Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (20)

20.

— Значи не си побързала да дойдеш при мен — по-точно при Стивън, — защото си искала пари, а защото си ме… обичала истински?

Киернан беше прегърнал Инид и я водеше уверено през тъмни гори и влажни поляни към Касъл Маклийн.

Тя изсумтя и го смушка с лакът.

Той потрепери от болка, но продължи напред, опитвайки се да овладее разочарованието си. Да установи, че жената, която му е спасила живота, която обожаваше и беше обявил за своя, не е негова съпруга! Да, старите му спомени се бяха върнали, но имаше и нови. Помнеше как живееше с Инид, как тя се грижеше за него, как даваше остроумни отговори, караше му се и се шегуваше. Знаеше колко остър е езикът й, как прекрасно се смее и как се прозява малко преди да заспи.

Знаеше как изглежда тялото й.

Тя беше негова жена и той все още я искаше.

Сега вървеше до него и се нагаждаше без мъка към големите му крачки. И към гнева му.

— Тръгнах за Блайт Хол от чисто чувство за дълг. Стивън ми беше съпруг и бях длъжна да се грижа за него, нали така? Мистър Кинман остана шокиран, като му казах, че изобщо не обичам Стивън. Лейди Халифакс настоя да бъда до теб… до Стивън в последните му дни. Заяви ми, че съм длъжна да се държа като покорна, вярна, грижовна съпруга. Послушах я. Върнах те от прага на смъртта и те моля да не забравяш това, неблагодарен негодник!

— За пари!

— Можех да те оставя да умреш и пак щях да си взема парите. Да не говорим, че щях да си спестя мъките и тази „разходка“ през цяла Шотландия.

Проклета да е тази жена! Нима не разбираше, че го е улучила право в сърцето? Да го сбърка със Стивън! С неговия безполезен, скандален братовчед Стивън. Как така не е могла да направи разлика между двамата?

— Чувствам се почетен, че не си ме убила заради наследството.

— Какво наследство? Стивън нямаше дори чайник, камо ли пък прозорец, през който може да го изхвърли! Когато ме напусна, ми остави само дългове. Имах ли основания да мисля, че този път ще е различно? Бях абсолютно сигурна, че не мога да очаквам наследство. Не помниш ли, велики господарю на клана Маклийн, че още през първия месец от брака ми изпрати писмо, за да ме поздравиш с щастливото събитие и да ми заявиш, че няма да получа и стотинка от парите ви?

Разбира се, че помнеше това писмо. Бе побеснял от гняв, като разбра, че Стивън се е оженил за някаква беднячка. Леля Катриона плачеше горчиво за своето бедно, лекомислено синче, а той знаеше, че Стивън е податлив на ласкателства и си изгради образа на малка интригантка и изкусителка.

— Стивън не те е изоставил. Ти си го напуснала, защото не е можел да ти предложи приятния живот, какъвто може да се очаква от син на лорд.

— Обзалагам се, че тази история ти е разказана от Стивън.

— Права си — кимна той и понеже беше честен, добави: — Предполагам, че ме е излъгал, за да запази лицето си.

— Вероятно. — В гласа й звънна сарказъм. — Веднъж вече имах един Маклийн, не искам втори. Затова, моля те, не си въобразявай, че след нашите интимности съм хвърлила око на твоето богатство.

Не беше нужно да заявява незаинтересоваността си чак толкова драстично. За щастие Инид се успокои бързо и попита:

— Значи съм предположила правилно — Стивън е човекът, загинал при експлозията?

— Да. — Бедничкият! — Отървахме се от него.

Тя въздъхна кратко.

— Никога не съм искала Стивън да загине. Исках само…

— Да се отървеш от него?

— Да — призна тя. — Исках да живея без вечното очакване, че един ден той ще се появи и отново ще разруши живота ми. Исках да не се срамувам повече.

— Значи признаваш, че си имала основания?

— Да. Омъжих се за жалък тип.

Мили Боже, тази жена засягаше гордостта му, сърцето и разума му!

— Стивън беше Маклийн!

— Стивън беше безделник.

— Не знаех, че си толкова студенокръвна.

— Сега знаеш. Ако си повярвал само на една от историите, които Стивън ти е разказал за мен, значи си глупак.

Всичко, което тя казваше, беше истина, но сега не ставаше въпрос за истината. Да, той искаше да си остане Киернан Маклийн, господар на могъщ шотландски клан, но искаше и да продължи да се люби с Инид. Искаше да я отведе в замъка на дедите си, да я представи на майка си и сестра си, да я гледа как се усмихва — а после да я отведе в стаята си и да я люби, както заслужаваше да бъде любена. А тя му отговаряше ожесточено и без капчица разкаяние!

— Побързай, не искам да закъснеем. Иначе ще е трудно да ги събудим.

А най-лошото беше, че от известно време го мъчеше недобро предчувствие. Пръстите му изстинаха, по гърба му все по-често пробягваха тръпки. Някой все още искаше да го види мъртъв. Прегърна отново Инид и забърза през тъмната гора. Бързите крачки очевидно възбуждаха съпротивата й, защото тя продължи разговора:

— И кога Стивън ти наговори всички лъжи за мен? Сигурно е дошъл да ти иска пари? Или на Крим, където си отишъл да го спасиш от собствената му глупост?

Маклийн я изгледа подозрително.

— Откъде знаеш какво е правил на Крим?

— Три месеца бях омъжена за Стивън. Познавам този мъж. Ако е отишъл на Крим, то е било, за да спечели пари, да върши глупости и да се забърка в нещо, което изобщо не му подобава. И скъпият му братовчед е побързал да отиде на полуострова, за да го предпази за пореден път от собствената му глупост. А после двамата сте хвръкнали във въздуха. Това е историята, нали?

Маклийн усещаше как сърцето бие лудо в гърдите му. Тази малка жена говореше преспокойно за нещо, за което човек трябваше само да шепне.

— Знаеш твърде много за болногледачка.

— Както вече каза Хари, аз не съм глупачка. — Инид дишаше тежко и притискаше ръка към страната си, сякаш имаше бодежи. — Само не знам за кого е шпионирал Стивън: за британците или за руснаците?

— Ти ми кажи. Нали го познаваш.

— Единственото, което мога да кажа, е, че с коварството и тайните си игри не е дискредитирал моето семейство.

Дръзка малка женичка!

— Нима твърдиш, че с интригите си братовчед ми е опетнил честта на клана?

— Аз във всеки случай не съм кръвна роднина с него.

Нищо чудно, че я желаеше толкова силно. Нея изобщо не я беше грижа кой е той и какво място заема в обществото. Не му позволяваше да я тъпче. Отговаряше му, както заслужава. Ей сега ще я целуне и всичко ще бъде добре. Вместо това… той вдигна глава и забави крачка.

— Штт!

— Защо? Май не искаш да чуеш истината? Ако ти кажа някои неща за Стивън, ще ти настръхнат косите!

Той се обърна към нея и затисна устата й. После прошепна в ухото й:

— Мълчи!

Тя разбра веднага и дори не се опита да се отбранява. Отмахна ръката му и остана неподвижна, докато той се опитваше да идентифицира странния шум, който идеше иззад дърветата. Някой ги преследваше.

Известно време не се чу нищо. Той сложи отново ръка на рамото й и продължи напред с удвоена предпазливост. Оставаше им не повече от една миля. Нямаше да позволи да им се случи нещо лошо. Отново вдигна глава и нададе протяжен, тих вик на сова.

Скоро получи отговор. Недалеч от тях, малко вляво, където беше гатерът.

Маклийн промени посоката, за да стигне по-скоро до звука, и отново нададе вик на сова. И пак получи отговор, и то много специален. Някъде наблизо се намираше младият Грейми Макуори. Често си беше имал разправии с клана Макуори, но те бяха вторият клан на острова и той се радваше, че ще го посрещне един Макуори.

Инид — умно момиче — вървеше плътно до него и не издаваше нито звук.

Е, вдигаше повече шум от него, но какво можеше да се очаква от англичанка с уморени крака и стотина фусти под полата?

Совата се чу отблизо и много скоро иззад едно дърво излезе Грейми Макуори.

— Не мога да повярвам, че стигна чак дотук, стари момко! — извика той и го удари зарадвано по рамото.

Широкият шотландски акцент на Грейми беше най-сладкият звук, който Маклийн беше чувал от месеци насам.

— Ти какво търсиш на наша земя? Не помниш ли колко пъти съм те гонил оттук и съм те пращал при мама? — Пусна Инид и прегърна своя млад приятел. — Как си, Грейми?

— Доста добре за човек, принуден да прекарва повечето нощи навън, за да чака завръщането на великия господар Маклийн. Е, докуцука ли най-после до вкъщи? Къде беше толкова време? Сигурно си седял някъде на топло и си се оплаквал колко ти е зле?

— Прав сте — намеси се спокойно Инид. — През цялото време не спря да се оплаква. Първо му беше горещо, после му стана студено, след това го заболяха краката, накрая мърмореше, че умира от глад.

Грейми зяпна смаяно.

— Жено! — Маклийн си послужи с тона, запазен само за съдилището в салона на замъка. — Не поставяй търпението ми на изпитание.

— Радвам се, че успявам. Имах предостатъчно време да се упражнявам. — Инид се облегна на ствола на близката ела.

— Кога най-после ще стигнем в замъка?

Грейми отдаде чест.

— Тъй вярно, мис. Беше ни казано, че Маклийн ще пристигне с дама, но никой не ни каза колко сте красива.

Вероятно иска да каже, че не е очаквал някаква си женичка да дърпа лъва Маклийн за опашката, помисли си доволно Инид. С нахалството си бе доказала, че не търпи да я пренебрегват, и вече не беше нула, а важна личност.

А фактът, че се бе облегнала на дървото, показваше, че умира от глад.

Маклийн отново сложи ръка на рамото й и закрачи към замъка.

— Момичето не е яло нищо от закуска, а и тя беше доста мизерна.

— Освен това не обича да говорят за нея, сякаш е куфар, който трябва да влачат — допълни язвително Инид.

— Когато е гладна, става доста раздразнителна — отбеляза добродушно Маклийн.

— Жената, преминала през цяла Шотландия пеша, има пълното право да бъде раздразнителна. — Малкият глупак Грейми говореше едва ли не със страхопочитание. — Искате ли да ви нося, мис?

— Не, не иска — отсече Маклийн.

— О! — Грейми изостана на крачка назад и избухна в тих смях. — Ето откъде вее вятърът.

— Не! — отговори спокойно Инид и Грейми отново се изкиска.

Маклийн много искаше да го цапне по устата, но първо трябваше да му зададе два-три важни въпроса.

— Има ли и други на пост в гората, освен теб?

— Ама разбира се. На изток дебне Джими Макджиливри, на север обикаля Раб Харди заедно с онзи англичанин Хари. Ужасен тип. Не бих посмял да го срещна на тъмно. Не знаехме откъде ще дойдеш, но англичаните бяха сигурни, че ще се появиш, и се притесняваха, че някой може да те нападне по пътя. — Грейми се засмя, за да даде израз на презрението си.

— Докато вървяхме през ливадата, помислих, че чувам щракане на пушка — съобщи Маклийн. Инид се спъна и той я задържа да не падне. Продължиха напред.

— В гората няма хора с пушки, Маклийн — отговори смутено Грейми. — Не и в безоблачна нощ като тази. Не и посред нощ.

— Още колко ни остава? — попита тихо Инид.

— Вече виждаш светлините. Ей там. — Маклийн спря в края на гората и посочи към възвишението, където пред разкъсващите се облаци се очертаваха могъщи стени. — Това е Касъл Маклийн.

— Прекрасен е — прошепна възхитено Инид.

Маклийн се ухили. Да, замъкът на дедите му изглеждаше романтичен, но той знаеше по-добре.

— Почакай да го видиш на дневна светлина и тогава ще прецениш. Замъкът е преживял тежки времена.

— Все пак успяхте да опазите най-доброто — защити го Грейми.

Всички неволно ускориха крачка. Топлината и храната бяха вече близо.

Маклийн отново нададе вик на сова и изчака под едно дърво, докато отворят голямата двойна врата.

На вратата застана майка му — лейди Бес Хамилтън, огряна от светлините на голямата входна зала. Той я позна по пищната фигура, тюрбана на главата и горящата пура в протегнатата ръка.

— Киернан? — извика тя. — Дойде си най-после!

Да, той имаше проблеми с майка си, но в този момент дрезгавият й глас му прозвуча като песен на чучулига.

— Сега ще тичаме — каза тихо той на Инид. — Смяташ ли, че ще се справиш?

— Щом трябва — отговори безгрижно тя и хукна като сърничка по склона.

Маклийн и Грейми изругаха полугласно и забързаха след нея. Много скоро, естествено, я задминаха и продължиха нагоре в зигзаг, за да объркат възможен стрелец.

— Давай, момиче! — окуражи я майка му. — Покажи, че можеш да задминеш двама едри, тромави мъже!

На вратата се появиха трима души с факли, между тях Кинман, и забързаха към пристигащите. Точно когато Маклийн повярва, че само идиот би стрелял по такава група, отекна изстрел. Грейми се свлече на земята.

Лейди Бес нададе гневен вик и хукна по пътеката. Мъжете с факлите стигнаха малко преди нея. Още няколко мъже изскочиха навън.

Инид веднага спря, за да помогне на Грейми. Маклийн я сграбчи за ръката и я повлече към замъка. Тя се отбраняваше яростно.

— Маклийн, той има нужда от моята помощ!

— Ще ти го доведа, обещавам ти. Но не искам онзи с пушката да простреля и теб.

— Докато зареди отново, ще мине много време.

Маклийн не си направи труда да й обясни, че в мрака може би дебнат няколко убийци с няколко пушки. Тя беше умно момиче и сама щеше да се сети.

— Дай я на мен. — Лейди Бес, висока почти колкото сина си, пое Инид от ръцете му. — А ти върви да помогнеш на Грейми.

— Не — Кинман хвана Киернан за раменете и го завъртя към замъка. — Не можем да рискуваме. Той трябва да оцелее.

Инид се изтръгна от ръцете на лейди Бес.

— Няма да вляза, ако не дойдеш с мен.

Маклийн я изгледа мрачно.

— Ще правиш каквото ти казвам.

— Не. Няма да позволя да те застрелят на сто метра от дома ти.

— Ето откъде духал вятърът — обади се весело лейди Бес.

— Не! — изсъска Инид.

— Изправи се! — изреваха в един глас мъжете, събрали се около Грейми.

Маклийн видя ранения, придържан от двама мъже, да се препъва към замъка и ухилено да бърше кръвта от челото си. Явно раната не беше тежка.

— Добре тогава, да вървим! — Той хвана Инид подръка и без да го е грижа за изтощението й, я подгони нагоре по хълма. След като го бе направила на глупак пред майка му и приятеля му, и то в първия час от завръщането му, трябваше някак да й отмъсти.

Чу как майка му се смееше и кашляше, докато вървеше преспокойно по пътеката. Неговата майка не се боеше от някакъв си жалък куршум.

Кинман вървеше непосредствено зад него.

На вратата застана старата икономка Доналдина и им махна радостно.

По причини, които сам не разбра, Маклийн вдигна Инид на ръце и я пренесе през прага.