Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (27)

27.

— Това ли ти е благодарността? — извика в отговор Инид. Маклийн беше неблагодарен негодник. Вече не можеше да си представи, че до преди малко е плакала за него. Та тя дори не го харесваше. — Защо се държиш за гърдите? Да не би да ти е счупил ребрата?

— Само няколко.

Инид посочи най-близката пейка и заповяда:

— Седни, за да мога да те превържа.

Притиснал гърдите си с две ръце, той докуцука до пейката и внимателно седна.

— Щях да спечеля тази битка и без твоята помощ.

— Ние пък видяхме друго — изфуча ядосано Инид.

Хари надзърна в параклиса, чу крясъци и веднага изчезна.

Инид се обърна към лейди Бес, която слушаше с отворена уста:

— Бихте ли ми донесли голямо руло превръзки?

Лейди Бес кимна безмълвно.

— Моля те, мамо, заповядай на мъжете отвън да изнесат този мръсник. — Маклийн посочи безжизнения Джаксън.

— Веднага — отговори лейди Бес.

— Да се биете в параклиса! В божия храм! — Мистър Хедъруик клатеше глава и бялата му перука застрашително се накланяше ту на едната, ту на другата страна. — Бяхте толкова добро момче, лорд Маклийн. Какво ви стана изведнъж?

Инид захвърли шапката си и огледа изумено стария свещеник. Беше видял господаря си да става от ковчега, а се оплакваше, че не е трябвало да се пролива кръв в божия дом!

— Ще дойдете ли с мен, мистър Хедъруик? — Лейди Бес го хвана подръка. — Трябва да донесем превръзки, защото Киернан има счупени ребра. — Обърна се към зяпналото слугинче и нареди строго: — Ела с нас, момиче. Тичай да намериш превръзки за ребрата на Киернан.

Момичето направи реверанс и се втурна навън, за да съобщи, че господарят на клана е оживял.

— Аз ще се погрижа никой да не влиза — обеща лейди Бес.

— Благодаря ти, мамо — отвърна Маклийн.

— Нямаше да го ранят, ако не беше започнал бой — заинати се мистър Хедъруик, но лейди Бес бързо го изведе от параклиса.

Инид опря ръце на хълбоците и се изстъпи пред Маклийн. По дрехите му се сипеше бяла пудра, лицето му беше цялото на петна. Той я изгледа мрачно и в следващия миг изкриви лице от болка. Но беше жив. Слава богу, беше жив!

— Не беше планирано да се нахвърлиш върху престъпника!

— А ти какво си мислеше, че ще го оставя да ме убие ли? — Маклийн попила раната на врата си. — Много ли е лошо?

Инид се наведе към него.

— Само драскотина, но ако настояваш, ще ти направя стегната превръзка. — На лицето й изгря дяволска усмивка.

— Много смешно.

Тя му подаде кърпичката си.

— Притисни я върху раната. — И без дори да поеме въздух, се върна към най-важното. — Мислех, че Хари ще го хване.

— Мислиш ли, че Хари се е възстановил от раняването си? Мислиш ли, че е в състояние да победи един здрав противник?

Обяснението беше логично и я ядоса.

— Тогава мистър Кинман.

— Ще позволиш ли да ти напомня, че нямахме представа кой е атентаторът? Подозирахме и Кинман и не му казахме, че не съм умрял.

— Да. Ти си прав. Ти винаги си прав.

Той изобщо не забеляза сарказма й.

— Би било добре да го запомниш.

В параклиса влетя слугинята, натоварена с превръзки. Явно се страхуваше да погледне „възкръсналия“ господар на клана, защото подаде превръзките на Инид и побягна назад с всички сили.

— Можеше да те рани — Промълви тихо Инид.

— Аз съм ранен, не виждаш ли!

Глупав мъж!

— Исках да кажа, че можеше да те рани тежко или дори да те убие — изфуча тя.

— Щеше ли пак да плачеш за мен, както до преди малко?

Инид се направи, че не е чула въпроса, но той не се отказваше толкова лесно.

— Защо плака така горчиво, Инид? Нали знаеше, че не съм мъртъв?

Тя откопча окървавеното жабо на ризата.

— Опитай се да откриеш рамото. Внимателно!

— Един ден ще ми отговориш на този въпрос.

Тя продължаваше да се държи, сякаш не чува.

— Кои ребра са счупени?

Явно болката беше много силна, защото той се отказа да търси отговор и се опита да обясни:

— Не знам точно. Толкова ме боли, че май всичките са счупени.

Голите му гърди веднага й напомниха миналата нощ, а белезите по кожата я подсетиха, че преди не много дълго време той беше в непосредствена близост до смъртта — като днес. Тя трябваше да се махне оттук, преди отново да е избухнала в плач. Преди да се поддаде на изкушението и да разбие живота си.

Ала преди това… тя коленичи пред него и започна да опипва кожата му за счупвания. Когато той поемаше въздух, тя разбираше, че е открила поредното счупено ребро. Той не се оплакваше, но тя мразеше да го вижда как страда.

С бързи, трескави движения тя затърси края на дългата превръзка.

— Имаш поне две счупени ребра. Щом ги превържа, ще престане да те боли.

Той сложи ръка върху нейната.

— Отдавна се чувствам превързан, момиче, и то за теб. Но ти май не искаш да го разбереш.

— Не — отговори тя, не смеейки да се помръдне.

— Какво означава това? — Тонът му издаваше раздразнение. Беше й по-лесно да се справя с гнева му, отколкото с болката.

— Прекарах цялата нощ в старания да те убедя, че мястото ти е в моите прегръдки, а ти казваш не!

Инид най-сетне намери края на превръзката.

— Какво искаш да ти кажа?

— Да! Искам да кажеш да.

— Значи да се съгласявам с всичко, което казваш? — Тя се наведе към него и опъна превръзката върху ребрата му. — Придържай я отпред, ако обичаш.

Той сложи ръка върху белия плат.

— Аз ти предлагам брак!

Накрая все пак го каза!

— Брак… — повтори с отсъстващ вид тя.

— Да, брак. Ще положим свещените брачни клетви и душите ни ще се свържат за вечни времена.

Мили боже! В тези думи се криеше изключителна страст. Тези думи можеха да раняват и да се надсмиват — и той говореше на нея! Искаше да я направи своя жена и не му изглеждаше позорно да й се обясни най-сериозно. Обаче тя… не можеше да се омъжи за него. Може би за момент беше забравил произхода й, но много скоро щеше да си спомни и тогава…

Инид започна да увива превръзката около гърдите му, като внимаваше да не я стяга повече от необходимо.

— Ти ме нарече копеле.

— Бях бесен. Извиних ти се.

— Пусни превръзката. — Той я послуша и тя продължи да увива белия плат около гръдния му кош. — Попита ме дали съм спала с теб за пари. Нарече ме курва.

— Бях бесен. Извиних ти се.

Пръстите й трепереха все по-силно.

— Това означава ли, че всеки път, когато се разгневиш, ще ме наричаш копеле и курва?

— Когато съм гневен, крещя и беснея и ти ми отговаряш със същото, но това не означава, че те смятам за курва. Освен това ми е все едно дали родителите ти са имали законен брак или не. — Той се опита да повдигне лицето й, за да я погледне в очите.

Инид се отдръпна. Щеше да избяга, ако не беше превръзката. Освен това му беше казала, че го обича.

— Бях ранен. След няколко месеца без памет най-сетне разбрах кой съм и установих, че жената, която ме водеше през мрака, не е моя съпруга. Уплаших се, че нарочно си ме заблудила. Не можах да понеса тази неизвестност, не разбираш ли? — Той помилва бузата й. — Държах се като глупак. Прости ми, Инид.

— Да, държа се като глупак. — Устните й трепереха. Беше готова да избухне отново в сълзи. Заради няколко лоши думи, казани преди много дни. Но тези думи бяха произнесени от Маклийн и болката беше жива в сърцето й.

— Никога вече няма да ти причиня болка, Инид… — Той се свлече от пейката.

Ужасена, тя се опита да го задържи.

— Какво правиш, за бога?

— Когато се извиних, ти каза, че ще ми простиш, но няма да забравиш. Затова те моля на колене за прошка.

— Какво? Недей! — Не искаше да види лицето му толкова близо до своето. — Забрави ли, че трябва да ти превържа ребрата?

— Но ти не ме превързваш. Ти плачеш.

Той се наведе да я погледне и лицето му се разкриви от болка.

Инид бързо изтри сълзите със свободната си ръка.

— Прости ми, че ти наговорих толкова обидни неща. На това свещено място, в присъствието на бога, се кълна, че никога вече няма да те нараня. Дори няма да помисля за това.

Инид избегна погледа му.

— За мен ти си въплъщение на кураж, съчувствие и любов.

— Добре, стига толкова. — Моля те, престани да ми говориш по този начин. Престани да се държиш толкова сериозно. Престани да казваш думи като „кълна се“. — Хайде, седни отново на пейката, за да те превържа.

Той не се помръдва.

— Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. Ти винаги казваш истината. — Според нея хората, които винаги казваха истината, често грешаха.

— Прощаваш ли ми?

Да му прости? О, това не беше толкова просто. Но знаеше, че той няма да престане да я моли. Не и преди да му е простила истински. А можеше ли да го направи? Злобните му думи я бяха наранили дълбоко, бяха забили нож в сърцето й. Сега обаче, докато мислеше за случилото се… Тя можеше да разбере, че мъж, излъган за собствената си самоличност, побеснява от гняв и удря де, когото свари. Знаеше, че той никога вече няма да й причини такава болка. Щом се бе заклел, значи щеше да сдържи клетвата си.

Инид пое дълбоко въздух и отговори:

— Прощавам ти.

— И този път наистина?

— Наистина.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Седни на пейката. Трябва да превържа ребрата ти.

С дълбокия гърлен тон, запазен за любовните им нощи, той попита отново:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Инид знаеше, че той ще я пита отново и отново, докато тя успее да го убеди, че не иска да се омъжи за него. Сега ще му каже, че не го иска, и ще си замине.

— Защо искаш мен? Можеш да се ожениш за някое почтено шотландско момиче с много пари и да станеш почтен водач на почтен шотландски клан с много добри шотландски деца.

— Защото без теб няма да бъда щастлив.

Тя го погледна изумено, но веднага разбра — той беше напълно искрен. Беше уверен, че без нея не може да е щастлив. Приемаше я, каквато е; съмненията и страховете, които я измъчваха, за него не съществуваха.

Трябваше веднага да се махне оттук.

— Седни на пейката. Моля те. Коленете ме болят.

Той се подчини, но се движеше бавно. Болките му се усилваха. Инид стегна превръзката, за да намести ребрата, и продължи да увива белия плат около гръдния му кош. Накрая направи здрав възел, огледа работата си и кимна доволно.

— Сега по-добре ли си?

— Много по-добре.

Преди тя да е успяла да се отдръпне, той мушна пръсти под воала и улови брадичката й. Повдигна лицето й и, заговори настойчиво:

— Виждам, че се опитваш да ми избягаш. Всеки нормален човек ще повярва, че той е виновен. Не мога да разбера как така се опълчваш срещу мен, а в следващия миг ми се отдаваш с луда страст.

Той я гледаше втренчено и невероятните му очи излъчваха не само съзнание на собственик, а и други, много по-дълбоки чувства. Инид изпита чувството, че се е настанила трайно в сърцето му и може да остане там за вечни времена. На сигурно място, редом с него, двамата заедно завинаги. Той й бе обещал, че ще живеят вечно и тя му вярваше.

Джаксън, който лежеше наблизо, изпъшка. Инид моментално се дръпна назад.

— Недей! — Маклийн се опита да я спре, но се отказа. Мигът бе отминал.

Спасена съм! Инид беше готова да се разплаче от облекчение. Джаксън бе дошъл в съзнание и този факт я предпази от най-страшната, най-импулсивната стъпка в живота й.

— Проклет предател! — Маклийн се надигна от пейката. — В ковчега има въже. Дай ми го, ще го вържа.

— И аз мога да го вържа — отвърна ядосано Инид. Въжето бе паднало от преобърнатия ковчег, тя го грабна и без колебание изви ръцете на Джаксън на гърба и ги върза здраво. После стегна и глезените му.

Маклийн я наблюдаваше с изненада.

— Къде си научила това?

— При доктор Герисън. Нали трябваше да кастрираме телетата.

Джаксън отвори очи и Маклийн избухна в тих смях.

— Ако се съди по паниката в погледа му, явно е чул думите ти.

— Много добре. Но като видях бръснача в ръката му… — Гласът на Инид затрепери и тя извърна глава.

Маклийн улови ръката й и я помилва.

— Бръсначът е подходящо оръжие за камериер. Никой не би го заподозрял.

— Исках само спорана — опита се да обясни Джаксън.

— Ако знаехте, че съм жив, щяхте да ми прережете гърлото, нали? — попита язвително Маклийн.

Джаксън се опита да се обърне, за да го погледне в лицето.

— Значи споранът е бил само капан? В него няма нищо.

— О, има, разбира се — отговори с усмивка Маклийн.

Инид рязко вдигна глава.

— Какво каза? Не!

— След като ти предложи да организираме погребението ми, се замислих. Стивън знаеше колко обичам спорана си и че не бих го дал никому. Ако е искал да ми остави нещо, непременно би използвал спорана. — Маклийн се изсмя мрачно.

— Експлозията бе овъглила капака, затова трябваше да го срежа и да го обърна.

Инид разбра веднага.

— Козината от язовец е гладка отвътре.

— И върху гладката кожа Стивън бе написал имената на всички шпиони, работещи в Англия. — Усмивката на Маклийн угасна. — И между тях са лорд и лейди Фийдърстоун, които ми препоръчаха Джаксън за камериер.

Инид не беше забравила странната двойка: най-големите клюкари в Англия и приятели на Трокмортън.

— Наистина ли са шпиони?

— Да, и то доста важни.

— Уведоми ли Трокмортън, че си намерил имената?

— Веднага изпратих човек. Надявам се вече да е стигнал.

— Маклийн стана и се обърна към Джаксън — Вие се опитахте да ме убиете и, което е още по-лошо, опитахте се да убиете дамата на сърцето ми.

— Не съм стрелял по вас в галерията — отговори веднага предателят.

— Наистина ли мислите, че ще ви повярваме? — извика възмутено Инид.

— Аз подпалих вилата, аз спрях влака, аз стрелях по вас, докато тичахте към замъка, но не съм стрелял по вас в галерията. — Джаксън говореше убедително. — Не знам кой е бил, но е пълен глупак.

Инид разхлаби черното шалче на шията си.

— Не, Джаксън, не ви вярвам. Вие сте човекът, който се опита да ни убие.

Ако той все пак казваше истината, значи атентаторът се разхождаше свободен и двамата с Маклийн все още бяха в опасност.

— Ако всичко бе останало спокойно, бдителността ви щеше да отслабне и аз щях да намеря списъка.

— И щяхте да ме убиете. — Маклийн го подритна презрително. — Ако не сте стреляли по нас, кой тогава?

От вратата отстрани на олтара прозвуча женски глас:

— Ти беше глупаво дете и се превърна в глупав мъж.

Маклийн и Инид се обърнаха изненадано — и се озоваха лице в лице с лейди Катриона, стиснала в ръце заредена пушка.

Инид неволно направи крачка назад.

— Мили боже — пошепна изумено Маклийн. — Какво правиш, лельо Катриона?

— Дошла съм да въздам справедливост за сина си.

Катриона е напълно луда, бе казала лейди Бес. Явно беше права и сърцето на Инид заби безумно, докато се взираше в грозното черно дуло на пушката.

— Никой от вас не заслужава Стивън да си избърше краката с него. — Дулото се движеше между Маклийн и Инид. — Той беше прекрасно момче, а вие изобщо не го оценихте.

Дамата очевидно беше убедена в правотата си. Нямаше смисъл да я разубеждават.

Маклийн хвана ръката на Инид и я отведе до най-близката пейка. Двамата седнаха един до друг.

— Ще стреля ли? — пошепна Инид.

— Тя е много точен стрелец. Всяка година улучва монета от десет пенса — отговори спокойно Маклийн.

Джаксън се извиваше отчаяно, за да е по-далече от линията на стрелба.

— Възможно ли е тя да е стреляла по нас в галерията? — Инид все още не можеше да повярва, че ниската пълна жена е способна да убива.

— Щях да улуча, но онзи нещастник Хари ми се изпречи на пътя — изсъска злобно лейди Катриона.

— Хари не е виновен за нищо, лельо Катриона — опита се да я успокои Маклийн.

— Той ти е приятел, освен това трябваше да стрелям по него, защото щеше да ме разкрие. — Лейди Катриона пристъпи напред и насочи пушката срещу Маклийн. — Ти трябва да умреш, Киернан. Бил си при Стивън, когато е загинал. Сигурно ти си го убил.

Маклийн я погледна с неподправен ужас.

— Как можеш дори да си помислиш такова нещо за мен?

Пушката се насочи към Инид.

— А пък вие… Вие измамихте моя Стивън. Вие сте негова съпруга, а спите с братовчед му. Уличница!

Инид съзнаваше, че няма да постигне нищо, но все пак реши да опита:

— Лейди Катриона, Киернан не е убил Стивън.

— Може и да не е. Може би просто не е искал да го спаси. Но вие, вие прегрешихте с Киернан, и то още преди тялото на бедния ми Стивън да е изстинало напълно. Мразя и двама ви толкова силно, че не знам кого да застрелям — но знам, че който и да остане жив, ще бъде нещастен.

Катриона сложи пръст на спусъка. Маклийн блъсна Инид на пода и с болезнено изохкване падна върху нея.

Пушката изгърмя. Лейди Катриона изпищя. Ехото от гърма отекна в каменния свод. Пушката падна на пода.

— Хванах те, мръснице — чу се гласът на Хари.

Хари! Той идваше винаги навреме.

Маклийн огледа Инид. Тя го опипа предпазливо. Явно и с двамата всичко беше наред. Надникнаха предпазливо иззад пейката.

Хари беше извил десницата на Катриона на гърба и я държеше здраво въпреки яростните й опити да се освободи.

— Тя стреля по мен, без да й мигне окото — каза Хари. — Крайно време е да се отървем от нея.

— Прав си — кимна Маклийн. Ще я върне на семейството й. Там имаше достатъчно луди и знаеха как да се отнасят с тях. — Отведете я в северната кула и я заключете. Утре ще я махнем оттук.

Хари се обърна към събралото се множество.

— Хайде, Кинман, отведете я. Повикайте Грейми и Раб, за да махнем Джаксън от параклиса.

Докато Маклийн и Инид станат и изтупат дрехите си, двама мрачни шотландци и замаяният от радост мистър Кинман изнесоха предателя.

Инид щеше да излезе заедно с тях, но Маклийн, който не беше забравил незадоволителния край на разговора им, я задържа. Стисна ръката й и пошепна:

— През нощта ми каза, че ме обичаш.

Инид се сгърчи, сякаш я бе ударил.

— Не искам да те обичам. — Тя повиши глас — сигурен знак за нервност. — Любовта е капан. Човек трябва да бяга от нея, за да не страда от отчаяние и сърдечна мъка.

— Любовта е радост, момиче. Тя е възможност да бъдеш близо до някого. Да го любиш нощем, да отгледате дете… Любовта е вечност.

— Любовта не се простира във вечността. Точно там е проблемът. Ще започнем да се караме. Ти ще ме напуснеш. Защото съм… защото съм това, което съм.

— Няма да го направя — обеща той, подчертавайки всяка сричка.

— Ами ако… ако умреш?

Смехът му я слиса. Той погледна ковчега, после нея и отново се засмя.

— Аз съм здрав мъж, мила моя. Мисля, че преживях достатъчно. Щом оцелях след онази експлозия, значи ще живея вечно.

— Дано само не си изразходвал късмета си. — Инид стисна ръце в юмруци. — Като си помисля какво преживяхме, ми иде да вия от гняв.

— Ти винаги си гневна. — Маклийн започваше да разбира. — Но истината е друга. Това не е гняв, а страх.

Цветът се отдръпна от лицето й.

— Не.

— Ти умираш от страх. — За първи път бе видял истината зад фасадата от упорство и сарказъм. — Страх те е да имаш мъж и очаквания. Убедена си, че животът е несигурно нещо. Свикнала си да очакваш от любовта само най-лошото.

— Защото е така! — изплака тя и се отдръпна.

Той я последва.

— Не. От първия миг, в който те видях, аз те исках. Отчаяно те исках. Едва можех да вдигна главата си, но те целунах. За мен никога няма да има друга жена.

Инид забърза към вратата. Спъна се в килима и спря.

— Ти ме искаш. — Той говореше все по-уверено. — Миналата нощ дойде при мен. Каза, че ме обичаш.

— Обичам те, но не мога да остана. Няма да остана.

Той не бе очаквал, че може да изрече тези думи, но когато тя стигна до вратата, извика подире й:

— Инид, аз те обичам!

Тя изобщо не спря, а изчезна през вратата.

— Обичам те! — Невъзможно беше да не го е чула! Втурна се след нея.

Лейди Бес застана на пътя му и го спря.

— Остави я да си отиде.

— Не мога. — Инид искаше да го напусне. Тя беше всичко, което той желаеше от живота си. Тя го обичаше, той я обичаше… Защо го напускаше?

— Ако я принудиш да остане, накрая няма да имаш нищо. Остави я да си отиде.

Маклийн почти не чуваше какво му говори майка му. Съзнаваше, че се е провалил в най-важния миг от живота си и това го подлудяваше. Повлече лейди Бес след себе си, докато видя бягащата Инид. Сърцето му се разкъсваше от болка, но въпреки това спря. Дишаше накъсано, имаше чувството, че умира.

— Мамо, вярно ли е, че си се омъжила за онзи англичанин, за да не се налага да си търся богата наследница?

— Да, моето момче.

Маклийн погледна своята красива, ексцентрична майка, която продължаваше да стиска ръката му.

— А защо не ми каза?

— Ти си умно момче. Мислех, че рано или късно сам ще се сетиш.

Той улови главата й с две ръце и я целуна по челото.

— Благодаря ти, мамо.

Тя се усмихна и затърси пурите си.

— Инид е умно момиче. Рано или късно ще разбере, че те обича.

— Рано? — попита той, търсейки утеха.

— Или късно — отговори спокойно тя.