Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (26)

25

Еван Хюс беше много специална жена, Гидиън беше сигурен в това. Освен това беше първата, накарала го да мисли сериозно за брак. Но неочаквано в последните две седмици отношенията им се обтегнаха и той бе започнал да преосмисля. Въздъхна тежко и потърка челото си. Не беше в природата му да се колебае, но ето че в момента правеше точно това.

Проблемът беше в нейното поведение пред родителите й и най-важното, в отношението й към баща й. Страхът й от него му изглеждаше нелеп и глупав. Оуен Хюс беше свестен човек, но доста потиснат. Обикновен човек с необикновена хубост. И толкова. Харесваше го, но тази, която наистина привлече симпатиите му, беше нейната майка. Мариета беше сърдечна, забавна, много интелигентна и изглеждаше в цветущо здраве. Не бе забелязал никакви признаци на депресия. Точно обратното. И се чудеше откъде идва всичко това… тази силна тревога у Еван за здравето на майка й. И треперенето, и ужаса, че тя може да наследи страшната болест.

Явно Мариета е имала депресия, докато Еван е била малка, защото не вярваше тя просто да си е измислила такива неща за нея. Но не беше ли странно това чудодейно оздравяване? „Ох, добре — измърмори на себе си, — сега наистина има толкова нови лекарства.“ И може би те бяха разковничето. Каквото и да беше, Мариета просто излъчваше здраве и самоувереност.

Дълбоко в себе си Гидиън все още се сърдеше на Еван, че бе скрила от родителите си за годежа и беше свалила пръстена за обяда в „Дорчестър“. Това го засегна и той се чувстваше разочарован от нея. Беше постъпила като страхливка. Не бе посмяла да каже на Оуен нито за тях, нито за истинския му баща. В началото той смяташе, че това не го засяга, но сега усещаше, че има пряка връзка към техните бъдещи отношения. Искаше Оуен Хюс да разбере кой е биологичният му баща, да приеме, че е Харт, и съответно, че дъщеря му също е Харт.

Само че тя не действаше като Харт. И тази нейна нерешителност и слабост бяха основната причина за недоволството му. Но трябваше да го преодолее. Не беше ли проява на дребнавост и ревност от негова страна? Все пак той…

Четири телефона иззвъняха наведнъж. Мобилният в джоба му и три от линиите в кабинета. Това го накара да скочи от мястото си. Първо отговори на мобилния.

— Ню Йорк е нападнат от терористи. Търговския център. Включи телевизора — извика отсреща брат му Тоби.

— Исусе! Изчакай малко. Другите телефони звънят.

Той грабна слушалката, натисна първия бутон и почти извика:

— Харт на телефона.

— Анди е. Знаеш ли…

— Знам. Ще ти се обадя след малко.

Прекъсна връзката и натисна втория бутон.

— Аз съм, Гидиън. Баща ти. — Гласът му звучеше някак приглушено. — Близнаците…

— Знам, татко. Изчакай малко. Трябва да отговоря на другата линия.

Прехвърли го на изчакване и натисна третия бутон.

— Гидиън Харт?

— Джоел е. Събирам спешно екипа да обсъдим утрешния брой на „Газет“. Нали?

— Давай! Ще ти се обадя след малко.

После се върна на втората линия и обясни:

— Тоби ми каза, татко. Чака ме на мобилния.

— Добре. Аз пътувам към редакцията. След четири минути съм при теб.

— Добре — отвърна Гидиън и затвори. Хвана отново мобилния си телефон и извика: — Още ли си там, Тоби.

— Само за малко. Трябва да вляза в нюзрума. Сега не мога да говоря. Включи на Си Ен Ен. Ако имаш нужда от мен, ми се обади по интернет.

Гидиън изтича към телевизора, затвори мобилния си телефон и се огледа за дистанционното. Обикновено беше на бюрото, но сега не се виждаше никъде. Най-после го зърна на рафта над телевизионния апарат, включи и започна да превключва бясно каналите, докато намери Си Ен Ен. На екрана се заредиха кадри от експлозията. Ужасът го заля, когато кулите близнаци да се срутва пред очите му. Погледна към часовника и видя, че е два и двайсет и пет минути. В Ню Йорк беше девет и двайсет и пет сутринта. Денят беше вторник.

Отново се обърна към екрана, хипнотизиран от картината. Небето беше в пламъци, земята не се виждаше от дим и прах. Падаха парчета бетон и стъкло.

Видя скачащите от прозорците, летящи към смъртта си хора и нещо като че ли го стисна за гърлото. Боже господи. Хората тичаха като обезумели из улиците, сирените виеха, чуваха се трясъци и грохот от срутващи се стени. Човешки крясъци. Той затвори очи за момент, неспособен да понесе всичко това. Телефонът иззвъня и му даде възможност да обърне гръб на ада под небето.

— Да? — произнесе хрипливо.

— Гидиън, пак съм аз, Анди. Свиквам съвещание на редколегията на „Поуст“. Гони Уеърли трябва да си тръгне по-рано днес. Има час при лекаря си.

— Оправяй се. Чакам баща ми. Ще оставя на теб съвещанието.

Затвори и се върна при телевизора, загледан с ужас в екрана. Имаше хиляди въпроси. Означаваше ли това война? И кой бе отговорен за тази касапница?

 

 

Уинстън Хард беше винаги позитивно настроен към света. Оптимизмът му бе неизчерпаем. Чашата му винаги беше наполовина пълна и никога наполовина празна, за него всичко на този свят бе възможно, може би един ден щеше да завладее света, защо не? А утре със сигурност го очакваше нещо по-добро от днес. Такъв беше той още от младежките си години.

Оптимизмът му бе помогнал да преживее всякакви трагедии и лоши моменти. Но този следобед за пръв път през целия му съзнателен живот той го напусна. Уинстън усещаше огромна празнина в себе си. Беше напълно съсипан, изпитваше непознати за него чувства и затова беше безсилен пред тях.

Асансьорът спря, той слезе на етажа на „Лъндън Ивнинг Поуст“ и тръгна към големия прозорец, откъдето посетителят можеше да надникне от коридора в нюзрума. Остана там минута-две, както правеше обикновено.

Гледката на нюзрума за него винаги беше вълнуващо преживяване, но днес не усети познатата тръпка. Усещаше студ, пареща болка пронизваше стомаха му. Знаеше, че ще превъзмогне тъгата. Той беше шефът и хората неизбежно щяха да потърсят съвети и напътствия от него. И той трябваше да бъде във форма, да ги подкрепи в този ужасен ден.

Пое дълбоко въздух, изправи рамене и си напомни, че първо и преди всичко е журналист. Горд със своя екип, той постоя няколко минути, за да погледа работата на хората си.

Уинстън бе наследил любовта към журналистиката от своя дядо, на когото беше кръстен — първият Уинстън в семейството, управлявал дълги години този вестник от името на Ема. Но тази любов го свързваше и с прачичо му Франк, най-младия брат на Ема, известен за времето си журналист, военен кореспондент и политически коментатор. Мастилото беше в кръвта му, както и в тази на Гидиън.

Погледът на Уинстън се отклони към мониторите точно срещу него. Сърцето му се сви при гледката на развалините и всеобщата паника.

С натежало сърце тръгна по коридора към кабинета на Гидиън. Пред вратата се спря, пое дълбоко въздух и влезе.

Синът му стоеше пред телевизора. Неспособен да откъсне очи от екрана, той му махна с ръка и извика:

— Ела да видиш, татко! Това е Джон Бъси от „Уолстрийт Джърнъл“. Предава от кабинета си на деветия етаж, точно срещу Търговския център. Боже мой, кулата се срутва. Божичко! Това е световна катастрофа!

Уинстън застана до сина си, но само за момент. Беше му трудно да гледа в екрана. Бързо се обърна и седна зад бюрото, разтърсен от гледката.

Гидиън се обърна бързо към него:

— Успяхме да пуснем само кратък анонс, но следобедното издание вече се върти. Обаче… — спря по средата на изречението, когато видя отчаянието и болката в очите на баща си.

— Татко, изглеждаш много зле. Толкова си блед! Да не би да се разболяваш? — тревожно попита той, отиде до баща си и сложи ръка на рамото му. Двамата бяха много близки и Гидиън беше сигурен, че е негов любимец и ще си остане такъв завинаги, въпреки че Уинстън никога не си позволяваше да покаже предпочитание.

Той вдигна очи към сина си, отвори уста, но не можа да изрече нищо, затова сложи ръка върху неговата, която все още беше на рамото му.

Гидиън забеляза капките пот по челото му. Освен това беше толкова пребледнял, че бръчките по лицето му, които обикновено едва се забелязваха, сега се врязаха дълбоко около носа и устата му. И изведнъж се случи нещо невиждано. В светлозелените очи на баща му проблеснаха сълзи.

Гидиън знаеше много добре, че баща му е преди всичко журналист и ръководител, затова не му се вярваше да се срине така изведнъж, колкото и дълбоко да преживяваше тази световна трагедия. Не, тук имаше нещо друго.

Опитвайки се да запази спокойствие, той попита тихо:

— Болен ли си, татко?

Уинстън се сепна, вдигна поглед и промълви с натежал от сълзи глас:

— Той е там. Няма да се спаси.

— Кой, татко? За кого говориш?

— За Шейн — отвърна Уинстън. — Имаше среща в Търговския център днес сутринта. Затова не се върна с нас. — Раменете му се разтърсиха от риданията, които не можеше повече да сдържа. Сложи ръка на устата си, сякаш за да ги задържи там, и продължи с треперещ глас: — Сигурно вече е мъртъв.

Поразен от новината, Гидиън се наведе към баща си и го прегърна.

— Моля те, не бързай със заключенията. Не сме сигурни. Може пък да е избягал навреме. В момента не знаем нищо, освен това, което дават по телевизията. Разбирам, че въпросът ми е глупав, но все пак ще те попитам. Опита ли се да се свържеш с него?

— Това беше първото нещо, което направих, но не успях. Изобщо не мога да се свържа с никого в Ню Йорк.

Гидиън със свито сърце запита:

— Ами Пола?

— Телефонирах й веднага след ужасната новина. Беше на съвещание. Затова помолих Емили да отиде до магазина. За да е с нея, когато разбере какво става.

— Да, добре е мама да е при нея в този момент.

— Ти знаеш, че нашите майки бяха добри приятелки — изведнъж заговори Уинстън. — Разхождаха ни заедно с количките, когато бяхме бебета. Ето откога го познавам. Шейсет години.

— Знам, татко. Това е целият ти живот.

— Нито веднъж не сме се карали. Нито веднъж през всичките шейсет години. Той е най-добрият ми приятел, братът, когото нямах…

Уинстън замълча, неспособен да продължи.

— Нека да се опитаме да гледаме оптимистично на нещата. Може би кабинетът, където е била срещата му, е на ниските етажи. И е имал възможност да слезе по стълбите, и да избяга навреме. И знаеш ли, ако ти не си могъл да се свържеш с него, много вероятно е той също да не може да се свърже с теб. Затова не можем да разберем какво става с него.

— Харт — изрече задъхано.

— Пола е. — Гласът й едва се чуваше. — Баща ти там ли е, Гидиън?

— Да, Пола тук е. Ти…

— Дай ми слушалката — извика Уинстън, преди той да успее да каже още нещо.

Скочи и грабна слушалката от ръката му.

Гидиън се отдалечи, за да им даде възможност да говорят спокойно. Баща му произнесе името й и замълча.

Гидиън отиде до телевизора, седна на стола пред него и се взря в екрана. Мисълта за Шейн не му даваше покой. Как щяха да го преживеят, ако един от тях бъде убит? Затвори очи, представи си Шейн и се помоли наум: „Моля те, Господи! Остави чичо Шейн сред живите!“ и продължи да повтаря молитвата, докато чакаше баща му да затвори телефона.

 

 

Теса спря във фоайето на административния етаж и се загледа в портрета на Ема Харт, поставен в една от нишите. Когато и да минеше покрай него, винаги й се струваше, че вижда Линет на средна възраст, на каквато е била и Ема по времето, когато е рисуван портретът. Сестра й приличаше изцяло на прабаба им. Никой друг в семейството не приличаше толкова на нея: същата чиста розова кожа, същите големи зелени очи и светлата червеникава коса, същата V-образна форма на челото. Много от хората, които помнеха Ема Харт, твърдяха, че тя е наследила не само нейната външност, но и ума, и интелекта й. И навярно това беше истина. Може би наистина Линет заслужаваше да застане начело на веригата магазини, въпреки че Теса мислеше за себе си като за законната наследница, дофината. Но искаше ли да бъде първата дама? Кралицата на хълма? Вече не беше убедена в това.

Какво всъщност искаше?

Имаше готов отговор: Жан-Клод Делон. Завинаги.

Но тогава можеше да се наложи да се откаже от амбициите си. Беше ли в състояние да го направи?

Защо не? Не искаше да спи цял живот сама в голямото студено легло, както бе направила Ема след смъртта на Пол през трийсет и девета. Всички знаеха за трагичния инцидент и неговата смърт. На практика — неговото самоубийство.

— Била си много красива жена, бабо — прошепна Теса. — И както винаги се оказа права: всеки си има цена. Марк Лонгдън го доказа. Знам, че за теб тази цена е добра, щом съм се отървала от този боклук, нали?

Не можеше да промени нещата, но все още се ядосваше, че майка й му даде такава огромна сума. Беше й обяснила, че парите ще дойдат от продажбата на къщата в Хампстед и влагането им в успешни проекти. Беше й го повторила вкъщи насаме и Теса предполагаше, че ще стане точно така. Но какъв хищен плъх беше само този Марк! Уж бе протестирал, че ще бъде далеч от Адел, изпратен на каторга, както сам го нарече, но в крайна сметка бе подписал. Беше предпочел парите пред възможността да вижда дъщеря си.

Майка й беше изключителна както винаги. Бе преценила съвсем точно бившия й съпруг и го бе купила. Докато се върне отново в Лондон, Адел щеше да е навършила дванайсет години.

Неволно потръпна, когато се сети, че той е бил в Париж по времето, когато и тя е била там. Колко неприятно щеше да се получи, ако се бяха срещнали, а тя беше с Жан-Клод!

Теса се обърна и тръгна към кабинета на майка си. Но преди да посегне към вратата, тя се отвори и Линет просто излетя оттам. Беше облечена в светлосин костюм и изглеждаше досущ като Ема Харт.

— Мама те вика. Веднага! — каза.

Тя се намръщи и попита:

— Какво става? Струваш ми се разстроена.

— Къде беше, Тес?

— На етажа си. В склада. За около час. Защо?

— И не знаеш нищо?

— Какво да знам?

— Терористи нападнаха Ню Йорк и разбиха два самолета в Световния търговски център…

— Ох, не! Линет, това е ужасно!

— Ела при мама. Тя е много зле. Има нужда от нас.

„Шейн“ — изведнъж се сети тя. Баща й беше все още в Ню Йок. Да не би… Замръзна на място. Сега вече разгада правилно изражението на сестра си. Застинали мускули на лицето, стиснати устни, бяла като тебешир кожа без капчица кръв по нея. И уплахата в зелените уголемени като на подгонена кошута очи.

— Татко добре ли е? Нали не е пострадал?

Линет поклати глава:

— Не знаем нищо. Не можем да се свържем с него. Както и с никой друг в Ню Йорк. Мисля, че телефонните линии в Манхатън са прекъснати. — Тя я хвана за ръката и я дръпна към вратата. — Ела, Тес. Да отидем при мама. Тя наистина има нужда от нас.

Теса се остави сестра й да я заведе до кабинета. В главата й се въртеше един въпрос: „Защо ми отне толкова много години да проумея, че той наистина е мой баща? Шейн ме отгледа и ме обичаше безрезервно! Помогна ми да стана каквато съм. Той е мой баща, не Джим Феърли. Джим е загинал, преди да проходя“. И тя се замоли с цялото си сърце Шейн да се върне жив и здрав при тях. Майка й нямаше да го преживее. Нито един от тях нямаше да може.