Елизабет Адлър
Дъщери на греха (26)

Глава 26

Първият повей на есента докосна средиземноморския бряг и на небето се струпаха тежки сиви облаци. Започна да ръми леко, когато Венеция, облечена удобно в пуловер и сини дънки вървеше бързо по тихите улици на Сен Тропе. И последните туристи си бяха отишли. Бяха избягали през последния уикенд като ято прелетни птици, които търсят по-топло местенце за през зимата. Курортните градове останаха празни и смълчани. Избелелите от слънцето тенти сега бяха брулени от вятъра пред безлюдните кафе-барове, а табелки „За продан“ се виждаха по витрините на елегантните бутици.

Венеция потрепери и стисна по-здраво пакетите, когато вятърът връхлетя и нея. Лятото си беше отишло и пред нея беше перспективата за Лондон и самотата през зимата. Единственото хубаво нещо, което се виждаше на хоризонта, беше, че отново ще се събере с Кейт и Лидия. Беше излязла, за да купи подаръци на всички. Изхарчи значителна част от спечелените с труд пари, за да им купи екстравагантни неща, които знаеше, че ще им харесат. Сега оставаше само да ги опакова и да ги изпрати рано на следващата сутрин. Хората от екипажа я бяха помолили да вечеря с тях като техен почетен гост. Тя беше направила огромна ледена торта, на която бяха изписани имената на екипажа и на яхтата — „Сбогом Фиеста“. Венеция импулсивно спря пред магазина, в който продаваха вино, и купи бутилка шампанско, с която да допринесе за тържеството. Може би виното ще й помогнела се развесели довечера. Така натоварена, тя едва-едва се върна на яхтата, където завари изненадваща активност.

— Мистър Макбейн е тук — каза Мастърс, който я посрещна. — Върна се неочаквано и пита за теб.

Фиц беше тук! Сърцето й биеше силно до пръсване, докато следваше Мастърс по палубата. Защо? Защо се беше върнал? Може би, за да провери красивата яхта, преди да отплава утре за Ротердам, където всяка година се провеждаше парад на плавателните средства. Да, това ще да е.

— По-добре отидете при него, мис — каза Мастърс, като й помогна да остави пакетите. — Той сигурно ще ви даде премията. Всички получаваме допълнително пари в края на сезона.

Значи това било. Венеция отчаяно затърси някакво извинение, за да не отиде, но не успя да намери такова. Все още беше член на екипажа и щом капитанът я викаше, трябваше да отиде. Напразно приглаждаше коса с длани, вятърът все я рошеше. Тази сутрин дори не си беше сложила грим. Сигурно изглежда на петнайсет години и толкова глупаво в този износен пуловер. „Престани!“ — каза си тя ядосано. — „Няма нужда да се преструваш на най-изисканата жена по Средиземноморието. Ти си такава, каквато си!“ Изправи рамене и тръгна към кабинета му.

Фиц, в дънки и пуловер, седеше зад бюрото и преглеждаше някакви документи. Вдигна поглед, когато тя влезе. Беше същият, какъвто го помнеше — очите му бяха все така дълбоки и тъмносини, гледаха все така пронизващо, като че ли той можеше да чете мислите на хората, а ръката му беше все така твърда при ръкостискане.

— Венеция, как си? — Задържа ръката й миг по-дълго от необходимото.

— Чудесно. — Гласът й изтъня, затова тя се изкашля. — Просто чудесно — повтори вече по-високо.

Фиц отново седна, без да откъсва поглед от нея и без да казва нищо. Венеция, почувствала се неудобно, отмести поглед встрани… Не можеше да понесе това. Мислеше, че е преживяла най-лошото, защо трябваше да се връща и отново да й припомня?

— Вени, помниш ли, че ти обещах нещо? — запита Фиц. — Онази вечер, когато вечеряхме заедно в Барбадос.

Тя помнеше всяка дума, която си бяха казали онази нощ.

— За Джени?

— Да. За Джени. Не съм забравил обещанието си и една от причините да дойда тук, е да ти кажа какво научих.

Тя чакаше, с поглед, прикован в него, забравила за себе си при неочакваното твърдение, че има новини за майка и.

— Новината е едновременно и добра, и лоша — каза Фиц. — Помолих един доверен човек да надникне във финансовите й дела и той откри доста странни факти. — Той се поколеба. Нямаше никога да й каже за Рори Грант, никога. Смъртта беше пощадила достойнството на Джени и той също щеше да го запази. — По-добре ще бъде да не се впускам в подробности. Да кажем само, че подозренията на сестра ти се потвърдиха. Пари, които по право са на Джени, са попаднали в чужди джобове.

Венеция си спомни онзи ден, прекаран в къщата край брега в Малибу, Стан и Бил, които им обясняваха толкова логично как точно Джени е загубила богатството си.

— Бил Кауфман? — прошепна тя.

Той кимна.

— И Рубин. И други. Съжалявам, Вени.

— Познавах ги, откакто съм се родила — каза тя объркана. — Защо биха постъпили така с нас, Фиц?

Той вдигна рамене.

— Кой може да каже защо? Холивуд е странен град. Ценностната система е изкривена, приятелствата са различни. Не за всички, разбира се, но винаги има по-слаби и други, безскрупулни, хора, когато става въпрос за толкова много пари. Парите са голямо изкушение. Не се опитвай да разбереш това. Вени, радвай се, че майка ти е проявила достатъчно разум да не замесва и вас в това.

Фиц пъхна ръце в джобовете на дънките си и закрачи неспокойно из стаята.

— Както и да е, успях да върна част от сумата за вас. И отново ще бъде по-добре да не ме питаш как. Просто ми повярвай, като казвам, че е по-добре да не свързваме вашите имена и това на Джени със съдебен процес.

— Да — каза Венеция, която наистина вярваше, че е така.

— Милион и половина долара чакат теб и сестрите ти в Първа национална банка и Градската банка в Лос Анжелис.

— Милион и половина — повтори Венеция изненадана.

— Не е толкова, колкото трябваше да наследите, но, повярвай ми, така е по-добре. Ако искаш, мога да осигуря чекове за утре.

С всичките тези пари, помисли си Венеция, Парис ще може да отвори бутиците „Хейвън“, Индия и Алдо — да върнат заемите, които дължат на банката, и да започнат на чисто с управлението на хотела си. Може би дори ще си позволят да имат деца — по-скоро, отколкото бяха планирали. А аз? Какво ще правя аз?

Фиц се беше облегнал на бюрото, все още с ръце в джобовете, и я наблюдаваше.

— Не знаеш какво означава това за сестрите ми — каза тя.

— А ти?

— Аз ти благодаря — каза тя тихо.

— Какво ще правиш сега, Вени?

Венеция сведе поглед. Не можеше да му каже, че се е надявала той да й каже какво да прави сега, че се е надявала той да й каже да остане с него. Стисна здраво ръце, опитвайки се с всички сили да се концентрира върху онова, което той говореше.

— Ти говореше, че искаш да отвориш ресторант — каза той. — Може би моментът е подходящ. Сега имаш и пари, освен горещо желание. От моя лондонски офис ще ти помогнат с уреждането на подробностите.

— Благодаря.

Фиц въздъхна.

— Не улесняваш нещата за мен, Вени.

— Мислех, че между нас има нещо повече от бизнес. — Погледите им се срещнаха в мълчание.

— Беше заради топлата тропическа нощ — каза той най-сетне. — Заради голямата луна над водата, заради бляскавата бяла яхта. И възрастен мъж, който се възползва от ситуацията, за която мечтаеше години наред.

Венеция го гледаше озадачена. Странно, помисли си Фиц, как тя вече не му напомняше за Джени. Дори огромните сини очи сега си бяха само нейни. Тя беше просто Венеция. И той я обичаше. Но се стегна, защото трябваше да продължи. Трябваше да бъде честен, да й каже, да й даде шанс.

— Вени, не знам дали ще ме разбереш, но има нещо, което трябва да знаеш.

Венеция го гледаше несигурно. Дланите й изведнъж бяха изстинали, затова ги пъхна в ръкавите на пуловера си. Чакаше. Каквото и да беше, тя имаше чувството, че той не би трябвало да го казва. През главата й внезапно мина мисъл. О, господи, моля те, нека той не заговори за Олимп. Да не би да планираше да се ожени за нея?

Фиц отново закрачи из каютата.

— Когато Морган ми се обади от Лондон, за да ми каже, че Джени Хейвън е мъртва и че той е с дъщеря й в момента, аз бях като зашеметен. Бях срещал майка ти само веднъж, и то преди много години. Но, Вени, струваше ми се, че я познавам, че винаги съм я познавал. Влюбих се в нея, когато бях на тринайсет години и гледах филма „Любов между приятели“. Все още помня всеки кадър от този филм. Помня всички нейни филми. Гледал съм ги стотици пъти. Не е възможно да знаеш какво означаваше тогава Джени за бедното момче, което растеше в мръсен малък градец, който наричаше свой дом… Тя беше като скъпа нежна коприна за момчето, което беше свикнало да носи груби работни дрехи. Жени като нея не съществуваха в реалния живот — не и в моята реалност тогава. Да бъдеш бедна жена, това означаваше да се тревожиш какво ще ядеш, да нямаш време и сили да мислиш за женственост и красота, да погребваш романтичните чувства в усилията да отгледаш децата си и да понасяш съпруга си, който пие прекалено много, да забравиш, че той не може да си позволи алкохола, който купува. Дори младите момичета, които познавах, загрубяваха и остаряваха още преди да са навършили двайсет години. Венеция, Джени беше мечтата на онова младо момче, тя ми помогна да преживея много черни и безрадостни нощи. И аз никога не я забравих. Когато научих за смъртта й, беше, като че ли съм загубил някой изключително близък и скъп за мен човек — жената, която обичах.

Фиц престана да крачи напред-назад и погледна Венеция. Как би могло това дете от съвсем различен свят, получило добро образование и отгледано в духа на добрите стари английски традиции, да разбере нещата, за които той говореше?

— Фиц, не знаех…

— Изслушай ме — каза той. — Когато те срещнах, бях шокиран. Венеция, имаш ли представа колко много приличаш на майка си?

— Но аз не съм същата — запротестира тя. — Никога не съм била като нея. — Внезапно загуби всякакво желание да чуе какво ще и каже той.

— Не разбираш ли? Аз всъщност никога не узнах каква е истинската Джени, аз познавах само външността й! За мен тя беше мечта, Вени, аз бях влюбен в една мечта. Онази вечер, когато танцувахме и аз те държах в ръцете си… Ти можеше да си Джени.

„По-лошо, отколкото очаквах“ — помисли си Венеция, като стана от стола. — „Онази нощ той се е побил с Джени.“

— Трябва да знам — каза тя. — Кажи ми истината. Когато ме любеше, мен ли желаеше… или… — Не можа да довърши въпроса.

— Не бях сигурен — каза Фиц тихо. — Не можех да кажа дали ти си Вени или Джени. Ти беше моята фантазия, моята сбъднала се момчешка мечта. Знаех какъв вкус ще имат устните ти… Познавах те, Вени. Аз те бях обичал през целия си живот.

Венеция си спомни върховния миг на страстта, когато той беше извикал името й. Тогава тя се беше запитала… О, господи, трябваше да узнае!

— Моето име ли извика тогава? — запита тя толкова тихо, че дори сама едва чуваше гласа си. — Или…?

Сега, като гледаше право в огромните й сини очи, Фиц не беше сигурен чие е било името, но не можеше да я нарани още по-силно.

— Разбира се, че твоето — каза той.

В очите й бликнаха сълзи. Дали плачеше от болка или от облекчение? Фиц я обичаше, току-що го беше потвърдил. Нали така? Той я обгърна с ръце и тя се облегна на гърдите му, а сълзите й намокриха ризата му.

— Странно е — прошепна той, — но вече не забелязвам приликата с майка ти. Когато те гледам, виждам теб — Венеция. Моята красива млада Венеция.

Тя схвана намека.

— Страхуваш се, че съм прекалено млада за теб. — Тя въздъхна. — Така е, нали?

— Че аз съм прекалено стар за теб — поправи я той. — Помисли за това, Вени. Ти имаш целия си живот пред себе си. А аз вече съм изживял дузина животи. Ти можеш да направиш всичко — да отвориш ресторант, да изградиш бизнес, да се омъжиш за някого на твоята възраст, да живеете заедно, да имате деца…

— И къщичка с розов храст отпред — добави тя, усмихвайки се на образите, родени от нейната фантазия. — Но аз обичам теб, Фиц Макбейн.

— Трябва да бъдеш с някого, който е на възрастта на Морган.

— Но аз никога не съм била влюбена в Морган — прошепна тя. — Ние сме приятели, забавно ни е заедно…

— Точно това искам да кажа, Вени. Ти си толкова млада, трябва да се забавляваш, да откриваш живота, да откриваш и какво искаш от него. Аз те обичам, Вени, но трябва да ти дам шанс.

— Шанс?

— Да срещнеш други хора.

— Други мъже, искаш да кажеш?

— Да. Други мъже. — Замълчаха.

— Единствено така е честно — каза той и я освободи от прегръдката си. — Само така ще бъдем сигурни. Страхувам се, че след две години ти може би ще съжалиш, че си госпожа Фиц Макбейн, да почувстваш, че си изгубила младостта си, свободата да бъдеш с хора на твоята възраст и че един ден може би ще ми кажеш: „Аз имах възможности бях млада и можех също да успея в живота, а не просто да бъда съпруга на богат мъж. По-възрастен мъж“.

— Но аз няма… Аз те обичам, Фиц.

— И аз те обичам и точно заради това ти говоря така. Вени, не бих могъл да го понеса, ако се омъжиш за мен и впоследствие осъзнаеш, че си направила грешка. Нима не разбираш? Предпочитам да не съм те имал въобще преди това, вместо да те имам и да те загубя. Нека се разделим, Вени, за известно време. Опитай се да живееш сама, да отвориш ресторант, да се сприятелиш с различни хора, да експериментираш с живота, да правиш всичко, което правят хората на твоята възраст.

Вени копнееше да се сгуши отново в прегръдките му, още отсега да се вмъкне в живота му и да остане там завинаги. Но виждаше, че той е взел решение. Лицето му беше сериозно. Така й се искаше да изглади бръчката между веждите му, да погали с длан ситните бръчици, които излизаха от крайчетата на очите му, да го увери, че за нея младостта е недостатък, а не предимство. Но нямаше полза. Той искаше да я изпрати в нейния собствен свят. Но за колко дълго?

— За колко време? — прошепна тя. — Колко време е необходимо, според теб, да ти докажа, че те обичам и че винаги ще те обичам.

Фиц въздъхна. Знаеше, че още сега може да й каже, че има нужда от нея и не може да живее без нея, че я обича точно защото е толкова млада, нежна и прекрасна. Но нямаше да го направи. Вероятно щеше да срещне поне дузина млади мъже, които щяха да й кажат същото. Това беше шанс, който тя трябваше да получи.

— Да кажем, година, Вени — каза той. — Дванайсет месеца не е чак толкова много, мисля. После, ако още ме искаш, аз ще те чакам.

Венеция го погледна. Сигурна беше, че не би могъл да я отпрати, ако я обичаше. Спомни си как майка й беше репетирала сцена от филм в някакъв хотелски апартамент. Джени беше разтворила широко ръце и извика, обърнала се към прозореца и към въображаемия си любим: „Истинската любов не е егоистична! Истинската любов никога не изисква. Тя дава“. Фиц й даваше свободата на избора. Майка й би разбрала това. И би го одобрила.

— Година, тогава. — Вени прокара длани през рошавата си коса. — Само година, Фиц Макбейн. — Успя да се усмихне. — Това е сделка.

Фиц се засмя.

— Щом така гледаш на нещата — каза той.

— Само така — каза тя — няма да можеш да се измъкнеш.

— Никога не бих го направил, Вени.

— Сигурен ли си, че няма друг начин? — Още преди да запита, знаеше какъв ще бъде отговорът му. Знаеше още, че той е прав. — Окей, окей — побърза да добави. — Знам кога съм победена. Може би все пак ще стана бизнесдама!

Погледите им се срещнаха и тя долови любовта в неговия. Всичко щеше да бъде наред. Той ще я чака. А междувременно, имаше да се изживее цяла година. Цяла година без него. Чуваше думите на Джени, думите, които майка й й беше казала през онази нейна първа година в английското училище: „Време е да постигнеш нещо, време е да пораснеш“. А Джени винаги беше права.