Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (5)

5.

Без да примигне със зашеметяващите си сини очи, с леко отворени розови устни, жената го гледаше втренчено. От какво се учудваше? Тя пое дълбоко въздух и повтори думите му, сякаш не бе разбрала:

— Коя… съм… аз?

Ако беше мъж, щеше да й откъсне главата за това повторение, но спрямо жените — спрямо всички жени — винаги проявяваше снизхождение, а тази тук беше много специален екземпляр. Привличаше го толкова силно, че се учудваше как така не си спомня името й. Беше сигурен, че я е срещал някъде, че много е искал да я докосне, но се е задоволил само да я гледа, и то защото… защото… Защо, за бога, не си спомняше? Отново претърси паметта си, но напразно. Отличната си памет, която никога преди това не го беше изоставяла. Защо не можеше да си спомни?

Какво бе направила тя с него?

Гласът му предрезгавя от подозрение:

— Коя сте вие? Спомням си за вас, помня как сияете и как косите падат по раменете ви, но не помня как се казвате.

— Слава на бога, пациентът се събуди — проговори друг женски глас зад него.

Той се опита да се обърне, за да види кой стои зад голия му гръб. Болката буквално разкъса ставите, мускулите, счупения крак. От устата му се изтръгна ядно проклятие и той се отпусна на леглото.

Жената, коленичила до леглото, скочи и го сграбчи за раменете. Другата жена го дръпна, сякаш искаше да го разтегне.

— Мускулни спазми, сър. Не е чудно във вашето състояние — обясни спокойно тя.

Жените, които и да бяха те, не го оставиха нито за миг: мачкаха и дърпаха, разтриваха и какво ли още не. Най-сетне го обърнаха по гръб. Кракът му — центърът на пронизващата болка — се завъртя последен. Жената го вдигна и го настани удобно на висока възглавница. Стивън изпъшка и се отпусна.

Втората жена беше възрастна, закръглена и с пронизващ поглед. По всичко личеше, че е порядъчна английска провинциалистка. Тя не представляваше заплаха за него. Поне не в този момент. Огледа стаята. Зад прозорците се люлееха корони на дървета, таванът беше скосен, гредите на покрива не бяха замазани… Очевидно го бяха настанили в таванска стая. Защо?

Какво не беше наред с него? Къде се намираше?

Кой беше той?

Мъжът изпадна в паника, но моментално я потисна, като разреши на гнева да го завладее. Очевидно не можеше да си отговори на най-важния въпрос, но щеше да получи отговор, и то веднага.

Отново погледна младата жена. Тя го наблюдаваше с огромни, блестящи очи. По дяволите, беше сигурен, че я познава, но не можеше да си спомни името й. Помнеше мекия й глас, който го забавляваше с новините на деня. Помнеше как сърцевидното й лице се навежда над неговото, щом се събуди. Помнеше как очите й заблестяваха, щом се усмихнеше, как нежните й ръце се плъзгаха по завивката, как невероятната черна коса падаше по раменете й и милваше бузата му. Помнеше и прекрасните гърди под халата.

Обаче не си спомняше да е преспал с нея — защо тогава знаеше какви са гърдите й? Какво ставаше тук? За какво си спомняше всъщност?

Нищо. Нищо не помнеше.

Опита да се надигне — защо тялото му отказваше да се подчинява? — и поиска отговор:

— Кой, по дяволите, съм аз?

Жената изписка тихо и мушна ръка под главата му. Другата жена побърза да го улови за раменете и отговори вразумително:

— Да знаете, че не сте в състояние да водите битка, сър.

— Искам да седна.

Как да им обясни, че е вбесен от тази своя слабост? Празнотата в мозъка му растеше ли, растеше и накрая изпълни цялото му тяло. Колкото и да се стараеше, колкото и да се ровеше в паметта си, не откриваше нищо.

Въпреки това пое командата — както беше свикнал, — и даде заповедите си с режещ тон, който винаги предизвикваше бърза реакция.

Кога се е научил да дава заповеди?

— Веднага ми кажете кой съм аз и какво правя тук.

Ако не му отговорят, ще превърне живота им в ад — но как?

Кой беше той?

— Спокойно. Не прави резки движения.

Жената със сладко лице, необикновени сини очи и прекрасни гърди се наведе над него, докато той се движеше по леглото, за да се настани по-удобно.

— Ти беше много болен — промълви тя.

— Това го разбрах и сам, глупава жено.

Младата жена потръпна, сякаш я бе ударил, и моментално се дръпна назад.

Той разбра, че я е обидил, но в момента не му беше до кавалерство.

— Аз лежа в легло. Навън е светъл ден. Аз никога не се размотавам посред бял ден, освен ако не съм болен. Защото си имам достатъчно работа.

Но каква?

Другата жена, сивокоса, с майчинско лице — познаваше и нея, но откъде? — се наведе над него, погледна го право в очите и заговори с тон, усъвършенстван в безброй възпитателни проповеди:

— Още докато бяхте в безсъзнание, ни създавахте проблеми. Чуйте ме, млади човече, аз съм мисис Браун и ей сега ще извикам господаря на този дом. Той ще ви обясни всичко. Докато се върна, за вас ще се грижи тази млада лейди. Само да сте посмели да правите глупости! Не се опитвайте да станете, защото не сте в състояние. Слушайте какво ви казвам и се подчинявайте на всичко, което ви каже тази мила млада дама.

— И защо? — възпротиви се той като упорит хлапак.

— Защото тя ви върна от прага на смъртта, а аз всеки ден ви събличам гол, за да ви измия.

Той я погледна унищожително. Тя отговори на погледа му с вбесяващо спокойствие.

Той знаеше, че е воин. Борец. Точно така. Воинът знае кога да се признае за победен. Кимна неохотно и възрастната жена се отдалечи към вратата.

Младата избухна в тих смях и за миг закри очите си с ръка.

— Защо се смеете? — изсъска той. Сякаш не знаеше!

Младата дама вдигна глава.

— Толкова ни беше страх, че никога няма да се събудиш, а ти не само се събуди, ами и се държиш още по-идиотски от преди.

Значи тя го познаваше? Още нещо му направи впечатление. Очите й бяха влажни. Тя се смееше и плачеше едновременно. Странни същества са жените.

Днес всичко беше странно. Тялото му, което обикновено работеше като добре смазана машина, сега пулсираше от болка. Докато говореше, усещаше болка в лицето. А кракът му… какво бяха направили с крака му, та го болеше така? С огромни усилия успя да повдигне ръката си, а като я видя, не можа да повярва на очите си. Божичко, приличаше на скелет! Постепенно осъзнаваше в какво физическо състояние се намира и гневът му растеше. Неподчинението на тялото му го ядосваше дори повече от ужасяващата празнота в мозъка. Устреми поглед към жената и тя му кимна сериозно.

— Нямам никакво намерение да чакам господаря на дома — отсече той. — Ти знаеш кой съм. Кажи ми.

Тя отговори без колебание:

— Стивън Маклийн от остров Мул.

И го погледна, очаквайки той да изпробва името със собствения си език.

Стивън Маклийн…

Познато ли звучаха тези срички? Напомняше ли му нещо това име? Проникваше ли в същността му? Той поклати глава.

— Не си спомням. — В гласа му прозвуча уплаха.

Тя се засмя. В смеха й имаше толкова чувства, че той се развълнува.

— Наистина си бил много болен, след като заговори с шотландски акцент. Винаги си презирал Шотландия.

— Най-хубавата страна на света — промълви той и смръщи чело. Не си спомняше някога да е казвал тези думи, но ги бе произнесъл с искрен плам. — А ти коя си?

Тя го погледна, сякаш се опитваше да прецени докъде ще стигнат силите му.

Как смееше тази жена да преценява състоянието му? Той беше… кой беше той? Бавно, подчертавайки всяка дума, той изрече добре дозирана заплаха:

— Веднага ми кажи коя си!

Непознатата хубавица отметна глава назад, разсмя се подигравателно и нанесе решителния удар:

— Аз съм съпругата ти.

Без да отмества поглед от нея, Маклийн пренебрегна болките в тялото си и се надигна на лакти.

— Лъжкиня!

Жената събра вежди. Устните й се отвориха. Погледна го втренчено, после отново отметна глава назад и избухна в смях.

Ако можеше да стане, щеше да я удуши.

Слава богу, смехът й секна много бързо.

— Толкова пъти съм си представяла тази сцена, но въобще не ми е хрумвало, че няма да ме познаеш. — Направи две предпазливи крачки към него и попита: — Какво те кара да мислиш, че лъжа?

— Не мога да си спомня за теб.

— Ти не си спомняш нищо от миналото.

Тази жена, тази проклетница, тази лъжкиня не му вярваше, че е загубил паметта си! Никой досега не се беше осмелявал да се съмнява в думите му, защото той… не знаеше защо. Обаче беше уверен, че е честен и почтен човек. Такъв беше.

Гневът го задави.

— Как смееш… да се съмняваш в думите ми?

— О, значи сме квит.

Той я огледа по-внимателно. Беше облечена в тъмнозелена памучна рокля, закопчана до брадичката, толкова строга, че приличаше на мундир. Талията беше тясна, полите скриваха извивките на хълбоците, но той имаше въображение и можеше да си представи тялото й. Хубава жена. Малко тънка за неговия вкус, но определено хубава.

Дори погледът му да я бе смутил, тя не го показа. Нито прояви ентусиазъм или поне някакъв интерес към чувствата му. Просто скръсти ръце на гърдите, погледна го спокойно и зачака следващите му атаки.

Неговата жена? Невъзможно? Ако беше негова жена, трябваше да реагира с усмивка, да затрепка с мигли — нали той я оглеждаше с нарастваща плътска жажда?

Отпусна се на възглавниците и въздъхна. Женен ли беше? Не. Не и за тази тук.

— Ти не си ми жена. Никой мъж не би могъл да забрави, че е спал с теб — процеди през зъби той.

Тя нито се изчерви, нито се помръдна. Само вложи в гласа си цялата студенина на северния вятър:

— Ти обаче си ме забравил.

Пак бяха квит. И пак не се разбраха.

Защо го лъжеше? Защо беше тук? По гърба му пролази студена тръпка. Отново се опита да си спомни, но… какво… какво? Нещо ужасно. Опасно и страшно. Инстинктът го предупреди за опасност, а той винаги се доверяваше на инстинкта си.

— Как се казваш? — попита дрезгаво.

— Инид Маклийн.

— Инид. — Хубаво име, хареса го. И веднага след това се запита дали и то не е лъжа. — Къде съм?

— В Съфък, Англия.

Бърз отговор.

— Какво се е случило с мен?

— Бил си на Кримския полуостров.

— Без теб? — попита той с най-безразличния си тон. Видя как тя за момент се поколеба. Все пак му отговори:

— Да. Станала е експлозия. Ти си бил ранен. Друг мъж загинал.

Бил е на Кримския полуостров? Не си спомняше за такова пътуване, но знаеше, че Крим е парче земя, покрито с пясък и стърчащо навътре в Черно море.

Откъде знаеше как изглежда Крим?

Експлозия значи. Опита се да седне, за да се погледне, но при предишния жалък опит бе изразходвал всичките си сили и това отново събуди гнева му.

— Крайниците ми… запазени ли са? — попита с лек страх.

— Да.

Не й повярва. Раздвижи пръстите на краката, после на ръцете и простена от болка. Обърна глава към нея и изфуча:

— Нямаш ли поне малко срам? Обърни се!

Тя го направи и той започна да се опипва. Когато се убеди, че всички важни части са по местата си, забеляза, че тилът й е яркочервен.

— Не мога да повярвам, че си смутена, момиче. От колко дни се грижиш за мен? Не знаеш ли, че съм само по отрязани до коляното долни гащи, които освен това имат дупки?

— Направихме ги, за да се грижим по-лесно за раните ти — защити се сковано тя.

— Обърни се пак към мен.

Тя се извърна предпазливо и се обърна едва когато видя, че ръцете му лежат върху завивката.

— Ако наистина беше моя жена, щеше да се радваш, че онова, с което мога да те направя щастлива, не е пострадало.

— Сигурно щях да се радвам, ако се държеше като истински съпруг.

— Ако можех да стана от това легло, нямаше да ми говориш такива неща в лицето.

— Ти не знаеш нищо за мен.

Дори да изпитваше привързаност към него — или друго топло чувство, — тя го криеше умело зад безизразна маска. Още едно доказателство, че не беше негова жена.

— Кога е станала експлозията?

— Преди шест… не, вече станаха почти седем седмици.

Той изпухтя презрително.

— Стига лъжи, момиче. Нима очакваш да ти повярвам? След шест седмици щях отдавна да съм мъртъв.

— Ако не бях дошла, вече щеше да си под земята.

Тя не изглеждаше коварна, но той познаваше доста красиви лъжкини… Къде ли ги беше срещал? Подозираше я… но защо? Защо я следеше с такъв цинизъм, когато всичко в нея излъчваше искреност?

— Трябва да пиеш — рече тихо тя и наля чаша вода.

— О, да. — Стомахът му се бунтуваше. Потребностите на тялото му бяха по-силни от желанието да знае кой е и какво му се е случило. — Имам нужда не само от вода, но и от храна. — И след кратко мълчание попита язвително: — Да не би да съм бил в затвора и да са се опитали да ме уморят от глад?

— В известен смисъл… — Тя се приближи, опря бедро на таблата на леглото, обгърна раменете му и го повдигна. Той се опита да вземе чашата, но тя не му позволи. — Ще я изпуснеш.

— Наистина ли мислиш, че не съм в състояние да държа дори чаша?

— Не си, разбира се. Още си много слаб.

Дали ще има сили да се сгуши на гърдите й? Имаше чувството, че преди го е правил. Усети нежния аромат на гардении, който излъчваше тялото й. Близост… интимна близост.

Остави я да поднесе чашата към устните му и пи жадно. Поне вкусът на водата не можеше да бъде подправен.

Възможно ли беше да се лъже? Да е забравил, че е спал с нея? Че тя му е жена?

Не. За бога, не би могъл да забрави такава жена.

— Мистър Трокмортън заповяда да ти докарат вода от извор в Йоркшир — обясни тя. — Ти се будеше всеки ден за малко, колкото да налеем в устата ти вода и бульон, но не отронваше ни дума и с нищо не показваше, че чуваш какво ти говорим. — Ръката й потрепери и чашата се удари в зъбите му. — Сега спомняш ли си? Появи ли се нещо в паметта ти?

Той изпразни чашата и въздъхна доволно. Дори това малко напрежение го изтощи.

— Не. — Събра цялата си сила и посегна към китката й. Тя трябваше да остане до него. — Кой е мистър Трокмортън?

— Господарят на Блайт Хол. Мисис Браун отиде да го доведе. Той е… един от приятелите ти.

В думите й звънеше въпрос: — Спомняш ли си за него? Маклийн поклати глава.

— Мистър Трокмортън е собственикът на имението, където са те донесли с надеждата да оцелееш. — Инид се изтръгна от хватката му. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Тя се запъти към стълбата и го остави още по-ядосан отпреди. С каква лекота се отдели от него! Яд го беше, че е изгубил контакта с нея, но още повече се ядосваше, че е зависим от помощта на жена. Пък било тя и съпруга, както тя твърдеше!

— Преди малко каза, че се държа идиотски. Какво имаше предвид? — попита той.

Инид се обърна стреснато, погледна го и объркано поклати глава.

— Какво съм казала?

— Каза, че се държа още по-идиотски отпреди.

— О! — Тя се озърна за миг към стълбата, сякаш търсеше път за бягство, после бавно се върна при него. — Знаеш ли, ние с теб се бяхме… отчуждили.

— Глупости. — Той говореше, без да мисли. — Никога не бих се отчуждил от собствената си жена.

— За пореден път ме наричаш лъжкиня. Пак ти казвам — държиш се идиотски. — Тя отиде с горда крачка до стълбищната площадка и извика на някого долу: — Донеси ми чаша бульон! И по-бързо, моля те!

Когато се върна до него, пламъкът й гореше толкова ярко, че събуди в сърцето му спомен. Нощта. Светкавицата. Мекотата на гърдата й в ръката му. Ясното чувство, че има претенции на собственик. И право да я притежава.

Е, добре. Може би пък тя не лъже. Може наистина да му е жена. Лъжлива Йезавел, но ако все пак се е оженил за нея, значи преди това я е опитомил. И отново ще я опитоми.

— Ела тук — пошепна той с мек глас и подръпна завивката.

Дори да я бе впечатлил, тя успя да го скрие. Опря ръце на хълбоците си и попита подозрително:

— Какво искаш?

По дяволите! Тази жена не се поддаваше на манипулации. Понеже беше твърде слаб, за да стане и да я нападне, трябваше да опита по друг начин.

— Ти се страхуваш от мен. Уж си голяма, силна жена, а те е страх.

— Не се страхувам!

— Тогава ела при мен. Много добре знаеш, че можеш да се отдръпнеш всеки миг.

— О, по дяволите… — Тя коленичи до леглото и застана в същата поза както преди, когато той се бе събудил. — Какво искаш?

Ясно. Това момиче не познаваше мъжките номера. Нямаше никакъв опит. Можеше да си играе с нея като с малка сребърна рибка на въдицата. Претърколи се настрани и улови лицето й между двете си ръце.

Тя се отдръпна.

— Искам да те целуна — пошепна той.

— Защо? Нали каза, че не съм твоя жена, а лъжкиня?

— Не бъди саркастична. — Помилва бузата й и продължи: — И ти каза, че аз съм лъжец. Че си спомням, но не искам да си призная. Явно двамата с теб сме подозрителна двойка. Истината е, че не си спомням нищо. Забравил съм името си, дома си, причината за тези болки. Не знам защо се е случило всичко това с мен. Търся спомените си и ти, моята жена, си ключът към тях. Намирам се в Съфък, Англия и познавам единствено теб. Затова ми дай целувката, която искам. Защото трябва да зная кой съм, а съм твърде слаб, за да те държа.

Чувството за вина му помогна да получи онова, което никога нямаше да получи с насилие. Тя прехапа устни, въздъхна с преувеличено раздразнение, затвори очи и поднесе устни.

Той се засмя тихо и наведе главата й към лицето си. Ох, това сладко докосване на устните й! Все едно дали тя не го искаше или се сърдеше — той знаеше къде се намира Кримският полуостров, знаеше, че е шотландец и воин, и имаше сериозни основания да не се доверява на външните обстоятелства. И най-важното: знаеше как да укроти една жена с целувка.

Обсипа Инид с целувки, малки, нежни, бързи целувки по ъглите на устата, по долната устна, даже по върха на носа. Презрително издадената уста се отпусна и докато се опитваше да разгадае стратегията му, тя влезе в ритъма му. Това беше моментът, в който устните му намериха нейните. Той очерта контурите на устните й, усети кадифената им гладкост, потопи се в сладката падина на горната устна и премина към дълбочините, които обещаваха еротични радости на мъжа. През цялото време тя не смееше да диша, слисана от нежността му. За момент си помисли дали пак да не спре, за да я попита кога и как са се отчуждили, но веднага се отказа — това би било идиотско. Вместо това вдигна ръце и обхвана главата й.

Тя разбра веднага, че е пленница. Опита се да се отдръпне, но той не беше толкова слаб, колкото тя си въобразяваше. Поне когато имаше сериозни и почтени основания да приложи силата си. Държеше я, принуждаваше я, дразнеше я… Задълбочи целувката. Устата и се отвори под неговата и влажната сладост, ароматът и топлината и го улучиха като удар. Тя отдръпна езика си и той го потърси, насочи се към дълбините на устата й, намери всичките и тайни и й показа колко лесно може да ги използва срещу нея самата. Отначало тя реагираше сдържано, но когато той я привикна към себе си и желанието си, вдигна ръце и обхвана лицето му по същия начин, както той — нейното.

Пленник на жена. Жена, която твърдеше, че му е съпруга. Но дори и да не беше, много скоро щеше да се извива сладостно под него и да стене от наслада.

Най-голямата мъжка радост — да прелъсти жена, която не го иска.

Когато тялото му — изранено, слабо, треперещо от болка — се събуди, той беше готов да се изсмее с глас. Едва повдигаше главата си, кракът му пареше и доколкото можеше да прецени, все още не се беше измъкнал от опасната близост на смъртта. Въпреки това най-важната, но не и най-умната част от него надигаше безсрамната си глава и искаше да се задоволи. Беше прекрасно да е мъж и да се радва на слънчев ден като този… и да целува красиво момиче, което го изкушаваше да продължи.

Но не сега. Каквото и да предприеме, ще се провали с гръм и трясък. Освен това…

Той се отдръпна внимателно и спря да я целува. Притисна устни в китката й, приглади назад косата й и зачака тя да отвори очи. Натежалите клепачи и изразът на обърканост по лицето й окрилиха мъжката му гордост. Беше готов да продължи, но съзнанието, че няма сили, го спря. Вместо това каза само:

— Любов моя, имаме гости.