Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (3)

3.

— Ще умре?

Инид вдигна ръка към устата си. Странно, но въпреки всички обяснения на Трокмортън тя не бе помислила, че Стивън може да умре. Изпълнен с енергията и безгрижието на дете, Стивън не ходеше, а тичаше. Не говореше, а ревеше. Не се усмихваше, а се тресеше от смях. Смъртта му изглеждаше като ултимативното приключение. Понякога Инид си мислеше, че единственото му желание е да изиграе последно драматично представление със смъртта и тя да го отнесе.

— Злополуката е станала преди четири седмици. — Мистър Трокмортън я отведе до пейката в беседката. Инид падна тежко на каменната повърхност и му кимна благодарно.

— Какво му е? Крайници ли е загубил? Защо трябва да… умре?

— Стъклата са нарязали лицето и гърдите му. Единият му крак е счупен. Както ми казаха, костта е пробила кожата.

Инид потрепери. Разкъсванията при счупване обикновено завършваха със смърт.

— Как се е върнал в Англия?

— Докараха го с кораб. Ужасно плаване в бурно море. По време на пътуването идвал в съзнание поне веднъж на ден, но междувременно… Толкова е слаб, че тези моменти вече са рядкост. — Мистър Трокмортън я наблюдаваше неотстъпно. — Ако не успеем да му дадем поне малко храна, и последната ни надежда ще угасне. Няма да искаме от вас тежка работа. Той си има болногледачка, а докторът идва всеки ден.

— Защо тогава съм тук?

— Надяваме се звукът на гласа ви да го върне към живота.

— От прага на смъртта? Не виждам шанс. Честно казано, надали ще се зарадва да чуе гласа ми.

Това беше изгубена битка и Инид го знаеше.

— Аз отказвам да загубя надежда. Всички ние, които го познаваме, продължаваме да се надяваме.

— Разбирам.

Инид знаеше какво е да се надяваш. Самата тя беше благословена — или прокълната — с душа, в която надеждата живееше вечно, въпреки страданията. Все едно колко често се укоряваше за това, все едно колко пъти се опитваше да се вразуми, тя продължаваше да вярва, че има по-добър живот… утре. Викарият в Лондон й бе казал, че притежава безкрайна способност да вярва. Самата тя се укоряваше, че страда от неизтощима лудост.

— Но ако аз, както предполагам, не мога да му помогна…

— Ако и вие не можете да му помогнете и той е осъден да умре, макар че не го заслужава… ако все пак умре, семейството му ще иска да го погребе в Шотландия. Вие сте негова съпруга и сте длъжна да го придружите в последния му път.

Божичко, ставаше все по-лошо. Инид повиши тон в отчаяно упорство.

— Лейди Халифакс има нужда от мен, докато кланът Маклийн не иска да ме вижда.

— Може би Стивън ви е оставил наследство.

Инид пребледня като смъртник и се изправи. Нима Трокмортън намекваше, че е алчна за пари?

— Аз се омъжих за Стивън Маклийн и ви уверявам, че той ще ми остави по-скоро планина от дългове.

Трокмортън очевидно й повярва, защото отговори:

— Обаче семейството е заможно и може би ще ви помогне.

— Готова съм да приема всяка помощ, мистър Трокмортън, защото през трите месеца, в които живях със съпруга си, аз го издържах. Значи семейството ми дължи доста солидна сума. Но аз не искам пари от клана Маклийн. Веднага след сватбата господарят на клана ме увери в саморъчно написано писмо, че съпругът ми не разполага със собствено имущество, а той, Киернан Маклийн, по-скоро ще ме остави да пукна от глад, отколкото да подкрепи една англичанка.

За пръв път мистър Трокмортън показа признаци на смущение.

— Сигурен съм, че главата на клана не е искал да каже точно това…

— Напротив, напротив. Искам да разберете много добре, мистър Трокмортън: аз съм сама жена и между мен и гладната смърт стои само трудът на тези две ръце. Въпреки това няма да се моля на шотландските роднини на Маклийн.

Мистър Трокмортън се изправи в целия си внушителен ръст и я изгледа възмутено. Инид не сведе очи.

— Ако първата част на разговора ни приключи, мистър Трокмортън, бих желала да видя най-сетне пациента си. Колкото по-бързо го вдигна на крака, толкова по-скоро ще мога да си отида.

Домакинът се усмихва развеселено и отговори с известно уважение:

— Явно не е лесно да ви уплаши човек, мисис Маклийн.

— Прав сте — кимна Инид и се запъти към изхода на градината.

Мистър Кинман ходеше напред-назад край каретата — несъразмерно едър, истинска тромава мечка, нагласена в човешки дрехи, които й бяха твърде тесни и неудобни. Като видя Инид, лицето му просветна и той се втурна да й помогне да се качи в каретата.

— Нали ви казах: мистър Трокмортън ще ви обясни всичко — заяви гордо той.

— И той наистина го направи — усмихна се Инид и седна. Мистър Кинман се качи след нея и каретата се наклони застрашително.

— Мислите ли, че ще помогнете на Маклийн?

— Първо трябва да го видя.

Люшкайки се между гнева и вълнението, Инид се загледа напред.

— Мисис Маклийн! — Трокмортън се появи на портата и забърза към каретата. — Искам да ви уверя, че вие… че правите услуга на правителството на Нейно величество и ще бъдете възнаградена. Независимо от завещанието на съпруга си. Бъдете сигурна, че след като приключите с работата си тук, няма да останете без средства.

Мистър Кинман явно се шокира от факта, че се говори за пари, но Инид беше готова да се разплаче от облекчение.

— Благодаря ви, мистър Трокмортън. За мен е изключително важно да знам това.

— Ако се нуждаете от нещо, докато сте тук, обърнете се към мистър Кинман.

— Ще направя всичко, което пожелаете — кимна леко грамадният мъж.

— Настанили сме Маклийн в една от вилите в имението. На първи септември ще правя сватба. — Трокмортън се усмихна, искрено зарадван, но бързо си възвърна равнодушното изражение. — Във вилата е по-спокойно, там раненият се чувства по-добре, отколкото в къщата, където е пълно с работници.

Една вила се отбранява по-лесно, помисли си Инид й си спомни, че докато пътуваха с влака, пред купето стояха на пост двама войници. — Нещо — или някой — създаваше грижи на мистър Трокмортън и мистър Кинман.

Дали я бяха излъгали? Дали беше в опасност?

Не можеше да ги попита. Те бяха мъже. Мъжете от по-добрия сорт бяха на мнение, че трябва да спестяват неприятните истини на жените, а мъжете от лошия сорт смятаха, че жените са неспособни да пазят тайна и непременно ще я раздрънкат. Според нея и Трокмортън, и Кинман бяха от по-добрия сорт, но щом веднъж бяха излъгали, щяха да го направят и втори път. Затова каза само:

— Не се притеснявайте, мистър Трокмортън, ще внимавам за себе си — и за пациента си, разбира се.

 

 

Каретата я откара пред възхитителна, иззидана от камък вила, обрасла с розови и червени катерливи рози и отделена от пътя с бяла ограда. Облегнат на прозорчето, мистър Кинман зорко оглеждаше околността.

— Мансардата е превърната в болнична стая. От Лондон ни изпратиха най-добрия лекар, но не вярвам…

Каретата спря и Инид скочи, преди мистър Кинман да е довършил изречението. Преди лакеят да е стъпил на земята, тя бе отворила вратичката. След като вече знаеше колко тежко е ранен съпругът й, искаше колкото може по-скоро да го види.

Почти не усети как лакеят бързо разгъна стълбичката и как Кинман й помогна да слезе от каретата. От двете страни на портичката стояха прислужници, които я посрещнаха с реверанс или поклон. Инид кимна учтиво, но не спря нито за миг. Само раненият мъж горе в къщата имаше значение за нея.

Отвориха й вратата и тя се озова в голямо, светло помещение. През отворените прозорци влизаше свеж морски бриз. Пред камината беше поставена маса с две пейки отстрани. На огъня къкреше котле. В ъгъла имаше легло. Инид регистрира всичко това само с ъгълчето на съзнанието си. Цялото и внимание беше съсредоточено върху широката, стръмна дървена стълба в средата на салона, която водеше към мрачна дупка на тавана. Тя стъпи решително на първото стъпало и едва тогава осъзна къде щеше да я отведе тази стълба. Обратно при Стивън. Отново щеше да бъде негова съпруга… и скоро негова вдовица.

Докато се изкачваше, въздухът стана неподвижен и задушен, изпълнен с миризма на болест. Инид влезе в мансардата. Завесите бяха спуснати и в помещението почти не проникваше светлина. Когато очите й привикнаха с мрака, тя видя леглото и безжизнената фигура в него. Направи няколко крачки нататък и дъските на пода заскърцаха заплашително.

Както й бе съобщил Трокмортън, лицето и гърдите на Стивън бяха превързани. Остатъкът от тялото беше скрит от завивката. Той лежеше толкова тихо, толкова спокойно, дори гърдите му не се вдигаха и спускаха. Изпълнена със страх, Инид се наведе към него и улови ръката му. Кожата беше топла. Той беше още жив.

— Маклийн — проговори тя.

Никаква реакция. Кожата му беше прекалено топла. Мускулите не реагираха. Смъртта беше много близо. Обзета от гняв, Инид отиде до прозореца, дръпна завесите и отвори широко и двете крила. В стаята нахлу свеж въздух. И слънчева светлина.

— Ей! — извика грачещ женски глас.

Инид се обърна към болногледачката, която досега не бе помръднала от стола си в ъгъла.

— Не бива да отваряте — продължи дебелата, сънено търкаща очите си жена. — Докторът нареди…

— Ако наистина е наредил да не отваряте прозорците, той не е доктор, а идиот — прекъсна я гневно Инид. В стаята затрополиха ботуши. Мистър Кинман бе влязъл в мансардата. — Моля ви, отворете и другия прозорец. Как ще събудите за живот човек, който не знае, че слънцето грее?

Мистър Кинман я погледна смаяно и колебливо поклати глава.

— Не знам дали трябва…

— Моля ви, мистър Кинман, направете, каквото ви казвам!

Той се подчини. Инид се върна до леглото на ранения и вдигна тежката завивка.

— Ама той има треска — обади се болногледачката.

— Естествено! Кой не би вдигнал температура, ако е опакован като мумия!

— Вижте, мис, не знам коя сте, но аз ви казвам…

— Аз съм му жена. — Инид изрече думите провлечено и вложи в тях целия сарказъм, на който беше способна.

Болногледачката трепна, но много скоро си възвърна самообладанието и закрачи решително към леглото.

— Значи сте жена му? Вие сте тук, за да му говорите, а не да ми казвате как да си върша работата.

Жената миришеше така, че Инид се отдръпна отвратено.

— Мистър Кинман, моля, погрижете се тази твар да изчезне. Мирише на джин, заспала е на поста си, а стаята е мръсна и непроветрена.

Мистър Кинман се поклони отсечено и хвана жената за ръката.

— Не можете да ме изгоните! Аз работя за доктор Бриджис! Това няма да ви се размине току-така! — разкрещя се болногледачката, но едрият мъж я извлече от стаята.

Инид престана да чува затихващите протести, наведе се над съпруга си, сложен по лице на леглото, и огледа тялото му. Черепът и едната страна на лицето бяха целите в превръзки, но и без тях нямаше да го познае. Носът му беше счупен, подутини деформираха всяко видимо местенце от лицето. От превръзките на гърдите се процеждаше кръв, а когато отметна завивката, тя видя, че превръзките стигаха чак до корема и под широката, къса пижама. Кракът му беше шиниран и повдигнат на възглавници. Тялото му миришеше на пот и болест. Защо, за бога, го бяха увили в тези бинтове? Защо се отнасяха към него като към негодник, застигнат от съдбата? Ако това тук беше най-доброто, което беше способно да даде правителството на Нейно величество, значи това правителство се състоеше от глупаци и шарлатани. Инид се обърна с гръб към леглото и извика към вратата:

— Мистър Кинман!

— Мадам? — Гневният й тон явно го бе учудил.

— Веднага ми донесете гореща вода!

— Разбира се, мадам. — Застанал в подножието на стълбата, той я погледна със страхопочитание. — Мистър Трокмортън ще дойде ей сега, мадам.

— Много добре. Имам да му кажа няколко думички. — Точно така. Нямаше никакво намерение да си мълчи. Инид започна да развива първата превръзка и да упражнява речта си: — Ако наистина сте искали да спасите този човек, защо сте наели тази негодна болногледачка, защо се доверявате на някакъв жалък селски лекар? Некомпетентен, невнимателен…

Велики боже! — изплака вътрешно тя. Бе открила лицето на Маклийн. Никога нямаше да го познае. Експлозията явно бе дошла от дясната страна, защото дясната половина на лицето му беше цялата нарязана. Всяка рана бе прилежно зашита, но подутини и кръвоизливи обезобразяваха бузата му. Бе изгубил крайчето на ухото си, раните по брадичката бяха покрити от набола брада. Високата температура бе напукала пълните някога устни.

— Маклийн? — пошепна Инид и се наведе да огледа лицето му. Попила го с върховете на пръстите и въздъхна. Тази горещина не беше просто висока температура. Тя беше и воля за живот. Ако можеше да се движи, този мъж щеше да сграбчи живота с две ръце и да го задържи.

Сега тя трябваше да го направи вместо него.

Обаче раните му не й харесваха. От устата й се изтръгна крясък:

— Мистър Кинман!

— Да, мадам?

Едрият мъж се появи на прага с чисти кърпи и леген с гореща вода и ги протегна към нея, сякаш се страхуваше да пристъпи по-близо.

— Оставете ги на нощното шкафче!

Той се подчини. Инид свали последователно превръзките от шията, гърдите и ръцете. Някои останаха залепнали и тя се озърна.

— Чисти кърпи. Много кърпи.

Мистър Кинман й подаде няколко кърпи и се отдръпна в най-далечния ъгъл. Явно не смееше да напусне помещението без нейното разрешение. Инид потопи една бяла кърпа в горещата вода и избърса лицето на Маклийн, търсейки остатъци от някогашния си съпруг. Под отоците откри широките скули, ъгловатата брадичка и челото, които някога правеха от мъжа й истински красавец. Носът му обаче… макар и натрошен, той изглеждаше по-голям и по-остро изсечен от предишния. Изминалите години, последствията от експлозията и собственият й спомен я мамеха.

— О, Маклийн, каква си я свършил пак… — пошепна задавено тя.

Купчината мръсни превръзки и окървавени кърпи на пода растеше бързо.

— Моля ви, мистър Кинман, донесете ми кофа, за да има къде да събирам отпадъците. Ще го измия целия и вие трябва да ми помогнете да сменя чаршафите. Откъм ъгъла се чу странен шум и Инид се обърна стреснато.

Мистър Кинман се взираше с разширени от ужас очи в ужасните рани, които тя бе освободила от превръзките. Цветът се отдръпна от лицето му, той извъртя очи като неопитомен кон и се свлече на пода. Дъските се разтресоха.

Жалко. Тя имаше нужда от помощта му. Но сега нямаше време да се тревожи дали не се е ударил. Кинман щеше да се съвземе, докато пациентът й лежеше все така безжизнен.

— Приятелят ти е безполезен, знаеше ли това? — попита тя шепнешком. — Много приятен човек и вероятно го бива в боя с юмруци, а ето че припадна. Интересно, не намираш ли?

Докато говореше, тя отчаяно търсеше по лицето му знак, че думите й са стигнали до съзнанието му.

Никаква реакция.

— Експлозията явно ти е навредила повече, отколкото очаквах. — Тя опипа внимателно ребрата му. — И все пак си имал късмет. Няколко пукнати ребра, но нито едно не е счупено и не те е проболо. — Изми го целия, подсуши го внимателно и бързо го зави. С всяко движение чувството за принадлежност към този човек растеше. Когато все още беше здрав и беше неин съпруг, никога не се беше чувствала така. Може би трагедията го е променила, каза си тя — или годините са го направили зрял човек, истински мъж. Може би тя също се е променила, станала е по-мека, по-снизходителна. Или просто е разбрала, че смъртта кръжи над него като черен гарван и всеки момент може да се спусне и да отнесе душата му.

Отдолу се чуха гласове. Някой поздрави някого, после двама мъже започнаха да се изкачват по стълбата. Мистър Кинман се надигна и изохка от болка. Колко смешно, този грамаден мъж не можеше да понася кръв… Ала сега само едно имаше значение: да даде на Маклийн шанс за живот.

— Маклийн — повтори настойчиво тя. Ако не на друго, той трябваше да реагира поне на името си. — При толкова стъкла можеше да си изгубиш окото, но си имал късмет. Ударът е бил страшен. — Докато стъпките се приближаваха, тя развиваше превръзката от крака му. — Няма даже и инфекция, браво на теб. Отново ще можеш да ходиш. Хайде, Маклийн, събуди се. Защо продължаваш да спиш?

— Спи, защото е получил удар по главата, млада госпожо. — На прага бе застанал едър мустакат джентълмен, облечен в кафяв туид. Вонеше на тютюн и очевидно беше склонен да иронизира и да се смята за единствено прав. — Аз съм доктор Бриджис и искам обяснение. Какво си въобразявате, че правите?

Мистър Трокмортън стоеше в сянката зад доктора и макар че явно не възнамеряваше да се намесва, Инид се обърна към него.

— Мистър Трокмортън, Маклийн е мръсен. Трябва да го измия основно. — Хвърли поредния парцал в легена и продължи: — Мистър Кинман, моля ви да изпразните легена и да ми донесете чиста вода.

Мистър Кинман изохка, отиде, куцукайки, при нея и протегна ръце. Инид му връчи легена и пошепна предупредително:

— Да не го излеете.

— Няма — отговори с треперещ глас той и се запъти към вратата.

Великолепният мустак на доктор Бриджис трепереше от възмущение.

— Млада госпожо, аз съм дипломиран медик, завършил съм Оксфорд. Вашите действия са погрешни.

— Може би, но онова, което правите вие, го убива. — Инид едва се сдържаше да не закрещи, но знаеше, че това може да навреди на пациента.

Лицето на Маклийн си оставаше все така отпуснато. Може би наистина трябваше да се развика, за да го събуди.

— Всеки болен има нужда да бъде измит и да лежи на чисто — обясни просто тя.

— Превръзките бяха единственият начин да ограничим отоците. — Доктор Бриджис направи величествен жест към ранения. — Погледнете го само. Веднага щом свалихте превръзките, започна да се издува като балон.

Той беше прав. Инид усети как куражът я напуска. Защо не бе имала време да огледа Маклийн отвсякъде, преди да се впусне в спор с този некадърник?

— Ще му сложим лед и отоците ще изчезнат. Мистър Трокмортън, бихте ли наредили да донесат лед?

— Разбира се. — Трокмортън отиде до стълбата и даде нарежданията си. После се върна до леглото и огледа Инид и доктора със спокойно преценяващ поглед.

Мистър Кинман се върна много скоро. Вече изглежда по-добре, установи доволно Инид. Легенът беше пълен с чиста вода, на ръката му бяха преметнати десетина чисти кърпи, освен това носеше торбичка с ледени кубчета. Инид пое с благодарност торбичката и той я дари с бързо, окуражително кимване. Явно и той не можеше да понася високомерния доктор.

Без да каже дума, Кинман отстъпи назад и застана до мистър Трокмортън.

Внимавайки да не блокира достъпа на въздух, Инид сложи торбичката върху носа и очите на Маклийн. После грижливо изми ранения му крак. На мястото, където костта бе пробила кожата, личеше широк белег, но костта беше добре наместена. Ако оживее, Маклийн ще може да ходи съвсем нормално, каза си зарадвано тя. Това беше истинско чудо.

— Миете го на отворени прозорци! — Доктор Бриджис местеше поглед между двата прозореца, сякаш следеше мач по тенис. — Студът ще го убие!

Възмущението й отново се събуди.

— Това помещение беше мавзолей, не стая на болен. Как би могъл да разбере, че е време да се събуди, като го държите в тъмен затвор?

— Да се събуди? Наистина ли мислите, че ще се събуди? Та той не приема дори вода. Хайде, продължавайте, много искам да видя как ще се справите по-добре от мен, драга! — Докторът трепереше от гняв. — Отвихте дори крака му. Дано не сте развалили онова, което постигнах с толкова старания.

Инид подсуши внимателно раненото бедро, обмисляйки положението. Мистър Трокмортън нямаше основания да й се довери — тя беше никоя, докато Бриджис бе завършил най-реномираното учебно заведение в страната. Въпреки това тя щеше да остане до постелята на Маклийн, защото той имаше нужда от нея. Той трябваше да оцелее. Докато гледаше безжизнената, измършавяла фигура в леглото, нещо се пробуди дълбоко в душата й. Тя не знаеше защо. За нея той би трябвало да е просто пациент. Един от многото.

Да погледнем трезво на нещата, каза си ядно тя. Ако той оцелее, ще остана свързана с него, а ако умре, ще бъда свободна. И въпреки това… Нещо в този мъж я трогваше. Даже в безсъзнание той излъчваше сила, власт, неустоимост. Тя беше готова да направи всичко — да моли, да се бори, дори да се помири с доктора — за да върне Маклийн към живота. Всичко друго беше неприемливо.

Затова протегна към Бриджис маслинена клонка — нищо, че мисълта да си сътрудничи с него беше ужасна.

— Свършили сте превъзходна работа с крака му доктор Бриджис. — Костта зарастваше съвсем правилно. — Фрактурата е била много сложна. Поздравявам ви.

В стаята надвисна потиснато мълчание. Инид вдиша глава.

— Костта бе наместена от един арабски лекар — обясни мистър Трокмортън.

Бриджис се обърна като опарен.

— Какво значение има? Той и без това ще умре.

Лицето на Трокмортън се вкамени. Погледът му стана толкова студен, че температурата в помещението видимо се понижи.

— Нима искате да кажете, че не сте лекували моя приятел достатъчно внимателно, защото сте убеден, че случаят е неспасяем?

Доктор Бриджис явно не притежаваше и капчица деликатност, защото отговори, без да се замисля:

— Направих за него, каквото можах, но никога досега не бях срещал толкова ужасни рани. Той е обречен, няма място за съмнение.

Трокмортън щракна с пръсти и се запъти към леглото, където беше Инид.

Мистър Кинман хвана за рамото протестиращия доктор и го извлече навън.

— Поисках най-добрия лекар — произнесе Трокмортън и в гласа му звънна леден гняв, — а какво получих?

Страхът, стиснал Инид за гърлото, се уталожи.

— Доктор Герисън — така се казва лекарят, при когото учих — обясни тя, като много внимаваше в тона й да няма оценка, винаги казваше, че когато лекарят повярва в собствената си непогрешимост, неизбежно възникват проблеми.

— Явно е бил умен мъж. Как стана така, че учихте при него?

— След като Маклийн ме изостави, трябваше да плащам дълговете му. Започнах да работя при нашия селски лекар, помагах му да лекува всевъзможни болести и рани. Аз не съм от хората, които припадат, щом видят кръв. В дома за сираци се нагледах на толкова ужасии, че вече от нищо не ми прилошава. След като помогнах на доктор Герисън да намести счупената ключица на едно момче от обора, той ми предложи постоянно място. Жена му все повтаряше, че вече е много възрастен, за да продължава да работи, и се оказа права. Не минаха и три години и той почина… а аз съм тук.

Мистър Трокмортън проследи мълчаливо как тя почиства раните на Маклийн.

— Смятате ли, че сте в състояние да спасите живота му?

— Не знам. — Маклийн беше много зле. — Не знам дори дали ще успея да го опазя жив тази нощ. Но ще се опитам.

Той не я укори, само попита:

— Как мога да ви помогна?

Защо всички мъже не бяха като него?

— Имам нужда от помощница. Силна, едра жена с буден ум, издръжлива. Тя ще ми помага да го обръщам, да наливам в устата му вода, а ако дойде в съзнание — да го храня.

— Ще ви пратя мисис Браун. Тя е нашата бавачка. Най-разумната личност, която някога съм срещал.

— Не е редно да отнемам бавачката на вашите деца.

— По-точно на дъщеря ми и на племенницата ми. Но ви уверявам, че годеницата ми ще се радва да има децата само за себе си.

Трокмортън се усмихна някак странно — все едно не знаеше да се радва ли или не.

— Разбирате ли, някога съпругата ми беше гувернантка на двете момичета.

Инид не разбра, но и не се задълбочи. Докато Трокмортън изпълняваше желанията й, той и годеницата му можеха да правят, каквото си искат.

— Щом мисис Браун е най-доброто, което мога да получа, ще я приема с радост. Ще ми трябват и няколко прислужнички, за да почистят тук, а аз ще прегледам превръзките и мехлемите.

Инид направи широк жест, обхващащ цялата стая. При такава жизненоважна задача имаше нужда от хигиена и ред. Тя беше човек, който обича реда и действа винаги по план.

— Прислужнички. Веднага. И билки.

— Ще ви пратя градинаря.

Тя кимна доволно и отново се наведе над Маклийн.

— Ще ви помоля, докато сте тук, да не напускате имението, без да ви придружава някой от моите хора.

Инид вдигна очи, макар и само за миг. Още предпазни мерки.

— Не мога да си представя, че ще пожелая да отида някъде, преди Маклийн да се е поправил.

— Няма да е зле всеки ден да се разхождате поне по половин час в градината. — Мистър Трокмортън свали жакета си и нави ръкавите на ризата. — Тъй като мисис Браун още не е на разположение, аз ще ви помогна да сменим чаршафите.

Докато събираха замърсените чаршафи под Маклийн и ги заменяха с чисти, като с най-голямо внимание обръщаха болния на едната, после на другата страна, следобедното слънце влезе в стаята и запълзя бавно по леглото, докато най-сетне стигна до лицето на болния и освети изпитите му черти.

Стивън Маклийн пое шумно въздух и отвори очи.

Неговите уникални златнозелени очи.