Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (21)

20

Теса отметна кичур от лицето си и се загледа във вратата. Жан-Клод бе слязъл до кухнята да приготви сандвичи и тя се зачуди защо изведнъж настроението й се промени. Но й бяха нужни само няколко секунди, за да разбере — Жан-Клод вече й липсваше. Отсъствието му сякаш й бе отнело жизненоважна част от собствената й личност, а го нямаше само от няколко минути.

Това откритие я изуми. Припомни си как не можа да мигне миналата нощ, как мислите за него завладяха цялото й съзнание, как накрая не издържа, стана, запали лампата и се зачете в книгата му. Така се почувства по-близо до него, но не беше само това. Книгата й помогна да види по-ясно какъв човек е той. Словото му я очарова. Той беше забележителен разказвач и забравила за времето, тя се увлече в книгата.

Беше благодарна на майка си, че настояваше тя да учи френски. Без езика не би могла да прочете книгата му, а това й се струваше от огромно значение за тяхната връзка.

„Той е велик като живота“ — помисли си тя. Изведнъж осъзна, че физическото и духовното му присъствие е толкова силно, че сега, когато бе излязъл, стаята изглеждаше някак пуста. Сигурно затова й липсваше толкова много.

Теса никога не бе правила любов така, както с него. Преди да се омъжи, бе имала само една интимна връзка и тя беше истински провал. Колкото до Марк, той винаги бързаше, никога не се съобразяваше с нея, никога не я изчакваше да стигне до края. С времето започна да става груб. Причиняваше й болка, нараняваше я, накрая я изнасили жестоко и тя избяга от него. Отказа повече да търпи това унижение.

„Не мисли за Марк — заповяда си тя и моментално затръшна вратата на спомените. — Мисли за Жан-Клод!“ Легна отново на дивана, затвори очи и се съсредоточи върху последния час от живота си. Един благословен час…

Тя разбираше, че намеренията му към нея са сериозни. Той се бе постарал да й го покаже. Постави открито условията си. Искаше продължителна и стабилна връзка. Тя искаше същото. Означаваше ли това един нов брак? Теса поклати несигурно глава. Как щяха да го осъществят? Неговият дом беше в Париж, тук той беше неоспорим авторитет. Тичаше из целия свят, за да отразява хода на войните в различни части на земното кълбо, да взима интервюта от политици и държавни глави… излагаше се на опасност. Можеше ли тя да живее така?

Нейният живот беше в Лондон. И с Адел. Дъщеря й беше неизменна част от нея. Но не вярваше това да е проблем. Жан-Клод щеше да се влюби в нея още щом я види. Всички се влюбваха в нея. Но как да зареже кариерата си? Задълженията си към „Хартс“? Как да работи в Лондон и да живее в Париж? Защото тя трябваше да е тук, ако тяхната любов продължи естествения си ход, въпреки че не беше напълно сигурна в това.

Когато Марк отвлече Адел, тя страда много и осъзна, че дъщеря й е най-важната част от живота й. И все още мислеше така. Кариерата й мина на втори план. Не се ли готвеше да я измести на трети заради Жан-Клод? Тази мисъл едновременно я разтърси и я изплаши.

Тя се бе влюбила в него.

Неочаквано.

Снощи.

Бе погледнала в красивите му очи, които преливаха от нежност към нея, но в същия момент издаваха един твърд като гранит характер, и си бе изгубила ума по него. Като Индия по Дъсти Роудс. Никой не й бе казвал за тяхната връзка, но в момент на просветление тя сама се бе досетила за това.

Жан-Клод й бе казал, че бил завладян изцяло от нея. Тя си бе загубила ума. И това състояние се задълбочаваше. Беше повече от ясно, че никога не бе изпитвала подобно чувство.

Любопитна да научи още нещо за Жан-Клод, тя стана и се разходи из малкия кабинет. Разгледа подробно снимките на срещуположната стена. Над тях имаше дълъг рафт с книги и всички носеха неговото име (като автор). Теса преброи двайсет и пет. Забеляза, че някои от тях са преведени на английски и други езици и това я зарадва. Засмя се на самата себе си. Защо изведнъж почувства гордост? Беше го срещнала едва снощи. Просто й се струваше невъзможно — едва вчера, за една нощ и половин ден животът й коренно се бе изменил.

Всичко стана толкова неочаквано, че чак я хвана страх. Как щеше да се справи с вихъра в сърцето си? За момент се почувства съвсем объркана, но после пое дълбоко въздух и си наложи спокойствие. Единственото, което можеше да направи, бе да приеме промяната. И любовта. Постепенно нещата щяха да се подредят от само себе си.

Отново насочи вниманието си към обстановката в кабинета. Сега разбра защо Жан-Клод го бе нарекъл специален. Всички стени на стаята бяха обкръжени с колони. Те поддържаха една вита стълба, която минаваше покрай библиотечните шкафове и човек можеше спокойно да се протегне от площадката и да стигне дори и до най-горния рафт.

Помещението беше голямо, въпреки че той го бе нарекъл малък кабинет. Високите тавани и огромният прозорец създаваха усещането за простор и свобода. Цветовете бяха топли, керемиденочервено и бордо. Стените бяха в керемиденочервено, кадифената тапицерия на дивана беше в същия цвят, а килимът беше в керемидено и зелено. Бюрото му веднага грабна погледа й. Плотът беше от стъкло с полирани до блясък крака от месинг. На него имаше две лампи от никелова стомана с безупречна огледална повърхност, покрити със зелени лампиони.

Бюрото му беше безупречно чисто. На него имаше само мастилница, преспапие и няколко метални контейнера за документи. Веднага разбра, че е подреден мъж с подреден ум. И това й хареса. Тя също не понасяше хаоса.

Близо до бюрото имаше работна маса с пишеща машина, компютър, принтер и две нощни лампи, подобни на тези на бюрото. Явно работеше тук и като се имаше предвид колко много книги и статии беше написал, беше ясно, че работи бързо.

Тя погледна часовника си. С изненада установи, че е станало три часът.

Вратата се отвори и Жан-Клод се появи.

— Извинявай, че се наложи да те оставя сама толкова време — измърмори той и се наведе да вземе подноса от пода. Остави го на бюрото и я повика:

— Ела тук, Теса. Седни на този стол. Така ще ни е по-приятно да се храним.

„Брей, какъв началник“ — й мина през ума, но се усмихна и изпълни заповедта без възражение. Той я притисна към себе си.

— Cherie — промълви и погали косата й, придърпа още един стол и седна до нея.

Подносът беше нареден красиво, най-вероятно от Хаким, беше покрит с бяла като сняг салфетка от органза, имаше и две бели салфетки, а чиниите бяха от китайски порцелан. Теса взе чиния и салфетката, но не хапна нищо, докато Жан-Клод не настоя. Наля й чай и двамата се заеха мълчаливо със сандвичите.

Жан-Клод изпи чая и каза с усмивка:

— Бях толкова зает с теб, че не разбрах колко съм гладен.

— Аз също умирах от глад — отвърна тя. Наклони глава и се загледа в него.

— Какво има?

— Току-що се сетих нещо. Как мислиш, дали брат ми ще благослови нашата връзка?

За миг Жан-Клод като че ли се сепна. Очите му се присвиха. После се засмя.

— Mon Dieu! Какви мисли ти минават само! Но ако го направи, ще съм му благодарен цял живот. — После я изгледа и поклати глава. — Какво те накара да го кажеш?

— Ами, наскоро си говорихме с него и аз заявих, че вероятно никога няма да се омъжа повторно след този опустошителен…

— Развод. И какво ти отговори той? — прекъсна я Жан-Клод.

— Каза ми, че нямало да ми позволи да остана сама, че искал да ме види щастлива, с любовници…

— С любовник, ma cherie — реагира веднага той и сложи ръка върху нейната. — Само един.

— Да. Само ти.

Лицето му светна.

— Ти се сети за брат си. Аз също си помислих за него, докато приготвях сандвичите. Хрумна ми, че ще е чудесно утре да го вземем с нас в провинцията.

— Ще ходим в провинцията? — изненада се тя.

— Забрави ли, че се съгласи да прекараш уикенда с мен.

— Разбира се.

— Имам вила близо до Париж. Малка е, но е удобна. Знам, че ще ти хареса. Ще дойдеш, нали, любов моя?

Бих отишла навсякъде с теб, си помисли Теса и отговори:

— С удоволствие. Но си мисля, че трябва да говорим с Лорн още сега. Не знам какви са му плановете.

— Предполагам, че има намерение да учи думите си цяла събота и неделя — отбеляза Жан-Клод вдигна телефона от бюрото и бързо набра номера в хотела. След минута вече говореше с Лорн:

— C’est moi, mon ami. Commant vas-tu.^[1]

— Здравей, Жан-Клод — зарадва се Лорн. — Аз съм много добре, а ти? Всичко наред ли е между вас с Теса?

— Bien sur. Имаш ли някакви планове за утре.

— Не. Ще си уча репликите. Защо питаш?

— Мисля си, че ще е добре да изведа малко Теса от Париж за уикенда. За мен ще е огромно удоволствие, ако дойдеш с нас. Помниш ли малката вила до Париж. Бил си там, нали?

— Малката вила ли? — избухна в смях Лорн. — Значи не си й казал, че става дума за замък?

— Ох, приятелю, винаги преувеличаваш. Не може да се нарече замък. Ще дойдеш с нас, нали?

— Благодаря за поканата, Жан-Клод. Мисля, че идеята да избягаме от града, докато онези двамата душат наоколо, е прекрасна.

— Точно това беше целта ми — заяви той. — Е, какво реши? Ще дойдеш ли с нас?

— Ако тя ме иска?

— Сега ще ти я дам да поговориш с нея. — Жан-Клод подаде слушалката на Теса.

— Здравей, Лорн — заговори тя. — Ще дойдеш с нас, нали? Иначе и аз няма да отида.

— Разбира се, че ще дойда. Аз съм влюбен в тази вила. Добре ли се чувстваш, захарче?

— Нещо повече. Направо… страхотно.

— Той е чудесен мъж. Наистина. Чувствам се спокоен и сигурен, като знам, че си с него. С Жан-Клод винаги ще бъдеш в безопасност, скъпа.

— Осъзнавам го. Предполагам, че той ще ти се обади по-късно, за да се уточните за утре. Някакви новини?

— Не. Чу ли се с Линет?

— Сега не, но нямахме такава уговорка. Разговаряхме сутринта и всичко беше наред. Мобилният телефон е до мен, но никой не е звънял.

 

 

Жан-Клод излезе да отнесе подноса в кухнята и Теса използва отсъствието му, за да се облече. Когато се върна, тя стоеше напълно облечена до стената и гледаше една снимка. Обърна се бързо към него и го попита някак рязко:

— Кое е това дете с теб? Това си ти, нали?

Той отиде до нея, сложи ръка на раменете й и я погледна открито в очите.

— Да. Това съм аз със сина ми. Тук е на десет.

— Ох! — възкликна тя.

— Сега вече е голям. Горе-долу на твоята възраст. Казах ти, че съм твърде стар за теб. Мога да ти бъда баща.

— Не, не си. Просто не знаех, че си бил женен. — Тя помълча и неуверено попита: — Бил ли си женен за майка му?

— Съвсем за кратко. Преди много, много години. Тогава бях още зелен, на двайсет и една. Филип се роди, когато бях на двайсет и две.

— Разбирам. Тя в Париж ли живее?

— Не. В Южна Франция. Тя е художник — обясни Жан-Клод.

Теса се поколеба за миг, после попита направо:

— Още ли си женен за нея?

Смехът му изпълни стаята.

— Разбира се, че не. Разведени сме от много години.

— И не си се женил втори път?

— Не. Имаше много жени…

— И аз така чух.

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Не мога да залича миналото, Теса — изрече бавно, пронизвайки я с поглед, — нито ти можеш да избягаш от своето, ma cherie. И двамата носим на гърба си товара му. И ще трябва някак си да живеем с него. Но искам да ти кажа… че ти си тази, която съм чакал цял живот. Само ти можеш да запълниш празнотата в сърцето ми. Така че престани да се ровиш в миналото ми. И в твоето. С него е свършено, скъпа. Мисли за бъдещето. То е пред нас.

Теса отпусна глава на рамото му и се замисли за думите на Лорн: „С Жан-Клод винаги ще бъдеш в безопасност“. Знаеше, че брат й казва истината.

 

 

Джонатан Ейнзли седеше зад пищното си бюро в стил Луи XVI в разкошния си апартамент на авеню „Фош“, една от най-елегантните улици на Париж. Телефонната слушалка беше на ухото му и той слушаше напрегнато думите на жената от другата страна на линията. Щом тя замлъкна, попита бързо:

— Сигурна ли си, че Теса Феърли е в Париж?

— Да. Тя е с брат си, Лорн Феърли. Отседнали са в хотела на баща си. Впрочем, къде другаде, ако не в „О’Нийл“?

— Абсолютно си права, скъпа моя — отвърна той, загледан в красивия нефрит между пръстите си. Обичаше да си играе с него, да го усеща в ръцете си. — Кога са пристигнали?

— В четвъртък вечерта. В Лондон я очакват най-рано следващата седмица към сряда. Брат й ще остане, защото има снимки в Париж. Тя ще се прибере по-рано, без съмнение заради майка си, която се връща от Ню Йорк на шести септември.

— Браво на теб. Готви се за голям подарък, скъпа, веднага щом се върна в Лондон. Един красив подарък и, разбира се, най-важното — една среща, която ще отвори нова страница в отношенията ни. Искаш ли го, котенце?

— Знаеш, че го искам, Джонатан.

— Добре, пухче. Ще те уведомя за точната дата на завръщането ми. Засега ти благодаря за информацията. Ще ми бъде от голяма полза.

Те си казаха „дочуване“, затвориха и Джонатан моментално позвъни в хотел „Риц“, където бе отседнал Марк Лонгдън. Но той не си беше в стаята. Джонатан затвори ядосано и набра телефона на хотел „О’Нийл“, за да попита за Теса Лонгдън.

След секунда човекът на рецепцията отговори на френски с английски акцент.

— В хотела няма стая на името на госпожа Лонгдън, господине.

— Може би брат й, господин Лорн Феърли, е отседнал при вас, а тя е негова гостенка. Бихте ли проверили това име, моля?

— Господин Феърли не е тук. Никой от семейството не е отседнал в хотела в този момент.

Джонатан измърмори извиненията си и затвори. Лицето му се изкриви в грозна гримаса. Потъна обратно в креслото, подпря брадичката си с ръце и се замисли. Очевидно не бяха в хотела на баща си. От друга страна, беше малко вероятно да отседнат в друг хотел. При положение, че Феърли ще снима в Париж няколко седмици, може би е наел апартамент, примерно за месец. Зачуди се как би могъл да открие този апартамент. Марк Лонгдън би могъл да свърши тази работа. Не искаше да изпусне удобния момент да си го върне на Теса. Щеше да бъде много лесно да организира някакъв инцидент, докато е в Париж.

Но за момента Лонгдън бе изчезнал и той реши да се обади на братовчедка си Сара Паскал. Вероятно нямаше да научи нищо от нея, тъй като тя беше в лоши отношения със семейство Харт. Но поне щеше да си достави известна доза садистично удоволствие, като я подразни. Неговите подигравки винаги я разстройваха.

Но отново удари на камък. От кабинета й му съобщиха, че Сара ще бъде извън града за уикенда. Разбира се, усети се той. Беше петък следобед, четири часът. Тя бе заминала за извънградската си къща при съпруга си.

„Колко неприятно“ — замисли се той и набра номера на любовницата си Ивет Дювал. Но икономът й му съобщи, че мадам е заминала за Рим. „Рим!“ — едва не извика той и тресна слушалката върху апарата.

Какво, по дяволите, ставаше? Играеше ли си с него? Дали и тя нямаше да излезе невярна кучка като жена му? Изведнъж образът на Арабел Сътън изникна в съзнанието му — жената, която бе обичал до саморазрушение. Която го бе предала и унизила, като бе спала с китайския му партньор Тони Чиу. О, как само я ненавиждаше! Често му бе минавало през ума да я сложи начело на списъка наред с жените Харт и Еван Хюс. Но нещо го спираше. Може би фактът, че някога я бе обичал. Но вече не. Тя заслужаваше да страда след всичко, което му бе причинила.

Колкото до Ивет Дювал, с нея беше свършено. Довечера щеше да посети скъпо платените проститутки на мадам Симон. А от утре щеше да започне флирт с дъщерята на Ивет, Шантал. Имаше ли по-добро отмъщение за нея? Щеше да зареже майката и да съблазни възхитителната й дъщеря. Беше само на деветнайсет — най-горещата възраст.

Мисълта за бъдещата интрига го накара да се усмихне. Вдигна телефонната слушалка, набра номера на „Риц“ и отново потърси Марк Лонгдън. Изчака, за да се увери, че не е в стаята си, и остави съобщение. Не се съмняваше, че онзи ще доприпка веднага, щом се прибере. Слаб, без опора зад гърба си, алчен за пари, Марк би направил всичко, което поиска от него. Щеше да го държи, докато има нужда от него. После щеше да го хвърли на вълците.

 

 

Джонатан не се изненада, когато след няколко часа Марк му се обади и го покани на вечеря. Понеже нямаше нищо по-добро за вечерта, той прие поканата и двамата мъже се срещнаха в бара на „Риц“ на площад „Вандом“.

Седнаха на бара и си поръчаха мартини. Джонатан разказа на Марк какво е разбрал:

— Та значи, твоята красива съпруга, прекрасната Теса, е в Париж и ти не знаеш това?

Марк видимо се разстрои от информацията. Той го изгледа с подозрение и попита:

— Откъде разбра?

— Едно птиче ми го подшушна — присви хитро очи Джонатан. — Пристигнала е с другата си половинка, красавецът Лорн Феърли. Той ще снима някакъв филм тук.

Марк кимна и отпи от мартинито си.

Раздразнен от липсата на отговор, Ейнзли подметна:

— Жалко, че сега не си в Англия. Би могъл да посетиш твоята прекрасна дъщеричка.

За Марк забележката прозвуча като подигравка и той отвърна натъртено:

— Адел наистина е прекрасна. Най-красивото дете на света.

Другият мъж осъзна, че е прекалил, и смекчи тона:

— Тя наистина е възхитително създание, Марк, никой не го отрича. И съм сигурен, че ти липсва много.

— Страшно много — призна той. Тя е такава малка бърборана, обича да ми разказва за всичко, което прави през деня. Ще бъде шаферка на сватбата на Линет О’Нийл. На седмото небе е, че я включват в групата на по-големите деца.

Джонатан се приведе към него. В очите му заигра сатанински огън.

— И кога ще бъде тази прословута сватба? Припомни ми, моля те, че забравих.

Лъжеше, разбира се. Никой не го бе уведомил за датата. Елинор го бе забравила. Трябваше да си поговори сериозно с нея, реши и стисна зъби.

— В първата събота на декември. Мисля, че е първи.

— Наистина ли? И целият род ще бъде там? Разбира се, не се съмнявам в това. И трите семейства — Харт, О’Нийл и Калински — ще са на линия. И къде ще бъде голямото събитие?

— В малката църква на селото. Празненството ще бъде в Пенистоун Роял, поне така знам аз.

— Ще ми е забавно да присъствам… като външен наблюдател имам предвид. Теб не ти ли е интересно?

Марк направи гримаса.

— Никак даже. Не и когато става дума за тези надути пуяци.

— Само си представи, всички семейства накуп… Колко жалко, че не можем да пуснем една бомба в църквата! Да ги вдигнем във въздуха. Или да им спретнем един пожар. Ох, господи, само си го представи! — и изпадна в истеричен смях.

— Шегуваш се, разбира се — изгледа го изплашено по-младият мъж.

— Разбира се, момчето ми. Мислиш ли, че ще се изложа на такъв голям риск заради тези разбойници? В никакъв случай. Но знаеш ли, понякога ми се ще да разтърся малко това гнездо на оси. Ей така, да се позабавлявам.

— Няма да го направиш, Джонатан — засмя се притеснено Марк. — Ти просто обичаш да стряскаш хората с приказките си.

— Обичам наистина — съгласи се той. — Наскоро четох една статия в „Дейли Мейл“ за банда йобита, знаеш — скинхедс… хулигани. Та отишли те с един микробус в близко до Съмърсет село и разпънали палатките на пасбището в края му заявили, че това е общинска земя и като жители на общината имали право над нея. Подали молба за земеделски права и се настанили за дълго. Полицията не успяла да ги изгони от там месеци наред. През това време те превърнали живота на селяните в ад. Само си представи какво ще стане, ако нахлуят в Пенистоун Роял точно в деня на сватбата!

Марк потърси сервитьора, поръча още две мартинита и се наведе към него:

— Не бива да се шегуваш с тези неща, Джонатан, поне не пред други хора. Някой може да си помисли, че говориш сериозно.

Джонатан се усмихна накриво и отпи от неочаквано появилата се пред него пълна чаша. „Но аз не се шегувам — каза си той. — Един малък пожар в църквата би свършил чудесна работа. И трите рода — Харт, О’Нийл и Калински — с един удар. По-скоро с един кибрит. Всичко, от което имам нужда, е една такава банда хулигани, микробус и бензин до Пенистоун Роял. В началото на декември. Блестяща идея. Наистина, много хитра.“