Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (22)

22.

Инид се събуди в голямо, разкошно легло в голяма, разкошна спалня, облечена във възхитителна дантелена нощница, изпратена за нея от Селест. Тя закри очи с ръка, за да се предпази от утринното слънце, и изохка.

Снощи беше преживяла чудовищно унижение: Маклийн я пренесе през прага на замъка си, сякаш беше някоя слабачка — или неговата невеста. В залата се възцари тишина, която сякаш идваше от нея и стигаше до най-далечното ъгълче. Всички присъстващи я зяпнаха. После Маклийн, после пак нея.

Въпреки това членовете на клана Маклийн бяха останали мили и любезни — даже след смайващото съобщение, че тя е вдовицата на Стивън. Наливаха й вино, разказваха й истории от детството на Киернан. Истории, на които тя се смееше твърде високо. Ами да. Тя беше уморена до смърт, а виното беше силно.

След като Маклийн недвусмислено заяви на семейството, гостите и слугите, че Инид иска да спи, лейди Бес лично я отведе горе. Макар да заспиваше права, Инид си припомни как лейди Бес гордо й заяви, че в тези покои е нощувал шотландският крал Робърт Брус.

Инид почти се надяваше, че фантазията се е родила в замаяната й от виното глава, ала когато седна и се огледа, разбра, че е чула правилно. Шумолящите чаршафи явно бяха от най-фин памук. Високите табли на леглото, великолепната резба, облицовката на стената — всичко беше от прекрасно полирано черешово дърво. Завивката, завесите на леглото и пердетата на прозорците бяха от наситенозелена дамаска. Високият таван с нарисувани облаци и величествени херувими също беше достоен за крал.

За бога! Кога ще се махне от този ад и най-сетне ще се върне към нормалния си живот?

Някой почука настойчиво по вратата и Инид бързо вдигна завивката до брадичката си, преди да го покани да влезе.

Чукането се повтори и някой се опита да завърти бравата. Предполагайки, че прислужницата носи табла със закуска, Инид скочи от високото легло и се втурна към вратата. В същия момент тя се отвори и в стаята се стовари Маклийн.

Инид извика, грабна от стола своя нов бургундскочервен халат и го сложи като щит пред себе си. Огледа набързо Маклийн и стигна до заключението, че не се е наранил при падането. Килимът беше дебел и мек. Той носеше същите дрехи, с които беше вървял през Шотландия, и очевидно беше пил цяла нощ. Сигурно го болеше глава и нямаше да понесе светлината.

Тя отиде до прозорците и рязко дръпна завесата.

Маклийн няма да понесе и силен шум.

— Ти не си ми съпруг! — изкрещя Инид. — Изчезвай от спалнята ми!

Маклийн се изправи учудващо бързо и я огледа подозрително. Постепенно лицето му се разведри.

— Тази сутрин изглеждаш много добре — размаха ръка пред собственото си лице и обясни — Снощи имаше тъмни кръгове около очите, а пък устата ти се беше сбръчкала и изглеждаше изкривена.

Обидена, развеселена и отчаяна едновременно — макар да изглеждаше невероятно, че може да съчетае всичко това в едно усещане — Инид отговори:

— Досега не знаех, че имаш такъв благ характер. И че умееш да очароваш дамите. Вън оттук!

Махай се, защото макар да си мръсен и да вониш на уиски, будиш желанието ми.

— Казах си, че искаш да знаеш какво става. — Той облиза устни. — Цяла нощ останах буден, за да разговарям с англичаните.

Инид се обърна с гръб към него и затегна колана на халата си. Той изобщо не забелязваше колко хубаво й стои новата дреха.

— Казах им всичко, което си спомням.

Инид отиде до вратата, отвори я и посочи навън.

— Изчезвай!

— И знаеш ли кое беше най-интересното? Точно когато стигнах до най-важното място, споменът изчезна.

Инид престана да сочи навън и го погледна въпросително.

— Какво искаш да кажеш? Как така не си спомняш?

— По-добре затвори вратата. — Той й даде знак да понижи глас. — Това е тайна. Нямам право да го разказвам на никого.

— Защо тогава дойде при мен?

— А на кого другиго да разкажа? Нали спя с теб.

Този мъж беше негодник! Как е могла да се чувства привлечена от него? Отново отвори вратата и заяви:

— Не ме интересува! Вън!

— Не мога да си спомня как е станала експлозията.

Инид се поколеба. Огледа предпазливо коридора, за да е сигурна, че никой не ги подслушва. Обърна се отново към Киернан, намръщи се и попита:

— Имаш предвид експлозията, при която е загинал Стивън?

Той кимна.

— А какво си спомняш?

— Спомням си, че отидох в Англия, за да търся Стивън, смятайки, че е попаднал в лошо общество. Както винаги. Срещнах се с Трокмортън и той ме изпрати в Крим, за да прибера Стивън, а после… — Маклийн тъжно поклати глава. — Нищо повече. Не си спомням нищо повече.

Би трябвало да й е все едно. Би трябвало да не я е грижа за Маклийн и цялата тази интрига. Но не можеше да остане безразлична. Тя също беше забъркана в тази каша. Освен това умираше от любопитство.

— Значи мислиш, че същата личност, която се е опитала да те убие в Крим, продължава с покушенията?

— Това е ясно.

— Защо смяташ, че ще тръгнат да те преследват на такова голямо разстояние?

— А защо не? С влака се стига бързо и ако онзи тип, който и да е той, ме обезвреди, преди да го позная, ще продължи да си живее спокойно. — Маклийн се отпусна на един красиво резбован стар стол и дървото изскърца тревожно. — Хари за малко щеше да ме застреля.

— Какво? — Инид затръшна вратата. — Кога стана това?

— Нали познаваш Хари? Едър, тъмен… — Маклийн наподоби мрачната му физиономия. — Винаги сериозен.

— Знам за кого говориш. Отдавна подозирам, че той е атентаторът.

— О, не, не. Не е той. Снощи се прибра последен. Носеше пушка. — Маклийн се закашля. Гърлото му беше пресъхнало.

Инид отиде до нощното шкафче и му наля чаша вода. Старите навици мъчно се изоставяха.

— Защо носеше пушка?

— С Кинман говорихме за изстрела. Нали си спомняш изстрела миналата нощ?

Инид беше готова да го раздруса. Няма ли най-после да й разкаже какво се е случило! Вместо това кротко му подаде чашата.

— Да, спомням си изстрела.

Той я изгледа със зачервените си очи и протегна ръка да пипне халата й.

— Много хубава дрешка. За мен ли си я облякла?

— Не. Изпий си водата. — Тя пъхна чашата в ръката му.

— Ами да! — Той се ухили похотливо. — За мен няма нужда да се обличаш.

Инид отиде до прозореца.

— Жалко, че Хари не те е застрелял.

Маклийн имаше нахалството да се направи на обиден.

— Жестока си. Ти си жестока. Ако не си мила с мен, ще си отида.

— Ей сега ще ти отворя вратата.

— Блъфираш. — Той се отпусна на стола. — Хари претърсил околността и най-сетне намерил пушката. Върна се бесен. Халатът ти наистина е много хубав. Прави косата ти да изглежда… на вълни.

— Моята коса е на вълни. — Инид се овладя бързо и продължи да задава въпроси. — И защо Хари е бил бесен?

— Защото пушката е английска. — Маклийн изпи водата на един дъх. — Взета е от личната оръжейна сбирка на Трокмортън. Донесена е тук специално, за да стрелят с нея по теб.

— По мен?

— Е, и по мен, разбира се.

— Обаче Хари не знае кой е стрелял — заключи Инид.

— Не.

— Значи все още не знаеха нищо.

— Е, все пак знаем повече от преди. Знаем, че е някой от поставените да пазят.

— Те си заминават днес. Остават само Кинман, Хари и Джаксън.

— Джаксън ли? — изненада се Инид. — Камериерът ти ще остане?

— Има безупречни препоръки от лорд и лейди Фийдърстоун. Кинман ме увери, че Джаксън е чист. — Маклийн изглеждаше едновременно достоен за съжаление и привлекателен.

— Никой не умее да бръсне като него.

Инид огледа белязаното лице с порасла брада и въздъхна. Беше съвсем естествено Маклийн да цени Джаксън за бръснарското му изкуство.

— Защо не му заповядаш да те обръсне веднага?

Маклийн размаха чашата си.

— Може ли първо още малко вода? — Когато тя се приближи до него, той улови ръката й. — Имаш дантелена нощница.

— Когато се появи, още спях. — Това беше лъжа, но какво значение има!

— Видях я, преди да облечеш този ужасен халат. Хубава нощница. — Той я привлече към себе си.

Ако не се беше възпротивила, Инид щеше да се озове в скута му. Ядосваше се, че той е уверен във властта си над нея, но още повече се ядосваше, че самата тя е готова да падне в обятията му.

— Не помниш ли, че не можеш да ме понасяш? Аз съм вдовицата на Стивън, алчна за наследство.

— Алчна за пари. — Той я изгледа мрачно, но не пусна ръката й. — Е, поне не си като майка ми.

— Майка ти? — Наистина ли лейди Бес беше алчна за пари?

— Снощи двамата говорихме за теб. Тя е на мнение, че трябва да се оженя за теб.

Инид загуби ума и дума. Как да реагира?

— Няма да стане. Ние с теб няма да се оженим. Ти нямаш достатъчно ум в главата си, за да ми направиш предложение, а аз не съм чак толкова отчаяна, че да го приема. Защо нарече майка си алчна за пари?

Лицето му се изкриви болезнено.

— Когато бях малко момче, тя беше добра майка. После омърси паметта на баща ми. За пари.

Ако не беше пиян, Маклийн нямаше да говори така откровено. Но добре, че беше пиян, защото Инид току-що бе открила причината, поради която той се отвращава от нея. Поколеба се — знаеше, че е крайно неприлично да разпитва за лейди Бес, — но любопитството надделя над задръжките.

— Какво е направила майка ти?

— От смъртта на баща ми не бяха минали повече от два месеца, когато мама замина за Единбург и си хвана един търговец. — Гласът му трепереше от отвращение. — Стар, недодялан… и много богат.

Представата, че лейди Бес, искряща от живот, общителна, остроумна, е лежала в прегръдките на някакъв стар търговец, я смая.

— Каза ли ти защо?

— Мама никога не е обяснявала на никого защо постъпва по този или онзи начин. Не се чувстваше длъжна да дава обяснения на своя петнайсетгодишен син, който трябваше да се грижи за обляната си в сълзи единайсетгодишна сестричка.

— О, мили боже!

— Мама и новият й съпруг заминаха за Лондон. Тя го въведе във висшето общество. Представям си какъв смях са предизвикали. Даже в Шотландия се говореше как са ги подигравали. — Маклийн погледна стиснатите й ръце. — Сестра ми и аз останахме тук и се оправяхме, както можем. Аз се грижех за земите, Елизабет — за къщата. А мама танцуваше по лондонските балове и пренебрегваше дълга си.

Инид отлично си представяше лейди Бес във вихъра на танца, но не можеше да повярва, че е загърбила задълженията към децата си.

— След по-малко от година старият глупак умря. Мама се върна, очаквайки да я посрещнем с отворени обятия.

Маклийн разтърси глава.

— Повери ми новопридобитото си богатство и очакваше да й благодаря. Само че аз не се продавам!

— Браво на теб! Това наричам аз правилно отношение. — В гласа на Инид звънеше неприкрит сарказъм. — Сигурно защото нямаш представа какво е да си без пари.

— Както обикновено, грешиш. — Той бе запазил достатъчно чувство за хумор, за да отговори на саркастичната забележка. — 1854 година беше много тежка за семейството ми.

Инид заключи, че през миналия век семейство Маклийн е било забъркано в неуспялото въстание.

— Оттогава кланът Маклийн бавно се възстановява. Баща ми умря и ми остави замъка и земите, но никакви пари. Бяхме щастливи, че имаме поне покрив над главата си. Тогава бях на петнайсет и напълно отчаян.

Истината улучи Инид като удар. Толкова очевидна истина, че Маклийн явно беше сляп, щом не я виждаше.

Сляп… или пленник на болката и разочарованието. Не можеше да се сърди на едно петнайсетгодишно момче.

— Почакай, почакай. — Стисна пръстите му, за да му привлече вниманието. — Казваш, че майка ти се омъжила за болнав старец заради парите. Твърдиш, че го е направила, за да избяга от задълженията си в Касъл Маклийн и да се забавлява в Англия, докато вие тук едва сте оцелявали. Казваш, че след смъртта на търговеца се е върнала тук с богатството му. Че ти е хвърлила всичките му пари в краката, защото самата тя е била твърде мързелива, за да се занимава с тях. И оттогава не е напускала остров Мул, нали?

Той изпъна рамене и я погледна с хладна откровеност.

— Не.

— И приписваш всичко това на нейния егоизъм? — Инид гневно размаха ръце. — Би трябвало вече да си проумял защо го е направила, но ти си просто една студена риба. Един самонадеян негодник. Твоята майка е направила така, че ти да не търсиш богата наследница, за да спасиш земята си! Иначе щеше да се наложи да се ожениш за някоя ужасна, пъпчива хлапачка!

Зелените очи се присвиха и той изфуча:

— Това не е вярно!

— Не смей да ми противоречиш! Ако не проумяваш, че би трябвало да обичаш майка си само защото ти е майка, да не говорим, че тя е много добра майка… тогава си не просто пиян, ами и пиян глупак!

Той скочи на крака и изведнъж изтрезня.

— Никой не вижда нещата по този начин.

— О, това ли е важно за теб? Какво мислят другите хора?

Инид се надигна на пръсти и го заплаши с показалец.

— Уверявам те: всички знаят какво е сторила майка ви за вас. Защо не попиташ Доналдина какво мисли!

— Доналдина е била кърмачка на мама. — Сякаш това обясняваше всичко.

— Добре тогава. Попитай някой мъж. — Инид жестикулираше оживено. — Грейми се оплаква от нея. Попитай Грейми какво е мнението му за лейди Бес.

— Тя го кърпи всеки път, щом го ранят. Той я харесва.

Маклийн отчаяно търсеше аргументи, за да не погледне истината в очите.

Инид не му прости. Искаше справедливост за лейди Бес. Искаше Маклийн да признае истината — за негово и за нейно добро.

— Всички обичат лейди Бес. Тя лично ме доведе в тази стая, разказа ми, че в леглото е спал Робърт Брус…

— Това е истина.

— И аз плаках, докато заспя, защото никога не съм имала майка, която да ми разказва приказки за лека нощ. А ти смееш да ми хленчиш, че майка ти се е продала, за да ти спести брак по сметка. Ти, неблагодарен негоднико!

Инид беше готова да затропа с крак, но успя да запази достойнството си.

— Не смей да ме сравняваш с майка си. Тя е прекрасна жена, докато аз… аз съм точно толкова алчна за пари, колкото се опасяваш.

— Изпратих един слуга да върне рибарската лодка.

— Какво?

— Рибарската лодка, която взехме, за да доплаваме до острова.

— Много добре.

Той я подлудяваше със скоковете от тема на тема и междувременно тя беше разбрала, че го прави нарочно.

— Искам да кажа още нещо. Всички знаят, че не сме женени. Значи аз не съм в опасност. Искам да си отида вкъщи.

Той вече не изглеждаше пиян и изтощен, точно обратното — беше си възвърнал навика да заповядва.

— Няма да си отидеш, докато не си спомня цялото си минало.

— Кой знае, може би никога няма да си спомниш как е станала експлозията.

— Тогава ще останеш тук много, много дълго.

Инид посочи вратата.

— Излез от стаята и не смей да се връщаш.

Този път той я послуша.

 

 

— Няма да излизате сам от къщи. — Кинман опря ръце на коленете си, наведе се и изгледа сериозно Маклийн, който имаше тежко главоболие.

— Прав сте.

Огънят в камината разпространяваше аромат на смола. Голямата зала беше пълна със смеещи се и разговарящи хора, вечеряли обилно и търсещи забавления. Всичко беше такова, каквото трябва да бъде. Маклийн седеше на една маса с тримата англичани, срещу тях седяха Грейми Макуори, Джими Макджиливри и Раб Харди. Жените се бяха разположили в другия край на залата около втората камина. Доналдина се опитваше да научи Инид как се преде с хурка и ако се съдеше по смеха, не постигаше особен успех. Всичко беше по вкуса на господаря на клана. Мъжете го забавляваха, жените си имаха свои занимания.

— Днес нашите хора се качиха на корабчето — продължи Кинман. — Който и да ви преследва, сигурно е отчаян. А може и да са повече хора.

Макар че Джаксън седеше в края на масата, не го изключваха от разговора. В съответствие с характера и професията си той обикновено се стараеше да остане невидим, но сега вдигна ръка.

— Мога ли да запитам откъде знаете това, мистър Кинман?

— Човекът, когото застреляхте при нападението на влака…

Това беше ново за Маклийн.

— Джаксън е застрелял някого?

— Англичанин, офицер от местната милиция — съобщи Хари. — Носеше му се славата, че на бойното поле не знае милост.

— Очевидно лоялността му е принадлежала на друг — обади се Грейми.

Кинман скочи, сякаш Грейми беше обидил англичаните като цяло.

Хари кимна, спокоен както винаги.

— Очевидно. Беше във влака, за да ни пази. Той е застрелял машиниста и е спрял локомотива. Когато влезе във вагона, Джаксън стреля.

Маклийн изгледа досадния, педантичен Джаксън с ново пробудило се уважение.

— Наистина ли умеете да стреляте?

Джаксън изчисти несъществуваща прашинка от ръкава си.

— Предишният ми работодател имаше имение край Единбург, където стреляше по птици. Той настоя да се науча.

— Мислех, че предишният ви работодател е приятел на Трокмортън и се казва лорд Фийдърстоун. Или се лъжа?

Джаксън устреми към него мътносин поглед и отговори с достойнство:

— През живота си съм работил за доста джентълмени.

Възхитително. Маклийн си обеща, че още тази нощ ще пише на Трокмортън и ще го помоли да осветли основно миналото на камериера му.

Смехът на жените отклони вниманието му и той отново погледна към другия край на залата. От няколко месеца живееше постоянно в близост до Инид и му изглеждаше невъзможно тя да му липсва, защото са били разделени само един ден — даже не цял ден.

Спомни си как сутринта беше нахлул в спалнята й и потръпна. Не му се вярваше, че е бил чак толкова пиян. Издаде й всички семейни тайни, защото с цялата си глупост бе решил, че тя заслужава да знае истината.

Дори сега, когато разумът му се беше възвърнал, вярваше, че тя заслужава да знае всичко. Тя беше до него почти от началото на това приключение. Заради него се намираше в опасност. Затова трябваше да знае какво става на острова, какво обсъждат мъжете. Да знае даже подробностите, които изглеждаха незначителни.

Кинман върна разговора към основната тема.

— Другите се качиха след спирането на влака.

— Аз видях само двама — обади се отново Джаксън.

— Беше толкова тъмно и цареше такъв хаос, че не можах да ги преброя. Но съм сигурен, че във вагона на Маклийн влезе още един… малко след като той избяга — обясни Хари.

Кинман потупа Маклийн по рамото, за да привлече вниманието му.

— Както виждате, Маклийн, ние сме сигурни, че ще продължат да ви преследват. Някой отново ще се опита да ви убие. Може би ще ви примамят в засада.

Мъжете стиснаха устни и се спогледаха с мрачната решителност на готвещи се за битка воини.

— Познавам ви, Маклийн — продължи сериозно мистър Кинман. — Вие мразите ограниченията. Моля, имайте предвид, че този път на карта е заложен животът ви.

— Да, ограниченията са необходими — отговори разсеяно господарят на клана. Вече не можеше да влезе свободно в стаята на Инид и да се надява на приятен разговор. Тази сутрин го бяха изхвърлили. Да, естествено, защото още не бяха женени. Тя не знаеше нищо за намеренията му и му заяви, че не желае да я ухажва. Той нямаше никакво право да влиза в спалнята й. Първо трябваше да си го завоюва.

За нещастие майка му беше напълно права. Той не знаеше как да ухажва жена, която харесва. Никога не му се беше налагало да го прави — жените бяха тези, които го ухажваха. Естествено, владееше основните правила: умееше да флиртува и убедително да изрича лъжи. Ала никога не му се бе случвало да желае жена, която не го иска. Никога досега не беше рискувал толкова много.

— Трябва да изглеждате напълно спокоен и в същото време да сте постоянно нащрек. — Кинман притисна длани една о друга и доби още по-нервен вид — твърде необичайно за джентълмен с неговото телосложение.

— Абсолютно. — Ако спомените му не се бяха върнали, сигурно щеше вече да й е направил дете.

Тази мисъл го стресна.

А може би тя вече носеше неговото дете под сърцето си? Тогава щяха да се оженят, независимо от нейната липса на ентусиазъм.

Кинман вече бе казал тези думи и сега ги повтори:

— Ние не знаем каква информация е скрита в дъното на мозъка ви, но сме сигурни, че е много важна. Предателят, който прави всичко възможно да ви обезвреди, го доказва.

— Прав сте. — Маклийн кимна като замаян.

Дете… негово и на Инид! Сърцето му заби лудо. Слабините му се присвиха от желание.

Кинман скочи и извика възмутено:

— Проклятие, Маклийн, защо не ме слушате?

Господарят на клана примигна и пред очите му се изясни.

— Съгласен съм с всичко, което казвате.

— И колко вероятно ви изглежда? — попита сърдито Кинман.

След като бе възвърнал паметта си, Маклийн си спомняше и за Кинман. Двамата се бяха запознали в Англия, където той отиде да търси Стивън. Кинман беше съвестен, дружелюбен, изпълняващ дълга си мъж, смел войник и верен приятел. Зад тромавите му движения се криеше остър ум и Маклийн изпитваше уважение към него.

Очевидно обаче Кинман смяташе, че той е против ограниченията, затова се опитваше да го успокои.

— Няма да излизам сам от къщи — повтори с усмивка Маклийн. — Повечето англичани са отпратени, но животът ми все още е в опасност. Все още не знаем какво е скрито в главата ми, но атентаторът ни доказва, че е нещо важно: първо подпали вилата, после спря влака, а накрая дойде чак в Шотландия, за да стреля по мен.

Кинман сведе глава.

— Продължавам да мисля, че ви преследват повече хора, не само един.

— Възможно е. — Маклийн огледа сериозните лица на мъжете около масата. — Аз съм смел човек и смея да кажа, че не съм глупав. Не мога да спра изстрелян куршум, затова ще излизам навън само в компания, за да има кой да ми прикрива гърба. Доволен ли сте сега?

Кинман кимна.

— Добре, тогава отивам да поговоря с дамите. — Маклийн се надигна. — Ако искате, елате с мен. Най-лошото, което може да ви се случи, е някоя от тях да ви убоде с вретеното.

Хари се отпусна в удобното кресло.

— Всички знаем коя би могла да бъде тя.

Маклийн му хвърли унищожителен поглед и прекоси залата. Мъжете го последваха — не за да го пазят, а за да се позабавляват за негова сметка. Никой не искаше да пропусне предстоящата сцена.

Само Хари остана в креслото си, загледан в огъня.

Когато господарят на клана се появи в другия край на залата, прислужничките се закискаха, скрили лице в шепи, а майка му остави вехтите карти.

Маклийн беше готов да спре и да я помилва по рамото.

Не, по дяволите! Инид не беше права по отношение на майка му. Неговата майка се обличаше вулгарно. Постоянно флиртуваше с млади мъже. Пушеше пури, пиеше като мъж, играеше карти. Не беше възможно да се е пожертвала заради него. Не беше възможно да е чак такъв глупак, че да не проумее какво е сторила майка му заради единствения си син.

— Мамо…

Тя вдигна поглед.

— Сине…

Той се огледа и видя, че всички ги наблюдават. Не можеше да разговаря с нея в препълнената зала.

— Нищо. Нищо важно.

После застана пред Инид и се запита какво трябваше да каже. Как да я попита дали е имала месечно кървене? Мълчаливо погледна сведената й глава, видя как светлината на свещите играе в черните къдрици. Косата й беше вдигната, само отделни кичури падаха по крехкия тил. Новата бяла рокля, изпратена от Селест, подчертаваше изваяната й фигура. Боже, колко силно я желаеше! Тялото му, инстинктът му, умът му бяха открили в нея съвършената, изпълнена с любов партньорка.

Неговата съвършена, изпълнена с любов партньорка вдигна поглед към него и изфуча:

— Махни се оттук или седни. Заради теб не виждам какво правя.