Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (16)

16.

— Мога ли да направя още нещо за вас, преди да ни напуснете, мисис Маклийн?

Инид оглеждаше разсеяно привидния хаос, който цареше в малкия салон. Камериерки сгъваха рокли и бельо и ги нареждаха в пътнически сандъци. Мисис Браун им подвикваше строго. Хари стоеше на вратата със скръстени ръце като олицетворение на мрачна подозрителност. И накрая — мистър Трокмортън.

Няма ли да ми кажете защо сте го направили! — искаше да изкрещи тя.

Тя дишаше тежко и се стараеше да поема достатъчно въздух, за да не припадне.

Всеки път, когато си представеше ужасната си заблуда, стомахът й се гърчеше от болка, ръцете й се разтреперваха, обземаше я страх, че ще изпадне в безумна истерия. Мъжът, за когото се беше грижила в продължение на два месеца, заради когото бе захвърлила целия си уреден живот… на когото бе дарила тялото си — този мъж не беше нейният съпруг!

Но очите му… Това бяха очите на Стивън. Невъзможно беше да се е излъгала.

А лицето му? Да, експлозията го бе променила до неузнаваемост, но тя беше уверена, че това не е лицето на Стивън. Този човек беше… Да, този мъж беше Киернан Маклийн, господарят на клана Маклийн. Мъжът, който й бе писал след женитбата й, за да заяви, че тя няма място в тяхното семейство.

Не беше сигурна дали Трокмортън знае истината. Тя също се бе излъгала, значи… не, не можеше да знае. Дали да каже на мистър Трокмортън? Не, по-добре не. Вероятно признанието й в този момент ще създаде още повече проблеми, ще предизвика още опасности. Затова каза само:

— Не разбирам. Защо трябва да потеглим още днес за Шотландия?

Слънцето едва се бе подало над хоризонта. Събирането на багажа продължаваше с пълна сила.

— В случай като този се вземат обичайните предпазни мерки — увери я Трокмортън. — Правителството на Нейно величество не може да приеме с лека ръка убийство, респективно опит за убийство от страна на чужда сила.

Може би, но границите на империята непрекъснато се разширяваха и Инид не вярваше, че правителството на Нейно величество ще се занимава с всяко станало убийство.

— Не може ли поне да почакаме, докато Маклийн се възстанови от преживяния шок?

Мистър Трокмортън приседна на стола срещу нейния.

— Маклийн е много добре.

Правилно. „Съпругът“ й изглеждаше свеж, едва ли не весел. Косата му беше прясно подстригана и Инид съжали за кестенявите къдрици, които се бяха плъзгали през пръстите й през нощта. Бездействието, на което беше осъден в мансардата, му се отразяваше зле и мисълта за предстоящото пътуване го окриляше. Само дето понякога я поглеждаше по начин, който я караше да мисли, че е загрижен за нея.

Ами да, при вида на горящата вила тя едва не бе припаднала. Той явно не знаеше защо е проявила слабост. Освен това беше престанала да го обвинява, че ще я изостави отново. Той вярваше, че му е съпруга.

Но това не беше истина. Двамата не бяха мъж и жена.

— Много съм загрижен за вас — отбеляза мистър Трокмортън. — Извинете, че говоря така, но изглеждате бледа, под очите ви има сини кръгове. Спалнята ви е готова. Няма ли да полегнете малко преди тръгването?

— Сега не мога да спя. — Ако се опита, ще вижда пред себе си златнозелените очи на Маклийн и ще си повтаря, че е преспала с чужд мъж… че е грешница…

Маклийн улови погледа й и пред всички й изпрати въздушна целувка.

Какъв глупав, романтичен жест! Дощя й се да потъне в земята. Когато научи истината, той ще побеснее и тогава…

Мили боже, тя бе влязла в леглото на Киернан Маклийн!

— Не се притеснявайте, че изгубихте всичките си дрехи. — Мистър Трокмортън напразно се опитваше да я разведри. — Селест приготвя багажа ви и случайно знам, че някои рокли са от зестрата й.

— Не искам да прави това за мен. — Инид приглади полата на зеления пътнически костюм и въздъхна. Селест настоя да й го подари. Две шивачки се бяха заели да поправят десетина рокли, една от друга по-прекрасни. Досега Инид дори не смееше да мечтае за такива тоалети. — Никога няма да мога да й се реванширам.

Мистър Трокмортън изглеждаше искрено загрижен за нея.

— Моля ви, мисис Маклийн! Огънят, който унищожи цялото ви имущество, пламна на моя територия. Обещавам ви да купя нови тоалети на Селест. — Той отправи нежен поглед към бъдещата си съпруга, която оживено разговаряше с шивачките. — Моята годеница е умна и щедра. И ви съветвам да не й възразявате, защото може да ви застреля. — Като видя подигравателната усмивка на Инид, той и кимна съзаклятнически. — Ако искате, ще ви покажа белезите по тялото си.

Каквото и да й говореше, колкото и да се стараеше да й внуши, че прибързаното им потегляне е нещо нормално, че я очаква весело пътуване, пороят на събитията буквално я поглъщаше. Ако можеше да спре поне за малко, да размисли и да вземе правилното решение… Ала мистър Трокмортън бързаше да се отърве от тях. Някой се бе опитал да убие Маклийн.

Можеше да го изпрати в Шотландия сам, но ако го направеше, рискуваше да изгуби всяко право да споделя съдбата му. Или поне да знае как е той. Пък и… може би тя беше добро прикритие за него. Защото изглеждаше предана на съпруга си. На съпруга си Стивън Маклийн.

По дяволите. Защо да се преструва? Тя бе предана на този мъж.

Умираше от страх, че някой отново ще се опита да му стори зло. И изпитваше ужас от гнева му, когато разбере, че е спал с омразната жена на братовчед си.

На мъртвия си братовчед.

Стивън Маклийн е загинал при експлозията. Със сигурност е бил той. Значи тя беше вдовица и беше свободна да прави, каквото си иска. Само че първо трябваше да отиде в Шотландия. Искаше да скрие лицето си и да плаче, докато не й останат сълзи, но нали се беше заклела, че никога повече няма да плаче… Имаше един въпрос, на който непременно трябваше да получи отговор. Затова попита с най-учтивия си тон:

— Мистър Трокмортън, перспективата да отида на остров Мул ме изпълва със странно чувство… сякаш мястото ми не е там.

Той я погледна внимателно.

— Мисис Маклийн, разбирате ли защо искам съпругът ви да си спомни кой е и какви събития са довели до нещастието?

— Да… предполагам, че разбирам. Искате той да си спомни без чужда помощ.

— Точно така. Боя се, че моето влияние ще измени спомените му. Не можем постоянно да му казваме какво да мисли.

Инид разбра. Това беше молба… и предупреждение.

Не разказвайте на Маклийн нищо за миналото…

Но какво значение имаше това сега? Той не беше мъжът, за когото му беше говорила тя. Тя не беше неговата съпруга. Нямаше никакво желание да проведе този разговор, но знаеше, че ще го направи, рано или късно. Той ще си спомни. Може би ще си възвърне паметта още преди да стигнат до остров Мул и така ще е по-добре, защото иначе ще се получи крайно неприятна ситуация. Тя ще се срещне със семейството му, а то знае истината и ще му я съобщи. Може би там ще срещне и неговата… Инид стисна ръце с все сила и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Разкажете ми за клана Маклийн! Какви са те? Какво правят?

— Голямо семейство с много земя — отговори с готовност Трокмортън, — с много братовчеди и братовчедки, с хиляди верни васали.

Инид се приближи предпазливо към нужната й информация:

— Майката на Стивън жива ли е още?

— О, да, жива е. Доколкото знам, тя е много красива жена, която обожава сина си и е убедена, че никога не би извършил нещо лошо. — Лицето на мистър Трокмортън остана неподвижно. — Името й е лейди Катриона Маклийн.

— Лейди Катриона Маклийн. — Името се запечата в паметта на Инид. — Но бащата на Стивън вече не е между живите, нали?

Докато говореше, тя наблюдаваше Маклийн. Той улови погледа й и се засмя. Едър, представителен мъж, който вярваше, че гърдите й са го върнали към живота. Който я целуваше в екстаз и завладяваше тялото й…

Инид с мъка откъсна поглед от него.

— А каква е… леля му?

— Вероятно имате предвид лейди Бес Хамилтън. Виждал съм я само веднъж, преди години. Доста ексцентрична дама. Носи тюрбан и пуши пури. Направо бях омагьосан от нея — обясни с усмивка мистър Трокмортън. — Синът й обаче не одобрява поведението й.

Сърцето на Инид заби като безумно. Ей сега ще произнесе името му.

— Синът й е Киернан Маклийн, сегашният глава на клана, нали?

— Точно така. Има и дъщеря, казва се Катлийн. Сестрата на Киернан.

Челото на Инид се покри с капчици пот. Тя се наведе напред и попита тихо:

— А самият глава на клана… женен ли е?

Трокмортън се облегна назад и я погледна пронизващо.

Думите излязоха от устата му бавно и натъртено:

— Не, не е женен. Беше известен с успехите си сред жените, но никога не се е женил.

Инид бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Добре. Това е много добре.

 

 

Пред вратата ги очакваше карета с четири коня. Целият им багаж бе натоварен. Маклийн стоеше на широкото стълбище, вдишваше дълбоко свежия въздух и се радваше на предстоящото приключение. Засмя се, учуден сам на себе си. Не знаеше защо това чувство му е така познато, но то беше факт и той го обичаше. Чувстваше се великолепно. Най-сетне отново господар на съдбата си. Щеше да организира живота си, както смяташе за правилно. Скоро щеше да разреши всички загадки, да си възвърне паметта и светът отново да стане добро място за живеене.

После откри Инид, пременена в пътнически костюм от тънка зелена вълна и с шапка на главата. Полата й беше обточена с черни ширити, а късото жакетче бе украсено с великолепен тухленочервен шал. Лицето й беше сериозно. Тя излъчваше усърдие и мила загриженост за състоянието му. Преди пожара искаше да избяга от леглото му… топла, нервна жена, която бе преживяла екстаз в прегръдките му. Сега се усмихваше с безлична учтивост и изобщо не се държеше като жена, която дава от цялото си сърце.

Даже го бе попитала дали се чувства женен.

Той й се ухили похотливо и отговори:

— Сега вече се чувствам.

Но тя не се засмя.

Честно казано, тя изобщо не изглеждаше да изпитва сериозни чувства към него, а лицето й беше напрегнато. Носеше подходяща по цвят вълнена пелерина, обточена с кожи, в ръце стискаше голяма дамска чанта. Той беше готов да се обзаложи, че пръстите й под черните кожени ръкавици са побелели.

Инид. Миналата нощ тя беше всичко, което той някога бе желал. Даваше с радост, беше нежна и мила… и толкова гореща, че едва не го изгори от наслада. За съжаление не му обеща да остане с него и изобщо не изглеждаше убедена в законността на връзката им.

Той беше достатъчно убеден и за двамата. Знаеше, че тя не е най-красивата жена на света, но винаги когато я погледнеше, виждаше съвършенство. Тя беше негова жена и той щеше да преодолее съмненията й. Толкова му се искаше тя да го гледа с малко повече обич. Трескавите й сини очи му създаваха грижи. Имаше чувството, че тя се готви да го напусне.

В действителност той не я изпускаше от очи, защото се боеше, че ще му избяга.

Трокмортън излезе от къщата.

— Готов ли сте?

Маклийн се засмя бодро.

— Повече от готов.

— Предметите, за които помолихте, са подредени така, че да са ви подръка. Скривалищата са няколко. — Трокмортън говореше без капчица хумор. — Държите се малко недоверчиво и сте предпазлив — както винаги. Сигурен ли сте, че нищо не помните?

— Не си спомням, но това, което правя, ми е познато. Миналата нощ именно предпазливостта спаси и мен, и жена ми.

Трокмортън понижи глас.

— Сали е изчезнала.

Сали? — Маклийн не бе забравил момичето, което му носеше яденето и винаги се стараеше всичко да бъде добре. — Прислужницата?

— Миналата нощ е била във вилата, говорила е с охраната. Хари намерил единия пазач в безсъзнание, въглените от огнището били разпръснати по пода.

— Някой й е платил. Някой иска да ме отстрани.

— Ако знаеха, че можете да ходите, покушението щеше да е организирано по друг начин.

— Нищо чудно, че бързате да ни махнете оттук.

Трокмортън пъхна ръце в джобовете си и ядно изрита най-близкото стъпало.

— Ако не беше сватбата, щях да тръгна с вас.

— В никакъв случай не бива да пропускате церемонията, Трокмортън. — Маклийн попипа белезите по бузата си. — Имате ли идея кой би могъл да ме преследва?

Трокмортън отново понижи глас.

— Още не. Но сме разположили каретата така, че всеки, който ви наблюдава, да види как се качвате. След няколко часа ще направите почивка в един крайпътен хан, за да смените конете. Тогава в каретата ще се качи друга двойка и ще продължи, докато вие…

— … и Инид.

Трокмортън кимна.

— Вие и Инид ще се качите в частен влак, който ще ви откара в Единбург. Там отново ще се качите в каретата и ще продължите към Обан. Ще се прехвърлите на остров Мул с корабчето. Нашите хора ще ви охраняват ден и нощ. Не мога да ви обещая, че пътуването ще мине безпроблемно — миналата нощ показа, че положението е сериозно, — но съм се постарал да изградя колкото може по-плътна мрежа.

— Семейството ми знае ли, че идваме?

— Никой не бива да знае.

— Значи се опитваме да избягаме от проблемите.

— Прав сте. Отстъплението е основна стратегия за защита.

Маклийн се държеше агресивно, защото непременно искаше да знае.

— Настъпи моментът да ми кажете истината.

Трокмортън се поколеба. Очевидно още размисляше.

— Вече знаете по-голямата част от истината. Знаете какво сте преживели. Знаете, че някой иска да ви отстрани. Страхувам се, че като ви разкажа всичко, ще повлияя върху паметта ви. Предпочитам сам да си спомните. Имаме нужда от вашите спомени. Който и да ви е заложил капан, който и да е убил спътника ви, явно се страхува, че ще разкрием името му.

— Ще ви съобщя името веднага щом си спомня. Но не ми харесва, че криете от мен важна информация.

— Ако сега ви разкажа какво се е случило, ще ми се разкрещите, а аз не мога да си позволя такава сцена. — Трокмортън му протегна ръка. — Доверете ми се. Още малко остава. Нещо, което знам само аз, не може да ви навреди.

Маклийн стисна ръката му. На никого другиго не се доверяваше изцяло. Хари, облечен както винаги в черно, изглеждаше заплашителен. Кинман, грамаден мъж, криеше острия си ум зад тромави маниери. Джаксън, високомерният камериер, умееше да си служи отлично с бръснача. Някой се опитваше да го убие. Да премахне и жена му.

— Тръгвате ли вече, сър? — Мисис Браун се появи на стълбището. — Идвам да се сбогуваме. Е, ще ви липсвам ли?

Маклийн погледна развеселено жената, чийто ум се бе научил да цени.

— Разбира се. И на мен, и на мисис Маклийн.

Мисис Браун кимна доволно.

— Знаех си аз, че ни правите на глупаци. Сега ще ми признаете ли, че сте се упражнявали да ходите?

— Как разбрахте, мисис Браун?

— Стъпалата ви бяха целите в мазоли, сър.

— Никой не може да измами нашата мисис Браун — ухили се Трокмортън. — Защото е отгледала много деца.

— Да, разказвала ми е. — Маклийн целуна ръката на мисис Браун, вирна брадичка и заяви: — Благодаря ви, че имахте търпението да ми бършете голия задник, мисис Браун.

Жената притисна ръка до гърдите си, засмя се и се изчерви.

Инид наблюдаваше групата отдалеч. Много й се искаше да се присъедини към тях, ала когато Маклийн й махна приканващо, се направи, че не го е видяла.

Мисис Браун забеляза какво става и се намръщи.

— Мистър Маклийн, нима сте забравили, че ви казах да се погрижите за брака си?

— Правя го, повярвайте.

— Защо тогава малката ви се сърди?

— А вие защо си мислите, че тъкмо аз съм виновен за лошото й настроение? — изфуча той.

— Защото сте мъж. Винаги мъжът е виновен — отговори съвсем спокойно мисис Браун.

Трокмортън го потупа по рамото.

— Никой не може да се справи с мисис Браун. Не знам защо продължавате да се опитвате.

От горния край на стълбата прозвуча мил глас с едва забележим акцент. Трокмортън се обърна рязко и щом видя Селест, на лицето му изгря толкова детски щастлива усмивка, че Маклийн едва не се изсмя. Селест явно го въртеше на малкия си пръст. И нищо чудно — тази хубава жена беше съчетание от енергия и емоции. Тя им се усмихна, мина покрай тях и застана до Инид. Стисна ръката на приятелката си и заяви:

— Не искам да заминаваш.

— О! — Инид я целуна по бузата. — И аз бих искала да остана. Толкова ще ми липсваш.

Маклийн наблюдаваше трогнато двете жени. Искаше двете да останат приятелки — нищо, че усмивката, с която жена му дари Селест, го накара да ревнува. На него не се усмихваше така, а след случилото се през нощта се държеше, сякаш той искаше да й причини зло.

— И ти ще ми липсваш. Обещай, че ще ми дойдеш на гости. — Селест понижи глас, ала Маклийн въпреки това я чу.

— Каквото и да се случи.

— Не знам дали ще искаш да ме видиш, като разбереш…

— Гласът на Инид се изгуби. Тя хвърли поглед към Маклийн и като видя, че той я наблюдава, се изчерви като рак.

По дяволите! По-добре беше да го изгледа гневно и да пусне някоя остроумна забележка. Вместо това тя просто му обърна гръб, сякаш й беше неловко да го гледа.

Той беше готов да й изкрещи. Да й каже, че не е нужно да се срамува от онова, което са правили през нощта. Трябваше да говори с нея. Да й обясни, че двамата са мъж и жена и ще останат завинаги заедно. Да я целува, докато сломи съпротивата й. Но повече от всичко искаше да я дразни, докато извади наяве острия си език. Тогава щеше да знае, наистина да знае, че тя ще бъде винаги негова.

— Всичко е готово. — Трокмортън го потупа по гърба. — Време е да тръгвате.