Елизабет Адлър
Дъщери на греха (10)

Глава 10

Венеция знаеше, че не бива да идва. Лотън Хол беше скътан сред не дотам култивираната природа на Уилтшир. Обкръжаваха го замръзнали полета и сковани от студа дървета, които бяха в пълен унисон с характера на мисис Фокс-Лотън. Когато тя застана на входната врата и с леден глас й нареди в бъдеще да използва слугинския вход, Венеция знаеше, че би трябвало още тогава да схване подтекста на думите, да се обърне и да си тръгне. Но беше сключила договор от името на агенцията да сготви за четиринайсет гости на парти в провинцията и затова остана. Щеше да работи усилено в продължение на три дни, което щеше значително да повиши доходите й.

Проблемите започнаха веднага. Още преди тя да беше успяла да свали палтото си, Сондра Фокс-Лотън беше влязла в кухнята, за да обсъдят менюто. Не й предложи чаша кафе, нито й предложи да й покаже нейната стая. И беше по-добре, че не го стори, защото тогава Венеция със сигурност не би останала. Отредената за нея стая беше на тавана, който, след като семейство Фокс-Лотън бяха направили ремонт на къщата, не беше включен в отоплителната система. Тясната стаичка беше обзаведена оскъдно с мебели, купени оттук-оттам, а топлината идваше от малка електрическа печка.

Първата битка се разрази над менюто, което бяха обсъдили предварително по телефона, за да може Венеция да купи продуктите и да подготви някои от тях предварително. А сега мисис Фокс-Лотън промени решението си, или по-скоро Тони Фокс-Лотън беше решил, че трябва да сервира Хот Брион с главното блюдо на вечерята в събота, когато щеше да има още шест, допълнителни, гости, затова той не искаше от нея да приготви пиле, пълнено с бяло грозде и задушено в шампанско, за което тя беше подготвила подходящи гарнитури, както се бяха уговорили, а да сготви фазан, което означаваше, че ще трябва да приготви други, по-леки гарнитури за компенсация на по-тежкото месо. И зеленчуците трябваше да бъдат други. Дългите часове, които беше прекарала в труд да приготви първоначалните гарнитури, нямаха никакво значение за тях. Това означаваше ужасно много допълнителна работа, а тя и без друго имаше достатъчно — с всички тези гости, на които трябваше да сервира на закуска, обяд и вечеря, както и следобеден чай за онези от тях, които искаха.

Тони Фокс-Лотън надникна в кухнята, за да се запознае с нея, когато в петък се върна от сити.

— Тъй като ви създадох проблеми — каза той, — идвам да ви се извиня. — Наблюдателният му поглед успя да я огледа и той с усмивка прекоси кухнята. — Боже, боже, обикновено готвачките не изглеждат така.

Венеция отметна назад косата, която закриваше очите й, като съжали, че не се беше сетила да я прибере на тила си, и твърдо скръсти ръце над престилката си. Тони Фокс-Лотън беше нисък и набит, с розови бузи и синкавата брадичка на мъж, на когото се налага да се бръсне по два пъти на ден, за да изглежда добре поддържан.

— Никакъв проблем, мистър Фокс-Лотън — каза тя учтиво. А после, по дяволите, добави: — Всъщност това е голяма досада и ужасно много работа.

— Съжалявам, съжалявам, ще ви се реванширам. Ще ви платим повече и всичко ще бъде наред. Какво ще кажете за едно питие, а? Ще се оживите малко. Вероятно имате нужда от него, ако Сондра се е държала както обикновено. Тя е перфекционистка, нашата Сондра. Какво ще кажете за джин с тоник?

Учудващо е, помисли си Венеция, колко еднакви са всичките те. Дали просто нейният късмет беше такъв скапан или всички английски графства са населени с неверни съпрузи, които през уикенда се чувстват освободени и от живота в града, и от брачните клетви.

Тони Фокс-Лотън прие отказа й с ненаранено самочувствие, но възприе навика да наднича в кухнята „просто за да види как е тя“. А Венеция би могла да се справи също толкова добре и без разни Фокс-Лотъновци, които да я безпокоят.

Петъкът мина сравнително спокойно, макар и малко тягостно. Самата тя нямаше време да яде. Хапваше по хапка оттук-оттам, без да спира да работи. Гостите започнаха да пристигат в три часа следобед и Венеция им сервира чай чак до шест часа. После дойде редът на питиетата в осем и на вечерята в осем и трийсет. Което й остави точно два часа, за да приготви храната за цели четиринайсет души. Добре беше, че приготви сьомгата и пудинга предварително у дома и само ги взе със себе си, защото, в противен случай, щеше да бъде смазана от умора. Добре беше, че приготви и пая с пуешко месо за неделния обяд, защото, докато свършеше закуската, и идваше редът на обяда.

Главната битка със Сондра Фокс-Лотън се разгоря веднага след неделния обяд. Беше вече минало полунощ, когато Венеция най-после си легна. Не можеше да заспи, защото в стаята беше много студено — виждаше дъха си на лунната светлина, която струеше през прозореца. Нещастна, тя си помисли дали да не стане и да си приготви топла напитка, но реши, че вероятно ще събуди някого, ако го направи, а никак не й се искаше да срещне Тони Фокс-Лотън, докато е по спално бельо. Стана в шест и половина, за да приготви фазана и пържените картофи и да нареди таблите със закуската, които трябваше да бъдат занесени до многобройните спални от мисис Джоунс, която идваше всеки ден от селото. А после се зае с досадните приготовления за обяда. В три и половина току-що беше поставила и последната мръсна чиния в миялната машина и я беше включила, когато мисис Фокс-Лотън дойде да я види.

— Ще пием чай в пет, Венеция — нареди й тя. — Искам да приготвиш вкусни малки сандвичи, които да поднесеш.

— Трябваше да ми кажете по-рано, мисис Фокс-Лотън — каза тихо Венеция. — Страхувам се, че вече няма време.

— Разбира се, че има време. — Сондра Фокс-Лотън повдигна добре очертаната си с молив вежда. — Нямате работа сега, нали?

— Напротив — отговори спокойно Венеция. — Напротив, имам. От шест и половина съм във вашата кухня, а сега ще отида в ужасно студената таванска стаичка, която вие неоправдано наричате спалня, за да полежа точно час и половина, докато стане време да приготвя чая. След това ще бъда заета с вечерята. Съжалявам, мисис Фокс-Лотън, но няма да има сандвичи.

— Е, ама наистина! — Зелените очи на Сондра като че ли щяха да изскочат от орбитите си. Тя разтревожено потупа с длан безупречно фризираната си коса. Никой досега не й беше говорил така! — Трябва да ви напомня, че сте тук, за да работите! Плащам ви, за да готвите, не да лежите!

— Ще готвя, мисис Фокс-Лотън — каза Венеция и тръгна към вратата, като остави Сондра занемяла в кухнята. — Вечерята ще бъде готова навреме.

По-късно съжали за това. Може би щеше да се чувства по-добре в кухнята, докато приготвяше сандвичите, отколкото да се опитва да се стопли и да си почине горе.

Тони Фокс-Лотън се появи в кухнята, когато стана време за чая. Тя тъкмо хапваше сандвич с шунка.

— Виждам, че и вие самата не гладувате — каза многозначително той. — Какво чувам за някаква кавга със Сондра?

— Мистър Фокс-Лотън, ако бях като сестра си Индия, щях да кажа на мисис Фокс-Лотън какво да направи със сандвичите си и празничната си вечеря. Аз поне бях учтива.

— Обзалагам се, че сте били. — Той се усмихна. — Имате по-добри маниери от Сондра. В нейното семейство парите са дошли от месарски магазин. Понякога си мисля, че се проявява в гените й!

Венеция току-що беше решила, че може би Тони Фокс-Лотън не е чак толкова лош, когато поиска.

— Какво ще кажете за едно малко питие по-късно, само вие и аз? — каза той и я хвана за ръката.

— Не, благодаря — каза тя, учтива, както винаги.

— О, хайде сега!

Чуха се стъпки в коридора.

— Ще се видим по-късно — каза той, като ужасно се разбърза да си тръгне — без съмнение, страхуваше се от гените на Сондра, помисли си Венеция с отвращение.

После, в седем и половина, докато се трудеше усилено за приготовлението на вечерята, Сондра Фокс-Лотън влезе величествено в кухнята, облечена в светлосиня рокля от шифон, и обърна купата, в която беше пюрето от френско грозде, което трябваше да бъде сервирано с фазана.

— Господи! — изпищя тя. — Погледнете роклята ми! Струва цели четиристотин лири! Как може да сте толкова глупава, че да оставите купата в края на масата?

Венеция гледаше как лилавото петно се разлива по роклята. Беше ужасена — четиристотин лири! Роклята беше съсипана! Но вината не беше нейна. Роклята беше широка и свободна — от онези, които се закачат за всичко.

— Съжалявам за роклята ви, мисис Фокс-Лотън — каза тя, — но купата беше там, където трябваше да бъде. Страхувам се обаче, че положението с роклята ви не беше същото.

— Ще говоря с агенцията по този въпрос — заплаши я Сондра Фокс-Лотън, като се спря тъкмо навреме, преди да каже, че няма да й плати. По-добре беше да изчака. Щеше да й го каже по-късно, след като момичето приготвеше храната. Не искаше да бъде оставена безпомощна и в затруднение, а и поне щеше да получи някаква компенсация за съсипаната рокля.

Сондра излезе от кухнята и мисис Джоунс, заета с приготвянето на сребърните прибори за вечерята, каза:

— Тя е с малко труден характер, тази мисис Фокс-Лотън, но не се тревожете, мила, вината не беше ваша.

— Знам — отговори уморено Венеция.

Мисис Джоунс отиде да приготви масата, а Венеция се облегна на хладилника. От очите й бликнаха сълзи. По дяволите, искаше да постигне успех този уикенд. Защо винаги имаше толкова много проблеми? Мечтата й за известна форма за кетъринг, шеф на която е самата тя, която се грижи за всички лондонски партита, започна да й се вижда далечна и неясна.

Тони Фокс-Лотън застана на прага с бутилка джин в едната ръка и бутилка тоник — в другата.

— Ето ме и мен — каза той. — Реших, че наистина имате нужда от глътка, след като видях роклята на Сондра. Пюрето май наистина се просмуква във всичко. Тя се кълне, че и кожата й е боядисана и трябва да вземе вана. — Той се засмя при мисълта за пурпурната Соня и без да иска и Венеция се засмя.

— Бих искала глътчица — съгласи се тя, — но вината наистина си беше нейна, както вероятно се досещате. Купата беше на масата, а тя я събори с ръкава си.

— Не се тревожете за това — каза Тони, като й подаде чашата, но пропусна да й спомене, че Сондра няма намерение да й плати. — Наздраве. За нас.

Погледът на Венеция срещна неговия над ръба на чашата. Виждаше, че се задава нов проблем.

Той остави чашата си, хвана възела на престилката й, която тя винаги завързваше отпред, и я дръпна към себе си.

— Ела малко по-близо — прошепна. — Искам да те питам нещо.

— Какво? — Венеция се опита да се отскубне, но той постави ръка на раменете й и я притисна до себе си.

— Ходя до Лондон всеки ден. Можем да се виждаме там и може би да вечеряме заедно?

— Това няма да се хареса на семейството ми — каза Венеция.

— Тогава, някъде другаде. Знаеш какво имам предвид. Може да бъде забавно. И няма нужда Сондра да знае.

Дъхът му миришеше на джин и Венеция извърна лице. Опита се да отмести ръцете му, но той се спусна към нея.

Сондра Фокс-Лотън застана на прага, облечена в домашен пеньоар от розов сатен. Видя какво се опитва да направи съпругът й. Той несъзнателно й помагаше в намеренията.

— Ти, малка въртиопашка такава! — Гласът й прозвуча особено пронизително в тихата кухня и Тони отскочи назад като ужилен.

— О, хайде сега, Сондра, не е това, което ти се струва. Просто нещо й влезе в окото, това е всичко. Момичето не е такова.

Сондра беше в двоумение. Ще трябва да се занимае с проблема по-късно, мислеше си тя, не може да й каже да си тръгне сега, защото какво ще стане с вечерята? А предстои и неделният обяд и всички онези закуски и междинни хапвания.

— Ще говорим за това по-късно — каза тя с леден глас, — но ще се погрижа да докладвам за поведението ви на агенцията.

Венеция развърза престилката си.

— Обадете им се сега, мисис Фокс-Лотън — каза тя, като тръгна към нея, — и ги помолете да ви изпратят някой друг. Аз си тръгвам.

— Но… Не можете! — извика Сондра.

В главата на Вени изникна един чисто американски израз.

— Готова ли сте да се обзаложите? — запита тя и мина невъзмутимо покрай нея, за да стигне до вратата.