Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (8)

8.

Инид седеше в люлеещия се стол, вслушваше се в скърцането на дъските и се правеше, че се е зачела в старото издание на „Нортейджър Аби“. Късното следобедно слънце топлеше стаята под покрива, през отворените прозорци влизаше свеж бриз и за първи път от шест седмици — не, от осем години — тя имаше време за себе си. И не знаеше какво да прави с тази свобода.

Погледът й се насочи към леглото на Маклийн. Банята го бе изтощила, но не му навреди. Мистър Трокмортън се разпореди и всичко протече по план. Мисис Браун надзираваше процедурата. Мистър Кинман, Хари и Джаксън го сложиха във ваната. Докато Маклийн лежеше в топлата вода, малка армия прислужници изтъркаха дъските, смениха матрака с нов, хубаво натъпкан с перушина, и застлаха леглото с чисти чаршафи.

Сега слънчевата светлина милваше прясно излъсканото дърво и осветяваше всяко ъгълче на стаята. Мисис Браун бе излязла. Вече не миришеше на болнична стая. Маклийн спеше със съня на праведниците.

И всичко това бе свършено без Инид. И последната дреболия бе уредена без нея. Изпратиха я да се разходи в градината, да се наслади на слънцето, да помирише цветята… а тя през цялото време гледаше към прозореца, кършеше ръце и чакаше да я повикат.

Странно, че се чувстваше измамена от мъжа, за когото се беше грижила цели шест седмици и който най-после се бе възстановил достатъчно, за да преживее един час без нея.

След банята той изглеждаше много по-добре. Бузите му се бяха понапълнили, очите не изглеждаха така хлътнали. Прясно измитата кестенява коса блестеше, а белезите, изпъстрили бузата му, бяха избледнели и много добре зараснали. Джаксън подстрига брадата му и ъгловатата брадичка, която придаваше на лицето му решителност на бултериер, се виждаше съвсем ясно. Високите скули изглеждаха красиви, но бедният счупен нос имаше гърбица, която му придаваше вид на престъпник. Ако му отрежат косата и го обръснат, може би ще заприлича на Стивън Маклийн, а не на непознатия, който вълнуваше сърцето й.

Инид сведе поглед към ръцете си и се усмихна. Непознат, който вълнува сърцето й, докато спи. Щом се събуди, отново ще стане арогантно, дори злобно магаре.

Сигурно така се чувства майката, когато детенцето й прави първите си крачки или казва първата си дума — и тази дума е „не“!

Тихо охкане откъм леглото я накара да обърне глава.

Маклийн движеше крайниците си, като постепенно увеличаваше натоварването, и не я изпускаше от поглед.

— Тази усмивка може да накара всеки мъж да загуби ума си.

Инид стисна до болка оръфаната подвързия. Когато Маклийн беше буден, кръвта пулсираше във вените й, всяко вдишване беше болезнено и тя живееше в страх от нараняващите думи, които излизаха от устата му. Живееше в страх… и в радостно очакване. Защото нещо в нея — остатък от темперамент и жизнелюбие, скрит дълбоко след всички понесени удари, — нещо в нея се наслаждаваше от тази размяна на удари. Тя му се отплащаше със същата монета. Даваше му да разбере, че не бива да се отнася с нея безчувствено и безгрижно. Инвалидът и болничната му сестра вече не съществуваха. Измамената съпруга и безогледният съпруг също бяха изчезнали. Сега те бяха Инид и Маклийн. Противници с еднаква цел: Маклийн да оздравее физически и душевно.

Щом започне да си спомня, всичко ще се промени, каза си Инид.

Той приключи с раздвижването на крайниците, все така без да откъсва поглед от нея. Тя продължи да се полюлява в стария стол. Беше нервна, но нямаше да му позволи да го забележи. Затова се люлееше подчертано бавно. Ще запази спокойствие, дори това да я убие.

— От колко време сме женени? — попита той.

Инид се вцепени. Люлеенето спря изведнъж. Тя стъпи здраво на пода и неволно се запита дали, ако паметта му не се възвърне, духът му някога ще се насити на новата информация.

— От девет години.

— Изневери?

— Не ми се вярва. — Тя присви очи и го огледа преценяващо. — Но мисля, че оттогава си имал много жени.

— Имах предвид теб — обясни невинно той.

— О! — Инид даде воля на нервността си. Залюля се силно и обясни с режещ глас: — Не, разбира се, че не. Не държах чак толкова на брака ни, че да си имам тайни.

Думите нараниха мъжката му гордост. Устните му побеляха от стискане. Инид изобщо не се трогна. Според нея той имаше мъжка гордост в излишък, и то без особени основания.

Тя бе споделяла леглото с него, но не виждаше причини да се хвали с преживяното. Дори специалната целувка от вчера не можа да промени мнението й. Тя и тялото й все още помнеха добре какво се случи последния път, когато се поддаде на молбите му: омъжи се за него и сложи началото на дълъг, самотен път от бедност и лишения.

Миналата нощ обаче Маклийн я гледаше по начин, който… Той не заспа веднага, както можеше да се очаква, а я следеше с жаден поглед, докато тя се приготвяше за спане. Когато се скри зад паравана, за да облече нощницата си, тя усещаше с всяка фибра на тялото си, че той се вслушва във всяко нейно движение, в шумоленето на фустите й… Съблече внимателно роклята, нахлузи нощницата през главата си и едва тогава се освободи от бельото — само и само да не покаже гола кожа, като че ли той можеше да я види.

Уви се в халата, излезе боса иззад паравана и прекоси стаята, без да погледне дали той все още я наблюдава — защото знаеше, че не е затворил очи. Духна всички свещи, освен една. Оставяше я всяка нощ, за да отиде при него, ако той се събуди и има нужда от помощ. Знаеше, че светлината на свещта му позволява да я види как съблича халата и се пъха в леглото.

Не се съмняваше, че той я наблюдава неотстъпно.

Споменът я накара да скочи.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

— Да. — Очевидно не бе забравил вчерашните й укори, защото добави: — Моля.

— Ей сега. — Инид остави книгата и се постара да бъде учтива. — Радвам се, че си гладен.

— Защо? — Той се протегна доволно и се ухили. — Какво те е грижа дали ще умра, или ще живея? Нали съм ти безразличен?

Край с учтивите разговори.

— Колкото повече ядеш и пиеш, толкова повече се отдалечаваш от призрака на смъртта и това ми харесва, макар че си негодник. Работих дълго и упорито, за да те върна към живота, и няма да приема поражение. — По-добре да го остави да проумее чутото. — Ще се върна скоро.

Слизането в кухнята й отне не повече от минута. Докато Маклийн се къпеше, тя искаше да е наблизо, а сега се страхуваше да се върне при него. Защо беше толкова непоносим? Ако наистина не си спомняше за брака им, добре. Но защо я разпитваше така упорито и се съмняваше във всяка казана дума? Смяташе се за по-добър човек, отколкото беше, а нея — за по-лоша, отколкото бе в действителност. Това беше непочтено и тя неволно изпъна рамене, докато се изкачваше по стълбата с купа бульон и черпак в ръце.

Той не я изчака да се приближи до леглото, а веднага я нападна.

— Значи сме се отчуждили, така ли?

— Да. — Инид остави купата на масата и посегна към една от чашите, оставени от мисис Браун.

— В моята къща ли живееш?

— Не.

Ядосан, той изтърси необмислено:

— Жените обичат да говорят. Не умеят да мълчат. Защо ти не искаш да говориш?

Инид удари черпака в чашата и тя се пукна.

— Говори с мен, жено. Къде си била? Какво си правила?

С търпение, учудващо за жена, обвинена в чудовищно престъпление, Инид напълни нова чаша с бульон.

— Живях в Англия.

— Сама?

Тя спря с чаша в ръка и го погледна втренчено.

— Да не намекваш, че съм имала любовник?

Погледът му остана прикован в устните й и ъгълчетата на устата му трепнаха.

— Не. Не ми изглежда вероятно.

Какво искаше да каже? Защо се усмихваше?

— Откога живееш в Англия?

— През целия си живот.

— Не може да си на повече от двайсет и пет години.

— Двайсет и шест.

— На колко години си била, когато сме се оженили?

— На седемнайсет.

— Но ти си била още дете!

— Не бях дете. — Усмивката й го прониза като кама. — Бях идиотка. Никога няма да си го простя.

— Значи не сме изкарали заедно дори една година?

— Браво! — поздрави го тя. — Въпреки загубата на паметта все още можеш да смяташ. Живяхме заедно цели три месеца.

Въпреки резкия й тон той имаше безсрамието да се усмихне.

— Виждаш ли, че можеш да говориш!

Инид стисна до болка чашата с топъл бульон, готова да я изсипе на главата му. Не, по-добре не. Не беше коректно. Би могла да го направи само ако той беше в състояние да скочи от леглото и да се залее със студена вода. Ала когато се изправи стабилно на краката си…

Той изобщо не бе забелязал в каква опасност се намира. И не обръщаше внимание на опитите й да се въздържа.

— По-лошо не може и да бъде. За пореден път получавам доказателство, че съюзът между англичани и шотландци е невъзможен. — И продължи със старата песен; — Не вярвам, че сме женени. Не съм чак толкова глупав, че да се оженя за англичанка.

Глупак. Всички мъже са глупаци.

— Ако мистър Трокмортън заговорничи срещу теб, защо му е да те събере със съпруга, която очевидно не можеш да понасяш?

— Не е вярно, че не мога да те понасям!

При това помилва ръката й, сякаш искаше да я успокои! Нагъл тип!

— Просто имаш труден характер. И остър език.

— Докато ти говориш с гласа на мъдростта и учтивостта.

Тя се отдръпна по-далеч от него.

— Откъде можехме да знаем, че ще си изгубиш паметта?

— Няма нищо по-лошо от логично мислеща жена — промърмори ядно той.

— Напротив, има: мъж, който не мисли логично.

Нямаше да й позволи да вземе превес. В никакъв случай.

Никой мъж не би признал, че жена му е по-умна от него. Никога!

Направи се, че не е чул, и рече заповеднически:

— Искам да ям. Крайно време е.

— Пак лоши маниери.

— Моля ви, мадам, ще благоволите ли да ми дадете нещо за хапване? — Тя посегна към лъжицата и той не можа да се удържи да не добави: — Убеден съм, че парченце агнешко ще ми дойде много добре. Бих хапнал и задушено зеле… с чаша вино, разбира се.

— Днес бульонът е сгъстен с добре размачкани картофи и моркови — съобщи тя и започна да го храни. След малко той грабна лъжицата от ръката й и продължи сам. — Ако не повърнеш, утре ще ти дам говежда кайма.

Той се нахрани и избърса устата си със салфетката, която тя му подаде.

— Тази вечер.

— Може би — усмихна се Инид и отново напълни чашата.

Той яде, докато се пресити, и остави чашата на масичката.

— А кога ще получа праскова? Всяка нощ сънувам праскови и копнея за крехкото им, сладко месо.

Говореше съвсем невинно, но тя беше готова да се закълне, че има предвид нещо друго.

— Най-бързият път към сърцето на мъжа е през стомаха — заяви ухилено той.

— Най-бързият път към сърцето на мъжа е през гърдите — поправи го тя и добави сериозно: — С кама.

— Вещица!

— Никога не го забравяй.

Той бе разбрал, че тя е човек, с когото трябва да се съобразява. Това я зарадва. Златнозелените очи срещнаха нейните. Започна поредната битка: кой е по-устойчив, кой пръв ще отмести поглед.

Тя започна спокойно, уверена, че това е поредната размяна на удари, която още веднъж ще му покаже, че не е в състояние да я сплаши.

Ала с всяка секунда тишината ставаше все по-потискаща и Инид разбра, че това е много повече от изпитание на волята. Това беше изкушение. Той я гледаше, сякаш е апетитна хапка, а той — умиращ от глад… И, което беше още по-лошо, той наистина умираше от глад. Имаше нужда от храна. От любов… не, не от любов. От друго. Още преди осем години Маклийн бе поискал от нея не любов, а възхищение и подчинение.

Това беше пределно ясно. Защо тогава й се искаше да потъне в пропастта от тишина? Да помилва блестящата кестенява коса и да опита вкуса на устните му… да се притисне до гърдите му, да потъне в дълги, бавни, дълбоки целувки и да усеща ръцете му по голата си кожа…

Устните й се отвориха и дъхът й се ускори от радостно очакване. Плътта й се затопли. Напрежението, което я измъчваше от мига на събуждането му, растеше с всяка секунда и нервите й вибрираха. В долната част на тялото й се усещаше движение — сякаш нещо дишаше и изискваше внимание.

Най-добре първа да отмести поглед — ако намери сили. Нека той се порадва на привидната си победа, а тя да се спаси от това… от това какво? От това унижение? От този капан?

От удоволствието?

— Мадам Маклийн? — извика отдолу мелодичен женски глас.

Магията се разпръсна. Инид примигна. Ръцете й бяха върху матрака, тя беше наведена над него… Рязко отметна глава назад.

— Бонжур, мадам! Горе ли сте?

Инид се огледа объркано и се опита да се върне в действителността. Изпитваше благодарност, че тази непозната жена е дошла да я спаси.

— Тук съм! — извика тя и се обърна към вратата.

Ала Маклийн улови ръката й и не я пусна, преди да го е погледнала. На лицето му нямаше усмивка.

— Този път се спаси — пошепна той. — Но следващия няма.