Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (20)

19

Теса стоеше до прозореца и гледаше към градината. Чу стъпките му и веднага се обърна. Той спря до масичката за кафе и вдигна поглед към нея. Очите им се срещнаха. Неговите изучиха нейните в дълбочина и на устните му заигра лека усмивка. Тя отвърна на усмивката му и изведнъж някаква непреодолима сила я накара да тръгне към него.

— Шампанско, нали? — попита той и извади бутилката от пълната с ледени кубчета сребърна кофичка, оставена на бюрото от Хаким само преди няколко минути.

— Това е розе от Салмон. Любимото ми шампанско — обясни той. — Много е леко… надявам се да го харесаш.

— Обичам розово шампанско — отвърна тя. Това беше любимото й питие, въпреки че не беше голям познавач.

Докато Жан-Клод отваряше бутилката, тя продължи да го гледа втренчено, неспособна да откъсне очи от него. Наложи й се да преглътне няколко пъти, внезапно осъзнала, че устата й отново е пресъхнала. Но имаше ли жена, чиято уста не би пресъхнала при вида на мъж като него? Толкова известна личност, истинска знаменитост, любимец на френския елит и както се разбра, фаворит и на президента.

Обзеха я смесени чувства. От една страна, беше силно смутена, дори нервна, от близостта си до него. От друга страна, чувстваше непреодолимо желание да го докосне и да бъде докосната от него. Искаше да усети ръцете му върху кожата си. Тя бързо се отдалечи в другия край на масата, преди да е заприличала на пълна глупачка.

Но след секунди той отново беше до нея и й подаваше чашата с шампанско. Пръстите му докоснаха случайно нейните и през тялото й сякаш премина електрически ток. Побърза да седне на първия попаднал й пред очите стол, без да може да каже дума. Но не пропусна да отбележи усмивката му, докато той пълнеше чашата си.

Вдигна я над масата и произнесе:

— Sante.

— Sante — отвърна тя и отпи жадно.

Настъпи кратка тишина, после той попита:

— Как се чувстваш, Теса?

Хипнотичният му поглед я остави без дъх. Въпросът му я стресна, но тя намери сили да си признае:

— Изплашена.

— От мен? — смая се той.

Окуражена от собствената си смелост, тя отвърна:

— Ами да. От твоята начетеност. От славата и постиженията ти. Не се срещам всеки ден с такива хора.

— Но аз съм просто… мъж, Теса. Като всички останали.

— Не, не си. Ти си много известен мъж.

— Славата не означава нищо за мен.

Той седна и отново я изгледа замислено, преди да продължи:

— Виждам, че си нервна. Сигурно си притеснена. Убеден съм, защото и аз се чувствам така.

— Ох! — неволно въздъхна тя и го погледна изненадано.

— Мисля, че е естествено да се чувстваме по този начин. Още не знаем как да се държим един с друг.

— Може би…

Жан-Клод се наведе към нея и заговори тихо, почти шепнешком:

— Вчера… нещо се случи между нас. Видях те да влизаш във фоайето на Мари-Елен. Ти ме погледна и… между нас протече ток. Някаква връзка, като при влюбена двойка. И двамата го разбрахме. И ако бяхме сами, щях да направя нещо повече.

— Какво точно? — попита тя. Очите й не го изпускаха нито за миг.

— Щях да кажа… Ела с мен у дома.

— Трябваше да го кажеш — прошепна тя. — Щях да дойда.

— C’est dommage!^[1] — вдигна ръце по галски маниер той и й се усмихна.

— Защо не ме помоли? — настоя тя.

Жан-Клод не отговори.

— Заради приятелите си?

— Не, не, разбира се — отвърна той. — Не робувам на чуждото мнение. Не те помолих заради Лорн.

— Но той не би се противопоставил — възкликна тя. — Той те обожава.

— Употреби странна дума, за да опишеш отношението му към мен — погледна я някак особено той.

— Приел те е за свой идол — поклати глава тя. — Убеден е, че никой на този свят не може да ти съперничи. Според него ти не си способен да причиниш зло на някого.

— Поласкан съм. Аз също ценя много приятелството му. Никога не бих направил нещо, което би го засегнало.

— Той твърди, че си истински джентълмен — добави Теса и отпи няколко глътки от шампанското. Изведнъж усети леко замайване.

— Точно в момента не съм сигурен.

Тя го изгледа, но нищо не каза.

Настъпи тишина, но в нея нямаше напрежение. Откровеността му бе прогонила смущението между тях. Теса си помисли, че никога отношенията й с Марк не са били така откровени. Споменът за него я накара да потръпне. Не биваше да мисли за Марк в този апартамент, с този мъж. Истински мъж, не просто поредния неудачник. Великан сред мъжете…

Жан-Клод Делон.

Жан-Клод се поздрави, че успя да скъси бързо разстоянието между тях и двамата можеха спокойно да разговарят за чувствата си. Той мразеше дългата, изпълнена с намеци игра на думи между мъжа и жената. Намираше я за смешна и детинска. Държеше на честността в отношенията.

Стана, взе бутилката с шампанското и напълни отново двете празни чаши.

Върна се на креслото и попита:

— Още ли се страхуваш?

— Може би малко — отвърна бързо тя.

— Надявам се не от мен?

— Не… по-точно от това… което би могло да се случи между нас.

— Разбирам те много добре. Една нова любов винаги крие рискове.

Тя замълча и се замисли.

Той видя това и каза с лека усмивка:

— Давам цяло състояние, за да разбера какво си мислиш в момента.

— На колко години си?

Думите й натежаха във въздуха като олово.

Жан-Клод я изгледа втренчено. Явно не бе очаквал подобен въпрос.

Теса прехапа езика си.

— Съжалявам… Постъпих толкова… невъзпитано. — Страните й пламнаха. — Не ми отговаряй, моля те…

— Доста по-стар съм от теб — отвърна й той и въпреки усмивката в погледа му имаше съжаление.

— Не, не си!

Той не обърна внимание на думите й и продължи:

— Снощи, след като се прибрах, се замислих за случилото се. Запитах се защо появата на една жена ме изкара извън релси. Трябваше да намеря разумно обяснение.

Но той бе открил отговора: пред него стоеше онази единствена жена, която би могла да реши загадката на живота му…

— Сега ти се отнесе нанякъде — прекъсна мислите му тя.

— Да. Мислех за теб. Какви са плановете ти?

— За уикенда или за бъдещето ми?

— И за двете.

— За уикенда нямам никакви планове.

— Искаш ли да го прекараме заедно?

— Да.

— Ами Лорн? Не мога да те отмъкна така нахално от него. Вие дойдохте заедно в Париж. Струва ми се доста нелюбезно да го зарежем така.

— Брат ми се отнася сериозно към работата си, Жан-Клод. Но ти знаеш това. Ще е доволен, че ще може да учи ролята си на спокойствие.

— Mais oui. Знам, разбира се. И все пак трябва да помислим и за него.

— Можем да го попитаме. Защо не?

— Сега ми се виждаш по-спокойна. Теса.

— Наистина се чувствам по-добре.

— А какво ще кажеш за бъдещето?

— Трябва да приключа с развода. Надявам се нещата да се ускорят, когато мама се прибере от Ню Йорк. Тя умее да се справя с проблемите, особено я бива с адвокатите. Лорн запознавал ли те е с нея?

— Да. Тя наистина е изключителна жена.

„Но няма да ме одобри“ — си каза наум, обаче реши, че е по-разумно да премълчи опасенията си.

Хаким се появи на вратата и каза тържествено:

— Monsieur, s’il vous plait.

— Mersi, Хаким — отвърна Жан-Клод и стана. — Ела, Теса. Обядът е сервиран. Ще слезем в градината през трапезарията.

Трапезарията беше точно до библиотеката. Жан-Клод успя да я преведе през нея, без да я докосне, и тя разбра, че той чувства същото, което чувстваше и тя — че всеки физически контакт между тях можеше да предизвика експлозия.

Щом излязоха от хладния апартамент, топлината ги удари и Жан-Клод се спря.

— Мисля, че това беше грешка. Навън е много горещо.

— Знам, но погледни, слънцето скоро ще се скрие — посочи Теса към далечния край на градината. — Мисля, че ще е приятно да останем навън.

— Добре тогава — кимна той и я поведе към масата. Задържа стола й, докато сядаше, и премести чадъра така, че да останат под сянката му. После се настани срещу нея и напълни чашите им с минерална вода. Отпи и попита.

— Ще довършим ли шампанското с обяда или предпочиташ бяло вино?

— Ще остана на шампанско, ако е възможно — отвърна тя.

— Извини ме за момент.

Той стана и влезе вътре да донесе оставената в библиотеката бутилка.

Тя го проследи с поглед и си призна, че той изглежда много добре. Висок, мускулест и добре сложен, с широки рамене. Със спортните дрехи изглеждаше много по-млад, отколкото с костюма. Сигурно няма петдесет, точно както и бе казал Лорн. Но Жан-Клод бе споменал, че е много стар за нея. Какво точно имаше предвид? И можеше ли някой да прецени възрастта на друг така бързо? Някои хора изглеждаха младолики, други се състаряваха преждевременно. Тя беше на трийсет и две, но смяташе, че е много по-зряла от жените на нейната възраст. Жан-Клод беше истинска загадка за нея. Никога не бе срещала мъж като него.

Той се появи почти веднага със сребърната кофичка с бутилката. Зад него се показа и Хаким. Носеше поднос с две чисти чаши.

— Voila! — Жан-Клод остави кофичката на стъпалата до тях.

Хаким сложи чашите на масата и се скри във вътрешността на къщата. След няколко минути се появи с малка помощна масичка на колелца, постави шампанското и водата върху нея, кимна любезно и отново изчезна.

Докато й наливаше шампанското, Жан-Клод я осведоми за менюто:

— Лурдес, готвачът ми, е приготвил съвсем лек обяд. Прекалено горещо е за тежки ястия.

— Наистина — съгласи се тя и се запита дали изобщо ще може да хапне нещо.

Нервите й отново се изопнаха. Откровеният разговор й бе помогнал да се отпусне, но сега отново усети неудобство. А обикновено беше толкова спокойна и самоуверена. Чувстваше се като ученичка пред изтъкнат професор. Беше странно, че се намира в тази прекрасна градина в центъра на Париж и разговаря с него не за учебния материал, а за…

Сякаш прочел мислите й, Жан-Клод каза неочаквано:

— Трудно е… да опознаеш дадена личност. Да го почувстваш близо до себе си. Разбирам го много добре, аз също се чувствам неловко, но всичко ще си дойде на мястото, повярвай ми.

— Как разбра? — попита го изненадано тя. — Сякаш четеш мислите ми.

— Не притежавам магическа сила, уверявам те — поклати глава той.

„Не, определено притежаваш — помисли си тя, — щом успяваш да ме докараш до такова състояние. Никога не съм се чувствала така.“ Тя вдигна чашата си и отпи жадно от розовото шампанско. Не искаше да говорят повече за чувствата си, затова побърза да смени темата:

— Библиотеката ти е една от най-красивите и елегантни стаи, които съм виждала. Но ти не работиш там, нали?

— Не, но често сядам там, за да мисля.

— Къде работиш? Наел си някъде кабинет?

— Не. Работя тук, в апартамента. Горе имам малък кабинет. Ако искаш, по-късно ще ти го покажа. Той е нещо специално.

— С удоволствие. Там ли написа „Воини“?

— Да. — Той отпи и продължи: — Дадох ти книгата си, защото беше на представянето. Не е необходимо да я четеш, ако темата не те интересува.

— Но аз вече я започнах — отвърна тя. — Снощи не можах да заспя и се зачетох. — Изведнъж се засрами от признанието си, изчерви се и спря. Но веднага заговори отново, много бързо, сякаш се страхуваше, че някой ще я прекъсне: — Както и да е, разтворих книгата ти и се оказа, че не мога да се откъсна от нея. Ти знаеш много за войните, за политиците и за тероризма, нали?

Той кимна, но мислите му бяха другаде.

— Защо не можа да спиш?

Тя преглътна няколко пъти, поколеба се и неочаквано заяви:

— Мислих за теб.

Той пое дълбоко въздух.

— Знам. Аз също не можах да заспя.

Взря се в очите й, докато тя не отмести своя поглед.

— Радвам се, че говориш френски. За мен това е важно.

Тя искаше да разбере защо, но не го попита. Вместо това каза:

— А ти говориш перфектно английски. Къде си го учил.

— Взимах уроци от малък. Положих много усилия. Бях на дванайсет или тринайсет, когато реших, че ще стана писател, и мечтаех да пътувам много, най-вече из Америка и Англия. Затова исках да овладея езика.

— Наистина си го овладял — потвърди тя и се зачуди какво й става. Защо непрекъснато насочваше разговора към подобни банални теми?

Появата на Хаким със студената супа прекъсна временно разговора. Той поднесе супата и тя я опита, но едва успя да я преглътне, въпреки че наистина беше много вкусна.

Хаким се оттегли и те възобновиха разговора си.

— Като журналист и писател си бил в много горещи точки по света, познаваш войната, така да се каже, отблизо. Не беше ли опасно?

— Животът е опасен, Теса.

Тя не отговори.

— Мисля, че знаеш това.

— Лорн ти е казал всичко, нали? — присви очи тя.

— Не всичко. Видяхме се преди няколко седмици, когато се връщаше от Истанбул. Полетът му беше през Париж и имахме възможност да обядваме заедно. Сподели за отвличането на дъщеря ти. Но това беше всичко. Просто се тревожеше за теб.

— Знам — въздъхна тя. — Но да се окажеш в центъра на бойните действия не е ли това, за което казваме „Търсиш си белята“?

— Не бих казал. Опитвам се да не рискувам. Поне не и на бойното поле.

Последва дълго мълчание. Очите му не се откъсваха от лицето й. Топлата му усмивка стопи съпротивата й.

Магнетизмът на погледа му я разтърси и за да възстанови вътрешното си равновесие, тя хвана чашата. За нейна изненада ръката й трепереше силно. Пое дълбоко въздух и върна чашата на масата. Няколко капки паднаха върху покривката.

Тя разбра, че той е забелязал.

Хаким дойде, почисти масата и поднесе омлетите. После безшумно излезе. Теса се насили да хапне малко. Вдигна поглед и осъзна, че той също не се храни. Усетил погледа й, побърза да обясни:

— Не съм гладен.

— Нито пък аз.

— Мисля, че е време да се справим с тази ситуация.

— Какво?

— С физическите аспекти… Ела, Теса! Ела с мен.

Жан-Клод стана от масата и тя покорно тръгна след него.

Във фоайето той се обърна към нея и обясни набързо:

— Казах ти, че ще ти покажа кабинета си. Той е на втория етаж. — Посочи стълбището и я поведе нагоре.

 

 

Жан-Клод отвори вратата и й направи път да мине пред него. Но когато протегна ръце да я вземе в прегръдките си, телефонът иззвъня.

— Merde — измърмори, затвори вратата с крак и бързо отиде към бюрото си.

Вдигна слушалката и чу гласа на сестра си Мари-Лаура. Докато говореше, не изпускаше Теса от поглед. Тя застана пред една от стените и се загледа в подредените върху нея фотографии. На повечето от тях беше Жан-Клод в компанията на други писатели, политици, актьори, философи, художници и приятели — цвета на Париж. Дори на света. За да съкрати разговора, той каза на сестра си, че в момента има важна среща. Но се наложи да остане още няколко секунди на телефона и те му се сториха като цяла вечност. Най-накрая затвори и Теса веднага се обърна към него. Той видя копнежа в очите й, усети жаждата й за него и разбра, че го желае толкова силно, колкото и той нея.

Разтвори ръцете си и тя се спусна, почти падна в прегръдките му. Леко изстена. Притисна се в него и зарови лице на гърдите му. Разтрепери се толкова силно, че Жан-Клод се изплаши и се опита да я успокои. Погали косата й, залюля я в прегръдките си и прошепна нежно:

— Всичко е наред, cherie. Успокой се, скъпа.

Най-после тя намери сили да вдигне глава и да го погледне в очите. Той срещна погледа й и се изгуби в сребърната му безбрежност. Беше толкова близо до нея, че дъхът му спря, зашеметен от изключителната й красота. Тя разтвори съвсем леко устни и ги облиза с върха на езика си.

Това разгоря страстта му. Неспособен да сдържа повече страстта си, той се наведе и впи устни в нейните. Езикът му проникна в устата й, срещна нейния и двамата сякаш потънаха един в друг. Притиснаха се един до друг, забравили за всичко друго, освен за себе си и желанието, което ги изгаряше отвътре.

След миг вече бяха на дивана. Той продължи да я изучава с устни, целуваше я така пламенно, както му се искаше още в първия миг, когато я зърна. Сега тя беше там, където жадуваше да бъде — в прегръдките му — готова да стане част от него, както бе готов и той. Да я притежава и да бъде притежаван от нея — ето за какво жадуваше цялото му същество.

Жан-Клод бързо разкопча ризата си, стана и заключи вратата. Когато се върна, тя вече се бе съблякла. Всяка част от красивото й, сякаш изваяно от ръката на скулптор тяло крещеше за неговото. „Колко е красива!“ — възхити се той.

След секунда той също беше гол, а дрехите му разпилени по пода. Треперещ от възбуда, легна до нея и я взе в прегръдките си. Притисна я до себе си и се заслуша в ударите на сърцето й. То биеше в унисон с неговото.

Повдигна се на лакът и се загледа в прекрасните й очи. Тя отвърна на настойчивия му поглед и изгаряща от желание, погали лицето му.

— Жан-Клод — произнесе тихо името му.

— Да, скъпа?

— Искам те… много…

— Не повече от мен.

Целуна я по челото, после по очите, по малките, но добре оформени гърди, и продължи надолу. Бавно прокара ръката си по корема й, после по вътрешната страна на бедрата. Пръстите му се разходиха из всяка извивка на тялото й, докато тя не започна да стене. Теса отговори на горещите му пръсти и на свой ред го погали.

Когато ръцете и устните му се съсредоточиха върху нежната коприна между краката й, тя не можа да се сдържи и извика. Нежно и умело Жан-Клод я доведе до екстаз. Насладата я заля като буйна река и продължи да разтърсва тялото й вълна след вълна. Той легна между краката й и докато проникваше в нея, устните му нежно мълвяха:

— Cherie! О, Теса! О, моя любов!

— Жан-Клод! Жан-Клод! — като в сън повтаряше тя. Ръцете й обгърнаха раменете му и оставиха червени следи по тях.

Телата им заплуваха нагоре-надолу в пълна хармония. Стори му се, че ритъмът е толкова съвършен, сякаш са едно цяло. Страстта им нарасна и те започнаха да се движат по-бързо и по-бързо, задъхваха се, стенеха и извикаха, когато достигнаха едновременно до върха. Той полетя нагоре към някакво изпълнено със светлина място, където нямаше никой друг, освен тях двамата и разбра, че никога няма да я остави да си отиде.

 

 

Те останаха да лежат още дълго в сладката нега на удоволствието. Страстта бе заситена, напрежението си бе отишло, останали бяха единствено радостта и удовлетворението. Жан-Клод притисна устни до косата й и попита:

— Добре ли си?

— Отлично. Но съм жадна.

Той я целуна по нослето, стана и прекоси стаята.

Теса го проследи с широко отворени очи, наслаждавайки се на всяко негово движение. Снощи Лорн го бе нарекъл човек на действието. Сега тя имаше възможност да го види в действие.

Жан-Клод изчезна от стаята за минута и се върна с бутилка минерална вода и две чаши.

— Имаш ли тук кухня? — попита го тя.

— Не, само баня — засмя се той. — Но оттатък има малка маса за приготвяне на кафе и хладилник. Бях сложил бутилката предварително да се изстудява.

Теса стъпи на пода. Тя взе чашата от него и я изпи на един дъх.

— Благодаря. Бях много жадна. Изглежда, причината е в шампанското.

Той седна до нея и я изгледа шеговито.

— Сега предполагам, че ще ме обвиниш, че съм те напил и съм се възползвал. Съблазнил съм невинното момиче.

— Не, няма. Ти го направи още снощи във фоайето на Мари-Елен, пред очите на половин Париж.

Той се засмя с глас.

— Имаш ли халат или риза? Трябва да облека нещо. А, ето. Мога да наметна това — възкликна тя и вдигна от пода бялата му риза.

— Ще ти намеря нещо друго. Тази вече не е чиста. Потил съм се в нея.

— Точно затова искам да я облека — промълви тя и зарови лице в ризата. — Мирише на твоя одеколон. — Стана, облече ризата, закопча няколко копчета и добави. — И на теб.

Той се засмя щастливо, влезе в банята и след миг излезе, облечен в син копринен халат.

— Гладна ли си?

— Малко. Но не ми се вярва омлетите да са още топли.

Това го разсмя отново и той я прегърна.

— Ще измисля някакви сандвичи. Но първо искам да поговорим.

— За какво — изплъзна се от прегръдките му тя, сепната от сериозния му тон. Погледна го право в очите, поколеба се за миг, но все пак попита: — Има ли нещо, което трябва да знам?

— Седни — каза някак официално той и й посочи дивана.

Тя се подчини.

Притегли един стол и седна срещу нея. Помълча, загледан в очите й.

Това й даде възможност да изучи още веднъж отблизо неговото силно и красиво лице. Не беше чудно, че жените се влюбваха в него. Не беше ли постъпила и тя като тях. И то веднага. Но как да устои човек? Жан-Клод беше мъжествен, силен със стегнато и мускулесто тяло. Нежният поглед на кехлибарените му очи достигаше чак до сърцето й. Но понякога я пронизваше така, че я оставаше без дъх. Да, силата му беше в погледа. Той издаваше сила, но и вътрешна доброта. Но сега, докато го оглеждаше, забеляза в тях някаква тревога и отново попита неспокойно:

— Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна рязко той. Отпи и върна чашата на масичката. — Аз съм на петдесет и три години. Вече съм улегнал мъж. За мен това — посочи към дивана — не е спорт. Отдавна вече не играя тази игра.

— Знам това, Жан-Клод.

— Видял съм много, направил съм много и съм преживял какво ли не. Болката, сърдечните терзания… са ми стари познайници. Изпадал съм в моменти на отчаяние, поел съм много тъга в себе си и наистина съм минал през ужасни неща. В Париж започна да се говори, че съм уморен, дори отегчен от всичко, и предполагам, че до известна степен хората имат право. — Той посегна отново към чашата. — На тези години вече не мога да си позволя да си прахосвам времето. Искам да пиша за още много неща, да науча много неща и да постигна още. Разбираш ли за какво ти говоря, Теса?

— Мисля, че те разбирам.

— Снощи, когато се прибрах у дома, не бях на себе си. Като ударен от гръм. Да, това е точното сравнение. Ти просто ме завладя изведнъж. И си мисля, че и ти беше завладяна от мен. Прав ли съм?

— Напълно. Аз се чувствах по същия начин. Не го ли доказахме един на друг преди малко? Но… — започна тя, но изведнъж млъкна.

— Какво, но?

— Малко съм изплашена.

— Аз пък направо съм ужасен — усмихна й се той.

— Всъщност преди малко искаше да ми кажеш, че не искаш да ти губя времето, нали? — погледна го в очите тя.

— Точно така. И без това пропилях много време през изминалите години и много често заради жени, които се оказваха различни от това, което съм си представял за тях.

— И какво си мислиш за мен? Каква си представяш, че съм?

— Ти си жената, която съм търсил през целия си живот.

— Вчера ти ми написа в книгата си: „Je suis la“. Тук съм. Какво имаше предвид?

— Ти как го изтълкува?

— Че си тук заради мен. Че ме чакаш.

— Много прозорливо.

— Лорн каза, че никога не ме е виждал да се държа по този начин. Било очевидно за всички, че съм щяла да припадна в краката ти, и наистина беше така. Поне така го чувствах.

Той кимна.

Тя продължи:

— Но ми заяви, че и теб не е виждал в подобно състояние.

— Прав е. Никога не съм се държал така. — Неочаквано се засмя. — Изгарях от желание да те грабна, да те донеса тук и да те заключа в прегръдките си. Да не те пускам никога. Беше толкова силно, че направо ме разтърси.

— Каза, че не искам да ти губя времето. Какво очакваш?

— Да си стиснем честно ръцете, както биха казали моите американски приятели. Искам още сега да ми кажеш открито — готова ли си да бъдеш моя. Но държа на едно. Винаги и при всички обстоятелства да бъдеш честна с мен. Да ми казваш истината.

— Никога не бих те излъгала — извика тя. После продължи по-спокойно: — Колкото до връзката ни, разбира се, че я искам. Не я ли започнахме вече?

— Би могло да бъде… просто за една нощ.

— По-скоро един следобед — поправи го тя със смях. Той я последва и поклати глава в знак на съгласие.

— Ние живеем в различни страни, Жан-Клод. Аз имам тригодишно дете, кариера, отговорности…

— Знам, Теса. Но все пак нека опитаме. Искаш ли?

Тя не отговори веднага, но той настоя.

— Готова ли си?

— Да — кимна най-накрая.