Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (17)

17.

Инид се събуди и се огледа сънено. Влакът пухтеше, металните колела тракаха оглушително. Когато най-после се поддаде на умората и се премести в специално оборудвания спален вагон, навън беше светъл ден. В свещник на стената гореше самотна свещ. Повдигна кадифените завеси и видя навън само черна нощ, безлунна и без нито една звезда. Тя, Маклийн и спътниците им явно минаваха през безутешна местност. Сигурно бяха вече далеч на север, може би дори са минали шотландската граница. Тя не знаеше колко време се пътува до Шотландия. Никога преди това не беше се качвала на влак.

Инид примигна и седна на леглото. Някой я бе завил грижливо… вероятно Киернан Маклийн. Къде ли е сега той, запита се тя и веднага се прокле за любопитството си. Когато заспа, той беше до нея. Откакто бяха напуснали Блайт Хол, прекарваше всяка секунда с нея: говореше й, милваше косата й и така добре се представяше като влюбен съпруг, че тя беше готова да се разплаче, да се разкрещи или да се вкопчи в него и да го помоли да я увери, че всичко ще завърши добре.

Не направи нищо подобно. Успя да запази равнодушната си фасада, макар да се опасяваше, че не може да го измами.

Инид стана от леглото и безмълвно изрече кратка молитва.

Не можеше повече да се гневи. Не можеше да плаче за него. Не можеше отново да влезе в леглото му. Той не беше неин мъж. Не можеше да се отнася с него като любяща съпруга.

Той обаче продължаваше да се държи като съпруг. Тя се погледна в малкото огледало на стената. Бе свалил шалчето й, зеленото кадифено жакетче беше разкопчано, шията й изглеждаше гола и беззащитна. Вероятно е искал да й е удобно, но тя знаеше колко обича да гледа голата й плът. Явно не се съмняваше в правото си да я разсъблича.

Инид тръсна глава, оправи полата си, обу черните боти и закопча жакетчето. Трябваше да изглежда прилично. И недостъпна.

Е, поне не се опитваше да спи с нея. Тя не би могла да го допусне. Да, двамата вече бяха отхапали от ябълката, но сега тя беше наясно с фактите. Знаеше кое е правилно и кое — не. Дори в най-трудното време от живота си бе успяла да запази моралните си принципи, ще го направи и сега. Никога вече няма да спи с Маклийн… макар че ще й бъде много, много трудно.

Искаше й се да му каже истината, но мистър Трокмортън бе настоял всички да си мълчат. Инид се опита да убеди себе си, че той е прав. Ако се намесят, Маклийн много по-трудно ще открие какво дреме в дълбините на мозъка му.

От отсрещното купе се чуха мъжки гласове и Инид предпазливо открехна вратата. Маклийн седеше на удобен стол, бе вдигнал крака на малко столче и разговаряше с Хари.

Охранителят се бе разположил също така удобно. И двамата мъже изглеждаха напълно спокойни, но в очите им светеше бдителност, която беше в ярко противоречие с небрежната поза.

И двамата бяха облечени в черно и кафяво и Инид неволно ги оприличи на гробари. Черни жакети, черни панталони и черни ботуши, които изобщо не бяха лъснати, а изглеждаха мътни, сякаш никой не си беше дал труда да почисти кожата. Жилетките им бяха тъмнокафяви, шалчетата в малко по-светъл кафяв цвят.

Между двамата бе поставена малка маса, на която горяха пет свещи в завинтен за масата канделабър. До свещника имаше бутилка вино и две полупразни чаши. Двамата разговаряха сериозно и не я усетиха.

Инид се върна безшумно в купето си. Не знаеше какво да мисли. Не разбираше как така Маклийн изведнъж се бе превърнал от инвалид в мъж на действието. Щеше да й бъде по-лесно да се оправя с него, ако беше останал в леглото си.

Какво ще прави през следващите дни, докато пътуват под строга охрана и Маклийн бързо се приближава към родината си? Стомахът й се гърчеше от болка. Доскоро беше убедена, че е логично мислеща, спокойна и уравновесена жена, която умее да се държи в обществото и има здрав инстинкт за самосъхранение. А сега се оставяше събитията да я заливат и не знаеше, нямаше никаква представа какво би могла да направи, за да ги спре.

По дяволите. Нямаше никакъв ориентир. Друг път не беше преживявала нещо подобно. А Маклийн нямаше основания да вярва, че тя го е излъгала. Или е станало ужасно недоразумение, или и двамата са били излъгани. Маклийн е длъжен да чуе обясненията й, а после нека я накаже с презрение.

Не. Тя не заслужаваше презрение и нямаше да го приеме.

— Аз ще я събудя — прозвуча гласът на Маклийн съвсем близо до вратата. Хари явно изкоментира нещо, защото „мъжът й“ добави развеселено: — Не, благодаря. И сам мога да се оправя с жена си.

Инид скочи с такава бързина, че ботушките й тропнаха по пода. Маклийн отвори вратата и се озова пред високо вирнатата й брадичка.

— Виж ти! — Погледът му се плъзна по тялото й — твърде топъл за вкуса й. — Много си красива. Както винаги. — Преди тя да е успяла да отговори остро, той продължи: — След по-малко от час ще пристигнем в Единбург. Каретата ще ни чака. Няма да се забавим нито миг.

Тази бързина би трябвало да я учуди. Но Инид вече беше свикнала с изненадите и нищо не бе в състояние да я смае.

— Готова съм.

Той протегна дългата си ръка и я привлече към себе си.

— Ето го пак моето чевръсто момиче.

Хари се засмя тихо зад гърба му.

Хари. Инид не го харесваше. Може би само защото той си позволяваше да прави оценки дори когато не беше негова работа да се меси. Или заради вечната му подозрителност.

Съзнаваше, че враждебността й е необоснована, затова му се усмихна меко и се освободи от прегръдката на Маклийн.

— Тъй като ни чака дълъг път, надявам се, че и господата са спали добре.

Хари се поклони.

— Да, мадам. Аз съм войник и спя винаги когато имам време.

— А аз… до преди половин час спах до теб. — Маклийн прокара пръст по долната й устна. — Беше много изтощена. Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

Боже, колко беше загрижен за нея! И този дълбок глас, топлият, милващ поглед, начинът, по който я докосваше… сякаш е много ценна за него.

Инид са отдръпна като опарена.

— Добре съм. Искам само да бъда сигурна, че нещата ми…

Влакът спря внезапно. Инид полетя в обятията на Маклийн, който също политна назад, но успя да я хване. Хари падна на най-близкото кресло. Спирачките изскърцаха. Чу се шум от трошене на стъкло. Две от свещите паднаха на пода и угаснаха.

Последвалата тишина я ужаси. Два вагона по-нататък локомотивът изпухтя и затихна, но от вагона, където се бе разположила охраната, дадена им от Трокмортън, не се чуваше нито звук.

Хари пръв си възвърна дар слово и изруга, без изобщо да се съобрази с присъствието на Инид. Това поведение задоволи една дълбока потребност у нея и тя изпита благодарност към него.

Маклийн едва бе станал от леглото и сега този брутален удар…

— Маклийн, наред ли е всичко при теб?

— Май не си толкова лекичка, колкото изглеждаш — изръмжа той и я избута настрана.

— Как са ребрата ти? А кракът ти? Поряза ли се някъде? — продължи с въпросите тя.

Той се надигна, хвана я за раменете, задържа я здраво и я погледна в очите.

— Аз съм добре. А ти?

— Аз ли? Разбира се, че съм добре. Но ти…

— Аз не съм инвалид. — Каза го така решително и изглеждаше толкова страшен, че тя престана да задава въпроси.

Въпреки това продължи да го наблюдава внимателно, докато ставаше. Пое протегнатата ръка и се изправи на крака.

— И аз съм добре, благодаря за загрижеността.

Хари се хвана за един стол и също се изправи.

— Кръв? — попита кратко Маклийн.

Малко. — Хари попила темето си и пръстите му се оцветиха в червено. — И кракът ми е навехнат.

— Лошо. — Маклийн надзърна в коридора. — Положението не ми харесва.

— И на мен. — Хари закуцука към изхода. — Ще отида да видя какво става.

Маклийн изчака Хари да затвори вратата зад гърба си и моментално премина в действие. Грабна палтото си и подаде на Инид шапката и пелерината.

Тя се облече, без да задава въпроси.

— Ръкавици? — попита той.

— В джоба ми са.

Тя не знаеше какво е намислил, но когато той извади изпод леглото кафява пътна чанта с дълга дръжка, стомахът й се сви на топка. Маклийн й подаде чантата и попита:

— Ще можеш ли да я носиш?

Чантата беше ужасно тежка, но той не изчака да чуе отговора й, а извади изпод масата втора, още по-голяма чанта. Извади някои неща — Инид беше готова да се закълне, че едно от тях е нож, — и я метна на рамо.

— Погледни ме — помоли меко той.

Тя се подчини и устата й пресъхна.

— Това беше засада. Трябва да се махнем от влака. Моли се да не сме закъснели.

Тя кимна.

— Аз отивам към задната врата. Духни свещите и ме следвай. Ще се справиш ли?

— Разбира се, че ще се справя.

Макар че се страхувам до смърт, искаше да добави тя, но си замълча. Прецени разстоянието до вратата и духна свещите. В мрака, черен и гъст като катран, тя се придвижи внимателно след Маклийн, като опипваше всяка следваща стъпка. Под ботушките й скърцаше стъкло.

Маклийн явно виждаше в тъмнината, защото намери ръката й и я стисна. Притисна я към стената и заповяда:

— Почакай тук. — После отвори вратата.

Свеж, хладен въздух я удари в лицето. Недалеч от тях викаха мъжки гласове. Но тук, отзад, беше пусто.

— Всичко е наред. — Маклийн скочи безшумно на линията и пошепна: — Скачай, Инид. Ще те хвана.

Тя се подчини, без да се замисли. Той я улови и я сложи да стъпи на земята.

Виковете се засилиха. Отекна изстрел.

Без да се колебае нито секунда, Маклийн я поведе в нощта. Колкото може по-далеч от влака.

 

 

Когато слънцето най-сетне освети мрачния ден, двамата изкачиха самотен хълм. Инид трепереше от умора. Всеки момент можеше да рухне.

Маклийн, естествено, виждаше състоянието й. Докато вървяха през мрака, многократно беше доказал, че нищо не убягва от вниманието му. Успешно избягваше селските дворове, които се изпречваха на пътя им. Неуморно я водеше покрай стърчащи скачи, намираше тайни пътеки. А когато тя му каза, че сигурно е изтощен и се нуждае от почивка, той намери скала, зад която тя се скри и се облекчи.

Инид се чувстваше все по-зле. Защо той я разбираше толкова добре? И защо не му беше необходима почивка? Бяха изминали няколко мили с бърза крачка, а той продължаваше да върви бодро. Ето, и сега почти беше стигнал билото на хълма, докато тя…

— Тук ще починем. — Той заби тоягата, с която се бе въоръжил, близо до група скали. — Седни и си отдъхни. Аз ще огледам местността, за да видя накъде да продължим. И да проверя дали някой не ни преследва.

Инид пусна чантата на земята, изгледа го мрачно и изсъска:

— Ти беше… болен… Защо не си… изтощен?

— Е, добре, момиче, ще ти призная, че съм малко уморен. — Колкото повече навлизаха в Шотландия, толкова по-силен ставаше акцентът му. — Но ти се държиш здраво.

— О, да, само пъшкам! — Тя се облегна на близката скала и притисна ръка към гърдите си.

— Английските жени не спортуват, както би трябвало. Чист въздух и бърза разходка под слънцето — няма нищо по-добро за здравето.

Инид затвори очи.

— Ти си магаре.

— Щом още можеш да ме обиждаш, значи си добре. — Той се засмя тихо и добави — Вземи! — Подаде й манерката, която беше напълнил от поточе, със сигурност отдалечено на десет години път оттук.

— Благодаря. — Инид не пое манерката. — Чантата ми откъсна ръцете. Какво има вътре, камъни ли? Ужас ме обзема, като си помисля, че пак трябва да я вдигна.

Той поклати глава, отвори манерката и я поднесе към устните й. Тя загълта жадно и когато се напи, се свлече надолу по скалата. Влажният студ проникна под дрехите й, но възможността да протегне крака и да вдигне стъпала беше по-ценна от всичко друго. Известно време нямаше да движи измъчените си мускули.

— Нож — чу се гласът му.

Инид вдигна глава.

— Какво?

— Попита ме какво има в чантата. Нож. Корабни сухари. Сирене. Пушено месо. Завивки. Превръзки. Мехлем. Въже.

— Ти си ми дал по-тежката чанта! — Инид съзнаваше, че говори глупости, но не искаше да бъде разумна.

— И аз нося същото, но в по-голямо количество. Освен това вътре са шотландската наметка и чантата за кръста. Овъглени от експлозията, но не исках да ги оставя в Англия. — Маклийн свали пътническото палто, сгъна го грижливо и го натъпка в чантата. — Има и гребен за теб.

Ако очаква похвала, да си е потърсил жена, чиито крака не треперят от изтощение и студ. Инид беше толкова измъчена, че избра най-глупавата тема за караница.

— За какво са ни два ножа?

Маклийн отговори с безкрайно търпение:

— Един за нас, един за замяна. През Шотландия се върви трудно. Чака ни дълъг път. Провизиите все някога ще свършат.

— Тогава ще спрем и ще напазаруваме. Или носиш куп излишни неща, но не и пари?

— Разбира се, че имам пари, но не искам да се срещам с много хора. Когато се наложи, ще заменя единия нож срещу храна. Парите ще запазим за тежък случай.

Инид беше готова да крещи, но нямаше достатъчно въздух в дробовете си. Проследи го с поглед, докато той се изтегна на билото и огледа местността във всички посоки. Вятърът развяваше кестенявата му коса. Лицето му беше така добре познато… и толкова чуждо. Той присви очи и се загледа в посоката, от която бяха дошли. После се обърна в противоположната посока. Цветът на дрехите му се сливаше с местността — аха, това обясняваше монотонното черно и кафяво, но широките рамене и тесните хълбоци си личаха съвсем ясно. И тези мускулести крака… Инид горчиво стисна устни. Защо беше такава глупачка? Защо бе приписала тези мускули и жили на упражненията, които той правеше в легнало положение? Той е ходил. Ходил е истински. Нищо чудно, че мъжете настояваха тя да излиза и да не се връща час или два, за да си почива от изморителните си задължения.

Проклетите мъже.

Какво правеше тя тук? Миналата нощ — не, по-миналата — двамата се бяха любили дълго и страстно. Като истински влюбени. Тя се учудваше на силата и нежността му. Беше опознала тялото му като никога преди.

Защото никога преди не се е любила с него. Защото след осем самотни години и безброй неприлични предложения от всякакви мъже се беше превърнала в уличница. Никога нямаше да се върнат там, откъдето бяха започнали: тя — болнична сестра, а той — пациент. Тя — изоставена съпруга, а той — безсъвестен съпруг. Тя трябваше да бъде разумна и силна, за да устои на бурите, които се задаваха на хоризонта.

Проблемът беше, че тя все още се надяваше по някакъв начин да се измъкне от бурята.

Ако той никога не си възвърне паметта, ще живеем заедно във вечна вяра, че сме женени.

Не. Семейството му знаеше истината и щеше да му я каже.

Ако не беше семейството, щях да живея с лъжата.

Но защо, за бога? Тя не го обичаше!

Обаче имаше… чувства към него и знаеше, че когато научи истината, той ще побеснее от гняв срещу нея или — което беше още по-лошо — златнозелените очи ще се смразят и погледът му ще стане леден.

Не, тя не беше страхливка. Беше загрижена за ума му. Мозъкът му беше изстрадал достатъчно и тя се боеше от последствията. Безпощадната истина винаги беше ужасна.

О, да. Тя беше страхлива. При това с нисък морал. Защото все още го искаше. Ако му намекне това-онова, съвсем внимателно, може би ще предизвика събуждането на спомените му. Точно така. Няколко внимателно подбрани думички…

О, не. Бяха й заповядали да си мълчи. Никакви словесни сблъсъци. Никакви задявки.

Маклийн скочи на крака.

— Отсреща виждам клисура. Изглежда пуста. Ако негодниците не са се сетили да вземат кучета, няма да ни намерят. Ставай.

— Какво? Защо?

— Седиш на студената земя. Трябва ти одеяло, иначе ще настинеш.

Инид понечи да се възпротиви, да му каже, че не си струва да става, но видя израза на лицето му и се отказа. „Аз знам най-добре какво трябва и какво не.“ Колкото и да беше уморена, Инид се надигна и го остави да постеле одеялото. Когато се отпусна отново, тя въздъхна доволно и попита:

— Колко мили сме изминали?

— Поне дванайсет. В момента сме сравнително близо до железопътната линия.

— Какво?

— Вървяхме в кръг, даже се върнахме малко назад, за да измамим преследвачите. — Той се просна до нея и попита: — Ще бъдеш ли така добра да приготвиш закуска?

— Веднага. — Инид примъкна тежката чанта, отвори я и започна да изважда хляб, сирене и други неща. — Мъжът се прави на разузнавач, а жената работи.

Явно не можеше да се отдаде на сладко безделие. Щеше да избере друг ден. Не толкова опасен.

Той се обърна на една страна и опря глава на дланта си.

— Разузнаването не е лесна работа. Добрият разузнавач се нуждае от дълъг опит и много упражнения. Не забравяй, че те водя сигурно и спокойно през студа и мрака. — В гласа му имаше неприкрита подигравка.

Водиш ме в кръг и назад, искаше да отговори Инид, но сигурността на движенията му и способността да вижда в тъмнината й бяха направили дълбоко впечатление. Тя не допринесе с нищо за отдалечаването им от преследвачите. За нея всяка крачка беше приключение. Тя разчиташе изцяло на него, за да не се блъсне в някое дърво или да падне в някой поток.

Да, тя му се доверяваше. Постижението му беше повече от впечатляващо. И сега бе успял да й отговори както трябва. Равновесието между двамата беше нарушено. Сега тя беше на негов терен. На територията на ловци и дивеч. Сама никога не би оцеляла, но Маклийн съвсем естествено бе поел ролята на командващ и докато преди тя спасяваше живота му, сега нейният живот зависеше от него.

— Ако трябва, аз ще вървя първа — промърмори тя. — Но краката толкова ме болят, че нищо няма да се получи.

Той се засмя и не си даде труд да й обясни, че тя няма ни най-малка представа в каква посока трябва да вървят.

— Няма да ти простя, че в Блайт Хол успя да ме заблудиш. Ходил си без мен…

Той вдигна вежди, но не оспори думите й. Проклет да е!

— Предполагам, че все пак си изтощен.

— Права си — призна просто той.

— Като си спомня какъв страх брах, когато ти правеше първите си крачки! За наказание би трябвало да ти дам най-малкото парче хляб, но твърде дълго съм се грижила за теб, за да разруша плодовете на труда си. — Тя отчупи парче хляб, сложи го върху салфетка и му го подаде.

— Ти наистина се грижеше предано за мен и направи чудеса. Благодаря ти.

Той се усмихна похотливо и тя разбра, че не говори за медицинските й таланти.

Инид извади ножа и го измъкна от кожения калъф. Попила предпазливо блестящото острие и отговори на погледа му. Ако не беше толкова изчервена, щеше да представлява перфектно олицетворение на заплаха.

— По-добре дай ножа на мен, момиче, преди да ти е хрумнало да го използваш не по предназначение. — Той се надигна и посегна към сиренето.

Справя се отлично с ножа, призна неохотно Инид. Парчето, което сложи върху филията й, беше равномерно и гладко отрязано. И съвсем тънко — точно както го обичаше. И понеже бе склонна да се замисля върху всяка дреболия, тя се запита дали я е наблюдавал, докато се храни, и е запомнил предпочитанията й. Всеки добър съпруг би направил това за жена си.

О, господ да я пази от добри съпрузи! Тя отхапа внимателно от вкусния хляб и попита бързо:

— Кой всъщност ни преследва?

— Този спомен не иска да се появи, момиче. Мога да кажа само, че има няколко души, които много държат да ме видят мъртъв.

Тя прерови чантата и намери пакетче сухи плодове. Не само ябълки, а и екзотични плодове. Показа му го и рече зарадвано:

— Виж какво има тук! Не е ли прекрасно?

— Подозирам, че е от приятелката ти Селест. — Той се засмя на детската й радост. — Мъжете не се сещат да слагат такива хубави неща в раниците си.

— Милата Селест… — Инид захапа една кайсия и се наслади на вкуса й.

Маклийн улови ръката й, поднесе я към устата си и захапа другата половина.

Той я хранеше, тя го хранеше… толкова примитивно… толкова изкусително. И как само я гледаше… ей сега ще се наведе и ще я целуне. Една от онези дълбоки, разтърсващи целувки, които водеха до грях и болка. Тя се опита да издърпа ръката си, но той не й позволи. Притисна я към скалата и се наведе, за да улови устните й със своите.

Инид се боеше от целувката повече от всичко друго. Най-ужасното изкушение. Ала той не я принуждаваше да го следва. Проклетник! Само нежно и леко се плъзгаше по устните й и я караше да трепери от желание. Така й се искаше да зарови пръсти в косата му и да го задържи. Да го принуди да задълбочи целувката. Топлината му я затопли. Сърцето й заби буйно, лицето й пламна. Той миришеше така хубаво… на сигурност, на съпруг, на любов…

Инид го отблъсна и шумно пое въздух.

— Точно от такива проблеми се опасявах.

Маклийн вдигна вежди.

— Кое наричаш проблем?

— Представи си, че разбойниците са по петите ни и ни заварят…

— Със смъкнати панталони и вдигнати поли! — довърши през смях той.

— По-добре е да продължиш без мен.

— Ти май не искаш да обикаляш страната с мъж, преследван от негодници? — В гласа му нямаше и следа от безпокойство.

— Това не е всичко и ти много добре го знаеш. Аз те забавям. Ти се движиш бързо и безшумно. Аз не мога така. Ти не правиш впечатление, говориш като местните хора…

Той извади от пакетчето на Селест парче ябълка и го огледа с интерес.

— Аз съм оттук.

— Без мен ще стигнеш до дома си двойно по-бързо.

Той мълча дълго, после въздъхна.

— Значи такива неща си мислиш за мен.

— Какво искаш да кажеш?

Той вдигна глава и тя разбра, че съвсем не е толкова спокоен, колкото изглежда. Очите му святкаха, брадичката му се бе сковала. Сърдеше й се.

— Мислиш си, че съм от мъжете, които биха оставили жена си сама в студената шотландска пустош, без храна и без завивки, за да спасят собствената си кожа. Че бих могъл да се върна у дома си без теб и да не помисля нито за миг дали си жива. — Вдигна ръка, за да й попречи да говори. — Може би някога съм бил точно такъв. Не мога да си спомня.

— Не, не си бил — отговори едва чуто тя.

— Обаче знам, че сега не мога да направя такова нещо, затова просто го забрави.

— Но какво, ако аз… — Инид преглътна мъчително.

— Какво ти?

— Какво, ако ти кажа, че не съм твоя жена? — извика отчаяно тя.

Гневът му не избликна навън. Гласът му се снижи до заплашителен шепот.

— Тогава ще ти кажа, че преди две нощи изигра перфектно ролята на влюбена съпруга. — Той пое дълбоко въздух и заключи: — Чака ни дълъг път. Няма смисъл да се опитваш да ме лъжеш.

Инид го гледаше слисано. Тя бе събрала цялата си смелост, бе разкрила една огромна измама — а той не й вярваше!

— Ти си моята жена. Ако те заловят, ще те измъчват, за да ме принудят да се предам.

Инид изобщо не бе помислила за това. Онези — които и да бяха — също нямаше да повярват на уверенията й, че не е съпруга на Маклийн.

— Ти би ли се предал заради мен? — Едва преглътна сълзите си. Откъде се взеха тези думи?

— А ти как мислиш, момиче?

Той я погледна в очите и тя спря да диша. Стивън Маклийн се бе отказал от нея и никога вече не я потърси. Киернан Маклийн беше готов да се предаде на враговете си заради жената, която смяташе за своя съпруга, и не само това — той беше готов да се бори за нея и да умре, ако трябва.

Разликата между двамата беше толкова огромна, че тя не разбираше как е могла да се излъже. За нея би било чест, велика чест да е съпруга на Киернан Маклийн. При тази мисъл стомахът й се сгърчи от болка. Как да устои на изкушението да се представи за негова жена! Но ако той имаше чест, и тя имаше своята.

— Безкрайно съм трогната, че ме цениш толкова много, но въпреки това настоявам…

Ръката му разсече въздуха.

— Достатъчно. Приключихме с темата. Здрави ли са обувките ти?

Каква рязка промяна. Отново бе станал воин. Рицар, твърдо решен да я закриля и да я опази жива и здрава. Тя не виждаше как би могла да го убеди в истината.

Добре. По-късно ще говорят пак. При тези обстоятелства беше естествено да отстъпи.

— Да, здрави са.

— Имаш ли мехури? Влиза ли ти вода?

— Обувките ми са удобни и не пропускат вода. Маклийн…

— Ще продължим напред, докато намерим подходящо убежище. От утре ще вървим само сутрин и вечер. Щом се уверя, че сме заблудили преследвачите, ще вървим по цял ден. — Улови ръката й и я погледна сериозно в очите. — Вярвай ми, Инид. Заедно ще намерим пътя към къщи.