Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (10)

10.

Когато се събуди, беше среднощ. Самотна, почти догоряла свещ удължаваше сенките в стаята. На леглото до стената спеше Инид, свита на кълбо, дългата плитка на възглавницата, бледата ръка с отворена длан. Очевидно беше напълно спокойна, защото похъркваше.

Маклийн се ухили. Жена му хъркаше — съвсем тихо, но хъркаше. Добре беше да знае, че безукорната му съпруга има поне една човешка слабост.

Беше му крайно неприятно да я изтръгне от дълбокия сън, но го мъчеше жажда. Прецени разстоянието между леглото си и масата, на която бе поставена стомничка с вода. Пет крачки, не повече. С изключение на няколко болезнени места и все още слабия си крак се чувстваше здрав. Само пет крачки. Ще стане и сам ще си вземе чаша вода.

Преметна крака през ръба на леглото и стъпи на пода. За момент му се зави свят, после пред очите му се проясни. Ще се справи, със сигурност ще се справи.

Стана — и проклетият му крак поддаде. Политна напред и се строполи на пода. Ударът разтресе дъските и завибрира във всеки мускул и всяка костилка от тялото му. Нощното шкафче също падна. Наредените върху него кърпи се разпиляха по пода. Порцелановият леген се натроши на парченца.

Инид скочи и се втурна към него. Гневен, смутен и измъчван от болки, Маклийн простена:

— Нищо ми няма. Добре съм!

Инид не го слушаше.

— Къде те боли? Има ли нещо счупено?

Да, гордостта му. Нищо важно.

— Легенът — изфуча той.

— Става въпрос за теб — укори го тя. — Нарани ли се?

— Добре съм — повтори той. — Измети парчетата.

На стълбата се появиха двама мъже с извадени пистолети и Маклийн реагира инстинктивно: посегна към Инид и я скри зад гърба си.

Тя изпищя задавено.

Мъжете се огледаха и Маклийн разбра, че са неговите охранители. Разхлаби хватката си и Инид можа да седне на пода.

— Какво правите? Луди ли сте?

Мъжете прибраха пистолетите. Инид бързо влезе в ролята си на болногледачка.

— Не се притеснявай, Маклийн, това са Хари и Сендмън. Нищо няма да ти сторят.

Много му се искаше да й каже, че не му е приятно да го утешават като дете, пробудило се от кошмар, особено пред двама други мъже, но тя го бе прегърнала, за да му помогне да се изправи, и това беше по-приятно от всичко друго на света.

Продължавайки да го държи като дете, паднало и ударило главата си, Инид започна да дава нареждания на мъжете.

— Хайде, Хари, Сендмън, помогнете ми да го настаним отново в леглото.

Маклийн имаше достатъчно сили, за да я отблъсне.

— Първо се обуй. Ще си нараниш краката от парчетата.

— Ние ще се оправим, мис.

Маклийн позна гласа. Хари.

— А вие направете каквото ви каза мистър Маклийн — добави Хари. — Обуйте се.

— Искам да помогна…

Маклийн забеляза, че двамата мъже се споглеждат смутено, и се обърна към Инид. Мили Боже, тя беше почти гола, само по тънка лятна нощница!

Погледът му бързо обходи тялото й. Не можеше да не гледа — дори умиращ мъж би се зарадвал на такава гледка.

Най-сетне с мъка откъсна поглед и изрече подчертано бавно:

— Иди и си облечи халата.

Инид се погледна и с тон, който изразяваше цялото й презрение към съществата, мислещи за голи жени даже в такава криза, отвърна:

— Мъже.

Би могъл да й обясни, че мъжете мислят за голи жени даже когато ги подлагат на мъчения, когато са на аудиенция при кралицата или когато ги удари мълния, но знаеше, че жените не бива да знаят много.

Инид се отдалечи с гневни крачки и мъжете най-сетне можеха да посветят вниманието си на ранения. Хари коленичи пред него.

— Има ли нещо счупено?

— Не.

— Тече ли ви кръв?

— Не.

— Да го вдигнем. — Мъжете хванаха Маклийн от двете страни и без много церемонии го настаниха в леглото.

Той изохка сърдито. Явно се беше понатъртил, но нямаше сериозни наранявания. По-добре да огледа охранителите си. Вече познаваше Хари — видя го в деня, когато за първи път отвори очи, и нямаше да забрави с каква естественост държеше пистолета.

— Вие двамата винаги ли сте долу? — попита той.

— Един от нас да. — Хари се обърна. — Ето я и нея.

Инид се бе увила в розов памучен халат и беше обула обувки. Хари и другарят му й направиха място и тя се наведе над Маклийн, за да го прегледа. От косата й все още се носеше аромат на цветя и летен вятър.

— Какво стана? Сигурно си паднал от леглото…

— Не съм паднал. Опитах се да стана, за да си взема нещо за пиене — отговори той.

— Не се шегувай. Случва се човек да падне от леглото…

Тя разтърси глава, сякаш думите му бяха стигнали до ума й едва сега. А когато разбра, че е казал истината, за миг се превърна от загрижена медицинска сестра и разгневена съпруга.

— Наистина ли твърдиш, че след два дни бульон и след толкова тежки рани си решил, че имаш достатъчно сили да отидеш до масата?

— Не повече от три крачки — отвърна предпазливо той. Преценката му беше пет, но нека не я гневи.

— От два месеца си на легло! Кракът ти е счупен! — Инид шумно пое въздух. — Имаш ли ум в главата си?

— Не! — изръмжа той. — Нямам. Аз съм само един глупав мъж, който си няма представа откъде се вземат бебетата. Нали така решихте със Селест?

Тишината, която се възцари в помещението, придоби чудовищни размери. Мъжете с пистолетите се спогледаха, после сведоха очи към земята.

Инид го погледна, обърна се към двамата мъже и избухна в смях.

Какво облекчение! Маклийн въздъхна. Вярно, в смеха й имаше нотки на истерия, но това беше по-добро от алтернативата да продължи да го ругае.

Тя сложи ръка на челото му и изрече тихо:

— Въобразил си си, че можеш да вървиш по водата.

Отиде до прозореца и отново се засмя.

— За какво са ви тези пистолети, момчета? — попита с привидно равнодушие Маклийн.

— На Крим някой се е опитал да ви убие и правителството на Нейно величество е много загрижено — отговори Хари.

— Само три крачки! — изхълца Инид.

Маклийн запази пълно спокойствие.

— Значи правителството на Нейно величество очаква опитът за покушение да се повтори в Англия?

— Възможно е. — Хари смушка другаря си и двамата се запътиха към стълбата.

— Глупав мъж, който не знае откъде се вземат бебетата! — Избухването на Инид завърши с горчивина.

Жалко, защото отново щяха да последват обвинения. Маклийн рискува един поглед към прозореца. Тя седеше на пейката със скръстени под гърдите ръце и го гледаше втренчено.

Той може да не си спомняше, че е бил женен, но знаеше някои неща за общуването с жените.

— Извинявай — прошепна съкрушено той. — За всичко съм виновен аз. Постъпих глупаво.

Инид мълчаливо започна да оправя плитката си. Той реши да опита отново.

— Ти ме накара да се чувствам по-силен, отколкото съм в действителност. Придобих увереност в себе си…

Тя въздъхна и стана да му налее вода.

— Моля те, Инид, може ли малко вода? — попита нежно той.

Тя се обърна толкова рязко, че дъските изскърцаха.

— Толкова ли беше трудно да ме събудиш? „Моля, Инид, донеси ми нещо за пиене!“ Или: „Вода, Инид, вода!“ Даже да беше казал „Стани, жено, и ми налей вода!“ пак щях да изпълня желанието ти. Не ми е приятно да се държиш с мен като тромав дивак, но никога не съм ти отказвала нищо, нали? Нали?

Защо се бе разгневила отново? Постара се да й отговори с най-успокояващия си тон:

— Ти си всичко, което мъжът може да си пожелае от една жена.

— Не, не съм. И ти винаги си се старал да ми покажеш, че не съм. Обаче съм много добра болногледачка. — Отиде при него с горди крачки и му подаде чашата. — Моля.

Той отпи една глътка, но като видя заплашително смръщеното й чело, бързо изпи остатъка.

— Нарани ли се? — попита тя и бръчките се поразгладиха.

— Понатъртих се — призна той. — Нищо сериозно.

Тя напълни отново чашата и продължи с въпросите:

— Гладен ли си?

— Ще бъдеш ли така добра да ми дадеш малко хляб?

Тя явно го бе предвидила, защото вдигна кърпата върху панерчето на масата, отчупи парче от самуна и му го подаде. Той помириса доволно препечената коричка.

— Не си представях, че ще ми дадеш хляб. Нали казваше, че мога да ям само зеленчуци и бульон.

Тя посегна към хляба, но той го скри под завивката.

— Ще си го запазя!

— На малки хапки — произнесе предупредително тя, коленичи и започна да събира парчетата от счупения леген.

По гърба му пролази неприятна тръпка. Не му харесваше да я вижда на колене. Смущаваща гледка. Защо тя да чисти следите от неговата неразумност?

— Повикай прислужниците.

— Вече е късно. Всички спят. — Гласът й прозвуча равнодушно. Главата й остана сведена. — Вършила съм и много по-неприятни неща.

Хлябът беше толкова вкусен, че му се искаше да напъха цялото парче в устата си, но по-добре да изпълни указанията й. Освен това го тласкаше любопитство. Имаше да й зададе още няколко въпроса.

— Значи ли това, че си работила като гувернантка?

— Никога не съм работила като гувернантка.

— Нали каза, че си била в Изисканата академия за гувернантки?

— Не съм казала това. Казах само, че лейди Бъкнел ми намери последното ми място. — Инид хвърли големите парчета в кофата за отпадъци и донесе метлата от ъгъла на стаята. — Аз съм болногледачка.

Той беше горд мъж. Знаеше, че е горд. Въпреки това бе допуснал жена му да се отчужди от него. Как така? Защо е позволил съпругата му да печели прехраната си при чужди хора? Да работи като болногледачка е все едно да проституира.

Инид явно четеше мислите му, защото престана да мете и попита язвително:

— Нима би предпочел да съм станала държанка на някой богаташ?

— Не.

Инид беше прекрасна: стройна, с изправен гръб, с открит поглед. Изглеждаше, сякаш никога не я е докосвал мъж. И сякаш никога не е влизала в досег с болни и ранени. С мръсотията на болнична стая. Не можеше да повярва, че е работила като болногледачка. Не можеше да повярва, че е допуснал това да се случи.

От друга страна обаче… тя излъчваше недоволство, недоверие и подигравка. И всичко това бе насочено към него!

— Значи си гледала… болни хора. Какви по-точно?

— Ами болни. — Тя знаеше накъде са насочени въпросите му и го измъчваше с кратките си отговори.

— И мъже ли си гледала?

— Да.

Много му се искаше да се разкрещи, но вместо това я помоли:

— Моля те, Инид, говори с мен.

Опряна на метлата, тя въздъхна и се поддаде.

— Много скоро престанах да се грижа за джентълмени, защото дори най-възрастният се върна от прага на смъртта и ми предложи да му стана метреса.

Какъв ужас! Гневът вече кипеше в гърдите му, но този гняв беше насочен срещу обстоятелствата, които стояха между тях, срещу факта, че бе загубил паметта си, срещу безпомощността си да отговори на предизвикателствата й. Не искаше да чува такива неща… но много искаше да я разбере.

— Как се стигна дотам, че стана болногледачка?

— В селото, където живяхме известно време, имаше лекар.

— Ние сме живели на село?

— Да.

Тя измете под леглото, почисти под нощното шкафче и събра купчинката в ъгъла.

— Селото в Шотландия ли е?

— Не. Нарича се Литъл Бийдуел и се намира в северната част на Йорк.

— Защо съм живял в Англия?

— Не знам точно. Мисля, че са те изгонили от Шотландия. — Инид събра парчетата в лопатката и промърмори замислено: — И след седмици ще намираме из стаята малки парченца порцелан.

— Инид! — повика я той, за да й напомни да продължи.

— Ще чуеш неща, които няма да ти харесат — предупреди го тя. Да не би пък да съжаляваше, че е принудена да му разкрие миналото? — Ти беше авантюрист. Играч. Постоянно се местеше от едно място на друго. Едва поживял две седмици в някое село, всички те намразваха. Например побеждаваше констъбъла на карти или спечелваше сребърните прибори на местния кръчмар. И трябваше да си заминем.

— Не мога да повярвам!

Ако се довери на думите на Инид, значи е бил точно от онзи тип мъже, от които дълбоко се отвращаваше. И въпреки това… не можеше да не й вярва. Не знаеше нищо за себе си. Не помнеше нищо от миналото си. Освен това през последните дни се бе убедил напълно в нейната почтеност.

От нея се излъчваше сияние, сякаш във вътрешността й бе запалена ярка свещ. Изпълняваше дълга си, без да се самосъжалява: събра парчетата, остави метлата и лопатката на мястото им, даваше му да яде винаги когато поиска, все едно по кое време на деня и нощта, отговаряше на въпросите му. Отговорите й бяха умни… и остри. Тя го тласкаше да мисли, да чувства, да желае. Копнееше да стопли ръцете си в кожата й, да я притиска до себе си, докато светлината й го изпълни… и той я изпълни със своето тяло.

— Откакто си в съзнание, усещам в теб голяма промяна — промълви тя.

Сигурно имаше причина за тази промяна. Защо се бе отказал така категорично от стария си начин на живот? Не е възможно да се е излъгал така в нея.

Каква беше тя? Красива млада жена в износен розов халат, с умна главица и силен характер. Жена, която умееше да преценява положението, вярваше в оценката си и защитаваше мнението си даже когато не беше съвсем вярно. Дяволски упорита жена. Само така можеше да си обясни крещящата разлика между това, което той беше в момента, и онова, което тя си спомняше. Инид виждаше връзката им с безкомпромисните очи на младостта. Онова, което тя си спомняше, със сигурност не отговаряше на обективната истина.

Точно така. Бе намерил отговора. Щом паметта му се върне, със сигурност ще установи, че бракът им се е състоял от серия младежки заблуди и че с времето фактите в съзнанието на Инид са се променили. Но сега двамата бяха възрастни, зрели хора и можеха да поправят старите грешки.

Следващите й думи привлякоха вниманието му.

— Надявам се, че през годините на раздялата ни си се помирил със семейството си. Винаги си твърдял, че това не е важно, но опълчването срещу семейството беше определящ фактор в живота ти.

— Бил съм на нож със семейството си? — Беше готов да се закълне, че е бил най-семейният човек на света. Поредната грешна преценка на Инид.

— Точно затова се ожени за мен. Аз не бях невестата, която би ти избрало семейство Маклийн. — Инид изкриви устни в горчива усмивка. — Братовчед ти — господарят на клана Маклийн — се обяви категорично против нашия брак.

— Значи съм имал братовчед? — Припомни си момичето на скалата и попита с надежда: — Какви други роднини? Майка, баща, сестра?

— Имаше майка, разбира се, но не се интересуваше от нея. Говореше само за Киернан. Той те ожесточаваше. Киернан се смята за много умен, но ти ще му дадеш да разбере. Толкова му завиждаше, че в крайна сметка се саморазруши.

— Киернан… — Маклийн се надигна на лакти. — Името отекна в главата му и нещо се събуди. — Спомням си за него.

— Наистина ли? — Инид изтича при него и го погледна с надежда.

— Не. Искам да кажа… спомням си името. Нещо се пробужда в мен… — Той се опита да си спомни. Напрегна се до болка, опитвайки се да улови спомена, но не успя. Киернан се рееше някъде в дълбините на ума му и не искаше да излезе на светло. Изтощението победи и той се отпусна на възглавницата. — Не можах да го видя.

Инид кимна примирено.

— Дали е редно да го уведомим, че си жив? Сигурна съм, че семейството ти се тревожи.

— Ако съдя по онова, което ми разказа, хич не ги е грижа. — Може би беше жестоко да се отвърне от клана, от който произхождаше, но в момента не искаше да вижда непознати хора, за които не си спомня, и да оправдава пред тях разюздания си живот… ако наистина беше живял като авантюрист. — Разкажи ми за доктора, който те е обучил.

— Доктор Герисън наближаваше седемдесет. Беше прекарал целия си живот в Литъл Бийдуел и познаваше животните и хората. Аз му асистирах, докато лекуваше пациентите си, и научих всичко, което той знаеше.

Маклийн я хвана за плитката и я привлече към себе си.

— А какво направи после?

— Грижех се за стари и много болни хора.

Той мушна един пръст в плитката и потръпна от допира до копринените коси.

— През последните три години живях при лейди Халифакс. Бях нейна икономка и болногледачка.

Слава богу, Инид бе живяла при жена.

— Сигурно е мила стара дама?

— По-скоро не. Тя е непоносима, постоянно мърмори, предявява претенции… изобщо, труден характер. Но е интелигентна, остроумна, почтена… най-страхотната жена, която съм срещала. Много се привързах към нея.

— От нея ли беше писмото?

— Да.

Маклийн се отпусна. Една тревога по-малко.

— Лейди Халифакс е много болна. Вече не може да пише сама, а диктува на новата болногледачка. — Инид стаена до болка скръстените си ръце. — Напуснах я, за да дойда при теб.

Безизразното й лице изразяваше скритото й недоволство по-ясно от всичко друго. Той стисна по-здраво дебелата плитка и рече:

— Разбирам, че предпочиташ да се грижиш за онази стара жена, а не за мен. Ясно ми е, че ти е по-приятно да гледаш смъртно болен и да държиш ръката на умиращ, вместо да живееш с мен. Може би начинът ми на живот наистина те е отвращавал, но не разбирам как си могла да ме напуснеш, за да водиш такъв живот.

— Нищо не разбираш. Аз не те напуснах. — Инид отстъпи крачка назад и издърпа плитката си от ръцете му. — Ти ме напусна.