Елизабет Адлър
Дъщери на греха (8)

Глава 8

Червеното ферари беше паркирано на видно място пред студиото на Пароли. Лъскавата му нова боя блестеше на светлината от прозорците. Двама млади мъже се бяха облегнали нехайно на тази извънредно луксозна кола и като че ли не забелязваха студения дъжд, който плющеше по плочките на тротоара. Чакаха, с камери, скрити на сигурно и сухо място под тренчкотите им, Фабрицио Пароли да излезе. Говореше се, че е доста близък с дъщерята на Джени Хейвън. На два пъти ги бяха хващали да излизат заедно от студиото. И двата пъти той я беше закарал до апартамента й. И двамата пъти само я беше оставил там. Както и да е, клюката обещаваше добра история и папараците бяха по горещата следа за възможната любовна връзка. Бяха готови да направят всичко, за да отразят пламъците й върху страниците на вестника. Нямаше да е необходимо кой знае колко много — двама души, осветени внезапно от светкавицата на фотоапарат, винаги изглеждат изненадани, а изненадата може да бъде интерпретирана като „вина“, ако надписът под снимката извика правилна асоциация.

Фабрицио вдигна яката на палтото си, за да се защити от дъжда. Излезе през задния вход на студиото и когато навлезе в потока от хора по алеята, се смеси с всички онези, които се връщаха от работа. С наведена глава, той вървеше бързо. За да отиде направо към таксито, което го чакаше на ъгъла, мина през една тъмна задна уличка.

Индия му отвори вратата и той влезе, като тръсна глава, за да паднат дъждовните капчици от косата му. Студените му устни срещнаха нейните, когато таксито потегли към анонимността на нощта.

Беше странно, помисли си Индия, когато целувката на Фабрицио се задълбочи и стана по-страстна от обикновена целувка за поздрав, а ръцете му се плъзнаха под палтото й, как внезапният интерес на папараците към нея след смъртта на Джени беше стимулирал „любовта“ на Фабрицио. Той като че ли я желаеше през цялото време, където и да бяха — в офиса или в колата. Дори тук, в таксито, той като че ли не можеше да чака. Ръцете му бяха вече под блузата й и милваха гърдите й. Индия въздъхна от удоволствие. Фабрицио отлепи устните си от нейните. Очите му блестяха в тъмнината, когато взе ръката й и постави дланта й върху твърдия си вече член. Тя усещаше топлината на тялото му през плата на панталоните му, докато го милваше несъзнателно и автоматично.

— Спри, спри, carina — прошепна той и отново стисна ръката й.

Индия хвърли поглед към шофьора на таксито, чието внимание, слава богу, беше приковано в тъмното и хлъзгаво от дъжда шосе. Излязоха от Рим и поеха към околностите му. Фабрицио разкопча мекото й късо палто от лисица, повдигна блузата й и пое зърното й в устата си. Започна да го дразни с леки захапвания, докато тя не извика.

— Шшш — прошепна Фабрицио.

Изведнъж Индия си спомни разказа на Джени как правила любов с англичанина в гондолата във Венеция. Таксито не беше така романтично като гондолата, но идеята беше същата. Тя се изкикоти. Фабрицио вдигна раздразнено глава.

— Но защо се смееш, Индия? Какво съм направил?

— Нищо… Нищо не си направил. Просто е смешно, това е всичко. — Тя отметна глава назад и се засмя, а Фабрицио се отдръпна от нея, оправи сакото си и приглади косата си.

— Не виждам нищо смешно — каза той, ядосан. Нито една жена не му се беше смяла, докато правеше любов с нея.

Самоувереността му, както и ерекцията, бяха така очевидно намалели, че Индия намери това за дори още по-смешно.

— Престани да се смееш! — заповяда й Фабрицио. — Какво ти става тази вечер?

— О, не знам. — Тя си пое дълбоко въздух между два пристъпа на смях. — Смея се заради нещо, което си помислих.

— А аз мислех за теб — каза Фабрицио студено. — И мислех, че в такъв момент и ти мислиш за мен.

— Да, наистина, така беше… Просто си помислих за нещо, което майка ми ми каза, и разбрах, че приличам на нея повече, отколкото съм предполагала.

— А, майка ти. — Фабрицио беше изпълнен с типичното за италианците съчувствие към дете, загубило майка си. — Бедната малка Индия. Ще видиш, болката ще намалее след време. Понякога смехът бликва от тъжни спомени.

Индия покри гърдите си с палтото. Беше адски студено. Как биха могли да правят любов в това студено такси? Тя отново започна да се смее.

— Наистина, Индия, достатъчно. Започваш да ставаш истерична.

— Съжалявам, Фабрицио, не исках. Просто не можах да се удържа. — Тя пооправи външността си и погледна през прозореца. Успя да види само тъмното шосе. — Тук е много тъмно — отбеляза.

— Обикновено е така извън града — отговори Фабрицио.

Индия въздъхна. Очевидно беше наранила чувствата му. Да се смееш, когато италианец те люби — дори такъв изтънчен италианец като Фабрицио — беше погрешно. Вероятно беше наранила мъжката му чест, докато мислеше единствено за собствената си реакция в случая. Нещо друго, което той беше казал обаче, беше вярно — че мислеше за себе си и за майка си, а в такъв момент би трябвало да мисли за него. Не мислеше за него и това се случваше за първи път. Все по-често напоследък откриваше, че мислите й се носят някъде далеч, докато Фабрицио, напротив, биваше обзет от страст. Наистина не беше правилно да се питаш какво става някъде другаде, докато мъж те люби в изискана хотелска стая. Дали секретността на връзката им вече не беше станала отегчителна за нея? Не беше заради начина, по който Фабрицио правеше любов, но нещо й липсваше. Индия взе ръката му и целуна дланта му, а Фабрицио я прегърна.

— Така е по-добре, сага. — Той притисна главата й към рамото си. — Сега си по-спокойна.

— Стигнахме ли вече?

— Още половин час. Не много. И тогава ще бъдем заедно, сами.

В това е проблемът, помисли си Индия. Липсваше й това да бъде сред хората. Любовната връзка с женен мъж означава самота — прекалена самота. Като този уикенд например. Мариза беше в Милано на гости при семейството си и нямаше да се върне до понеделник. Фабрицио й беше казал, че има много работа и се налага да остане в Рим и беше взел под наем вилата на свой приятел, който беше в чужбина. Щяха да прекарат две нощи заедно — само две, защото той се страхуваше, че Мариза може да го изненада, като се върне по-рано, в неделя. Не мислеше, че е започнала да подозира, защото се смеела на публикуваното във вестниците и изглеждала незагрижена, но човек никога не знае, нали така.

Индия се притисна по-плътно във Фабрицио. Радваше се, когато беше с него, харесваше го, той беше забавна компания. Беше съвършен любовник. И отначало тя се беше наслаждавала на секретността. В началото беше по-лесно, спомни си сега, защото разцъфналата любов ги караше да се хранят заедно в ресторанти, където не беше вероятно да срещнат познати. Връзката се задълбочаваше в стаи в отдалечени хотели, страстта се развихряше в чужди апартаменти. Човек се задоволява с по-малко в началото. Но дали романтичната връзка не започва да умира просто защото не може да бъде част от реалния живот?

— За какво мислиш, мила? — Фабрицио целуна върха на носа й.

— Не съм сигурна. — Индия гледаше втренчено през прозореца към дъждовната нощ, когато таксито мина през отворената порта от железни решетки, извити в сложни плетеници.

Вилата се намираше в края на дълга и права алея, обградена от високи тополи, сега леко наведени от дъжда. Изглеждаше мрачна и негостоприемна. Слязоха от таксито и Индия се сгуши под стряхата на входната врата да чака Фабрицио да плати на шофьора и да му заръча да дойде да ги вземе в неделя сутринта.

— На слугите е казано да ни очакват — каза той и натисна звънеца.

Индия гледаше как светлините на таксито изчезват надолу по алеята и ги оставят сами в мрака. Фабрицио отново натисна звънеца и отново зачакаха. Дъждът барабанеше дори още по-силно по стряхата над входната врата и шумът отекваше странно в тишината.

Фабрицио вдигна тежкото желязно чукче и затропа по вратата.

— По дяволите, къде са всички? — запита той. — Ало, има ли някой у дома?

— Много се надявам — прошепна Индия.

Ами ако наистина нямаше никого и те бяха изоставени по средата на нищото в нощ като тази? Толкова за романтичния уикенд!

— Чакай тук — нареди й Фабрицио. — Ще отида да намеря слугите.

— Но Фабрицио… Ами ако няма слуги?

Но той вече беше слязъл по стъпалата и беше тръгнал към ъгъла на къщата.

— Винаги има слуги.

Гласът му звучеше гневно. Индия се надяваше, че е прав. Взираше се нервно в мрака. Слабо прошумоляване в гъстите храсти и воят на вятъра в клоните на дърветата я накара да си спомни всички зловещи филми, над които някога се беше смяла. Само че сега те не й се виждаха смешни. Притисна се по-плътно до вратата и се помоли Фабрицио да се върне скоро.

Минаха пет минути. Индия се загърна още по-плътно с коженото палто. Беше много студено, когато стоиш на едно място, нямаше къде да избягаш от вятъра. Погледна отново часовника си. Бяха минали още пет минути. По дяволите, къде беше Фабрицио? Сигурно досега трябваше да е намерил някого. Една клонка изпука, подобно на изстрел, някъде по алеята в мрака. Какво беше това? Къде беше Фабрицио? Къде бяха всички? Не можеше да чака тук повече. Ще отиде да го намери. Той беше завил надясно, към задната част на къщата, нали така?

Вървейки съвсем близо до стената, Индия забърза след него, като в мрака се блъскаше в статуи и урни. Всички прозорци бяха затворени и с пуснати капаци, така че, дори да имаше някого вътре, щеше да бъде невъзможно да зърне светлината. Но, разбира се, собствениците не бяха тук и главните стаи ще бъдат затворени. Фабрицио беше тръгнал да търси стаите на слугите. Врата с извита арка водеше към страничния вход на вилата и Индия надникна колебливо. Държиш се глупаво, каза си тя строго, разбира се, че няма никого тук. Няма от какво да се страхуваш. Като вдигна по-наперено брадичка, тя мина през вратата и слезе няколко стъпала. Ако не друго, то тук беше по-тъмно, от колкото в предната част на къщата. И тя спря.

— Фабрицио? — Гласът й беше подет колебливо от вятъра. Ослуша се внимателно, но чуваше само трополенето на дъждовните капки. — Фабрицио? — Този път извика по-високо и отново напрегна слух, за да чуе отговора. Сигурно му се е случило нещо. О, господи, и тя беше съвсем сама, без кола, вероятно на мили от най-близкия град. Обхвана я паника. Изминаха две секунди, преди да осъзнае, че е чула нещо — по-различен звук, но все пак познат. Стъпки по чакъла на алеята. Индия замръзна на място и отново напрегна слух. Да, ето го отново. Завладяна не на шега от паника, тя се обърна, мина тичешком през вратата и падна право в ръцете на мъжа от другата й страна.

— Индия! Къде, по дяволите, беше? — Фабрицио я сграбчи за раменете. — Търсих те навсякъде!

— Фабрицио. О, слава богу! — Коленете й омекнаха от облекчение. — Помислих, че ти се е случило нещо. Нямаше те толкова дълго, че се уплаших.

— От какво си се уплашила? Ако си беше стояла на мястото, нямаше да си толкова мокра. А сега и двамата сме прогизнали!

— Къде са слугите?

— Какви слуги? — запита с горчивина Фабрицио.

— Онези слуги, които винаги са тук, помниш ли?

— Няма никого тук. Сигурно е станало някакво недоразумение по отношение на датите.

— Какво? — Индия го гледаше невярващо. По лицето й се стичаха дъждовни капки и влизаха под яката й. — Не говориш сериозно. Нима искаш да кажеш, че сме тук, всред тази пустош, без кола и без ключ за къщата?

— Изглежда, такова е положението — отговори сковано Фабрицио.

— По дяволите! — От яд, Индия тропна с крак. — Защо, дявол да го вземе, не дойдохме с моята кола?

— Знаеш защо. Защото папараците направо са я блокирали. И щяха да ни проследят дотук! И щяха да правят снимки през прозореца на спалнята! Било е достатъчно лошо и в Холивуд, но тук няма какво да ги спре, Индия. Няма охрана и ти го знаеш.

— Тогава защо дойдохме тук? Можехме да се срещнем и в хотел в Швейцария или Франция, но не, ти разполагаше с малко уютно местенце на не повече от час от Рим! Абсолютни глупости! — Индия, която непрекъснато тропаше с крак, сега го ритна по пищяла.

— Ааа! — Фабрицио отстъпи назад и се хвана за крака. Изгледа я гневно в мрака. — Насилието не ти отива, Индия.

Отговорът му звучеше така сковано и помпозно, че Индия се засмя.

— Мислех, че неаполитанците са буйни и малко нещо луди. — Тя се закикоти. — По дяволите, Фабрицио, заслужи си го!

Той се завъртя на пети и закуцука обратно към ъгъла на къщата.

— Фабрицио, чакай! Чакай ме!

Тя го настигна едва при арката на входната врата и го сграбчи за ръката.

— Съжалявам, прости ми. Не исках да те заболи, наистина, Фабрицио.

— Защо се смееш? Смееш се потайно цялата вечер. И вече започваш да ме дразниш, Индия.

— Просто защото цялата тази ситуация ми се разкри откъм смешната си страна. Трябва да бъдеш благодарен. Аз се смея, Фабрицио, не цивря!

— Вярно е, признавам. — Той я прегърна през раменете. — И вината наистина е моя. Трябваше да проверя два пъти всичките подробности, но понякога ми е трудно да се справям с всичко.

— Е, какво ще правим сега?

— Ще се вмъкнем някак си — каза спокойно Фабрицио. — В задната част на къщата има малък прозорец, чиито капаци не са спуснати. Вероятно води към килер в близост до кухнята. Ще го счупя с камък, ще провра ръката си и ще го отворя, за да влезеш.

— Аз? — Очите на Индия бяха станали кръгли от учудване.

— Разбира се, че ти. Очевидно е, че аз съм прекалено едър. Хайде, ела, ще ти го покажа.

Прозорецът беше малък дори за нея. Индия го загледа с нескрито съмнение.

— Няма ли друг начин? — запита тя едва чуто.

— Не и ако не искаш да вървиш шест километра до най-близкото градче. Хайде, Индия, не е чак толкова трудно. Вътре е топло и уютно, има сухи дрехи, храна и напитки. — Тя се молеше той да е прав и къщата да не е изоставена за по-дълго време от слугите. — Поне ще има телефон — добави той.

Телефон! Връзка с цивилизацията.

— Ето камък — отговори Индия.

Звукът от счупено стъкло беше тих, сравнен с воя на вятъра, който вече се беше развихрил в буря. Индия се сви, стегна се, а Фабрицио пъхна ръка в дупката и хвана дръжката от вътрешната страна.

— Готово — каза той победоносно и отвори прозореца. — Хайде, Индия, и внимавай за парченца счупено стъкло.

Прозорецът беше по-нависоко, отколкото беше мислила, тя едва успя да стигне до перваза, като се протегна силно. Фабрицио й помогна, като подложи крак, на който тя да стъпи, и Индия предпазливо мушна глава в отвора, втренчила поглед в абсолютния мрак.

— Давай! — Фабрицио я побутна леко.

— Нищо не виждам — каза тя. Гласът й звучеше приглушено.

— Познавам къщата — извика й той в отговор. — Сигурен съм, че това е килерът на иконома. Точно под прозореца трябва да има мивка. Потърси с ръка там долу и когато напипаш кранчетата, ще съм сигурен, че съм прав. От прозореца до пода, разстоянието не е голямо, така че няма защо да се страхуваш.

Индия предпазливо се наведе още по-напред — да, напипа кранчетата.

— Прав си! — извика тя. Разбра, че ако се обърне настрани, ще влезе по-лесно. — Вътре съм! — извика победоносно. — Стъпила съм върху мивката.

— Добре. Ще ти кажа какво да направиш сега. Ако съм прав, точно срещу теб има врата. Тя води към коридор. Ако завиеш наляво и извървиш целия коридор, ще стигнеш до врата, която води към кухнята и малък вътрешен двор. Ако имаме късмет, ключът ще бъде в ключалката, защото тази врата рядко се използва. Семейството обикновено използва другата, която води в градинката пред кухнята.

Индия изпищя.

— Какво има? — извика разтревожено той. — Какво стана?

— О, о, всичко е наред. Това е просто котка. Докосна крака ми и ми изкара акъла в тъмното. — Котката мъркаше в краката й. Индия се наведе и я вдигна. Топлината на малкото телце й действаше успокояващо. — Красива котка, ще останеш с мен, нали? Познаваш къщата по-добре от мен.

Като седна в края на мивката, тя успя да стъпи на пода и се изправи несигурно, като се опита да запази равновесие.

— Предполагам, че не помниш къде е ключът за осветлението? — извика тя.

— Опитай до вратата.

Сега гласът на Фабрицио се чуваше по-слабо. Тя вдигна поглед към малко по-светлия триъгълник, който се очертаваше над главата й.

— По дяволите, коте, какво правя тук? — прошепна тя в ухото на котката, която скочи върху рамото й и замърка. — Можех да бъда във веселата компания на приятелите си в някой топъл и уютен ресторант, да пия червено вино и да ям любимите си макарони. Нямам нужда да изминавам целия този път, за да се озова в леглото!

С едната си ръка държеше котката, а другата беше протегнала пред себе си и напредваше предпазливо, като използваше прозореца за ориентир. Скоро стигна до отсрещната стена и удари силно ръката си в дървената врата. Фабрицио можеше да й каже, че килерът е толкова малък. Тя изръмжа сърдито и разтри кокал четата на пръстите си. Потърси с длан вляво и вдясно от вратата и накрая напипа металната пластинка на ключа за осветлението. Ето го! Индия с благодарност натисна малкото копче и светлина заля стаята. Когато Фабрицио извика радостно отвън, тя се усмихна.

Погледна котката, която все още беше сгушена на рамото й. Беше черна като нощта отвън, козината й беше лъскава, за разлика от състоянието, в което беше коженото й палто! Хвърли му поглед ужасена. А новата й пола от туид, купена специално за случая. Никой не й беше казал, че когато се намокри, туидът увисва!

Като въздъхна, Индия остави котката на пода и отвори вратата. Не виждаше друг ключ за осветление, но от отворената врата на килера идваше достатъчно светлина, за да може да види цялата дължина на покрития с теракотени плочки под. Котката тръгна пред нея. Почака я, за да повдигне тежката дървена греда, която подсигуряваше вратата, и да завърти ключа.

— Готово! — провъзгласи победоносно тя и отвори широко вратата.

Котката се стрелна навън в нощта, а Фабрицио влезе в къщата. От косата и от палтото му капеше вода. Гледаха се втренчено и мълчаливо около минута и без да иска, Индия отново започна да се смее.

— Съжалявам, Фабрицио, но изглеждаш толкова смешно. Като някой, който се е къпал с дрехите в езеро.

— Трябва да видиш себе си — отговори й той с усмивка. — Изглеждаш като удавен пудел. За бога, съблечи това палто.

Съблякоха мокрите си палта и тръгнаха обратно по коридора. Стигнаха в далечния му край.

— Чакай тук! — извика й той. — Ще запаля осветлението.

Беше студено в коридора и Индия потрепери. Какво не би дала за гореща вана в този момент! В стаята светна. Индия вдигна поглед към тавана, покрит с фрески, изобразяващи голи нимфи, легнали върху пухкави облаци в яркосиньо небе.

— Тези нимфи сигурно замръзват от студ! — извика тя. — Струва ми се, че температурата е под нулата.

— Чакай минутка. — Фабрицио изчезна зад вратата, но само секунда по-късно влезе отново, в ръка с бутилка бренди и две чаши. — Хайде — каза той, — отиваме горе.

— Какво ще кажеш, да пуснем ли парното? — Зъбите на Индия тракаха, докато го следваше по широкото стълбище, чиито перила бяха със сложна дърворезба. По всяко друго време би спряла, за да му се възхити, но не и днес.

— Това е нашето парно отопление — каза Фабрицио и размаха бутилката. — Не се тревожи, скоро ще се стоплим. Ето. — Той отвори със замах една врата и натисна ключа, който накара лампите, покрити с абажури в прасковен цвят, да светнат.

Това е, помисли си Индия, възможно най-уютната стая. Стените бяха покрити с червеникавокафява флорентинска щампована материя, подът беше покрит от пухкав килим в кораловочервен цвят, а в центъра стоеше голямо средновековно легло с балдахин. Малък диван, разположен до камината, в която дървата чакаха, подканваше да се настаниш удобно.

— Слава богу! — въздъхна тя. — Вече си мислех, че сме влезли в замъка на Дракула!

— Това не би било място, подходящо да заведа момиче като теб за уикенда. — Фабрицио я прегърна и я притисна към себе си. Тя долавяше познатия аромат на одеколона му. Вдигна ръка, за да приглади мокрите му тъмни къдрици.

— Бедното момиче, замръзнала си — прошепна той в ухото й. — Ще запалим огъня и ще пием малко бренди. Ще те накарам да се стоплиш само за броени секунди.

Тънките клонки запукаха успокояващо, а добре изсушените дебели дърва пламнаха бързо. Лумнаха розови пламъци, които, макар още да не беше топло, ги караха да се чувстват добре. Индия хвърли раздърпаното си кожено палто на пода, за да се изсуши, и прие брендито, което той й предложи.

— Божествено! — прошепна тя и се облегна на полицата над камината. Отпиваше от брендито, като блажено грееше стъпалата си на огъня.

— Казах ти, че всичко ще бъде наред. — Фабрицио й донесе голяма, пухкава хавлия от банята. — Ето, подсуши косата си — каза й.

Индия разплете косата си и започна усилено да я търка с хавлията. Накрая, почти суха, косата й, много рошава, обрамчи лицето й като в ореол. То се беше зачервило от брендито и пламъците. Според Фабрицио, тя изглеждаше божествено.

— Да продължим оттам, където спряхме? — предложи той и разкопча спортната си риза на райета.

— Бих искала още едно питие.

— По-късно. — Той остави мократа риза да падне от раменете му.

— Какво ще кажеш за вечеря? — Индия с копнеж замечта за tagliatelle, поставено в димящ ароматен доматен сос, подправен с босилек.

Фабрицио дръпна ципа на мократа й пола от туид, коленичи, за да я свали, и нежно погали бедрата й, докато правеше това.

— Чорапогащите — нададе стон той — са най-коварният враг на мъжа.

И нежно издърпа и тях.

— Какво ще кажеш за гореща вана? — предложи Индия.

— Добра идея — прошепна той и зарови глава в меката гальовна част между бедрата й.

Индия се засмя.

— Направих го, нали? — каза шепнешком тя.

— Направила си какво? — Езикът му караше цялото й тяло да потръпва от удоволствие.

— Изминах целия този път, за да бъда свалена.

 

 

Огънят, подсилен с нови дърва, хвърляше примамливи отблясъци и те се чувстваха като в уютно убежище. Индия седна с кръстосани крака пред камината, облечена само в голям кашмирен пуловер, който беше намерила в едно от чекмеджетата, и дъвчеше вкусната шунка, която Фабрицио беше открил при нашествието им в кухнята. С превъзходно сирене, бисквити и сушени смокини си направиха вечеря за двама, която беше още по-примамлива с бутилката „Амарон Ризерва“, донесена от винената изба.

— Може би ще им простя все пак — реши Фабрицио и си отряза още едно парче от шунката.

— Ще простиш на кого? — Индия се наведе напред и сънено отпи от виното.

— На семейство Брандинис. За това, че объркаха прекарването ни тук, като са забравили за уговорката.

— Определено. — Тя се прозина. — Утре ще можем да наемем кола. Или поне да намерим техните слуги.

— Смятай го за направено — каза той с шеговита заплаха в гласа. — Хайде, изглеждаш уморена. Да си лягаме.

Индия се качи върху огромното средновековно легло, където се чувстваше така, като че ли плава в златен океан. Фабрицио спусна балдахина. Рядко успяваха да прекарат по цяла нощ заедно, затова сега тя се наслади на голото мускулесто тяло на Фабрицио и на допира до него.

— Знаеш ли, Фабрицио — каза тя, докато лежаха прегърнати, а огънят догаряше, — че това е златната обетована земя, която никога няма да достигнем.

 

 

В главата й сякаш бучаха хиляди сирени и Индия много искаше те да престанат. Звукът й беше познат. Защо Фабрицио не направеше нещо по въпроса? Тя подскочи, напълно разсънена, когато вратата на спалнята грубо се отвори и светлините нахълтаха вътре.

— О, мили боже! — извика тя, а Фабрицио я прегърна, за да я защити.

— Полиция! — изрева мъжът, чиято фигура се очертаваше в рамката на вратата. В ръката си държеше пистолет. Зад него имаше още двама полицаи и Индия побърза да дръпне одеялото до брадичката си.

— Полиция? — извика Фабрицио. — Но защо се вмъквате така и ни нападате? Какво се е случило?

— Мога да ви задам съшия въпрос, господине.

— Аз съм приятел на семейството. Заеха ми къщата за уикенда.

— Разбирам. — Невярващият поглед на полицая се спря върху Индия. Тя се сви страхливо, като остро чувстваше голотата си под одеялото. — И синьората също, предполагам?

— Какво е всичко това? — запита ядосано Фабрицио.

— И двамата сте арестувани за влизане с взлом. Отричате ли, че сте счупили прозорец и сте влезли със сила?

— Не, разбира се, че не, но мога да обясня…

— Ще направите това в полицейския участък. Предупреждавам ви, че полицаите претърсват къщата за останалите от вас.

— Останалите от нас? — Индия го загледа втренчено. — Глупак такъв, няма други. Прекарваме спокоен уикенд в къщата на наши приятели. Как се осмелявате да нахълтвате така в спалнята ми! — Италианският й имаше силен американски акцент, когато беше ядосана. Полицаят я погледна с нов интерес.

— Чужденка, разбирам… Е, надявам се, че имате паспорт, синьора?

— О, мили боже! — изстена Фабрицио и хвана главата си с ръце, като много ясно си представи скандала. — Това е смешно. Знаеш ли какво ще ни сторят вестниците?

Индия го погледна с нескрит ужас. Само преди няколко часа си беше помислила, че е също толкова недискретна, колкото е била и майка й. Но ставаше все по-лошо и по-лошо. Не искаше името й отново да се появява в пресата, свързано, както знаеше, че ще бъде, с това на майка й и нейните любовници. Отпусна се, уплашена, на възглавниците.

— Но как са разбрали, че сме тук? — прошепна тя на Фабрицио, докато полицаите оглеждаха стаята и забелязаха храната и виното на таблата в близост до леглото.

— Алармената инсталация, синьора. — Капитанът нищо не пропускаше. — Цялата къща е в жици. Има бутони, които реагират на натиск, под всички килими. При нормални обстоятелства щяхме да дойдем незабавно, но пътищата не бяха в ред заради бурята. А сега трябва да ви помоля да се облечете и да дойдете с мен. — Изведе полицаите в коридора. — Ще чакаме отвън синьората да се облече.

Вратата се затвори след тях. Индия и Фабрицио седнаха на леглото и се погледнаха.

— Прозорецът… — Индия си пое дълбоко дъх.

— Не ставай смешна! — Фабрицио стана и облече ризата си. — Имаме голям проблем, Индия. О, не заради неприятностите или глобата — това, естествено, ще бъде уредено, а заради скандала. Хванаха ни. И трябва да предпазя Мариза. Не искам тя да разбере.

— Но как? — Индия се замисли за килиите в италианските затвори и за гнева на Мариза и се запита кое би било по-лошо.

— Имам чувството — отговори Фабрицио, като обу и панталоните си, — че ще струва много пари.