Елизабет Адлър
Дъщери на греха (17)

Глава 17

Не трябваше чак толкова много време, колкото беше смятал Боб Ронсън, за да вмъкне човек в антуража на Рори Грант. Не бяха необходими и кой знае какви усилия — само подходящи дрехи, подходящ автомобил, неизчерпаем извор пари в джоба и името на добър, преуспяващ търговец.

Истината беше, че Рори е простичка душа — не толкова надарен с ум, колкото с добра физика. И беше по природа мил и дружелюбен. И не задаваше въпроси. Достатъчно беше да му кажеш, че познаваш този и този, който пък познава онзи и онзи, че го виждаш достатъчно често на определени места и той приемаше, че го познаваш отдавна и добре. Дори да беше така, помисли си Боб, докато завързваше връзките на маратонките си, готов за игра на тенис с Рори, той беше така ефектен извън екрана, както и на него. Имаше тяло на атлет и наистина беше добър спортист. Вероятно щеше да победи без усилие Боб на корта. Рори се движеше гъвкаво като животно, независимо дали танцуваше или вървеше по улицата. А в същото време имаше широката усмивка на напълно невинно момче. Ако имаше достатъчно кокаин, че да преодолее параноята. Ако не, нещата се развиваха все по един и същ начин — старите приятели му ставаха незабавно врагове, обвиняваше хората от студиото, че „го шпионират и играят игрички против него“. Той присви очи и се огледа неспокойно, като че ли се опитваше да види кои са враговете му, кои шушукат лоши неща за него. И, разбира се, новите приятели ставаха негови довереници. Нямаше съмнение, че навикът на Рори да взема кокаин щеше да улесни задачата на Боб.

Боб взе чантата си за тенис, марка „Гучи“ и провери съдържанието й. Там бяха ракетата му, хавлията, слънчевите очила, чиста риза и шортите му. Да, беше взел всичко. Време беше да тръгва за срещата с Рори.

 

 

— Добра игра, Боб! — извика Рори, тичайки леко към него, за да му стисне ръката.

Боб му отдаде мислено дължимото за това, че не прескочи мрежата.

— Победи ме без много усилия. — Той се усмихна. — Не мога да се меря с теб, Рори.

— Имаш нужда само от малко повече упражнения. — Рори подсуши с хавлията мократа си от пот коса. Седнаха на пейката до корта, за да възстановят дишането си. — Какво ще кажеш да поплуваме малко, за да се поосвежим?

— Мислех да отида до клуба, за да облекча болката в мускулите в сауната. — Боб прибра ракетата си в чантата и дръпна ципа. — Какво ще правиш довечера?

— Нищо особено. Ти защо не се завъртиш наоколо? Ще вземем две момичета и ще си спретнем парти.

— Окей. А това ми напомня за нещо. — Боб отново дръпна ципа на чантата си. — Имам малък подарък за теб. Довечера ще ми кажеш какво мислиш за него. — Той се изправи и наметна небрежно белия пуловер на раменете си — в стила на Рори. И с усмивка тръгна към вратата.

— Хей! — извика Рори, докато оглеждаше с доволна усмивка пакета. — Хей, наистина много мило от твоя страна. Какво е?

Боб махна с ръка.

— Отвори го — предложи той. — И ще видиш.

По дяволите, помисли си Рори, никой не му даваше подаръци ей така, ако се изключи Коледата, но коледните подаръци той не смяташе за такива, а за подкупи от онези, които изкарваха пари от него. Отвори пакета и втренчи поглед в бурканчето, пълно с бял прах. Сигурно имаше половин унция! Подсвирна удивено. По дяволите, този Боб беше нещо различно. Да, можеше да се обзаложи, че стоката е първокачествена. Най-добрата. Прибра коката в джоба си и тръгна към алеята, където беше паркирал черното си „Ферари“. Този Боб беше добро момче и добър приятел. Ще се позабавляват довечера, беше сигурен в това. Ще се обади на Марджи — не я е виждал от векове — и, може би, на Джоан… Да, така щеше да стане. Усмихнат щастливо, той хвърли сака си на задната седалка и влезе в колата. Какво повече би могъл да иска човек от едно черно „Ферари“ и половин унция първокачествен кокаин, запита се той, докато колата набираше скорост по алеята.

 

 

Четиримата седяха върху възглавнички на пода около големия мраморен плот, поставен върху четири лъвски лапи, който служеше на Рори като масичка за кафе. Огромните прозорци гледаха към малък кей и плажа на Ню порт, но сега гледката беше закрита от мъглата, която се беше появила в резултат на внезапното спадане на температурите. Четиримата пиеха вино от големи кристални чаши и от време на време смъркаха от белия прах. В сребърните купи имаше хайвер. Всъщност всички смъркаха кока, с изключение на Боб.

Марджи беше вече „готова“. Лежеше по гръб на възглавничките, красивото й осемнайсетгодишно лице беше отпуснато и безформено, очите й блестяха, а от устните й неспирно се ронеха думи, които нямаха никакво значение. Тя имаше хубава кожа и права руса коса, постригана умело в права линия. Беше облечена в тъмночервени дънки и тениска „Ралф Лорън“. Боб с тъга си помисли, че тя е дъщеря на някого, отроче на някое мило семейство от средната класа от Енкино, че родителите й сигурно дават и мило, и драго, за нея — например, всичките си кредитни карти, за да може тя да пазарува в „Галерия“ в събота, че сигурно са й подарили кола за шестнайсетия й рожден ден, защото децата на всички други имат коли — а как иначе би могъл да отидеш на училище, освен ако мама не те закара, пък можеш да забравиш за това! Бяха дали на Марджи свобода, а тя я беше проиграла.

Джоан напълни отново чашата си с вино и дръпна дълбоко от цигарата си „Марлборо“. Тя беше по-различна, малко по-голяма. Може би на двайсет и четири? Актриса, сериозна, така му беше казала. Беше казала още, че ще напусне този задръстен град и ще замине за Ню Йорк, където, в „Сентръл парк“ ще играят Шекспир през летния сезон. Да играеш дойката на Жулиета, било по-добре от всички „и други“ в телевизионните надписи, които минавали толкова бързо по екрана, че никой не можел да ги прочете. Да, било много трудно да се пробие и в киното. Била израсла на Бродуей и затова искала бляскави светлини и аплодисменти. „Реалност!“, Джоан беше наблегнала на тази дума. „Никакви боклуци за мен вече, Рори. О, те са достатъчно добри за теб, ти си различен — имаш приятен външен вид и навици, създадени специално за екрана. А аз не съм фотогенична.“

— Ами ти, Боб? — Рори отмери четири равни дози кокаин. — Ти с какво се занимаваш?

Боб сви рамене.

— С нищо особено. Семейството ми има бизнес на изток. Занимава се с облекло. А от мен се иска да проуча пазара тук и по възможност да лансирам нашите дрехи, но е много лесно човек да се откаже още преди да е започнал. — Той се усмихна на Рори. — Прекарвам прекалено много време в игра на тенис с момчета като теб, просто вися наоколо или ходя на партитата. Ще трябвала предприема нещо много скоро или родителите ми ще ме отзоват.

— Ако това ще накара парите да се завъртят — каза Рори, като подаде едната доза на Марджи, — трябва да го направиш, Боб, и ти го знаеш. От мен да го знаеш, аз съм бил беден и това въобще не е работа!

— Отново ли ще разказваш историята на бедността си? — запита го заядливо Марджи. После щастливо смръкна от коката и избухна в смях, а Рори я загледа втренчено. — Ти никога не си бил беден — каза тя и се наведе през масата, за да го потупа по бузата. — Винаги е имало по някоя възрастна жена, която да се погрижи да не умреш от глад! Като например Джени.

— Глупости! — Рори присви гневно очи. — И не говори за Джени!

— Защо? Чувстваш се виновен ли? — Звънкият смях на Марджи се понесе из стаята, а Боб с интерес загледа как гневът на Рори нараства.

— Хайде, вие двамата, престанете да се заяждате и подайте коката и насам. — Джоан си взе дозата и подаде хартията на Боб. Боб внимателно я плъзна по масата обратно към Рори.

— Хей, Боб, защо не си вземеш? Купил си ми от най-доброто, а не те видях нито веднъж да си вземеш. — Някаква мисъл мина през главата на Рори и го накара да погледне Боб с тревога. — Хей, чуй — каза той, като се наведе към него и заговори по-тихо, — да не би да вземаш от другото, по-силното…?

Боб го изгледа, после сви рамене.

— Исусе, Боб, това е лошо, това може да те убие! Хайде, човече, нямаш нужда от това! Само това тук си заслужава, защото е безопасна дрога. Всичко друго съсипва тялото ти и ти изкарва ума. Виж нас, Боб, ние сме само малко по-весели, малко по-щастливи, това е всичко.

Марджи вече лежеше на пода и се кискаше.

— Престани, Марджи, или ще те изпратя у дома ти — заплаши я Рори.

Марджи се изкикоти за последен път и престана.

— Умирам от глад — каза Боб. — Какво ще кажете да хапнем малко, а?

— Разбира се. — Джоан се плъзна по пода към чантата си. — Аз също бих хапнала.

— Хайде да отидем в „Ла Скала“. — Рори се протегна към телефона, без да изчака отговора им. Той обичаше „Ла Скала“, там винаги намираха маса за него, отнасяха се мило с него и приятелите му, а освен това можеше да накара студиото да плати вместо него. А и човек никога не знаеше кой може да е там. Добре беше да се появяваш там от време на време. Но не и с Марджи, която изглеждаше като някоя отрепка.

— Ти оставаш тук — информира я той. — Ще ти донесем пица.

Марджи се претърколи по корем и увеличи звука на стереоуредбата.

— Добре — каза тя. — Ако оставите това тук. — Тя потопи пръст в бурканчето, а после със смях го облиза.

— Марджи май започва да се пристрастява — изръмжа недоволно Рори, когато се настаниха във „Ферарито“. — Ще трябва да се разделя с нея. И да я изпратя обратно в Долината.

Смееха се, когато колата се понесе в мъглата по булевард „Санта Моника“.

 

 

Марджи седеше на открита маса в „Дю Пар“ на булевард „Вентура“ и ядеше палачинки с много масло и кленов сироп. Двойна порция бекон и ягодов шейк допълваха среднощната й вечеря. Боб извърна глава, неспособен да гледа как взема парче бекон с пръстите си, потапя го в сиропа и весело го лапва.

— Не знаех, че съм толкова гладна — каза тя доволно. — Това влечуго Рори не биваше да забравя за пицата ми.

— Той е много зает човек — каза Боб. — Не може да помни всичко.

— Аха. Предполагам, че е така. — Смехът й огласи изненадващо пълното заведение. Кафе-бар „Дю Пар“ беше популярно място, където се тълпяха хората, излизащи от последните прожекции в кината, и уморени самотници, готови да изпият посред нощ чаша кафе, да хапнат сандвич или специалитета на заведението — палачинки. — Обаче си мисля, че той забравя, само когато иска — каза тя, взе си второ парче бекон и подаде едно на Боб през масата. — Ето, опитай това, наистина е хубаво.

Боб остави бекона в чинията си до недокоснатото парче ябълков пай, който имаше намерение да даде на Марджи за десерт. Искаше да я задържи възможно най-дълго. Беше достатъчно надрусана, че да говори, без да мисли, и все пак с не достатъчно празна глава, както беше, когато напуснаха къщата на Рори.

— Какво искаш да кажеш с това, че забравя само когато иска?

Марджи отметна назад кичурите си дълга коса с мазните си пръсти и посвети вниманието си на палачинката.

— Знаеш какво — забравя само когато така му е удобно.

— Като например? — подсказа Боб.

— О, като например тази вечер с пицата. Не е забравил, просто е искал да ме накаже за това, че говорих за Джени. Той е много чувствителен по отношение на нея, особено откакто… — Марджи пъхна още едно парче палачинка в устата си и замислено задъвка.

— Искаш да кажеш, защото е бил с нея онази вечер? — каза Боб, решил да се възползва от нейната реакция.

Марджи спря да дъвче и го погледна изненадано.

— Искаш да кажеш, че той ти е казал?

Боб вдигна рамене.

— Ние сме добри приятели.

Марджи си спомни за половината унция кокаин.

— Точно така е, разбира се. Е, аз не знам какво точно се е разиграло там, но той се върна в ужасно състояние. Не беше много добре и когато тръгна, но когато се върна, беше надрусан и съсипан.

При спомена, тя се засмя неудържимо.

— В колко часа беше това? — запита Боб и бутна ябълковия пай към нея. — Около три и половина, предполагам?

— Да, сигурно тогава е било… Спомням си, че тя се обади около дванайсет и половина и аз наистина полудях. Прекарвах си толкова добре дотогава, а после Рори каза, че трябва да отиде и да поговори с нея. По дяволите. — Тя засмука от ягодово млечния шейк през сламката си. — Знаеш ли как се почувствах тогава? Ние бяхме в леглото, а той тръгна да се срещне с онази старица! Исусе, Боб, той дори взе моята кола, защото неговото „Ферари“ биело на очи. А аз мислех, че точно заради това го е купил!

Истината винаги се лее от устата на децата, помисли си Боб. Тази вечер беше узнал от Марджи всичко, което му бе необходимо. Сега вече знаеше как да подходи към Рори.

— Хайде — каза той и бръкна в джоба си за ключовете от колата си, — ще те закарам у дома ти. Май имаш нужда от почивка.

— У дома? — Марджи го погледна с недоумение изпод детския си бретон. — Но аз помислих…

— Забрави за това — каза Боб и тръгна към колата. — Аз си падам по по-възрастни жени.

— О! — Марджи взе чантата си и бързо го последва. У дома! Но беше едва един и половина. Господи, каква досада се оказа днешната вечер!