да направи нещо за майка си, отиде до прозореца, извади мобилния телефон от джоба на сакото си и набра номера.

Линет излезе да потърси Джонел, една от секретарките на майка си, за да поръча чай. А Емили телефонира на мъжа си в редакцията на вестника.

Пола седна зад бюрото си и се замисли какво още би могла да предприеме. Възможностите не бяха много. Веднъж да се оправеше връзката с Манхатън! Без телефон и факс те наистина бяха напълно изолирани.

Сякаш прочела мислите й, Теса измърмори тихо:

— Нищо не става, мамо. Телефоните явно са изключени.

Пола кимна и погледна часовника си. За нейна изненада стрелките показваха почти четири следобед. Единайсет нюйоркско време.

Емили се приближи към нея и докладва:

— Току-що говорих с Уинстън. Той има същият проблем. Не е успял да се свърже и чрез интернет.

— Защото всичко е свързано с телефоните — обади се Линет, влязла в стаята в същия момент. После седна на дивана и се загледа отново в телевизора.

Джонел донесе чая и те седнаха около масата. Пиха мълчаливо, почти не говореха, потънали в собствените си тревоги и вперили поглед в малкия екран.

През следващия час телефонът на Пола едва не запуши. Всички се обадиха с надеждата да научат нещо повече; Уинстън, Гидиън, Тоби също се свърза с майка си, за да разбере дали Пола има вести от Шейн; Джулиан звъня няколко пъти на Линет, Лорн се обади от Париж. Когато по-късно чу гласа на Брайън, Пола го излъга, без да й мигне окото. Каза му, че Шейн не е бил в Търговския център по това време.

В един момент Линет премести поглед от телевизора към останалите и съобщи:

— Летището също е затворено. Манхатън е напълно изолиран от света. Татко няма да може да се прибере в близките дни.

Пола изгледа напрегнато дъщеря си:

— Ти си убедена, че татко ти е жив и здрав, нали, Лини?

— Да. Ще видиш, че всичко ще бъде наред. Скоро ще го чуем. Знам го със сигурност.

 

 

Дядо Брайън се обади отново, Индия и Еван телефонираха от магазина в Лийдс. Помощникът на Шейн, Едгар Медсън, звъня четири пъти под различен предлог. Пола знаеше, че Едгар е изплашен и й звъни, защото гласът й го успокояваше. Понечи да го покани в кабинета, за да не е сам в тези мъчителни часове, но в последния момент промени мнението си. По-добре беше той да си остане в офиса в Мелфеър, в случай, че Шейн успееше да се свърже с онзи номер.

За пореден път погледна часовника си. Добре поне, че Дезмънд се бе прибрал от колежа тази неделя. Емси също беше в Пенистоун Роял. Залисани по своите коне, те едва ли бяха разбрали какво става. И двамата знаеха, че баща им е останал в Ню Йорк, но нито един от тях нямаше представа, че днес той има уговорена среща в Търговския център.

Тя се облегна назад, отпи от втората чаша чай, донесена преди минути от Джонел, и огледа стаята. Емили отново беше до прозореца и вероятно говореше или със собствения си кабинет, или с Уинстън. Теса беше до Линет. Двете бяха изцяло погълнати от трагедията, която се разиграваше в Манхатън. Пола също се загледа и през следващите петнайсет минути трите не отместиха погледи, хипнотизирани от страшната гледка. После настъпи затишие, няколко анонса и кадрите се завъртяха отново.

Линет хвана дистанционното и започна да върти програмите от Си Ен Ен на Скай Нюз, оттам на Би Би Си, после на Ай Ти Ви. Накрая спря на Ай Ти Ай Ен, тяхната собствена независима телевизия. Тя беше част от „Харт Медия Интернешънъл“, управляваше се от Уинстън и Тоби и имаше пряка връзка със Си Ен Би Си в Ню Йорк.

Майка й се присъедини към тях и се загледа отново, когато един от телефоните иззвъня. Отиде до бюрото, за да отговори, и откри, че я търсят по частната й линия. Сърцето й се сви. Вдигна с треперещи пръсти слушалката и каза тихо:

— Пола О’Нийл?

— Аз съм, скъпа.

— Шейн! Ох, Шейн! Слава богу, ти си добре! Полудях от тревога за теб. Тук всички сме в паника… — Не довърши, тъй като не беше в състояние повече да сдържа сълзите си. Тялото й се разтърси от ридания. Седна бавно на стола.

— Предположих, че сте се разтревожили. Не плачи, скъпа. Аз съм добре. Не можах да се свържа по-рано, любов моя. Не мога да се свържа дори с кабинета си в Ню Йорк, нито с апартамента. Линиите са претоварени, предполагам, че в отделни райони дори са прекъснати.

— Шейн, тук сме с Теса, Линет и Емили. И трите ти изпращат целувки. И трите искат да говорят с теб. Но първо ми кажи какво се случи. Как успя да се измъкнеш от Търговския център? Това е истинско чудо.

— Изобщо не бях в сградата — отвърна Шейн и тя долови сподавено ридание. — Томас Меркадо, човекът, с когото имах среща, ми се обади сутринта в осем и ме помоли да отида в девет и половина вместо в девет. Трябвало да закара сина си на училище. Към девет и двайсет попаднах в задръстване и така и не стигнах до Кулите. Но видях всичко, Пола. Беше невъобразимо… трудно ми е да ти го опиша. Преди минути осъзнах, че няма какво повече да правя тук и трябва да се измъкна към горната част на града. Бяхме заградени с бариера. В крайна сметка ми се наложи да зарежа колата. Шофьорът тръгна с мен. Щом се измъкнахме, веднага започнах да ти звъня, както и на всички останали, но успях да се свържа едва сега.

— Истински късметлия си, Шейн — произнесе задавено Пола и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Аз съм най-големият жив късметлия, мила — отвърна той. — Южната кула се срути около десет часа, а северната — към десет и половина. Пожарникарите започнаха да крещят: „Спасявайте се“, и аз хукнах презглава. С шофьора ми и всички останали. Просто летяхме из улиците. Грохотът беше потресаващ. Никога не съм чувал подобно нещо. И никога няма да го забравя.

— Ох, Шейн, какъв късмет извадихме двамата с теб… — Тя помълча, благодари на бога без думи, после каза бодро: — Давам ти Линет.

Линет, Теса и Емили се изредиха на телефона, накрая Пола отново пое слушалката.

— Предполагам, че в близките два дни няма да успееш да се измъкнеш оттам?

— За съжаление е точно така. Всички летища са затворени. Но мисля, че към края на седмицата ще ги отворят.

— Божичко, направо съм невъзможна! Дори не те попитах къде се намираш в момента.

— В апартамента съм. Въртя телефоните в Лондон от няколко часа и в първия момент дори не повярвах, че съм успял да се свържа. Сега ще се опитам да звънна на татко. Моля те, обади му се след десетина минути и му кажи, че съм добре, в случай че не успея.

— Бъди спокоен. Обичам те, Шейн.

— Аз също, скъпа.