Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (18)

17

Той я забеляза още в мига, когато влезе. Едно призрачно видение в бяло, идващо сякаш от друг свят. Извърна се към вратата, за да може да я види по-добре. Веднага разбра коя е. Теса Феърли, близначката на Лорн. Брат й я придържаше за лакътя и я водеше през тълпата към масата му.

Той седеше в края на голямата зала за гости в една от най-красивите частни къщи в Сен Жермен и даваше автографи за последната си книга. Но ръката му замръзна във въздуха и той остана за дълго така, загледан в жената в бяло пред себе си. Най-красивото лице, което бе виждал някога.

Тя се приближи и очите й срещнаха втренчения му поглед. Примигна, за да възвърне спокойствието си, но не отмести поглед от него и продължи към бюрото му.

Изведнъж разговорите наоколо преминаха в шум като фон на сцена от театрална постановка. Жан-Клод загуби интерес към всички останали и насочи цялото си внимание към това прелестно момиче, поне той така я виждаше. Толкова млада, толкова свежа и невинна, сякаш не принадлежеше на този свят.

Изведнъж скочи на крака и заобиколи масата, за да я посрещне.

— Добър вечер, Жан-Клод — поздрави го Лорн, когато тримата застанаха един срещу друг.

— О, Лорн, колко се радвам да те видя!

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Лорн му представи Теса.

— Това е сестра ми — каза и се обърна към нея.

— Enchante — промълви той и продължи на английски. — Щастлив съм да се запозная с вас.

— Аз също се радвам да се срещна с вас — звънна ясният глас на Теса, докато му подаваше ръка.

Той я пое и я стисна здраво в своята. Тя му се усмихна. И тази усмивка, тези сребристи очи, светлата копринена коса… сърцето му сякаш спря да бие. Не можеше да откъсне поглед от нея. Те останаха дълго така, загледани един в друг.

— Време е да се раздвижите, хората ви гледат — каза тихо Лорн и се засмя смутено.

Жан-Клод примигна и измърмори:

— Извинете ме, трябва да отида при читателите си.

Пусна неохотно ръката й, усмихна се засрамено и се върна зад бюрото си. Но веднага потърси с поглед Лорн и извика:

— Сега ще подпиша две книги за вас, mon ami.

Грабна една книга от бюрото, надраска нещо вътре и я връчи на Теса.

— Благодаря — отвърна тя и отвори книгата.

Прочете посвещението и вдигна въпросително поглед към него.

Жан-Клод впи очи в нея. Видя объркването й и леко се усмихна. После подписа още една и я подаде на Лорн:

— Запознай Теса с нашата домакиня Мари-Елен. Виждал си я с мен и преди. Тя е в салона. Сега трябва да се заема в книгите, но не забравяй за вечерята.

— Благодаря за книгата, Жан-Клод. Очаквам да си поговорим на вечерята — каза Лорн.

Жан-Клод кимна и се огледа наоколо. Отчаяна от отсъствието на автора, тълпата пред бюрото се бе разпръснала и той сви рамене. Тъкмо щеше да свърши по-бързо. Но радостта му беше кратка. Щом видяха, че се е освободил, хората заприиждаха. Той отново се захвана да подписва, да се усмихва и да кима, въпреки че единственото му желание беше да остане насаме с младата жена, изчезнала внезапно от погледа му. „Ще я видя по-късно“ — утеши се той и се залови за работа.

Лорн и Теса си пробиха път през мраморното фоайе с красиви копринени тапети и кристални полилеи. Щом се отдалечиха на известно разстояние от Жан-Клод, брат й се обърна към нея и прошепна:

— Боже, Тес! Какво стана между вас?

— Не знам — промълви замислено тя. — Мисля, че срещнах съдбата си. Този мъж ще бъде моята съдба, Лорн.

Сама се учуди на думите си, но не се усъмни и за миг в истинността на твърдението си. Обзе я странно спокойствие, сякаш над нея се спусна мек призрачен воал и я отдели от останалия свят. Сърцето й заби уверено и ритмично. Замисли се за това, което й бе написал в книгата, и внезапно осъзна значението му. Той чувстваше същото към нея. Разбира се! Не го ли бе разбрала още преди да прочете посвещението? Не го ли видя в погледа му? Той изразяваше това, което изпитваше самата тя.

— Какво се умълча така? — потърси очите й Лорн. — Добре ли си?

— Много съм добре — отвърна тя и го погледна с обич.

— Искам да те запозная с домакинята на този дворец, Мари-Елен.

— Коя е тя?

— Светска дама, съпруга на Ален Карпентие, френски индустриалец. Двамата са стари приятели на Жан-Клод. Ще присъстват на вечерята с още една двойка. Освен нас шестимата Жан-Клод е поканил и издателя си. Ще бъдем общо осем души.

— Чух, че си се срещал с Мари-Елен и преди, но познаваш ли останалите?

— Познавам съпруга й Ален и издателя на Жан-Клод, Мишел Лонгвейл, но не знам нищо за другата двойка. Скоро ще разберем. А, ето я Мари-Елен. Там, до камината. Да отидем да я поздравим!

Миг по-късно Теса пое ръката на най-елегантната жена, която някога бе срещала, включително и майка си. Само французойка можеше да постигне такова изящество и елегантност. Мари-Елен, ослепителна блондинка, немного висока и на неопределена възраст, бе облечена по последна европейска мода в семпла рокля без ръкави. На ушите й блестяха обици с инкрустирани перли и диаманти, а на шията й имаше един ред големи перли от Южните морета. Бяха наистина изключителни, напомниха й за перлите на леля Едуина и тя се усмихна. Не можеше да не се запита какво би казала Едуина за Жан-Клод.

Домакинята беше много любезна и разговорът с нея беше истинско удоволствие за Лорн и Теса. Те отпиха от шампанското и поведоха лек разговор. Лорн беше по-разговорливият от двамата и Теса дори си отбеляза, че той флиртува леко с дамата. Като я огледа отблизо, реши, че Мари-Елен е около петдесетте, което не я правеше по-малко привлекателна. Но не се включи в разговора им. Кимаше отнесено и допринесе за разговора само с две-три думи, защото умът й бе зает с друго.

Мислите й бяха насочени към мъжа в дъното на салона, зает с представянето на последната си книга.

 

 

Жан-Клод седна отпред до шофьора, а Лорн, редакторът и Теса се настаниха на задната седалка.

Ален и Мари-Елен щяха да дойдат в ресторанта с другата двойка. Те се казваха Натали и Арно. Теса не запомни фамилията им, но и двамата й се сториха много симпатични, когато се запозна с тях в салона.

Тя остави брат си да говори и се загледа в тила на Жан-Клод. Според нея главата му имаше просто съвършена форма, а косата му беше разкошна. Дали случайно или погледът й бе успял да проникне чак до сърцето му, но той се обърна и впи очите си в нея. Тя не отмести своите. Все така неочаквано той отново се обърна напред и остана мълчалив през целия път до ресторанта.

Теса също се умълча. Не взе участие в разговора, обзета изцяло от мисълта за него и изумена от ставащото вътре в нея. С половин ухо слушаше разговора между Лорн и Мишел за някакъв стар френски филм, превъзнасян и от двамата, и в същото време преповтаряше наум всяка минута от запознанството им преди един час. Толкова ли бе минало? Само час? Имаше чувството, че го познава от цяла вечност… колко странно усещане…

Тя нямаше никакви очаквания за вечерта, когато тръгна с Лорн към онази къща в Сен Жермен, скрита зад високи каменни стени. Влязоха във вътрешния двор през черна врата, разположена на тясната стена, прекосиха огромен, павиран с едри камъни двор, преминаха пред дебелата дъбова врата и се изкачиха по голямото импозантно стълбище към красиво подредено фоайе.

Тя го видя седнал в ъгъла на голямата работна маса и цялата настръхна.

Лорн не й беше казал много за него като личност и тя не знаеше какво да очаква, освен това се опитваше да не го зяпа много, защото всеки път, щом го погледнеше, сърцето й започваше да пърха като крило на птичка.

Вероятно магнетичната му сила идваше от очите с цвят на тъмен кехлибар, разположени под гъсти тъмни като косата му вежди. Лицето му беше фино, с изразена долна челюст, широко чело, остър нос и широка уста с плътна долна устна.

Не можеше да прецени на колко години е, вероятно беше доста по-възрастен от нея, но това не я притесняваше. Беше истински мъж. От него се излъчваше мъжественост.

По-късно, докато слизаха по стълбата към изхода, очите им отново се срещнаха и тя изведнъж усети странна слабост. Разтрепери се и въпреки че едва се държеше, не намери сили да отмести погледа си от неговия. Той й подаде ръка и остана загледан в очите й, а на нея й беше все едно какво ще си помислят хората около тях. Стояха там впили погледи един в друг, забравили напълно за останалите. И изведнъж в нея се породи непреодолимо желание да го има. Но не беше само обикновено физическо привличане. Беше много повече. Погледът му проникна дълбоко в нея, докосна душата й, надникна в най-интимните й кътчета и тя усети, че двамата си казаха всичко без думи. Обрекоха се един на друг още тук, безгласно, въпреки че се бяха запознали само преди час.

Припомнила си всичко това, тя потръпна неволно и се сви на седалката до брат си. Но веднага се изправи и се опита да възвърне вътрешното си равновесие. В Жан-Клод имаше нещо, което я привличаше неудържимо. Кой друг, ако не съдбата ги бе събрала тази вечер?

 

 

Вечерята беше в ресторант „Тайван“ на улица „Ламене“. Теса беше идвала и друг път в него. В началото на лятото ресторантът беше затворен за основен ремонт и в средата на юли го бяха отворили отново за посетители. Жан-Клод бе приветстван бурно от почти всяка маса. Оберкелнерът се спусна към него, сякаш беше кралска особа. Той се отнасяше мило с персонала. Тя дори долови известна фамилиарност и осъзна, че въпреки славата си той е скромен и отзивчив човек. Това й хареса.

Двете двойки пристигнаха малко след тях и той се зае да ги настани в определен ред. За нейна изненада не я сложи до себе си, а в дъното на масата между Ален и Мишел. Той самият седна на срещуположния край между Мари-Елен и Натали.

При това разположение тя беше непрекъснато пред очите му и въпреки че беше безукорен домакин, забавляваше ги през цялото време, разговаряше с всеки и се разправяше със сервитьорите, очите му често се спираха на нея.

За Теса вечерта мина като насън. Тя отпиваше от чашата си, разменяше по някоя дума със съседите си, поръчваше различни блюда и едва ги опитваше. Автоматично се усмихваше на останалите гости. От време на време се обръщаше към Лорн, включваше се в неговия разговор, но предимно мълчеше и слушаше. И почти не откъсваше очи от Жан-Клод. Той я заговори на няколко пъти, попита я дали храната й харесва, но предимно говореше на теми, интересни за останалите около масата — театър, кино, литература и политика.

Разговорите й дадоха възможност да научи нещо повече за него. Разбра, че е отразявал войните в Босна, Косово и Афганистан. Знаеше, че е изтъкнат журналист, но нямаше представа, че е близък на президента Митеран, че френският елит говори за него като за новия Андре Мороа и че е написал пиеса, играна в „Комеди Франсез“, един от най-големите театри в Париж.

Единственото, което не успя да научи, бяха годините му. Лорн бе споменал четирийсет и девет, но на нея й изглеждаше над петдесетте, въпреки че не умееше добре да преценява възрастта на хората.

Времето мина неусетно и дойде време да си тръгват. Отново се качиха в колата и минаха първо през хотела, за да оставят брата и сестрата. Спряха пред входа, той излезе и дойде до стъпалата да им пожелае лека нощ. Взе ръката й, поднесе я до устните си и я целуна. Отдръпна се и се загледа в лицето й, сякаш искаше да го запомни до най-малката подробност.

— A bientot — каза тихо и се обърна към Лорн, стисна ръката му и им пожела лека нощ. След миг вече беше в колата.

Близнаците прекосиха фоайето и докато чакаха асансьор, Лорн каза:

— Разделихме се някак много набързо. Тъкмо си мислех да го поканя на едно питие преди лягане. Знам, че обича калвадос.

— Сигурно е искал да се прибере.

— Мисля, че си падна по теб, Тес.

— Наистина ли?

Лорн я изгледа красноречиво и се усмихна.

— Хайде стига, сигурен съм, че го забеляза. — Тя не отговори и той продължи: — Ами ти?

— Какво аз?

— Знаеш какво. Хареса ли ти? — Всъщност глупав въпрос, като се има предвид, че едва не падна в краката му.

— Наистина ли изглеждаше така — вдигна към брат си сребристите си очи тя.

— Наистина. Не съм те виждал такава досега. Но и него не съм виждал в подобно състояние.

— Ти си го виждал с други жени, нали?

— Случвало се е.

— И как изглежда тогава?

— Спокоен. Дори безразличен.

— А как изглеждаше, докато разговаряше с мен? Имам предвид, когато ни даде книгите?

— Обсебен. Разтърсен. Силно впечатлен. Всъщност точните думи са — обсебен, поразен от красотата ти и разтърсен.

Теса не схвана шегата му, само въздъхна. Асансьорът дойде и тя прекрати разпита. Щом влязоха в апартамента, веднага се обърна към него и заяви:

— Мисля да ти пожелая лека нощ, скъпи. Чувствам се уморена. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, Тес.

Целуна я по бузата и я проследи с поглед. „Тя наистина е добре“ — си каза с облекчение.

Теса влезе в стаята си, седна на стола до леглото и се загледа в книгата, която бе стискала в ръцете си цяла вечер. На корицата бе изрисувана разпаднала се на части броня на воин от средните векове. Отгоре беше неговото име, а долу бе изписано заглавието на книгата. Беше само от една дума: „Воини“. Обърна я отзад, взря се в снимката му и зачете кратката биографична справка за него.

Неочаквано телефонът на нощното й шкафче иззвъня и тя веднага вдигна слушалката.

— C’est moi.^[1]

— Знам.

— Кога мога да те видя?

— Утре?

— Отлично. На обяд?

— Да — отвърна тя и почувства, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите.

— Надявам се Лорн да не се почувства… как да кажа… изоставен?

— Той има други планове за утре — каза тя.

— Bien. Je vous enverrai une voiture.^[2] До утре.

— Благодаря.

— A demain^[3] — отвърна той и затвори.

Теса се взря в телефонната слушалка, после затвори, остави книгата на леглото и отиде в хола. Лорн си бе налял калвадос в малка чашка и гледаше политическия обзор на Си Ен Ен, но щом чу отварянето на вратата, веднага обърна глава към нея.

— Искаш ли малко от това? — вдигна чашата си към нея.

— Не знам… — Тя се приближи до дивана и погледна объркано брат си. — Жан-Клод ми се обади.

— Предположих, че е той.

— Утре ще обядваме заедно.

Лорн кимна.

— Каза ми, че мисли да те покани на обяд.

Тя седна на дивана и го изгледа изненадано.

— Така ли? Значи е искал разрешение от теб? Дано да не е така. Аз съм на трийсет и две, за бога! Майка на тригодишно дете и в процес на развод.

Той отметна глава и се засмя.

— Спокойно, сестричке. Не е искал разрешение. Когато напускахме ресторанта, сподели, че има намерение да те изведе на обяд. Предполагам, че е искал да знам като твой брат, с когото си дошла в Париж. Освен това двамата сме добри приятели, вече ти казах. — Теса нищо не каза, но изглеждаше разтревожена. Той добави: — Жан-Клод е зрял човек, Теса. Никога не би ми поискал разрешение. Просто се опитва да е любезен. Той е истински джентълмен. Винаги е бил.

— Разбирам — кимна тя, отиде до бара и си наля малко ябълково бренди.

Лорн намали звука на телевизора и вдигна чашата си.

— Наздраве!

— Наздраве — усмихна се тя. — Какво посвещение ти е написал?

— Че се възхищава на актьорския ми талант, нарича ме cher ami и ми пожелава успех с новия филм. А на теб?

— Нещо много странно.

— Какво?

— Написал е името ми и след това „Je suis la“.

— Означава „Аз съм тук“. Наистина звучи странно. Аз съм тук. Какво означава според теб?

Теса поклати глава.

— Аз съм тук… и те чакам. Ето така си го превеждам аз.

— Мисля, че си права. Но и аз бях прав, като ти казах, че е разтърсен от срещата си с теб.

— И аз го харесвам, Лорн. Много.

— Разбирам те. Той наистина има харизма.

— Значи нямаш нищо против да обядвам с него? Не се тревожиш за мен?

— Не. Не бих се тревожил за теб, когато става дума за мъж като Жан-Клод. Той е… почтен човек, както би се изразила мама. Познавам го като много сериозен, много отговорен мъж. Той е това, което чичо Рони нарича истински мъжага.

— Защо тогава ми каза, че жените бързо попадат в мрежите му? — припомни му тя.

— Казах ти го, защото Жан-Клод е имал много жени в живота си. Но това не означава, че е сваляч. Просто харесва жените и умее да ги очарова. Но няма нищо общо с мъжете, които записват всяко завоевание в бележника си и се хвалят наляво и надясно с дългия си списък.

— Ясно — кимна Теса и се облегна назад. Отпи и каза: — Ще изпрати кола за мен.

— Казах ти, че е истински джентълмен. Тази среща наистина трябва да те ласкае. Преди обяда си с теб Жан-Клод е поканен на среща с френския президент в Елисейския дворец.

 

 

Джонатан Ейнзли седеше в малък бар на „Шанз-Елизе“, недалеч от хотел „О’Нийл“.

Той чакаше Марк Лонгдън, пиеше бренди „Наполеон“ и се чудеше къде е той и защо закъснява. Непрекъснато погледаше часовника си и ругаеше наум своя приятел. Държеше на точността и ненавиждаше, когато другите закъсняваха. Напоследък все повече започваше да се пита дали постъпи разумно, като заложи на Марк. Дали можеше да разчита на него? Очакваше толкова много от него. Надяваше се да съсипе Пола и децата й.

Марк беше успял да накара Теса да застане пред него на колене и това беше добре, но освен нея трябваше да се погрижат и за Линет, а после и за Емси. Джонатан искаше да ги види в калта заедно с майка им. Мразеше силно всички от рода Харт. Държеше само на братовчедка си Сара. Тя беше изключение от правилото. Останалите — Пола и трите й дъщери — му напомняха силно на старата вещица Ема Харт. Той я бе мразил цял живот. Дори и сега, след смъртта й, продължаваше да я мрази. Тя го бе излъгала. Бе оставила всичко на Пола, а на него бе подхвърлила жалки огризки. А той завиждаше на Пола още от дете. И ревнуваше.

Вратата се отвори и Марк се втурна в бара. Джонатан веднага се разтревожи от вида му. Двамата се поздравиха, Марк седна и потърси с поглед сервитьора. Махна му с ръка и поръча един „Наполеон“, черно кафе и пакет „Голоаз“.

— Пак си пропушил — отбеляза язвително Джонатан. — Аз пък си мислех, че си станал член на движението „Живот без дим“.

— Наистина реших да ги откажа, но тази вечер имам нужда от няколко цигари. Както би казал самият ти, имам нужда да се поглезя малко след тази ужасна седмица.

— Скъпи Марк. Имам с какво да те поглезя, само трябва да кажеш вълшебната думичка. И то все с нещица, далеч по-приятни от една обикновена цигара.

Той го погледна изпод вежди и поклати глава.

— Без жени тази вечер, приятелю. Нито пък другото. Много съм уморен. Пътуването беше дълго и изтощително. Представяш ли си: от Търск до Лондон и оттам веднага на самолета за Париж!

— Казах ти да вземеш самолета от Манчестър. Можеше да тръгнеш дори от Йедън. Както и да е. Как върви обзавеждането на дома ми? — попита, въпреки че това изобщо не го интересуваше.

— Може да ти прозвучи нескромно, но наистина става като в приказките. Сигурен съм, че ще го харесаш. Нещо повече, направо ще се влюбиш и няма да искаш да излизаш от него. Никога.

Джонатан се усмихна и наклони глава, сигурен, че ще иска да излиза и дори да не се връща в нея.

Имаше си луксозен апартамент тук, в Париж, и подобна на дворец къща в Хонконг, с гледка към пристанището, да не говорим за вилата му в Прованс — най-новата му придобивка. Винаги щеше да предпочита тези къщи пред провинциалния си имот в Йоркшир. Къщата в Търск беше просто примамка, с нея подлъга Марк, че има нужда от архитект. А всъщност му трябваше човек за мръсната работа… човек, който под негово ръководство щеше да разбие живота на жените от семейство Харт. С комплекса си за малоценност, жаждата за слава и пари и пристрастията си Марк беше лесна мишена. Беше похотлив и обичаше оргиите, нямаше спирка, щом ставаше дума за екстази, дори от време на време смъркаше кокаин, въпреки че се пазеше от хероина.

„Той е изцяло мое творение — каза си Джонатан, загледан в по-младия мъж срещу себе си. — Въртя го на малкия си пръст. Той просто не може без нещата, които му предлагам аз.“ Облегна се назад и на устните му заигра самодоволна усмивка. Марк изпи кафето, пийна от коняка, запали цигара и пое дълбоко дима. Наслади се на усещането, после каза:

— Докато бях в Йоркшир, чух, че другият син на баща ти, Оуен Хюс, е в Лондон. Отседнал е в хотел „Белгрейвия“. Жена му също е там. Дошли са да видят дъщеря си, внучката на Робин. Гидиън завел и тримата на обяд. Изглежда, че семейството се събира. И обвързването ще продължи, като се имат предвид отношенията между Еван и Гидиън. Какво мислиш за това?

Споменаването на Еван ядоса Джонатан. Внучката, за която баща му бе мечтал толкова много. Какво пък, можеше да се опита да се сближи с нея, ухили се похотливо той. Но тя също беше Харт, потомка на омразната му Ема. Да, определено трябваше да се справи и с нея.

И неусетно от устата му се изплъзна:

— Аз също имам дете. Син.

Марк се изненада:

— Имаш син? Исусе Христе! Защо не си го запознал с дядо му? Това сигурно ще охлади чувствата му към Еван Хюс.

— Той живее в чужбина — отвърна Джонатан и не лъжеше. После, осъзнал, че така или иначе ще трябва да даде някакви обяснения, продължи: — Известно време не беше добре. Трябваше да живее в топла страна при специални условия.

Това вече не беше истина. Истината беше, че когато неговата съпруга му го представи преди няколко години, той веднага разбра, че не е от него, а от китайския му партньор Тони Чиу. Издадоха го азиатските му очи и той побърза да изхвърли и майката, и детето от живота си.

— Кой ти каза всичко това за Оуен Хюс?

— Подочух нещо оттук-оттам. Имам си мои източници. Но да оставим това. Колко време мислиш да останеш в Париж?

— Не знам точно. Именно затова те извиках. Трябва да замина за Южна Франция. Тъкмо купих една красива стара ферма там. Ще имам нужда от теб, за да я постегна. Уверявам те, че ще останеш доволен от заплащането. Но затова ще говорим по-късно. Сега искам да разбера как върви разводът ти. Знаеш колко се притеснявам за теб след раздялата ти с онази вещица. Не можем да позволим кариерата на един толкова талантлив архитект като теб да бъде провалена от някаква си Харт, нали? Каква кучка е тази твоя жена!

— Кучка е слабо казано за Теса Феърли. Тя е просто невъзможна. Да знаеш колко ми се иска да отведа Адел някъде далеч от нея! — извика Марк.

— Добре, момчето ми. Защо да не опитаме? За пари не се притеснявай. Ще имаш всичко необходимо да се бориш… ако трябва и до смърт.

Марк го изгледа и твърдо заяви:

— Нямам нищо против да й хвърля един як бой, но не бих посегнал на живота й, Джонатан. Аз не съм убиец. И няма да си окача въжето на шията за една жена.

— Първо ме изслушай, приятелю. Имам някакви идеи.

Марк се наведе към него и докато слушаше, усмивката му ставаше все по-широка.

 

 

Около час двамата си шушукаха, кимаха и спориха, после Джонатан плати сметката и те излязоха от бара. Улисани в подробностите по заговора срещу семейство Харт, изобщо не забелязаха невзрачната двойка в ъгъла на бара, която ги наблюдаваше внимателно през цялото време. Мъжът и жената излязоха от заведението след тях и ги проследиха незабелязано до колата на Джонатан. Тяхната беше паркирана точно зад неговата. Те влязоха в нея и потеглиха след двамата мъже, готови за една дълга и безсънна нощ.

Беше петък, малко преди обяд. Лорн беше сам в апартамента си, учеше си репликите. Следващата седмица започваше снимки и искаше да е готов за ролята си. Четеше вече пети път първите две страници от текста си, когато телефонът на бюрото иззвъня и прекъсна заниманията му.

Вдигна с нежелание слушалката, но щом чу гласа на Линет, се оживи.

— Здравей, Лорн, аз съм — извика тя.

— Колко се радвам да чуя чуруликането ти, врабченце! Къде…

— Мисля, че мама е преценила правилно, като ме е кръстила Линет, а не врабче. Иначе аз съм в Пенистоун Роял.

— Как е времето там?

— Разхлади се. Сега е много приятно. Аз съм на терасата и мързелувам. Отдавна не съм се чувствала толкова добре.

— Ти да мързелуваш? Невъзможно! Не вярвам, докато не го видя със собствените си очи — засмя се той, изпълнен с обич към Линет. Тя беше любимата му от доведените му сестри. — Предполагам, че там всичко е наред, нали?

— Да. Нищо обезпокоително. Адел си играе с куклите. Елвира е при нея, а Еван ще дойде по обяд. Тя също си взе половин ден отпуск. Тази седмица беше много напрегната и за нея. Как е Теса? Надявам се да не се притеснява за нас?

— Не, добре е. За съжаление няма да можеш да я чуеш. Отиде на обяд с един приятел.

— Не, не, не исках да говоря с нея. Търсех теб, братко.

— За какво става въпрос? Гласът ти изведнъж се промени.

— Не се безпокой, всичко е горе-долу добре. Просто исках да те уведомя, че Джонатан Ейнзли е напуснал Хонконг и сега е в Париж…

— Откъде знаеш? — прекъсна я той.

— Преди малко ми се обади Джак Фиг. Неговите хора са го проследили. Прекарал е миналата вечер с Марк. Срещнали са се в един бар и са разговаряли дълго. Изглежда, че са доста близки.

— По дяволите!

— Не се тревожи и моля ти се, не казвай на Теса. Не трябва да знае, че двамата са близо до нея. Просто й кажи, че съм се обаждала и че всичко при нас е наред.

— Дано тези две гълъбчета да не замислят нещо — измърмори Лорн. — От тях всичко може да се очаква.

— И аз се тревожа от това — съгласи се Линет. — Но може просто да са уточнявали подробности за къщата на Ейнзли в Търск. Нали Марк му е дизайнер? Джак ме уведоми, че е бил няколко дни в Йоркшир. Опитай се да не показваш тревогата си и както казва татко, отваряй си очите на четири.

— Разбира се. Благодаря, че ме предупреди, сестричке. Мама кога се връща? Теса ми каза, че следващата седмица ще си е вкъщи. Татко щял да закъснее няколко дни.

— Да. Мама, Емили и Уинстън си идват на шести септември, а татко има някаква делова среща на Бахамите или Барбадос, не си спомням, после отново щял да се върне за един ден до Ню Йорк. Мама бърза да се прибере, за да помогне на Теса за развода. Смята, че сега мястото й е тук.

— И аз мисля така. Слушай, червеношийке…

— Хей, стига с твоите птичи истории, батко. Слушам ги още от бебе.

Той се засмя и каза весело:

— Извинявай, но човек трудно се разделя с навиците си. Целувам те, сестричке.

— И аз те целувам, Лорн. И се обаждай.