Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (8)

7

Джак Фиг, Гидиън Харт, Еван Хюс и Дезмънт О’Нийл вървяха бавно по централната алея в градината на имението. Джак бе намерил публика за любимата си тема — сигурността с главно С на Пенистоун Роял.

— Досега алармата за крадци беше напълно достатъчна, защото в къщата винаги е имало много хора — Уигс и неговите работници, конярчетата, Джо и работниците му. Но сега нещата се промениха. Живеем в опасни времена. Англия се промени и то не към добро.

— Прав си за всичко — подкрепи го Гидиън. — Впрочем, същото е и в Елингтън Хаус. Татко не взема никакви мерки, разчита само на алармата. И сменя темата винаги, когато заговоря за това. А там има доста ценни неща. Конете например.

Дезмънд се обади:

— Чух чичо Уинстън да говори с татко по този въпрос. Беше преди няколко седмици. Но ми се струва, че и двамата все още си мислят, че живеят в шейсетте години на миналия век.

Гидиън се засмя:

— Така е, поне що се отнася до домовете им. Но знам, че баща ти е изключително внимателен към охраната на хотелите „О’Нийл“, а татко прави всичко за сигурността на редакциите на вестника, телевизията и радиото ни. Джак, наемам те да инсталираш охранителна система в Елингтън Хол — разпали се той. — А също и да подновиш системата в редакциите.

— Благодаря ти за доверието, Гидиън, но трябва да те предупредя, че за тази цел ще се наложи да наема професионалисти. Разбира се, ще наблюдавам работата, но не всичко ще зависи пряко от мен.

Гидиън кимна.

— Поне е сигурно, че магазините са оборудвани отлично — усмихна му се Еван. — И знам, че заслугата е изцяло твоя.

— Това беше основната ми грижа, когато отговарях за сигурността на „Хартс“.

Телефонът на Еван иззвъня и тя отговори.

— Здравей, скъпа — чу гласа на баща си.

— Татко! Здравей! Радвам се да те чуя! — възкликна тя и щастливо се усмихна на Гидиън. Седна на вградената в стената пейка и продължи развълнувано: — Нямам търпение да ви видя в Лондон с мама. Толкова ми е домъчняло за вас…

— Ние вече сме тук, скъпа — изсмя се доволно Оуен.

— Тук? Но защо не ме предупредихте, че ще пристигнете по-рано? — сепна се тя. — Кога кацнахте?

— В четвъртък през нощта. Тук сме от три дни. Реших да избързаме, за да имаме време да свикнем с часовата разлика. Да се възстановим от полета. С майка ти се вълнуваме много за новия ти апартамент. Нямаме търпение да го видим. Може да наминем днес по-късно.

— Ох, татко, това би било чудесно, но аз не съм в Лондон, а в Йоркшир — разстрои се Еван. — Много съжалявам! Планирах нещата си така, че да съм свободна за датата, която уточнихме с вас преди месец. Ще опитам да направя нещо, но…

Гласът й заглъхна. Знаеше, че е невъзможно да промени графика си сега.

— Майка ти иска да ти се обади.

— Дай ми я. И аз искам да я чуя.

След миг из градината се разнесе нейното развълнувано: „Здравей, мамо! Радвам се да те чуя. Как си?“.

— Много добре, скъпа. — Гласът на майка й преливаше от любов и издаваше доброто й настроение. — Доколкото разбрах, не си в Лондон?

— Не, в Йоркшир съм. Не знаех, че ще промените плановете си.

— Знам, знам. Казах на баща ти, че ще стане така, но той никога не слуша. Но ти не се тревожи за нас. Ще се видим, когато се прибереш в Лондон. Надявам се, че тогава ще имаш време.

— Разбира се. Харесва ли ви стаята в хотела? Удобна е, нали? Сигурна съм, че Джордж и Арлет са се погрижили за вас.

— Да. Те много тъгуват за теб. Съжаляват, че си напуснала хотела им. Но аз мисля, че постъпи правилно. Всеки иска да си има свое местенце, нали, Еван?

— Така е, мамо — засмя се тя. — Ох, мамо, нямам търпение да се върна в града, като знам, че сте там.

Наистина искаше да ги види и наистина се радваше, че майка й говори съвсем… нормално. Това беше точната дума — нормално. И дори щастливо. Майка й, която винаги беше в депресия.

Поговориха още малко, после Еван обеща да им се обади на другата сутрин и затвори телефона. Забърза към Гидиън и другите, които тъкмо завиваха към главния вход на къщата.

Радваше се, че родителите й са пристигнали. За последен път ги видя през януари, а сега беше август. Девет месеца, през които животът й се бе променил коренно. Тя също се бе променила. И въпреки че мечтаеше да е с тях, тревогата й растеше с всеки изминал час. Преди няколко дни с Робин се бяха разбрали да не споменава нищо за него пред баща си, но имаше много други въпроси за обсъждане и всички до един трудни.

 

 

Теса седеше до прозореца в спалнята си и се взираше през стъклото в Джак Фиг. Той обясняваше нещо на Гидиън и разпалено жестикулираше. Дезмънт също беше там и взимаше активно участие в разговора.

Тя предположи, че обсъждат системата за охрана. От онази сряда, когато Марк отвлече Адел, Джак мислеше единствено за тяхната безопасност и вече бе сключил договор с една изпълнителска фирма. През последните два дни работниците разкопаха почти цялата градина, сложиха камери и монитори, и каква ли не друга апаратура. В имението цареше хаос, но това не я притесняваше. Линет се оплакваше непрекъснато, твърдеше, че са като на война, но все пак това щеше да продължи само няколко дни. Уигс им бе обещал тържествено, че ще възстанови бързо градината, и ги убеждаваше, че няма за какво да се тревожат. И Теса го послуша. Сега най-важното беше да се убеди в сигурността на Пенистоун Хаус.

Тя се отдръпна от прозореца и отиде в малката всекидневна, свързана директно със спалнята й. Обичаше тази уютна и изискано подредена стая още от дете. Стените бяха боядисани в бледорозов цвят, драпериите бяха в жълто и червено, а малката кушетка до камината беше тапицирана с фантастична дамаска на бели и жълти цветя. Слънчевата стая беше любимото й място в къщата още от детството й, място, където можеше да се скрие от другите, за да остане насаме със себе си.

Теса се изправи пред голямото стенно огледало, огледа се от всички страни, дори се завъртя няколко пъти, и остана недоволна от видяното. Изглеждаше уморена, лицето й беше бледо като на призрак, а под очите й имаше огромни тъмни кръгове. Напоследък не се хранеше добре и лицето й сякаш се бе смалило, в очите й тлееше стаена тревога. Само платиненорусата й коса изглеждаше добре.

Тя въздъхна, обърна гръб на огледалото и седна зад бюрото си. Старото френско бюро стоеше тук, откакто се помнеше. Неведнъж се бе наслаждавала на изящната му изработка и сега то отново грабна погледа й. До големия жълт лампион имаше снимка на Адел, правена в началото на тази година. Протегна ръка и я докосна. За сетен път осъзна, че Адел е най-скъпото й същество в целия свят, най-важната личност в живота й.

Отвличането й промени завинаги нещо в Теса. През онези няколко часа докато търсеше дъщеря си, животът й сякаш се завъртя на сто и осемдесет градуса. Сега имаше чувството, че трябва да започне наново, да промени всичко в него. На първо място трябваше да промени начина си на работа. Никога повече нямаше да пренебрегва Адел заради кариерата си. Изведнъж стремежът един ден да застане начело на „Хартс“ започна да губи привлекателната си сила. Поне за момента. Може би, когато Марк излезеше завинаги от живота й, нещата щяха да се върнат по местата си, макар да се съмняваше, че…

Тихото почукване прекъсна мислите й.

— Влез — каза тя.

Вратата се отвори и влезе Елвира.

— Може ли да поговоря с вас, госпожо Лонгдън?

— Разбира се, Елвира — усмихна й се Теса, но изведнъж забеляза, че бавачката е сама, и настръхна. — Къде е Адел, Елвира?

— Тя е добре, госпожо, в пълна безопасност. Отиде в кухнята при Маргарет да вземе чай за куклите си.

— Извинявай! — измъчено се усмихна тя. — Кажи какво те тревожи? Ох, имам чувството, че развивам параноя.

— Не говорете така, госпожо. Това е естествена реакция след всичко, което преживяхте — каза вдървено Елвира, но си личеше, че е притеснена за господарката си.

— Та за какво става дума, Елви? — попита приятелски Теса, опитвайки се да успокои изнервената жена.

— Трябва да ви призная нещо, госпожо. Онази сряда… когато сутринта напуснах имението, срещнах господин Лонгдън. Седеше в колата си с още един мъж. Беше спрял след завоя, преди главния път. Позна колата ми и ми махна с ръка.

Очите на Теса се превърнаха в две тесни цепки.

— Кой беше другият мъж, Елви? Познаваш ли го?

Бавачката поклати глава.

— Не, госпожо Лонгдън. Никога не съм го виждала. Господин Лонгдън ме поздрави и ми каза, че идва да види Адел. Попита дали вече сте тръгнали за работа. Казах му, че не сте, че сте в Пенистоун Роял и работите в библиотеката, а Адел си играе на терасата… — Тя не можа да довърши изречението си. Очите й се напълниха със сълзи. — Оттогава не съм на себе си. Чувствам се отговорна за случилото се. Искаше ми се да не бях спирала…

— Успокой се, Елвира. Вината не е твоя — опита се да я утеши Теса. — Но защо ми го казваш чак сега? Ти се върна в сряда вечерта, малко след като господин Лонгдън доведе Адел. Имаше достатъчно време да споделиш.

— Да, но вие бяхте много разстроена. Аз също…

— Но днес е събота, Елвира! Минаха четири дни.

— Знам, но вчера и онзи ден бяхте много заета с господин Фиг. Опитах се да ви издебна, когато сте сама, но не намерих подходящ момент. А и всичко беше още много прясно, не исках да ви разстройвам отново. Освен това се страхувах… мислех си, че ще се ядосате и ще ми се карате.

— Сега това няма значение, успокой се. Но я ми кажи, възможно ли е господин Лонгдън да е паркирал именно там, за да те пресрещне? Не би ли могло да е очаквал, че ще минеш оттам по това време?

— Не знам, госпожо, но аз от години ползвам свободния си ден в сряда и винаги излизам по едно и също време оттук — към десет, десет и половина. Така е още откакто Адел беше бебе.

Теса наклони глава.

— Разбирам, Елвира. Нека забравим всичко. Но искам да ми обещаеш, че ако някога нещо ти се стори странно, колкото и незначително да е то, веднага ще ми кажеш.

— Обещавам, госпожо Лонгдън. Ще ви кажа веднага — опита се да се усмихне бавачката, но не успя и добави смутено: — Ами… аз да се връщам при Адел.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Останала сама, Теса почувства странни тръпки по цялото си тяло. Страхът отново я обзе. Очевидно Марк бе обмислил внимателно действията си през онзи ден. Причакал е Елвира, разпитал я е, после се е промъкнал в градината и е отвлякъл Адел. Партньорът му, който и да беше той, бе свършил работата с телефонните обаждания. Тя неволно потръпна и прехапа устни. Паниката отново я завладя.

След няколко минути успя да превъзмогне страха си и се успокои. Но си обеща тържествено, че ще прогони завинаги Марк от живота си. Каквото да й коства това.

— Родителите ми са вече тук — спусна се Еван към Гидиън.

Той погледна въпросително любимата си:

— Не беше ли планувано за другата седмица?

— Да, но татко предпочел да пристигнат по-рано, за да свикнат с часовата разлика и с климата. Както и да е, нали вече са тук? Отседнали са в хотела на Джордж и Арлет. Говорих с татко, докато вие разговаряхте с Джак.

Двамата влюбени седяха на масата под стария дъб и се наслаждаваха на прекрасния ден. Гидиън остави чашата с бяло вино на масата и се наведе към нея.

— И кога ще ме запознаеш с тях? — Вдигна въпросително вежди. Еван не отговори и той попита малко рязко: — Изобщо смяташ ли да ме запознаеш с тях?

— Разбира се, но мисля, че ще е по-добре да се видя първо насаме с тях. В четвъртък се връщам в Лондон. Не съм ги виждала от осем месеца. Нека като начало да се видим само тримата — едва не се разплака тя. Не му каза, че се страхува от реакцията на баща си и майка си, когато разберат кой е и към коя фамилия принадлежи.

— Разбирам — отвърна тихо той. — Знаеш ли какво? Ще ви заведа на вечеря в петък. Или на обяд в събота. Ще изберем най-хубавия ресторант.

Тонът му показваше ясно, че няма да допусне отказ. В очите му се появи стоманен блясък.

— Чудесна идея — отвърна Еван, осъзнала, че засега е по-добре да приеме предложението.

Гидиън се разочарова от липсата на ентусиазъм, дори се почувства малко неловко. Пресегна се и взе ръката й в своята. Зелените му очи я пронизаха.

— Знам, че съм го казвал и друг път, но ще го повторя. Обичам те, Еван.

— Знам, Гид.

— И какъв е отговорът ти? Какво наистина чувстваш към мен?

— И аз те обичам, скъпи — каза тя с внезапно отпаднал глас. — Знаеш го много добре.

Той разбра, че е искрена, усмихна се и стисна ръката й.

— Но не знаеш, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб. — Взря се в очите й, направи малка пауза и произнесе тържествено: — Еван, искам да станеш моя съпруга. Знам, че съм го казвал и друг път, но искам отново да те попитам… Ще се омъжиш ли за мен?

След секунда колебание тя му се усмихна:

— Да, Гидиън.

— Тогава трябва да го съобщим на родителите ти, когато се видим. После ще кажа и на моите родители. Ще им се обадим в Ню Йорк да ги зарадваме. И ще се сгодим официално. — Щастлив, той се наведе към нея, без да дочака отговора й. — Искам да ти призная нещо. Нося годежния пръстен от много време.

— Наистина ли? — блеснаха очите на Еван и тя се засмя от удоволствие. Но изведнъж стана сериозна и попита притеснено: — Гид, сигурен ли си, че го искаш?

— Разбира се, любов моя, и стисках палци през цялото време, за да ми отговориш с „да“. За съжаление не мога да ти дам пръстена веднага. Оставих го в Алинпгън Хол.

— Е, поне е в Йоркшир — засмя се тя.

— Ще го получиш довечера. Искаш ли да съобщим новината на вашите в петък?

Еван пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Ще ми се да им кажем, но знаеш, че се тревожа за татко и Робин. Все още не съм решила какво да правя. — Тя се намръщи и поклати глава в стремежа си да намери точните думи, за да опише чувствата си. — Измъчват ме противоречиви чувства. Да съобщя на татко, че биологичният му баща е друг…

— Нека не го обсъждаме сега. Да не объркваме нещата — нетърпеливо я прекъсна Гидиън. — Нашият годеж няма нищо общо с Робин, баща ти и Ричард Хюс.

— Не е така, баща ми е Харт, аз съм Харт и ти…

— Еван, моля те, не намесвай отношенията ни в това. Баба Елизабет и твоят дядо Робин са брат и сестра, но какво от това? Генеалогичната карта наистина показва, че сме братовчеди, но далечни и при това наполовина. А и в тази страна не е незаконно братовчеди да сключват брак помежду си, дори и да са първи братовчеди, така че ние не правим нищо нередно. И да знаеш, че не вярвам на онези бабини деветини, дето децата на родители с близка родствена връзка се раждали с дефекти. Моите родители са братовчеди, но аз, Тоби и Натали сме просто съвършени. Ти не си се срещала с Натали, тя все още е в Австралия, но можеш да ми вярваш — сестра ми е физически здрава и без психични отклонения.

— Ох, Гид, не се ядосвай, моля те! Обичам те толкова много, че изобщо не съм се замисляла за кръвната ни връзка. Искам да се омъжа за теб, повярвай ми! Само дето се притеснявам за татко. Той не обича семейство Харт и ми се иска да знам защо. Разбери ме, моля те!

— Разбирам, скъпа. Знам, че за теб е важно родителите ми да те приемат, и те наистина те приемат. Ако трябва да съм точен, те направо те обожават. Но дори и да не те харесваха, аз пак щях да се оженя за теб. Животът си е мой и не бих позволил друг да ми избира съпруга. — Тя се намръщи и Гидиън я изгледа изненадано и леко разочаровано. — Не е ли така и с теб? Не вярваш ли на собствената си преценка?

— Разбира се, че вярвам, аз съм самостоятелна личност. Но искам да знам на какво се дължи отношението му към Харт и се надявам да ме разбереш. В края на краищата, мнението на майка ми и баща ми няма да ме разколебае. — Тя грабна ръката му. — Мисля, че се досещам за какво е всичко това, Гид.

— Наистина ли? Не ме дръж в неведение, за бога!

— Мисля, че е свързано с класовите различия. Пари, привилегии, възпитание, произход — такива неща. Твоят начин на живот е съвсем различен от моя. Виж, моите родители не са бедни, макар че никога не ни е липсвало нещо — нито на мен, нито на сестрите ми. Имахме достатъчно дрехи, макар и по-обикновени, всяка година ходехме на почивка и завършихме престижни училища. Но според баща ми моят свят е на светлинни години от твоя. Той е убеден, че подобна връзка ще ми донесе само нещастие. Дори си мисля, че според него аз не съм достатъчно добра за теб, че нямам добър произход.

Гидиън се смая. Замълча за миг, после промълви:

— Ако наистина мисли така, значи е човек с предразсъдъци, Еван. И някак извън времето.

— Признавам, че татко е малко старомоден. И голям инат. Държи на своето и това е. И си прав, страда от предразсъдъци.

— Ами майка ти? Как мислиш, че ще реагира тя на годежани?

— Не съм сигурна… Мисля, че ще се радва на щастието ми. Но за да съм абсолютно честна с теб, трябва да ти кажа, че сякаш не я познавам много добре. Тя е болна от години… има маниакална депресия… и мисля, че болестта се отрази на отношенията ни. Много ми липсваше, докато растях. Иска ми се да бъдем по-близки.

— Разбирам, скъпа. Говори ли с нея тази сутрин?

— Да, и знаеш ли? Този път тя говореше различно. Като нормален човек. Нямаше и следа от депресията, поне аз не усетих. Дори се учудих. Тя говореше като щастлива жена. Не мога да си спомня някога да съм я чувала и виждала такава. И се почувствах щастлива заради нейното щастие.

За Гидиън това последно изявление прозвуча толкова тъжно, че за миг остана безмълвен. Колко мъчително трябва да е било да живееш затворен в собствената си болка?

— Никак не ти е било лесно — промълви той, внезапно изпитал жал към нея.

За миг настъпи тишина. Еван се загледа в Пенистоун Роял, кацнал гордо на хълма. Мислите й се върнаха към детството й в Кънектикът. Не обичаше да си спомня за него, то беше тъжно и безрадостно. Но все пак там бяха баща й и баба й — верните й съюзници.

Лицето й се проясни и тя се усмихна:

— Но баба винаги беше до мен. Моята любима Глинис. Тя ме отгледа. Глини беше забележителна жена.

— Сигурно. Освен това е била голяма красавица, ако мога да вярвам на снимката, която ми показа сутринта.

Еван кимна.

— Изумително е, че Робин я е пазил през цялото време.

— Очевидно е бил луд по нея. Също както аз съм луд по теб, ненагледна моя. Искаш ли да се върнем в Елингтън Хол и да се любим?

Тя се засмя и поклати глава.

— Искам, но знаеш, че е невъзможно.

— За съжаление знам. Имам тягостното чувство, че ще се наложи да обядваме тук. С Теса.

— И Джак Фиг. Ще бъдем четирима.

— А къде са Линет и Индия?

— Линет ми каза, че ще ходи до магазина в Харогейт, а след това ще се отбие при сър Роналд. Джулиан го е довел от Лондон, но и тук не се чувства добре. Лини ще обядва с тях, а Индия има среща с приятелка.

— Добре поне, че Джак ще остане за обяд. Той е добра компания. Виж, Теса е труден събеседник. Между другото, как е тя? Чух, че понесла много тежко станалото в сряда.

— Наистина, горкичката направо се измъчи. На моменти ми се струваше, че няма да издържи и ще получи удар или нещо такова. Вчера ми се видя малко по-добре, но повече мълчеше. Изглеждаше ту разсеяна, ту разтревожена. Линет казва, че се е променила много през тези три дни, но аз не съм сигурна…

— Дано да е за добро — отбеляза Гидиън.

Те довършиха питиетата си в мълчание. Гидиън взе празните чаши и каза:

— Предполагам, че е време да се присъединим към останалите.

Двамата станаха и поеха нагоре по хълма. Все още беше ужасно горещо, но не и влажно, и денят обещаваше да бъде един от най-хубавите по това време на годината.

Гидиън погледна крадешком към Еван и за пореден път се възхити на младостта и свежестта й. Роклята и слънчевите очила й отиваха много. Не носеше грим, нямаше нужда от него. Беше толкова млада, че изведнъж му се стори съвсем крехка и уязвима. Прииска му се да я прегърне и да я защити от света. Знаеше колко много се тревожи за родителите си и за себе си. Колко пъти само бе споделяла страха си, че може да наследи болестта на своята майка! Но след осемте месеца, откакто я познаваше и обичаше, той бе напълно убеден, че няма опасност да се разболее от тази ужасна болест. Гидиън не познаваше друга жена като нея. Тя беше прекрасна във всяко отношение — интелигентна, грижовна и най-важното, имаше чувство за хумор.

Еван също мислеше за майка си. Продължаваше да се пита на какво се дължи тази неочаквана промяна у нея, какво я бе накарало да… е изпълнена с оптимизъм. Не намери по-подходяща дума за състоянието й. Мислите й се насочиха към баща й и тя потръпна от страх за реакцията му, когато разбере, че е част от рода Харт. И че тя самата смята да се омъжи за един от тях.

Еван погледна мимоходом любимия си и сърцето й се изпълни с нежност. Гидиън беше най-добрият и благороден мъж, когото някога бе срещала. Разбира се, не можеше да пренебрегне естествения му чар, красивата червеникаворуса коса и зелените очи. Цветът на Ема Харт, помисли си тя, същия като на Линет и собствения й баща. Гидиън беше чистокръвен Харт, тя също беше Харт, макар и наполовина, но какво от това? Важното беше, че го обичаше с цялото си сърце и щеше да се омъжи за него, независимо от мнението на баща си. „Най-после успях да взема някакво решение, поне що се отнася до Гидиън“ — усмихна се на себе си тя.

 

 

— Къде се мотаеш досега, Ема? Татко те търси навсякъде заради дрехите на лейди Хамилтън.

Сър Роналд Калински нагласи очилата си и се втренчи в двойката пред себе си. Слънцето блестеше в очите му и той не можеше да види добре лицата им. Примигна няколко пъти, втренчи се отново, първо в жената, после и в мъжа до нея, и се намръщи.

— Ти ли си, Майкъл? Какво ме баламосваш с Ема? Заради теб закъснява.

— Дядо, това съм аз, Джулиан. Татко не е тук. И това е годеницата ми Линет, а не Ема. Нали познаваш Линет, дядо? Тя е дъщеря на Пола. Правнучка на Ема. Ние сме сгодени, помниш ли?

— Да… — отговори несигурно възрастният мъж, потънал във възглавниците на дивана в хола.

— Сигурно си задрямал и си сънувал нещо от старото време — усмихна му се Джулиан.

Сър Роналд примигна отново и огледа внимателно младите хора пред себе си.

— Разбира се, че това си ти, Джулиан. Здравей, Линет. Бях потънал в спомени и наистина може да съм задрямал. Какво да прави човек на деветдесет? Започва да живее със спомените си, да си припомня своята младост. Аз съм един от последните от онова поколение, наред с Брайън О’Нийл, дядото на Линет, Едуина, Робин и Елизабет. Другите вече си отидоха. Да, аз съм най-възрастният.

— Така е, но ти си здрав като бик — увери го внукът му и покани с жест Линет да седне на дивана до сър Роналд. Самият той взе един стол и се настани срещу тях. Джулиан обичаше много дядо си и се тревожеше за здравето му.

Сър Роналд се вгледа в младата жена и прошепна с благоговение:

— Боже мой, Линет, все едно, че гледам нея! Всеки път, когато те погледна, имам чувството, че призракът на Ема се е вселил в теб.

— Знам, чичо Рони, всички ми го казват — усмихна му се мило тя. — Ние с Джулиан дойдохме да обядваме с теб и да споделим плановете си за сватбата.

— Макар че едва се държа на краката си, ще присъствам на тази сватба — заяви твърдо той. — И на церемонията, и на гощавката. Не се готвя да умирам още. Искам още малко да ви поядосвам с присъствието си. — Той се усмихна и продължи вече по-тихо: — За мен ще е голяма радост да ви видя съпруг и съпруга. Ема често мечтаеше за това — за сватба между Калински и Харт. Искаше по някакъв начин да вмъкне и О’Нийл. Да събере трите рода, основани от нея, Дейвид Калински и Блеки О’Нийл.

— Не забравяй, че аз съм и О’Нийл — напомни му Линет. — Нашата сватба ще свърже отново трите рода.

Той кимна.

— Това е невероятно, скъпа моя. И за кога насрочихте голямото събитие? Последния път, когато ви попитах, ми казахте, че още не сте решили. Какво е положението сега?

— Все още не сме се спрели на конкретна дата, дядо, но ще бъде през първата седмица на декември. Най-вероятно в първата събота. До два дни ще знаеш със сигурност.

— И къде ще бъде церемонията? — продължи да разпитва той. Присъствието им го разведри и той се чувстваше щастлив. Нищо друго не те подмладява толкова, колкото самата младост.

— Мама искаше да е в църквата на Пенистоун Роял, но ние не сме толкова сигурни, че мястото е подходящо. Гостите са твърде много. Затова татко предложи да е в катедралата на Рипън.

— О, това е превъзходно място и залата е достатъчно голяма. Преди много години в тази катедрала татко ти изпя „Малкият певец“. Но ти още не беше родена.

— Знам — отвърна тихо тя. — Било е на погребението на Ема. Татко ми е разказвал.

— Така беше — кимна Роналд. — Джулиан, къде е баща ти? Надявах се, че ще дойде за уикенда.

— Точно така. Каза да ти предам, че ще си бъде вкъщи за вечеря. Хайде да ти помогна да се качим горе за обяда. Мери съобщи, че е готова с храната и можем да сядаме на масата, когато решим.

— Ами, да хапнем тогава. Храната поддържа живота ми и ми дава сили да преживея вълненията около сватбата ти — усмихна му се с обич той. — Ще ми помогнеш ли да се изправя. Кокалите ме болят ужасно. Сякаш живея живот назаем. Времето ми наближава.

Роналд се засмя и погледна Линет:

— „Ще си отида, когато ми дойде времето“, така ми казваше прабаба ти. Предполагам, че с всички е така.