Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (19)

19.

Малко преди да падне мрак, Инид беше клекнала на хлъзгав, абсолютно пуст кей и гледаше ужасено Маклийн.

— Смяташ да откраднем тази лодка?

— Рибарите са свършили работата си за днес. — Той говореше с приглушен глас, докато събираше вещите им в една чанта. Въже, одеяла… Нямаха нищо за ядене. Тази сутрин, преди да напуснат каменната къщичка, изядоха последните сухари и оттогава гладуваха. — Сега вечерят.

Инид усети как стомахът й се присви от глад.

— Но това е кражба!

— Не употребявай такива сурови думи. Просто ще я вземем назаем.

— Ти така казваш.

— Ще върна лодката на законния й собственик и ще го обезщетя за преживяното вълнение. — Маклийн пъхна резервния нож в ръкава си. — Ти имаш ли по-добра идея? Преследвачите ни знаят къде отиваме. Обзалагам се, че наблюдават корабчето, и не желая да ме убият пред вратата на собствения ми дом.

— Не. Не ми хрумна нищо по-добро. — И Инид нямаше търпение да стигнат по-скоро.

— Пък и корабчето пътува само веднъж седмично.

Сърцето й направи скок:

— Откъде знаеш?

Той я погледна сериозно.

— Спомних си.

Тя отстъпи назад и вдигна ръка към гърлото си.

— Всичко ли?

— Не, не всичко. Още не. Но спомените идват един след друг.

Спомените идват. Думите отекваха отново и отново в главата й. Погледна отново към черните вълни и усети гадене. Моментът, на който се беше надявала, от който се беше опасявала, наближаваше. Много скоро той щеше да разбере истината.

— Това е прекрасно — промълви тя.

Маклийн продължи да събира багажа.

— Започна, докато бяхме при баба Айлийн.

— Коя е баба Айлиин?

Той вдигна глава и се ухили.

— Говоря за къщичката в падината.

Тя не можеше да мисли за нея, без да си представи следобеда, изпълнен с пламтяща страст, и вечерта, преминала в бавно, нежно любене, а после нощта, която бе прекарала в горещите му прегръдки, слушайки любовни слова.

— Не вярвах, че след това ужасно раняване ще имам сили да те любя цял ден. Но ти се грижеше за мен така предано и всеотдайно, че голямата ми мечта беше да те направя щастлива. Направих ли те щастлива? — Той помилва бузата й. — Инид?

— Да. — Тя се опита да му се усмихне, но устните й трепереха. — Ще запазя прекрасен спомен за онова, което преживяхме.

 

 

След като се любиха отново — след като тя престъпи клетвата си и отново му се отдаде — Инид пренебрегна повелите на разума и морала и му помогна да се изкъпе в басейна зад къщичката. Това доведе до нови прегръдки в тревата, при които той трябваше да лежи по гръб, защото скалата беше издраскала нейния.

За наказание той получи от тревата нещо като обрив. Отидоха да се измият отново. После той донесе одеяло и двамата дълго лежаха на слънце, за да поемат колкото може повече топлина.

И двамата се отърваха само с леко зачервена кожа и по няколко ухапвания от комари.

Когато слънцето изчезна зад планините и стана хладно, се върнаха в къщичката. Маклийн запали огън и й поднесе студения овчарски пай, купен предишния ден. Жената на селянина явно не беше добра готвачка — паят беше доста загорял. Въпреки това изядоха всичко до последната трохичка, а след като утолиха глада си, оправиха леглото и се заеха да утоляват и другия си глад. Посред нощ Инид се събуди и откри, че той смята да я люби по начин, за който не беше смяла и да мечтае.

Искаше да е шокирана от разюздаността си.

И много повече искаше насладата да продължи вечно.

Драскотините по гърба й и зачервената от слънцето кожа по цялата й лява страна не я притесняваха. Мислеше само за спомените, които ще й останат. Спомени за едно магично време, кратко, но прекрасно и далече от реалността. Знаеше, че е предала моралните си принципи. Знаеше, че истината ще я настигне много скоро. Ала нищо няма да я накара да забрави кратките часове в къщичката на баба Айлийн. Те бяха само нейни. И щеше да ги пази добре — защото Маклийн беше на път да си възвърне паметта.

 

 

Маклийн я хвана през кръста.

— Улучихме добър ден, за да се прехвърлим на остров Мул. Умерен вятър, облаци по небето, спокойно море.

Инид погледна страхливо високите вълни и се помоли никога да не преживее бурно море.

— Смятам, че след около пет часа гребане ще сме там.

— Не можеш да гребеш пет часа без почивка! Доскоро беше на легло.

Той не се засмя на глупавото възражение, а го прие сериозно — като мъж, току-що прекосил Шотландия пеша.

— От време на време ще правя почивка.

— Но ние нямаме пет часа, преди да падне нощта!

— Ще намеря острова и в тъмното. — Той целуна потръпващите й устни и обясни: — Аз ще отвържа лодката, ти ще скочиш вътре и ще ми помогнеш да се отблъснем от кея. Ще се справиш ли?

— Разбира се — отговори твърдо тя.

— Добро момиче. — Той метна чантата на рамо и набързо я целуна още веднаж. — На теб винаги може да се разчита.

Прескочи бъчвите и мрежите и се озова в леката лодка. Тя се разлюля, но човек като Маклийн, познаващ морето, знаеше, че трябва да стои разкрачен. Той развърза въжето и й махна.

Сърцето й заби лудо, но тя се изправи спокойно и се запъти към него по дъсчения кей.

— Какво правиш? — извика нетърпеливо той. — Побързай!

Тя спря пред лодката и му протегна ръка.

— Щом трябва да вляза в крадена лодка, нека поне да е като дама.

Той улови ръката й и й помогна да се прехвърли в лодката.

— Ти си напълно откачена, знаеш ли?

— Не съм по-откачена от мъж, който иска да стигне до своя остров с открадната лодка, вместо възпитано да помоли свещеника за помощ.

— Предпочитам да се върна вкъщи по своя си начин. — Маклийн хвана греблата.

Инид отблъсна лодката с друго гребло.

— Аз може да крада, но поне проявявам нужната почтеност.

— Сега вече съм убеден, че си откачила. — Маклийн избухна в безгрижен смях. — Напълно луда. Как ще прекарам живота си с луда жена?

— Не мисля, че това ще ти създава проблеми. — Инид седна насреща му и проследи първите силни удари с греблата.

Над водата се носеше миризма на риба. Вълните се удряха отстрани на лодката. Когато оставиха зад себе си залива на Обан, тесният морски залив на Порне показа истинското си лице и започна да ги мята във всички посоки. Късният следобед премина монотонно. Страхът на Инид растеше. Слънцето се скри зад хоризонта и небето над потъмняващия океан засвети във великолепни розови и пурпурни тонове. Вкопчена в ръба на лодката, Инид не откъсваше поглед от хоризонта.

— Скоро ще падне нощ. Сигурен ли си, че няма да пропуснем острова?

Маклийн беше сигурен в себе си.

— Ще го намеря и в най-мрачната нощ. Аз съм като сьомга, която е хвърлила хайвера си и плува към дома. Не ми трябва карта. Знам къде е островът.

Точно както се беше опасявала.

— Отпусни се, мила, протегни крачката си. — Той се ухили нахално. — Масажът ти помогна, нали?

Тази сутрин той бе настоял да масажира стъпалата й и след известна съпротива тя се съгласи. Отначало я гъделичкаше, но после се отпусна и пръстите му развиха магични сили. Тя охкаше и се молеше, а когато масажът приключи, и двамата бяха останали без дрехи и се нахвърлиха един върху друг.

— Чувствам се много добре — отговори сухо тя, сякаш не разбираше за какво става дума. Той се ухили още по-нахално.

Инид гледаше вълните, небето и Маклийн, който умело въртеше греблата. Това бяха последните им часове заедно. Щом си спомни — а това ще стане много скоро, — сигурно ще я прогони позорно. Затова ще събира спомени: как той криви лице, докато наляга здраво греблата, играта на мускулите под ризата му, небръснатата брадичка — не се е бръснал поне една седмица, каза си възмутено Инид. Добре познатите белези по бузата му, разрошената от вятъра кестенява коса…

Когато небето стана тъмнопурпурно, а после и нощно черно, вятърът се засили. Задните части я боляха, трепереше от студ. Не виждаше нищо — нита звезди, нито мястото, където морето се удряше в суша. Лодката се люлееше застрашително. Тя нямаше чувство за посока, не виждаше и светлина, по която да се води. Страхът я стискаше за гърлото, но не си позволи да въздъхне нито веднъж. По-добре изобщо да не пристигнат.

Нима не трябваше отдавна да са намерили острова? Инид се сви на дъното на лодката, уви се в наметката и вдигна колене към лицето си.

— Наметни и пътническото ми палто. — Гласът на Маклийн дойде от мрака като заповед на Посейдон.

Инид се поколеба.

— Нима не ти е студено?

Той се засмя и смехът му прозвуча кораво и опасно. Смях, различен от този, който беше чувала досега.

— Наметни палтото ми, седни на пейката и се оглеждай за светлини. Скоро ще пристигнем.

Инид чу вълни да се разбиват в бряг… или в скали, в които лодката ще се удари. Светлината означаваше пристанище. Тя претърси с отчаян поглед хоризонта. Къде ли беше жадуваната земя?

По някое време забеляза слабо трепкане.

— Ето го! — надигна се и посочи с пръст. — Ей там!

Маклийн спря да гребе и се огледа.

— Пристанището — установи доволно той. И отново налегна веслата, още по-силно отпреди.

— Не е ли опасно? — попита тя.

— Знам пътя. — Гласът му също беше различен — свикнал да заповядва и дяволски самоуверен.

Лодката явно няма да потъне, но сърцето й ще се пръсне от болка.

Ударите на вълните се чуваха все по-ясно. Светлината се разпадна на отделни точки и стана четириъгълна. Прозорци. Къщи.

Внезапно лодката промени посоката си.

— Ще отминем пристанището! — извика предупредително Инид.

— Ще слезем на сушата малко по на запад. По-близо до замъка.

Инид затвори очи. Мъжът, който й говореше, не беше Посейдон, нито някое друго божество. Той беше Киернан, господарят на клана Маклийн.

Лодката застърга в пясък и се наклони. Маклийн извади греблата и скочи във водата. Изтегли лодката на брега, хвана ръката й и я издърпа да стане.

— Побързай, момиче. Много скоро ще стъпиш върху свещената земя на остров Мул.

Инид се опита да мине през струпаните на дъното мрежи и се спъна. Маклийн изръмжа недоволно, вдигна я и я изнесе на сушата.

— Стой тук — заповяда той, след като я сложи да стъпи на земята.

Като че ли би могла да избяга. Все още не виждаше нищо, докато той явно се оправяше добре.

— Къде отиваш?

Маклийн не отговори. Беше изчезнал.

Дали пък не си прави жестоки шеги с мен, запита се Инид. Да изчезне и да я остави сама в катраненочерния мрак, докато дойде утрото. Може би ще дойде приливът и ще я отнесе обратно в морето, а през това време той ще върви към къщи и ще се подхилва злобно. Може би…

Той се появи от другата й страна.

— Облаците се разпръскват. Скоро ще изгрее луната. Ще поседим тук, докато стане време да тръгнем към замъка.

Инид притисна ръка към гърдите си. Можеше само да се надява, че не е извикала уплашено. Не беше чак такава глупачка да повярва, че той просто иска да поседи с нея на брега. Той искаше да говорят. Знаейки, че всеки признак на страх ще влоши положението й, тя събра кураж и отговори ледено:

— Ти седни, щом искаш.

Самата тя твърдо остана права.

Той също остана прав и когато заговори, в дълбокия тембър звънна вълнение.

— Стоя тук и усещам океанския бриз. Вдишвам аромата на родината си. Пред очите ми се простира пътят към Касъл Маклийн, разположен на отвъдния бряг. Там съм роден и отраснал. Питам се как съм могъл да го забравя.

— Силният удар по главата прави чудеса — промърмори иронично тя.

Тонът му се промени. Обзе го гняв.

— Аз не съм Стивън Маклийн и ти не си моя жена!

Инид пое дълбоко въздух. Беше се страхувала от тази разправия, но сега, когато моментът настъпи, изпитваше само облекчение. Облекчение, защото се случи по най-лошия възможен начин. Той беше гневен и обвиняваше нея за всичко случило се — а тя можеше да изкрещи в лицето му своя гняв и нямаше да мисли за самотата и заточението, което я очакваше.

— Ти не си Стивън Маклийн и не си мой съпруг.

— Знаеш ли кой съм?

— Ти си Киернан Маклийн.

— Точно така. — Защо огненият му дъх не можеше да освети нощта! — Ще благоволиш ли да ми обясниш каква роля си играла в тази отвратителна измама?

Той преживяваше шок, затова тя се опита да прояви разбиране.

— Казах ти го веднага щом разбрах. Казах ти, че не съм твоя жена.

— След като два месеца живяхме в една стая! След най-доброто чукане, което някога съм имал!

— Ти… ти си варварин! — изохка Инид, стресната от грубостта му.

— Аз бих могъл да те нарека с по-лоши думи. Да не мислиш, че ти вярвам? Как е възможно да не познаеш съпруга си?

Да прояви разбиране ли? Луда ли беше да проявява разбиране! Как смееше да й говори с такъв тон!

— За последен път видях Стивън преди девет години. Когато пристигнах в Блайт Хол, ти имаше брада, половината ти лице беше омотано с превръзки, а след като ги свалихме, видях само белези.

— За един месец зараснаха.

— Не знам как си изглеждал преди, но те предупреждавам, че семейството ти ще се стъписа от настъпилата промяна. — Вятърът се засили и тя се разтрепери. — Както и аз бях стъписана от състоянието на Стивън.

— Ние с него изобщо не си приличаме. — Той клекна и зарови в чантата.

— О, разбира се, че си приличате. Очите ви са еднакви, а през първите седмици полагах огромни усилия да те накарам да си отвориш очите. Когато най-сетне започна да говориш, бях толкова свикнала с теб, че изобщо не помислих… И още веднъж ще повторя, че веднага щом се усъмних, ти казах истината.

— Каза ми след нападението над влака! — Той я наметна с едно одеяло. — Малко късно за проклетото ти признание.

Инид се уви в одеялото.

— Не ругай, ако обичаш.

— Как да не ругая! — Маклийн повиши тон. — По-скоро би трябвало да ме молиш да не те удуша и да заровя трупа ти в пясъка.

Това беше най-малката й грижа.

— Предполагам, че трябва да забравя какво ми каза само преди ден: „Аз съм кръвта във вените ти, мозъкът в костите ти“.

— Проклятие, момиче, ти не си ми жена!

— И аз го разбрах едва след пожара.

Вълните се удряха в брега, някъде свиреше самотен щурец. Маклийн мълча дълго.

Дано се опита да разбере, помоли се Инид.

— Когато застанахме един до друг — произнесе тихо той. Беше разбрал.

— Да. — Слава богу!

— Онази нощ ме гледаше с такива очи, сякаш си получила удар.

— Точно така. Но не можах да ти кажа какво съм открила. Бях ужасно объркана. Не знаех какво да мисля. — Инид се опита да различи очертанията му в мрака и продължи с укрепнал глас: — Знаех само, че мистър Трокмортън ме е помолил да те оставя сам да намериш спомените си. Че не бива да ти натрапвам моите. Реших, че ако ти намекна нещо, може би ще си спомниш, но когато ти казах, че не съм твоя жена, ти… не знам…

— Помислих си, че пожарът те е уплашил. Между нас има властно привличане, но… Мъжете често твърдят, че в леглото всички жени са еднакви. Както се казва, нощем всички котки са сиви. И аз ли съм сива котка? Толкова ли не можа да ме различиш от братовчед ми?

Инид стисна ръце до болка.

— Не! Оттогава минаха девет години! Помислих си, че… че той е имал и други жени… че е научил нещо от тях.

— Да не би да искаш да се чувствам поласкан? — изръмжа той.

— Все ми е едно дали ще се почувстваш поласкан! — изсъска в отговор тя.

В следващия миг чу стъпки. Той се отдалечаваше от нея. После се върна и пошепна загадъчно:

— И какво от това?

Добре, че поне я чуваше, когато му крещеше. Ще го запомни… но за какво ли, като няма да живеят заедно?

— Тялото ти беше много различно, но това се очакваше. Любих се с мъж, преживял експлозия и едва не загинал. Бих се учудила, ако тялото ти беше останало същото.

— Защо не ми каза още първата нощ? Когато разбра, че не съм Стивън!

— Някой тъкмо се беше опитал да те изгори жив… след като почти бе успял да те убие с експлозия. — Точно както бе предсказал Маклийн, луната постепенно осветяваше местността. Тя започна да различава очертанията му, грамадни и заплашителни на фона на нощното небе. — Ако ти бях казала, каквото знаех, сигурно щях да те тласна в още по-голяма опасност. Нямам представа дали мистър Трокмортън знае истината.

— Естествено, че я знае. — В гласа на Маклийн нямаше и сянка от съмнение.

— Вероятно си прав. — Заля я вълна от ожесточение. — Какво значение имат сърцето и тялото на някаква си жена, когато става въпрос за висши държавни интереси! — Никакво. Хора като Трокмортън са готови на всичко, за да защитават името и престижа на Англия.

— А ти? — Инид се загърна по-плътно в одеялото. — Какво си търсил в Крим?

— Отидох да търся онзи безделник Стивън. Как те накараха да дойдеш в Блайт Хол и да се грижиш за мен?

— Казаха ми, че Стивън е тежко ранен и скоро ще умре. Помолиха ме да се грижа за него и аз…

— И ти тръгна веднага, защото се надяваше да получиш наследство. — В гласа на Маклийн звънна злобна подигравка.

— Вече ми писна да ме обвиняват, че съм алчна за пари.

— Алчна за пари? Ти? Сирачето, което се омъжи за братовчед ми? Отговори ми само на един въпрос, Инид: Плащаха ли ти, за да се грижиш за мен?

Тя съзря капана, но беше твърде изтощена, за да се разтревожи. Той и без това нямаше да й повярва.

— О, да, платиха ми. Получих много пари.

— А платиха ли ти допълнително, за да ме прелъстиш, когато започна да мисля за връщане в Шотландия?

Дъхът й спря. Недоверието му я улучи болезнено.

— Копеле! — пошепна задавено.

— Ако си спомням добре, копелето си ти.

Инид преглътна тежко. Не за първи път я наричаха копеле. Е, щеше да го преживее. Щеше да го преживее и ако я беше нарекъл курва. Почти очакваше да чуе тази дума от устата му.

Ала не очакваше, че грубостта му ще я засегне толкова дълбоко. Не можеше да преживее такива обиди от устата на мъж, когото си отказваше да обича.

— Какво ще кажеш да остана на брега, а утре сутринта да отида на пристанището? Със сигурност ще намеря някой рибар, който да ме върне в Англия — предложи тя с възможно най-сухия си тон и се поздрави за доброто изпълнение.

Той протегна ръка и я привлече към себе си.

— Няма да ми избягаш толкова лесно, момиче. След като сме стигнали дотук, имай смелостта да се изправиш пред клана Маклийн и да признаеш греховете си.