Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (11)

11.

— Мадам, знаете ли защо този човек се мъчи ден и нощ? — Мисис Браун, разположена удобно в люлеещия се стол, наблюдаваше Маклийн, който за стотен път тази сутрин се набираше на желязната щанга, закрепена над леглото. — Не престава да движи мускулите си, сякаш ако не го прави, ще се случи нещо ужасно.

— Предполагам, че му е омръзнало да лежи. Иска да стане и да ходи. — Инид приготвяше стаята за баня. През последните три седмици пациентът й се къпеше всеки ден — след изтощителни тренировки. — Откакто падна, е твърдо решен да се изправи на крака колкото може по-скоро.

Мисис Браун се обърна към нея.

— Рано или късно ще трябва да му позволите.

— Знам. — Инид сгъна поредната кърпа. — Загрижена съм за счупения му крак. Никога не бях виждала такава фрактура. Старият доктор Герисън казваше, че е по-добре да застреляш пациента като ранено куче, за да му спестиш мъките по-късно. Аз обаче не искам Маклийн да умре.

— Не и след всичко, което преживяхме, за да го докараме дотук. — Мисис Браун вдяна нов копринен конец и продължи да бродира детската фуста, която си беше донесла. — Ако беше осъден да умре, отдавна щеше да е станало. И който познава този мъж и решителността му, знае много добре, че ние не бихме били в състояние да се противопоставим.

— Права сте. Напълно съм съгласна с вас. — Но това не улесняваше нещата. Нощем, докато лежеше будна, през ума и минаваха ужасяващи картини: Маклийн рухва от болки; в крака на Маклийн се появява кръвосъсирек; Маклийн не си възвръща паметта… Знаеше, че представите й са абсурдни, но напразно се опитваше да прогони от нощите си грозните видения.

Без да обръща внимание на жените, Маклийн правеше упражнения с тежестите, донесени от мистър Трокмортън. После се зае с краката си: повдигане, опъване, свиване. При това напълно пренебрегваше счупения крак. Ден след ден изграждаше тялото си наново, сякаш бързаше за среща със съдбата — и това беше напълно възможно.

— Изглежда много добре — отсъди мисис Браун. — Даже е напълнял.

Твърде меко казано. Докато железните тежести неотстъпно се вдигаха и падаха, мускулите по раменете и ръцете се очертаваха все по-ясно.

— Храни се много добре и не е чудно, че е напълнял — продължи мисис Браун.

По протежение на силните кости се бяха образували дълги, гладки, опънати мускули и скелетът се бе превърнал в жив, дишащ древногръцки бог. Ала Инид беше прекарала твърде дълго време сама, за да сравнява Стивън Маклийн с Аполон по друга причина, освен заради изстъпленията му в миналото.

— Би трябвало да си облече риза — промърмори тя.

Мисис Браун продължаваше да го оглежда одобрително.

— Защо? Жена на моята възраст има пълно право да си услажда очите с такава гледка. Не ми се случва много често, нали разбирате?

Шокирана от думите на бавачката — от жени на нейната възраст не се очакваше да зяпат подир мъжете — Инид извика:

— Мисис Браун!

— Само сляпа или мъртва жена не би го нарекла красив. — Мисис Браун се изкиска. — Сигурно затова искате да си облече нещо. Той почти не разговаря с вас. Не ми се вярва, че споделяте леглото.

— Това изобщо не ви засяга — сопна й се Инид.

— Права сте… Но въпреки това ще си позволя да кажа, че и двамата ще се почувствате много по-добре, ако се позабавлявате малко преди лягане.

Инид си каза, че не се нуждае нито от довереница, нито от съветница. Отдавна се беше научила да се справя с живота без помощта на чужди хора.

Разбира се, искаше й се да поговори с някого за истинските проблеми на Маклийн. Да разбере дали той някога ще й прости. Само тя беше виновна, че той работи като луд с тежестите. Беше му разказала какъв е бил и той се бе ядосал на миналото си. Явно му беше крайно неприятно, че е бил играч и измамник. Дългият списък с прегрешенията му го бе вбесил. А когато тя му заяви, че я е напуснал, гневът му избликна с пълна сила. Нарече я лъжкиня. Лицемерка. Измамница.

Тогава тя изпита съжаление към него. Казаното от нея го извади от равновесие. Изслуша укорите му и не отговори нищо. Престана да му говори за миналото — и какво получи за благодарност? Той не беше в състояние дори да я погледне, камо ли да проведе с нея истинска разговор.

Сигурно няма да издържа още един изблик на гняв, каза си уморено Инид.

Беше сигурна, че той работи така упорито върху физическото си състояние, за да се махне по-скоро оттук, да открие истината и да й извика в лицето, че е сбъркала. Знаеше, че много скоро той ще поиска да стане, и въпреки страха, че кракът му ще поддаде, тя ще се съгласи, фактът, че все още не се е опитал да стане от леглото, я изненадваше.

За съжаление не би могла да довери всичко това на мисис Браун. Знаеше, че тя гори от желание да изкоментира напрежението в стаята. Явно беше започнала да смята Инид за нещо като своя дъщеря, защото при всеки удобен случай я затрупваше с добронамерени съвети.

— Вие просто не знаете как жената трябва да се държи със съпруга си — подзе отново старата бавачка.

— Не искам и да знам.

— Значи сте глупачка. Всяка жена трябва да знае какво харесва и какво не харесва съпругът й. Само така ще успеете да го накарате да прави онова, което искате от него.

— Но аз не искам да прави каквото и да било — възрази Инид, макар да знаеше, че е безсмислено. Мисис Браун щеше да продължи. И наистина, в гласа на бавачката звънна недоволство.

— Крайно време е да отвикнете да говорите неистини, мисис Маклийн. Това е лошо за душата. Не знам какво точно сте казали на Маклийн, та е в толкова лошо настроение, но…

— Казах му, че е негодник, какъвто рядко се среща.

— Виждате ли! Изобщо не е нужно да му говорите такива неща. Защо не му казахте, че е принц между мъжете? Да видите как щеше да разцъфне. Вместо това вие раздухвате някакъв си малък проблем, давате воля на яда си и ето какво се случва.

Инид притисна ръце върху пулсиращите си слепоочия.

— Нали казахте да не говоря неистини? Как бих могла да твърдя, че Маклийн е принц между мъжете, като това няма нищо общо с истината?

— Когато жената казва неистини на мъжа си, това не са лъжи, а по-скоро леко разтягане на истината. Бог ще ви прости, защото това е начин да направите съпруга си щастлив.

— Хич не ме е грижа дали е щастлив или не.

— Как да не ви е грижа! Той ви е съпруг! Нямате избор, мила. Бракът е вечен, затова ви препоръчвам да си седнете на задника и да се стегнете. Така правят всички разумни съпруги.

Инид никога не беше чувала мисис Браун да говори така откровено.

— И вие ли направихте така? Седнахте си на задните части и се стегнахте?

— Да, мила моя. И аз като повечето жени се омъжих за недостоен човек. — Мисис Браун привърши бродерията, показа й фустата и се усмихна доволно. — Ако днес нямате повече нужда от мен, мисис Маклийн, ще отида в детската стая да видя какво правят мис Пенелопи и мис Кики. До сватбата остават само четири седмици и хлапетата не са на себе си от вълнение.

— Мога да си представя.

Инид се радваше много на посещенията на Селест, която идваше поне два пъти седмично, винаги с букет цветя, понякога с книга или гребен, и описваше възторжено приготовленията за сватбата. Всеки път обаче се ядосваше ужасно, защото Маклийн постоянно се намесваше в разговорите. Беше й крайно неприятно, че той я пренебрегва, че се шегува и се смее с приятелката й. Беше й писнало да се тормози от чувство за вина, че той се измъчва с физически упражнения, за да си възвърне предишната сила.

С други думи: стига толкова. Затова каза на мисис Браун:

— Бъдете спокойна. Погрижете се за децата, а аз ще се заема с Маклийн.

— Струвате ми се малко изнервена. — Ала нищо не беше в състояние да разруши душевното спокойствие на мисис Браун. — Не бъдете много рязка с него. Срещу този мъж не можете да спечелите.

Инид много искаше да й каже, че се лъже, но знаеше, че може да се справи с Маклийн и глупавото му недоволство, обаче в никакъв случай не може да преодолее възраженията на винаги практично настроената мисис Браун. Затова скръсти ръце, сведе глава и изрече с добре изиграно смирение:

— Ще му почета от „Лондонски вестник“.

— Това му харесва. — Мисис Браун сгъна грижливо фустата и я прибра в кошничката за шев. — Така времето му минава по-бързо.

— Откъде знаете? — учуди се Инид.

— Той ми каза. — Мисис Браун стана и се запъти към стълбата. — Намерете удобен случай и поговорете с него. Той е много мил мъж, повярвайте ми.

Мил? Маклийн беше мил като римски завоевател, заповядал да опожарят английско село. Инид неволно се засмя: само за една сутрин го беше сравнила с гръцки бог и римски пълководец. Следващото сравнение вероятно щеше да е със средновековен рицар — макар че у него нямаше нищо рицарско. Абсолютно нищо.

Обърна се към него и видя, че той я наблюдава. През това време доближаваше лактите и коленете си и отново ги раздалечаваше, бавно и равномерно, без прекъсване. Изразът на лицето му показваше, че гори от желание да разтвори черепа й и да види какво има вътре.

Колко интересно! Значи Маклийн най-после е решил да се заинтересува от нея? Как ли ще възприеме мислите й — дали с изненада или с гняв?

Тя посегна към вестника, донесен от мистър Трокмортън в началото на седмицата, и се приближи до леглото.

— Искаш ли да ти почета?

Той кимна. Тренираше главата си със същата упоритост като останалите части на тялото. Слушаше, искаше обяснения, от време на време коментираше и коментарите му показваха, че си спомня… нещо. Ала продължаваше да твърди, че паметта му не се е върнала, и тя нямаше причини да се съмнява в твърденията му. Вярваше, че щом разбере кой е и си спомни какъв е бил някога, той ще й се извини.

Премести стола по-близо до леглото, седна, отвори вестника и прочете статията за „Великобритания“, първия голям витлов параход с железен корпус, спуснат на вода на 19 юли.

— Не вярвам, че ще прекоси Атлантика — изръмжа Маклийн.

След това му прочете за статуята на лорд Нелсън, изправена върху колона на новопостроения Трафалгар Скуеър.

— Крайно време беше — процеди той, изтегли се по щангата и мускулите на раменете му изпъкнаха. Стомахът на Инид се сви.

Зачете поредната атака срещу принц Албърт, че обслужвал чужди интереси, когато Маклийн я прекъсна с въпрос:

— А твоето семейство какво е?

Ето я и първата проява на любопитство, макар и прикрита с небрежен тон. Тя отпусна вестника и рече:

— Радвам се да чуя първия личен въпрос от три седмици насам. Но защо питаш за семейството ми, вместо да кажеш: „Извинявай, че се държах така глупаво“ или „Много ми липсват интересните ни разговори“?

Без да се впечатли, той се зае отново с тежестите.

— Е, какво е семейството ти?

Винаги правеше така: стрелата право в целта. Искаше най-после да знае защо омразният глава на клана е отхвърлил Инид като неподходяща партия. Е, отговорът беше прост.

— Нямам семейство.

— Всеки има семейство.

— Незаконните деца нямат.

Отговорът го свари неподготвен. Престана да вдига тежестите и я измери с критичен поглед.

Какво значение имаше дали знае или не? Щом си възвърне паметта, пак ще започне да я дразни с незаконния й произход. Някога това беше любимото му забавление.

— Наистина ли нямаш майка и баща?

Докато говореше, той поемаше дълбоко въздух и голите му гърди се издуваха. Инид проследи опъването на мускулите под кожата и неволно въздъхна. Копнееше да зарови пръсти в кестенявите косъмчета на гърдите му. Опита се да си представи какъв ще бъде, като възвърне цялата си сила, и потръпна.

— Няма нищо интересно. — Трябваше да се съсредоточи върху, разговора и да не го зяпа като влюбена ученичка. — Мама починала от родилна треска. До шестнадесетата ми година баща ми плащаше училищната такса в училището за млади девици на мисис Палмърс.

— Значи имаш баща. Как се казва?

— Вече нямам. Но щом искаш да знаеш, баща ми беше достопочтеният граф Бинхемптън.

— Значи във вените ти тече аристократична английска кръв. — Шотландският му акцент се засили. — Кръвта на глупавите, самодоволни, безполезни английски колонизатори.

— О, да, аз съм англичанка и се гордея с това — отговори гневно тя. — И каквото и да ми говориш, няма да промениш този факт. Но знай, че няма нищо по-ужасно от това едно малко момиче да расте между високопоставени млади дами.

— Искаш да кажеш, че момичетата в училището са принадлежали към по-висша класа от теб?

— Поне така си въобразяваха. — Пред вътрешния й взор се появиха дългите коридори на училището, по които се движеха пъпчиви момичета с лоши зъби и се надпреварваха да презират мис Инид, която нямаше фамилно име. — Законни дъщери на графове и барони, законни дъщери на свещеници и рицари, законни дъщери на новобогаташи — в очите на обществото те стоят много по-високо от мен.

— Но щом училището на мисис Палмър е било посещавано от такива момичета, значи става въпрос за престижно учебно заведение?

— Да, мисля, че има добра репутация.

— Това обяснява много неща. — Той я погледна и тя изпита чувството, че погледът му смъква един по един пластовете на самообладанието й и разкрива треперещото дете под тях. — Говориш с акцента на британската висша класа. Познаваш класиците, бродираш, говориш на френски с мис Селест. Много впечатляващо.

Стана й неприятно. Този недодялан негодник, чийто единствен талант беше да хвърля зарове, нямаше право да изброява предимствата й. Сега ще му покаже, че умее да бъде високомерна — бе овладяла този навик от най-добрите представители на висшата класа.

— Моля да не забравяш, че умея да свиря на пиано и да танцувам валс.

Той я изгледа остро.

— Освен това притежаваш невероятен ум. Предполагам, че си го усъвършенствала, за да се защитаваш срещу другите момичета и злобата им. Граф Бинхемптън ти е дал възможност да се движиш във висшето общество. Сигурно си му много благодарна.

— Благодарна? — Думата преливаше от сарказъм. Някога често й казваха, че трябва да е благодарна на баща си за финансовата подкрепа. Ала тя не изпитваше благодарност. Мразеше мъжа, опропастил майка й. Той се е поддал на похотта, а хората продължаваха да го смятат за почтен и сериозен човек. Освен това не бе помислил, че един ден ще умре, и не я бе споменал в завещанието си. Нито веднъж не дойде да я види в училището.

— Аха. Виждам, че не си благодарна. Ти не си глупачка, Инид.

— О, стига, Стивън! Ласкателствата ти могат да завъртят главата на едно бедно момиче!

Той се засмя и тя зяпна смаяно. Откъде се взе този внезапен изблик на бурна радост?

Инид се развълнува като дете. Цели три седмици не беше зървала усмивката му и сега беше щастлива да види как мрачната замисленост се замени със сияещо очарование. Ако продължава така, ще забравя какво ми е причинил и ще се влюбя в него със същия плам, с какъвто го обикнах като неопитно момиче, каза си горчиво тя.

За нейно щастие мигът не продължи дълго.

— Каза ми, че си учила при мисис Палмърс, докато си навършила четиринайсет години — отбеляза той. — Какво стана после?

— Бинхемптън умря. Изхвърлиха ме от училището. Отидох в дом за бедни сирачета. — След училището на мисис Палмър, обитавано от сноби, сиропиталището й се беше сторило същински рай. — Съпругата на негово лордство и законните му деца нямаха никакъв интерес да продължат благотворителната му дейност.

Маклийн остави тежестите на нощното шкафче и се усмихна почти нежно.

— Сигурно си преживяла шок.

— Да, мога да кажа, че беше шок. — Инид разтегли устни в нещо като усмивка. — Преместих се от училище, където всеки вторник идваше учител по танци и чаят ни се сервираше точно в три, в стара къща, препълнена с мръсни деца, болни от най-различни болести, където краденето беше единственият начин да се наядеш до насита. Ще добавя само, че надзирателят ме наби, задето говорех добър английски.

За нейно облекчение Маклийн не прояви нито изненада, нито съчувствие.

— И как оцеля?

— Жената на надзирателя реши, че мога да печеля пари. Когато станах на шестнайсет, ме продаде като гувернантка при един викарий. Жена му си въобразяваше, че принадлежи към доброто общество. Искаше децата й да се научат да говорят с акцента на висшата класа. — Инид се засмя развеселено и обясни: — Докато живеех там, разбрах, че преподаването не е моето призвание.

— А после срещна мен.

— Мисля, че е най-добре и двамата да забравим, че някога сме се познавали.

Тя сгъна вестника и понечи да стане.

Никога досега не беше разказвала историята си. Почти никога не си разрешаваше да си спомни една или друга случка. А днес думите просто избликваха от устата й. Добре, че гордостта и сдържаността не й позволиха да продължи. Да, след това бе срещнала Маклийн. И се бе държала като пълна глупачка. Толкова лековерна… Искаше й се да поплаче за момичето, което беше някога. Не, не можеше да разкаже историята на брака си — дори на мъжа, за когото се бе венчала.

— Каза, че съм те напуснал. — Той се протегна, улови китката й и предотврати бягството, преди да е започнало. — Разкажи ми. При какви обстоятелства стана това?

— По-добре е да ги забравим.

— Аз не ги помня. Забравил съм всичко, но ти, ти никога няма да забравиш. Разбирам го по отвращението в очите ти. — Не стискаше силно китката й, но не й даваше възможност да се отдалечи. — Моля те, разкажи ми. Така ще знаем и двамата.

— Не — отговори шепнешком тя и го погледна право в очите. — Не искам. — Нямаше предвид разговора, а факта, че той неотстъпно я привлича към себе си. — Недей, Маклийн.

— Какво? — Той сложи ръка на кръста й и я притегли към тялото си. — Какво не бива да правя?

Тялото му лепнеше от пот. Миришеше като работник. Въпреки това тя сложи ръка до главата му върху възглавницата и наведе лице към него.

— Защо правиш това? Може би искаш да ми отмъстиш, че ти казах истината? Че вече знаеш какъв си бил някога…

— Ти си моя жена. Моята друга половина. Ако отмъстя на теб, причинявам болка на себе си.

Дъхът му милваше кожата й. Гласът му беше тих и дълбок. Близостта му я изкушаваше. Как искаше да я целуне отново като преди няколко седмици. Каква глупачка беше!

— Брачните клетви важат, докато смъртта ни раздели. Но аз не мога да те убия, колкото и да ми се иска понякога — продължи той.

Тя се опита да се освободи от него, но ръцете му я държаха като в клетка. Затова отговори с треперещ глас:

— И на мен ми се иска, и то по-често, отколкото на теб.

Той я прегърна по-здраво.

— Ти и аз, ние не можем да се отделим един от друг. Затова е по-добре да се научим да общуваме.

Най-сетне Инид разбра.

— Говорил си с мисис Браун!

— Да. Също както и ти.

— И аз говорих. — В гласа й нямаше особен ентусиазъм.

— Тя е права. Убеден съм в това. — Той помилва косата й. — И ти го знаеш.

— Но аз не искам да съм обвързана с теб — пошепна Инид, като упорито се стараеше да се държи на няколко сантиметра от него.

— Ще кажа на мисис Браун какво си ми отговорила.

— Само посмей!

— Добре, но само срещу една целувка. — Усмихна се изкусително и заключи: — Една целувка, Инид. Знам, че го искаш.

Дявол да го вземе! Тя се поддаде на настойчивостта му, наведе се, отвори устни и затвори очи. Той притисна уста към нейната и вкусът му веднага я замая. Интимността им беше толкова топла, толкова приятна! Сърцето й заби по-силно, разумът й изключи, слабините запулсираха. Плъзна езика си навътре и той го засмука нежно. Ръцете му я окуражиха, милвайки гърба й. Усещането беше толкова прекрасно… и толкова страшно. Изкушение. Грях. Наслада.

Разстоянието между тях, което се бе старала да запази, се стопи и тялото й падна върху неговото. Чувството на близост изтръгна стон от устата й. Никога преди това не бе изпитвала такава възбуда. Искаше да го изяде, да го изпие, да го погълне целия. Не понасяше мисълта, че той ще се отдели от нея, затова притисна лицето му с две ръце. Вдигна глава и видя… триумфална усмивка.

Негодник! Абсолютен негодник! Наистина се осмеляваше да се смее… да се хили самодоволно! Сякаш страстта й беше капитулация. Сякаш имаше власт над нея. Не, той беше просто негодник. Авантюрист. Донжуан.

Как бе могла да го забрави?

Откъсна се и хукна към стълбата. В този миг се появи мистър Кинман. Усмихна й се приятелски, както винаги, когато я видеше, и й подаде запечатан плик.

— Това е за вас, мисис Маклийн. От лейди Халифакс.

Инид грабна писмото и направи бърз реверанс.

— Много ви благодаря. Хубаво е да знам, че на света е останал поне един джентълмен. — И побягна навън, без да се огледа.