Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (3)

2

Теса Феърли Лонгдън стоеше на терасата и наблюдаваше как малката й дъщеря се суети като квачка около порцелановата си кукла Дейзи, плюшеното мече и парцалената кукла Реги. Беше ги наредила на столовете около детската масичка и сега им поднасяше чай.

Щом децата й най-сетне се умириха, Адел погледна към майка си и каза:

— Дейзи и Теди са заедно. Аз ще седна до Реги.

— Чудесно си го намислила, скъпа. Мисля, че ще са щастливи, както и да ги подредиш — усмихна се Теса и погледна с любов тригодишната си дъщеря.

Междувременно си напомни вечерта да извади парцалената кукла от коша с играчките. Реги беше много мръсна и скъсана, но детето си я обичаше. Теса отдавна бе разбрала, че куклата успокоява Адел, но трябваше да се пере на ръка, за да не се разпадне съвсем.

„Довечера — си обеща тя, — ще я изпера, ако успея да я измъкна от ръцете й.“

За нея беше истинска радост да е в Йоркшир с дъщеря си. Първата глътка спокойствие след раздялата със съпруга й Марк Лонгдън. Наведе се, прокара ръка по копринената коса на дъщеря си и прошепна в ухото й:

— Ще поработя малко в библиотеката, съкровище. Ако ти потрябвам, ме повикай.

Адел кимна и попита:

— На компютъра ли?

— Точно така — отвърна Теса с преливащо от гордост сърце. Каква умница беше тази нейна дъщеря! Най-любимото й същество в целия свят. След развода щеше да има повече свободно време и щеше да се посвети изцяло на нея. Целуна я по челото и с нежелание тръгна към библиотеката.

Днес Елвира имаше свободен ден и двете с Адел бяха сами. Теса се замисли за възможността да отиде до магазина в Харогейт с Адел, но в крайна сметка реши да си остане вкъщи. Да затвориш едно дете в кабинета в такова прекрасно утро си беше направо престъпление. Щеше да поработи тук върху реформите, а Адел щеше да се порадва на слънцето и на чистия въздух на терасата.

Теса отдавна бе открила, че библиотеката е най-удобното място за работа, когато беше в Пенистоун Роял. Помещението беше светло, просторно с високи тавани и боядисани в бяло стени. Беше тихо и спокойно място с библиотечни шкафове до тавана, които създаваха уютна работна обстановка.

Тя реши да се разположи до остъклената врата към терасата, където Адел можеше да си играе чак до обяд. За целта премести една маса, на която да работи. Така можеше спокойно да слуша разговора на Адел с мечето Теди, докато работи, и да е на нейно разположение, ако се нуждае от нещо.

Включи компютъра и работи без прекъсване двайсетина минути, нахвърли няколко скици за промяна на някои от етажите, като от време на време хвърляше поглед към терасата и се усмихваше на важните разговори между дъщеря й, Реги и мечето.

Адел беше умна и изобретателна в игрите, дори можеше да чете, въпреки че още нямаше четири годинки. Беше по-развита от връстниците си, но не до степен, която би подразнила. Мила по природа, тя печелеше симпатиите на всички с веселия си, но малко упорит нрав.

Адел сякаш разбра, че майка й мисли за нея, вдигна поглед и й подари една очарователна усмивка. Теса й помаха и се съсредоточи отново в работата си. Трябваше да помисли как да съчетае идеите си с площта, която предлагаше магазинът. Този проект беше важен за нея. Линет, братовчедка им Индия и Еван трябваше да обновят магазина в Лийдс. За нея бе определен Харогейт. „Хартс“ подновяваше всичките си магазини.

Телефонът иззвъня и тя едва не подскочи. Звъненето продължи и тя се зачуди защо никой не вдига слушалката. После се сети, че е сама в цялата къща. Елвира вече пътуваше за Лийдс, Маргарет беше на пазар в Рипън, а Еван бе потеглила с колата преди часове. Емси и Дезмънд не се бяха върнали от сутрешната си езда.

Стана, заобиколи огромното бюро до дивана и вдигна телефона.

— Пенистоун Хаус, моля?

Последва дълга пауза. После се чу мъжки глас:

— Теса? Теса ли…

И всичко замря.

„Сигурно е Тоби — помисли си тя. — Звъни ми от Ел Ей.“ Тя притисна слушалката до ухото си и извика:

— Тук е Теса Лонгдън. Кой се обажда?

Но отсреща никой не отговори. Тя остана така за момент, извика още няколко пъти „ало“ и ядосана затвори. След миг телефонът отново иззвъня. Тя грабна слушалката и изрече:

— Тук е Теса Лонгдън. Кой се обажда?

Чуваше само пращене и далечен шум на морски вълни.

— Ало! Ало! Не ви чувам!

Освен че се подразни, тя започна и да се тревожи. Братовчед й Тоби бе заминал миналата седмица за Лос Анжелис да се срещне с жена си и бе обещал да се обади. Нямаше съмнение, че е той. Сигурно й се обаждаше от мобилния си телефон. Връзката изведнъж прекъсна, тя тресна слушалката върху апарата и забърза към компютъра си. Но още преди да стигне, телефонът иззвъня за трети път. Отново вдигна и отново извика:

— Аз съм Теса? Кого търсите?

— Тес… — и гласът секна, преди да довърши името й.

Последва статичен шум и откъслечни, неясни думи. Теса извика няколко пъти „ало“ и „ти ли си“, но това не помогна.

Остана с притисната до ухото слушалка още няколко минути, накрая затвори и изруга Тоби наум. Толкова ли не е могъл да намери стационарен телефон?

Изведнъж й хрумна, че Тоби трябва да се е обаждал най-напред в кабинета и е разбрал, че си е вкъщи. Набра бързо номера и й отговориха веднага.

— Аз съм, Патси — каза забързано. — Мисля, че днес Тоби Харт ме е търсил от Щатите. От мобилния си телефон. Но връзката е много лоша. Ти чу ли се с него сутринта? Какво каза той?

— Не, Теса, Тоби не се е обаждал тук — отвърна Патси. — Всъщност днес телефонът, общо взето, мълчи. Само Джейн Листър се обади за поръчаната от теб рокля. Била готова. Щяла да я донесе. А, и Анита Мур се обажда. Иска да ти представи новата си козметична серия. Казах й, че ще се свържеш с нея в началото на другата седмица.

— Добре. Виж, ако Тоби се обади, кажи му да потърси стационарен телефон и да ми звънне оттам. Аз ще бъда в Пенистоун Хаус цял ден. И вечерта също.

— Ще му предам. Ще се чуем пак, нали?

Теса се върна в библиотеката и преди да продължи с работата си, несъзнателно потърси с поглед дъщеря си. Изведнъж дъхът й секна. Адел не беше до масата за чай.

Теса изскочи на терасата и огледа наоколо, но Адел не се виждаше никъде. Тя нямаше навика да се разхожда сама. Беше послушно дете.

Теса се разтревожи. Затича напред-назад, дори погледна под масата, и веднага забеляза, че парцалената кукла също липсва.

Къде можеше да е отишло детето? Може би беше долу, при стария дъб? Тя хукна към основата на полегатия склон. Там имаше вековен дъб с огромна корона, под чиято сянка Адел обичаше да си играе. Но под дъба нямаше никого.

„Ами ако се е опитала да слезе от терасата по стръмните стъпала отзад“ — й мина през ума и усети, че паниката я завладява. Хукна обратно към терасата и сякаш прелетя над стъпалата. Вече си представяше ужасяваща картина — дъщеря й лежи безпомощна в подножието на стълбите. Но Адел не беше там. Теса се обърна и не разбра как стигна до предната част на къщата. Наоколо нямаше жива душа — не се виждаха нито момчетата от конюшнята, нито градинарят. Беше зловещо тихо, сякаш беше съвсем сама в цялото имение.

Стигна до входната врата и прехапа устни. Беше открехната, а това бе необичайно. Винаги я заключваха, за да се предпазят от натрапници и крадци. Влезе в преддверието и извика:

— Адел! Адел! Чуваш ли ме?

Отговор не последва.

Никой не затича към нея, не чу и стъпки.

Изведнъж й хрумна, че Адел може да е изтичала до кухнята да помоли Маргарет за любимите си шоколадови пръчици. Така масата й за чай щеше да е съвършена. Хукна по коридора и се втурна в кухнята. Но там нямаше никого. Сърцето й се сви. Сълзите премрежиха погледа й. Тя спря за миг, облегна се на стената да си поеме дъх и да се поуспокои, за да помисли трезво къде може да отиде едно тригодишно момиченце.

Излезе отново пред къщата и тръгна по алеята за колите.

— А сега накъде — запита се на глас.

Струваше й се, че може би е тръгнала към съседните градини. Трябваше да намери всички и да започнат издирване. Да открие Уигс, а може би и двете момчета от конюшнята. Пенистоун Хаус бе заобиколен от обширни зелени пространства, а отвъд тях имаше гъсти гори.

— Госпожо Теса! Госпожо Теса!

Викът на Уигс я накара да подскочи. Градинарят бързаше към нея с парцалената кукла в ръце. Затича се към него и извика:

— Къде я намери?

Той протегна ръка и й подаде куклата.

— На завоя на алеята за колите — посочи с ръка. — Нали знаете, онзи завой, точно преди да излезете на главния път?

Теса притисна куклата към гърдите си и изхълца:

— Не мога да открия Адел. Изведнъж изчезна и нямам представа къде може да е. Трябва да започнем издирване.

Уигс зяпна от учудване.

— Аз си мислех, че сигурно е изпуснала куклата, преди да се качи в колата.

— Каква кола? — извика Теса. Очите й горяха от напрежение. — Тук е имало кола?

— Да. Чух свиренето на гумите, когато потегляше. Едва не прегази едно от понитата. Събори го и двете конярчета хукнаха след него, викаха на шофьора да спре, но той продължи — заговори бързо Уигс и се опита да се освободи от Теса, която го държеше за раменете и го разтърсваше с всички сили.

Тя пребледня. Краката й се подкосиха и ако Уигс не я бе подкрепил, щеше да се свлече на земята.

Марк. Сигурно е бил Марк. Боже господи, кой друг можеше да бъде? Той е откраднал детето й. Затвори очи и закри лицето си с ръце. Тялото й трепереше неистово.

— По-добре да влезете вътре, госпожо Теса, да поседнете мъничко — загрижено каза Уигс. — Изглеждате ужасно.

В този момент се чу конски тропот. Тя отвори очи и се обърна по посока на звука.

Уигс също погледна натам и измърмори:

— Сигурно Емси и Дезмънт се прибират от езда.

— Да, сигурно са те — потвърди тя. Сълзите потекоха по лицето й, но успя да попита: — Тази кола… Как изглеждаше, Уигс? Успя ли да видиш шофьора? Приличаше ли на господин Лонгдън?

Той поклати глава.

— Не успях да го разгледам. Но беше мъж. Поне така мисля. Колата беше черна.

— Мерцедес…

Той поклати замислено глава, но после решително изрече:

— Сто процента беше мерцедес, госпожо.

Емси и Дезмънт се зададоха по пътя. Бяха укротили уморените коне и яздеха бавно. Емси махна с ръка и извика весело:

— Ехо, здрасти, Теса!

Дезмънт също ги поздрави. Красивото му лице сияеше.

Теса ги повика с ръка, после промени решението си и затича към тях. Уигс я последва.

Дезмънт слезе от красивия черен жребец и тръгна към сестра си. Изведнъж забеляза колко е пребледняла и почти изкрещя:

— Какво е станало, Теса?

— Адел… — едва произнесе тя. — Изчезна безследно. — Обърна се и потърси погледа на Уигс. — Най-вероятно е отвлечена.

Градинарят познаваше Теса още от дете. Веднага разбра какво иска тя от него. Трябваше той да обясни, тя нямаше сили за това.

— Ето как стоят нещата — започна той. — Появи се една кола. Не знам кой я караше, но се понесе бясно по алеята, едва не отнесе едно пони. Момчетата се затичаха след него, но той не спря. Аз тръгнах към тях да разбера какво става и видях куклата на Адел. Помислих, че я е изпуснала, докато се е качвала в колата. Не я видях вътре, но ми се струва, че трябва да се е качила в нея.

Градинарят свърши и поклати глава, сякаш да увери сам себе си, че това е единственото обяснение.

— Но всъщност не си я видял да се качва в колата — вдигна вежди Дезмънд.

Уигс отново поклати глава:

— Не, видях само куклата и си помислих, че е в колата.

Теса пое дълбоко въздух и изрече:

— Уигс, моля те, разпореди се да претърсят околността и говори с Джо. Той може да е видял шофьора на колата. Може да са били негови познати.

— Веднага, госпожо, но няма как да говоря с Джо. Той замина за Ийст Уитън и не вярвам да се върне скоро. Но надали са търсили него. Не мисля, че който идва тук по работа, ще кара така безумно. При всичките тези табели за свободно разхождащи се коне… Който и да е бил в тази кола, не е от местните. Те знаят, че бързото шофиране из имението може да е опасно.

— Съгласен съм — обади се Дезмънд.

Той слезе от коня, отиде бързо при Теса и я прегърна. Тревожеше се за Адел, но и за сестра си и се замисли какво могат да предприемат.

Емси също скочи от седлото и помоли Уигс да прибере конете в конюшнята.

— Ще дойдем след малко да изтрием потта им — добави тя. — Благодаря ти, Уигс.

— Веднага ще ги прибера, госпожице — отвърна с готовност той и пое поводите от ръцете й. С другата ръка хвана коня на Дезмънд. — Ще кажа на едно от момчетата да се погрижи за тях. Вие останете с госпожа Теса.

Емси му се усмихна, но той забеляза, че е бледа като сестра си. Изглеждаше изплашена. Уигс я потупа бащински по рамото и каза уверено:

— Не се тревожете, госпожице. Ако детето е някъде наоколо, ще го открием.

— Надявам се, Уигс — прехапа устни тя. — Дано само да се е изгубила.

Градинарят забърза към конюшнята, убеден, че именно Марк Лонгдън е виновен за изчезването на Адел. Всички работници в имението знаеха за развода на госпожа Теса и никой не обичаше господин Лонгдън. Но той беше баща на детето. Не му се вярваше да го нарани, Лонгдън обаче беше извратен тип, така поне бе чувал Уигс. Беше пияница и май взимаше и наркотици. Освен това биеше жени. Според Уигс, който посяга на жени, е страхливец и мръсник. Добре, че госпожа Теса го напусна.

 

 

Дезмънд, Теса и Емси влязоха в Каменната зала.

— Да ти налея ли малко бренди — попита Дезмънд. — Изглеждаш като мъртвец.

— Благодаря ти, Дезмънд, но повече се нуждая от чаша горещ чай и аспирин. Да отидем в кухнята.

Той кимна и двамата с Емси я последваха по дългия коридор. Емси напълни електрическия чайник с вода, включи го и нареди на масата три порцеланови чаши.

Дезмънд и Теса седнаха на кръглата маса до прозореца. Младежът веднага взе ръката на сестра си и се помъчи да я утеши. Беше само на петнайсет години, но много по-зрял за възрастта си. Понечи да й каже, че всичко ще бъде наред, но разбра, че в момента думите не са в състояние да я успокоят.

Теса беше прекалено разстроена, за да може да намери някаква логика в случилото се. Просто не знаеше какво да прави. Трудно й беше да седи и да чака. Търсенето можеше да се проточи, а моментът беше критичен. Ако Адел се беше изгубила, можеше да се изплаши, да претърпи някакъв инцидент. Не беше ли по-добре да се присъедини към групата на издирващите? Би ли могъл Марк да я открадне? Дали Джонатан Ейнзли не беше замесен в това? Тази мисъл я изплаши и тя побърза да я прогони от съзнанието си. От друга страна, ако беше Марк, не трябваше ли да звънне в Пенистоун Хаус и да я предупреди? Той поне нямаше да стори нищо лошо на Адел. Марк я обожаваше. Но напоследък не беше на себе си… Теса неволно потръпна.

Дезмънд забеляза това и каза:

— Тес, сигурен съм, че Адел е била в онази кола, въпреки че Уигс не е видял. Не вярвам, че се е изгубила из имението. Иначе с Емси щяхме да я забележим. Единственият начин да стигнеш до ливадите е по онази пътека, а ние минахме точно през нея.

Теса не отговори.

Момчето също замълча. Обичаше Теса и знаеше, че и тя го обича. Двамата бяха добри приятели. За разлика от другите от фамилията той не я смяташе за алчна и надменна.

Теса изведнъж се съживи и заяви уверено:

— И аз съм сигурна, че е станало така. Тя се е качила в колата. Още е толкова малка, че не би се поколебала да се качи, дори и да не познава шофьора.

— Кой би я взел със себе си, без да ти се обади? — зачуди се брат й, но изведнъж се сети, прехапа устни и я изгледа уплашено. — Марк Лонгдън. За него си мислиш, нали?

— Да.

— Ето ти го отговора.

Емси донесе каната за чай, постави я на масата и заяви:

— Никой друг не би посмял да направи такова нещо. Този гаден развод…

— Освен ако… — започна Дезмънд и трябваше да поеме дъх, за да продължи — някой не я е отвлякъл за откуп. Това семейство е идеална мишена за похитители.

— И аз си го помислих — промълви Теса и затвори очи. — Затова трябва да остана тук, до телефона.

Тя пребледня и се разтрепери толкова силно, че Дезмънд се уплаши да не припадне. Емси го погледна, кимна и му наля чай. Не беше нужно да го пита. Двамата бяха толкова близки, че се разбираха без думи. Емси беше две години по-голяма от него, но той я покровителстваше и закриляше.

Тя седна до брат си, но изведнъж скочи и извика развълнувано:

— Линет! Нуждаем се от Линет!

Дезмънд кимна и потърси с поглед одобрението на Теса.

Теса Феърли Лонгдън беше силна жена. Както сама бе казвала неведнъж, неслучайно беше внучка на Ема Харт. Притежаваше вътрешна енергия и решителност.

И сега успя да възвърне самообладание, изправи се и каза:

— Благодаря за чая, Емси. — Замълча за миг, после погледна часовника на стената и отбеляза: — Сега е единайсет. В Ню Йорк е шест сутринта. Не е необходимо да се обаждаме на мама и Шейн…

Емси я прекъсна нетърпеливо:

— Ами да, те още спят. А какво ще кажеш да се обадим на адвоката ти?

— Не! Не! — извика Теса и изгледа строго сестра си. — Знаеш много добре правилата в семейството, Емси! Правилата на Ема, които винаги следваме. Справяме се с всичко сами или търсим помощта на другите фамилии, ако се наложи. Но прибягваме до услугите на външни хора само ако всички други възможности са изчерпани.

— Тогава се обади на Линет — предложи Дезмънд и потърси подкрепа от Емси. Искаше му се Теса да не е толкова упорита. Обтегнатите отношения между по-големите му сестри създаваха сериозни проблеми на целия род. Двете се бореха за надмощие в „Хартс“, но Линет бе най-умната в рода, тя приличаше най-много на родителите си. За него Лини беше най-подходящата за глава на семейството, когато родителите им отсъстваха.

Изненадващо за брат си и сестра си този път Теса не се възпротиви, напротив, скочи от стола и забърза към телефона.

— Точно това трябва да направя, Дез. И то, веднага.

Тя си спомни, че сестра й имаше намерение да идва в Пенистоун Хаус днес или утре сутринта, затова вместо в магазина позвъни на мобилния й телефон. Сестра й отговори почти веднага:

— Линет О’Нийл на телефона?

— Линет, Теса е. Имам голям проблем.

— В Харогейт ли? — Гласът на Линет прозвуча изненадано.

— Не. У дома. В Пенистоун Хаус.

— Какво е станало?

— Адел изчезна и аз… не съм на себе си. Мисля, че може да е Марк. — Гласът й затрепери.

— Щом мислиш, че е той, значи е така. Спокойно, Тес. До един час ще съм при теб. Не се обаждай в полицията. Ще се справим и сами.

— Знам. Слушай, Дезмънт мисли, че някой може да я е отвлякъл за откуп.

— Боже мой! Дано не е така. Кажи ми какво точно се случи?

Теса й разказа подробно.

— Телефонните обаждания са имали за цел да те откъснат от Адел — отбеляза Линет, когато Теса приключи разказа си. — Права си, Марк стои зад всичко. Уверена съм в това. Добре е, че Уигс претърсва района. Ако се е изгубила, не би могла да отиде далеч. Кой е с теб?

— Само Дезмънд и Емси. Елвира има почивен ден. Маргарет е на пазар, а Джо е в Ийст Уитън.

— Дезмънд е надежден в подобни ситуации. Емси също. Радвам се, че са при теб. А къде е Еван?

— Не знам. Видях я да потегля с колата рано сутринта.

— Сигурно скоро ще се прибере. Сега стой до телефона и ако Марк се обади, му кажи незабавно да върне Адел. Бъди твърда, но се дръж прилично. Не крещи и не се карай с него.

— Ами ако иска да се пазари? Ако търси някаква изгода от ситуацията?

— Обещай му всичко, което поиска, само да върне детето. После ще се оправяме с Марк.

— Добре. Ами ако не е Марк? Ако наистина са я отвлекли за откуп?

— Изслушай ги и се съгласи с исканията им, но им обясни, че ти е нужно време, за да осигуриш сумата. Защото съм сигурна, че ще искат пари… Поне така правят повечето похитители.

— Разбирам.

— Теса?

— Да.

— Бъди спокойна. Нищо лошо няма да се случи с Адел.

— Но…

— Обещавам ти — прекъсна я Линет. — Не се разпадай, моля те. Нужна си на Адел. Трябва да си там, за да отговаряш на обажданията. Ще се видим скоро. — И тя затвори телефона.

След по-малко от час Линет спря на една отбивка и изключи мотора.

Остана в колата, замислена за сестра си и за изчезването на Адел. „Знаех си, че този кучи син ще направи нещо“ — скръцна със зъби тя. Беше бясна. Готова беше да разкъса Марк Лонгдън. Никога не го бе харесвала. Той беше алчен, свадлив и неискрен. Скоро след сватбата тя се бе уверила, че се е оженил заради парите на Теса и заради престижа на фамилията Харт. Линет не можеше да проумее защо една красива и умна жена като сестра й се бе омъжила за подобен боклук. Дори не беше добър архитект.

Майка й наскоро й бе доверила, че той тормози сестра й физически и психически, и това изобщо не я учуди. Винаги бе смятала, че той е един грубиян.

Не вярваше, че Адел е отвлечена за откуп. Това беше работа на Марк. Инстинктът й подсказваше, че той ще се помъчи да измъкне нещо от семейството и ще използва дъщеря си за разменна монета. Тя изруга на глас гадното копеле.

— Баба ти ми казваше, че всеки си има цена и тя невинаги е парична — обичаше да повтаря майка й и Линет бе запомнила думите й. Всеки имаше свое уязвимо място. И понякога то беше такова, че парите не вършеха работа.

От думите на майка си Линет бе заключила, че Марк не само пие, но и се дрогира. Още тогава този факт й се стори обезпокоителен и сега също я тревожеше. Зависимият човек лесно губеше контрол и често прибягваше до насилие. Беше сигурна, че Марк не би наранил нарочно дъщеря си, но ако нещо с него или с приятелчетата му се объркаше, дали от това нямаше да пострада Адел?

Изведнъж се сети, че сестра й също си мисли подобни неща. Никога досега не бе говорила така объркано, просто не беше на себе си.

Обикновено Теса искаше да държи всичко под контрол и да налага мнението си. И много често, именно заради желанието й да командва, да бъде тартор на групата, както сама се изразяваше, двете с Линет се изправяха една срещу друга. Но Ема Харт бе въвела железни правила и никой не смееше да ги наруши. Независимо какво ставаше вътре в семейството, Харт бяха винаги лоялни към Харт. Сплотяваха се и се защитаваха от останалия свят. Ако трябваше, бяха готови дори да убиват или да поемат куршума, предназначен за другия. Линет знаеше тези правила и ги спазваше.

Теса обожаваше дъщеря си. Всъщност кой не я обожаваше? Момиченцето беше като ангел от картините на Ботичели. С руса коса, със сребристосини очи и сладко невинно личице, тя бе покорила сърцата на всички членове на семейството. За Линет Адел беше по-скъпа от съкровище. Нямаше да си прости, ако с нея се случеше нещо.

„Какво да правя — запита се тя. — И откъде да започна? Първо, подкарай тази проклета кола“ — си каза, включи на скорост и потегли.

Без съмнение на нея се падаше честта да се справи с положението. Самият факт, че Теса й се обади, показваше, че в момента сестра й е твърде объркана, за да мисли разумно.

„Трябва да действам бързо — си каза Линет. — Много бързо. Трябва да намеря Марк и да върна Адел, преди нещата да са загрубели.“

Родителите й бяха в Ню Йорк с леля Емили и чичо Уинстън. Трябваше да се справи сама.

Изведнъж се сети за Гидиън Харт — най-добрия й приятел. Братовчед й можеше да й помогне. Той ръководеше вестника на Харт, беше много умен и имаше ценни връзки навсякъде. Да притежаваш и да ръководиш огромна интернационална медия означаваше едно — власт. Огромна власт. Да, реши Линет, трябваше да се обади на Гидиън, но в момента й беше нужен професионалист. Истински експерт. Полицай, който не беше точно полицай.

Джак Фиг.

Името само изскочи от съзнанието й. Джак бе съветник на Харт по въпросите на сигурността и уважаван член на клана. Линет го познаваше още от дете.

Отново отби колата и спря. Разрови в жабката и намери тефтерчето с телефоните. Бързо откри името му. След секунда вече чакаше Джак да вдигне мобилния си телефон.

— Ало? — чу плътния му глас.

— Джак, обажда се Линет.

— Здравей, красавице? От какво имаш нужда?

— От теб, Джак.

— Целият съм твой — засмя се той. — Всяка част от мен по колкото пъти желаеш.

— Помниш ли какво ми каза на рождения ден на Шейн през юни? Че мога да разчитам на теб за всичко?

— Разбира се, и пак го повтарям.

— Благодаря ти, Джак. В момента се нуждая от теб.

— Кажи ми какво трябва да знам.

Тя му разказа всичко, като добави и собствените си предположения за станалото.

— Права си. Телефонните обаждания е трябвало да я отдалечат от Адел. Къде си сега?

— На една алея на около половин час от Пенистоун Хаус. Ти къде си? В залива Робин Худ?

— Не, близо до Йорк с един приятел. Ако тръгна веднага, вероятно ще стигна горе-долу по същото време като теб. Но те моля, предупреди Теса, че ти си ме извикала. В случай, че пристигна преди теб.

— Непременно. И, Джак… благодаря.

— За теб винаги, красавице.

Линет затвори и настъпи газта. В момента движението не бе натоварено и тя реши, че това е добър знак. За цялата ситуация.

През следващите двайсет минути се съсредоточи изцяло върху пътя. После намали и отново се обади на Теса. Все още нямаше вести за Адел. Уигс и хората му все още претърсваха местността. Предупреди я за Джак Фиг и за щастие тя не възрази.

После набра номера на Еван, но телефонът й беше изключен. Явно беше при чичо Робин, тъй като от няколко седмици искаше да разговаря с него. Изведнъж се сети за братовчедка си Индия Стандиш. Тя бе заминала тази сутрин за Лийдс, за да организира ремонта на магазина. Двете братовчедки бяха много близки. Всъщност всички в семейството обичаха Индия. Тя беше мила и дружелюбна с хората. Много от тях я намираха за прекалено деликатна и крехка и тя наистина носеше в себе си аристократизма на Феърли, което определяше и характера й, но Линет знаеше, че е спокойна и физически силна. Подобно на тяхната прабаба Индия не се страхуваше от нищо. Двете братовчедки работеха заедно в магазина в Лондон и бяха близки приятелки още от детството. Индия бе израснала в имението на баща си в Ирландия, но прекарваше летата в Пенистоун Роял. Още тогава Линет се гордееше със смелостта на братовчедка си. Спомни си онзи следобед, когато тя набързо взе най-големия чифт ръкавици и се спусна на двора, за да разтърве двете озверели кучета на Джо, които се биеха за един мъртъв заек. Или когато малката й сестра Емси се покачи на огромен дъб и заседна сред високите му клони. Индия се покатери безстрашно, без да обръща внимание на писъците и предупрежденията на Линет. Достигна до Емси, хвана я здраво през кръста и я държа, докато Линет се върна с Джо, управителя на имението, и една висока стълба.

Да, реши тя, Индия ще й помогне. Освен това се разбираше с трудната Теса.

Индия трябваше да се върне и да остане няколко дни в Пенистоун Хаус. По-добре да я предупредя за инцидента, си каза Линет, набра телефона на братовчедка си и зачака някой да се сети да вдигне телефона.