Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (7)

7.

Когато Маклийн отново отвори очи, в стаята бяха запалени свещи. Този път веднага разбра къде се намира: в таванска стая в Съфък. Тялото му бе разкъсано от експлозия. Мозъкът му работеше лениво и се усещаше празен. Жената, нарекла се негова съпруга, се бе навела над него със загрижен поглед.

— Какво не е наред, жено? — изсъска вбесено той.

Инид се изправи и отстъпи крачка назад. Гърбът й се скова от неприязън.

— Спа цели десет часа. Уплашихме се, че няма да се събудиш.

— Няма да ви доставя това удоволствие. — Кракът го болеше, задникът му бе изтръпнал. Потърси втора възглавница, за да я мушне под главата си, и Инид скочи да му помогне.

— Да знаеш, че си много по-приятен, когато спиш.

Селянката, която вече познаваше — името й беше мисис Браун, — бе застанала в другия край на леглото и каза мнението си, без да я питат.

— Това важи за повечето мъже. И за бебетата.

Инид се усмихна и той изпита чувството, че го е опарил пламък.

— Доколкото мога да преценя, тук имате подходящ обект за научно изследване.

Искаше му се да й се скара за безсрамието, но трапчинките по брадичката й, звукът на гласа й и блясъкът на зъбите й го възхитиха толкова силно, че можеше само да лежи и да я гледа. За бога, когато беше радостна, тя цялата сияеше.

Никога преди не му се е усмихвала така. Никога. Нито веднъж. Не би могъл да забрави усмивката й.

Проклятие! Проклятие! Името му. Домът му. Майка му, баща му, целият му род. Какво му бе причинила тази експлозия? Бе забравил всичко. Обзет от отчаяние, притисна ръце към челото си.

Инид се наведе над него и внимателно отстрани пръстите му, за да го погледне в очите.

— Главата ли те боли?

Тя го наблюдаваше не защото изпитваше романтични чувства към него, а за да провери зениците му. Неговата жена. Тя твърдеше, че му е съпруга — как е могъл да се ожени за жена с хладен син поглед и непоклатимо спокойствие? Тя бе казала, че двамата са се отчуждили — нима не пазеше сладки спомени от съвместния им живот?

Мисис Браун й подаде чаша с димящ бульон, ухаещ на говеждо и магданоз. Устата му се напълни със слюнка и той протегна ръка. Инид поднесе чашата към устата му. Бульонът беше солен и невероятно вкусен. Той гълташе толкова бързо, че си изгори езика.

— Главата ли те боли? — попита отново Инид.

Той погледна мисис Браун, която все така стоеше в края на леглото, но изглеждаше заета със сгъване на чаршафи и вероятно нямаше да чуе думите му. Затова призна тихо:

— Не е само главоболието. Не знам кой съм.

Веднага след тези думи се прокле, че е показал на Инид страха си. Жените не понасяха страдащи мъже. Ала неговата жена не прояви пренебрежение.

— Аз ще се грижа за теб, докато отново разбереш кой си — обеща тя също така тихо.

Все още носеше зелената рокля — малко смачкана, ръкавите навити до лактите. Светлината на свещите я правеше още по-красива, но умората бе очертала кръгове под очите й, а от мрежичката, която събираше къдриците й, се бяха измъкнали няколко кичура. Той улови ръката й.

— А после? — попита с надежда.

— После само ако още ме искаш. — Тонът й му даде да разбере, че тя се съмнява в това.

От мъглата в паметта му се надигна спомен. Инид, наведена над него, с разтворен халат… и сиянието на свещите върху съвършените й гърди.

Защо не можеше да си спомни какво се е случило после? Малкото късче спомен бе достатъчно да го възбуди. В момента не искаше нищо друго, освен да си спомни какво го е свързвало с нея. Какво значение имаше другата част от живота му? Искаше да целуне пръстите й, да я прегърне и да я отведе на тайно място, за да я люби, докато изтрие от лицето й строгия израз на грижа и самодисциплина и го замени с нежна отдаденост.

Чувстваше се готов да го направи, но погледът му падна върху ръката му в нейната и разликата го потресе. Нейните пръсти бяха силни, ноктите късо отрязани, кожата розова и здрава. Неговите ръце бяха мършави, кожата синкавобяла — ръце на инвалид. Той нямаше сили да я прегърне. Никоя жена няма да го иска такъв.

През главата му мина мисъл, която предизвика паника.

— На колко години съм?

— Чакай да помисля. — Тя смръщи чело и преброи на пръсти. — На трийсет и пет.

Заля го вълна на облекчение.

— Значи не съм старец?

— Ни най-малко.

— Затова пък сте по-досаден от дявол — намеси се мисис Браун. Явно бе чула всичко.

Той се ухили дръзко.

— Познавате господаря си, така ли?

Мисис Браун изобщо не се засегна.

— Не си въобразявайте, че сте дявол, Маклийн — отговори, продължавайки работата си. — Макар че видът ви…

Инид му донесе огледало.

Белезите го ужасиха. Половината му лице беше покрито с бледи линии.

— Приличам на чудовището Франкенщайн!

Инид не отговори. Той потърси с поглед бледото й, неподвижно лице и попита:

— Какво ти стана?

— Ти си чел „Франкенщайн“?

— Ами да.

— Кой го е написал?

— Мери Шели. — Сега разбра защо тя се е изненадала. — Не знам откъде го знам. Просто го знам — опита се да обясни той. — Ако искаш, ще ти цитирам стотина стиха от Библията. Или монолога на Хамлет. — Направи драматичен жест и издекламира: — „Да бъдем или не — това се пита. Дали е по-достойно да търпим на разярената съдба стрелите, или да вдигнем меч срещу море от горестни беди…“

— „… да се опълчим и да ги смажем?“ — прекъсна го тя. — Вече се убедих, че помниш Хамлет.

Той продължи, без да се смущава:

— Ако искаш, мога да ти обясня как се ловят зайци с капан и как се дерат, или да ти завържа поне дузина моряшки възли. Но не си спомням кой съм. Това е, което трябва да разбера.

— Ясно.

Струваше му се невероятно тя да е приела обяснението му, но много искаше да е така.

— Добре тогава! — извика тя и разпери ръце. — Не разбирам как се случват тези неща и те моля да не се сърдиш, ако понякога се съмнявам в искреността ти.

— Съмнявай се колкото си искаш, но не се съмнявай в мен. Тук аз съм единственият, който винаги казва истината.

— Откъде си толкова сигурен?

— Инстинктът ми го твърди.

А тя нека си мисли, каквото си ще.

Той вдигна отново огледалцето и внимателно опипа белезите с връхчетата на пръстите си. Това обясняваше защо постоянно усеща бузата си неподвижна и разранена, особено когато говори. Отвори широко очи, завъртя долната си челюст и наклони глава. Мъжът в огледалото повтори движенията му, но той не го позна. Нищо в изпитото лице, бледите белези и тъмната брада не му изглеждаше познато.

Инид очевидно не намираше нищо особено в лицето му.

— Познаваш ли се?

— Не, ни най-малко.

— Вие сте мъж в разцвета на силите си — обади се мисис Браун, която ходеше напред-назад по стаята и прибираше чаршафите.

— Щом се налага да бършете нечий задник, поне да е моят, така ли? — подразни я той.

Инид шумно пое въздух.

— Маклийн!

Ала мисис Браун кимна съвсем спокойно.

— Аз може да остарявам, сър, но очите ми са още добри и мога да ви уверя, че гледката беше твърде интересна.

— Мисис Браун!

Инид се шокира още повече от забележката на старата бавачка, отколкото от дързостта на Маклийн. Той се ухили на мисис Браун и тя му отговори с широка усмивка. Той й кимна, подаде огледалото на Инид и каза:

— За момент се запитах дали пък не съм проспал живота си.

— Проиграл е по-точната дума.

Маклийн смръщи чело. Очевидно не я разбираше.

— Аз не играя.

— Това е един от пороците ти.

Той пак не я разбра. Знаеше как се играят карти, знаеше, че има мъже, които прекарват ден и нощ на игрална маса в задимен салон и залагат цялото си имущество на зарове, но той не беше от тях. Всичко в него се съпротивляваше на намека на Инид, че той е същият слабак като… Като кого? Мисълта му се изплъзна, преди да я е домислил докрай. Като кого? Чие лице бе видял за миг във фантазията си, кой беше човекът с разкривено от вълнение лице, залагащ всичко на една илюзия?

Възбудата му се уталожи, преди представата да е получила шанса да се избистри. Лицата, които прелитаха през съзнанието му, останаха без значение и се стопиха като объркан сън, а споменът така и не пожела да изплува от дълбините на разума му.

Безпомощен… Да, по дяволите, той беше безпомощен! Протегна чашата към Инид и рече:

— Искам бульон, но в него да има и истинско ядене.

— Моля те, Инид, може ли още малко бульон? — отговори тя, имитирайки много успешно дълбокия му глас.

— И какво, ако не кажа „моля“? Може би ще ме умориш от глад?

— За мен не е важно дали ще кажеш „моля“. Искам да се отнасяш учтиво с мен. О, съжалявам, забравих! — извика изведнъж тя. — Ти презираш добрите маниери и прибягваш до тях само когато ти носят печалба.

Той беше готов да повярва, че тя е права. Точно в това беше проблемът. Явно беше свикнал да раздава заповеди. Да проявява нетърпение. Думи като „моля“ и „благодаря“ му изглеждаха чужди. Макар че скърцаше със зъби от яд, изрече учтиво:

— Моля те, Инид, може ли още малко бульон?

Тя посегна към чашата и отговори:

— За мен е удоволствие да ти донеса още една чаша.

— Но този път с нещо истинско за ядене.

Огънят в нея пламтеше ярко и без прекъсване, макар че силата на волята го удържаше, и усмивката й изрази задоволство. Отметна глава назад и още няколко къдрици се изплъзнаха от мрежичката на тила. Тя се врътна и се запъти към изхода.

Той я проследи с поглед и когато главата й изчезна в отвора, попита:

— Къде отива?

— Долу има печка, а на печката постоянно ври бульон, в случай че пожелаете да хапнете. — Мисис Браун застана до леглото с няколко акуратно сгънати завивки и широкото, ведро, сбръчкано лице се усмихна снизходително. — Мистър Трокмортън прави всичко за вас.

— Сигурно сте права. А има ли и пазачи?

— Разбира се. Охраняват ви ден и нощ. За вас наистина се полагат много грижи.

— Значи все пак струвам нещо?

— Досега не бях срещала такъв нахалник. — Тя го погледна втренчено и попита тихо: — Изпитвате смъртен страх, нали, милорд?

Той се стресна и по тялото му премина пронизваща болка.

— Какво искате да кажете?

— Всички се питат дали играете игричка и нарочно твърдите, че не си спомняте нищо. Аз обаче знам, че паметта ви се е изгубила. Ако си спомняхте, нямаше да се държите така нахално и да командвате всички ни — мъжете често правят така, когато искат да скрият страха си.

— Но аз не се страхувам!

Разбира се. Нямаше от какво да се страхува.

— Знам, знам. Отгледала съм дузина хлапаци и не разбирам нищо от мъже. — Тя подреди грижливо няколко големи кърпи на масичката до леглото му. — Това е за утрешната ви баня.

— Но аз не искам баня.

— С мисис Маклийн вече се разбрахме. Ще ви измием с гъбата, както всеки ден.

— Дявол да го вземе! — Не искаше никой да види измършавялото му тяло, най-малко жената, която някога го е обожавала заради силата и мъжествеността му, и то достатъчно, за да се омъжи за него — ако можеше да й се вярва.

Мисис Браун се усмихна още по-широко.

— Ето пак! Толкова се страхувате, че се сърдите за всяка дреболия.

— Това не е дреболия — изсъска той.

— Искам да знаете, че много обичам мисис Маклийн. Бях до нея, когато тя ви върна от прага на смъртта. Никога няма да забравя как ви говореше и в началото аз дори я помислих за малко шантава. Как постоянно обръщаше голямото ви, отпуснато тяло, за да не се разраните — а тя е нежно, крехко същество, което едва вдига чашата си с чай. — Мисис Браун опря ръце на хълбоците си и продължи: — Аз разбирам, че мъжът може да е уплашен. Знам също, че сте мъж, свикнал да командва, но като гледам как се отнасяте към мисис Маклийн, се питам дали пък да не й обясня, че сте много уплашен, за да не ви намрази.

Той погледна втренчено мисис Браун и се убеди, че зад приветливостта й се криеше желязна твърдост. Тя го заплашваше да разкрие на Инид, че зад грубата му повърхност е скрито уплашено до смърт хлапе. Инид сигурно ще продължи да се отнася мило с него, но той ще знае, че зад учтивостта й се крие снизходителността, с която жените се държат със слабите мъже.

Не, той не беше слабак. Не се страхуваше от огромната зейнала дупка в мозъка си. Не се беше, че никога няма да си възвърне паметта. Но в момента това нямаше значение. Мисис Браун ще каже на Инид, че той е страхливец, и тя ще й повярва.

— Аз, разбира се, знам, че съм само слугиня и съм длъжна да си държа езика зад зъбите. — Лицето на мисис Браун бе изгубило цялата си ведрост и светеше, от демонична решителност. — И ще го направя, ако вие си наложите да се държите учтиво и мило с добрата мисис Маклийн.

Сделка. Мисис Браун му предлагаше сделка. Това беше шанс да запази лицето си.

— Добре, но не искам да се къпя.

— Тялото ви вони.

— Жените прекаляват с грижите за чистотата.

— Поне седем седмици не сте се къпали както трябва. Кравите в обора вече се оплакват, че им вони.

— Добре, но не искам тя да ме къпе — отвърна той бавно, подчертавайки всяка дума.

— Ах, ето какво било. — Мисис Браун кимна мъдро. — Не искате тя да ви къпе. Добре, ще го уредим.

Преди той да е успял да каже още нещо, тя се отдалечи и по стълбите се чуха стъпките на Инид. Когато тя влезе в стаята, мисис Браун стоеше в далечния край и бършеше голямата маса.

Инид носеше чашата му и пакетче, увито в кафява хартия. Отиде при него и му подаде чашата. Същото като преди. Пак ли да пие бульон? Не, в никакъв случай. Погледна я злобно и заяви:

— Нито капка бульон повече.

— Сгъстен е с овесена каша — увери го Инид.

Превъзходно! За него овесът беше манна небесна.

Тя го остави да държи чашата, но я придържаше, сякаш той беше дете, което всеки момент може да се окапе. Трябваше да признае, че това лесно може да се случи. Ръцете му трепереха от безсилие. Много му се искаше да изгълта всичко на един дъх.

Тя не му позволи. След всяка глътка оттегляше чашата и му даваше по малко вода.

Стомахът му постепенно се напълни. Не можеше да повярва, че се е наситил от чаша бульон с овесена каша.

Инид го разбра, без да е казал дума. Мисис Браун стоеше в ъгъла и го следеше със страхлив поглед, който изобличаваше в лъжа грубостта й отпреди малко. Инид й подаде чашата.

— Но не я изнасяйте, моля.

— Тя знае, че след малко ще поискате още — обясни мисис Браун. — Стомахът ви се е свил. Овесената каша е първата гъста храна, която получавате от седмици.

Маклийн огледа ръцете си. Протегна ги напред, после настрани, после пак напред. Мускулите му трепереха от напрежение, но той знаеше, че мускулите могат да се тренират, докато отново започнат да се подчиняват. Обаче не знаеше дали би могъл да направи същото и с мозъка.

— Ще се върне ли паметта ми?

— Щом си възвърнеш силите.

— Докторът ли каза така?

— Аз го изхвърлих.

— Но ти знаеш какво говориш, нали?

— Не.

Той я погледна злобно. Значи тази дръзка женичка си въобразяваше, че знае повече от един образован лекар!

Изведнъж си припомни, че в живота си вече се е сблъсквал с доста лекари — не, че си спомняше подробности от срещите си с тях, — и всички са били глупаци, самодоволни некадърници. По-добре да повери живота си в нейните нежни ръце, отколкото на някого от онези идиоти.

— Добре — рече решително.

Тя се отпусна и той разбра, че е очаквала да я наругае. Подаде му пакетчето и каза:

— Мистър Трокмортън ти го изпраща.

Трябваше да пререже вървите вместо него. Той разви кафявата хартия и не позна овъглените остатъци от наметката си. Одеялото беше червено с толкова тъмнозелени карета, че изглеждаше почти черно с малко жълто. Козината на чантичката за колана беше опърлена, а капачето от лицева кожа беше толкова слепено, че беше невъзможно да се отвори — но това без съмнение беше неговият споран… макар да не знаеше защо е толкова сигурен.

Инид му показа купчината кърпи на масичката и заяви:

— Сега ще те изкъпем.

Той хвърли панически поглед към мисис Браун и тя му кимна окуражително. Той затъна грижливо кафявата хартия върху остатъците от миналото си и остави пакетчето на нощното шкафче.

— Няма да се разголя пред теб, момиче.

Тя вдигна вежди.

— Не разбирам защо.

— Ти не си най-чистата и не искам ти да ме къпеш.

— Аз не съм най-чистата? — Инид се намръщи. — Но аз поне усещам дали воня.

Той се чувстваше мръсен, а след думите на мисис Браун дори усещаше неприятна миризма, но никога не би го признал.

— Това си е нормалният мъжки аромат!

— Ако всички мъже вонят като купчина боклук, може би — отвърна гневно Инид. — Сигурно ти не усещаш как миришеш, но съм убедена, че усещаш коричките по кожата си. — Гласът й придоби тържествуващ нюанс.

Тази нахална женичка се отнасяше към него като към парче печено! Не можеше да позволи такова отношение на никого, най-малко на Инид, която вече му бе доказала, че само с една нежна целувка може да го направи болезнено готов. Жената, която твърдеше, че е негова съпруга… а той я подозираше в лъжа, но тайно се надяваше, че тя казва истината — това би означавало, че има пълното право да я отведе в леглото си.

— Измиването няма да помогне — отсече той. — Ако наистина искаш да ме видиш чист, намери ми голяма вана.

— Не може. Ти не си в състояние да се изправиш. Вярно е, че си много отслабнал, но все пак си твърде тежък и няма да можем да те отнесем до ваната.

— Тогава нека го направят мъжете. Повикай Кинман, онзи момък на име Хари и камериера, който Трокмортън е назначил за мен — Джаксън.

— Те ще ти причинят болка. Може да наранят така ти.

Гласът й прозвуча колебливо и той се смути. Значи наистина миришеше лошо…

— Мисис Браун ще остане да ги надзирава — продължи решително той. — Мъжете ще изпълняват командите й.

Инид очевидно беше склонна да се съгласи, но не каза нито дума.

— Той е прав, мис Инид — намеси се деликатно мисис Браун. — Ще донесем голямата вана от спалнята на мистър Трокмортън. Мистър Маклийн ще легне удобно в нея. Момичетата ще се погрижат за гореща вода, мъжете ще я качат горе, а аз ще внимавам да не му причинят болка.

— Ами… — Инид прехапа долната си устна и го погледна нерешително.

— Ще го направим утре следобед, когато е най-топло.

Мисис Браун взе кърпите от ръката й.

— Добре, щом искате.

Всичко мина точно така, както си го представяше. Той се усмихна топло на Инид — тя трябваше да се радва, че е поел инициативата.

— Значи се разбрахме.

Тя не отговори на усмивката му. Погледна го втренчено и попита:

— Защо мисис Браун? Защо не аз?

Маклийн размени възмутен поглед със старата бавачка.

— Защото разни части от тялото му ще останат спокойни пред мен — отговори делово мисис Браун.

— За бога, нямах предвид… — Инид прехапа устни.

— Какво имаше предвид?

Не може да не ме е виждала преди без дрехи, помисли си той и се усмихна. Ето че не бе довършила изречението, а на бузите й изби нежна руменина. По време на брака им със сигурност е виждала най-важната част от тялото му, но оттогава са минали години. Виждала го е и докато е бил в безсъзнание, но затворено — и неопитно — момиче като Инид може и да не знае, че съществуват големи разлики.

— Та ти дори не можеш да държиш чашата с вода. Някой трябва да ти държи и подлогата — отговори тя с такова високомерие, че беше готов да я удуши.

— Тогава ще пикая на пода — изфуча вбесено.

Мисис Браун сложи край на тази размяна на грубости, като се закиска.

— Крещете по-високо, сър, за да дойде някой да се погрижи за вас.

Инид се обърна изненадано към мисис Браун. Възрастната жена приемаше всичко на шега и тъкмо когато Маклийн повярва, че е спечелил битката, Инид се реваншира. Заговори на мисис Браун, сякаш той не беше в стаята:

— Добре де, щом няма да го мием, поне да го раздвижим малко.

И последният остатък от самочувствието му изчезна.

— Говориш за мен, сякаш съм кон от манежа — изсъска той. — Какво значи да ме пораздвижите?

Тя взе ръката му и я завъртя от китката първо наляво, после надясно. Мисис Браун хвана другата му ръка и направи същото.

Той беше твърде слаб, за да издърпа ръцете си, освен това знаеше, че би било глупаво да се съпротивлява — разбираше, че те се отнасят така грубо с крайниците му, за да запазят подвижността им, и оценяваше високо старанията им да го върнат към живота. Но, по дяволите, как мразеше своята слабост! Две жени го местеха, теглеха, мачкаха, обръщаха, повдигаха — защото той беше неспособен да извърши и най-простото движение.

Затова се опита да остане равнодушен зрител и проследи как жените повдигаха ръцете му в бавен ритъм. Мускулите му пулсираха болезнено. Стомахът му се гърчеше от болка и безпомощност. Макар че двете жени вършеха всичко вместо него, той се задъха.

— Да му дадем малко вода — предложи Инид.

— Ами да, дайте му — отвърна саркастично той.

Двете се спогледаха изненадано, като чуха гласа му, и той се закле, че отсега нататък ще си държи устата здраво затворена. От утре ще започне да се тренира сам. Ще стигне до границите на издръжливостта си. Ще престане да се притеснява за паметта си и ще се съсредоточи върху тялото, докато всеки мускул и всяка става се налеят със сила и започнат да работят като добре смазана стомана.

Изпи водата с мрачно лице и проследи как жените се заеха с долната част на тялото му. Навиха чаршафа до бедрата му, повдигнаха краката, завъртяха глезените, после свиха краката му в коленете и ги приближиха към корема. Инид държеше счупения крак. Движеше го бавно и спокойно, но болката беше толкова силна, че той затвори очи и по челото му потекоха вадички пот. Когато тренировката най-сетне приключи, той попита:

— Дали някога ще мога да стъпя на този крак?

— О, да! — Въпросът очевидно изненада Инид. — Ако няма вътрешни увреждания, ще стъпваш и ще ходиш съвсем нормално.

Тя му подаде кърпа и той изтри потта от челото си, докато жените обтриваха тялото му с мокри кърпи и го подсушаваха. Искаше му се да им се развика, но с изключение на силната болка в крака усещаше мускулите си приятно изтощени, освен това грижите им му доставяха наслада.

— Няма да забравя това обещание, момиче.

— Така трябва — отговори тихо тя и опъна завивката му. — Не го забравяй.