Кристина Дод
Загубена в твоите обятия (4)

4.

Всеки път, когато се будеше, Маклийн я виждаше да свети като ярък лъч в тъмнината. В началото изпитваше болка, защото тя светеше някак отвътре, но продължаваше да я гледа неотстъпно, преди да се плъзне отново в празното пространство.

По-късно чу женски глас да му говори и веднага разбра, че това е тя. Тя изпълваше мислите му с картини на разцъфнали дървета, с доволни и засмени лица, с песни, изпълнявани на открито в събота вечер. Ала щом посегнеше да улови образите, те му се изплъзваха и усилията му да ги върне му причиняваха само болка. Болки в краката, в гърдите, в лицето. Вече нямаше сили да се бори срещу болката и все по-често търсеше спасение в празнотата.

Тогава тя започваше да му се кара, викаше го и споменът за сияещото й лице го връщаше назад. Всеки път, когато отвореше очи, тя беше там.

И постоянно го нападаше. Повдигаше го, наливаше в устата му разни течности. Действията й го объркваха. Тялото му не желаеше да се движи. Духът му обаче се стремеше да я види отново и ако цената за това беше да приема храна, щеше да я плати с радост.

Все пак той изпълняваше дълга си.

Обикновено напускаше мрака, щом светнеше слънце, но веднъж бе чул гръмотевица и отвори очи посред нощ.

Тя беше хубава и през нощта. Стаята бе осветена с безброй свещи. Тя се придвижи към него с невероятна грация, наведе се и той видя съвсем ясно небрежно завързания й розов халат и сплетената на дебела плитка гарвановочерна коса. Кожата й сияеше като фино копринено кадифе, с нежна розовина по бузите, с наситенорозови пълни устни и златно деколте. Всяка светкавица осветяваше по някоя прекрасна част от нея: нежни ушенца, фини пръсти с грижливо изрязани нокти, изпълнени с болка очи.

Онази нощ той за първи път осъзна, че иска да седне и да пие вода — или каквото там му даваше тя. Ако седне, тя ще го подкрепи и ще притисне главата му към гърдите си. И той блажено ще умре в прегръдките й.

Маклийн се намръщи.

Да умре ли? Той няма да умре.

В никакъв случай.

— Какво хубаво утро, мис, след нощната буря. — С колосана бяла престилка върху кафявата памучна рокля, мисис Браун влезе забързано в стаята, понесла таблата със закуската на Инид. — Старите господа горе в облаците добре си поиграха на кегли през нощта.

Както си беше с вдигнати ръце, Инид се извърна от малкото огледало на стената и погледна с обич жената, която вече две седмици й беше най-голямата опора.

— И аз не можах да заспя.

Гореше от нетърпение да й разкаже новините — макар и не всички. Някои неща си бяха само нейни.

Мисис Браун остави таблата на масата до прозореца и й помогне да вдигне косата си. Гъстите тъмни къдрици, стигащи до хълбоците на Инид, бяха ужасно непокорни, но мисис Браун ненапразно бе отгледала деветнайсет деца. Едрата, силна жена безмилостно нави къдриците на стегнат кок и Инид беше готова да изплаче от болка. Ала не се оплака — защото майчинската загриженост на бавачката беше съвсем ново усещане и радостта от него беше над всичко.

Докато слагаше мрежичката и я закрепваше с фуркети, мисис Браун попита:

— Бурята стресна ли го, мис? — Тя кимна сериозно към Маклийн, който спеше дълбоко и не се помръдваше.

Инид се засмя възбудено.

— Аз се събудих посред нощ и видях, че очите му са отворени.

— Я виж ти.

Мисис Браун прие новината с типичното си спокойствие, но Инид чу задоволството в гласа й. Здравият човешки разум и неизтощимото добро настроение на бавачката й помагаха да продължи, когато й идеше да се разплаче от изтощение и безнадеждност. А най-хубавото беше, че мисис Браун се грижеше и за самата нея: пращаше я да се разходи или нареждаше на прислужничките да изперат дрехите й и да ги изгладят.

— Добри новини — продължи мисис Браун, хвана Инид за раменете и я обърна към таблата със закуска. — Досега не беше отварял очи, без да му заговорите.

— Затова смятам, че имаме напредък. — Инид седна, без да откъсва очи от безжизнената фигура.

— Вашето писмо пристигна — съобщи мисис Браун.

Инид грабна големия бял плик и счупи печата. Прочете първите редове и въздъхна. Лейди Халифакс твърдеше, че е в добро здраве, и вероятно не лъжеше, защото следваха доста солени забележки по адрес на новата болногледачка, състоянието на домакинството и на света като цяло. Инид поддържаше ежеседмична кореспонденция с бившата си работодателка и макар че съвестта я мъчеше, остроумието на старата дама винаги я развеселяваше. Остави плика на масата и рече:

— Следобед ще й пиша. — Разгъна салфетката и добави: — Мисля, че Маклийн има напредък.

Разбира се, че имаше напредък. След като наля в устата му половин чаша бульон и се наведе да го завие, той пъхна ръка в халата й и обхвана гърдата й! И то не предпазливо или с колебание, а със спокойното самочувствие на опитен любовник.

Инид се отдръпна стреснато и шумно пое въздух. Ръката му падна безсилно и очите му се затвориха. Очевидно усилието го бе изтощило.

Тя се отдръпна от леглото, стегна колана на халата си и изсъска шокирано:

— Сър! Не е редно да правите това!

Сякаш той можеше да я чуе. Сякаш го беше грижа, даже да я чуваше.

Къде беше научил тези номера? Вярно, че се движеше през живота с голяма скорост и се държеше по същия начин и в брачното легло. Бързаше да изживее екстаза си и изобщо не мислеше как се чувства жена му.

— Няма съмнение, мис, пациентът върви към подобрение. Реагира на близостта ви. На гласа ви. — Мисис Браун бутна Инид на стола и вдигна салфетката от таблата. — Хареса докосването ви.

— Мисля, че сте права. — Радостта я окрили. Тя бе успяла. Маклийн я докосна. Маклийн ще живее. Със сигурност.

— Изяжте си закуската. Естер изпрати първата праскова специално за вас.

Готвачката Естер й изпращаше три пъти дневно най-свежите плодове и най-фините ястия. А между основните хранения се появяваха чинии с топли бисквити или парче сладкиш. Градинарят Милфорд й носеше всяка билка, от която имаше нужда, и всеки ден букет свежи цветя. Мистър Кинман наминаваше всеки ден да си поговори с нея, макар че не смееше да присъства на смяна на превръзки или друг подобен ритуал. Тримата джентълмени, които охраняваха къщата, също бяха любезни и внимателни.

Ала Инид бе съсредоточила цялото си внимание върху пациента. Дори сега, докато похапваше с апетит пастетчета с картофи и шунка и отпиваше ябълково вино, не изпускаше от очи леглото. Обикновено Маклийн идваше в съзнание веднъж дневно, най-често надвечер, когато слънцето докосваше лицето му. Втренчваше поглед в нея, но не говореше. Пиеше послушно бульоните и сиропите, но не повдигаше дори един пръст да й помогне. Явно реагираше на потребностите на тялото си, обаче разумът му не беше в състояние да заповяда на крайниците да се раздвижат.

Мистър Трокмортън вече губеше надежда. Истинският Маклийн бе скрит в това безжизнено тяло — Инид беше твърдо убедена в това. Усещаше воля за живот, силен, решителен дух. Всеки ден разговаряше с този дух, разказваше му за живота си, четеше му от вестника, говореше за времето и за политика. Отначало мисис Браун се бе усъмнила в здравия й разум, но междувременно се убеди, че той чува и възприема. Когато Инид излизаше да се разходи, внушителната жена с посивяваща коса и меко лице поемаше нейната роля и разказваше на ранения какво се случва в имението и в селото.

— Опитвам се да ви замествам, но той предпочита да слуша вас, мис — казваше често тя. — По лицето му личи.

И сега мисис Браун отиде до леглото и сложи ръка на челото му.

— Няма температура. — Огледа го смръщено, изля малко ароматно масло на дланта си и въздъхна. — Да знаете как ми се иска да му измия косата. Толкова е мръсна, че цветът й не личи.

— Някога беше светлорус. С лек червеникав оттенък.

Мисис Браун попила мазните кичури.

— След толкова мазане с масло изглежда по-скоро кестенява.

— Може би с годините е потъмняла. — Инид си спомни нещо и се закиска. — Ужасно го беше страх, че ще оплешивее. Всеки ден броеше космите по четката и се оплакваше, че са много.

— Явно страховете му са били напразни.

— Щом се събуди и започне да се движи, ще го изкъпем във вана. — Инид помилва зрялата праскова и я помириса с наслада. — Убедена съм, че ще му дойде добре.

— Мъжете са странни същества. Имах син, който веднъж отказа да си смени бельото цял месец, а когато го изгорих, направо побесня.

Мисис Браун винаги говореше бавно и натъртено, сякаш развеждаше чужди туристи в къща, изпълнена с образци за странностите на мъжете.

Инид се опита да си представи бельото на момчето и се потърси от ужас.

— Маклийн е толкова слаб, че няма да има сили да се противи. — Мисис Браун вдигна ръката му и започна да масажира отпуснатите мускули. — Трябва отново да влезете във форма, сър — уведоми тя болния и продължи да го масажира. — Силен мъж като вас не бива да остава два месеца на легло. Сигурно ви е дяволски скучно толкова време насаме със себе си. — Едрите й ръце се придвижиха към рамото, заобиколиха белезите по гърдите, разтегнаха раменната става. Тя и Инид правеха упражненията два пъти дневно, за да забавят неизбежното топене на мускули.

Инид следеше загрижено движенията на бавачката. Изпълняваше задълженията на болногледачка повече от две седмици, а все още не можеше да познае в болния своя бивш съпруг. Често му слагаха лед и подутините по лицето почти бяха изчезнали. Белезите по гърдите и дясното рамо вече не бяха червени, а бледорозови. От време на време се отваряха ранички, от които излизаха стъкълца. Кръвоизливите бяха изчезнали, а кракът зарастваше много добре. Инид вече не се страхуваше да го движи и всеки ден увеличаваше амплитудата.

Ала лицето му, пострадало при експлозията, си оставаше силно променено и неузнаваемо. Само контурите на бузата и ушите, твърде големи и стърчащи, й напомняха за някогашния Стивън. И очите му, разбира се. Навсякъде би познала тези очи — светлозелено като тревата през пролетта, пронизано от златножълти лъчи. Преди девет години първо бе забелязала очите му — а днес всеки ден се молеше тези очи да се отворят и да я познаят.

— Мисля, че ако благоволите да се събудите и да хапнете нещо, сър, веднага ще се почувствате по-добре — продължи мисис Браун, обърна го внимателно по корем и започна да масажира гърба му. — Мъж като вас яде картофено пюре и говеждо, а не бульон от чашка. Бульоните са за бебетата.

— Мисис Браун! — Инид едва не се задави с прасковата. — Мисля, че не му харесва да го наричате бебе. Сигурно се ядосва.

— Тогава да се събуди и да ми го каже лично.

— Точно така. Да се събуди. — Без да остави прасковата, Инид отиде до леглото. Маклийн беше обърнат на една страна, бузата му бе притисната в чистата възглавница. — Сигурно има да ни разказва много неща. Време е най-после да се събуди. — Тя поднесе прасковата към носа му. — Помириши я, Маклийн, Мирише като лятно утро в овощната градина, нали? Помниш ли как си брал някога праскови — по цели кофи? Мъхът им се събира в яката и започва дяволски да сърби. Не ти ли се иска да си навън, да легнеш в тревата и да си хапнеш току-що откъсната от дървото праскова? Да ядеш и да гледаш как слънцето проблясва през листата, а мекият вятър да гали бузите ти…

През цялото време, докато Инид говореше, мисис Браун не престана да масажира гърба на пациента. Възхитена от картината, която сама бе създала, Инид коленичи до леглото и продължи тихо и настойчиво:

— Навън е прекрасно. Никога не е имало такова хубаво лято, а ти си губиш времето да боледуваш. — Тя приглади косата му назад и горещо се помоли той да отвори очи и да каже нещо. Беше работила упорито, за да подобри състоянието му, и нямаше да го остави отново да потъне в мрака. Под безжизнената повърхност умът му започваше да работи и тя го усещаше. Инид копнееше да общува с него и да открие дали излъчващата се от него сила и мъжественост отговарят на истинската му същност… или тя самата ги е създала от своите копнежи и дългата самота. Опита се да го примами с гласа си, с думи и докосвания. — Знаеш ли как ще се смеем… Ще лежим в тревата и ще се наслаждаваме на безделието… Ще си разказваме за други лета, още по-прекрасни от това, но ще знаем, че си измисляме, защото това лято е най-прекрасното на света. Слънцето ни принадлежи, небето е синьо, мирише замайващо на зрели плодове, поляните са целите в цветя… Върни се при мен, Маклийн, и аз ще те отведа там.

В следващия миг мъжът отвори очи и изрече високо и ясно:

— Добре, идвам. Но първо ми кажете коя сте вие.