Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (15)

15.

Маклийн! Инид отметна завивката. Трябваше да изведе Маклийн от тук, а не знаеше как. Не можеше да го носи, не можеше да го тегли… Ще повика охраната.

Оказа се, че Маклийн вече е станал. Вървеше към нея с розовия й халат в ръце. Тя изпищя и скочи да го подкрепи. Да му попречи да падне.

— Спокойно, добре съм. — Той й облече халата. — Побързай. Трябва да се махнем от тук.

Това беше чудо. Още едно чудо, голямо и прекрасно като първото, когато той отвори очи и проговори. Маклийн можеше да ходи!

Огънят ще ни убие, каза си в следващия миг Инид, и него, и мен.

Някой тропаше по вратата.

— Събудете се! Събудете се! Пожар!

Пожар! Мили боже, пожар! През процепите на дъските проникваше дим. Западната стена бе осветена от странно сияние.

Маклийн бе навлякъл панталона си и коленичи пред нея, за да й обуе обувките. Най-сетне Инид се опомни, пъхна ръце в ръкавите и завърза колана на халата.

— Готова съм — проговори дрезгаво тя. — Да вървим.

Маклийн се движеше без никакви признаци на болка и сякаш не бързаше. Като че ли от цяла седмица е на крака и ежедневно се справя с такива кризи, каза си смаяно Инид. Искаше да му изкрещи да побърза и в същото време да го предупреди да внимава. Това беше твърде много за него. Можеше да падне. Кракът му да се счупи. Да изгори в огъня.

Докато тя се обуваше, Маклийн посегна към резето на вратата, но веднага отдръпна ръката си и изохка тихо. Очевидно желязото се бе нагорещило. Инид му хвърли кърпа, той уви пръстите си и успя да вдигне резето. Мъжът отвън, който и да беше той, отвори вратата едновременно с него. В стаята нахлу пушек. Инид чу пращенето на пламъците и си представи как дървените стени на вилата поддават.

Притиснал към лицето си кърпа, Хари влезе устремно в стаята и затръшна вратата след себе си.

— Този път е затворен. Ще излезем през прозореца.

— Маклийн не може да скочи през прозореца — възпротиви се Инид. Облакът дим стигна до лицето й и тя се закашля. — Кракът му…

Ала мъжете изобщо не я слушаха. Маклийн извади изпод леглото си някаква чанта, а от чантата — въже. Преди да осъзнае какво става, Инид увисна над розовите храсти, които обграждаха вилата. Отдолу се протегнаха услужливи ръце и я измъкнаха от бодливите клони.

След нея беше Маклийн. Мъжете долу му подвикваха окуражително. Инид искаше да крещи, но страхът я беше стиснал за гърлото. Не можеше да си представи как Маклийн ще се спусне по въжето.

Само след минута той беше вече до нея и я прегърна. Притисна я за миг до гърдите си и я отведе до оградата.

— Стой тук, докато те повикам — нареди спокойно той и се върна при Хари, за да му помогне да се освободи от въжето и да се увери, че във вилата не е останал никой от персонала.

Какво си въобразява този човек! — ядоса се Инид. Сигурно си мисли, че може да организира спасителна акция. Той е болен, по дяволите! Очите й се напълниха със сълзи и тя, която никога не плачеше, се разрева. Каменните основи на вилата излъчваха горещина. Лейди Халифакс умря, а Инид, глупачката, преспа с мъжа си и му наговори куп неверни неща. Сега вилата, в която се беше грижила за него, гореше, а той се перчеше, сякаш е способен да спаси целия свят… или да тръгне да търси нови приключения и отново да я напусне.

Хълцалия разтърсваха раменете й. Винаги когато си беше позволявала да мисли за оздравяването му, си представяше как го връща към света на нормалните хора бавно и постепенно, стъпка по стъпка.

А какво се оказа — че той изобщо няма нужда от нея. Вече не беше нейният пациент. Всичко се промени изведнъж.

Какво да прави сега?

Някой я хвана нежно подръка и я поведе към градината, далече от нарастващото множество, което шумеше и сочеше пламъците, излизащи от покрива на вилата.

— Мисис Маклийн! Ранена ли сте?

Мистър Трокмортън. Лицето му бе обляно от зловещата трепкаща светлина. Ризата му беше без яка, на врата му не се виждаше обичайното шалче, косата му стърчеше на всички страни. В погледа му се четеше искрена загриженост, а тонът му беше успокояващ.

Инид пое въздух и потрепери.

— Добре съм.

— Защо плачете? — попита съчувствено той и й подаде кърпичката си.

Нима би могла да му каже истината!

— Всичко е наред. — Той я потупа успокоително по рамото. — Всички се спасиха и това е единственото, което наистина има значение. Знам, че изгубихте всичко, което притежавате, но ви обещавам, че ще ви дадем всичко необходимо.

Нещата й! Изобщо не бе помислила за тях… роклите й, писмата на лейди Халифакс, шалът, който четири години беше кърпила търпеливо… Инид захълца още по-силно.

Покривът рухна. Към небето се издигнаха пламъци. Зяпачите се разбягаха на всички страни. Инид забрави мъката си и отчаяно се озърна за Маклийн.

Той се появи с омазано от сажди лице, миришещ на дим, и я прегърна силно. Тя изхълца и се притисна до гърдите му. Явно й ставаше навик да търси закрила при него и това беше ужасно, но сега беше твърде изтощена, за да мисли за това.

— Ранена ли си? — попита той.

Инид поклати глава.

Маклийн я помилва успокоително.

— Не се притеснявай за такива дреболии. Най-важното е, че се спасихме.

Вбесена, Инид го блъсна. И той, и Трокмортън се държаха като идиоти!

— Не съм се разтревожила… заради вещите си. — Гласът й стигна до такива висини, че разлая кучетата, но това й беше безразлично. — Как смееш да ме смяташ за… глупачка! Как смееш да мислиш, че съм се разтревожила заради… вещите си!

— Мъчно й е, че е загубила вещите си — обясни Трокмортън.

Приближи се мистър Кинман, следван от Хари. И на четирите мъжки лица се изписа онзи специален израз на неловкост, така характерен за мъжете, станали свидетели на женски изблик на чувства.

— Разплаках се заради… пожара… и защото ти проходи… и…

Тя се спря, преди да е разкрила пред всички, че двамата с Маклийн са прекарали нощта в леглото… Но за малко да го каже.

Той явно разбра всичко, защото я привлече отново в обятията си и притисна лицето й към гърдите си.

— Прости ми. Трокмортън явно се е заблудил и аз му повярвах.

— … писмата на лейди Халифакс! — изплака тихо Инид.

Маклийн помилва косата й и беше достатъчно умен да премълчи. Пръстите й се плъзнаха по голите му гърди и гневът й се върна.

— Маклийн, защо никога нямаш риза на гърба си? Омръзна ми да мокря гърдите ти със сълзите си.

— Тя се дразни лесно — обясни с усмивка Хари.

— Не е вярно — възрази Инид, но никой не я чу.

— Когато следващия път избухне пожар, ще я спасим, без да я будим — засмя се Маклийн.

Инид знаеше, че мъжете кимат одобрително, и беше готова да ги набие. Първо ще зашлеви Маклийн, после мистър Трокмортън, после Кинман и накрая Хари — не, накрая още веднъж Маклийн. Мъжете не разбираха нищо.

— Всички са навън — съобщи мистър Кинман, а Маклийн се обърна към Трокмортън със заповедническия тон, запазен специално за нея:

— Знаете ли откъде дойде огънят, Трокмортън?

— Някой го е запалил — отговори вместо него Хари.

Последва дълго мълчание. Инид вдигна глава. Маклийн, Трокмортън и Кинман бяха втренчили погледи в лицето на Хари. Неговите очи светнаха под сиянието на угасващите пламъци и той посочи Инид с палец.

— Не бива да я смятате за глупачка.

— Нима искате да кажете, че сред вас има подпалвач? — извика в ужас Инид.

Хари запуши уши, за да й покаже, че крещи прекалено силно.

— Някой не е внимавал достатъчно. Ще разбера кой е и ще го отстраня от поста му — обяви мистър Трокмортън. — Смятам, че няма за какво да се тревожите, мисис Маклийн.

Инид не му повярва. Вече отдавна не вярваше на уверенията му, че Маклийн и тя са на сигурно място. Атентаторът със сигурност ще иска да завърши онова, която бомбата не е успяла. Тази нощ е подпалил вилата с надеждата, че спящият вътре сакат мъж ще загине в пламъците.

Хари беше прав. Тя не беше глупачка. Отсега нататък ще бъде двойно по-бдителна.

— Сега ще ви отведем в господарската къща — продължи със същия тон мистър Трокмортън. — Там жените ще се заемат с вас. — Обърна се към Маклийн и добави: — Изпратих за карета.

— Много добре. — Маклийн се покашля и понижи глас, за да го чуе само Инид. — Все още не мога да ходя дълго.

Инид изпита чувство за вина. За бога, тя бе мислила през цялото време за себе си и за писмата, без да се сети, че Маклийн е станал и ходи за първи път от месеци! Знаеше, че той е упорит като магаре и никога няма да признае пред мъжете колко е слаб. Затова първо удостои със зъл поглед Хари и мистър Кинман и двамата побързаха да се отдалечат. След това сложи ръка на кръста на Маклийн.

— Ела с мен. Да поседнем на пейката.

Мистър Трокмортън побърза да го хване от другата страна.

— Ще ви донесем дрехи и всичко необходимо за пътуването.

Какво пътуване, по дяволите?

Маклийн изобщо не се впечатли.

— Решено ли е вече кога ще потеглим?

— Колкото може по-скоро. Не вярвам в случайности. А това тук… — Гласът му се изгуби и той изглеждаше облекчен, когато някой го повика. — Ще се справите ли без мен до пейката? Не е далече.

Маклийн кимна и мистър Трокмортън се отдалечи.

Каменната пейка беше само на няколко крачки. Инид се зарадва на този факт, защото Маклийн се подпираше на нея с цялата си тежест.

Какво пътуване? Наистина ли са решили да го махнат оттук?

Тя спря, пусна го и го бутна. Той изгуби равновесие и политна към пейката.

— Внимавай, Инид, кракът ми…

Макар и развълнувана, тя успя да попита с делови тон:

— Какво пътуване? Къде ще отидеш?

— В Шотландия.

— Така значи. — Той отиваше в Шотландия и никой не си бе направил труда да й съобщи.

А и защо ли? Тя беше само негова болногледачка. Но и негова жена.

— Трокмортън се надява, че като видя дома си, ще си възвърна паметта.

— Глупаво се получи с този пожар, нали? — Всяка от думите й преливаше от сарказъм. — Ако не беше пожарът, щеше да се измъкнеш, без да се наложи да ме погледнеш в очите.

На лицето му се изписаха смайване и обида. Този неин мъж беше забележителен артист.

— Инид, ти очевидно не разбираш.

Пак този снизходителен, високопарен тон. Направо да повърнеш.

— О, значи не съм те разбрала. Какво има за разбиране? Пак ще ме напуснеш. Не се опитвай да прикриваш истината с красиви думи. Ти пак ме напускаш. — Тя опря ръце на хълбоците си и заприлича на рибарка, но само така можеше да устои на изкушението да го зашлеви през лицето. — Получи си, каквото искаше, и си заминаваш.

— Не, мила, изслушай ме…

— Знам, че не съм жената, която си искал. Знам, че не ме бива много в леглото. Защо не помислиш, че просто нямам достатъчно опит? И кой е виновен за това?

Той се озърна стреснато. Наоколо се движеха много хора, огрени от последните пламъци на пожара.

— Штт.

Инид повиши глас.

— Няма да мълча! Какво толкова неприятно има у мен? През нощта изглеждаше напълно доволен.

— Точно така, бях доволен. Инид, ти не разбираш!

— Какво трябва да разбера? Че ме оставяш тук сама? Че няма къде да отида? Че отново ме очакват бедност и лишения? Че ме изоставяш, за да…

— За бога, жено, няма ли най-после да млъкнеш! — извика отчаяно той.

Тя затвори уста, скръсти ръце на гърдите си и го изгледа злобно. Той също я погледна, после протегна ръце.

— Помогни ми да се изправя.

Тя не искаше да му помогне. Искаше да остави ръцете си скръстени, не да поеме неговите. Това беше само номер. Той ще се опита да я убеждава и тя ще е принудена да го отблъсне. Въпреки това, когато той се опита да се изправи сам, тя му протегна ръка.

— Хвани се за мен.

С едно-единствено движение той се изправи и я прегърна.

— Ти идваш с мен!

— О…

Дъхът й спря.

Той притисна буза към темето й.

— Без теб не отивам никъде. Нито днес, нито утре. Никога вече.

— О…

Инид се почувства пълна глупачка. Колко ли хора бяха чули тирадата й? Утре ще мисля за това, каза си тя и се усмихна.

— Днес, докато те нямаше, говорих с Трокмортън за бъдещето. Снощи не намерих време да ти го кажа. — Гласът му се понижи до шепот и се затопли като нажежен въглен. — И ти добре знаеш защо.

Да, знаеше защо. Притисна се до него и тялото й се събуди за нов живот.

— Значи в крайна сметка все пак ще дойда в Шотландия и ще се запозная със семейството ти.

Как ли ще я приемат? Дали Киернан Маклийн ще се опита да я прогони? Дали Стивън Маклийн ще си възвърне паметта и отново ще тръгне да търси приключения?

Маклийн повдигна брадичката й и изтри с целувка гневните бръчки от челото й.

— Не се тревожи за нищо. Аз ще се грижа за всичко. Ще се грижа и за теб.

Тя погледна в сериозното, своенравно, решително лице и за първи път изпита чувството, че би могла да прекара живота си с този мъж. Да, Маклийн щеше да си възвърне паметта, но вече не беше предишният незрял и егоистичен младеж. Струваше й се невъзможно да се е променил така изцяло, но този нов Маклийн беше точно мъжът, за когото си бе мечтала. Не, той беше повече, отколкото смееше да мечтае.

— Изглеждаш толкова объркана… и си много красива. — Той й се усмихна с целия скрит чар, на който беше способно изтощеното му лице. — Тъкмо си мислех… докато бях още на легло и ти ме командваше, както си искаш, бях решил, че си великанка, а сега виждам, че си дребничко момиченце. Смятах те за по-висока.

— Да, и аз си мислех, че ти си…

Уплахата дойде толкова внезапно, че тя спря да диша. По-нисък. Тя го смяташе за по-нисък. Нейният съпруг Стивън Маклийн не беше по-висок от метър и осемдесет. Този мъж тук — мъжът, с когото бе прекарала нощта, — беше поне десет сантиметра по-висок.

— Какво си мислеше, че съм?

Той й се усмихваше и лицето му беше толкова чуждо…

Умът й отчаяно търсеше обяснение.

Забравила е и лицето, и ръста му.

Не, не беше забравила. Една жена никога не забравя дали по време на сватбената церемония женихът я е гледал отвисоко. Много добре помнеше, че темето й се намираше точно под брадичката на Стивън.

Пораснал е…

Невъзможно. Когато се ожениха, Стивън беше на двайсет и шест години.

Оставаше само едно обяснение.

— Какво не е наред? — Маклийн я хвана за раменете и леко я разтърси. — Какво става с теб, Инид? Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще припаднеш.

Този мъж не е Стивън.

Той не е нейният съпруг.