Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (22)

21

Лорн опаковаше багажа си за уикенда, когато мобилният му телефон иззвъня:

— Господин Феърли, Винсент се обажда.

— Здравей, Винсент. Сигурно са ме търсили по телефона. Или ми се обаждаш за нещо друго?

— Търсиха ви, господин Феърли. Преди няколко минути се обади мъжки глас и попита за госпожа Лонгдън, после за вас. Както ни инструктирахте тази сутрин, операторът каза, че никой от семейството не е отсядал при нас.

— Много добре. Случайно се оказва, че е казал истината. Сестра ми вече напусна Париж, а аз излизам след половин час. Ще се върна в края на уикенда. Но въпреки това не вписвайте имената ни в регистъра и не допускайте телефонни обаждания в стаята. И независимо кой се интересува — ние не сме тук.

— Разбирам, господин Феърли. Пожелавам ви приятно изкарване на уикенда.

— Благодаря, Винсент. Предполагам, че мъжът, който ни е търсил, не си е оставил името, нали?

— Не, наистина, но операторът е разпознал по акцента му, че е англичанин.

— Ясно. Добре, ще се обадя през уикенда да проверя какво става. При всички случаи записвайте телефонните обаждания за нас и запазете записите. Ще ги прегледам, като се върна.

— Ще бъде направено, сър.

Управителят затвори телефона. Лорн довърши подреждането на багажа си и се премести в спалнята на Теса. Извади малкия куфар и зачете списъка, който му бе продиктувала по телефона: нощница, халат, бельо, обувки с нисък ток и сандали без ток.

За няколко минути струпа всичко на леглото и отново погледна в листчето. Оказа се, че сестра му иска и тоалета си от четвъртък вечерта. Белия ансамбъл на Маноло Балми и перлените обици. Прибави и него, както и други нейни дрехи, с които я харесваше, и затвори куфара.

В банята намери четката и пастата за зъби и ги пъхна в чантичката й с гримовете заедно с четката за коса.

След половин час беше напълно готов с целия багаж. Върна се в хола и позвъни от мобилния си телефон в Пенистоун Роял.

— Пенистоун Хаус? — отговори Маргарет.

— Здравей, Маргарет — каза Лорн със специалния си тон, пазен само за нея. — Как си, Маги? Надявам се, че не те товарят с много работа? Знаеш, че трябва да се пазиш, нали?

— Ох, Лорн! Колко се радвам да чуя гласа ти! — възкликна тя. — Как е Теса?

— И двамата сме много добре. Наслаждаваме се на Париж. Всичко наред ли е в къщата?

— Всичко е под контрол — увери го тя. — Предполагам, че търсиш сестра си?

— Да, така е. Благодаря ти, Маргарет!

— Сега ще я извикам. Предай моите поздрави на госпожица Теса. Сега да не си посмял да затвориш. Ще те оставя на изчакване. И да се пазиш, момчето ми.

„Странно как нарича Теса с малкото й име и добавя отпред «госпожица» — усмихна се Лорн. — Но към мен никога не се е обръщала по този глупав начин, слава богу! За нея съм си просто Лорн.“

Маргарет беше с тях още от времето, когато двамата бяха бебета. Сякаш беше част от семейството. Въпреки че имаше моменти, когато се отнасяше с тях стриктно по етикета, сякаш изведнъж слизаше на земята и осъзнаваше, че е само прислужница в дома.

— Ало? Линет е на телефона — чу гласа на сестра си.

— Здравей, сестричке. Просто проверявам как са нещата.

— Всичко е наред. „На Западния фронт нищо ново.“ И да знаеш, че предпочитам твоето „сестричке“ пред онези пернати прякори.

Лорн се изсмя, но веднага стана сериозен:

— Слушай. Искам да ти кажа какво стана тук.

— Всичко е наред, нали, Лорн?

— Всичко е наред. Но двамата с Теса ще отсъстваме за уикенда. Ще прекараме известно време във вилата на един мой приятел. Жан-Клод. Мисля, че миналата година те запознах с него. Не знам дали си спомняш. Бяхме с мама и татко и спряхме в Париж на път за Южния бряг.

— Че коя жена би го забравила? Той е невероятен мъж. Значи, ще прекарате уикенда в провинцията с него. Прекрасна идея.

— Той ни покани и аз не бях сигурен, но когато ти ми каза, че Марк и Джонатан са в Париж, реших, че е по-добре да приема поканата му. Може и да не се сблъскаме с двамата, но знае ли човек? По-добре да не разчитаме само на късмета.

— Нали не мислиш, че се готвят да направят нещо на Теса или на теб? — разтревожи се Линет.

— Кой може да каже със сигурност, Лини? Джак ги подозира във всичко, така че предпочитам да не рискувам. Не мога да ти опиша колко се радвам на тази покана, особено след като управителят ме уведоми, че някакъв англичанин е търсил Теса по телефона. После попитал за мен. Сигурен съм, че не е никой от фамилията, защото всички имате мобилните ни телефони. Освен това щяха да си оставят имената.

— Прав си. Добре, че Теса се е съгласила да дойде с теб.

— Прие без проблеми. Знам, че не иска да ме лишава от спокойствието и тишината на природата. Тя разбира, че ми трябва тишина, за да уча репликите си.

— Освен това ще ви подейства освежаващо. И там ли е горещо?

— Като в пещ. Така че няма да сме в града, но мобилните ни телефони са на ваше разположение. Ще държим връзка. Знаеш, че се тревожи за Адел.

— Знам. Радвам се, че ще я изведеш малко сред природата.

— И аз. Голяма целувка за моята малка сестричка. Скоро ще се чуем пак.

— Обичам те, Лорн.

Той затвори и за момент се замисли за Жан-Клод. Идеята да прекарат уикенда в провинцията беше негова. Беше му телефонирал отново преди два часа и бе предложил да заминат още тази вечер, за да разполагат с повече време за почивка. Настоя да събере багажа и да отиде до апартамента му за едно питие. Когато Лорн се бе поколебал заради Теса, която може би щеше да има нещо против, той го бе уверил, че с нея всичко е наред. След няколко минути му се обади и самата Теса. Гласът й звучеше бодро, личеше си, че е в отлично настроение, и бързо му продиктува нещата, които искаше да вземе със себе си. Така че като че ли наистина всичко беше наред.

Той скочи от мястото си, сложи сценария, бележките си и някои други дреболии в ръчната си чанта и се обади на рецепцията. Поиска да пратят момче за багажа и забърза към спалнята, за да вземе сакото си. След десет минути таксито му вече прекосяваше Париж на път за улица „Вавилон“.

„Кло Фльори“ се намираше в частен парк в края на гората на Фонтебло. Жан-Клод вкара колата през желязната порта и Теса възкликна от изненада. Къщата беше в края на късата алея. Издигаше се на фона на синьото небе, изумително красива в приглушената светлина на отиващия си ден. Прозорците й не светеха, но стъклата им блестяха, озарени от последните слънчеви лъчи. Какво прекрасно посрещане.

Изведнъж осъзна, че това наистина не беше замък, както го определи брат й само за да подразни Жан-Клод. Неслучайно той веднага възрази. С пълно право я нарече просто вила. В четирите й ъгъла имаше по една кръгла кула и всяка една от тях беше със син плосък покрив с конична форма. Имаше четири комина и прекрасни тесни прозорци, толкова много, че тя не можа да ги преброи. Вляво от къщата се виждаха няколко по-ниски постройки. Теса реши, че са стари конюшни. Вдясно тъмнееше горичка с високи дървета. Беше наистина стара постройка, виждаше се ясно по заоблените от времето каменни стъпала и бледорозовите тухли. Вероятно беше някъде от осемнайсети век, доколкото можеше да прецени.

Колкото повече я приближаваха, толкова повече Теса се убеждаваше, че досега не е виждала такава красива сграда. Цял живот щеше да помни първото си впечатление от нея. Тя се изненада от силата, с която я привлече вилата. По принцип не се интересуваше много от архитектурата и вълнението, което изпита, щом я видя, беше нещо ново и необичайно за нея. Но може би всичко се дължеше на факта, че „Кло Фльори“ беше негова собственост, следователно част от него.

Две минути по-късно Жан-Клод паркира пред главния вход, който се отвори веднага. Млад мъж с бяла ливрея на иконом, като тази на Хаким, се спусна бързо по стъпалата и ги поздрави ентусиазирано. Жан-Клод ги запозна с Жерар и ги поведе в къщата. Жерар остана да внесе багажа.

— Елате да ви покажа стаите — каза и се заизкачва по широките стъпала на централно стълбище, оградени с полирани до блясък махагонови перила. — Трябва да разопаковам кошницата с храната, за да решим какво да вечеряме.

— Теса е страхотна готвачка — уведоми го с гордост Лорн. — Тя ще ни приготви нещо.

Жан-Клод прие с изненада този факт.

— Няма много за готвене. Лурдес е напълнил кошницата с готови ястия. Трябва само да ги затоплим. Но, разбира се, ще й позволим да ни сготви утре.

— Ще ми е приятно да приготвя нещо за вечеря — зарадва се Теса. — Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Mais oui… чудесна идея.

Тя го изгледа, осъзнавайки, че думите му не звучат много ентусиазирано, но не каза нищо. Последва го мълчаливо по коридора. Някъде по средата на редицата от стаи той спря, отвори вратата и се обърна към Лорн:

— Заповядай, mon vieux. Сигурен съм, че ще ти хареса.

И го покани с жест.

Теса надникна вътре и призна, че стаята изглежда великолепно с изрисуваните на ръка в синьо и бяло тапети с флорални мотиви. Същият мотив присъстваше и върху завесите и на покривката на леглото, а килимът беше син.

— Благодаря, Жан-Клод. Това е любимата ми стая. Ще се видим долу след няколко минути — усмихна се Лорн и на двамата и затвори вратата след себе си.

Те продължиха до края на коридора. Жан-Клод спря пред последната врата.

— Ти си тук, Теса. Надявам се да ти хареса.

Натисна дръжката и я пусна да влезе.

Стаята беше в необичаен цвят, наподобяващ стар пергамент с щамповани розови пъпки и зелени листа. Цветовете бяха толкова убити, че човек добиваше усещането, че тапетите са от незапомнени времена, и неусетно сам се пренасяше в отминала епоха. Както в стаята на Лорн мотивът се повтаряше върху всяко парче плат. Тя огледа огромната спалня, красивата тоалетна масичка и старинната ракла и въпреки че им се възхити, не се зарадва.

— Е, какво ще кажеш? — попита я нетърпеливо той.

— Много е красива — измърмори тя и се усмихна, но усмивката й бързо угасна.

Той забеляза промяната в настроението й и веднага разбра причината. Отвори една врата и каза:

— Аз съм там, ако ти потрябвам. Това е моята стая. Искаш ли да я разгледаш?

Настроението й се оправи веднага и тя го последва в другата стая. Той я чакаше в средата на стаята. На чувствителните му и едновременно с това чувствени устни заигра лека усмивка. Прегърна я и докосна косите й с устни.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Реших, че искаш да се отървеш от мен — прошепна тя.

— Това никога не би могло да се случи, cherie. Je suis la. Toujours.

— Къде ще спя аз? В моята стая или при теб? — попита тя все още шепнешком.

— Изобщо не си прави сметката, че ще спиш някъде другаде, освен в моето легло. Но мисля, че е добре да сме дискретни заради теб и положението, в което се намираш. Затова се постарах да имаш собствена стая. Разбира се, ще я ползваш само за гардеробна. — Той я отдръпна от себе си, наведе се и я целуна по носа. — Баща ми казваше, че дискретността върши повече работа от смелостта.

По-късно Теса слезе в кухнята и очите й светнаха, когато видя с какво разполага. Помещението беше просторно, в провинциален стил, строено изцяло от светъл камък, само около мивката и печката бяха наредени плочи от Прованс. Таванът беше висок и светъл, с много прозорци. В същото време тук имаше всички удобства на съвременната кухня и тя зарадвано възкликна:

— С удоволствие ще готвя тук, Жан-Клод.

Той се засмя от сърце.

— Нямам търпение да опитам от твоите кулинарни фантазии. Но се страхувам, че тази вечер наистина ще трябва да се задоволим с приготвеното от Лурдес.

— Разбира се — отвърна тя.

Последва го до голямата дъбова маса и разгледа извадената от кошницата храна: селска патица в гърне, корнишони, нарязана домашна шунка и картофена салата със сметана, кутия хайвер от белуга и голяма бутилка с тъмночервено шери.

— Цял пир — измърмори Теса.

— Освен това Жерар току-що ми каза, че има пита и прясно сирене, така че няма да умрем от глад.

— Ох, през цялото време се страхувах от това — засмя се тя. Лорн се появи на вратата и двамата го посрещнаха с одобрителен поглед. В белите си спортни панталони и черната ленена риза той изглеждаше съвсем млад и много красив.

— Ох, и двамата сте се преоблекли, а аз дори не помислих — поклати глава Теса. — Трябва да си сменя дрехите…

— Не е необходимо, cherie — сложи ръка на рамото и Жан-Клод. — Изглеждаш прекрасно и така.

Тя го погледна с любов и попита:

— Може ли да получа чаша студена вода? Много съм жадна.

— Аз ще поема ролята на сервитьора — вдигна ръка Лорн. Отиде до хладилника, наля една чаша от бутилката и се обърна към приятеля си: — Ти какво ще желаеш, Жан-Клод.

— Розово шампанско — отвърна той. — Ще го намериш някъде навътре. Жерар винаги държи една бутилка в хладилника.

Лорн отново се обърна към хладилника и извади бутилка розе.

— Ето я — вдигна я над главата си той. — Мисля, че и аз ще избера същото. А сега бързо навън! Ще донеса напитките на терасата.

— Чудесна идея — кимна Жан-Клод, хвана ръката на Теса и я поведе към остъклената врата за терасата, като й прошепна: — Не се безпокой за храната. Жерар ще нареди масата след минутка.

Вратата ги отведе на дълга тераса, която опасваше цялата задна част на къщата. В единия край имаше красива бяла масичка от ковано желязо и столове.

— Каква прекрасна вечер! — възкликна Жан-Клод, когато се настаниха около масата. — Толкова се радвам, че избягахме от Париж поне за малко! Няма нищо по-хубаво от лятна вечер на село. Бях забравил колко красиво е в „Кло Фльори“. Отдавна не съм идвал.

— Наистина е очарователно. Съгласна съм с теб, че идеята да излезем от големия град е добра. „Кло Фльори“. Хубаво име. Означава поляна с цветя, нали?

— Точно така. Когато открих къщата, тя вече беше наречена с това име. Но беше ужасно занемарена, направо руини. Сестра ми Мари-Лаура ми помогна да я възродя за нов живот. Утре ще имаш възможност да се запознаеш с нея. Тя и съпругът й ще дойдат на обяд.

— Нямам търпение — усмихна се Теса. Искаше да научи повече за него и сестра му беше добър източник за тази цел.

Тя се облегна на стола и се загледа в ясното небе над тях. Сега то бе станало наситеносиньо и първите звезди вече им намигаха отгоре. Изглеждаха толкова близо до земята, че й се прииска да протегне ръка и да си откъсне една. Градините наоколо бяха съвсем тихи. Само листата шумоляха от лекия ветрец. Чуваше се и един странен звук, който не можа да определи.

— Откъде идва този шум — погледна тя към Жан-Клод.

— Les grenouilles… Жабите… в езерото на края на поляната.

— Ох, разбира се. Знаех си, че съм го чувала и преди. В имението на майка ми в Йоркшир също има езеро.

Жерар се появи на терасата и каза:

— Monsieur, s’il vous plait, c’est un appel telephonique pour vous.^[1]

— Извини ме, Теса — измърмори Жан-Клод и стана от масата.

Тя затвори очи и се замисли. Дали някога се бе чувствала така спокойна? Така завършена и удовлетворена? Дълбоко се съмняваше. Марк не знаеше какво е спокойствие. Непрекъснато тичаше нанякъде като дервиш. Винаги намираше от какво да е недоволен. Никога не се спираше, за да се огледа около себе си. Нямаше представа какво става извън него. Беше толкова себичен, толкова съсредоточен в собственото си его. Тя нямаше търпение всичко да свърши и най-после да бъде наистина свободна, разведена жена.

Чу Лорн и Жан-Клод да идват към нея, отвори очи и се изправи на стола си. Жан-Клод й подаде чашата с вода. Лорн седна от другата й страна и се обърна към приятеля си.

— Жан-Клод, исках да те питам защо нарече книгата си „Воини“ с английската дума, а не с френската?

— Помислих си, че английската е по-звънлива. И носи по-богат смисъл. Издателите се съгласиха с мен. Освен това мисля, че всеки познава английската дума. Не мислиш ли, че е по-популярна от френската?

— Да, абсолютно си прав. Всеки народ познава английската дума за воин.

— По-рано днес те попитах защо се интересуваш от войната, защо излагаш живота си на опасност. Но ти не ми отговори — обади се Теса. — И така… защо го правиш, Жан-Клод.

— Вероятно, защото обичам да бъда в центъра на събитията. Винаги съм работил така. Още от млад журналист съм там, където се водят военни действия. Понякога мисля за себе си като за военен репортер.

— Но тези войни са страшни. Все едно, че попадаш в ада — потръпна тя.

— Войната наистина е адът тук, на земята, и все пак ние продължаваме да водим войни — въздъхна леко Жан-Клод. За част от секундата лицето му посивя, но той тръсна глава и продължи: — Ще се научим ли някога? Не вярвам, освен ако човекът не промени природата си, което не изглежда много вероятно, нали? Изглежда, войната е… важна част от живота ни на тази планета. Никога няма да престана да се чудя защо това е така. Имам нужда да го проумея, да разбера себе си и човешката раса. Мисля, че затова непрекъснато се подлагам на изпитания.

За няколко минути на масата настъпи гробна тишина. Най-накрая Жан-Клод се прокашля и се засмя.

— Достатъчно за войната. Нека да се отпуснем и да се насладим на щастието си. — Погледна към Теса и добави. — На нашето неочаквано щастие.

Тя му се усмихна с любов.

Лорн проследи размяната на погледи и вътрешно се поздрави. „Изглежда, между тях всичко върви добре — си каза. — Знаех си, че са един за друг.“ И се усмихна вътрешно, убеден, че е постъпил правилно, като ги е събрал.

Но Теса все още мислеше за разговора им и от устата й неволно се отрони:

— Ще се тревожа за теб, ако отидеш да отразяваш друга война.

Жан-Клод не отговори. Взе ръката й в своята, вдигна я към устните си и я целуна. После заговори за филма на Лорн. Все още държеше ръката й, когато Жерар дойде да им съобщи, че вечерята е сервирана.

 

 

Много по-късно, докато държеше спящата Теса в прегръдките си, той се загледа в тавана и се замисли за нея.

Спомни си, че преди много време му бяха задали въпроса, дали вярва в любовта от пръв поглед.

Любовта беше опасно нещо. И въпреки това той бе убеден, че в момента е влюбен. Сърцето му подсказваше, че и тя изпитва същото към него. И все пак се страхуваше. Той нямаше време за губене. Беше на петдесет и три.

Тя беше прекалено млада за него. Само една година по-голяма от сина му. От друга страна, беше доста зряла за възрастта си, интелигентна, образована и добре възпитана. Притежаваше всичко, което той търсеше в една жена.

Бяха се открили в един-единствен миг… и за един ден бяха слели душите си. Какво значение имаше възрастта?

Тя беше неговата съдба, той беше сигурен в това. И нямаше да се откаже.