Елизабет Адлър
Дъщери на греха (14)

Глава 14

Мариза Пароли посещаваше редовно представянията на модни колекции в Париж. Винаги сядаше на първия ред, където фотографите лесно я забелязваха. И винаги в края на шоуто биваше целувана лично от Ив или Марк, или Карл. Тази година взе със себе си младата си братовчедка Рената и откри, че популярността й е нараснала, защото Рената имаше много пари и беше потенциален клиент. Рената за първи път можеше „да му отпусне края“, за първи път посещаваше модни шоута сама, а Мариза със сигурност беше човек, който можеше да й помогне да похарчи парите си. Беше им забавно. Дори на шоуто на Мицоко, макар да не харесаха безформените дрехи, които до една бяха в цветовете сиво и черно, без никаква краска, която да ги омекотява. И всичките бяха демонстрирани от високи и безизразни модели. При спомена за шоуто Мариза потрепери. Италианската й душа не можеше да приеме, че всяка жена трябва крие формите си под тези безформени одежди и тези строги, безлични цветове.

Тя и Рената закусваха в апартамента си в хотел „Бристол“. Отпиваха от кафето си и преглеждаха сутрешните вестници за снимки от шоуто на Мицоко, състояло се предния ден. В същото време си разменяха клюки за хора, партита и места. Рената беше тази, която забеляза думите, посветени на Парис Хейвън, само един абзац в дъното на колоната.

— Но това може би е сестрата на Индия, която работи при Фабрицио! — възкликна тя.

— Какво има? — Мариза взе вестника от ръцете й и прочете краткото съобщение за непосетеното шоу на Парис. Беше злобно написано и заемаше част от клюкарската рубрика:

„Вчера Холивуд се опита да надмине майсторите на висшата парижка мода. Парис Хейвън, дъщеря на недискретната Джени Хейвън, показа колекцията си в недотам известния хотел «Дьо л’Аби», в същия ден и дори в същите часове, в които се провеждате и шоуто на легендарния Мицоко. Бедната Парис — нейната колекция, непосетена и неоценена, потъна като камък в Сена. Майка й би трябвало да й каже да не се опитва да настига гигантите, преди да е проверила датите. Може би е трябвало също да инвестира част от милионите на майка си в по-добро шампанско и по-добър хотел…“

На снимката под абзаца се виждаше Парис, която гледаше надменно към обектива от подиума.

Рената, макар да не беше красавица, беше толкова привлекателна, колкото можеха да я направят парите на семейството й. Беше получила съвсем нов мъничък нос на мястото на характерния за семейството огромен такъв, още когато беше навършила тринайсет. Подлагаше се на строги диети, за да победи семейната склонност към пълнеене. За нея се грижеха най-добрите фризьорки и гримьорки. Да, тя беше една от най-грижливо поддържаните жени в Италия. Работеше упорито за външността си. Загледа се внимателно в снимката на Парис.

— Наистина е красива — беше коментарът й. Склонността към откровеност на Рената понякога дразнеше Мариза.

— Предполагам. — Мариза сви рамене. — Да, по-красива е от сестра си.

— Индия ли имаш предвид? Но тя е толкова привлекателна, Мариза! Често се питам как й позволяваш да бъде толкова близка с Фабрицио… Искам да кажа, не се ли питаш понякога дали Фабрицио не я намира привлекателна?

— Фабрицио и Индия? Рената, сага, не ставай смешна. Виж, ако беше казала Лучиана или Грациела… Фабрицио познава толкова много изтънчени млади жени. Какво, за бога, би видял в жена като Индия Хейвън?

— Тя е млада, на моята възраст, нали? — Рената, забелязала скованото изражение на Мариза, която схвана намека за напредналата си възраст, побърза да добави: — Искам да кажа, че младите американки са… толкова енергични и жизнени. Не мога да си представя Индия да си губи времето като мен, да чака нещо да се случи. И ти трябва да признаеш, че тя е много секси, Мариза. Погледни я с очите на мъжете, не само от гледна точка на модата.

— Говориш глупости, Рената. Фабрицио ни най-малко не се интересува от нея в този смисъл. Той казва, че тя е добра в работата си. Очевидно има талант за онова, което върши. Както и да е, Индия преследваше Алдо Монтефиоре. Сложих край на това, разбира се. Заради теб! Не, сигурна съм, че грешиш по отношение на нея.

Рената хвърли таен и лукав поглед към по-възрастната си братовчедка. Мариза беше проницателна жена, но беше също така прекалено погълната от самата себе си и външността си. Имаше склонност да не обръща внимание на хора, които не бяха от нейния социален кръг. Но пък мъжете от ранга на съпруга й не бяха. Фабрицио Пароли беше привлекателен неаполитанец с гореща кръв, който сам си беше проправил път до успеха. Индия Хейвън беше точно типът момиче, което можеше да навреди на семейство Пароли. Беше й забавно да изтръгне Мариза от самодоволството й.

— Това означава ли, че Фабрицио е напълно верен, Мариза? — Усмивката на Рената беше заядлива.

— Разбира се, че е! Защо ме питаш точно сега?

— О, само заради това, че тогава той е единственият съпруг, когото познавам и който е верен на съпругата си.

— Рената, ти не знаеш нищо за тези неща. Веднъж щом те омъжа сигурно за Алдо Монтефиоре, ще разбереш за какво говоря. Една жена винаги знае кога съпругът й й е верен, повярвай ми. — Мариза говореше уверено, но гледаше встрани, правейки се на заета с четене на вестника.

Рената отпи от кафето си. Усмивката не беше слязла от устните й. Дали беше успяла да преобърне студената самоувереност на Мариза, че светът се върти около нея? Тя не знаеше дали има нещо между Фабрицио и Индия, но какво от това, по дяволите, важното беше, че успя да разтревожи Мариза. Беше извънредно доволна, че успя да посее у нея семената на съмнението. Щеше да й е интересно да види какво ще предприеме Мариза по въпроса.

Страстта беше платила за луксозните офиси на Марио Томасети, частен детектив. Забранената страст. Марио предпочиташе луксът да бъде крещящ, забележим от пръв поглед — дълбоки до глезена сиви килими, кристални полилеи, дълбоки червени кожени кресла, неговото собствено въртящо се кресло беше тапицирано със зелен велур. „Като при светофарите“, казваше той на клиентите си, „червено, за да ви възпира, а зеленото е за мен — да ми дава свободна улица.“ Любимата вещ на Марио беше необичайното му бюро — дъбово, от тринайсети век, в единия край с процеп, в който бирниците пускали парите, събрани като десятък. Марио се забавляваше, когато неговите клиенти пъхаха там тлъстите си чекове — естествено, плащани винаги в аванс — за да бъдат прибрани по-късно от секретарката му.

Дискретността беше задължителна за услугите, които той извършваше, ако и да не беше лично в негов стил. Луксът в офиса трябваше да подскаже на клиентите, че услугите на Марио Томасети не са евтини. И все пак имаше повече клиенти, отколкото той и състава му от трийсет души можеха да поемат. Нямаше съмнение, помисли си, докато оглеждаше Мариза Пароли, която беше стиснала здраво устни, че страстта наистина се отплаща добре.

— Ето ви снимка. — Мариза внимателно постави на бюрото снимка на Индия. — А ето снимка и на съпруга ми.

Марио си позволи погледът му да се задържи на тях за един кратък миг, но не направи движение да ги прибере. Мариза го гледаше несигурно. Не трябваше ли да ги разгледа внимателно? Да й задава въпроси?

— Ако имате нужда от повече подробности — предложи тя, — или от имената на любимите му ресторанти…

Марио протегна напред ръката си с малка пухкава длан, украсена с тежък пръстен.

— Не казвайте нищо повече, синьора. Имаме адреса на офисите на синьор Пароли, а също така и адреса на апартамента на синьорина Хейвън. Това е всичко, от което имаме нужда. А… може би има още нещо. Вашето моминско име, синьора?

— Моето моминско име? — запита Мариза, силно изненадана.

— Да… За да ви запишем. Това е формалност, синьора.

— Русарди — каза Мариза и извади чековата си книжка.

— Русарди от Милан и Торино? — Усмивката на Марио беше искрена, сърдечна и топла.

— Да. — Мариза написа чека и го плъзна по бюрото.

— В процепа, моля, синьора. Аз не се занимавам лично с финансовите трансакции. Това старо бюро за събиране на данъци ме спасява от тази необходимост. Предпочитам да мисля за себе си повече като за приятел, който помага в трудна ситуация.

Приятел, помисли си Мариза и потрепери докато Марио я изпращаше до вратата. Боже опази.

Марио седна в дълбокото си кожено кресло, удобно подпрял лакти на страничните облегалки, събрал пръсти в малко хълмче пред себе си. Русарди, а? Можеше да излезе нещо хубаво. Марио обичаше да мисли за себе си като за човек, занимаващ се с шпионаж. Джеймс Бонд, но не играч във войната, а в семейните битки. Той дори се обличаше според тази роля, макар да беше, което и сам признаваше, нисък. Носеше копринени костюми, излъскани до блясък обувки и скъпи, шити по поръчка, ризи, като показваше, малко демонстративно, безупречните си маншети. Според него нямаше съмнение, че беше по-добре облечен от Джеймс Бонд, само че, за разлика от него, той не изпитваше отвращение към двойната игра, когато мислеше, че има взаимен интерес. А бракът между Русарди и Пароли със сигурност щеше да се окаже златна мина.

Марио не се поколеба да вдигне телефона и да говори с Фабрицио Пароли. Каза му, че има информация във връзка с неговата съпруга. Информация, която, мислел, може да е интересна за Фабрицио. На срещата им по-късно същия ден той не изпита угризение на съвестта, когато го осведоми, че Мариза го е наела, за да разследва отношенията му с Индия Хейвън — след като първо голяма сума пари бяха пъхнати в процепа, естествено.

Няма нищо, което да охлажда толкова бързо мъжката страст, като парите, помисли си Индия. Или по-скоро — раздялата с прилична сума. Не че Фабрицио беше скъперник, не, той далеч не беше такъв. Той й плащаше щедра заплата, купуваше й скъпи подаръци. Трябваше да признае, че те бяха по-скоро все интимни, бельо и парфюми например. Но също така и красивия килим, който покриваше пода на апартамента й, много столове и дивани, понякога бутилка хубаво вино в хладилника. Може би Фабрицио просто не беше практичен по отношение на подаръците, а и защо един любовник да проявява практичност? Индия нямаше отговор на този въпрос, затова седна на един от столовете и се загледа мрачно в пространството.

Време беше да преосмисля живота си. Връзката й с Фабрицио беше загубила привлекателността си и преди катастрофалния уикенд в провинцията. Фабрицио много правилно беше назовал ситуацията. Беше му струвало много пари, за да предотврати скандала, за да не публикуват имената им във вестниците. Наложи се да разпредели огромна сума пари между полицая сержант и фонда за подпомагане на местните вдовици и сираци. А ето сега и този мазен любопитен частен детектив, изпратен им от Мариза. Беше смешно, в известен смисъл, реши тя с горчива усмивка, защото детективът беше казал, че му е платено, за да следи какво вършат те двамата и точно това имал намерение да направи. Щял да представи на Мариза подробен отчет за техните движения в края на седмицата, затова ги предупреждавал отрано — за да бъде всичко напълно невинно. Все пак, беше добавил, какво е един мъж без забежки, това в крайна сметка не му пречело да обича съпругата и децата си. Странното беше, че когато Фабрицио й беше предал тези думи на детектива, Индия беше разбрала, че те са самата истина.

Ритна гневно луксозния килим с босия си крак. Чудеше се какво да прави. Очевидно беше, или поне така предполагаше тя, че на нещо, което не може да продължи, трябва да бъде сложен край. А Фабрицио беше предложил да се спотайват известно време, да бъдат по-дискретни. Известно време, малко, разбира се! По дяволите! Това беше проблемът при любовните връзки — не беше в нейната природа да бъде дискретна. Когато беше влюбена, искаше да го покаже на целия свят. А когато един мъж твърдеше, че я обича, очакваше от него да я запознае с приятелите си, да влиза под ръка с него в ресторантите и да бъдат посрещани на партитата като двойка. Просто не можеше да бъде „другата жена“. По дяволите, как й се искаше да му го беше казала тогава! Господ й беше свидетел, че от няколко седмици мислеше да го направи. Пронизителният звън на телефона проряза тишината в апартамента и я откъсна от мислите й.

— Ало! — каза рязко тя.

— Индия? Добре ли си?

Беше Фабрицио.

— Добре съм. Просто се тревожа, това е.

— Индия — каза Фабрицио утешително, — не искам да се тревожиш. Затова се обаждам. Опитвам се да измисля как да направя нещата по-лесни за нас двамата през следващите няколко седмици и си спомних за работата, възложена ни от Монтефиоре. Това е прекрасна възможност за теб да се откъснеш от града за известно време.

— Да се откъсна от града? Няма да бягам, Фабрицио, само защото Мариза…

— Не, не, не да избягаш. Не разбираш какво ти казвам, сага, просто ме изслушай, а? Монтефиоре искат да превърнат част от замъка си в хотел. Целта им е богатият американски турист. А кой би могъл да знае по-добре от теб от какво ще има нужда потенциалният клиент — американски турист? Семейството иска да запази колкото е възможно по-голяма част от оригиналната сграда на замъка и в същото време да направи нужните подобрения. За тяхно нещастие, за да платят за това, ще трябва да продадат част от картините и антиките си. С твоите познания за пазара на предмети на изкуството, Индия, си идеална за работата. Можеш да им дадеш съвети какво да продадат и на каква приемлива цена. Можеш да разбереш какво точно искат да бъде направено, да огледаш помещенията и да се върнеш да ми докладваш. Ще искам да знам какви структурни промени според теб са необходими, а също така ще искам технически чертежи на онова, което предлагаш. Хайде, сага, какво мислиш? Ще можеш ли да се справиш?

— Дали ще се справя?! — извика Индия развълнувана. — Фабрицио, ти си чудесен! Разбира се, че мога да се справя, нямам търпение!

— Добре, сага, добре. Ще се срещнем утре сутринта, тогава, в офиса, за да ти дам кратки указания за работата. И по план трябва да заминеш веднага след това, Индия. Ще отседнеш при Монтефиоре в замъка. Мисля, че ще ги харесаш.

Името ми звучи познато, помисли си Индия.

— Това семейството на Алдо Монтефиоре ли е? — запита тя.

— Ами да. Познаваш ли ги?

Индия се усмихна, като си спомни доста привлекателното лице на Алдо.

— О, наскоро се запознах с един от членовете на семейството.

— Добре — каза Фабрицио доволен, че планът му успя. — Ще се видим утре, сага. Сега трябва да тръгвам. Чао.

Той затвори доста рязко, като остави Индия със слушалката до ухото. Тя с въздишка я постави на мястото й, досещайки се, че сигурно Мариза е влязла в стаята. И преди се беше случвало, но, реши тя, с отново повишено настроение, няма да се случи никога вече. Фабрицио току-що й беше дарил свободата. Имаше работа, която очакваше с нетърпение. Нейната първа истинска възможност да постигне нещо сама. Ще бъде предизвикателство. И то много вълнуващо! Това е, каза си тя, като започна весело да танцува жига върху красивия килим на Пароли. Отсега нататък ще се концентрира върху кариерата си. Ще бъде Индия Хейвън, консултант по вътрешен дизайн, нает да превърне замъка на семейство Монтефиоре в луксозен хотел.

Втурна се към спалнята си и извади куфар от гардероба. Колко ли дълго щеше да остане там? Може би две седмици? Месец? Може би дори два? Нямаше време да пита Фабрицио, но можеше да се обзаложи, че ще е поне един месец. Дали Алдо Монтефиоре ще бъде в замъка? „Чакай малко — каза си, — той трябва да се ожени за пари, нали така?“ Мариза я беше предупредила да стои далеч от него. Той беше запазен за братовчедка й Рената. Е, това беше повече от достатъчно. Тя нямаше намерение да играе отново ролята на любовница. Не, тя ще бъде момиче, което прави кариера, никакви откраднати нощи на секс и тайни срещи за нея. Твърдо решена на това, тя сложи в куфара практични дрехи, подходящи за провинцията — поли, дънки, пуловери, две хубави рокли, които да облича по време на вечеря, делови костюм, копринени блузи. И като предпазна мярка, в случай, че твърдото й решение бъде подложено на проверка, най-семплото си бельо. Все пак, помисли си тя с усмивка, докато затваряше капака на куфара, как е възможно едно момиче да бъде съблазнено, когато носи отдолу дълбоки бикини с образа на Снупи отпред?