Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (12)

11

Иззвъняването на интеркома стресна Еван и очите й потърсиха часовника на полицата над камината. Беше седем без двайсет, а родителите й нямаше да дойдат преди седем. Навлече набързо черните панталони, обу черните чехли с висок ток, закопча бялата блузка без ръкави и изтича към вратата. Звъненето продължи, този път по-настойчиво. Бързо вдигна слушалката на домофона и извика:

— Ало?

— Ние сме — информира я ниският, леко пресипнал глас на баща й.

— Здрасти, татко. Ще ви отключа. Бутни вратата, като чуеш звука. Аз съм на третия етаж.

— Чакам.

Тя върна обратно слушалката, изтича в спалнята да си сложи перлените обици, върна се, но се сети и изтича пак до тоалетката, сложи сапфирения пръстен на безименния си пръст и го огледа възхитено. Изтича отново към вратата, отвори я и излезе на площадката да изчака майка си и баща си пред асансьора. Вратата му беше почти срещу входа на апартамента й и след секунди тя вече стоеше пред тях. Спусна се с отворени обятия и прегърна първо майка си, после и баща си.

След прегръдките и целувките Оуен Хюс я отдръпна от себе си и я огледа.

— Много се радвам да те видя, Еван — усмихна се той. — Много ми липсваше, скъпа.

— Мъчно ни беше за теб, детенце — добави майка й с усмивка.

— И на мен ми беше мъчно за вас. Колко се радвам, че най-после ви виждам отново! — каза Еван и също огледа родителите си.

Загледа се в баща си и стомахът й се сви на топка. „Боже мой, той е копие на Робин Ейнзли! Винаги съм мислела, че прилича на Ричард Хюс. Колко странно, той наистина прилича и на двамата. На биологичния си баща и на този, който го отгледа.“ Но като се замисли, осъзна, че Робин и Ричард бяха високи, слаби, почти мършави, със светлосини очи и тъмна коса. Е, косата на Робин не можеше да се нарече тъмна, а тази на Ричард бе побеляла много отдавна, но все пак…

Изглежда, баба й е харесвала мъже с подобна физика, както повечето жени. Осъзнала изведнъж настъпилата тишина, Еван побърза да каже:

— Защо стоим в коридора? Влизайте вътре.

Отвори широко вратата на апартамента си и влезе преди тях.

Оуен и Мариета я последваха и заоглеждаха с любопитство новия й дом. Затвори вратата.

— Това е холът — покани ги с жест. — В дъното има малка кухничка. Стаята е във формата на буквата L и късата част е оформена като трапезария. Отделно има спалня и баня. Знам, че не е много, но си го харесвам.

— Мислех си, че е по-просторно — измърмори баща й. — Като те слушах как го хвалиш по телефона…

Еван долови критичната нотка в гласа му и веднага реагира:

— За мен апартаментът е прекрасен, татко. Не ми трябва по-голям.

— Да, разбира се — измърмори той. Не направи друг коментар, сякаш не намираше подходящи за случая думи, и седна на дивана до камината.

Майка й побърза да й се притече на помощ:

— Мисля, че домът ти е много хубав, миличка — увери я тя и й се усмихна окуражително. — Удобен, дори уютен. Идеален е за теб.

— Благодаря ти, мамо — отвърна Еван, изненадана от спокойствието и позитивната сила, които се излъчваха от нея. Вече не изглеждаше наплашена от мъжа си, както беше обикновено. Хвана я за ръката и я поведе към столовете срещу дивана, настани я на единия и седна до нея.

— По принцип не исках голям апартамент. И извадих истински късмет с този. Наех го мебелиран. Другото хубаво нещо е, че се поддържа лесно. Освен това е близо до „Хартс“ и сега ходя на работа пеша.

И отново майка й не позволи на разговора да замре:

— Много ми харесва, скъпа. Виждам, че си се обградила с любимите си вещи. Цветята, без които знам, че не можеш, нашите снимки, любимите ти книги, модните списания и различни познати от години дреболии. Обзалагам се, че тези възглавнички са твои. Купила си ги наскоро, нали? Успяла си да направиш от апартамента свое собствено гнезденце.

Еван не отговори и Мариета попита тихо:

— Права съм, нали, скъпа?

— Напълно. Благодаря ти за милите думи — усмихна й се тя. — Наистина, купих тези възглавници съвсем скоро. Опитах се да сложа мой отпечатък тук. Собственикът бе изнесъл всички дребни неща и аксесоари и апартаментът изглеждаше някак безличен. И аз реших, че ми се открива поле за действие. Но както и да е. Това все пак е временно жилище.

— Мебелите са хубави. Солидни — обади се баща й в желанието си да поправи впечатлението от първоначалната си критична оценка. — Там има прекрасно старо бюро в стил крал Джордж. — Погледна към голямото огледало на стената и кимна към него: — Това също е Джордж. При това доста скъпа изработка. Кой е собственикът на апартамента?

— Не го познавам лично — отвърна бързо тя, решила, че една дребна лъжа би била напълно оправдана, щом ще запази мира и спокойствието за момента.

— Разбирам. Наистина е изискано — каза баща й, очевидно впечатлен от антиките.

— Какво да ви предложа за пиене — побърза да смени темата Еван. — Нещо безалкохолно? Скоч, водка? Вино? Имам и шампанско.

— За мен чаша бяло вино — отвърна баща й. — Благодаря.

— За мен същото — произнесе майка й ясно и ведро.

Еван отново се изненада от отговора на майка си. Тя никога не пиеше алкохол. Какво й ставаше? Но не показа учудването си. Стана и заяви спокойно:

— Сега се връщам.

И отиде в кухнята.

Щом се скри от погледите им, извади пръстена от ръката си и го пъхна в джоба на панталона с надеждата, че родителите й не са имали възможност да го забележат. Сигурно беше така, защото баща й веднага щеше да я попита за него.

Докато отваряше бутилката с виното, й се наложи да си признае, че се страхува от коментара на родителите си за годежа й с Гидиън. Ами Гидиън? Тя изтръпна. Колко щеше да се ядоса, ако разбере, че е свалила пръстена? Но засега й беше по-лесно без него.

Извади от шкафа три елегантни кристални чаши с високо столче и разля виното. Мислите й се насочиха към майка й. В поведението й бяха настъпили големи промени. И те я плашеха.

Първо, външността й беше много различна. Изглеждаше много добре. Беше елегантна, с модерна прическа, гримът й бе поставен умело и дискретно. Морскосиният ленен костюм беше стилен и семпъл и струваше много повече, отколкото обикновено харчеше за дрехи. Определено не беше обичайният й начин на обличане. Мариета обичаше широки тениски и удобни панталони и обикновено изглеждаше размъкната и неглиже.

Второ, тя определено не се съобразяваше с Оуен. Еван никога не бе ставала свидетел на подобно поведение от нейна страна — да изразява мнение различно от неговото. Беше просто невероятно да я види как му се противопоставя и остава уверена и спокойна. Направо разби на пух и прах критичните му забележки за апартамента.

Изведнъж осъзна, че майка й не само изглежда добре физически, но беше много по-независима, дори въодушевена от този факт. Чудеше се коя е причината за този неочакван обрат. Тя хареса много новия й образ, зарадва се заради нея. „Изумително“ — помисли си с радост, но продължи да се чуди дали причината се крие в някакво ново чудодейно лекарство, или има и нещо друго.

Еван отвори камерата на хладилника, извади леда и започна да вади кубчетата от пластмасовата опаковка. Сега мислите й се съсредоточиха върху баща й. Знаеше, че той веднага ще забележи скъпите антики в апартамента. Неслучайно беше един от големите търговци на антики в Манхатън и Кънектикът, експерт в областта на мебелите от епохата на крал Джордж, дори изнасяше лекции за този период. А в апартамента всичко беше в този стил и всичко беше много скъпо. Защото той принадлежеше на Емили Баркстън Харт, майката на Гидиън. Тя беше и собственик на апартамента, обикновено обитаван от сестрата на Гидиън, Натали. Но тя отваряше нов офис на вестника в Сидни и Гидиън бе уредил Еван да живее тук, докато сестра му е в Австралия.

Еван нямаше голямо желание да напусне очарователния малък хотел, където живееше допреди две седмици, но той настоя тя да си има свое местенце. Хотелът принадлежеше на Джордж Томас, приятел на баща й. Арлет, неговата съпруга, беше много мила и майчински настроена към Еван. Интересуваше се от всичко, свързано с нея, особено от интимните й връзки. Еван подозираше, че тя не е пропуснала честите посещения на Гидиън, и се разтревожи, че това може да стигне до ушите на баща й, макар че Арлет бе много добронамерена към нея.

Това беше главната причина, поради която се съгласи да се премести в този апартамент, но не виждаше защо трябва да осведомява родителите си за нея. Или пък да споделя кой е собственикът на прекрасното жилище и мебелите, които, трябваше да си признае, бяха истински произведения на изкуството. Това си беше само нейна работа. Тя беше свободна жена, навършила двайсет и една години — прага на пълнолетието. Впрочем, беше на двайсет и седем и държеше да взима решенията си сама. Почувствала се много по-добре сега, когато свали пръстена, тя вдигна подноса с напитките и го пренесе на масичката за кафе до дивана. Подаде чашите на майка си и баща си и се върна в кухнята, като извика:

— Направила съм сандвичи. Идвам след минутка.

Донесе и чинията със сандвичите, остави я до подноса с напитките и вдигна чашата си:

— Наздраве и добре дошли в Лондон!

— Наздраве! — отвърнаха едновременно те и отпиха.

— Вземете си от пушената сьомга и от ролцата — подкани ги Еван. — Сама съм приготвила сандвичите.

— Постарала си се, скъпа — усмихна й се майка й. — Благодаря ти за вниманието.

— Разправяй сега, Еван — намеси се баща й. — Изгаряме от любопитство да разберем за бъдещите ти планове.

Тя го погледна изненадано и възкликна:

— Нали всяка седмица ви информирам за бъдещите си планове? Знаете чудесно какво смятам да правя. Аз харесвам работата си в „Хартс“ и смятам да остана там до края на годината. — Прииска й се да добави, че би останала там до края на живота си, но се въздържа. Облегна се назад, но остана загледана в баща си.

— Разбирам, но преди малко каза, че този апартамент е само временно жилище… — започна той, но изведнъж спря. Стори й се някак объркан. Несигурен.

— Знам какво съм казала, но имах предвид, че ще остана тук само докато си намеря нещо, което да ми хареса. Тогава ще го купя.

— Това е чудесна идея — обади се Мариета. — Недвижимата собственост е една добра инвестиция.

Баща й я изгледа недоволно и рязко попита:

— Да не би да си намислила да се преместиш тук, скъпа?

— Да, татко.

— Но когато дойде през януари, разбрах, че ще останеш около година. Нещо като съботна разходка, каквато и аз предприех на младини.

— Тогава и аз си мислех така. Но се влюбих в работата си. Благодарение на Ема Харт и наследниците й този магазин е най-големият в света и аз се радвам, че съм част от всичко това.

— Дано не те претоварват с работа. Изглеждаш ми отслабнала. Трябва да качиш някое килце.

Еван кипна, острите думи бяха на устата й, но тя успя да се спре навреме. Не биваше да спори с родителите си. Обаче имаше и още една причина да запази сарказма за себе си. Беше видяла тъмния облак в очите на майка си, затова преглътна и каза:

— Не, татко, не ме товарят толкова. Те работят много повече от мен. На практика работят повече от всеки друг в магазина. Членовете на семейство Харт са прекрасни хора, татко, просто не мога да си обясня защо ги мразиш толкова.

Ето, изрече го. Нямаше намерение да подхваща тази тема, но думите сами се изплъзнаха от устата й.

— Не ги мразя — изсумтя Оуен. — Дори не ги познавам. Защо говориш така? Въобразяваш си разни неща.

— Не, не си въобразявам. Винаги, когато стане дума за тях правиш остри забележки. Щом започнах работа в магазина, взе да подмяташ разни неща за Гидиън, въпреки че дори не си го виждал.

— За това ли е цялата тази олелия? За гаджето ти? — попита баща й и тонът му вледени сърцето й.

— Не, не е за това. Ти започна всичко, като подметна, че сигурно ме товарят с много работа, че съм отслабнала. Може би съм отслабнала, защото искам да съм елегантна, да нося модерни дрехи и да изглеждам добре, не си ли се замислял за подобна възможност? Всъщност никога не съм била дебела. А колкото до Гидиън, той е много приятен мъж. Винаги се е държал мило с мен. От първия ден на познанството ни.

Усетила назряващата свада, Мариета влезе в ролята на умиротворител:

— Много се радвам, че си имаш приятел, Еван. Добре е до теб да има човек, който те разбира и ти посвещава времето и чувствата си. Надявам се да ни запознаеш с него, докато сме тук.

Еван погледна с благодарност майка си и й се усмихна. Думите й бяха като кофа вода върху тлеещи въглени.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Много искам да се запознаете с него. Всъщност той ни покани на обяд в неделя…

— О, не мисля, че ще ни е възможно — прекъсна я баща й. — Обещах на Джордж и Арлет да обядваме заедно в хотела. Знаеш колко много държат на теб, скъпа, нали?

— Предполагам, че няма да има проблеми — измърмори разочаровано тя, но в същото време усети облекчение, че трудната тема все пак бе поставена. — Ще му кажа за промяната в плановете. Не мисля, че ще има нещо против да се види с Джордж и Арлет.

— Не съм убеден, че Джордж има предвид и приятеля ти — отвърна Оуен. — Ставаше дума само за нас тримата.

Еван замълча, за да не изкрещи от яд. Искаше да му напомни, че са в Лондон заради нея, а не за да се видят с приятели от младостта си, искаше й се да му каже много неща, но майка й сложи ръка на рамото й и каза мило:

— Не се разстройвай, скъпа.

После се наведе напред и насочи цялото си внимание към Оуен:

— Не, скъпи. Боя се, че не можем да приемем поканата на Джордж и Арлет за неделя. Може би някой друг ден, но не и в неделя. Тогава ще отидем на обяд с дъщеря ни и с нейния приятел. Не са ни нужни чужди хора, ако искаме да опознаем Гидиън Харт.

— Не искам да обиждам Джордж — упорстваше Оуен, загледан изненадано в нея, но преди да продължи, тя заговори отново:

— Той няма да се обиди. Ще разбере, сигурна съм. Но ако предпочиташ, аз мога да отида сама на обяд с Еван и Гидиън, а ти да останеш с Джордж и Арлет.

Еван зяпна от изненада и радост. Баща й понечи да каже нещо, но размисли и се отказа. Изглеждаше покрусен, но не я интересуваше. Възхити се на смелостта на майка си. Бог знае какво бе станало с нея, но тя наистина беше друг човек сега. И то прекрасен.

Неочаквано майка й продължи с този нов уверен тон, който тя чуваше за пръв път в живота си:

— Вчера ни каза, че за днес си запазила маса в някакъв специален ресторант, така че къде отиваме?

— В „Рулс“, мамо. Беше любимият ресторант на Глини. С дядо ме водеха там, когато идвахме в Лондон. Помня, че веднъж и вие бяхте с нас. Реших, че ще е забавно да си припомним старите времена.