Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (21)

21.

— Веднага ме пусни, Маклийн! — Инид се мяташе ужасено в ръцете му и не видя нищо от огромната зала с висок свод, препълнена с хора. — Пусни ме, Маклийн, чуваш ли! Вече е много късно да се правиш на рицар.

Шумът заглъхна. Инид престана да рита и се обърна към човешкото множество.

Факли и свещи осветяваха залата. Покрай стените бяха наредени дълги маси, а пред двете камини имаше групи от удобни кресла и ниски масички. Мъжете носеха шотландски мечове и щитове, повечето жени стискаха в ръце пушки и барутници. Всички до един зяпаха с отворена уста господаря на своя клан — и Инид.

Първият звук дойде от едно от кучетата — едро, дългокрако четириного, което се разлая зарадвано и се втурна да поздрави Маклийн.

Дребна беззъба женица с птиче лице наруши мълчанието. На най-сочния шотландски, който Инид някога беше чувала, тя обяви:

— Я виж ти какво си е довел господарят! Хубаво момиче, милорд. Ще я задържите ли?

Жените си зашепнаха възбудено, мъжете се захилиха и размениха знаещи погледи. Всички кимаха одобрително.

Мили боже, в залата седяха и дузина от хората на Трокмортън! Като видя познати лица, Инид се почувства още по-неловко. Беше готова да скрие лице в рамото на Маклийн, за да избегне любопитните погледи, но вместо това гордо вирна брадичка.

— В името на бога, пусни ме най-после, Маклийн! — изсъска тя.

Той се подчини, без да бърза. Сложи ръка на талията й и огледа залата със заплашителен поглед на собственик.

По-добре да беше лепнал на челото ми табела, каза си гневно Инид. С надпис: „Собственост на господаря на клана Маклийн“. Беше се надявала да преживее този ден и да запази поне частица от достойнството си. Явно съдбата й бе подготвила друго. Маклийн се обърна към възрастната жена, която ги бе посрещнала, и обяви:

— Тя е гладна. Има нужда от баня и меко легло. — И с бегъл поглед към Инид заповяда: — Върви с Доналдина. Тя ще се погрижи за теб.

Възрастната жена направи реверанс.

— Разбира се, милорд. Само най-доброто за младата лейди.

— Първо искам да видя Грейми — настоя Инид.

— Ще правиш каквото ти казвам — отвърна Маклийн. — Иначе ще умреш от глад.

Да, тя наистина беше много гладна и й се виеше свят. Посрещането се оказа доста по-различно от очакваното.

— Оттук, мис — покани я мило Доналдина.

Инид не се помръдна. Трябваше да разбере какво става.

Мистър Кинман потупа Маклийн по рамото.

— Толкова се тревожехме за вас! Ще ни разкажете ли какво се случи?

— По-късно. Първо трябва да разберем кой е виновен за изстрела. — Маклийн се наведе и погали умилкващото се куче.

— Моите хора го преследват. — Кинман изглеждаше остарял с пет години и отслабнал с няколко килограма. — Трябва да знаем къде сте били.

Маклийн спокойно поклати глава.

— По-късно. За това ще говорим по-късно.

Мистър Кинман буквално подскачаше от нетърпение, но Маклийн се правеше, че не го забелязва. А, ето къде беше разликата, която й бе направила впечатление! Никога досега не бе виждала Маклийн в ролята му на господар на клана. Той не се подчиняваше на никого, само на себе си. Изглеждаше по-едър, по-силен, по-мрачен и излъчваше авторитет, който би я уплашил, ако не вълнуваше женствеността й. Мили боже — с този ли мъж се беше любила? Когато погледът му срещна нейния, тя разбра, че той все още я желае. Не беше нужно дори да щракне с пръсти, за да я повика при себе си. Привличаше я с тъмна магия, която не търпеше съпротива. Той беше господарят на клана, а тя — най-обикновено английско момиче. Незаконно дете. Но това не беше нищо в сравнение с пламъка на страстта, който гореше помежду им.

Тя направи първата безпомощна крачка към него, когато нечий вик я изтръгна от транса. В залата влязоха двама мъже с Грейми помежду им, следвани от Джаксън и още един англичанин. Инид откъсна поглед от Маклийн и каза:

— Грейми има нужда от моята помощ.

— Той е добре — осведоми я от прага лейди Бес. — Засегната е само главата му, а той не си служи много с нея.

Мъжете и жените избухнаха в смях.

— Каква неблагодарност, милейди. — Грейми се запрепъва към едно кресло.

О, по дяволите! Тези шотландци носеха полички! Как ги наричаше Стивън — килт. В полумрака и в общия хаос Инид не бе забелязала тази особеност. Сега бързо отвърна поглед от кокалестите, окосмени колена.

— Все пак спасих главата на собствения ви син — допълни Грейми.

— Да, ти застана на пътя на куршума — кимна Маклийн.

— Струва си да спасиш такава глава. — Лейди Бес даде знак на един слуга да занесе на Грейми канче ейл. — Благодаря ти, момче.

Инид огледа по-внимателно майката на Маклийн и примигна. И тя беше висока като него, но с това приликите свършваха. Между пръстите й димеше пура — явно беше ексцентричка. Но как да си обясни облеклото й, грима, невероятното излъчване на тази жена? На колко ли години беше? — Сигурно на около петдесет и пет.

Явно дамата не понасяше корсет и фусти, освен това носеше рокля, скроена очевидно по модата от младежките й години, не по сегашната. Рокля, която в никакъв случай не можеше да се нарече свидетелство за добър вкус. Тънката материя бе набрана под бюста и падаше свободно до пода. Лейди Бес не носеше дори долна риза — когато мина пред един свещник, Инид видя очертанията на краката й. Платът полепваше на места, където изобщо не му беше мястото. Никой прилична жена не би се облякла така.

Дамата застана до сина си и попита:

— Смяташ ли да прегърнеш разтревожената си майка след толкова дълго отсъствие и след преживяното вълнение?

— Разбира се, мадам.

Той я притисна до гърдите си, но Инид веднага разбра, че му липсва синовна привързаност. Инид отиде при Грейми и се зае да го прегледа. Един млад слуга донесе свещник и го вдигна високо, за да вижда по-добре. Тя му благодари с усмивка. Когато се наведе към ранения, усети силна миризма на уиски.

— Добре съм, мадам. Само драскотина.

— Може да е драскотина, но цялата ви дреха е в кръв. — Инид огледа внимателно зейналата рана на главата му. — По-добре да я зашия.

Грейми се огледа уплашено и Маклийн побърза да отиде при тях.

— Остави я да направи, каквото е решила — каза той. — Ще видиш, че след това ще изглеждаш по-красив отпреди.

Един от шотландците в полички извика весело:

— Това момиче да не е лечителка?

Другите му отговориха с гръмък смях.

— Във всеки случай няма да престане да те тормози, докато не почисти и зашие раната ти. — Маклийн стоеше до Инид и я защитаваше с авторитета си. — Затова седи мирен, Грейми, и приеми болката като мъж.

Човек с дрехи на горски работник се включи в шегите:

— Ако момчето изтърпи болката като мъж, ще сме сигурни, че тя е лечителка.

Смеховете бяха още по-гръмки от първия път. Едва сега Инид разбра какво е станало в залата. Повечето от мъжете все още стискаха мечовете си. Бяха предупредени, че някой се готви да нападне господаря им, и всеки бе донесъл оръжието си, за да е готов за битка. След първоначалната тревога бе настъпило затишие. И сега всички, от последния слуга до господата и дамите, бяха неспокойни, превъзбудени. Ако беше търсила доказателство, че не се намира в Шотландия, тази голяма група, съставена от най-различни хора, но с една душа и едно сърце, щеше да я убеди.

— Донесох ви игла и котешко черво, мадам. — Доналдина застана до лакътя на Инид и й показа сребърна табла с инструменти. — Лейди Бес също умее да шие рани, но не е особено внимателна и Грейми със сигурност се радва, че ще го направите вие.

Грейми кимна примирено.

— Да, мадам, радвам се.

Лейди Бес се настани в едно от големите кресла пред близката камина и хвърли пурата си в огъня.

— Ще го запомня. Следващия път, когато ме повикат да те лекувам, Грейми, ще има да патиш.

Момъкът се сгърчи като от удар. Изглеждаше толкова тревожен, че Инид попита съчувствено:

— Често ли имате рани?

— Когато отнякъде се появи заблудена стрела, можете да сте сигурни, че ще улучи нашия Грейми. Няколко пъти е стъпвал на стъкло, но това е първият куршум, който го улучва, нали, момчето ми?

— Да, първият. — Грейми направи гримаса. — И последният.

— Погрижи се за него. — Маклийн сложи ръка на тила й и разтри внимателно схванатите мускули. Дребен жест, но всички в залата го забелязаха и очите им заблестяха.

Инид гневно отблъсна ръката му и изфуча разярено. Да не си въобразява, че ще я омагьоса с няколко евтини трика!

Той и се усмихна нежно, но тя се надигна на пръсти и гневно пошепна в ухото му:

— Ще престанеш ли най-после?

— Какво съм направил?

— Държиш се, сякаш между нас има нещо.

Инид се огледа предпазливо. Всеки човек в голямата зала ги наблюдаваше с огромен интерес.

Маклийн явно беше свикнал с това внимание, защото даже не понижи глас.

— Разбира се, че между нас има нещо, момиче. Ти си моята любима.

По залата се понесе шепот и Инид се ядоса още повече.

— Преди няколко часа ме нарече копеле, алчно за пари. Обвини ме, че съм спала с теб, защото ми плащат. Да не мислиш, че мога да забравя тези думи?

Той взе ръцете й в своите и ги вдигна към устните си. Първо целуна китките, после дланите, а когато тя стисна ръце в юмруци, започна да целува кокалчетата. Погледна я в очите и прошепна:

— Постъпих зле. Ще можеш ли да ми простиш?

Инид издърпа ръцете си.

— Не.

Да му прости? В никакъв случай. Ще подхранва гнева си, защото той беше единственото оръжие срещу разкаяните зелени очи и завладяващата усмивка.

— Моля те, Инид. Знам, че не беше редно да говоря такива неща.

— Защо? Те отговарят на истината.

Той вдигна вежди в добре изиграно учудване.

— Значи наистина си спала с мен заради парите?

— Не, това не. Но аз съм копеле, алчно за пари, и на всичкото отгоре съм англичанка.

— Е, всеки човек има своите грешки. — Той продължи да целува пръст след пръст. — Прощаваш ли ми?

Тя имаше десет пръста, а той — цяла вечер на разположение.

— Е, добре. Прощавам ти.

Той престана да я целува и й разреши да отдръпне ръцете си.

— Благодаря ти.

Тя приглади косата си назад и избърса горещото си чело. Никога преди това не се беше изчервявала така. Маклийн направи жест към Грейми и попита почтително:

— Сега ще го зашиеш ли?

— Ще ми дадете ли малко уиски? — попита тя, обърната към Грейми.

Момчето се ухили и й подаде чашата.

— Още като ви чух да говорите с негово благородие, разбрах, че сте страхотно момиче.

— По-добре да ви дам друга чаша — намеси се Доналдина. — Макар че нашето уиски е доста силно за англичаните.

— Не, ще взема неговото.

Речено — сторено. Инид изсипа малко уиски върху раната. Грейми изрева и скочи на крака. В залата отново избухна смях. Маклийн натисна Грейми отново в креслото.

— Най-лошото мина — обяви Инид и започна да шие раната, без да обръща внимание на охканията на Грейми.

Маклийн се обърна към Доналдина:

— Щом свърши, ще й дадеш да яде.

— Да, милорд. — Икономката направи реверанс. — А вие няма ли да хапнете поне малко хляб?

— Нека тя да свърши. — Следван от кучето, завряло муцуна в ръката му, той се запъти към другия край на залата.

Докато шиеше, Инид от време на време поглеждаше скришом към него. Той се усмихваше и стискаше ръцете на хората, покрай които минаваше. Хората чакаха на опашка, за да го поздравят: мъжете го удряха по рамото, жените му се усмихваха, всеки му казваше по няколко думи.

— Хубаво е, че се върна. — Доналдина стоеше плътно до нея, готова да й помогне. — Липсваше ни. Когато има трудности, може да се разчита на него, а в голям клан като нашия винаги някъде има проблеми.

Когато каза на Маклийн да не вярва в онова, което Стивън му е наговорил за нея, Инид беше напълно права. Сега й стана ясно, че и тя не е трябвало да вярва в онова, което Стивън й беше говорил за господаря на клана. Хората тук го обожаваха.

Дяволите да го вземат! Много по-добре беше да припише жестокото писмо на Маклийн на омразата му към англичаните, а не да го отнесе лично към себе си.

Тази нощ, когато си спомни истината, той я нарече копеле. После обаче й се извини. Може би извинението му беше искрено, защото явно не беше жесток човек. Въпреки това той бе казал истината. Инид беше бедна незаконородена англичанка. Никой благородник не би могъл да се ожени за такава като нея. Никога не биваше да забравя този факт.

— Като гледам лицето му, нашият господар явно е преживял много страшни неща, след като замина — продължи Доналдина. — И него ли трябваше да шиете?

— Не. Това бе сторено, преди да ме повикат.

Доналдина се надигна на пръсти и изпъна шия, за да огледа какво бе свършила Инид.

— Това обяснява белезите на бузата му. Вие… вие сте магьосница! Как хубаво умеете да си служите с иглата.

— Благодаря. — Инид се надигна и потупа Грейми по рамото. — Свършихме.

Момъкът се надигна и направи дълбок поклон.

— Благодаря ви, мис, че бяхте така любезна да ме зашиете. Ако мога да направя нещо за вас, трябва само да ми кажете.

— Благодаря, Грейми. — Инид направи реверанс. — Ще го запомня.

Тя имаше основание да предполага, че на този забравен от бога остров ще има нужда от всеки приятел, който й предлага помощта си.

Като видя, че Инид е готова, лейди Бес извика:

— Елате, мис, и седнете при мен. Трябва да си поговорим.

Инид умираше от глад, но беше гостенка тук и съзнаваше, че трябва да задоволи хорското любопитство. Затова се запъти към трапезата, следвана от слугиня, понесла табла с ядене, млад слуга със свещник и Доналдина.

Лейди Бес огледа процесията и се засмя.

— Вече си имате своя свита.

Няма да позволя на майката на Маклийн да ме уплаши, каза си Инид. Вече беше преживяла достатъчно страшни неща и щеше да остане съвсем спокойна пред ексцентричната домакиня.

— Моля, сложете таблата тук — каза тя на слугинята, обърна се към момъка и му благодари сърдечно: — Без твоята светлина нямаше да се справя, благодаря ти.

Доналдина седна вдясно от господарката си и Инид се учуди много — това не беше място за икономка. Но лейди Бес изобщо не се притесни, затова тя си избра да седне на пейката от лявата й страна.

Отначало посвети цялото си внимание на вечерята. Установи, че щом опразни една чиния, на масата се появяват още три, препълнени с апетитни неща, и се сети, че от закуска не е хапвала нищо. Нахрани се до насита и доволно се облегна назад.

Лейди Бес кимна одобрително.

— Виждам, че имате здрав апетит и това ме радва. Хубаво е, че не сте като модерните госпожици, дето са готови да жертват едно-две ребра, за да имат тънка талия.

— След няколко седмици ходене талията ми е толкова тънка, че не може повече — отговори Инид.

— Хмм… — Лейди Бес угаси пурата си в пепелника и се засмя. — Синът ми не се интересува от тънки талии.

Вбесена от неприличните заключения, които правеха всички в залата, Инид отвърна:

— Въобще не ме интересува какво харесва Маклийн.

— Наистина ли? — Лейди Бес се обърна да види какво прави синът й.

Маклийн изглеждаше спокоен като никога преди. Разговаряше с група мъже и ядеше ягоди. Мъжете се смееха гръмогласно, даже Джаксън, когото Инид беше смятала за олицетворение на високомерен камериер. Явно Шотландия го бе разкрепостила… Обаче мистър Кинман изглеждаше сериозно уплашен, защото следваше Маклийн по петите, сякаш е залепнал за него, и то много здраво. Вратата се отвори, влязоха двама мъже и се запътиха към Маклийн, клатейки глави.

— Ама че глупаци, не са намерили нищо. — Лейди Бес въздъхна театрално. — Въпреки това е страхотно, че Киернан се върна. Аз умея да управлявам имота, но щом започнат караници, не знам какво да правя. Всеки път ми се иска да ударя главите на мъжете една в друга, за да издрънчат. Киернан обаче изслушва тъпите им аргументи и произнася справедлива присъда. Никой не смее да мърмори.

— И срещу вашите присъди не мърморят, милейди. — Доналдина отпи голяма глътка от чашата, поставена пред нея, и премлясна доволно.

— От мен ги е страх, а Киернан се ползва с уважението им. — Лейди Бес се намести удобно в креслото си. — Вижте, Макуори явно е станал от леглото, за да дойде и да поздрави Киернан със завръщането.

— Старият глупак — кимна с усмивка Доналдина. — Предполагам, че пак ще иска да прекара нощта в леглото ми.

— И ти ще го пуснеш, нали? — Лейди Бес се обърна към Инид и посочи мъжа, който тъкмо се здрависваше с Маклийн. — Виждате ли онзи старик? Не ви ли се струва, че косата му е като водорасли? Това е господарят на клана Макуори. Семейство Макуори имат много повече трудности в сравнение с клана Маклийн, затова Киернан им помага.

Доналдина отново отпи глътка уиски.

— Много ми се ще да кажа на Маклийн откъде са дошли парите.

— Само да си посмяла! — изсъска лейди Бес. — Я виж ти, Катриона е благоволила да слезе сред простосмъртните.

Доналдина се обърна и видя как навалицата се разстъпва, за да стори път на дама, малко по-възрастна от лейди Бес и облечена по най-новата мода.

— Сигурно пак ще се скарат — предположи с усмивка старата икономка.

— Киернан носи лоши новини. Караницата е неизбежна. — Лейди Бес благоволи да обясни на Инид какво има предвид: Дамата със сивата коса е лейди Катриона Маклийн, леля на Киернан и снаха на съпруга ми.

Инид впи поглед в новодошлата. Значи това беше майката на Стивън — сладко лице, кръгли бузи с трапчинки, нос като копче. Лицето й беше мрачно, в челото се бяха вдълбали бръчки.

— Животът й не беше лесен. Съпругът й почина, преди да се роди детето, а негодният й син изчезна преди повече от година. Когато престана да идва тук, за да проси пари, всички разбраха, че има сериозни проблеми.

— Амин. — Доналдина вдигна чашата си.

Лейди Катриона се приближи до Киернан с плахо изражение, сякаш се боеше, че той ще я отблъсне. Колебанието й слиса Инид: всички уважаваха Маклийн, но никой не се боеше от него.

Лейди Бес гледаше снаха си с трудно скривано неодобрение.

— Киернан, горкият, страда от свръхразвито чувство за дълг към всички членове на семейството. Затова тръгна да търси Стивън.

— Питам се от кого ли е наследил това свръхразвито чувство за дълг, както го нарекохте, милейди — подхвърли Доналдина.

— Казах ти, че няма да говорим за това, Доналдина.

— Да, милейди. — Икономката се обърна към Инид: — Ние си знаем, нали?

Не, Инид не знаеше и беше любопитна. Искаше да научи всичко за лейди Бес и очакваше с напрежение как майката на Стивън ще реагира на вестта за смъртта на сина си. Стивън винаги говореше за майка си с открито пренебрежение. А лейди Катриона — тя как се отнасяше към сина си?

— Киернан отсъства повече от десет месеца — заговори отново лейди Бес. — Ако се съди по белезите му, явно е намерил Стивън. Права ли съм?

Инид кимна и дамата продължи да разсъждава на глас:

— Но явно е закъснял и не е могъл да му помогне. Права ли съм в предположението си, че е бил ранен при опита си да спаси онзи безделник?

Инид кимна отново и прикова поглед в драмата, която се разиграваше в средата на голямата зала.

Маклийн забеляза леля си и я повика с жест. Тя го прегърна с плаха привързаност, вкопчи се в ръката му и му заговори. Той сложи ръка на рамото й и я отведе до един стол. Клекна до нея, тъжно поклати глава и каза няколко думи, при което лейди Катриона избухна в сълзи, блъсна го и побягна навън.

— Знаех си аз. — Лейди Бес си запали нова пура и се обви в облак дим. — Знам, че съм груба, но смъртта на Стивън не е голяма загуба. Катриона не можа да го възпита добре. Беше твърде снизходителна към слабостите му. Всичко, което той правеше, се обявяваше за перфектно. Тя беше постоянно до него. Не му оставяше свободно пространство, за да израсне като истински мъж. Нищо чудно, че стана негодник и страхливец.

Много интересно! Инид сравни коментарите на Стивън с казаното от лейди Бес и откри много общи неща.

— Ако синът ми бе загинал заради Стивън, щях да го гоня до самия ад, за да го изритам отзад — заключи ядно лейди Бес.

Инид се изкиска и бързо закри устата си.

— Заслужава си… да го изритате… отзад.

Лейди Бес изпъна рамене.

Доналдина остави чашата си.

Двете се погледнаха многозначително.

С най-сърдечния си тон, който обаче не успя да заблуди Инид, лейди Бес каза:

— Знаете ли, мила моя, аз съм вече стара жена и слухът ми не е особено добър, но не си спомням дали ми казахте името си.

Маклийн също не бе споменал името й и лейди Бес бе отбелязала този факт. Инид разбра, че моментът е настъпил. По-добре да не го отлага. Събра целия си кураж, изправи гръб и заяви с ясен глас, който се чу в половината зала:

— Името ми е Инид Маклийн. Аз съм вдовицата на Стивън.

 

 

Освен малкия английски контингент всички си бяха легнали. Кинман, Джаксън и петима от най-добрите служители на Трокмортън седяха около огъня, пушеха пури и разговаряха с Маклийн.

Преди да отиде при тях, за да отговори на нетърпеливите им въпроси, той трябваше да проведе друг разговор. Майка му седеше в стола на господаря на дома. В пепелника на масичката до нея димеше пура, тя размесваше картите за игра и редеше пасианси.

Лейди Бес обичаше картите. Когато Киернан беше малко дете, тя го научи на всички възможни игри и по този начин изостри ума му за събиране и изваждане, за стратегия и тактика. Научи го да чете по лицето на противника, показа му как да печели, без да се радва, и как да губи, без да съжалява. Способностите, които бе овладял тогава, му служеха и днес.

Само че никога не играеше карти с майка си.

Като го видя да идва, тя се надигна. Той я натисна да седне обратно в стола и си придърпа една пейка.

— Заслужила си мястото си начело на трапезата — заговори спокойно той. — Разказаха ми как Торквил и Ек се скарали за дългоухия състезателен кон.

Лейди Бес размаха ръце.

— Това не беше нищо. Просто използвах Соломоновата мъдрост, за да им покажа как да виждат ясно.

Маклийн познаваше двамата мъже. Майка му не преувеличаваше.

— Дяволски упорити шотландци — кимна с усмивка той.

— Глупави мъже… но кой мъж не е глупав?

Лейди Бес му казваше неща, които не би казала на никого другиго. И той много се изкушаваше да й отговори, но предпочиташе да си мълчи. Майка му не беше безгрешна, но беше негова майка и той й дължеше уважение. Не на последно място и защото работеше упорито, грижеше се за имота, управляваше го добре.

— Знаеш какво искам да те попитам — подхвана той.

— Затова и останах тук, макар че английските джентълмени нетърпеливо рият с копита.

Лейди Бес се усмихна на Кинман, който бе станал от креслото и се разхождаше близо до тях. Кинман се изчерви и побърза да се отдалечи.

— Къде е сестра ми? — попита Маклийн.

Майка му изгаси пурата.

— Този път няма добри новини.

— Кога ли ги е имало?

Маклийн си представи Кейтлин, дългокрака и необуздана като жребче.

— Тези са най-лошите. — Лейди Бес се наведе над пасианса си. — Кейтлин замина, за да отмъсти за теб.

Маклийн си помисли, че не е чул добре.

— Да отмъсти за мен? Какво означава това?

— Бояхме се, че си мъртъв. Кейтлин изпадна в ярост и избяга. Заяви ми, че ще тръгне по следите ти и ще накаже убийците ти.

— О, не!

Разбира се, той вярваше на майка си, но мисълта, че сестра му е някъде навън, в големия лош свят, го извади от равновесие.

— И как възнамерява да отмъсти за мен? Не, моля, не ми го казвай. Кажи ми, че си пратила хора да я търсят.

— Тя ни писа от Лондон. Не казва нищо за отмъщението и много ми се ще да вярвам, че е забравила тази безумна идея. — Лейди Бес премести една карта, без да гледа.

— Би било прекрасно. — Но и той, и майка му знаеха, че Кейтлин няма да се откаже толкова лесно. Тя беше най-упоритото същество на света и действаше с настойчивостта на булдог. — Какво прави в Лондон? — Още една грижа се стовари на гърба му. — От какво живее?

— Вече не е в Лондон. Намерила си е работа. Препоръчали са я от… — Лейди Бес извади от деколтето си малък, многократно сгънат лист. — … от Изисканата академия за гувернантки.

В сърцето му пламна надежда.

— Това е агенцията, чрез която Инид е постъпила на работа в дома на лейди Халифакс. Кейтлин не е в опасност.

Лейди Бес се наведе към него и улови ръката му.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

Майка му се държеше привидно спокойно, но явно беше много загрижена за дъщеря си.

— Да. Ти писа ли им?

— Изпратих им писмо и получих любезен отговор от някоя си лейди Бъкнел. Пише ми, че Кейтлин й се сторила разумна, показала добри препоръки, заявила, че е на двайсет и пет години — значи не е излъгала. Лейди Бъкнел й намерила място в Лейк Дистрикт. Обеща ми да пише на Кейтлин и да я помоли да се свърже с мен. Но не ми обеща да ми върне детето.

— Кейтлин отдавна вече не е дете. Тя е жена. — Маклийн се наведе над картите и премести червената дама върху черния поп. Лейди Бес го удари по ръката.

— Явно Кейтлин не е в опасност. Лейди Бъкнел даде ли ти адреса й?

— Живее на остров Раснул. Когато ни казаха, че си жив, изпратих човек с писмо. Надявам се това да я върне вкъщи.

— Правилно. — Той прокара пръст по брадичката си и продължи с понижен глас: — Възможно е обаче да остане там и да намери щастието си.

Очите на лейди Бес овлажняха.

— Киернан!

Той за първи път бе изказал гласно онова, което и двамата знаеха.

— Тук тя не може да бъде щастлива, мамо. Все едно колко се опитваме да я пазим. Всички си шепнат за скандала и тя знае.

— Прав си. — Лейди Бес се засмя безрадостно. Ставаше дума за скандал, засягащ самата нея. — Прав си.

Ти заслужаваш да си шепнат и да клюкарстват зад герба ти.

Ала Киернан не изрече тези думи. Кейтлин също заслужаваше да си шепнат и да клюкарстват по неин адрес: разглезената дъщеря на Маклийн бе жертвала доброто си име за един негодник, за една змия… за мъж, когото Киернан беше обичал като брат.

— Засега можем само да вярваме, че е добре. — Лейди Бес събра картите, размеси ги и започна да ги нарежда отново. — Ти си станал умен мъж. — Явно говореше сериозно, но веднага след това се засмя и продължи с обичайния си подигравателен тон: — А всеки умен мъж знае кога му е дошло времето да се ожени.

Киернан облегна гръб на стената.

— Наистина ли мислиш така?

— Докато те нямаше, аз трябваше да се грижа за всичко, синко. Тогава осъзнах, че съм вече твърде стара да нося такава отговорност.

— Разбира се, че не си стара! — изсъска той. Майка му в никакъв случай не беше старица. Била е на шестнайсет години, когато го е родила. Като дете я смяташе за най-красивата жена на света. Да, тя беше с лошо поведение, трудно поносима, говореше ужасни неща и в последно време беше надебеляла, но въпреки това…

— Може би, но ти си тъкмо на възраст за женене. — Лейди Бес поклати глава и отново събра картите. — Няма много жени, които биха взели старо куче като теб, особено такъв, дето не е бил управляван от жена.

— Ти май имаш някого предвид?

— Хайде да не си играем игрички, синко. — Бес почука с пръстена си по масата. — Тази вечер всички разбраха, че смяташ Инид за своя.

— Не те ли смущава, че е била жена на братовчед ми?

— Тя е вдовица на Стивън и сега знам, че в онова, което той ни говореше за нея, няма и капчица истина. Лъгал е всички ни, за да не ядосва Катриона. — Лейди Бес стисна устни, както винаги, когато говореше за лелята на Киернан. — Катриона не понасяше мисълта, че в живота на Стивън може да има и друга жена, освен нея.

Маклийн си припомни как лейди Катриона го отблъсна, когато поиска да я утеши. Тя обожаваше сина си, възвеличаваше го, не виждаше недостатъците му. Никога нямаше да разбере, че е опозорил семейството.

— Знам, мамо. — Улови ръката на лейди Бес и попита с интерес: — Значи Инид ти харесва?

Тя помилва пръстите му.

— Ожени се за нея, родете ми внуци и ще я обожавам.

Сърцето му се стопли. Знаеше, че не би трябвало да го е грижа какво мисли майка му. Че просто трябва да вземе Инид и да я направи своя жена. Пое дълбоко въздух и кимна доволно. Това беше добър план. За да има Инид, ще се ожени за нея.

— Ще го направиш ли? — попита лейди Бес.

Той искаше майка му да обикне Инид. Явно я беше харесала, иначе щеше направо да изкаже съмненията си.

— В момента Инид не ме иска.

— Знам, че ти е неприятно, но ще се наложи да я ухажваш, момче. — Тя се надигна и се изсмя подигравателно. — Ако имаш нужда от съвет, ела при мен.

Маклийн я проследи, докато прекосяваше голямата зала. Всички мъже, останали будни в този късен час, я гледаха като омагьосани.

— И сам ще се справя.

— О, знам, че никога не би помолил за съвет своята лоша стара майка. — Тя помилва бузата му. — Защото си глупак.

Проклета жена! Тя се шегуваше с него и той всеки път реагираше с инстинктивно упорство. Всеки път успяваше да го накара да се почувства като глупак и му се надсмиваше. Е, не се чувстваше глупак, а по-скоро малко дете, укорявано от майка си, защото не различава истината. А той знаеше истината за майка си… или може би не?

Маклийн отиде до камината и се отпусна в най-удобното кресло. Беше толкова изтощен, че краката му трепереха, но огледа спокойно англичаните и обяви:

— Възвърнах си паметта.

Господата изохкаха в един глас и той се ухили доволно. После забеляза липсата на едно познато лице и очите му помрачняха.

— Но първо ми кажете къде изчезна Хари.