Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (13)

13.

Маклийн позна Инид по стъпките и едва я изчака да влезе.

— Къде беше, по дяволите? — изфуча разярено.

Инид отстъпи настрана да пропусне Сали, която излизаше.

— В ада, естествено.

Свещите не я осветяваха достатъчно добре, но гласът й прозвуча напълно спокойно, което го вбеси още повече. Не стига, че двамата се бяха карали, ами след завръщането си тя му говореше хладно и безразлично. Заби юмруци в камарата възглавници, които му помагаха да седи изправен, и заяви обвинително:

— Остави ме да чакам.

— Какво да чакаш? Ако имаш нужда от нещо, винаги ще се отзове някой.

— Сигурно ми отмъщаваш, задето се опитах да те целуна.

Тя го изгледа мрачно, затръшна вратата на мансардата и заяви кратко:

— Не.

Гневът му се засили.

— Държиш се детински. Ти си ми жена и мога да те целувам, когато си искам.

Инид спусна резето и отговори, подчертавайки всяка дума:

— Зависи дали ще успееш да ме хванеш.

Маклийн се опря на лакти и изсъска:

— Държиш се дяволски безсрамно за жена, която преди не повече от шест часа ме целуваше страстно.

— Не съм те целувала страстно. Просто проявих учтивост.

Той се засмя самодоволно.

— Тогава ела тук и ми покажи колко учтива можеш да бъдеш.

— Ще има да чакаш.

Инид изми ръцете си в легена, потърси кърпа и като не я намери, изтри ръцете си в полата. Маклийн зяпна слисано. Инид да изтрие ръце в полата си! Жената, която постоянно го укоряваше, че има лоши маниери, което не му позволяваше да пие вода направо от каната, бе изтрила ръце в полата си! Тук ставаше нещо странно.

— Несправедлива си. Това беше просто една целувка — заговори примирително той.

Тя щракна с пръсти и се обърна с гръб към него.

— Това не беше нищо.

Тя го отблъскваше. Просто така. Ей сега ще стане, ще я хване за раменете и ще я раздруса.

В същия миг забеляза как тялото й се разтърси от силна тръпка. Ръцете й затрепериха и тя побърза да ги скрие в джобовете.

— Като не е нищо, защо се държиш така, сякаш съм поискал да упражня брачните си права?

— Още не си достатъчно здрав, за да поискаш такова нещо.

Той беше готов да вдигне завивката, за да й покаже, че се лъже, но вместо това втренчи поглед в лицето й. Или сенките го заблуждаваха, или тя беше плакала. Очите й бяха зачервени. Носът й беше червен и подут.

Жена му беше плакала. По дяволите! Огледа я по-внимателно и забеляза и други подробности. Инид стъпваше несигурно — това му бе направило впечатление още при влизането й. Ненапразно бе живял толкова седмици в една стая с нея. Знаеше, че месечното й течение е свършило преди десет дни. Какво тогава не беше наред?

Обърната с гръб към него, тя заяви:

— Нямам желание да се карам с теб.

— Това е напълно ново за мен — предизвика я той, но тя не се поддаде.

— Отивам да си легна.

Маклийн погледна към прозореца. Слънцето още не беше залязло.

— Навън е светло!

— Искам да си легна.

Дали се държеше така, защото я бе целунал? Проследи мълчаливо как тя извади фуркетите от косата си, махна мрежичката и я хвърли на масата.

Гъстата тъмна коса напада по раменете й. Тя я отметна назад, разреса я с пръсти, после обхвана главата си с две ръце и затвори очи. Очевидно водеше безмълвен разговор със себе си. Когато отново отвори очи, видя, че той я гледа, и заговори с тон на жена, чието търпение е на привършване:

— Не исках да дойда в Блайт Хол, за да се грижа за теб. Работех при лейди Халифакс. Носех отговорност за нея, а я изоставих, за да дойда тук и да се грижа за съпруга си. Да лекувам безотговорния авантюрист, който преди девет години ме изостави на произвола на съдбата. Каква ирония наистина! Но сега вече край… — Тя започна да разкопчава роклята си. — Вече не ме интересува.

Свали яката и маншетите си и ги хвърли на нощното си шкафче. Тя, която никога не беше откопчила дори едно копче пред него, се съблече, без да мисли за последствията. Събу обувките си и ги изрита ядно, после се отпусна на леглото.

— Нима няма да прибереш обувките си? — попита смаяно той.

— Защо? Утре ще си ги намеря. — Инид погледна равнодушно купчинката дрехи. — Ти никога не би ги прибрал вместо мен.

Това ли беше жената, която по цял ден разтребваше? Която сгъваше грижливо всяко парцалче и го прибираше на мястото му, а след пет минути го разгъваше, за да избърше нещо? Всяко нещо си има място, повтаряше му постоянно и не спираше да подрежда.

— Ти никога не си прибираше нещата, дори когато можеше да ходиш.

На всичкото отгоре беше жестока. Жената, която се грижеше всеотдайно за него, беше жестока. Беше готов да я попита какво се е случило, когато тя вдигна полата си до коленете.

Устата му пресъхна.

— Знаеш ли какъв беше ти някога? Пътуващ играч. Измамник на зарове и карти. — Всяка дума бе произнесена с режещо презрение. — Изглеждаше добре, умееше да очароваш, правеше се на стар и опитен. Рецитираше стихове с шотландски акцент, описваше ми голямото приключение и аз, глупачката, се хванах на въдицата.

Той искаше да се възмути, да се разгневи, да й изкрещи… Вместо това бе приковал поглед в простото й бяло бельо, в стройните глезени, обути в тънки чорапи, в ластиците малко над коленете.

— Работех като гувернантка и избягах с теб, за да се оженим.

Инид откопча ластиците, събу чорапите и ги захвърли на пода. После се изправи и свали полата си. От гърлото му се изтръгна дълбока въздишка. Сърцето му биеше с тежки, бързи удари. Пое шумно въздух и отговори:

— Това е било преди много време. Не вярвам, че продължаваш да ми се сърдиш заради…

Тя го удостои с унищожителен поглед, който го накара да замълчи. Невероятните сини очи преливаха от подигравка. Без да бърза, тя извади от скрина една от простите си бели нощници, притисна я до гърдите си и продължи:

— Мястото при лейди Халифакс беше второто, от което трябваше да се откажа заради теб — но само защото лейди Халифакс настояваше да замина. След като изоставих първото си място, аз си получих заслуженото и си научих урока. Ти ме напусна. Да. Ще го кажа още веднъж: Ти ме напусна.

Тя го предизвикваше. Тази малка жена със стройни крака и разпуснати тъмни коси се осмеляваше да дразни мечка!

— Защо?

— Защо какво? — попита неразбиращо Инид.

Той много искаше да я попита защо го предизвиква, но знаеше, че няма да получи отговор.

— Защо те напуснах?

Имитирайки неуспешно шотландския му акцент, тя отговори:

— Защото си ми в тежест, скъпа.

Интересно!

— Наистина ли си ми била в тежест?

— Сигурно. Аз исках да се заселим някъде. Да имам своя малък дом с градинка и ограда. Да родя деца. Да живея нормално.

И той искаше да живее нормално с нея — и да й направи много дечица!

— Ти обаче държеше да си останеш незрелия, нагъл безделник.

Трябваше веднага да разбере на какво се дължи този ирационален изблик на чувства! Двамата бяха сами, в помещението горяха свещи, през отворените прозорци влизаше свеж летен бриз. Добра нощ за признания.

— Както ти казах, живеехме в Литъл Бийдуел. Ти заложи коня си и загуби. Хрумна ти да го откраднеш и една нощ избяга… а аз останах в селото с цяла камара дългове.

Той погледна към каната с вода до леглото.

— Бих ли могъл да помоля за нещо за пиене?

Тя направи крачка към него.

— Това беше мръсен номер, Стивън Маклийн, и аз никога няма да ти простя. Имаш ли представа колко близо бях до затвора за длъжници? — Наля вода в чашата и му я подаде. — Години наред живях в позор! Всички знаеха, че съпругът ми ме е изоставил. Че съм в голяма нужда, че никой не се интересува от мен. Ти не се осведоми нито веднъж жива ли съм, как живея. И когато най-после се озовах на място, където господарката се нуждаеше от мен, наистина се нуждаеше… трябваше да напусна това място, за да се грижа не за друг, а за теб! Просто не мога да повярвам… — гласът й затрепери, — че позволих на лейди Халифакс да ме убеди да дойда при теб, след като тя беше толкова болна…

Ето какво било! Той стисна ръката на Инид и я привлече към себе си.

— … толкова болна, толкова близо до смъртта…

Инид се отбраняваше отчаяно, но Маклийн продължи да я тегли, докато не седна до него на леглото. Остави чашата на масата и я притисна до себе си.

Макар и съвсем близо до него, тя не го виждаше. Гласът й едва се чуваше:

— Никога, никога вече няма да я видя.

Той беше глупак. Защо бе разтълкувал сигналите така погрешно? Инид не се бореше със страстите си, а с мъката и чувството за вина. Нейната лейди Халифакс бе починала и неговата горда, упорита жена рухваше пред очите му.

— Ела тук, мила моя. — Той я прегърна и сложи главата й на рамото си. — Спокойно, не плачи. — Целуна я по челото, приглади косата й назад. — Всичко е наред, мила. Тя те е изпратила при мен, защото е считала, че това е правилно. Ти направи най-доброто, на което си способна. И двете доказахте, че сте смели жени.

— Но нея вече я няма — прошепна Инид и гласът й се пречупи. Раменете й се разтресоха и сълзите, срещу които се бореше през цялото време, избликнаха като порой. Тя притисна уста към голото му рамо, за да задуши хълцанията си.

Маклийн я повдигна и я намести по-удобно. Сега цялото й тяло беше върху неговото.

— Господ ще се погрижи за нея. Позволи ми аз да се погрижа за теб.

Тя продължаваше да стиска старата си нощница, сякаш мекият памук беше единствената й утеха в този лош свят. Той я издърпа внимателно, избърса очите и бузите й, притисна едно крайче към носа й и заповяда:

— Издухай си носа.

С хълцане, която я прекъсваше почти на всяка дума, Инид отговори ужасено:

— Със сигурност… няма… да си издухам носа… със собствената си… нощница…

Ако положението не беше толкова сериозно, той щеше да се засмее. Вместо това рече тихо:

— Инид се появи отново.

Тя седна, извади от чекмеджето чиста кърпа и издуха носа си.

Все още не можеше да разбере. Откога си блъскаше главата, но не можеше да разбере. Маклийн я прегърна отново и притисна бузата й към гърдите си.

— Колкото и да се дърпаш, аз ще съм винаги тук, за да те държа здраво.

Отново я разтърсиха хълцания.

— Тя е мъртва. Студена… и сама в гроба. Да умреш… виждала съм как умират…

Сигурно, каза си Маклийн. Грижила се е за много болни. Досега не вярваше, че е толкова чувствителна.

Ноктите и се забиха в кожата му. Хълцането й причиняваше болка.

— Да умреш… умиращият е самотен.

Сърцето му копнееше за нея. Прегърна я по-здраво и се опита да я утеши. Ръцете му се плъзнаха по гърба и.

— Исках… исках да държа ръката й, когато си отиде…

Той продължи да я милва, шепнеше неразбираеми думички в ухото й — и се учудваше на дълбочината на съчувствието си.

Да, тя беше права. Той беше егоист и негодник. И сега, докато я държеше в обятията си и я утешаваше, желаеше пълното й, безусловно отдаване. По дяволите! Тя трябваше да го обича с цялата си пламенност и страст. Той ще се погрижи това да се случи. За момента обаче скри намеренията си зад утешителни думички и бавни, търпеливи милувки.

— Вече… не мога… да й… помогна. Сега… нищо… не мога… да направя… за нея… — Инид повиши глас и го удари в средата на гърдите.

Маклийн изохка болезнено. Дамата се гневеше на съдбата, обвиняваше го за станалото и имаше силна десница.

— Трябва да се върна бързо. Трябва да съм до нея. — Главата й се мяташе върху гърдите му. — Трябва да го направя. Трябва!

— Аз ще се погрижа. — Косата й се плъзгаше по брадичката му и ароматът на гардении и летен вятър го замайваше. — Аз ще се погрижа за всичко.

Най-сетне хълцането престана. Инид изтри очи и ръката й се плъзна към мястото, където го бе ударила. Пръстите й се заровиха в копринените косъмчета на гърдите му.

Тази жена е полудяла, каза си ужасено Маклийн. Не съзнава какво прави. Какво му причинява с тези нежни докосвания.

За първи път тялото й се поддаваше. Неговото тяло искаше да я утеши по свой начин. Само че той се бе научил да пренебрегва тялото си. Най-важната му част открай време беше лош съветник. И сега успя да се съсредоточи върху нещо друго.

— Покажи ми писмото.

Инид седна, извади смачкания плик от джоба си и го разтвори. Погледна го с болка и му го подаде.

— Писал го е адвокатът на лейди Халифакс. Защо не ти дадох да прочетеш някое от писмата й… Остроумни и… — гласът й отново се разтрепери — … заядливи. — Главата й отново се отпусна на рамото му.

Там й беше мястото. Той едва се удържа да не размаха триумфално ръце. Вместо това намокри кърпата в легена и я сложи върху горещите й бузи.

— Добре ли е така?

Тя кимна, взе кърпата и я притисна върху подутите си очи. Той прочете писмото, сгъна го грижливо и й го върна.

— Явно много те е обичала. Оставила ти е нещо.

Инид се покашля и прибра писмото в джоба си.

— Сигурна съм, че е оставила по нещо на целия персонал.

Тя май не разбираше.

— Ти не си била слугиня, а нейна довереница.

— Тя е оставила по нещо на всички, работили при нея — повтори упорито Инид.

— След онова, което направи за мен, аз ще ти завещая целия свят. Познавам те, Инид Маклийн, и съм уверен, че си дала всичко от себе си за лейди Халифакс. — Той намокри отново кърпата и я сложи върху челото и. — Подаръкът й за теб не е просто жест, а жест от любов.

— Надявам се. Дано да ми е завещала сребърната си четка за коса. Аз… — Инид изхълца тихо. — Всяка вечер, преди да си легне, четках косата й. Тя твърдеше, че след това спи добре.

Пръстите й се плъзгаха по мускулестите му гърди, но той беше сигурен, че това е несъзнателно.

— Значи сребърната четка вече ти принадлежи.

По дяволите! Пръстите й описваха кръгове около зърната на гърдите му.

Съзнателно или не, това трябваше да престане. Той улови ръката й и я отмести настрана.

— Болно ми е да те гледам как плачеш. Иска ми се да можех да върна времето назад. — Пое дълбоко въздух и заключи: — Но аз съм мъж. Твоят мъж. Горя от желание да те утеша по традиционния начин. Ясно ли ти е какво имам предвид? — И повдигна с пръсти брадичката й, за да види реакцията й.

Следите от болката бяха смекчени от хладната кърпа. Ярката вътрешна светлина, която го бе върнала от прага на смъртта, струеше от прекрасните сини очи и от кадифения тен на лицето.

— Разбирам — пошепна тя.

Светлината й го привличаше. Искаше да стопли ръцете си в нея, да я поеме в себе си, но съзнаваше, че трябва да се сдържа, колкото и трудно да му беше.

— Ако продължаваш да ме докосваш по такъв начин, няма да се удържа и ще те утеша, както съпруг утешава съпругата си… а после ще ме обвиняваш, че съм се възползвал от болката ти.

Тя го изгледа пронизващо и челото й се набръчка гневно.

Браво на нея. Очевидно прозираше добрите му намерения. Може би един ден ще му признае заслугите. Небето обаче знаеше, че това няма да го задоволи.

— Омръзна ми да съм винаги нещастна и гневна… и всеки път да стискам устни, когато ти… когато ти ме нападаш.

— Наистина ли стискаш устни?

— Омръзна ми винаги да правя само онова, което е редно. Аз съм самотна… и страдам в студеното си легло.

Цялото му тяло се напрегна.

— Не искам повече да копнея за… за…

Продължавай! — крещеше всичко в него. — Не спирай сега!

— За какво копнееш?

Тя го отблъсна, скочи от леглото, обърна се с гръб към него и обхвана раменете си с треперещи пръсти.

Проклятие! Ако искаше да го накаже за капризите му, правеше го дяволски добре. Беше готов да се разкрещи, но увисналите й рамене и сведената глава го спряха. През изминалите седмици тя беше образец на сила. Крехката, ранима Инид беше съвсем нова за него. Тя трогваше и тялото, и сърцето му.

— Не бягай. Няма да се нахвърля върху теб, уверявам те.

— Аз… знам. Не е това. — Тя се обърна към него и го погледна изпитателно. — Просто си помислих… колко много те обичах някога.

Наистина ли е бил толкова ужасен?

Възможно ли беше тя да го обикне отново?

— Не гледай на нещата по този начин. — Потупа подканващо възглавницата и пошепна: — Ела отново в прегръдката ми.

Инид пристъпи към леглото, улови ръката му и преплете пръсти с неговите.

Той потърка палец в дланта й и усети мазолите. Малката му жена наистина бе работила упорито.

— Аз ти дадох всичко от себе си, защото ми беше съпруг. Имах само задължения, никога привилегии. Не получих нито материална подкрепа, нито любов… накрая ме лиши дори от присъствието си. — Тя вирна брадичка. — Тази нощ обаче ще правим, каквото кажа аз.

Сърцето му заби ускорено. Привлече я към себе си и тя седна на леглото до него.

— Всичко, което искам, си ти.