Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (25)

25.

— Бедната лейди Бес. — С патос, който разкъса сърцето на Инид, Трейми Макуори изтри една сълза от бузата си с ръкава на ризата. — Никога не бях виждал толкова съкрушена майка. Не се отделя от тялото на сина си. Не позволи на никой друг да бди над него.

— Така е. — Джими Макджиливри се надигна и погледна към втория етаж. — Бедната жена. Първо загуби дъщеря си, после синът й се върна, но щастието и беше кратко. Ето че загуби и него… — Гласът му се пресече.

Какъв дълъг, тъжен ден! Инид нямаше сили да гледа мъжете, които се бореха със сълзите си. Имаше чувството, че ще полудее. Искаше да захвърли черния воал и да изкрещи на събраните в залата жени и мъже, че Маклийн е жив и здрав. Той бе прекарал деня скрит в спалнята си. Утре щеше да легне в ковчега и да чака престъпникът да се разкрие. Инид беше длъжна да мълчи. Ако каже истината на съкрушените шотландци, брилянтният й план ще отиде по дяволите. Да, планът наистина беше добър, но изпълнението му щеше да й коства много усилия.

Инид изпитваше ужас от онова, което можеше да се случи с Маклийн. Той отричаше опасността, но тя знаеше, че може да го види наистина мъртъв още преди да е успял да отвори очи.

— Снощи се оплака от болки в стомаха и си легна рано. Веднага заподозрях нещо лошо. Момчето никога не е боледувало. — Доналдина беше посветена в плана и помагаше на лейди Бес да крие истината. Явно й харесваше да разиграва драми, защото продължи с патос: — Тази сутрин лейди Бес отиде да го види и като чух писъка й, кръвта замръзна във вените ми.

— Бедният ни господар! Никога няма да забравя как лежеше в леглото блед и студен. — Една от прислужничките скри лице в ръцете си и се разплака.

Лейди Бес се бе погрижила да посипе лицето му с пудра, за да изглежда бяло и безжизнено. За всеки случай не допуснаха до него нито един слуга. Господарката на дома се оказа първокласна артистка. За разлика от нея Инид изпита див ужас.

Хората, които се бяха събрали пред спалнята, очакваха от нея да потвърди смъртта на господаря на клана. Инид пристъпи към леглото, вгледа се в неподвижното лице на Маклийн и стомахът й се сгърчи от болка. Едва когато попипа топлите му бузи и усети дъха му, повярва, че не е умрял. Трябваше да стисне здраво зъби, за да изиграе ролята си. Обърна се към множеството и с тъжно кимване потвърди ужасната вест. Писъците и плачовете, които последваха, я отчаяха напълно. По-добре никога да не беше предлагала това „погребение“.

Но как иначе биха могли да накарат атентатора да се разкрие? Веднага щом го открием, ще мога да се върна в Англия, повтаряше си Инид. Ако не го разкрием, Маклийн никога няма да е сигурен за живота си. А тя искаше да се махне оттук. И най-важното — да не се бои, че с Маклийн ще се случи нещо лошо. По-точно казано: не искаше изобщо да мисли за него.

— В Съфък, когато беше тежко ранен и никой не вярваше, че ще оцелее, той помоли да го погребем в шотландска носия. — Гласът на Хари стигна до последния човек в навалицата. — И макар че си беше загубил паметта, помоли да сложим в ковчега спорана му, защото бил най-скъпоценното му притежание.

Шотландските мъже и жени кимнаха сериозно.

— Никога не съм го чувал да говори за това нещо — възрази мистър Кинман.

Бедният Кинман! Той беше напълно объркан и много тъжен, но Хари бе настоял, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре, и Маклийн се съгласи с него.

Грейми се опита да обясни на англичанина какво означава споранът.

— За шотландеца това е едно от най-важните притежания. Мъжът съхранява в спорана къдрица от косата на любимата си… или писмо.

— Споранът беше на баща му — отбеляза Роб Харди. — Старият Маклийн уби белката със собствените си ръце. Киернан не се разделяше със спорана си.

Инид кимна едва забележимо на Хари. Без да знаят, шотландците насочваха атентатора в правилна посока. Най-добре да им помогне.

— Маклийн нямаше тайни. Никакви.

— Въпреки това съм готов да се обзаложа, че онова, на което е държал най-много, се намира в спорана — отговори твърдо Грейми.

— И аз бих искала да имам спорана на скъпия Стивън. Щях да го погреба на родна земя. Но не ми беше съдено да погреба достойно единствения си син.

Когато плачовете стигнаха до покоите й, лейди Катриона слезе в залата и сега обикаляше като призрак, намиращ утеха в общата печал.

— Нямам никакъв спомен от бедното момче. Тъгата ще ме разкъса — обяви тържествено тя и попи очите си с кърпичка.

— Утре рано ще отида при Маклийн и ще избръсна за последен път бедното му белязано лице. — Джаксън стоеше прав, но трепереше и всеки миг щеше да избухне в сълзи. — Той беше добър господар. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Инид изпита ужас. Ако Джаксън се приближи до Маклийн, ще разбере истината. А той беше англичанин. Може би най-подозрителният сред англичаните.

Тогава от стълбището прозвуча гласът на лейди Бес:

— Не. Няма да позволя друг да се погрижи за последния път на сина ми. Вече го избръснах. Готов е. Не съм сложила само спорана му. Тази нощ ще се заключа в покоите си и ще плача над последната вещ, която ми остана от съпруга и сина ми. Утре ще сложа спорана върху мъртвото тяло на скъпото си момче и ще го погреба с него.

Всички захълцаха и Инид едва успя да се пребори с напиращите сълзи. Незнайно защо болката на тези хора беше заразителна. Тя знаеше, че Маклийн е жив и здрав, но беше готова да плаче с всички. През главата й минаваха ужасни мисли. Какво ли ще е, ако той наистина умре? Как ще живее с мисълта, че мъжът, когото бе върнала от прага на смъртта, вече няма да й се усмихва — все едно дали е весел, шегува се или се подиграва? Как ще живее без надеждата да го види отново?

Лейди Бес се приближи до нея.

— Имам една молба.

Решена да играе ролята си, Инид изтри една сълза от бузата си и улови ръката на господарката на дома.

— Готова съм да направя всичко за вас, милейди.

— Искам да участвате в погребението като главна опечалена.

Инид едва не се задави.

— Искате аз да… да съм главната опечалена? Но моля ви, милейди, аз не съм негова… ние не сме роднини.

— Вие го обичахте. Това е очевидно. Спасихте живота му. Преминахте с него през цяла Шотландия. Доведохте го вкъщи. Заслужавате тази чест.

— Но аз не съм… аз не мога… — Инид се огледа ужасено.

Шотландците закимаха одобрително. Повечето й се усмихнаха, за да й вдъхнат кураж. Мистър Кинман и Джаксън сведоха глави, но и те кимнаха.

Само лейди Катриона се изправи в целия си ръст и издигна злобен глас:

— Каква позорна идея, Бес! Инид е вдовица на Стивън, макар че не прояви приличие и не облече траур. Защо сега искаш да заеме твоето място при погребението на сина ти? Нямаш ли чувство за приличие?

Лейди Бес явно хареса възможността да се скара с някого.

— Ако Инид беше заподозряла, че някъде на света живее мъж като Киернан, щеше да тръгне да го търси и да го намери. Задоволила се е със Стивън, но в сърцето си е съпруга на Киернан и заслужава да заеме почетното място.

— Моля ви се, дами… — опита се да се включи Инид, но никой не й обърна внимание.

Вбесена, лейди Катриона изфуча:

— Тази жалка женичка е успяла да си хване най-добрия мъж — моя Стивън. Макар че изобщо не го заслужава.

Инид беше смятала, че дългият, мрачен ден не може да бъде по-лош, но ето, че се случи. Лейди Катриона заби ноктите си в нея, за да засегне болезнено лейди Бес.

— Скъпа лейди Бес, за мен ще е чест да изпълнявам задълженията на главна опечалена по време на погребението. Благодаря, че ми го предложихте. — Инид се изправи гордо и закрачи нагоре по стълбата.

Няма да ми навреди, ако поплача за Маклийн, повтаряше си тя. Ако всичко мине добре, още утре ще се качи на влака за Лондон и нищо няма да я върне в Шотландия. Нищичко. Никога.

Инид влезе в стаята си, затвори грижливо вратата и се огледа. Помещението беше същото, каквото го бе видяла за първи път: грамадно, разкошно обзаведено, кралско. Ако не се върне скоро към живота си на компаньонка и милосърдна сестра, сигурно ще повярва, че има право да живее в такъв лукс.

Нощта наближаваше и слугините се бяха сетили да запалят всички свещи в стаята. Инид се плашеше най-много от увереността — да, тя беше почти сигурна в това, — че ако беше поискала, можеше да стане съпруга на Маклийн. Една непоправима романтична част от нея желаеше той да я задържи и да й обещае вечна любов — както тогава в планината. Какво й бе казал?

Кръвта в твоите вени, мозъкът в костите ти. Никога никъде няма да отидеш, без да знаеш, че аз съм в теб, че те закрилям, че те поддържам жива. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Ние сме вечни.

Тя обърна лице към вратата и помилва гладкото дърво. В онзи момент той говореше напълно сериозно и тя го слушаше унесено.

Само след две врати по коридора беше спалнята на Маклийн. През седмиците, които бе прекарала тук, тя внимаваше много да не попита някого къде се намира неговата стая. Тази сутрин обаче бе отишла там заедно с целия персонал и вече знаеше къде спи — или неспокойно крачи напред-назад.

Не беше нужно някой да й каже, че бездействието къса нервите му. Можеше да си представи, че той копнее да върши нещо или поне да знае какво става в къщата. Не се съмняваше, че лозинките на волята му се вият по коридора към стаята й и ще я отведат при него.

Той искаше тя да отиде при него. Той й заповядваше да отиде при него.

Облегната на вратата, Инид притискаше чело към хладното дърво.

Не, той не искаше да научи как е минал денят и дали някой се е държал подозрително. Той я искаше в леглото си, за да я накаже за всички нощи, които не бе споделила с него. И за нощите, които щеше да му отказва занапред.

Инид се отдели от вратата като в транс. Свали черната рокля и облече най-простата нощница, която успя да намери — от бял памук, с копринена бродерия на деколтето.

Инид знаеше, че ако сега отиде при него, нощта няма да им стигне. Той ще иска повече. Ще изтълкува появата й като капитулация и ще повярва, че ще може да й заповядва за вечни времена. Тя е длъжна да му се противопостави… но това ще е много болезнено.

Инид духна свещите, отвори тежките завеси и вдигна поглед към луната. Спалнята й гледаше към морето. Стените под нея се спускаха стръмно към крайбрежните скали и тя чуваше шума на вълните, ударите им в камъка. Великолепната дива гледка подхождаше на Маклийн и неговия клан от луди и ексцентрици. Инид притисна лице о стъклото и гладкостта му й донесе утешение.

Искаше да прекара тази нощ с Маклийн. Копнееше за удоволствието, което преживяваше в обятията му. Долната част на тялото й пулсираше болезнено от желание. Така й се искаше отново да се отдаде на страстта.

Морето под нея се повдигаше и спускаше в прастария си ритъм и всяка вълна беше изкушение. От другата страна на коридора се долавяше зовът на Маклийн. Желанието му беше заповед, на която не можеше да не се подчини.

Утре ще си замине оттук. Все едно какво ще се случи, утре ще си замине оттук. Така че… какво ще й навреди, ако…

Не, не! Тя трябваше да се върне в Англия. Ако остане, ще изгуби всичко: достойнството си, честта си, самоуважението си.

Какво значение имаше достойнството, сравнено с насладата? Чест… тя беше изгубила честта си, когато спа с мъж, който не й беше съпруг. А самоуважението… лейди Халифакс й бе обяснила, че тя е оцеляла и се е справила там, където другите най-често се предават на отчаянието. Ако реши да прекара нощта с Маклийн, това изобщо не означава, че ще изгуби самоуважението си.

Инид пусна завесата и се плъзна към вратата.

Глупачка, повтаряше си тя, аз съм глупачка.

Никога вече няма да имаш този шанс.

Ами ако забременея?

Тя се обърна обратно към стаята.

Месечното й кървене бе приключило само преди два дни — това означаваше, че не би могла да забременее.

Халатът от дебел бургундскочервен брокат бе метнат на един стол. Инид го грабна и се уви в него.

Ще отиде при Маклийн.

Излезе безшумно в мрачния, празен коридор и забърза към спалнята. Вратата би трябвало да е заключена, за да предпази живия Маклийн от разкриване, но бравата се завъртя свободно.

Той я очакваше.

Инид отвори внимателно, влезе в спалнята и грижливо заключи.

Маклийн лежеше в средата на единственото светло петно в помещението и я наблюдаваше. Изтегнат на огромното си легло, с ръце под главата, с лице, почистено от пудрата. Кралскосините завеси бяха спуснати и изключваха външния свят. Дъбовата ламперия не пропускаше нито звук навън. Огромният килим на тъмносини и червени карета придаваше на спалнята неземна тишина, в която Инид чуваше единствено собственото си пресекливо дишане.

Светлината на свещите би трябвало да смекчи чертите на лицето му, но в действителност той изглеждаше суров и изсечен като скалите под прозорците й фигурата му се очертаваше ясно върху чистия бял чаршаф. Носеше само килт и под кожата на гърдите му се вълнуваха могъщи мускули, прикривани от къдрави кестеняви косъмчета. Свещите хвърляха сенки по бронзовата кожа, осеяна от белези. В зелените очи святкаха златни искри — или по-скоро преминаваха мълнии.

Той я очакваше и дългото й колебание го бе разгневило. Остана неподвижен и тя разбра какво има намерение да стори. Няма да започне пръв. Няма да настоява. Ще я остави сама да отиде при него.

Позата му я ядоса. Защо се гневи? Защо не си помисли, че и тя е гневна? Тя бе измамена по всякакви начини, от всякакви личности — а сега дори собственото й тяло я предаваше. Най-добре да си отиде. Сега. Преди да е станало късно.

Не. Не можеше да си тръгне. Искаше го толкова силно, че копнежът изпепели разума. Тя направи първата колеблива крачка.

Той я наблюдаваше и не се помръдваше.

Погледът му я разсъбличаше, преминаваше през кожата й и проникваше в хаоса от нетърпение и желание в сърцето й.

Инид направи още една крачка. Стъпалата й потънаха в дебелия килим. Искаше да се обърне и да побегне, но волята му я държеше по-силно от изречената дума.

Как се осмеляваше да й заповядва!

А тя защо му се подчиняваше?

Инид направи следващата крачка. Сърцето й биеше болезнено. Гърдите й бяха напрегнати и тежаха. Искаше да се усмихне, да смекчи строгостта му, но треперещите устни отказваха да й се подчинят.

Тя вървеше към него, бясна на ултиматума, който й бе поставен, ядосана на себе си, но подвластна на страстта, която я тласкаше напред. Качи се на подиума и това беше най-високата стъпка в живота й. Спря пред таблата на леглото и зачака той да се раздвижи.

Той не направи нищо. Остана неподвижен. Очакването му се усещаше съвсем ясно.

Тази нощ — и само тази нощ — тя щеше да отговори на очакванията му. Отвори халата си и великолепният брокат се плъзна по раменете й.

Погледът му спря върху гърдите й. Ноздрите му потръпнаха.

Нощницата може да беше съвсем обикновена, но памукът бе тънък и мек, зърната на гърдите й се очертаваха съвсем ясно и му показваха колко силно го желаеше тя. Инид повдигна нощницата си и опря коляно върху дебелия матрак.

Погледът му се върна към лицето й. Все още не даваше знак, че ще отговори на предизвикателството й. Или че копнее за нея.

Инид се придвижи към средата на леглото, където той почиваше върху няколко възглавници. Приседна и обходи с поглед тялото му, за да открие признак на възбуда. Мускулите и набраздената от белези кожа събудиха у нея желание да го докосне, да го милва. Ерекцията му издуваше късата поличка.

Инид знаеше, че ако го погледне в очите, ще открие диво желание. В зениците му ще се отрази цялата му властност, силните страсти, които го владееха, ненаситната лудост. Тя знаеше, защото страдаше от същата лудост, нападнала и него.

Треперейки, Инид плъзна ръка по гърдите му. Спря за миг върху сърцето, после зарови пръсти в гъстите кестеняви косъмчета и се насочи към корема. Топлината на тялото му, силата, която се излъчваше от него, я привличаха неустоимо. Тя копнееше за него, нуждаеше се от него и знаеше, че на света няма друг мъж, който би могъл да задоволи желанието й. Мразеше се за това знание, но не можеше да го промени.

Пое дълбоко въздух и го погледна в лицето.

В очите му светеше съзнание за власт. Тя се бе предала и той нямаше да й позволи да избяга в последния момент, да промени решението си или да се престори на равнодушна. Тя беше в ръцете му и той нямаше да я пусне.

Без да се колебае нито секунда, той я грабна в прегръдката си, метна я под себе си и се настани върху нея с цялата си тежест. Не похаби нито минута за нежности. Всяко от движенията му изразяваше надмощие.

Той спечели! Тя сама бе дошла при него.

Сега ще й даде да разбере, че му принадлежи.

Инид изохка в пристъп на паника. Тя бе взела решение да дойде при него, но сега, когато тялото му я държеше в плен, съжали за решението си. Беше изплашена… не, беше гневна.

Той я погледна в лицето и разбра какви чувства я вълнуват, но търпението му беше свършило. Удар с коляно разтвори краката й.

Желанието отново я завладя и беше толкова силно, че всички други чувства престанаха да съществуват.

Той мушна ръка между краката й и я помилва. Да усеща интимните ласки… без никакъв преход, толкова силни, толкова властни… Инид изпита ужас. Изохка и се отдръпна, но пръстите му неумолимо проникваха навътре.

Той нямаше да й позволи да се оттегли. Тънката памучна нощница не беше препятствие за пристъпа му. Намери отвора на тялото й и с радост усети как тънкият памук овлажня от желанието й. Намери чувствителното място и го потърка с палец. Вътрешността й се разтърси от сладостни спазми и от гърлото й се изтръгна тих стон.

Той продължи да я милва и в слабините й лумна огън. Тънкият памучен плат се триеше в интимните й части и придаваше на милувките му съвсем земна нота, която ускори оргазма й.

Инид не можеше да повярва, че това се случва с нея. Толкова бързо. Без никакъв увод. Опита се да се отдръпне, но той не знаеше милост. Не й позволи дори минута отлагане.

Оргазмът я улучи като удар, направи я сляпа и безчувствена към всичко, което не беше той. Тялото й се разтърси от мощни спазми, които постепенно преминаха.

С тази реакция тя му бе дала да разбере колко силно го желае, как бързо реагира на докосванията му и това беше ужасно унизително. Сигурно ще й се надсмее. Или ще й се скара. Ала когато отвори очи, той не изглеждаше развеселен. Наблюдаваше я с настойчивост, която я уплаши. Да, в страстта му имаше мрачна заплаха. Бе свалил поличката и пенисът му стърчеше насреща й. Инид виждаше ясно изпъкналите вени, гладката главичка, мускулестите слабини. Той я подготвяше за сливането — и я предупреждаваше да внимава.

Без да й даде възможност да се помръдне, той разтвори нощницата й.

Сърцето й тъкмо се бе успокоило, но сега отново заби ускорено. Искаше да протестира срещу методите му, но не посмя. Не се боеше от него, ала знаеше, че този мъж е завоевател. Рицар, преодолял невероятни препятствия, за да стигне до своята дама. В този момент не би понесъл съпротива.

А тя… тя постоянно се съпротивляваше. Надсмиваше му се, подиграваше го, гонеше го. Тази нощ битката за власт между двамата щеше да се разрази отново.

Изходът на сражението беше ясен още отсега, но тя въпреки това щеше да се бори… Надигна се и нежно помилва белезите по бузата и брадичката му, после се насочи към крайчето на ухото му.

Очите му бяха полузатворени. Беше се предал изцяло на чувствата. Сведе глава, захапа жадно долната й устна и облиза малката раничка.

Устата му ухаеше на мента и желание. Следвайки безмълвната му заповед, Инид зарови пръсти в косата му и му предложи устните си. Той я зацелува, сякаш искаше да я погълне, покри устните й изцяло и заби езика си в устата й. Очите й се напълниха със сълзи. Ако можеше, той нямаше да остави нищо от нея.

Маклийн целуна клепачите й, плъзна устни по бузите й, мушна език в мидата на ухото й. Тя милваше широките му рамене и беше наясно, че този мъж иска да я покори. Тя беше готова за това. Абсолютно готова.

Странно. Когато мислеше за себе си, тя беше убедена, че е силна, праволинейна жена. Ала когато той я докосваше, откриваше по цялото й тяло нежни, податливи, женствени места и милувките му я отпускаха и обезоръжаваха.

Изкусителният му дъх продължи да я възхищава и когато той мушна ръка под нощницата и обхвана гърдата й. Палецът му започна да разтрива зърното. Тя спря да диша и вдигна коляно, за да разтвори нощницата и да се разкрие пред него. Той огледа наполовина разголеното й тяло и изръмжа. Изръмжа като диво животно, подушило вкусна плячка.

Наведе се, обхвана зърното на гърдата й с устни и я накара да увие крака около хълбоците му и да се отрие о него. От гърлото му се изтръгна тих смях. Проклет да е! Защо се смееше толкова близо до плътта й! Ръката му се плъзна по гърба й и обхвана задничето й. Притисна я силно до себе си, мушна бедро между нейните и започна да я милва.

Инид изохка задавено. Главата й се мяташе по възглавниците.

Той засмука зърното на другата й гърда и блаженството й достигна неизвестни досега измерения. Всяка частица от тялото й пулсираше и искаше, ала когато се опита да отблъсне главата му, той хвана китката й и я притисна върху леглото. Облиза дланта й и нервите й завибрираха. Тя простена гърлено.

Той й даде знак да мълчи.

В кратък проблясък на здрав разум Инид изплува от дълбините на удоволствието и установи, че той има право. Не биваше да викат от наслада. Може би в този момент някой се промъква по коридора. Никой в къщата не бива да разбере, че Маклийн е жив, а звуците на любовта се разпознаваха лесно. Оттук нататък битката между двамата ще се води безшумно — само с тихи стонове и пресекливо дишане.

Един след друг той засмука пръстите й. Инид имаше чувството, че той вече е вътре в нея. Топлина, триене, настойчиви движения, които я възнасят на небето.

Докато той се забавляваше с нея, духът и тялото й бяха завладени от еуфория. Тишината в голямата спалня стана непоносима. Ограниченията, които си налагаха, се превърнаха в афродизиак. Тя искаше да го усети в себе си. Искаше той да изпълни празнотата в тялото й.

— Сега — пошепна тя в агонията на желанието. — Веднага.

Той пренебрегна желанието й. Искаше я с цялата си сила и тя го знаеше, защото усещаше твърдостта му. Въпреки това той се въздържа да я изпълни. Явно искаше да я измъчи и да й покаже, че той контролира положението. Целуваше я по устата, но не й разрешаваше да отговори на целувката му. Гризеше ухото й и се смееше тихо, докато тя стенеше. Мачкаше гърдите й, дразнеше зърната. Мушна два пръста в нея и имитира сливане. Толкова добре, че тя изпадна в екстаз и го захапа за рамото.

Чак тогава самодисциплината му рухна. Хвърли я по гръб, разтвори краката й и нахлу в нея. В движенията му нямаше и капчица нежност. Проникна в тялото й и започна да се трие в нежната й плът. Продължи навътре, без да го е грижа, че може да я нарани.

Инид не се уплаши. Тялото й бързо се нагоди към неговото. Тя беше влажна, топла и готова да го приеме, докъдето и да стигне.

Как обичаше всичко това! Горещината, насладата, бързането. Отвори широко крака, обви ги около хълбоците му и се задвижи в такт с него.

Той постоянно ускоряваше ритъма. Движенията му ставаха все по-бързи.

Инид заби нокти в гърба му. Искаше всичко, което той беше в състояние да й даде.

Той се отдръпваше и отново се забиваше в нея — и така без край. Даваше й всичко от себе си във вихъра на сетивата и духа.

Тя стенеше тихо, задъхано и без задръжки му показваше каква наслада изпитва. Върхът наближаваше, но оставаше все така недостъпен. Тя го усещаше съвсем близо и силен както никога.

Тъкмо когато си помисли, че няма да издържи повече, той повдигна хълбоците й и спря. Изправи се над нея в цялата си мощ и я погледна втренчено.

Тя искаше да затвори очи пред погледа му, но не успя.

Той се отпусна върху нея и тялото му се разтърси от спазми. Семето му се изля в нея като могъща вълна от необузданост и власт. Последва нов силен тласък. И още един.

Твърде дълго забавилият се оргазъм се стовари върху нея като удар с камшик.

Той притисна ръка върху устата й, за да й попречи да извика. Тя се сгърчи, тялото й се разтърси от силна тръпка, дълбоко в нея се надигнаха спазми, набраха сила и се отприщиха в оргазъм, единствен и неповторим.

Само Киернан можеше да я доведе до такъв връх.

Възглавниците бяха нападали по пода. Чаршафите бяха влажни и смачкани. Слабините й пулсираха, а краката й лепнеха от доказателствата за преживяното удоволствие като от церемониален балсам.

Спазмите бавно отслабнаха. Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето.

Все още не се беше върнала към реалността. Никога нямаше да се възстанови изцяло, но вече знаеше достатъчно и се опита да се освободи. Надигна се, за да избяга от пронизващия поглед. От безмълвната подкана.

Той нямаше да я пусне да си отиде. Не искаше дори да се отдели от тялото й.

Инид потърси начин да му покаже, че краят е настъпил.

Някой трябваше да каже нещо.

Някой трябваше да наруши мълчанието.

Направи го тя. Както винаги.

— Обичам те — пошепна тя. — Обичам те.