Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiscretions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Дъщери на греха

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2001

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0201-5

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Селото Марина де Монтефиоре беше сгушено в една извивка на скалистия бряг в местността Кампаня. На юг от него имаше плаж от чист бял пясък, а на север — малко, естествено пристанище. Зад него имаше малко възвишение, залесено с борове и кестени, а през него се виеше тесен път, който свързваше селото с главното крайбрежно шосе, мержелеещо се в далечината. Селото беше прекалено далеч за тълпите туристи, които се изсипваха от автобусите и караваните, затова те въобще не се мъчеха да го открият. Само онези късметлии, които го бяха зърнали на минаване оттам, бяха забелязали идеалния плаж, малките рибарски лодки в пристанището и избелелите жълти стени и червените му покриви, както и древния замък, кацнал на хълма с изглед към морето. Само те имаха щастието да открият неговия чар.

Индия се беше влюбила в Марина де Монтефиоре още от мига, в който го беше видяла.

Селото притежаваше непреходни качества с неговия фонтан в центъра и белите, спретнати рибарски къщички. Харесваше й хладната мъгла, която се вдигаше призори, острата миризма, която се носеше от малките магазинчета, в които се продаваха салам и наденички, вино и сирене и току-що опечен хляб, обичаше да се отбива и в магазина за дрехи и платове, непроменен от началото на века. Там се продаваха прекрасни шапки, сламени шапки, които бяха истински антики и някои от които бяха в магазина от шейсет години. Женските бяха украсени с панделки, а мъжките — с цветна лента в основата на периферията. В задната част на магазина имаше стъклени витрини, където беше изложено удобно бельо, огромни розови и бели кюлоти, чиито крачоли завършваха със стегнати ластици, благоприлични памучни камизоли, които бяха скроени така, че да закриват напълно гърдите, и черни найлонови чорапи, каквито носеха всички жени от селото. Само гостите и децата ходеха босоноги. Дори в най-горещите дни местните жени обуваха чорапите си. Тротоарите бяха запълнени от столовете на кафе-баровете и почти напълно закрити от сините и зелени тенти, под които беше приятно прохладно. Всички маси бяха покрити с еднакви покривки на червени точки, в средата на всяка маса беше поставен пепелник „Чинцано“. И местните рибари, и гостите, пиеха капучино и бира „Перони“, наслаждавайки се на слънчевата светлина и спокойствието.

В това беше проблемът, помисли си Индия. Любовта винаги те хваща в капана си. Любовта към дадено място е също като любовта, която изпитваш към друг човек. Паркира фиата в сянката на шадравана и тръгна през площада към кафе-бар „Рикарди“. Беше в селото от месец и всяка сутрин се отбиваше в кафето да изпие чаша еспресо и да хапне пресен хрупкав хляб, намазан с прясно масло и покрит с аншоа. Тази простичка закуска задоволяваше напълно глада й и беше едновременно с това обядът й. Да вървят по дяволите всички изискани френски ресторанти, каза си тя, можеше напълно да се задоволи и с това.

Рибарите от съседната маса й кимнаха за поздрав и тя, без да иска, дочу част от разговора им — за времето и морето на север и за възможността тази вечер да се ловят омари. Индия се чувстваше тук като у дома си, макар всъщност тя да нямаше дом. Изведнъж осъзна, че е щастлива тук, много по-щастлива, отколкото от много време насам. Когато пристигна в замъка на семейство Монтефиоре, узна, че Алдо е призован в Милано — семеен бизнес, казаха й. Очакваха го да се върне след седмица, но досега не беше се върнал. Индия беше посрещната мило от майка му, Паола, графиня Ди Монтефиоре — дребна и крехка дама, чийто дълбок и силен глас беше истинска изненада. „Чувствайте се тук като у дома си, мила“ — беше казала тя. „Направете каквото трябва да се направи. Алдо предложи да започнете с оглед на картините и мебелите. После, когато се запознаете изцяло със замъка, ще видите какво можете да направите за реконструкциите. Страхувам се, че не мога да ви бъда от голяма полза. Трудно ми е да си представя каквито и да било промени, но, предполагам, че ще имаме нужда от още бани. Може би няма да струва чак толкова много, все пак?“ Беше се усмихнала с надежда и Индия разбра, че за графинята ще бъде болезнено да се раздели със съкровищата на замъка. За нея щеше да бъде по-трудно, отколкото за сина й, защото той вече живееше в свят, различен от този. За графиня Ди Монтефиоре това място беше нейният живот. Тя живееше тук от седемнайсетгодишна, когато се беше омъжила.

Замъкът Монтефиоре беше като перла в короната от дървета, покриващи билото на хълма. Гледаше към морето. Индия много искаше да боядисат стените му в кремаво, да подновят паветата в четвъртитите вътрешни дворове, да замажат арките и фонтаните, да поправят очуканите статуи, да засадят наново жасмина и бугенвилиите, както и другите цветя, които сега растяха безразборно навсякъде. Макар и външният вид на замъка да беше занемарен, той беше пълен със скъпи предмети. Не кой знае колко големи, защото те бяха продадени отдавна. По-светлите петна мазилка тук-таме с размерите на картини го доказваха. Но имаше две големи картини, рисувани с маслени бои, в трапезарията. Те бяха, ако не грешеше, от по-незначителните италиански майстори. Имаше и отлично запазени стари мебели, обикновено в стил „френска гостна“, в източното крило. Семейство Монтефиоре трябваше да направи някои жертви, но пък така щяха да успеят да натрупат пари.

Индия си поръча още едно еспресо и започна да разглежда плановете, които беше разпръснала по масата. Замъкът беше построен около централен двор. Първо трябваше да реконструират две от крилата, а по-късно, ако начинанието се окаже успешно, третото, като оставят южното крило, което беше обитавано от семейството. Тя не виждаше структурни проблеми за реконструкцията. Старата сграда беше с високи тавани, стаите бяха просторни. Новите помещения щяха да станат удобни и красиви. Единственият проблем щеше да бъде да се запази самостоятелността и спокойствието на семейство Монтефиоре. Наведе се още по-близо над плановете и се опита да си представи къде ще бъде най-удачно да се разположи новият вход за помещенията на семейството. Както и да го замисляше, излизаше, че алеята за коли трябва да бъде разширена и да обикаля цялата сграда, чак до южната й страна. Това щеше да струва известна сума, но не можеше да имат паркинг само отпред, а после да заобикалят цялата сграда, нали? Така щеше да се разруши основната идея — те да живеят напълно изолирано от гостите на хотела.

Алдо Монтефиоре видя Индия, седнала на маса пред кафе-бар „Рикарди“, докато минаваше с колата си оттам. Беше свела глава над хартиите пред себе си, но той би познал прекрасната й коса където и да я видеше. Обърна колата и я паркира до нейния фиат в близост до шадравана.

— Синьорина Хейвън?

Индия вдигна изненадано глава и погледна право в топлите кафяви очи на Алдо, обрамчени с дълги тъмни мигли.

— О, Алдо… Синьоре… Графе… — каза тя, смутена от неочакваното му появяване.

Той се засмя.

— И Алдо е достатъчно, ако мога да те наричам Индия.

— Дадено — каза тя, — но ако ми позволиш да те черпя едно питие.

— Не трябва ли аз да те почерпя?

Пълните й устни се разтегнаха в широката усмивка, която той добре си спомняше.

— Следващия път — обеща тя — ще бъде твой ред.

Алдо с голямо усилие откъсна поглед от устните й и го насочи към плановете.

— Е, Индия, с работа ли се занимаваме?

— Замъкът Монтефиоре е толкова красив, че се влюбих в него. Когато се разхождам из неговите стаи, си представям романтичните млади графини Монтефиоре и как те завладяват гостуващите им принцове.

Алдо се засмя.

— Ти си като майка ми, прекалено влюбена в него, за да иска да променя нещо. Тя по-скоро възстановила неговия вид от седемнайсети век. Но се страхувам, че ако не го модернизираме, Индия, той просто ще се срути и тогава внуците на романтичните Монтефиоре няма да има къде да живеят.

Неговите внуци! Индия отмести поглед от лицето му. И тя сведе очи към плановете.

— Понякога успявам да съчетая романтиката с практичността — каза тя твърдо. — Мисля, че вашият замък ще успее да направи същото.

Романтичността в погледа й беше изчезнала. Тя изведнъж стана много делова. „Жалко“ — помисли си Алдо.

— Искаш ли да разгледаме стаите заедно по-късно днес? — запита той. — Така ще можеш да ми кажеш какви са плановете ти.

Индия ентусиазирано се наведе над скиците.

— Първо трябва да обсъдим мебелите и картините. Знаеш ли, Алдо, мисля, че можем да заменим антиките, които трябва да бъдат продадени, с модерните дизайни на Пароли. Фабрицио умело съчетава старото и новото. Но те предупреждавам, промените ще бъдат драстични. Ще трябва да се отървем от избелелите тапети и поовехтели драперии. И килимите са толкова износени, че са загубили цялата си красота. Трябва да покрием с килими коридорите на горния етаж, а спалните да застелем със специалните пътеки на „Пароли студио“. И, разбира се, всеки апартамент трябва да има своя собствена баня.

— Апартамент? — Той си мислеше, че ще има просто хотелски стаи.

— Да. Всичките трябва да бъдат апартаменти, някои по-малки, но все пак апартаменти. Някои от по-големите стаи ще разделим така, че да ги превърнем в малки дневни, но по-големите апартаменти ще имат собствени дневни и трапезарии.

Алдо я слушаше удивен. Той всъщност не вярваше, че Индия ще успее да свърши тази работа. Според него тя беше прекалено млада и прекалено красива. Той мислеше, че тя е просто дъщеря на красива филмова звезда, която си играе на моден дизайнер. Живо, усмихнато и щастливо момиче, което му беше направило дълбоко впечатление и се беше запечатало в паметта му, така че той нямаше търпение да я види отново. За него беше истинска радост, че Фабрицио изпрати нея в Монтефиоре.

— Индия — поде той, — аз не…

— Не ме прекъсвай на този етап, просто ме остави първо да ти кажа… — Очите й, също толкова тъмни, блестящи и с дълги мигли като неговите, горяха от вълнение, докато тя продължаваше да му говори какви са плановете й за замъка. И Алдо слушаше, зарадван на ентусиазма й. След като беше прекарал две седмици в компанията на скучните и предсказуеми Мариза и Рената, за него тя беше като глътка свеж въздух.

— Това е толкова умна идея, Алдо — завърши тя. — Замъкът е разположен на уникално място, встрани от пътя, което ще представлява главното му предимство в очите на туристите. Притежава красотата и чара на столетието, в което е построен. И всичко, което трябва да направим, е да добавим удобствата на двайсети век и малко лукс. Не, всъщност — много лукс. Специално ушити дюшеци за тези огромни стари легла, ще трябва да подобрим и осветлението. Осветлението е много важно, за да се чувстват хората добре. Не е достатъчно само да могат да четат вестник, когато се приберат. О, и прекрасни ленени чаршафи и най-големите хавлии, които успеем да намерим — американците ги обожават. Баните ще запазим в първоначалния им вид, те са просторни, само ще добавим удобства. О, наистина, Алдо, идеята е страхотна!

— Много бих искал похвалата да се отнасяше за мен — Алдо се усмихна, — но всъщност Мариза Пароли измисли всичко.

— Мариза?

— Когато беше тук с братовчедка си преди два месеца, тя каза, че е жалко да се гледа как мястото от запада и тъй като единственият проблем, който нямам, е обслужващият персонал, по-добре ще бъде мястото да бъде управлявано като хотел. Разбираш ли, жените от селото обичат да работят в замъка. Някои от семействата работят за нас от векове. Идеята се доразви у мен. Тя щеше да помогне на всички ни — да разкрие нови работни места за жените от селото и да подпомогне семейството ми.

— Разбирам — отговори Индия. Значи не беше идея на Фабрицио да я изпрати тук, беше начинът на Мариза да се отърве от нея!

— Добре тогава. — Тя бързо прибра скиците. — Това е най-общо онова, което имам предвид. Ако имаш време, ще обсъдим всичко в подробности следобед.

Алдо се чудеше какво толкова е казал, че ентусиазмът й изведнъж се изпари. Тръгнаха заедно към паркираните си една до друга коли.

— Ще се върна към четири — каза той, — ако е удобно и за теб.

По дяволите, помисли си Индия, защо очите му се усмихват така примамливо? Алдо не беше красив по начина, по който беше Фабрицио, но застанал така близо до нея само по риза на ярката слънчева светлина, той имаше за нея същата притегателна сила, която беше изпитала и при първата им среща на партито. Индия се съвзе. Нямаше да позволи да бъде победена от романтичните кафяви очи на Алдо. Беше й дошло до гуша от романтичните италианци!

— Добре. Ще се видим тогава.

— Благодаря за питието. — Той й помаха с ръка, когато тя подкара колата. — Ще се видим в четири. — Гледаше с усмивка след отдалечаващата се кола. Американският ентусиазъм и американската енергия на Индия Хейвън биха накарали повечето Монтефиоре да се обърнат в гробовете си, но специално този Монтефиоре щеше да ги приеме с удоволствие.

 

 

Мариза гледаше Фабрицио, който си играеше с децата. Петгодишният Джорджо, облечен в яркожълта пижама и любимите си каубойски ботуши, с които не се разделяше, докато не заспи, се изкатери по сложната катерушка, която Фабрицио беше измислил специално за него, увисна на ръце на най-горния прът и се залюля. Той имаше издълженото слабо лице на Мариза и сините очи на Фабрицио. И дяволско чувство за хумор, което винаги разсмиваше и двамата му родители. Фабиола беше на шест години и пълнобузесто копие на баща си — същата руса къдрава коса и правият нос, характерен за флорентинците. Тя беше много по-сериозна от брат си. Фабиола обичаше да я гушкат. Ако видеше свободен скут, се покатерваше в него. Ако имаше ръка, останала без работа, се сгушваше под нея. Сега тя се беше излегнала в скута на Фабрицио и беше прегърнала коленете му с пълните си ръчички. Това беше идеалната семейна сцена, помисли си Мариза, и може би идеалният момент да предложи следващия си ход.

Все още не можеше да реши дали се ядосва, или е доволна от факта, че Марио Томасети не беше открил нищо нередно в отношенията между Индия и Фабрицио. Той ги следва неотлъчно в продължение на две седмици и представяше своя подробен отчет на всеки двайсет и четири часа. Те бяха заедно в офиса, но там не можеше да се случи нищо, защото беше прекалено оживено — много хора влизаха и излизаха непрекъснато. Не обядваха заедно, дори не пиеха заедно кафе. Индия като че ли живееше много спокоен живот. Повечето вечери се хранеше сама в заведението близо до апартамента й, а после се прибираше право у дома си. И не излизаше оттам до утрото на следващия ден. А Фабрицио излизаше през повечето вечери, но това беше нещо доста обичайно — той често посещаваше приеми и вечери без нея, когато те бяха стриктно делови. И периодът, в който детективът го следеше, не правеше изключение. Повечето вечери успяваше да се прибере у дома и да поиграе с децата, преди те да си легнат — точно както беше сега.

Мариза въздъхна от яд. Не искаше да повярва, че съпругът й й изневерява, и особено с Индия Хейвън, но откакто Рената вкара идеята в главата й и въпреки невинните доклади на Марио Томасети, у нея се прокрадваше подозрението, че той й е изневерявал. Точно затова беше предложила, по-скоро беше настояла, Фабрицио да предложи на Индия работата по замъка Ди Монтефиоре. И беше много изненадана, когато Фабрицио веднага и с готовност се беше съгласил, всъщност той много се запали по идеята. Да, всичко беше много странно. Индия отсъстваше вече почти от два месеца. Със сигурност, ако между двамата имаше нещо, Фабрицио щеше да си намери извинение да посети замъка Ди Монтефиоре. Да, доколкото тя знаеше, между тях нямаше други контакти, освен деловите. Хората на Томасети продължаваха да следят Фабрицио, но той, изглежда, беше най-верният съпруг в Италия.

Да, време беше за крайния тест. И ако, както тя подозираше, между тях имаше нещо, това щеше да бъде coup de grace за мис Хейвън.

— Фабрицио! — извика тя, за да заглуши виковете на удоволствие на Фабиола, която той люлееше високо над главата си. — Фабрицио, ще й стане лошо. Остави я! Моля те!

Фабрицио остави дъщеря си на пода, но без да я пуска.

— Ох! — изпъшка той. — Много си тежка. Виж какво направи с бедния си татко. Ох, не мога да се движа. — Той легна по гръб, с протегнати театрално ръце, а Фабиола седна на гърдите му и се задруса нагоре-надолу, смеейки се.

— Фабрицио, мисля, че ще бъде добре да заведем децата някъде през уикенда, някъде в провинцията да погледат красивата природа и да подишат чист въздух.

— Да, идеята е добра — съгласи се той. — Ще ти хареса, Фабиола, нали?

— Къде? — запита Фабиола и се сгуши в ръцете му. — Къде ще отидем?

— Мислех, че можем да погостуваме на семейство Монтефиоре — подхвърли, уж между другото, Мариза. — Можем да вземем и Рената с нас. Знаеш, че е влюбена в Алдо, а съм сигурна, че и той я харесва. Бракът между тях ще бъде еднакво добър и за двамата. Пък и не е ли време ти и Индия да поговорите за промените в замъка? Сигурно имате много неща да обсъждате?

Фабрицио рязко се изправи до седнало положение, притиснал Фабиола до себе си.

— Всъщност няма нужда аз да ходя до замъка. Преди две седмици изпратих архитект. Той потвърди, че идеите на Индия са добри и възможни за изпълнение и че техническите й чертежи са безупречни. Тя ми докладва идеите си по вътрешния дизайн, а сега работи върху скиците, които да покаже на семейство Монтефиоре. Индия се справя добре и без шеф, който да виси над главата й непрекъснато.

— Но семейство Монтефиоре плащат на студио „Пароли“, не на Индия, нали така? — Тя го погледна лукаво. — Искам да кажа, че няма причина Индия да не иска да види шефа си, нали?

— Разбира се, че няма! — Гласът на Фабрицио издаваше слабо раздразнение. — Казах просто, че работи добре и без мен.

— Добре, значи е уредено. Ще се обадя на Паола сега и ще уредя нещата. — Мариза тръгна, нарочно бавно, към телефона в спалнята. Зарадва се, когато телефона вдигна Алдо и й каза, че те ще бъдат повече от доволни да ги видят и да се насладят на компанията им. Бил сигурен, че Индия също ще се радва да ги види. Тя работела толкова упорито, без никаква почивка.

— О, Алдо — поде сладко-сладко Мариза, — моля те, не казвай на Индия, че ще идваме. Искам да я изненадаме.

— Изненада? Разбира се, щом искаш, Мариза.

— Значи ще се видим в петък. Рената също няма търпение да те види, Алдо.

— Всички ще ви очакваме с нетърпение, Мариза — каза Алдо.

Да, готово, помисли си Мариза, като остави телефонната слушалка. Ще подложи малката Индия на изпитание тази седмица и ще даде тласък на нещата между Алдо и Рената. С един удар — два заека, помисли си щастливо. Колко съм умна!

 

 

Алдо с усилие се откъсна от плановете, чертежите, договорите и сметките, които бяха затрупали бюрото от орехово дърво — същото бюро, което беше използвал и прапрадядо му, който бил един от най-богатите бизнесмени от семейство Монтефиоре и беше спечелил огромна сума при бума на индустрията. За нещастие, прапрадядо му не беше имал такъв късмет с децата си — две упорити дъщери и син, който гледал на семейното богатство като на бездънен джоб, в който да бърка, за да живее както си иска. Енцо Монтефиоре, синът, чийто портрет нарочно беше окачен на незабележимо място в замъка — в коридора на втория етаж — се ползваше с лоша репутация и беше проиграл парите си в кафенетата и други, още по-лоши заведения, на Париж, по куртизанки и хазарт. Алдо си помисли, че също като другите представители на семейство Монтефиоре, Енцо не вършеше нещата наполовина. Неговите жени били най-красивите и най-добре облечените в Париж, а екстравагантностите и изстъпленията му били широко известни. Това беше една от причините идеята за хотел сега да бъде единствената възможност за семейството. Всички пари бяха вложени в това начинание. Няма връщане назад, помисли си Алдо. Замъкът ще трябва сам да плати за реформацията си или да отиде в забвение като предишните си обитатели.

Индия Хейвън беше умна. Нейната енергия и изобретателността й бяха феноменални. Нейните идеи се разпростираха не само върху трансформацията на замъка — макар че беше свършила чудесна работа и по този проект, — но и върху начините за управление на бъдещия хотел и, най-важното, как светът да узнае за съществуването на хотел „Ди Монтефиоре“. Хотелът щеше да има дузина суперлуксозни апартаменти и дузина по-малки на третия етаж. Жилището на мениджъра, отдавна неизползвано, откакто нямаше вече „имения“, които да бъдат ръководени, щеше да бъде трансформирано в специална вила, която щеше да бъде давана под наем, напълно обзаведена, с камериерки, готвачи и иконом, за огромна сума, на онези, които искаха спокойствие и пълно уединение. Голямата зала и главните гостни щяха да останат по възможност недокоснати. Индия работеше по плановете за обзавеждането и украсата им, които да възстановят чара им и да подобрят удобствата им. Нямаше съмнение, че тя се справя отлично и че като се продадат доста от мебелите, картините и дреболийките с антикварна стойност, замъкът ще се превърне в прекрасен хотел. А продажбата трябваше да покрие напълно цената.

По предложение на Индия, той вече се беше свързал с компанията RP, с италианската туристическа компания, с „Американ експрес“ и „Томас Кук“, както и с повечето главни въздушни линии. Палацото вече фигурираше в туристическите колони на вестниците и списанията. Като оправи връзката си, изправен пред огледалото, Алдо се помоли да имат наплив от туристи. Собствените му кафяви очи отвърнаха на погледа му, когато се спря за момент пред огледалото, замислил се за предците си. Всички те, с изключение на Енцо, който беше умрял при дуел в Болонската гора в ръцете на прекрасна блондинка, се бяха оженили по любов. Графовете Ди Монтефиоре винаги били известни с красивата си външност и чара си, както и с репутацията си на отлични любовници. Нито един от тях не се беше женил за пари. Е, помисли си Алдо, като огледа леко сплеснатия си нос с усмивка, той не бе красив като тях, не беше сигурен в чара си, а колкото до останалото… Извърна се от огледалото със смях.

Мраморът на стълбището се беше пропукал по краищата, но Алдо знаеше къде трябва да избягва да стъпва, затова бързо изтича по стъпалата и през коридора до малкия салон.

Индия беше сама, облегнала лакти на дългия прозорец, загледана в градината, потънала в зеленина. Здрачът и светлината на лампата караха сцената да изглежда като картина на Реноар — меки извивки и деликатни линии. Но лицето на Индия беше малко тъжно.

— Индия — каза Алдо нежно. Тя се обърна към него стресната. — Като че ли си на мили оттук, потънала в мислите си.

— Мислех за майка си. Тя много ми липсва — отговори Индия. — Предполагам, че звучи глупаво от устата на вече голяма жена, но тя наистина ми липсва. Винаги е била до мен, макар и само мислено. Винаги можех да й се обадя по телефона, когато имах нужда от помощ.

— Това означава ли, че се е случило нещо? — запита Алдо загрижено. — Може би аз ще мога да ти помогна?

— Не става въпрос само за мен, а за трите ни. — Индия успя да се усмихне, макар и с треперещи устни. — Досега, изглежда, дъщерите на Джени не успяват да постигнат успех в живота. — Замисли се за писмата, които беше получила от Венеция, нещастна на онази яхта в Барбадос, влюбена не в когото трябва. — Проблемите в нашето семейство като че ли започнаха със смъртта на Джени и стават все повече, колкото повече време минава. Сега Парис мисли, че е отговорна за смъртта на някого, и аз просто не знам какво ще прави тя.

Това звучи сериозно, помисли си Алдо, и Индия очевидно има нужда да разговаря с някого. Той хвана здраво ръката й.

— Хайде да се разходим в градината преди вечеря — предложи той. — Толкова е красива в здрача! А ти ще ми разкажеш за Парис.

В сгъстяващия се здрач Индия откри, че й е лесно да разговаря с Алдо. Той слушаше, без да я прекъсва, без да прави забележки, докато тя говореше за сполетялата ги катастрофа след загадъчната смърт на Джени, за изчезването на семейните пари, за несполучливото шоу на Парис, за вината, която тя изпитва, че е проиграла парите на сестрите си, за смъртта на Стан Рубин.

— Парис казала на Стан, че има намерение да го съди, да го накара да върне парите на мама. Тя на практика го обвинила, че ги е откраднал! Казала, че никога не би излязла с него на вечеря, платена с парите на Джени. Но Стан отишъл на вечеря с жена си. И умрял, Алдо. В „Ласнер“. И сега Парис мисли, че го е разтревожила до такава степен, че е получил удар. Казва, че тя е отговорна за смъртта му и никога вече няма да може да спи спокойно. Не знам какво да направя, за да я успокоя, Алдо. Страхувам се. Парис е толкова своенравна, толкова непредсказуема, че е способна да… Способна е на всичко.

Алдо се досети какво има предвид Индия под „всичко“. Тя се страхуваше да изкаже с думи възможността сестра й да се самоубие.

— Парис не бива да е сама в такъв момент — каза той. — Има ли приятели покрай нея?

— Не. Тя живее сама в ателието си — една преустроена таванска стая. И сега за нея то е изпълнено с горчиви спомени.

— Индия, защо не я поканиш тук? Знаеш, че имаме достатъчно стаи.

Лицето на Индия грейна от радост. То изразяваше също така силната й изненада.

— Алдо, наистина ли мога да направя това?

— Разбира се. Бих се радвал тя да гостува тук и бездруго, Индия…

— Да?

— Ако тя не дойде тук, ти ще се чувстваш длъжна да отидеш при нея. А аз предпочитам да не те губя пак… отново.

— Да ме загубиш? — Ароматът на жасмина беше упойващ в здрача на градината. Алдо се наведе към нея, за да надникне в очите й.

— Веднъж вече те загубих. Току-що те бях срещнал, а ти избяга от мен. Не бих искал да се случи втори път. — Устата й го изкушаваше толкова отдавна, че не можеше да й устои повече. Алдо я притисна до себе си и я целуна. Индия обгърна врата му с ръце, отдаде се изцяло на целувката му. Мислеше, че приятният звън е халюцинация, но после разбра, че това е звънецът на къщата, който ги вика за вечеря. Почувства тръпките, които пробягаха по тялото на Алдо, когато той я притисна още по-силно към себе си, и въздъхна, когато той неохотно я пусна.

— Искам да те целуна още от онази нощ, когато се видяхме за първи път — каза Алдо и я целуна по върха на носа. — Може би някой ден ще ми кажеш защо избяга от мен така рязко и неочаквано.

Прегърна я през раменете и така тръгнаха към къщата. Индия много ясно си спомняше защо беше избягала. Защото Мариза й беше дала ясно да се разбере, че той трябва да се ожени за пари. Такъв бил семейният му дълг, според думите й, а момичетата Хейвън нямаха пари. И заради Фабрицио. Спомни си и своето решение никога вече да не бъде любовница на някого. Нямаше право да го целува. Нямаше да целува нито един мъж, който не смяташе, че тя може да бъде част от живота му, а не просто приятно занимание за свободното му време. Нима не беше обещала това на себе си? Но пък и никой мъж, готов да се ожени за пари, не биваше да бъде толкова мил и приятен и толкова привлекателен като този тук! Май липсва един ген, помисли си Индия, спряла се на терасата, все още прегърната от Алдо, да, липсва ми генът на здравия разум… Но той толкова много ми харесва! Как може едно момиче да се влюби не в този, в когото трябва. И то толкова бързо!

Индия се обади на Парис веднага след вечеря. Тя си беше у дома. Сама. Каза, че имала дълъг и тежък ден при Мицоко и че била смъртно уморена. Не искала да вижда никого. Индия усещаше дори от разстояние колко потисната и депресирана е сестра й, макар че Парис не се оплака. Отначало, когато Индия й предложи да си почине известно време в Италия, Парис запротестира. Не можела да изостави работата си, Индия нямала нужда някой да й виси на врата…

— О, но Парис, аз много искам да дойдеш! — отговори Индия. — Имам нужда от теб. Моля те, ела!

В края на разговора вече не беше ясно коя има по-голяма нужда от другата, но Парис се съгласи да пътува. Щеше да пристигне още същата седмица с влак.

 

 

Графиня ди Монтефиоре беше на седемдесет и две години. Беше погребала двама синове и съпруга си. Алдо беше последното й останало дете, зеницата на очите й, светлината на живота й. Алдо винаги си беше чаровник — дори със счупения нос, който той отказваше да подложи на пластична операция, макар братята му постоянно да го подкачаха за това. Томазо, най-големият син, беше най-красивото от нейните момчетата. Дори когато беше бебе, той разтопяваше сърцата на хората с големите си кафяви очи. А по-късно, в университета, всяваше смут сред момичетата. Паоло беше година по-малък от Томазо и вървеше по стъпките на брат си. Макар и не толкова красив, той беше привлекателен. Алдо се роди по-късно в живота й, когато другите момчета вече бяха съответно на петнайсет и шестнайсет години. Той беше нещо като изненада за Паола и съпруга й. Но сега тя много се радваше, че го има, нейното трето момче, когато другите загинаха при катастрофа на магистралата близо до Неапол. Оттогава минаха десет години, но тя никога нямаше да забрави този ден. Смъртта на съпруга й обаче беше нещо по-естествено — тя можеше да се очаква. И макар да я натъжаваше силно, тя я приемаше като божия воля.

Алдо беше всичко, което й беше останало, а тя остаряваше все повече и повече. Паола ди Монтефиоре искаше внуци. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Време беше Алдо да се ожени. Но за кого? Рената идваше прекалено често напоследък. Всъщност, докато в замъка не дойде Индия Хейвън, Паола започна да се чуди на това. Тя забеляза начина, по който Алдо гледаше Индия на вечеря. Беше й много интересно. Предполагаше, че нещата сами ще намерят местата си. Искаше само Алдо да бъде щастлив. И да й даде така желаните внуци, преди да е остаряла дотолкова, че да не може да им се радва.

Уикендът щеше да бъде оживен и натоварен. Рената щеше да дойде с онази лукава и пресметлива Мариза, съпругата на Фабрицио. Паола не можеше да понася Мариза. Преди не можеше да понася и майката на Мариза. Компенсацията щяха да бъдат децата на Мариза, които тя много обичаше. Бяха толкова сладки! И сестрата на Индия, Парис, щеше да дойде. Да, щеше да бъде забавно да види къщата пълна отново. Ще трябва да говори с готвачката да приготви официална вечеря в събота и да си осигури допълнителна помощ от селото за уикенда. А сега, в кои стаи щеше да настани всичките си гости…?

 

 

Фабрицио беше на кормилото на голямата каравана „Крайслер“. Пътуваха заедно с децата, с гувернантката и с достатъчно багаж за дванайсет души. Мариза и Рената пътуваха в мерцедеса.

— Нека Фабрицио вземе децата. — Мариза въздъхна. — И без това винаги се оплаква, че не прекарва достатъчно време с тях. Но когато прекара с тях няколко часа в колата, с удоволствие ги поверява на грижите на гувернантката.

— Но те са толкова сладки, Мариза. Наистина са много мили и послушни — възрази Рената.

— Разбира се, че са, но дори най-добрите и най-послушните деца могат да се превърнат в чудовища след цял час в кола. Ще се научиш, Рената, когато имаш собствени деца. А това ми напомня — опитай се да прекараш известно време с графинята този уикенд. Старицата иска внуци, Рената. Тя ще бъде много доволна да те има за снаха.

— Въпросът е дали Алдо ме иска за жена.

Мариза я изгледа втренчено, гневно.

— Разбира се, че те иска. Това ще бъде идеалният брак, Рената.

— Искам да кажа, не съм сигурна дали иска мен или парите ми.

— Какъв въпрос! Запитай се какво искаш ти — Алдо или титлата му? Естествено, комбинация и от двете. И защо не? Бракът е нещо практично и на него трябва да се гледа и така.

— Наистина ли? Тогава, ти защо се омъжи за Фабрицио? Той нямаше нито титла, нито пари.

Мариза се усмихна.

— Умно момиче. Много е просто. Фабрицио имаше онова, от което аз имах нужда — беше много красив, много забавен, много активен в социално отношение. Той беше човек на изкуството и аз можех да му помогна да си пробие път. Аз обичам да имам цел и той ми даде такава.

— Кажи ми истината, Мариза. Беше ли влюбена в него, наистина влюбена?

Гласът на Рената беше пълен с копнеж. Нима това момиче би могло да се откаже от Алдо след всичката работа, която тя беше свършила? Този уикенд трябваше да бъде кулминацията. Алдо щеше да помоли Рената да се омъжи за него. Беше сигурна в това. Последния път, когато се бяха видели, Мариза му беше дала да разбере, че Рената само чака да я помоли, а Алдо знаеше какъв е дългът му. Тя никога нямаше да признае, че се беше омъжила за Фабрицио заради страстта, която той беше предизвикал у нея и пред която тя се беше оказала безпомощна. За нещастие, неговата страст се беше оказала краткотрайна.

— Ние всички обичаме съпрузите си, Рената — каза тя. — Обичаме и децата си. В живота има много по-важни неща от страстта.

Рената я погледна крадешком с лукава усмивка.

— Разбирам. Ще помня това, Мариза. Поне този уикенд. — Тя натисна силно педала на газта, изведнъж изгубила търпение кога ще стигне замъка Ди Монтефиоре.

 

 

Индия тичаше към перон номер шест на гарата в Неапол. Както обикновено, беше закъсняла. Уличното движение в града беше много натоварено, но, слава богу, и влакът имаше закъснение. Парис, стройна като сърна, шик в старото си кремаво сако в стил сафари от „Ив Сен Лоран“ и късата си японска прическа, я чакаше до цяла купчина багаж, в ръка стиснала кошница, от която се чуваше жалостиво мяукане.

— Индия, толкова съм щастлива да те видя! Не знаеш колко много означава това за мен!

Двете се прегърнаха силно, докато в същото време бялото коте продължаваше да скимти.

— О, това е Алис. — Парис й показа котката. Индия пъхна пръст в кошницата и беше възнаградена с радостно мъркане. — Много е разглезена — оплака се Парис. — Управлява целия ми живот. Предупреждавам те, Индия, тя спи в леглото ми и яде готвено, а не храна от консерва. Алис е като човек.

Индия погледна първо синеоката котка, а после — сестра си.

— Замества човек — каза тя, взе кошницата и направи знак на един носач.

— Тя ми е приятел — призна Парис. — И много се радвам, че я имам. Бях толкова самотна, Индия.

Индия хвана сестра си под ръка.

— Няма нужда да продължаваш да изпитваш самота — каза тя твърдо. — Сега си тук с мен. Ще си разкажем коя какви проблеми има и ще си поплачем. Или ще се посмеем, както предпочиташ.

— Проблемът е в това, че много приличаме на Джени — каза Парис. — Тя не е успяла да промени гените ни с изпращането ни в скъпи училища.

Като се замисли за Алдо, Индия разбра, че Парис говори истината. Носачът, нисък и набит неаполитанец, натовари чантите на Парис на количката и тръгна към мястото, където беше паркирала Индия, отново на забранено място. Само че този път нямаше талон за глоба.

— Това е добро предзнаменование! — възкликна тя. — Виждаш ли, Парис, боговете най-после са с нас! — Огледа с тревога прекаленото слабата фигура на сестра си. — Чуй ме, дете — каза най-накрая, — храната в замъка е страхотна, ще изяждаш всичко, което е в чинията ти — и последната спагета, целия сос, всичко. Няколко закуски в кафе-бар „Рикарди“ и скоро ще придобиеш страхотна форма! — Смееха се щастливо, когато Индия изведе колата от натовареното улично движение на Неапол и се отправи на юг по магистралата към Марина ди Монтефиоре.

Масивната дървена порта на замъка беше широко отворена, за да пропуска слънчевата светлина, готова да посрещне с „добре дошли“ гостите. Паола ди Монтефиоре, елегантна в ленен костюм с цвят на лавандула, се спря в коридора, за да подреди цветята в огромните вази, които бяха поставени върху няколко масивни и съвсем еднакви масички. Застана пред огледалото, потупа косата си с длан, за да й придаде форма, и излезе на входните стъпала точно когато „Крайслерът“ с Фабрицио и децата спря на алеята.

— Здравейте, здравейте! — замаха тя с ръка. — Наистина много се радвам да ви видя. Ах, колко много са пораснали децата! Фабрицио… — Тя го целуна с обич. — Не мога повече да понасям това. Те стават все по-големи и по-големи и ми напомнят, че остарявам.

— Ти никога няма да остарееш, Паола — каза Фабрицио, галантен, както винаги. Дъщеря му стисна ръката на графинята и й се усмихна сладко.

— Може ли да поплуваме сега? — запита тя и докосна с буза дланта на Паола.

— Разбира се, че не — отговори Фабрицио. — Току-що пристигнахме. След обяда и след като си починете малко, тогава ще плувате.

При мисълта, че ще трябва да почака, очите на Фабиола се ококориха широко и в тях се показаха сълзи.

— О, татко, колко си жесток! — изплака тя. — Дотогава има толкова много време!

Паола се засмя.

— Права си, Фабиола. Хайде да влезем вътре, за да ви покажа кученцата. Толкова са сладки.

— Кученца! — Фабиола и Джорджо се втурнаха едновременно нагоре по стъпалата и изчезнаха по коридора, следвани от гувернантката си, точно когато колата на Рената се показа на алеята.

Мариза беше безупречно облечена и гримирана, както обикновено. Защо никога не си позволява да се облече малко по-свободно, да прояви каквато и да било небрежност, запита се Паола. Дори в лятна дреха и сандали изглеждаше така, като че ли се е издокарала за надбягванията в Аскот.

— Здравейте, Мариза, Рената. Благодаря ви, че ми доведохте децата. Не знаете колко добре ми се отразява тяхното присъствие. Цялото място оживява отново.

— Трябва да се наслаждаваш на спокойствието и тишината, колкото можеш — каза Мариза, докато вървяха към къщата. — Когато реконструкциите бъдат завършени и мястото — превърнато в хотел, ще откриеш, че то е по-оживено, отколкото би искала.

— На мен ще ми харесва — отговори Паола. — Сигурна съм, че всички стари замъци трябва да бъдат превърнати в хотели. Защо иначе са толкова много стаи? Фабрицио, да знаеш, Индия върши чудесна работа. Алдо казва, че трябва да се гордееш с нея.

Мариза наостри уши и изгледа остро Фабрицио.

— Ще се радвам да видя доколко е напреднала с работата — отговори спокойно той.

— А къде е Алдо? — Мариза се разположи на един стол в салона и загледа критично момичето от селото, което помагаше през уикенда и в момента носеше подноса с кафето. Почувствало погледа на Мариза, момичето остави тежкия поднос с треперещи ръце и разля няколко капки върху безупречно белите ленени салфетки. Изчерви се, извини се и излезе. — Ще трябва да обучиш тези селски момичета, Паола — отбеляза тя, като посочи петното. — Гостите ти ще очакват най-доброто.

— Не се съмнявам, Мариза, че гостите, които ще ми плащат, ще намерят хората от селото за мили и чаровни, както и за готови винаги да им помогнат. Ако спомените ми от моето гостуване в Ню Йорк са верни, то за тях промяната ще бъде нещо хубаво и освежаващо.

Защо, запита се Паола, Мариза винаги кара хората да се чувстват неудобно? Тя определено има талант за това.

— Не ни каза къде е Алдо — напомни й Рената.

— Отиде в Неапол тази сутрин. Но ще се върне навреме за обяд. Индия също е в Неапол. Чакайте, мисля, че чух кола.

— Алдо с Индия ли е в Неапол? — запита Рената ревниво.

— Индия отиде да вземе от гарата друг наш гост — сестра си.

От коридора долетя гласът на Индия с лекия американски акцент. Говореше с мъжа, който внасяше багажа им. Мариза гледаше с очакване към вратата. Сега вече ще разбере. Лицето на Индия, когато види така неочаквано Фабрицио, ще й каже истината.

Индия влезе в салона, следвана от сестра си, и се спря рязко, когато ги видя — Рената, Мариза и Фабрицио.

— Мамо, мамо! — Джорджо претича покрай Индия, весело усмихнат. Опитваше се да задържи едно от кученцата в прегръдките си. — Виж, мамо, виж какво имам.

Индия се наведе, за да помогне на Джорджо с кученцето, и моментът отмина. „По дяволите“ — помисли си Мариза, „о, по дяволите!“

— Заведи кученцето обратно в кухнята, Джорджо — нареди му тя. — Мястото му не е тук.

— Но, мамо…

— Веднага, Джорджо.

— Аз ще дойда с теб. — Фабрицио взе кученцето от сина си и се усмихна на Индия.

— Как си? — Целуна я по бузата. — Всичко добре ли върви?

— Да, да… Много добре. Радвам се, че си тук, Фабрицио. Алдо направи една-две забележки, които трябва да обсъдим.

— Чудесно. Ще го направим след обяда.

Парис чакаше, в ръка с кошницата с котето, да бъде представена. В семплите си сако и пола, които очевидно не бяха нови, тя притежаваше изненадващ, небрежен шик, за който Мариза би платила луди пари. С късата прическа и изпъкнали скули Парис беше, помисли си Мариза, изненадващо красива. Ето, тази жена тя би могла да смята за своя съперница!

Индия представи сестра си.

— Графиньо, може ли да ви представя сестра си. Мариза, това е Парис. — Мариза и Парис целунаха въздуха до бузите си. — Спомням си Рената от партито у вас. Каква приятна изненада да ви видя всичките. И децата.

— Да. Истинска изненада, така мисля. — Мариза изгледа Парис от главата до петите, но не можа да намери нито един недостатък. — Вие сигурно сте модната дизайнерка — каза тя. — Четох за шоуто ви във вестниците. Много лошо, че е съвпаднало по време с това на Мицоко. Това ли беше причината за неуспеха ви?

Индия почувства как се изчервява от гняв. Мариза беше такава кучка!

— Ако човек приема нещата така — отговори спокойно Парис.

— Е, искам да ви уверя, че какъвто и да е бил вашият дизайн, не може да е по-лош от този на Мицоко. Господи, какви ужасни безформени дрехи бяха неговите! — Мариза потръпна деликатно от ужас.

— Мисля, че всеки, който изглежда като Парис, сигурно разбира от мода — каза мило Рената. — Сигурна съм, че колекцията ви е била отлична и просто сте имали лош късмет с датата и часа. Спомням си, че той смени датата на своето шоу в последния момент, не беше ли така?

Мариза изгледа изненадано Рената, а Рената й се усмихна спокойно в отговор. Беше се уморила от непрекъснатото заяждане на Мариза с хората.

Графинята наблюдаваше мълчаливо сцената. В тази стая се усещаха твърде много подводни течения. Уикендът обещаваше да бъде забавен. Да, много забавен, помисли си тя с усмивка.

 

 

Индия нямаше търпение да остане насаме с Парис.

— Господи, какъв шок! — каза тя, като затвори вратата на стаята си. — Не очаквах, че ще видя Фабрицио и Мариза. И братовчедката Рената! Е, какво мислиш? — Седна на леглото и загледа с очакване Парис. — За Фабрицио, искам да кажа?

— Много е привлекателен, разбира се, но все още не съм имала време да преценя какъв е всъщност.

Индия въздъхна.

— Всичко приключи, знаеш ли, наистина приключи. Сърцето ми дори не ускори ритъма си, когато той ме целуна по бузата.

— Това вероятно също е добре — каза Парис и пусна Алис от клетката й. — Мисля, че Мариза гледаше много подозрително, докато той те целуваше.

— Наистина ли мислиш така? Чудех се… — Индия смръщи вежди. — Е, вече няма за какво да бъде подозрителна. Ако е дошла, за да провери мен и Фабрицио, ще открие, че аз съм невинна. О, Парис, знам, че винаги си ме мислела за луда, но, смяташ ли, че е възможно да се влюбиш в един мъж веднага след като си разлюбила друг? Влюбих се в Алдо. Опитвах се да запазя отношенията ни чисто делови, защото той трябва да се ожени за братовчедката Рената. Семейството има нужда от пари. Той трябва да запази замъка за внуците си, нали разбираш…

Парис гледаше сестра си с изумление.

— Алдо ли ти каза това?

— Е, не, не и с толкова много думи. Мариза първа ми заговори за това, а после Алдо спомена нещо за внуците си…

— Индия, срещала съм хиляди жени като Мариза. Казват онова, което самите те биха искали да чуят, не истината. Не знаеше ли това?

Индия въздъхна. Щеше да бъде хубаво да повярва на Парис, пък и, наистина, начинът, по който Алдо се държеше през последната седмица подсказваше, че не е влюбен в Рената. Нарушаваше графика си, за да бъде с нея възможно най-много време. Бягаха двамата по плажа рано сутрин, всеки ден обядваха заедно в кафе-бар „Рикарди“, той беше внимателен към нея и забавен на вечеря, а по-късно, след като графинята се оттегляше в стаята си, те се разхождаха в градината и той я целуваше, а понякога имаше и нещо повече от целувка… дори може би много повече. Но тя не искаше да бъде още един кратък „епизод“, преди Алдо Монтефиоре да се ожени за Рената и да започне да води заседнал живот. Не би могла да го понесе.

— Парис, не знам какво да правя, наистина не знам. Може би просто трябва да предам работата в нечии други ръце и да се махна оттук.

— Със сигурност не бива да правиш това. Не бива да зарязваш кариерата си заради който и да било мъж! Работата ти е важна, Индия, при това се справяш добре. Не подценявай това.

„О, Господи!“ — помисли си Индия. — „Ето ме мен, която се оплаквам от проблемите си, а всъщност бедната Парис е тази, която има нужда от помощ.“

— Но аз би трябвало да се тревожа за теб — извика тя, — не за себе си! — Спомни си нелюбезната забележка на Мариза. — Парис, не позволявай на Мариза да те ядосва заради шоуто. Тя винаги се държи така — като кучка! Твоите дрехи са прекрасни и ти го знаеш… Ще имаш и втори шанс, повярвай ми. Ще намерим начин.

Парис гледаше котката, която душеше наоколо, за да опознае новото си жилище.

— Всичко е наред — каза тя. — Това вече го преодолях. Само че, като работя при Мицоко, не ми е възможно да се откъсна от света на модата и разговорите за него. Хубаво е, че съм тук с теб сега, далеко от Париж. Алис също мисли така — погледни я само. — Алис се беше излегнала в цяла дължина на леглото и се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи, които струяха през прозореца.

Индия се засмя.

— Знам много точно как се чувства тя. Окей, Парис, ти и аз ще се справим заедно с Мариза.

— Ами Фабрицио? Той все още ли е влюбен в теб?

Индия се замисли.

— Ние двамата винаги ще се интересуваме един от друг, ще бъдем загрижени за съдбата си — каза накрая, — но любовта си отиде много отдавна. Само дето съм била прекалено глупава, за да го разбера.

 

 

Алдо закъсняваше. Не намали дори когато колата навлезе в алеята. Спря рязко, като вдигна облак от чакъл. Излезе бързо от колата и изкачи стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж, приглади косата си, съблече сакото си и отиде в салона.

— Моля ви, простете ми! — извика той, усмихнат. — Трябваше да обиколя всички дърводелци в Неапол. Индия, новите щори ще са готови следващата седмица. — Той взе ръката й в своята, после я целуна по бузата.

Индия се изчерви, когато всички погледи в стаята се спряха върху нея.

— Искам да те запозная със сестра си Парис — каза тя и издърпа ръката си.

„Парис е зашеметяваща — помисли си Алдо. — При това, висока шест фута!“

— Щастлив съм да се запозная с теб — каза той. — Знаех, че Индия има красива сестра, но не знаех, че си чак толкова хубава. Добре дошла в Монтефиоре. — Парис се извисяваше над него, затова той целуна ръката й.

— Мариза, Рената. — Той ги целуна еднакво — съвсем леко по бузата. — А, Фабрицио, добре е, че те виждам. Нямам думи, с които да ти разкажа каква фантастична работа свърши Индия… Всъщност няма да ти кажа, ще ти покажа. Днес следобед ще разгледаме всичко.

— Сигурна съм, че няма да смесваш бизнеса с удоволствието, Фабрицио — каза остро Мариза. — Мислех, че искаш да прекараш повече време с децата.

— Но, сага, ти сама каза, че това ще бъде добра възможност да видя как вървят нещата — каза Фабрицио мило. — Пък и, между другото, къде са децата?

— Те обядваха рано — отговори кисело Мариза. — Сега си почиват, за да могат по-късно да поплуват с баща си.

Около дългата правоъгълна маса в сводестата трапезария Алдо сложи Индия срещу Фабрицио, Рената — между Фабрицио и майка си в края на масата, Мариза — от лявата си страна и Парис — от дясната. Като улови втренчения изненадан поглед на Мариза, която седеше отляво, той се обърна към Парис.

— Много съм щастлив, че успя да дойдеш. — Алдо й се усмихна топло. — Понякога е добре човек да се откъсва от града. Индия ми каза, че работиш като модел за Мицоко. Това занимание не е ли досадно за човек като теб?

Алдо много точно беше доловил какво не е наред в живота на Парис. Без вълнението, което й носеше измислянето на модели и без да има къде другаде да вложи творческите си пориви, за нея да излиза на подиума и да върви по пътеката, не беше привлекателна работа. Откри, че й е много лесно и забавно да си говори с него, докато Мариза си хапваше от пъпеша в ледено мълчание, игнорирайки напълно Индия, която седеше от лявата й страна.

Рената разговаряше с графинята, а Фабрицио не откъсваше поглед от Индия.

— Добре ли си? — запита я тихо.

— Да, просто чудесно… Да ме изпратиш тук, беше най-хубавото, което можеше да измислиш. Ти го измисли, нали, Фабрицио — добави тя по-тихо, — а не Мариза?

— И двамата — призна той. — Нямах избор, Индия.

Индия усещаше, че Мариза проявява любопитство по отношение на техния разговор.

— Благодаря ти, Фабрицио, за всичко.

— И аз.

Какъв начин да сложиш край на една любовна връзка! На масата за обяд, където присъстват още петима други души, в един от които вече си влюбен! Но нещата между нея и Фабрицио бяха приключили много отдавна, още преди тя да дойде в замъка. Това беше просто формалност.

— За какво благодариш на Фабрицио, Индия? — Гласът на Мариза се вряза в мислите й.

— За това, че ми повери тази работа, че ми даде свобода, че ми даде възможността да бъда тук, в замъка Монтефиоре.

— Ние от замъка сме тези, които трябва да ти благодарят — каза Алдо. — Твоята работа най-вероятно ще промени финансовото положение на семейството ни.

— Тогава предлагам да се възползваш възможно най-добре от престоя си тук, Индия — каза Мариза язвително. — Защото няма да можеш да си позволиш цените на Алдо, щом той отвори хотела. А той ще бъде толкова зает, че няма да има време за когото и да било от нас, особено след като се ожени.

— Имаш ли намерение скоро да се ожениш? — Въпросът на Фабрицио звучеше съвсем невинно.

Алдо им се усмихна щастливо.

— Да — потвърди той. — Да, надявам се скоро да се оженя.

Тишината, която настъпи в стаята, беше пълна. Всички погледи се насочиха към него.

— Е, Алдо — каза Фабрицио и развали магията, — ще ни кажеш коя е щастливката, когато решиш, нали? — Усмихна се на Рената, която седеше срещу него. — Все пак, мисля, че не трябва да се оглеждаме много, за да я видим.

— Да, тя е наблизо — съгласи се Алдо.

Парис видя победоносната усмивка на Мариза и хвърли бърз поглед към Индия, която се преструваше, че се храни. Какво ли означаваше всичко това?

 

 

След обяда Индия, Фабрицио и Алдо разгледаха замъка, като провериха всяка една стая и обсъдиха в детайли промените, които трябваше да се направят. Разгледаха и съвсем прясната дупка в земята, която щеше да се разшири и превърне в плувен басейн. Разгледаха и скиците на бара, който щеше да бъде построен в съседство с басейна. Всичко беше наред.

— Това ще отнеме време, разбира се — каза Фабрицио, когато се върнаха в къщата. — Ще минат най-малко шест месеца, преди всичко да бъде завършено. Индия ще трябва да остане тук още малко.

Алдо се усмихна на Индия.

— Що се отнася до мен, това е повече от хубаво.

Индия успя да се усмихне любезно.

— Ако сме свършили — каза тя, — ще отида да намеря Парис.

Намери я на поляната да играе с децата. Тя риташе гумената топка и се смееше щастливо, радваше се на веселите лица на малчуганите. Поне Парис, изглежда, беше щастлива. А тя така се беше страхувала за нея, когато получи писмото й.

— Смъртта на Сам беше последната капка, с която чашата преля — обясни й Парис, докато се разхождаха боси по плажа. — Дойде отгоре на всичко. Искам да кажа… Е, има някои неща, които няма да ти кажа, Индия, но просто като че ли всичко, което правех, беше грешно и ми носеше нещастие. Нищо не върви както трябва след смъртта на Джени. — Парис проследи с върха на големия си пръст движението на една малка вълничка. — Ако не беше Диди, не знам какво щях да направя. И Алис. Индия, мисля, че никога вече не бих могла да бъда напълно щастлива, докато не постигна успех. Това е повече от творчески импулс. Имам нужда от него, от възбудата, която идва с победата. Искам да бъда някой. И Джени е притежавала тази черта на характера. Сега я разбирам по-добре, отколкото когато и да било преди. Трябва да успея, Индия, просто трябва.

— Щом толкова много искаш, ще успееш. Нищо не може да те спре, Парис. Случилото се само малко те е забавило. Един ден ще постигнеш огромния успех, за който мечтаеш. Остани тук известно време, събери отново нужната енергия и ще бъдеш готова за нов опит.

Парис хвана сестра си за ръка.

— А ти? Харесвам твоя Алдо, той е чувствителен и забавен. И не би чул нито една дума, произнесена от глупавата Мариза.

— Предполагам, че Алдо ще се ожени за Рената. — Индия сви рамене, опитвайки се думите й да звучат нехайно. — Видя какво се случи на обяд.

— Ако се ожени за нея, няма да бъде заради парите й. Той е от тези хора, Индия. Защо иначе ще продава скъпоценностите на замъка, за да финансира начинанието с хотела? Със сигурност би могъл да изчака малко и да използва нейните пари, нали?

Да, това беше вярно — всичко по реконструкцията можеше да бъде свършено с парите на Рената. Ако беше така, нямаше нужда да продава нещата, на които очевидно толкова много държеше.

— Забелязах, че той поздрави първо теб — каза Парис. — Твоята ръка задържа, а към Рената се отнесе също както и с Мариза — приятелски, но не интимно.

— Може би пази интимностите за след брака.

— Индия, за бога! Той каза само, че има намерение да се ожени, а Мариза очевидно реши, че става въпрос за Рената. А аз мисля, че той имаше предвид теб. Алдо е прекалено много мъж, за да се остави да бъде манипулиран от Мариза. Струва ми се, че той държи на мнението си и действа, както е решил. Нима ти по свое желание ще отстъпиш мястото си на Рената? Какво се е случило с борбения дух на Индия Хейвън?

— Но какво да направя? Не мога направо да го попитам, нали?

— Кажи ми истината. Влюбена ли си в Алдо? Ако той те помоли да се ожениш за него, ще го сториш ли?

Индия замълча, победена от логиката на сестра си. Дали ще се омъжи за него? Да, веднага. Знаеше го. Но нали щеше да се омъжи и за Фабрицио, ако той беше свободен. Да. Само че, както показа животът, бракът нямаше да е успешен. Връзката й с него нямаше нищо общо с онова, което сега изпитваше към Алдо.

— Да — каза тя най-после. — Да, бих се омъжила за него. Но той не ме е помолил.

— Готова съм да се обзаложа, че не е помолил и Рената. Знаеш какво би казала Джени в такъв случай, нали, Индия? Има само един начин да разбереш.

— Да го попиташ — каза тихо Индия.

— Дяволски си права. Джени не би чакала някой мъж да събере кураж. Давай направо или се отърви от него, би казала тя. Ако той не иска да се ожени за теб, тогава го забрави. А ако иска? Индия, няма какво да губиш.

Индия повдигна полата си и затича към вълните. Смееше се щастливо, когато скочи във водата.

— Обичам те, Парис! — извика тя. — Ти караш всичко да изглежда толкова просто.

 

 

Парис реши, че Индия трябва да има изискан вид на вечеря и че нито една от дрехите, които Индия беше взела със себе си, не става за целта.

— Нима не усещаше, че се състезаваш с друга жена? — запита Парис и премести скимтящата Алис от капака на куфара си, за да отвори и прерови. — Е, какво ще кажеш за това?

Индия огледа светлосивата копринена рокля.

— Малко е дълга за моя ръст, пък и без това изглеждам ужасно в сиво.

— Не и когато аз се заема с теб. — Парис разстла роклята на леглото и започна да оглежда шевовете й. — Тази я ших за Наоми, затова е по-голяма от обичайните ми неща. Тя е от онези, които винаги се продават.

— Искаш да кажеш, за хора, които, като мен, не са модели?

Парис се засмя.

— Точно така. Ако я разпоря тук, изрежа деколтето по-ниско и я скъся с шест инча, а може би дори повече, тя ще стане къса — едва ще стига до коляното… Да, това е точната дължина. Подай ми ножиците.

Парис уверено започна да реже коприната.

— Няма да успееш да свършиш навреме — възрази Индия.

Парис се усмихна уверено.

— Това е нищо и никаква работа — каза тя. — Ще съм готова за час. Иди си вземи душ. Аз ще ти поставя грима.

Парис наистина беше добра в работата си. След четирийсет и пет минути беше разширила горнището на роклята с парчета дантела от подгъва, бе скъсила полата и бързо бе пришила подплатата от тафта.

Накара Индия да седне пред тоалетката, извади гримовете си и започна работа. За десет минути преобрази Индия от красиво момиче в екзотична жена. А когато Парис надяна роклята през главата на Индия, дръпна ципа и завърза колана от сива тафта на панделка на гърба, Индия разбра колко умна е сестра й. Дрехата прилепваше плътно по нейното тяло, подчертаваше тънката й талия и пълните гърди. Деколтето беше изрязано ниско, а ръкавите бяха само малки парченца дантела — беше идеалната рокля за официалната вечеря, която беше планирана за тази вечер. И да накараш един мъж да те помоли да се омъжиш за него!

Изведнъж Индия осъзна, че времето бързо лети.

— Парис, имаш само двайсет минути за себе си!

— Ще бъда готова за петнайсет — каза Парис, вече тръгнала към душа.

Графинята и Алдо чакаха в големия салон гостите си, когато двете слязоха долу. Парис забеляза, че лицето на Алдо грейна от щастие, когато видя Индия. И си помисли, че поне една рокля от нейната колекция си е струвала направата.

Мариза, която влезе след тях, ги изгледа изненадано. Парис, в строго бяло сако от сатен и черна блуза, беше превъзходна. Мариза се почувства раздърпана в роклята си от „Валентино“ с широка пола, а беше я намерила очарователно женствена, когато я беше купила! По дяволите! А само погледнете Индия! Не беше свикнала да заема второто място.

Синът на Рикарди от селото, когото обучаваха за главен келнер на бъдещия хотел, сервира чашите с шампанско. Мариза наблюдаваше внимателно Фабрицио, който говореше с Парис и Индия… Не, беше сбъркала, между Фабрицио и Индия нямаше нищо. Неговата усмивка беше спокойна и естествена, а нейната — невинна. Изпита по-голямо облекчение, отколкото си беше мислила, че е възможно.

Децата дойдоха, облекли вече пижамите си и придружени от гувернантката си, за да кажат „лека нощ“. Дадоха им да отпият по глътка шампанско и да хапнат малко шоколад, преди да си легнат. Алдо и Фабрицио ги занесоха „на конче“ до спалнята.

Разговорът по време на вечерята беше лек и приятен, без паузите, които го съпровождаха по време на обяда. Дори Мариза се държеше добре и сърдечно, а Алдо, този път седнал между Индия и Рената, оказваше еднакво внимание и на двете.

После пиха кафе в салона. Нощта беше топла и безветрена и големите прозорци бяха отворени, за да пропускат поне малко свеж въздух. Разходиха се в градината, насладиха се на пълната луна и спокойното море. Рената, хванала Алдо под ръка, чакаше той да каже нещо. Сигурно, ако искаше да се ожени за нея, тази беше идеалната нощ да я помоли за това.

— Къде мислиш да прекараш лятото тази година? — запита я той. — В Сардиния или в Южна Франция?

— Още не знам. — Рената беше изненадана. Не точно това очакваше да чуе от него. — Семейство Боан ме помолиха да им гостувам във вилата им в Антиб, но още не съм решила дали да приема поканата.

— Трябва, Рената, там ще ти хареса.

— Да. Е, може и да приема. — Рената някак си притихна. — А ти, Алдо?

— Аз? Страхувам се, че дълго време занапред няма да имам почивен ден. Не и докато не изправя това място отново на крака. Надявам се, че ще помогна на други хора да се наслаждават на ваканцията си. Виж, Индия и Парис се разхождат по плажа. Да отидем ли при тях?

— Не! — каза рязко Рената. — Чувствам се много уморена. Мисля да си лягам вече.

— Лека нощ, тогава, Рената. Спи добре. — Алдо я целуна нежно и гледа след нея, докато тя отиде при майка му и Мариза на терасата.

Когато отиде при Парис и Индия, те се връщаха и бяха стигнали до стъпалата, които водеха към плажа.

— Дойдох да погледам луната с вас! — извика им той. — Рената си легна, защото била уморена.

Парис се прозина.

— Страхувам се, че денят беше дълъг и за мен. Ако нямате нищо против, мисля и аз да си легна.

Алдо хвана Индия за ръката и й помогна да слезе по стъпалата.

— Изглежда, само ти и аз сме романтични натури, които копнеят да гледат лунната пътека в океана — каза той.

— Така изглежда.

Той я прегърна през раменете, докато вървяха по твърдия пясък към плажната ивица.

— Индия, не съм оставал насаме с теб през целия ден. Липсваше ми.

— Така ли?

— А аз не ти ли липсвах?

Индия не отговори и той я погледна изненадано.

— Да или не?

Индия си пое дълбоко дъх и го каза:

— Алдо, ще се ожениш ли за Рената?

— Защо ми задаваш такъв въпрос? — Алдо я гледаше втренчено, загубил и ума, и дума, от изненада.

— Искам да ми кажеш истината. Е?

На лунната светлина очите на Алдо бяха тъмни. Беше невъзможно да се разгадае какво мисли.

— Рената ли ти каза, че е възможно да се оженим?

— Ами, не…

— Значи е Мариза! Индия, защо съм тук с теб? Защо щях да прекарам последните няколко седмици с теб, ако бях влюбен в Рената?

— Мариза всъщност не каза, че си влюбен. Искам да кажа, Рената има много пари, а ти имаш нужда от средства за замъка.

— Исусе Христе, Индия! — извика гневно Алдо. — За какъв ме мислиш? Наистина ли мислиш, че бих се оженил за Рената, за която и да е жена, заради пари? Защо въобще слушаш тази глупачка Мариза? — Той я хвана и я разтърси. — Ти повярва ли й?!

Гневът му я впечатли и Индия го погледна недоумяващо.

— Не знаех какво да мисля… Възможно беше ти само да флиртуваш… Може би за теб аз бях само „малко забавление“…

Алдо беше шокиран.

— Как е възможно да си мислела така? Нека ти кажа нещо, Индия. Нито един Монтефиоре не се е женил заради пари. В нашето семейство сме романтици, любовници, не финансисти.

Индия слушаше мълчаливо, а гневът на Алдо набираше сили.

— Не знаех, Индия, че можеш да проявиш глупост да повярваш на жена като Мариза Пароли!

— Аз не съм искала да й вярвам. Наистина много ми се искаше да вярвам, че започваш да се влюбваш в мен.

Алдо отново я сграбчи за раменете.

— Разбира се, че се влюбих в теб. Започнах да се влюбвам още когато разля шампанското си върху ръкава на сакото ми, но ти се държеше настрани от мен. Ела тук. — Той я прегърна здраво, притисна я до себе си. — Ти, лудо момиче — прошепна между целувките, — разбира се, че съм влюбен в теб.

Индия почувства как всичките й добри решения се топят от целувките му. Погали косите му, притисна се в него.

— О, Алдо! Аз също те обичам, но не мога да бъда твоя любовница.

— Любовница? Мили боже, Индия, аз не те моля да бъдеш моя любовница. Моля те да се омъжиш за мен.

Гледаха се в очите на лунната светлина.

— Да се омъжа за теб? — запита изненадано Индия. — Но защо?

— Защо? Има хиляди причини. Коя от тях искаш да чуеш? Че не мога да управлявам хотела без теб? Ти си властна и способна американка!

Индия отметна глава назад и се разсмя.

— Това е разумна причина. Не съм сигурна дали Джени би я одобрила, но е разумна.

— Тогава съм сигурен, че ще одобри останалите причини. Не мога да живея без теб, Индия Хейвън. Ти внесе радост в живота ми. Искам вечно да те обичам, да имаме деца, да остарея с теб. Моля те, кажи, че ще се омъжиш за мен.

Сцената е романтична като сцена от някой филм с Джени Хейвън, помисли си Индия. Лунните лъчи осветяваха мъжкото лице под точния ъгъл, вълните даваха необходимия шумов фон, а собствените си черти тя познаваше прекалено добре.

— Да. О, да, Алдо — каза тя. — Аз също искам да се омъжа за теб.

Когато устните им се сляха, тя знаеше, че Джени щеше да одобри края, ако беше жива… Камерата щеше да се премести от двойката влюбени към вълните, които се разбиват в брега, а после — към по-дълбоките води… Само че истинският живот беше по-хубав от Холивуд.