Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (29)

28

Както често се случва в Йоркшир, времето внезапно се промени. След слънчевия уикенд небето притъмня, стана студено и през целия понеделник и вторник валя като из ведро. Есента вече напомняше за себе си. Маргарет запали камините на долния етаж, където помещенията се ползваха най-много — в Каменната зала, утринната трапезария и библиотеката. Според нея огънят не само връщаше уюта в дома, но беше приятна алтернатива на мрачното и студено време навън.

Еван беше напълно съгласна с нея и след лекия обяд, сервиран в новата трапезария, тя сподели с Маргарет:

— Няма нищо по-хубаво от запалената камина дори и в слънчев летен ден. Баба често палеше огън у дома, в Кънектикът, дори когато навън беше топло. Обичаше да гледа пламъците.

— И мама правеше така — сподели Маргарет. — Тя се казваше Хилда. Дълги години беше икономка на Ема Харт. Казвала ми е, че госпожа Харт обичала да поддържа запалени камините. Тази къща е огромна, стаите са с високи тавани и винаги са хладни. Трябва да се затоплят много преди да дойде зимата.

— Така е, а и е толкова приятно да гледаш играта на пламъците, че просто не ти се излиза оттук, нали?

— Права сте. Искате ли още една чаша кафе?

— Не, благодаря, Маргарет. И още веднъж благодаря за чудесния обяд.

— За мен беше удоволствие, госпожице Еван. Кога очаквате да пристигнат родителите ви?

— Татко реши, че ще кара сам от Лондон, и обеща, че ще пристигнат за чая. Така че, предполагам, ще са тук… във времето за чая — засмя се тя. — Например четири. Добре ли е за теб?

— Точно навреме.

Еван избута стола назад и с помощта на Маргарет се изправи на крака. Прекоси с усилие Каменната зала и се запъти към библиотеката. Лекарите я изписаха от болницата вчера след обяда, но само след тържествено обещание, че ще ги държи в течение за всяка необичайна болка или състояние, свързано с бебето. Отне й само няколко часа, за да свикне с гипса на десния крак, но счупеното ребро я болеше много, особено когато сядаше и ставаше. Но не можеше да не си признае, че е голяма късметлийка. Беше се разминала на косъм от смъртта. Стомахът й се сви, когато се сети за повредените спирачки. Не можеше да избяга от въпроса, който я измъчваше през цялото време. Дали това не беше работа на Джонатан Ейнзли? Но решена твърдо да не споменава името му пред Робин, тя се помъчи да го изтрие от съзнанието си.

Тази сутрин Еван откри албумите със снимки на Ема — великолепно подвързани и огромни по размер — където прабаба й прилежно бе подреждала всяка правена през годините снимка. Джо, управител на имението и съпруг на Маргарет, ги измъкна отнякъде рано сутринта и й ги донесе, за да се разсее с тях. След обяда тя започна да ги разглежда отново. Повечето от снимките бяха черно-бели, но имаше и цветни.

Привлечена от най-ранните фотографии, тя отвори отново първия албум. Той беше подвързан в яркочервено намачкано кадифе в стил кралица Виктория, със сребърни ъгли и сребърна закопчалка, а под снимките имаше бележки, писани с характерния почерк на Ема.

Най-силно я впечатли най-възрастният брат на Ема, Уинстън. На една снимка беше с военноморската си униформа по време на Първата световна война. Надписът показваше, че тогава е бил на седемнайсет години. Той беше прадядо на Гидиън и тя имаше възможност да открие чертите на любимия си в лицето на човека от тази стара, стара снимка. Гидиън бе наследил красотата си от Уинстън Първи, това беше очевидно. Следващата снимка беше махната, но под празното място Ема бе написала: „Баща ми, Големия Джак Харт“. Зачуди се кой би могъл да махне снимката от албума и защо. По-нататък в редицата имаше друга снимка и под нея пишеше: „Баща ми“.

Еван се вгледа в лицето му и изведнъж осъзна на кого й напомня този мъж. На Тоби, брата на Гидиън. И напълно логично. Тоби беше наследник на сина му. До пожълтялата от времето снимка на Големия Джак имаше друга, силно избледняла, на Елизабет Харт, жената на Големия Джак и майка на Ема. Боже мой, близначката на Робин, Елизабет направо бе одрала кожата на баба си! „Аз също“ — прошепна на себе си Еван. Робин беше прав, като я нарече истинска Харт.

Тя разлисти внимателно албума и се спря на снимките на Пол Макгил във военна униформа, на Робин и Елизабет като малки с другия им баща, Артър Ейнзли, на Кит, сина на Ема от Джо Лаудър, първия й съпруг, на Ема с малката Едуина и Едуина, облечена в елегантна рокля от двайсетте години на миналия век.

Във втория албум беше пълно със снимки на Кит, Робин и Елизабет по време на Втората световна война. Колко прекрасна изглеждаше леля й Елизабет с гарвановочерната си коса в униформата на Червения кръст! Ето я и нейната прабаба Ема, застанала зад Камарата на общините с една изискана млада двойка. Под снимката беше написано: „Скъпите ми приятели Джейн Смарт Огдън и нейния съпруг Бил“.

Третият албум съдържаше предимно фотографии на Дейзи, дъщерята на Ема от Пол Макгил. Тя видя Пол и Ема и още една тяхна снимка с единственото им дете Дейзи. След това имаше снимки на Пола и Филип с майка им Дейзи и баща им Дейвид Еймъри.

Еван се облегна назад, смаяна от огромния брой снимки, датиращи още от далечната 1920 година. Албумите — двайсет и един на брой — покриваха период от близо сто години. „Ако бях писателка, щях да напиша роман въз основа на тези снимки — замисли се тя. — Ще стане великолепна семейна сага.“

И в нея растеше още едно ново поколение Харт. Тя се разположи удобно, сложи ръце на корема си и се замисли за крехкия живот, който носеше в себе си. Не беше планирано, стана съвсем случайно, но тя се зарадва. И отново потръпна от мисълта колко лесно можеха тя и бебето й да се окажат в моргата.

Еван затвори очи и се замисли за промените, които това малко същество — тя или той — щеше да предизвика в живота й. Толкова много искаше да се омъжи за Гидиън! Той беше любовта на живота й. И вече знаеше какво трябва да направи, за да си върне доверието и любовта му.

 

 

Робин застана на прага на библиотеката и се загледа във внучката си, която, изглежда, си почиваше на удобния стол до масата. Не можа да не се възхити на свежия й вид този следобед. Сега тя нямаше нищо общо с бледото измъчено същество, което вчера излезе от болницата. А морският цвят на блузата й сякаш беше създаден специално за нейните очи.

Еван беше добро момиче. Той го бе разбрал още при първата им среща. Беше чиста, сърдечна и откровена и той бе убеден, че ще излезе от това малко недоразумение с чест и достойнство. Практична и трезвомислеща, тя щеше да измисли нещо и да оправи отношенията си с Гидиън.

Той почука на отворената врата и влезе в стаята.

— Ето къде си била, Еван! Надявам се да не съм те обезпокоил с присъствието си?

Тя вдигна поглед и лицето й грейна в топла усмивка.

— Робин! Ти си подранил?

— Да, малко. Исках да те видя насаме, преди да дойдат родителите ти.

Той се доближи до масата и забеляза албумите. Засмя се и посочи с пръст:

— Ровиш се из костите на фамилията, а?

— Нещо такова. Много е интересно.

Робин се наведе, целуна я по челото и седна на стола до нея.

— Исках да ти кажа още веднъж колко се развълнувах от новината за бебето, мила моя. Знам, знам, казах, че това си е работа между вас с Гидиън, но все пак искам да те попитам мислиш ли да му кажеш?

— Да, разбира се, но искам да уцеля точния момент. — Тя се наведе към него и му дари една очарователна усмивка. — Знаеш ли, ще нарека бебето Робин, независимо дали е момче или момиче. Радваш ли се?

— Разбира се — засия той. — Сега ми кажи какво си намислила за този следобед. Защо ме повика на чай? Признавам си, че се изплаших, когато разбрах, че и родителите ти ще бъдат тук. Какво целиш?

— Да ти кажа честно, не съм съвсем сигурна — засмя се тя. — Реших да ви събера, пък да видим какво ще стане. Нека нещата следват естествения си ход.

— Разбирам. Те кога мислят да пътуват за Ню Йорк?

— Не знам. Когато им се обадих от болницата, те изпаднаха в паника. Трябваше ми много време, за да ги успокоя и да ги уверя, че все още съм цяла. Мама настоя да ме посетят тук, така че за момента отложиха заминаването. Но аз мисля да се върна на работа в края на седмицата.

— Не прибързвай, Еван. Сигурен съм, че Пола не е чак такъв робовладелец, за какъвто я смятаме понякога — засмя се той. — Та значи аз съм единственият човек, който знае, че си бременна, така ли?

— Точно така. И моля те, не забравяй да си държиш езика зад зъбите!

— Гроб съм. Но ти каза на Гидиън за катастрофата, нали?

— Да, и той много се разстрои. Каза, че ще дойде веднага, щом успее да се освободи. Но с тези терористични атаки нещата толкова се усложниха… А той иска вестникът му да поднесе пръв новините.

— Да, той наистина е пристрастен към работата си. Трябва винаги да е в центъра на събитията. — Робин се прокашля, хвана ръката й и каза тихо: — Еван, не се страхувай и не се разстройвай, но трябва да ти кажа, че сутринта ми се обадиха от полицията. Огледът на колата е приключил. Маркучът за спирачната течност е бил прерязан.

— Имаш предвид, че някой го е направил нарочно — ахна тя, макар всъщност да не бе изненадана.

— Да — отвърна той. — Спирачната течност е изтекла, когато си тръгнала надолу. Но от полицията казаха, че едва ли ще открият извършителя. Няма никакви отпечатъци.

Новината отново хвърли в ужас Еван. Заради този убиец можеха да загинат не само тя и детето, но и онзи каруцар. Но събра мислите си и въпреки тревогата се опита да разсъждава логично.

— Никой не е знаел, че аз ще използвам колата… — замълча и се взря в Робин. Големите й сиво-сини очи се свиха от страх за него.

— Така е, никой не знаеше. Изглежда, аз съм бил желаната жертва, момичето ми. Затова не искам да се притесняваш за себе си.

— Но се притеснявам за теб! Как бих могла да остана спокойна?

— Недей, мила моя. С мен всичко ще бъде наред. Обещавам да внимавам.

— Дали… дали се е върнал в Лондон?

— Имаш предвид Джонатан? Не знам. Не е идвал в Лекланд, но знаеш много добре, че това не доказва нищо. Има достатъчно хора, които с радост биха свършили мръсната работа. Като знам колко щедър може да бъде за подобна услуга, кандидати със сигурност няма да липсват.

Еван не каза нищо. Загледа се в Робин и си помисли какъв чудесен и достоен мъж беше той. Сърцето й се изпълни с жал към него. Колко ужасно е да знаеш, че собственият ти син ти мисли злото! Тя се приведе към него и стисна ръката му. В същия момент вратата се отвори.

— Дойдох веднага, щом намерих пролука — чу се гласът на Гидиън.

Той се спусна и я притисна нежно.

— Не мога да понеса мисълта, че с теб можеше да се случи непоправимото, любов моя! — Бързо я пусна и я изгледа уплашено. — Как е реброто ти? Нали не съм те притиснал много силно? Заболя ли те?

— Не, добре съм, Гид. Имах късмет да се отърва само с две счупвания и няколко драскотини.

— И аз това си помислих, скъпа.

Гидиън се обърна към Робин и му протегна ръка.

— Благодаря ти, че си бил до нея в болницата, чичо Робин. Оценявам грижите ти.

Робин кимна и се усмихна, щастлив да го види.

— Седни, Гидиън — каза Еван. — Има нещо, което трябва да знаеш.

Защото в момента, когато го видя на вратата, тя реши да му каже за състоянието си, без да изчаква повече.

Той я изгледа озадачено, взе един стол и седна от другата страна на Робин.

— Говориш… странно. Да не се е случило още нещо лошо?

— Не. Поне аз мисля, че не е лошо… Бременна съм, Гидиън. Под сърцето си нося нашето дете…

В първия миг Гидиън остана загледан в нея, без да може да реагира, но бързо дойде на себе си, скочи от стола, отиде при нея и сложи ръце на раменете й.

— Ще имаме бебе! Това е прекрасна новина, Еван! Велика новина!

Тя проследи внимателно реакцията му и видя, че е искрен, очите му, тези зелени очи, които понякога гледаха толкова студено, критично и преценяващо, сега грееха от радост. Нямаше дори и следа от колебание и тя въздъхна с облекчение.

— Защо не ми каза по-рано? — внезапно попита той.

— Не исках бебето да повлияе на решението ти… за нашето бъдеще.

— Разбирам. Но нали не си мислила, че новината ще ме разстрои?

— Не знаех какво да мисля… Знам само, че бях много щастлива, когато разбрах, че в мен расте твоето дете, че част от теб е в мен.

Той я притисна импулсивно към себе си и очите му блеснаха щастливо. Наведе се и я целуна по челото.

— Нямаш представа колко се вълнувам, Еван. Колко съм щастлив. Чувствам се благословен с теб, скъпа.

Обърна се към Робин и вдигна въпросително вежди.

— Какво ще кажеш, чичо Робин?

— Аз съм също толкова развълнуван и щастлив, Гидиън. Това е невероятна новина. Сигурен съм, че майка ти и баща ти ще се зарадват поне колкото мен.

— Разбира се. Отдавна мечтаят за внуче.

Той остана до Еван с ръце около раменете й и попита тихо:

— Какво показа експертизата на спирачките? Еван ми каза, че са отказали.

Робин въздъхна. Очите му помръкнаха.

— Не ми казвай, че са повредени нарочно — прошепна младият мъж.

Настъпи напрегнато мълчание. Най-накрая Робин кимна:

— Да. Сутринта полицаите ми казаха, че маркучът е бил срязан.

— Не е за вярване! — поклати тъжно глава Гидиън. — Нека не го обсъждаме сега, чичо Робин, но ти трябва да бъдеш много предпазлив. Защото мишената си бил ти.

— Да, осъзнавам го. Тъкмо казвах на Еван, че вече ще внимавам много. Но да оставим това, момчето ми. Майката и бащата на Еван ще пристигнат всеки момент, канени са на чай.

Гидиън се смая за пореден път.

— Я виж ти! Значи, събрахме мишките, сега чакаме котката!

 

 

Сега Еван беше друга, много добре го съзнаваше. Промяната беше малка, но много важна. Причината беше в катастрофата и ако би могло изобщо да се роди нещо хубаво от такова нещо, това беше именно тази промяна.

Катастрофата я накара да разбере колко уязвима е всъщност. Да приеме, че животът й не е изцяло под неин контрол. Животът си беше… живот. Просто се случваше и никой не беше в състояние да предвиди кога ще си отиде от този свят. Нито би могъл да се предпази. Нямаше ясни правила. Единственото сигурно в него беше самата тя. И неочаквано Еван прозря коя всъщност е тя. Не беше майка си, баща си или баба си Глини. Тя беше единствена и неповторима. Беше Еван. И нямаше да позволи на друг да управлява живота й вместо нея. Той си беше само неин и как ще го изживее зависеше единствено от нея. Дълбоко в себе си отдавна си даваше сметка, че трябва да поеме отговорност за себе си, да се откъсне от влиянието на баща си, от неговата представа за Еван Хюс и от миналото. Миналото щеше да остане завинаги в нея, щеше да продължи да живее и да й помага да бъде себе си, но тя трябваше да мисли за бъдещето. Не биваше да оставя миналото да определя бъдещия й живот.

И Еван реши да бъде откровена с родителите си, най-вече с баща си. По същата причина взе решение да бъде напълно откровена и с Гидиън. Затова му каза за бебето още щом влезе в стаята. Не очакваше това да се случи този следобед, но имаше ли значение? Знаеше, че постъпва правилно, като му казва истината. Какво облекчение беше да си откровен в отношенията си!

Тя се надигна и се закрепи на крака, преди някой от мъжете да й помогне. Разходи се бавно из стаята, стъпвайки съвсем леко и внимателно на гипсовата подложка. Хубаво беше да постои изправена. Така реброто я болеше по-малко. В седнало положение също се търпеше, но когато си лягаше, болката не й даваше покой. Ала Еван не се оплакваше. Продължаваше да си повтаря какъв късмет е извадила в събота.

Вчера Линет бе казала през смях, че сигурно си има ангел-хранител, и сякаш наистина беше така. Важното беше, че нейното бебе беше здраво и невредимо, и тя никога не се бе чувствала толкова спокойна и уверена в себе си. Скоро щеше да се възстанови.

Реакцията на Гидиън я направи щастлива. Искрената му радост й вдъхна увереност, че ще успеят да преодолеят недоразуменията помежду си. Особено след днешния ден.

— Добре ли си, любима? — попита я загрижено той.

— Направо съм супер — усмихна му се тя. — Просто имах нужда да постоя права. Реброто ми нещо се оплаква, било му тясно, като съм седяла.

Той се засмя и се върна към разговора си с Робин, с когото обсъждаха атаките над Ню Йорк и Вашингтон. Като бивш член на Парламента чичо му все още поддържаше връзки с влиятелни личности и имаше достъп до тайна информация.

Еван застана до прозореца и загледа с усмивка двамата мъже. След седем месеца единият щеше да стане баща, а другият — прадядо. Бебето й щеше да бъде благословено. Какво ли щеше да е? Момче или момиче?

В същия момент чу шум от завиваща по алеята кола. Приближи се до масата и каза:

— Мисля, че мама и татко пристигат. Чух шум от кола.

— Баща ти ли кара колата? — изненада се Гидиън.

— Да. Настояваше да дойдат сами. Каза, че познавал пътя. Онази вечер, когато тримата вечеряхме в „Рулс“, ми каза, че е идвал в Йоркшир като дете.

Робин ги изгледа, сякаш искаше да каже нещо, но изведнъж се отказа. Стана, отиде до Еван и като сложи ръка на рамото й, рече:

— Нека да позная, скъпа. Покани ме тук, защото си решила да му кажеш кой съм?

— Смяташ ли, че ще се наложи?

— Какво имаш предвид?

— Вие сте като две капки вода, Робин? Нали, Гидиън?

— Боя се, че е точно така — засмя се годеникът й и добави весело: — А ние с вас приличаме на църковен комитет по посрещане на нови членове на църквата. Застанали сме тук с такива сериозни физиономии, дори строги, че ще вземем да ги изплашим.

— Вие седнете, аз ще остана права. В момента се чувствам по-удобно така — заяви Еван.

Маргарет се показа на вратата и възкликна радостно:

— Ох, Гидиън! Нямах представа, че си тук.

— Защото се промъкнах тайно, като църковна мишка, Маргарет — пошегува се той. — Така си правя аз, нали знаеш?

— Малко си голям за църковна мишка — отвърна на закачката му тя и погледна към Еван. — Родителите ви пристигнаха, госпожице Еван. Придружих ги до определената за тях стая. Ще дойдат веднага, след като се освежат от пътуването. Показах им как да намерят пътя до библиотеката. Аз отивам да приготвя чая. Сигурно умират от жажда. А може и от глад.

— Благодаря ти — отвърна Еван и Маргарет изчезна.

— По-добре да разчистя тези неща от масата — измърмори Гидиън. Премести пепелника, вазата с цветя и албума на лавицата над камината и подреди столовете около масата.

— Ето, сега можем да седнем и петимата в кръг — огледа доволно обстановката.

Маргарет се върна с огромен дървен поднос с чашите и каната с чая. Сложи го на масичката и докладва:

— След малко се връщам с три порции желирано агнешко, сандвичи, кифлички и един от моите пандишпани със сметана.

— Ох, нямам търпение — облиза се Гидиън. — Твоят пандишпан е най-вкусният в целия свят.

— Какъв хитрец сте, господин Гидиън! — измърмори доволно тя и отново напусна библиотеката.

След минути се върна с втория поднос и го сложи на бюрото.

— Искате ли да остана за наливането на чая, госпожице Еван? Или ще се справите сама?

— Мисля, че ще успея, Маргарет. Благодаря.

— Аз съм специалист по наливане на чай и поднасяне на кейк, Маргарет — увери я с усмивка Гидиън.

Икономката кимна и се оттегли тихо, а той се обърна към Еван:

— Радвам се, че ще стана свидетел на тази сцена, скъпа. Как мислиш да им го поднесеш?

— Не съм сигурна. Ще импровизирам.

— Помни, че всичко зависи от теб, скъпа — обади се Робин. — Не го прави заради мен…

— Ще го направя заради себе си, заради детето, за Гидиън и за теб. Истината е важна за всички нас. Особено за детето ни, когато порасне.

— Така е — кимна старецът и потърси погледа на Гидиън. — Съгласен ли си, синко?

— Напълно, чичо Робин. Имаш ли намерение да им кажеш за бебето, Еван?

— Може би.

— В такъв случай искам да ти кажа следното… Искам да се омъжиш за мен, колкото може по-бързо. Моля те, кажи „да“!

— Да.

— Ура! Най-накрая ще се оженим!

Робин се засмя с глас. Тези двамата щяха да бъдат идеална двойка. Ако изобщо знаеше нещо за човешката природа, можеше да се закълне, че ще бъдат щастливи заедно.

Изведнъж вратата се отвори и Оуен и Мариета застанаха на прага.

— Мамо! Татко! Заповядайте! Елате при нас! — извика Еван и лицето й засия от радост. — Колко се радвам да ви видя отново!

Майка й се затича към нея и я прегърна сърдечно.

— Знам всичко за счупеното ребро. Няма да те притискам — прошепна нежно в ухото й. — Ох, Еван, слава богу, че си добре! Толкова се безпокоях за теб!

— Сега съм добре, мамо. Дори много добре.

Миг по-късно баща й вече я целуваше и стискаше ръцете й в своите.

— Толкова сме щастливи да те видим отново, момичето ми! — каза той и топлите му сини очи огледаха с любов лицето й. — Сигурна ли си, че си добре? Наистина ли няма вътрешни наранявания?

— Не ставай глупав, татко. Лекарят нямаше да ме пусне да се прибера вкъщи, ако имах някакви усложнения.

Гидиън се приближи към тях, прегърна майка й и стисна ръката на баща й.

— Щастлив съм да ви видя отново, господин и госпожо Хюс. Добре дошли в Пенистоун Роял.

— Ние също се радваме — дари го Мариета с мила усмивка. — Тъкмо…

С крайчеца на окото си тя случайно зърна застаналия до камината Робин, млъкна и се втренчи в него. После премести поглед върху Оуен.

Еван не пропусна това и прецени, че моментът е подходящ. Хвана ръката на баща си и каза:

— Искам да те запозная с един човек, татко. Това е Робин Ейнзли, син на Ема Харт.

Поведе баща си към Робин и продължи:

— Дядо, искам да се запознаеш със сина си. Татко, надявам се да не се разстроиш много… това е биологичният ти баща. Двамата с Глинис са се обичали по време на войната.

Робин подаде ръката си.

Оуен я пое автоматично. Загледа се в лицето му и откри собствените си черти. Известно време не намери сили да проговори.

Робин се съвзе пръв. Пусна ръката на сина си и промълви:

— Срещали сме се веднъж преди много години. Сигурен съм, че не помниш. Беше тук, в тази къща, а баба ти, Ема Харт, беше още жива. Глинис… майка ти, те доведе да се запознаеш с нея и аз се появих съвсем непредвидено. Спомняш ли си?

— Смътно — отвърна тихо Оуен, все още загледан в Робин. — Мама ми каза, че обича много тази къща. Дойдохме на чай. Да, сега си спомням, но… тогава не знаех, че ти си моят баща. Мислех си, че е Ричард Хюс.

— И той наистина ти беше баща, Оуен. Той те отгледа, обичаше те като свое дете. Той наистина беше прекрасен баща — увери го Робин. — Вярвай ми, така е!

Оуен кимна мълчаливо.

Когато Мариета се доближи до тях, той обясни:

— Това е съпругата ми, Мариета.

— Много ми е приятно — усмихна се Робин и взе ръката й в своята.

— Боже мой! Не са ли еднакви? — възкликна тя и се загледа в двамата мъже. — А винаги съм си мислела, че прилича на Ричард. Но тези двамата са правени по един калъп.

 

 

Тя беше направо неотразима. Толкова неотразима, че чак го стресна. И храбра… трябваше да признае, че беше по-смела, отколкото се бе надявал. Не бе оставила нищо неизяснено, не остави място за недомлъвки. Може би, защото по природа беше откровена и вътрешно чиста. Беше пряма и директна в думите си.

Сега лежеше до него в леглото, подпряна на възглавници, и си почиваше в сумрака на настъпващата вечер. Изведнъж отпадна толкова много, че той й помогна да изкачи стълбата до спалнята и остана при нея… защото не искаше да я оставя сама и защото самият той се чувстваше ужасно самотен през тези дни без нея. Недоразуменията ги бяха отдалечили един от друг. Но, слава богу, сега те бяха отново заедно и каквото и да се случеше в живота им, той си обеща, че повече няма да допусне нещо да застане между тях.

Гидиън се подпря на лакът и се загледа в лицето на Еван. Сега то беше спокойно и прекрасно. Защо изобщо се бе усъмнил в нея? Защото беше кръгъл глупак, ето защо!

Още преди девет месеца, когато я срещна за пръв път, той веднага разбра, че тя е по-различна от всички познати му жени.

Беше пряма, жена с морал и строги етични норми. И много интелигентна. По-късно нейните колебания го бяха разочаровали. Както и страхът й от Оуен. Но всъщност този страх идваше от обожанието, което изпитваше към баща си, и то беше напълно естествено. Той изпитваше същите чувства към своя баща.

Гидиън отстрани един кичур от челото й. Тя усети докосването му, повдигна клепачи и срещна неговата усмивка. Зелените му очи блестяха от любов.

— За какво мислиш, Гидиън?

— Елементарно, Уотсън. Мислех си колко много те обичам. — Той сложи ръка на корема й. — И колко много обичам това мъничко същество в теб.

Еван усети как я залива вълна на щастие и й се отдаде напълно. Сиво-сините й очи светнаха.

— Аз също — прошепна.

— Еван, любов моя, извинявай за всичко! През последната седмица се държах отвратително. Прощаваш ли ми?

— Няма какво да ти прощавам. Аз бях толкова несигурна в себе си…

— Но днес беше много храбра. Каза цялата истина на баща си.

— Да кажеш истината невинаги е лесно — отвърна тя. — Но усилията си заслужават. Колко ужасно щеше да е, ако татко бе разбрал за Робин, преди да съм му казала! Представи си как щеше да се почувства! Предаден, сигурна съм в това.

— Забелязах, че дори не трепна, като му съобщи, че си бременна и че сватбата ще бъде през януари. Въобще не им остави място за колебание, като заяви, че се надяваш да дойдат, защото без тях сватбата няма да бъде същата. Беше толкова категорична, че дори и аз се стреснах за миг.

— Знаех, че трябва да им го кажа, и то, без да влагам излишни емоции. Исках те сами да вземат решението.

— Той го прие много добре, скъпа. А майка ти беше на седмото небе, особено като чу за бебето. Непрекъснато повтаряше „моето първо внуче“ и в крайна сметка накара баща ти да се усмихне. Не зададоха никакви въпроси, но аз имам един, любов моя.

— Какъв е той?

— Защо януари? Защо да не се оженим по-рано?

— И на мен ми се иска, Гид, но не можем да отнемем радостта на Линет от нейната сватба. Дори да забравим за празненството и да се разпишем само в общината, пак ще й отнемем от полагащото й се внимание, не мислиш ли?

— Права си, но до януари ще изглеждаш вече… много бременна.

Еван се засмя и кимна:

— Наистина, но не ме интересува. И без това искам малка сватба. Само моето и твоето семейство.

— Да, но моето е доста голямо. А като се замисля, то е и твоето.

— Наистина. Това е другата причина да отложим за януари, Гид. Сега хората все още се страхуват да пътуват, не си ли съгласен с мен?

— Разбирам. Мислиш, че сестрите ти няма да се решат да прелетят Атлантика, като слушат всеки ден за терористи.

— Точно това имам предвид.

— Тогава остава за януари — съгласи се Гидиън и погледна часовника си. — Мисля да сляза и да видя какво става долу. Идваш ли с мен?

— Да. Искам да разбера как вървят нещата между нашите и Робин.

 

 

Тримата седяха пред запалената камина в Каменната зала: майка й, баща й и дядо й. Беше го нарекла така преди малко, за да внесе известен драматизъм, но сега се запита дали няма да му е приятно да го нарича и занапред така. Щеше да го попита по-късно, когато останат насаме.

Тримата се втренчиха в тях, докато Гидиън й помагаше да се настани в голямото кресло. Първа наруши мълчанието майка й:

— Много е неудобно да се движиш с този гипс, нали, скъпа?

— Неудобно и уморително — потвърди Еван. После погледна към Робин и баща си и каза извинително: — Татко, преди малко бях прекалено директна, но това беше единственият начин да ти съобщя за Робин и Глинис.

Оуен отиде до нея и я целуна по косата.

— Постъпи правилно, Еван. Беше въпрос на време сам да открия истината. Беше по-добре да ми я кажеш ти, мила. Майка ти и Робин са на същото мнение. Освен това аз съм голям човек. Мога да понеса истината, колкото и неочаквана да е тя.

— Знам това, татко.

Гидиън се обади:

— За съжаление трябва да тръгвам, скъпа.

— Ох, не! Толкова много път дотук и обратно — възкликна Еван. — Ще капнеш от умора.

— Няма. Ще взема хеликоптер от Йедън. Ще бъда в Лондон, преди да си мигнала. — Той отиде до нея и я целуна по бузата. — Не ставай, скъпа. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре, Гид — усмихна му се тя. Целуна пръстите на ръката му и ги притисна до устните си. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Каза „довиждане“ на останалите и излезе от стаята. Еван се облегна на възглавниците зад себе си и се наслади на топлината на огъня в камината. Чувстваше се удобно. Да седи тук и да следи играта на пламъците заедно с родителите си и с Робин — нейното семейство — беше истинско щастие.

Докато тримата отпиваха от приготвените от Маргарет коктейли и разговаряха оживено, тя си наля портокалов сок и се замисли за бебето, за Гидиън и за тяхното бъдеще. Щастието й беше толкова пълно, че чак й се струваше нереално.

Малко по-късно Маргарет обяви, че вечерята е сервирана в трапезарията за закуска, и Оуен й помогна да стане от стола. Робин предложи ръка на майка й и ги поведе към трапезарията, улисан в разговор за коне и конни състезания. Защо не. Всъщност знаеше толкова малко за родителите си.

Едва днес научи, че той е посещавал тази къща и преди и се виждал с Робин. Защо беше цялата тази тайнственост? Добре, тя знаеше отговора…

След вечерята Еван беше толкова уморена, че помоли майка си да й помогне да изкачи стълбите. Щом съблече дрехите си и си легна, Мариета седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята.

Прочисти гърлото си и изведнъж стана сериозна:

— Много се радвам, че каза на баща си за Робин и за бебето, Еван. Но особено важно беше да му кажеш за Робин. Той трябваше да разбере.

Еван я изгледа подозрително и изрече бавно:

— Казваш го така, сякаш вече си знаела, мамо?

Мариета се поколеба за миг, преди да отговори:

— Знаех, но не съм му казала.

Очите на Еван се разшириха от изненада. Тя се надигна и приближи лице към майка си.

— Кой ти каза? Ох, защо ли питам! Кой друг, освен баба? Нали?

— Да, баба ти наистина ми каза, но не направо.

— Не те разбирам.

— Знам. Дай ми малко време. Ей сега ще се върна.

Тя стана и без повече обяснения излезе от стаята.

Еван нямаше време да обмисли странното поведение на майка си, защото тя се появи почти веднага отново и затвори тихо вратата след себе си. Носеше един пакет, увит в амбалажна хартия. Върна се при леглото й и го сложи в скута на Еван.

Дъщеря й я погледна озадачено и попита:

— Какво е това?

— Писмата на Ема Харт до Глинис. Баба ти е запазила всяко едно от тях, получено от нея през всичките тези години. Едно от последните неща, за които ме помоли, беше да ги изнеса от апартамента й. Трябваше да ги предам единствено на теб. Накара ме да се закълна и аз го направих.

— Но си ги прочела. — Това беше по-скоро потвърждение, отколкото въпрос.

— Повечето от тях. Те не бяха опаковани така. Аз ги подредих и ги завързах. Но бях убедена, че тя няма да има нищо против… Между мен и баба ти имаше специална връзка. Тя ме обичаше, доверяваше ми се.

— Винаги съм го знаела, мамо. И така, ти прочете писмата и разбра, че Робин е бащата на татко?

Мариета въздъхна:

— Да… както и много други неща. Но тя искаше да ти ги предам и ето ги. Твои са.

Еван се облегна назад, изтощена от усилието.

— Искала е да узная всичко, нали? Но защо?

— Аз винаги съм вярвала, че истината означава свобода… и мисля, че това е причината Глини да те посвети в тайната си. Искала е да знаеш истината за нея, за живота й и за произхода на баща ти. — Майка й се наведе и я целуна по бузата. — Сега писмата са твои, скъпа… можеш да ги прочетеш, когато пожелаеш. Но помни, те не са за чужди очи.

— Разбирам, мамо. Благодаря ти, че ми ги донесе. Сигурна ли си, че татко не знае нищо за тях? Може да е поразровил из гардероба ти, когато не си била вкъщи.

— Невъзможно, скъпа. Държах ги в трезора на банката — увери я тя.

Еван не можа да сдържи смеха си.

— Мамо, ти наистина ме смайваш.

Щом остана сама, тя не устоя на изкушението да погледне в пакета. Развърза връвчицата и откри, че под амбалажната хартия има голяма кутия, пълна с писма. Бръкна, взе едно от тях и го разтвори. И през следващите два часа чете, докато очите й започнаха да се затварят. Прочетеното я изплаши и очарова едновременно. А понякога в очите й се появяваха сълзи.

Останала без сили, тя изгаси лампата, за да поспи. Но сънят й не беше спокоен. Беше изпълнен с образите на Ема, Глинис и събитията, случили се преди петдесет години…