Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (30)

29

Лятото на 1950

Мили спомени заляха Ема, когато зърна пощенския печат на писмото. Уелс. Веднага разбра от кого е, познаваше отлично този почерк. Отвори го нетърпеливо и бързо зачете.

27 май 1950 г.

„Скъпа госпожо Харт,

Аз съм в Ронда, на посещение при родителите си в Долините. Чудесно е, че ги виждам отново. Смятам скоро да пътувам за Лондон. Надявам се да намерите време да се видим на обяд или поне на чаша чай. Ще отседна в хотел «Хайд парк» към края на следващата седмица. Очаквам да се чуем и да се видим.“

Ваша Глинис

Ема сгъна писмото, върна го отново в плика, пресегна се за чист лист и написа:

1 юни 1950 г.

„Скъпа моя Глинис,

Каква прекрасна изненада, да получа вест от теб! Силно се развълнувах, като узнах, че отново си на острова. Ще се радвам много да те видя отново след толкова години. Нямам търпение! Моля те, обади ми се веднага, щом пристигнеш в Лондон, за да се уговорим да обядваме заедно.“

С много обич: Е.Х.

Сгъна писмото, пъхна го в плик, адресира го и му сложи пощенска марка. Облегна плика на нощната лампа и за миг се загледа в него. На устните й се появи щастлива усмивка. Да види Глинис отново беше наистина радостно събитие. Нейната бивша секретарка й липсваше много… липсваха й красивото й лице, смехът й, чарът й, грацията й и нейният напевен уелски акцент. Нямаше представа как изглежда сега тя. Никога не й беше изпращала своя снимка.

Ема избута стола назад, стана, отиде до големия прозорец и се загледа в любимите си хълмове. Беше прекрасен ден — слънчев и топъл — и небето беше синьо като цвета на незабравката.

Ако времето се задържеше така, щяха да се радват на едно прекрасно лято. От сърце се надяваше да е така. Миналата година лятото беше дъждовно и тя имаше чувството, че живее не в Англия, а в сърцето на тропическа гора през дъждовния период.

Тази година мислеше да прекара по-голямата част от времето си в Йоркшир, макар че трябваше да отскочи и до вила Фавиола в Южна Франция.

Въпреки че войната бе свършила преди пет години, по вилата все още имаше много ремонтни работи. По време на окупацията в нея се бяха настанили нацистки офицери и бяха нанесли сериозни щети на къщата и двора. Миналото лято успя да възстанови доста неща, но остана голяма част, която имаше нужда от допълнително внимание.

Вероятно щеше да прекара там август и септември. Блеки й беше обещал да я придружи, защото тя имаше нужда от експертната му оценка и съветите му. Ема често го дразнеше, като му повтаряше, че в сърцето си все още е зидар, какъвто беше, когато го срещна преди четирийсет години. Той се смееше с нея, забавляваше се с нейните закачки и си спомняше онези дни с носталгия. Тогава и двамата бяха бедни и крояха планове как да променят съдбата си.

Ема погледна часовника си и установи, че е едва единайсет. Значи имаше време за една разходка из хълмовете. Обърна гръб на величествената гледка, прекоси стаята и седна отново зад старото си бюро в стил крал Джордж. Довърши кореспонденцията, обади се в магазина в Лийдс и на секретарката си в Лондон, после изтича бързо до спалнята и смени обувките си.

След няколко минути вече бързаше обратно надолу. Но не забрави да влезе в кухнята.

Хилда се стресна, щом вратата се отвори, и бързо се обърна.

— Ох, божичко! Как само ме уплашихте, госпожо Харт. Така може да ми се пръсне сърцето.

— Извинявай, Хилда. Само исках да те предупредя, че излизам на разходка. Имам нужда от свеж въздух. Мисля да обядвам към един и половина. Това устройва ли те?

— Един и половина е много добре, мадам. Мисля да ви приготвя писия на фурна и пържени картофки с пресен грах. И карфиол от градината. Ще го задуша, както го обичате. С корени от магданоз. Какво ще кажете, госпожо Харт?

— Много добре, Хилда. Когато се върна, трябва да обмислим и утрешната вечеря. Утре е петък и както обикновено господин О’Нийл ще се прибере. Искам да му приготвиш някои от любимите му блюда. Освен това ще дойдат госпожица Дейзи, господин Еймъри и малката Пола.

Хилда се усмихна:

— Ох, госпожо, каква кукличка е това мъниче! Тук всички сме влюбени в нея, да знаете.

— Да. Тя наистина е прелестна, Хилда. И си го знае.

Хилда се засмя, после се обърна към печката и се замисли за утрешната вечеря.

Ема пое по любимите си хълмове. Беше десетгодишна, когато студената и самотна красота на тази земя я бе покорила. За някои хора земята на Йоркшир беше сурова и неприветлива, но тя я намираше за успокояваща. Черпеше сили и решителност от тишината на тези хълмове, прострели се оттук чак до хоризонта. И никога не се чувстваше самотна и нещастна сред тях.

Уверено се закатери към върха, загледана в прегорялата суха трева наоколо. По това време на годината тук винаги беше така. В края на август камбанките щяха да цъфнат и да покрият голите склонове с виолетова мантия. Едно виолетово море, къдрено от лекия летен вятър.

Най-после достигна върха и седна на любимото си място — камъка в нишата между два огромни скални къса. Черните монолитни скали се издигаха царствено над нея и както винаги тя беше покорена от красотата им. Сътворени от природата преди милиони години, те й приличаха на величествени скулптори, издялани от всемогъщ ваятел. Пред нея се разкриваше спираща дъха панорама, позната й до най-дребния детайл — заобикалящи я хълмове и в подножието им златни долини, между които се виеше реката, чиито води блестяха като течно сребро на юнското слънце.

 

 

Ема пое дълбоко въздух и усети аромата на земята. Той я отведе назад, в детството, тя затвори очи и видя майка си. Тя също обичаше хълмовете. Особено Върха на света. Един ден щеше да отиде отново там, както беше ходила толкова пъти с майка си и Едуин Феърли. Беше толкова отдавна! Тогава тя беше наивно младо момиче, без никакъв опит и се доверяваше на всеки.

Ема дочу слабо жужене на пчели и отвори очи. Видя ги да танцуват над цъфналия прещип и дребните планински цветя. В небето над тях малките конопарчета и чучулиги пърхаха с крилата си, устремени нагоре към яркото слънце. Беше наистина прекрасен ден.

Ема отново затвори очи и си представи Пол, както ставаше винаги, когато седеше на своя планински трон. Всъщност тя мислеше за него всеки ден по един или друг повод. Той беше винаги в сърцето й. Колко много й липсваше! Липсваха й неговият нетрадиционен хумор, любовта и съпричастието му, чарът и сарказмът му. Никога не бе срещала друг мъж като него и знаеше, че в целия свят нямаше втори Пол. Толкова копнееше за него… понякога повече, отколкото би могла да понесе.

И все пак имаше късмет в живота. Имаше верните си братя Уинстън и Франк и най-добрия си приятел Блеки О’Нийл. Имаше децата и внуците си, ето и новото внуче сега. Пола. Носеше името на дядо си Пол и му беше одрала кожата — тъмната екзотична красота и прекрасните виолетови очи.

Замисли се за сина си Робин и усети леко бодване в сърцето, когато се сети за неговата любов с Глинис. Трябваше да внимава да не се изпусне пред него, че тя е в Лондон. Той можеше да поиска да се срещне с нея.

Но може би нямаше да се случи нищо страшно, утеши се Ема. Глини й повтаряше непрекъснато в писмата си, че не желае да вижда Робин Ейнзли. Той се бе отнесъл зле с нея. Беше й разбил сърцето. Ема знаеше, че парченцата от разбитото сърце биха могли отново да се слепят, но Глинис очевидно не се интересуваше повече от Робин. Беше се омъжила за Ричард Хюс и двамата отглеждаха детето на сина й като свое. Какво повече можеше да иска една жена, освен добър съпруг, който я обича и я приема такава, каквато е? Глини беше щастлива жена.

 

 

— Изглеждаш много добре, Блеки — огледа го критично Ема и кимна доволно. — Направо… цъфтиш. Това е точната дума. Или може би… направо ми грабна сърцето, много си красив. И между другото, този костюм ти стои много добре.

Блеки отметна глава и се засмя гръмко.

— С това твое ласкателство ще стигнеш далеч, драга моя, и ако не те познавах добре, бих си казал, че имаш някаква скрита цел.

— Не ставай глупав. Разбира се, че нямам.

— Нали казвам точно това, Ема. Но за всеки случай да си кажа, че всичко мое е и твое. Без остатък. Знаеш колко те обичам, нали?

— Аз също, Блеки. Боже, от колко години сме приятели? Цял живот?

— Така излиза. Ах, какво сладко парче беше ти, момичето ми, само кожа и кости, но въпреки това зашеметяваща красавица. Като орхидея сред тръните на Феърли Хол. — Той въздъхна театрално и после каза сериозно: — Колко много време мина оттогава, Ем! Почти петдесет години. И смея да кажа, че все още си най-елегантната жена, която познавам. Виж се само, нагласила си се като за бал.

Тя се усмихна кокетно и отвърна:

— Не е за бал. Когато ми каза, че искаш да дойдеш малко по-рано, реших, че е по-добре да се приготвя отсега за вечерта.

— Изглеждаш прекрасно както винаги. Разбрах от Уинстън, че трябва да поднеса поздравленията си.

Тя го погледна недоумяващо. Зелените й очи се присвиха.

— Брат ти ми каза, че „Йоркшир Консолидейтед Нюзпейпър Къмпани“ е поела контрола над „Йоркшир Морнинг Газет“. Най-сетне е твой, скъпа. Успя да стъпиш на врата на Едуин Феърли. Отново си победител.

— Би трябвало отдавна да го знаеш, Блеки О’Нийл — отвърна тя и в гласа й се долови надменна нотка. Седна царствено на стола с абсолютно изправен гръб.

— Знам го, разбира се. Ти отдавна беше хвърлила око на този вестник. Кажи ми…

— Бях много търпелива. Имах срещу себе си слаб противник. Моите вестници са с най-голям тираж в Северен Лондон и бързо изядоха хляба на „Газет“ и на другите по-малки издания. Ако трябва да съм честна, „Газет“ работеше на загуба още от края на войната. Не ми беше трудно да го сравня със земята.

— И всичко това хладнокръвно премислено? — дръпна от пурата си Блеки и я изгледа замислено.

— Разбира се. И без никакви угризения. Едуин Феърли винаги е бил лош бизнесмен. Като адвокат е много по-добър. И по мое скромно мнение трябва да насочи силите си в тази област.

— Уинстън ми каза, че Едуин е продал голяма част от акциите си. Това е бил определено глупав ход. Така е отслабил позициите си.

Ема кимна.

— Той отдавна няма силни ходове. Но остана председател на борда и това го довърши.

— Защо?

— Защото положението на пазара беше кризисно и с продажбата си Феърли свали цената на акциите. Това обезпокои съдружниците му, но той игнорира мнението им. Смяташе, че постъпва правилно и не се замисли за тях. Те оттеглиха доверието си от него. Съсредоточиха се само върху собствения си банков баланс. Тогава се намесих аз. Направих им толкова щедро предложение, че просто не можаха да откажат. Освен това им обещах ново ръководство. Но признавам, основната работа свършиха парите. Естественото. Шумът на парите е най-големият изкусител. Ти ме научи на това, когато бях още съвсем зелена.

Той й се усмихна. Стана и отиде към терасата, загледан в зелената ливада пред нея.

— Уинстън ми каза, че най-накрая и Едуин е продал своя дял на „Харт Ентърпрайзис“.

— Така е. Нямаше избор.

— Той го нарече точка в твоя полза и аз съм съгласен с него. Но съм изненадан, че не си отишла на заседанието на борда.

— Защо да ходя? Уинстън отиде като мой представител.

— За да видиш поражението на Едуин.

Изведнъж в красивите й зелени очи засвятка студено и безмилостно пламъче. Тя вдигна гордо глава и изрече с леден тон:

— Преди четирийсет и пет години казах на Едуин, че не искам повече никога да го виждам. Така и стана. От къде на къде реши, че сега ще го направя? Не и ти, Блеки! Не и най-добрият ми приятел!

— Не ти предлагам да се срещаш с него — измърмори той и спомените изведнъж нахлуха в главата му.

Веднъж беше готов да стъпче с коня си Едуин заради това, което направи на Ема. И дълго време съжаляваше, че не го беше сторил. Мръсникът си го заслужаваше.

— Както и да е, всичко отдавна е минало — обади се тя. — Уинстън ми каза, че на съвета Едуин е изглеждал доволен. Доста странно, не мислиш ли? Според мен той не е видял задоволство, а по-скоро облекчение.

— Честно казано, не си представям Едуин да е останал доволен от положението. „Газет“ е бил собственост на три поколения Феърли. И сега той го изгуби.

Тя се засмя.

— Казвам ти, Блеки, това е облекчение. Аз свалих товара от плещите на Едуин. За втори път.

— Така е, драга моя — отвърна тихо Блеки, но очите му говореха друго.

Ала като се замисли по-сериозно, той изведнъж прозря, че вероятно Едуин наистина се е почувствал облекчен. Просто не бе разбрал, че зад всичко това се крие Ема.

— Бабо! Бабо! Бабо! Ето ме! — изпищя петгодишната Пола и затича с мъничките си крачета по терасата. Късата лятна рокличка хвръкна нагоре като крила на пеперуда. На лицето й сияеше невинна прелестна усмивка.

Ема стана бързо от стола и се спусна да посрещне внучката си.

— Не толкова бързо, миличка. Не искам да паднеш. — Грабна я в прегръдките си и я целуна по бузките. — Не бива да тичаш толкова бързо.

Детето я погледна сериозно, после се освободи от прегръдките й и затича към Блеки.

— Здравей, чичо Блеки! Здравей! Здравей!

Той се разтопи от удоволствие. Наведе се и погали черните копринени къдрици.

— Ах, драга моя, повярвай ми, ти си най-прелестното момиче в Англия. — Погледна я с любов той.

— Шейн. Искам Шейн, чичо Блеки! Къде е той? — заподскача Пола.

— На училище е, кукличке.

— Ще дойде ли утре да си играем?

— Със сигурност.

— Чудесно! — плесна с малките си ръчички тя.

Ема се засмя и Блеки я погледна. Изведнъж дъхът му спря. Дори и от такова близко разстояние тя изглеждаше като младо момиче. Червеникаворусата й коса блестеше като огнен ореол на слънцето. Стори му се толкова хубава… като тогава, когато преди много години беше срещнал своето малко умиращо от глад момиче тук, сред мъгливите хълмове, и я бе последвал до онази зловеща къща — Феърли Хол. И той неволно потръпна.

Ема забеляза настроението му, приближи се към него и го попита загрижено:

— Изглеждаш тъжен, Блеки? Случило ли се е нещо?

— Не, не и сега, драга моя. Не и сега.

Усмихна й се успокояващо, наведе се и целуна Пола по бузата.

— Но искам да знаеш, че все още си моето момиче от хълмовете. И ще си останеш такова до края на дните ми.