Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (6)

6.

Инид шумно пое въздух, скочи на крака и извърна настрана пламтящото си лице.

Мистър Трокмортън, мистър Кинман, мисис Браун, Сали — една от помощничките в кухнята, която често й носеше храната, портиерът с коравото лице — как, по дяволите, му беше името? Май Хари — и един непознат, когото не беше виждала досега. Стояха в дълга редица и ги зяпаха така, сякаш никога не бяха виждали мъж и жена да се целуват.

Мистър Кинман направо бе зяпнал от смайване.

Кога бяха влезли в стаята? Защо не ги бе чула да се качват по стълбата?

Как ще ги чуе, като не беше на себе си?

Това беше най-сладката, най-екзотичната, най-еротичната целувка в живота й.

Ръцете й все още трепереха, дъхът й свиреше, а горещината по лицето й не беше само от смущение. Маклийн я бе възпламенил и ако бяха сами, а той — в добро здраве, сигурно щяха да… Всъщност тя нямаше представа колко здрав трябва да бъде един мъж, за да изпълни брачните си задължения. Лейди Халифакс твърдеше, че мъжете са готови да вършат грях по всяко време на деня и нощта, и то независимо от възрастта, интелекта и мъжката си сила.

Инид направи реверанс и обясни, заеквайки:

— Мистър Трокмортън… простете ми! Съжалявам, но не ви чух да влизате.

— И аз така смятам — промърмори мисис Браун.

— О, не, моля ви, мисис Маклийн, ние трябва да се извиним. — Мистър Трокмортън се поклони, намигна й едва забележимо и добави: — Трябваше да се сетим, че може да попречим на една отдавна жадувана среща.

Изобщо не сте ми попречили. Истината е, че нямах никакво желание да видя отново Маклийн. Инид много искаше да каже тези думи, но не можа да отвори уста.

Съзнаваше, че няма начин да се измъкне с достойнство от неловката ситуация, а когато откъм леглото се чу тих смях, бе готова да се обърне и да цапне Маклийн по наглото лице. Той явно беше забравил, че в сиропиталището тя е научила да се боксира като професионалист… Разбира се, че е забравил, каза си тя, след като не помни нищо от миналото си, но аз ще му помогна да си спомни.

— Маклийн! — Трокмортън пристъпи към леглото, хвана предпазливо измършавялата ръка на приятеля си и я стисна. — Бяхме много загрижени за вас.

— Мога да си представя. — Маклийн не изглеждаше особено впечатлен, че мъж от ранга на мистър Трокмортън е изоставил всичко друго, за да дойде да го види. Вместо да го поздрави, го огледа хладно и преценяващо.

Мъжът й имаше здрави нерви… но Инид го знаеше отдавна.

След Трокмортън до леглото се изправи мистър Кинман, едър, непропорционален, и се ухили с искрена радост.

— Крайно време беше да се събудите — промълви той.

Маклийн явно не си го спомняше, но радостта на великана беше толкова заразителна, че веднага отговори на усмивката му.

— Сигурно защото съм мързеливо старо куче.

Кинман внимателно го тупна по рамото.

— Такъв сте — потвърди той със задавен от чувства глас.

Стомахът на Инид се сви от болка. Значи Маклийн означаваше много за всички тези хора. През последните седмици цялата й душа и умът й бяха съсредоточени върху Маклийн. Докато беше болен и в безсъзнание, той принадлежеше само на нея. Сега обаче беше буден, говореше с други хора, слушаше ги… Тя бе принизена до болногледачка.

Е, поне не ги целува, каза си с мрачен хумор тя и веднага се изчерви от собствената си глупост.

— Как се чувствате? — попита Трокмортън.

— Като пребит и примрял от глад. — Маклийн махна към прислужницата. — Носите ли ми ядене?

— Да, сър. — Мисис Браун, следвана от Сали, се спусна към леглото. — Ей сега ще ви сложа още една възглавница и ще пиете бульон.

— Бульон! — провикна се театрално Маклийн. — Не искам проклетия ви бульон. Искам истинска храна.

Явно беше дошъл на себе си в агресивно настроение.

— Що се отнася до грижите за вас, последната дума има мисис Маклийн. — Мисис Браун се обърна доброжелателно към Инид: — Какво ще кажете, мисис Маклийн, да му дадем ли ядене?

— Да, моля? — Инид разтърси глава и се върна към ежедневните си задължения. — Сега ще пие бульон и ако не го върне, ще започнем с лека храна.

— Обещахте ми праскови — напомни й той като капризно дете.

— Утре — обеща тя, без да го погледне.

Не беше в състояние да го гледа. Надут, самодоволен пуяк… кога се е научил да целува така? Кой го е научил? Защо тя изпитваше ревност към някаква непозната жена, след като в продължение на осем години си беше мечтала да се отърве завинаги от Маклийн?

Завтече се да помогне на мисис Браун да го настани удобно, но бе изместена от Трокмортън и Кинман, които се проявиха като умели болногледачи. Когато мисис Браун взе чашата с бульон от таблата, Инид реши, че тук вече нямат нужда от нея и това я радва.

— Аз съм Трокмортън — представи се господарят на дома, а това е Кинман, моята дясна ръка. На вратата е застанал Хари, които отговаря за охраната на имението, а момъкът със скръстени ръце е Джаксън. Назначих го за твой камериер. Ще се грижи за облеклото ти, ще те къпе и бръсне винаги когато поискаш.

Камериер? Инид огледа подозрително Джаксън, който се приближи до леглото и се поклони. Среден на ръст, на средна възраст, с кестенява коса, леко приведени рамене, очила в златни рамки и впечатляващи бакенбарди. Иначе изглеждаше безобиден — с изключение на високомерния вид, какъвто придобиват повечето камериери, смятащи се за непогрешими.

И камериер! Задълженията й се стопяваха с всяка секунда.

Инид направи няколко крачки назад и застана до Хари.

— Маклийн се събуди — обясни тя, съзнавайки, че говори глупости.

— Ами да. — Хари бе втренчил поглед в лицето на болния. — Ще оздравее ли?

— Още е рано да се каже. — Тя се поколеба. — Но аз мисля, че ще се оправи. Ако зависи само от силата на волята, той ще се възстанови напълно.

— Силна воля… — промълви скептично Хари. — Дали само тя е в състояние да постигне толкова много?

— Тя е в състояние да постигне всичко. Имала съм много пациенти, които оцеляха само благодарение на силната си воля. Тя ги накара да оздравеят. Който няма силна воля, не се бори.

— От всички мъже, които познавам, Маклийн винаги е притежавал най-голямата душевна сила.

Маклийн и душевна сила? Инид не повярва на ушите си.

— Аз не го познах — продължи Хари и я погледна въпросително. — А вие, мис?

Тя не харесваше този Хари. Не го харесваше и не му се доверяваше. Той следеше с остър поглед всичко ставащо около него. Носеше тъмни дрехи. Беше прекалено едър и приличаше на опъната стоманена пружина, физическата сила, едрият ръст, изобщо всичко, което го правеше добър пазач, я плашеше по странен начин.

Тя не го познаваше, но мистър Трокмортън и мистър Кинман явно му се доверяваха. А тя… през последните седмици бе преживяла твърде много. Почти не спеше и постоянно беше напрегната. По-добре да си признае, че е лоша познавачка на хората. Нали се бе омъжила за Стивън Маклийн. Затова се ограничи в няколко прости думи:

— Маклийн много се е променил.

— Инид! — В гласа на мъжа й прозвуча раздразнение. — Ела тук, ако обичаш. Много добре знаеш, че съм твърде слаб, за да си държа чашата.

Фактът, че бе признал слабостта си, беше повече от подозрителен. Инид се запъти към леглото и присъстващите побързаха да й направят място. Маклийн се бе разположил на възглавниците като арабски шейх. Колко бързо се бе превърнал от пациент в кома в доминираща фигура, въпреки че помещението беше пълно с хора! А сега се опитваше да разпростре своята власт и върху нея!

Инид забави крачка. Много искаше да му се противопостави.

Той я изгледа мрачно и с поглед й заповяда да се приближи.

Какво си въобразяваше този човек?

Той ти е съпруг, напомни й вътрешният глас.

О, не! Той я бе обвинил в лъжа. Беше й казал, че не вярва да е женен за нея. Тя знаеше истината — той беше неин съпруг. Стивън Маклийн: безделник, играч, негодник. Сигурно нарочно се преструваше, че не си спомня нищо.

Стивън Маклийн беше от мъжете, които не обичат истината. Въпреки това нещо у него — краткият прилив на паника, ирационалният гняв — я караше да вярва, че в този момент той е неспособен да лъже.

Тя не му дължеше нищо, освен грижи, за които й плащаха. Точно така. Той се нуждаеше от грижите й. Само преди миг бе дошъл в съзнание. Всеки момент можеше да потъне отново в празнотата.

Инид взе чашата от ръцете на мисис Браун и приседна до него на леглото. Сложи ръка зад главата му и поднесе чашата към устата му. Той изпи бульона със същата жажда, с която преди малко бе изпил водата, и Инид помоли мисис Браун да му сипе още малко.

Той я погледна, намигна й и се обърна към мъжете.

— А сега, скъпа моя, сигурно ще ми разтриеш гърба, за да се оригна?

Мъжете избухнаха в смях и за миг забравиха, че един от тях трябва да бъде хранен като бебе.

Жените си размениха злобни погледи.

Инид пое чашата и я поднесе към устата на съпруга си. Този път той пи по-бавно и доста по-предпазливо. Тя го наблюдаваше, както го бе наблюдавала през последните седмици, надявайки се да не върне нищо и молейки се по-скоро да заспи и след това отново да дойде на себе си.

Дори сега, когато той беше в съзнание, тя не можеше да изостави бдителността си.

Както не можеше да пренебрегне и факта, че за мъжете не е добре да бъдат в центъра на вниманието. Мъжете и без това имаха преувеличени представи за собствената си значимост.

Мистър Трокмортън се обърна предупредително към събралите се:

— Искам още веднъж да ви обърна внимание върху необходимостта да пазите абсолютна тайна. Никой, повтарям, никой не бива да узнае, че Маклийн е оцелял. Сватбата наближава и къщата ще се напълни с гости. Една-единствена непредпазлива дума и ще изложим живота му на опасност.

Всички се спогледаха сериозно. Всички кимнаха. С изключение на Маклийн, който наблюдаваше домакина с подигравателен интерес.

Инид също не реагира. Беше твърде заета да се пита защо обграждат съпруга й с такива мерки за сигурност.

— Бих желал да поговоря на четири очи с Маклийн — завърши Трокмортън.

Сали веднага направи реверанс и се оттегли. Последва я мисис Браун. Джаксън се поклони сковано и се запъти към стълбата, мистър Кинман тръгна след него, спря за миг при Хари, който бе останал неподвижен, и устреми кафявите си очи първо към Трокмортън, после към Инид.

Начинът, по който я погледна, бе неприятен за Инид. Погледът му я накара да осъзнае факта, че главата на Маклийн почива в свивката на ръката й. Какъв собственически жест… и любовен.

Опита се да издърпа ръката си, но Маклийн я стисна здраво и не я пусна.

Разбира се, тя би могла да се освободи без проблеми. Мускулите му бяха много отслабнали. Тя не знаеше почти нищо за този нов Маклийн, но въпреки това беше сигурна, че той няма да се предаде без борба. Недостойно беше да разиграят подобна сцена.

Мистър Кинман тупна Хари по рамото.

— Тръгвайте, човече. Ще пием по едно, за да отпразнуваме събитието. После обаче ни чака работа. Подготовката за сватбата не е приключила.

Охранителят кимна кратко, удостои Инид с последен неразгадаем поглед и се обърна към изхода.

Инид понечи да остави чашата и също да излезе, но Маклийн притисна ръката й и заяви предизвикателно:

— Ти ще останеш тук. Нали си ми жена.

— Как така изведнъж станах твоя жена? — отвърна подигравателно Инид. — Каква забележителна промяна през последния половин час.

— Разбира се, че сте негова жена — отбеляза спокойно Трокмортън. — Трябва да останете.

Маклийн потърка бузата си в ръката й.

— Виждаш ли: от най-високо място ни удостоверяват, че сме женени.

Инид беше готова да отговори хапливо, но усети, че в момента двамата мъже не се интересуват от нея, и предпочете да замълчи. Маклийн и мистър Трокмортън се оглеждаха преценяващо. Концентрацията и съзнанието за власт, които излъчваха двамата, я смаяха. Разбира се, мистър Трокмортън излъчваше авторитета на домакин и господар, но Маклийн също притежаваше някакъв авторитет. Откога ли, запита се Инид.

— Значи скоро ще има сватба — заговори Маклийн. — Кой се жени?

— Аз. — Трокмортън затвори грижливо вратата към стълбата и спусна резето. — Мисис Маклийн, бих желал тази врата да е винаги затворена, когато оставате насаме със съпруга си.

— Защо? — попитаха в един глас двамата.

— По повод на сватбените тържества къщата ще се напълни с чужди хора и аз ще спя по-спокойно, ако знам, че двамата ще останете невидими за тях.

Отговорът на Трокмортън не задоволи Инид, но преди да е успяла да зададе нов въпрос, Маклийн рече:

— Поздравявам ви за предстоящата женитба, Трокмортън. Само дето не мога да си представя какво е момичето, решило да свърже живота си с мрачен негодник като вас. — Любезният, почти приятелски, остроумен коментар като че ли учуди най-много самия него.

— Само почакайте да се запознаете с нея — отвърна в същия тон Трокмортън. — Селест е красива. Очарователна. По-умна, отколкото е добре за нея. Нямате представа какво може да измисли.

— Вие сте богат, нали?

Трокмортън кимна.

— И тя ли е от богато семейство?

— Бедна като църковна мишка. Но ме обича заради мен самия. — В тона му нямаше и следа от сарказъм. Мистър Трокмортън беше щастлив човек и всеки имаше право да го знае.

Маклийн не се предаде толкова лесно.

— И вие й вярвате?

— Не бъди такъв грубиян, Маклийн — намеси се ужасено Инид.

Раненият вдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Знам, че съм грубиян.

Трокмортън очевидно не се притесняваше от безсрамието на госта си. Опря се с две ръце на матрака и се наведе към Маклийн.

— Хич не ме е грижа, че не ми вярвате. Ще ви призная, че бях готов даже да подкупя Селест, за да се омъжи за мен. Готов съм на всичко за нея.

— Значи сте глупак — отсече Маклийн.

Трокмортън се ухили доволно.

— Виждам, че ни лъжете. Сигурен съм, че го правите от предпазливост. Възвърнали сте си паметта.

Инид бе обзета от радостно очакване. Нима Маклийн си спомняше миналото?

— Не. — Маклийн погледна Трокмортън право в очите. — Не си спомням нищо.

Надеждата угасна. Инид въздъхна.

В стаята под покрива надвисна тишина. Не онзи вид тишина, която я владееше през последните две седмици, а замислена, бдителна тишина.

Инид наблюдаваше двамата мъже и се питаше как ще реагира Трокмортън на разочарованието. От своя страна, Маклийн очакваше тази реакция напълно спокойно. Трокмортън се изправи бавно.

— Вие сте недоверчив. Винаги сте били. Това е едно от качествата ви, които веднага ми направиха впечатление.

— Такъв ли съм? Не си спомням.

— Казвате, че не си спомняте, но аз помня, че открай време се отнасяте песимистично към брачната институция.

— И сега съм песимист, макар да не мога да ви кажа защо. — Маклийн се извърна леко към Инид. — Особено като се има предвид, че съм се оженил за такава прекрасна жена.

Трокмортън също премести поглед към Инид.

— Тя обаче ми каза, че сме се отчуждили.

— Да… и на мен така ми каза. — Трокмортън отстъпи крачка назад.

— Сигурно затова съм толкова циничен.

След тези думи Маклийн затвори очи, сякаш разговорът го бе изтощил.

С тон, който прозвуча толкова безучастно, че би могъл да се определи като сух, Трокмортън отговори:

— Аз доведох мисис Маклийн тук, като й вдъхнах надежда, че ще се събудите заради нея.

— Така и стана. Именно нейният сладък глас ме върна към живота. — Мършавото лице на Маклийн се набръчка и той отправи към Инид усмивка, от която я побиха тръпки. — За съжаление не можах да си върна и паметта.

Трокмортън застана в края на леглото и се опря на таблата.

— Ще ви кажа истината, Маклийн. Не мога да се отърва от подозрението, че си спомняте всичко, но ви е страх, че съм измамник. Разберете: ако имах нещо общо с експлозията, отдавна щяхте да сте мъртъв. Сега се намирате на моя земя и за мен не би представлявало никакъв проблем да се погрижа да се простите с живота.

— Бих могъл да нося важна информация — отвърна Маклийн подчертано равнодушно.

— Аз знам, че носите.

Инид се уплаши. Спорът се разгорещяваше.

— Ние вярваме — продължи Трокмортън — и се надяваме, че вие знаете кой е поставил бомбата, която уби нашия човек и ви нарани. Ако не исках да разбера какво се е случило, нямаше да положа толкова усилия да ви спася. Затова ви питам още веднъж: Вярно ли е, че не помните нищо?

Инид спря да диша.

— Нищо — пошепна привидно угрижено Маклийн и клепачите му натежаха. — Нищичко не помня.

— Е, добре — кимна Трокмортън. — Вярвам ви. Нямам друг избор.

— Къде… — Маклийн явно заспиваше. — Къде са нещата ми?

— Какви неща? — попита смаяно Инид.

— Трябва да е останало нещо, което ми принадлежи. Може би ще си спомня миналото, като видя някоя своя вещ. Като я докосна и помириша…

— След експлозията спасихме само наметката ви и така наречения споран — кожената торбичка на колана.

— О, моят споран е спасен? Искам да го видя.

В следващата секунда Маклийн се отпусна в безсъзнание на възглавницата. Обзета от паника, Инид се наведе над него. Дъхът му помилва бузата й. Тя намери пулса на шията му и въздъхна облекчено — сърцето му биеше силно и равномерно. Отдели се тихо от леглото и отговори на незададения въпрос на Трокмортън:

— Нищо лошо не се е случило. Просто се изтощи.

— Значи отново ще се събуди?

— Когато става въпрос за човешкото здраве, не е възможно да се даде гаранция, но аз мисля, че да.

Мистър Трокмортън въздъхна, отиде до прозореца и се загледа към градината.

— Колко ли време ще продължи загубата на паметта?

— Не знам. Не знам нищо за човешкия мозък. Той си остава загадка. — Инид остави таблата на масата, защото ръцете й трепереха. — Чувала съм за пациенти, изгубили паметта си след дълго боледуване, но досега си мислех, че това са глупости, изречени от душевноболни или от престъпници…

Трокмортън я погледна втренчено и изрече безизразно:

— Маклийн не е извършил нищо лошо.

— Надявам се — отговори тихо тя.

— Не е и душевноболен.

— За бога, не, разбира се! — Инид поклати глава. — Това поне е сигурно.

— Е, тогава — мистър Трокмортън улови ръцете й, — моля ви, хранете го. Постарайте се да го възстановите. Щом тялото му укрепне, паметта ще се възвърне.

— Надявам се. — Странно, но слабият, безпомощен Маклийн й беше по-мил от някогашния здрав и жизнен младеж.

— Ще ви изпратя мисис Браун. — Мистър Трокмортън отвори вратата. — Моля ви, заключвайте винаги щом някой излезе и отваряте само на хора, които познавате.

Инид го изчака да излезе и веднага заключи. Тежкото резе щракна заплашително. Блатото, в което бе попаднала, ставаше все по-дълбоко и опасно. Ами ако потънеше? Въпреки уверенията на Трокмортън тя се опасяваше, че животът на Маклийн е в опасност. Познаваше се много добре и знаеше, че докато той е така безпомощен, тя ще направи всичко, за да го спаси, ще рискува дори собствения си живот.

Бих направила това за всеки пациент, опита се да си внуши тя. Знаеше, че е така. Само че нито новият Маклийн, нито сладките му целувки бяха в състояние да извадят от сърцето й жилото на осемте години бедност и лишения.

— Какво ти е впечатлението за Трокмортън?

Гласът му прозвуча задгробно и Инид за малко не изпищя. Обърна се и веднага разбра, че той се бори да задържи очите си отворени. Кожата му беше с цвят на пергамент и успяваше да се задържи буден единствено със силата на волята си.

— Имаш нужда от сън — упрекна го тя. — Не си толкова силен, че да си позволяваш подобно напрежение.

— Какво ти е мнението за Трокмортън?

Слаб като новородено агънце и упорит като магаре! Маклийн щеше да задава този въпрос, докато се изтощи напълно. По-добре да му отговори, за да се успокои.

— Харесвам го — отговори просто тя.

Маклийн се опита да се засмее.

— Това добре, но казва ли истината?

— Да. Аз му вярвам. Никога не ми е дал повод да се съмнявам в искреността му. — Тя отиде при него, повдигна главата му и му даде малко вода. — Той е прав. Досега е можел да те убие десетки пъти.

— Не и ако имам информация, която му е необходима. Ако тази информация съществува само в моята глава. Тогава е естествено да ме остави жив, за да му я кажа. Щом се сдобие с желаната информация, може да ме убие.

— О! — Инид се смути. — Логиката никога не е била от силните ми страни.

— За това си имаш мен. — Маклийн притвори клепачи и гласът му заглъхна. — Може би Трокмортън изобщо не ми е съюзник. Може би тъкмо той е моят палач.

— Значи ти наистина не си спомняш…

Той се усмихна и поклати глава.

Инид постепенно започваше да проумява през какъв лабиринт от недоверие и съмнение се движат двамата.

— Виж… аз работя за мистър Трокмортън, а ти не си спомняш, че си бил женен за мен.

— Аха. Значи не си толкова зле по отношение на логиката. — Той я дари с жестока, режеща усмивка. — Ти също би могла да си моят палач. — Очите му се затвориха. — И не съм в състояние да сторя нищо, за да ти попреча. — В следващия миг вече спеше.

Инид го гледаше втренчено. Подутините по лицето му бяха спаднали и сега то изпъкваше с корави, костеливи контури, неподплатени с месо, което би могло да ги смекчи. Вместо това кожата му беше нарязана и осеяна с белези, счупеният нос имаше гърбица, а брадата му беше странна смесица от русо, кестеняво и сиво. Устните му… когато тя пристигна, устните му бяха напукани от треската. Тя ги мажеше редовно с мехлем и в момента кожата беше гладка и бледорозова. Честно казано, тя се бе влюбила в тези устни. Не че беше стигнала дотам да си представя как ги целува, но формата им й доставяше наслада. Кадифената им кожа я караше да си представя какво ще е докосването им по шията й, по гърдите, по… Да, точно тази кадифеност я радваше най-много.

Стивън Маклийн все още не я познаваше, но докато дните минаваха и цялото й внимание беше съсредоточено върху ранения в леглото, старите спомени бяха изчезнали. Той никога вече нямаше да прилича на мъжа, за когото се беше омъжила, и това беше добре, защото той показваше всички признаци на желание… за неща, които тя още не беше готова да даде.

Той я бе целунал. И — което беше много по-важно — тя бе отговорила на целувката му. Но до тази целувка се бе стигнало само защото Маклийн бе успял да я изненада. Да, точно така. Беше я уловил в момент на слабост и тя беше отговорила на целувката с жажда, породена от дългите години въздържание. Това не беше израз на истинска страст. Трябваше постоянно да си напомня кой е той. Какво е направил. Какво зло й е сторил. И на другите. Стивън Маклийн никога не се замисляше колко е важно да казва истината и да не посяга на чуждата собственост. Двамата постоянно се караха за това и той често я укоряваше, че се държи като дете от сиропиталище, което няма никаква представа как се живее в големия свят.

Щом споменът се върне, ще се върне и някогашният му слаб характер, каза си Инид. Сигурно ще стане точно така. Никой мъж не може да се промени така, както изглеждаше да се е променил Стивън Маклийн. Тя трябваше да помни това, защото… Ако той продължеше да се държи както през последния час, тя бе заплашена от опасността да се влюби в него.

Веднъж вече бе станала жертва на подобно оглупяване и за малко не загина. Мисълта, че капанът отново е отворен, я уплаши така, както не се беше плашила от осем години. Устремила поглед към изгубилия съзнание мъж, тя освободи ръката си от пръстите му и се отдалечи от леглото.

Измъчван от кошмари, той скочи и изохка. Ресниците му затрепкаха. Отвори очи и се огледа объркано. Погледът му я намери, той въздъхна и пошепна:

— Остани при мен.

Инид чу отчаянието в гласа му. Не искаше да прояви съчувствие към него. Не искаше да му обещава нищо.

Той се опита да се надигне на лакти.

— Остани. — Сега гласът му заповядваше.

— Ще бъда тук, щом се събудиш.

Той протегна ръка.

Неспособна да се противи, тя се върна до леглото.

Той сграбчи пръстите й.

— Имам нужда от теб.

Няма нищо лошо, ако му обещае нещо толкова просто.

— Добре. Ще остана при теб.

Той заспа отново, този път дълбоко. Ала не изпусна пръстите й.

Инид въздъхна и си придърпа един стол.

— Искам да разбереш нещо — обърна се тя към спящия: — Не съм ти обещала да остана с теб завинаги.