Елизабет Адлър
Дъщери на греха (3)

Глава 3

Ню Йорк

Раймунда Ортис се беше разположила в средата на огромното легло, облечена в девствено бяла памучна роба. В ръката си държеше дистанционно управление и сканираше телевизионните канали, докато с едно ухо слушаше какво говори по телефона Фиц Макбейн. Той винаги беше на телефона и винаги говореше за бизнес. Беше готова да се закълне, че телефонната слушалка е естествен завършек на ръката му, освен когато ръцете му имаха по-добро занимание — да я галят. Поглед към бялата й роба — превъзходен швейцарски памук, с избродирани цветя и с къдрички около врата и на подгъва — потвърди, че тя наистина е подходяща за девственица. Раймунда не искаше Фиц да си помисли, че е някаква курва, облечена в сатен. Не, тя искаше Фиц да знае, че независимо какво се случваше между тях двамата в леглото, тя е дама. От онези дами, които знаят как да украсят масичката си в хола, как да устроят прием за отбрано общество — въобще дама, подходяща да му стане съпруга. И това беше вярно, тя беше добре възпитано бразилско момиче от добро семейство, омъжено на осемнайсетгодишна възраст и овдовяло на двайсет и осем. И сега, на трийсет и две, усилено си търсеше втори съпруг. А кой би бил по-подходящ от Фиц Макбейн? Фиц, гол, ако се изключи хавлията, увита около кръста му, се беше надвесил свободно над масата, а телефонната слушалка беше закрепена под брадичката му. Тъмната му коса беше все още мокра от душа, а по мускулестия му гръб се стичаха струйки вода. Раймунда си помисли, че с удоволствие би облизала всяка една капка от кожата му… ако въобще някога оставеше този проклет телефон! Нетърпелива и ядосана, тя смени канала, намери телевизионна игра и намали звука, за да чува какво говори Фиц.

— Ще играеш открито, но внимателно, Морган — казваше той. — Това е единственият начин. И не се занимавай с онези либерийски танкери. Миналия месец те загубиха два от тях.

Говореше със сина си. Морган беше привлекателен млад мъж… Може би ако нещата не потръгнеха толкова добре с Фиц, ще опита с него… Не, на трийсет и две щеше да й е по-добре с бащата, отколкото със сина. Пък властта все още е в бащата.

Раймунда гледаше гърба на Фиц. Капките вода се бяха скрили под хавлията. Тя чакаше в леглото, облечена в девствено бяла роба, той да се върне от Хамбург — май така беше казал. Беше отишъл право под душа след едно кратко „здравей“, а после се беше обадил по телефона на Морган. Дори не забеляза как е облечена. Тя погледна робата със съмнение. Може би беше прекалено подходяща за девственица. Тя разкопча копчетата чак до талията си и я поразтвори малко, като разкри пълните си и изключително красиви гърди. Мургавата й, можеше да се каже — маслинена — кожа, беше гладка. Тя прокара пръст около зърното си и се зарадва на начина, по който тялото й реагира.

Единственият проблем беше в това, че не знаеше как да играе любовната игра с Фиц. Понякога, докато се любеха, й беше трудно да си спомня, че трябва да приказва като дама, а не беше сигурна дали мъж с неговия произход разбира, че дори дамите обичат да се чукат. Това наистина беше дилема. На нея й беше много трудно да играе двойна игра.

— Фиц! — извика нетърпеливо тя. — Имам нужда от теб.

Той се обърна към нея и й се усмихна. Да, проблемът беше в това, че тя наистина го харесваше. Харесваше високото му, стройно и мускулесто тяло, закалено от годините, прекарани в търсене на петрол в Тексас. Харесваше гъстата му тъмна коса, лицето с изпъкналите скули и леко хлътналите тъмносини очи. Беше привлечена още и от многото му пари. Парите представляваха такава власт! Когато си с Фиц Макбейн, чувстваш, че светът е твой, че богатите мъже сами създават правилата, по които живеят. Властта беше толкова вълнуваща, възбуждаща.

Раймунда колебливо и подканящо смъкна робата от раменете си и се облегна назад на възглавниците. Искаше го сега.

— Фиц! — извика тя отново. — Ела тук, искам те! — Той махна нетърпеливо с ръка и продължи разговора си. — По дяволите! — Раймунда седна отново с изправен гръб и започна да сканира каналите.

— Чакай! — Фиц остави слушалката и тръгна към леглото. — Дай канал две, новините.

— Канал две! По дяволите, чакам те от…

Фиц грабна дистанционното управление от ръцете й и натисна копчето за канал две. По втори канал показваха снимка на Джени Хейвън, а после показаха какво става пред офиса на следователя по смъртни случаи в Лос Анжелис. По дяволите, Раймунда беше намалила звука!

„Аутопсията показа“ — казваше репортерът, — „че макар да е имало известно количество алкохол в кръвта, Джени не е била пияна. И макар да имало известно наличие и на барбитурати, те едва ли са били достатъчни, за да й навредят. Трябва обаче да се помни, че винаги съществува възможността за особена реакция на алкохола. Може би Джени просто не е могла да заспи и е решила да отиде до океана, за да подиша чист въздух? Но защо във вечерна рокля? Дали е имала среща с любовник? Още не се е появил никой, който да се похвали с това. В съда беше казано, че Джени е отличен шофьор с многогодишен опит, че нощта била ясна и нямало мъгла дори над океана. И така, дали онова, което ни отне Джени Хейвън, е било трагичен инцидент? Или последна воля на жена, която не е могла да понесе факта, че остарява, че живее разделена с трите си дъщери, които са й били като непознати, на жена, неспособна да се изправи сама срещу живота?“ — Репортерът се обърна и направи знак с ръка на някого зад себе си. — „Тази сутрин следователят нямаше друг избор, освен да остави отворено делото по смъртта на Джени Хейвън.“

Сега на екрана се показа водещият новините.

— Е, тъжен край за жена, която е била скъпа на всеки от нас в някой момент от живота му…

Фиц изключи телевизора и седна в края на леглото. Сега вестниците щяха да раздуят всичко, предположи той. Дали се е самоубила? Или не е? Ще извадят всяка една подробност от миналото й, която успеят да изровят, а Джени наистина беше много недискретна и беше допуснала греховете й да станат известни на всички. Фиц мислеше, че точно сега в Холивуд има доста хора, които се молят Джени да не е водила дневник или пък икономката, която живееше в къщата й от двайсет години, да се окаже изключително предана на господарката си и да не се изкуши от огромните подкупи, които ще й бъдат предложени.

И, разбира се, трите й дъщери ще бъдат главната плячка. Беше успял да ги зърне в новините да бягат към изхода на летището, следвани по петите от репортерите. Те бяха така беззащитни и уязвими, каквато и майка им беше изглеждала на пръв поглед. Но под нежната и мека външност на Джени се криеше стоманен характер, закален от годините на борба и амбиция. Тя беше отхвърлена, лишена от защита и наранявана точно през онези години между тринайсет и деветнайсет, когато всички се нуждаем от топлота и закрила. Претърпяла е много, преди да стане звезда. Това беше нещо общо и за двамата.

— Фиц… — Раймунда го погали с нокти по гърба. — Какво ще бъде първото, което ще направим тази нощ, Фиц? — Той едва ли я чу. Тя опита отново, прегърна го през кръста и притисна голите си гърди в гърба му. — Аз знам какво ми се иска да направя. — Наведе глава и прокара малкото си остро езиче по гладката кожа на рамото му.

Фиц отблъсна ръцете й и рязко се изправи.

— Облечи се, Раймунда.

— Да се облека? Но защо? Тук съм от… И те чаках. Не ти ли харесвам в тази роба? — Разбра, че беше допуснала грешка с опита си да се прави на девственица. Той предпочиташе секса да бъде по-грубичък. Раймунда съблече робата от швейцарски памук и се изтегна гола на леглото, като протегна дългите си, мускулести крака. Той харесваше краката й, харесваше му как тя го обгръща с бедра, когато той е отгоре.

— Облечи се. След малко ще излизаме.

Раймунда скочи от леглото, загърна се в робата и ядосано тръгна към вратата. Той дори не я забеляза, дръпна завесите и се загледа навън в нощта.

Куличките и кулите на Манхатън блестяха с милиони светлини — гледка, която неизменно доставяше удоволствие на Фиц, макар той да не знаеше дали го радва великолепието на града или това, че той му напомня факта, че той, бедното момче от Тексас, се е издигнало до положението да бъде принц в този град — един от най-големите в света, — че притежава местенце, откъдето може да вижда почти всички сгради, прострели се в краката му. Но тази вечер той дори не забеляза гледката.

Лека усмивка озари строгото му привлекателно лице, когато си спомни онзи следобед, в който се беше влюбил в Джени Хейвън. Той беше на тринайсет и беше изхарчил единствения си трудно спечелен долар за място в киното и кесийка пуканки, които скоро забрави, сломен от чувството, което го беше завладяло, когато незабравимите сини очи на Джени бяха погледнали право в неговите, усмихнаха му се от екрана на малката зала в Тексас, пригодена да бъде киносалон. Тогава за първи път разбра какво е да желаеш жена, почувства онзи неустоим подтик в слабините, който, за първи път, не беше свързан с момичето с големите цици и лепкави червени устни, застанало зад тезгяха на местния бар, а с това прекрасно русо същество с парфюмирана плът и нежни като сатен устни — или поне той така си я представяше.

Беше пораснал изведнъж благодарение на Джени Хейвън. Благодарение на нея осъзна, че в секса има много повече от онези бързи изпълнения, породени от любопитство и желание да се придобие опит, които точно тогава, макар и периодично, бяха единственият му секс тогава. Мъжът можеше само „да люби“ жена като Джени Хейвън.

Беше изгледал филма два пъти и излезе от киното едва когато то затвори и си измоли от изненаданата касиерка един от плакатите, които украсяваха фоайето. Тази снимка на Джени, облечена в пуловер и шорти, седнала на високо столче, поставила показалец под кокетно вирнатата си брадичка, беше украсявала много от неговите евтини стаи, докато той обикаляше из Тексас. Беше си купил и други нейни снимки и, дори след като срещна Елън и се ожени за нея, той ги запази. Вярваше, че знае как да се държи с жените благодарение на онова, което беше научил косвено от Джени Хейвън. „Ти ме караш да се чувствам секси и красива“, беше му казала Елън, когато те бяха още отчайващо бедни и живееха в запуснат фургон в средата на пустошта.

Беше срещнал Джени веднъж, години по-късно, на парти в Бевърли Хилс. Стана нервен, когато разбра, че и тя ще е там. Ами ако срещата с нея разруши образа, който той си беше изградил? Тя вече беше променила живота му веднъж, и то за добро. Реалността можеше да разруши мита. Но беше точно като първия път, когато я беше видял на екрана. Вярно, обстановката беше много по-луксозна — частното кино на холивудски продуцент — и този път Джени седеше до него и въпреки опита си, постиженията и властта, положението си в обществото и богатството си, споменът за онова момчешко сексуално желание и нейната близост предизвикаха ерекция, която той се молеше да успее да овладее. Когато тя се наведе към него, за да му прошепне съзаклятнически колко отегчителен намира филма, полъхът на топлия й дъх върху бузата му, лекото докосване на ръката й до неговата и ароматът на парфюма й му подействаха почти разрушително.

Можеше да се опита да спечели Джени Хейвън. Можеше да предложи повече от достатъчно. Жените го намираха привлекателен, радваха се на начина, по който правеше любов, харесваха твърдото му мускулесто тяло, харесваха репутацията му на здрав мъжага от запада, който сам се е издигнал до върха, и, разбира се, наслаждаваха се на парите му. Но точно тогава Джени имаше връзка с въпросния холивудски продуцент, моментът не беше подходящ, а и той все още се страхуваше да не разбие илюзиите си.

Изпълнен с тъга, натисна бутона, който дърпаше завесите, за да не вижда повече проблясващите светлини на Ню Йорк.

Утре или вдругиден ще погребат Джени, а той, Фиц Макбейн, който винаги я беше обичал, щеше да се погрижи погребението да бъде прилично. Върна се до бюрото си и отново вдигна телефонната слушалка.

— Поне това приключи — каза Индия, сгушена на черния диван в лятната къща.

— И поне не казаха, че е било самоубийство. — В гласа на Венеция се долавяше облекчение.

— А сега предстои погребението. — Парис не можеше да понася тишината, която последва след думите й, затова отиде до хай-фи уредбата и избра напосоки някакъв албум. Беше на пианисти, които изпълняваха музика на Ерик Сейти, и хладните, изолирани звуци на пианото се разнесоха из стаята. Тя се облегна назад на възглавниците и се загледа в сребърните прашинки, уловени в мрежата на слънчевите лъчи. Октомври беше особено топъл тази година в Холивуд. И, слава богу, защото на Джени нямаше да й хареса да бъде погребана в дъжд и студ.

— Нито една от нас няма подходящи дрехи — каза най-после Индия. — Не можем да отидем на погребението, облечени така, а как бихме могли да излезем, за да си купим други? Помислете само какво ще излезе в пресата по този въпрос.

Въпреки охраната, фотографите все още дебнеха около къщата, опитваха се да снимат при отварянето на входната врата, снимаха всичко и всекиго, когото успееха. Досега нито един не беше успял да нахълта вътре и да наруши уединението им, отблъсквани, без съмнение, от двете немски овчарки, които патрулираха около стените. Но онова, което държеше пресата отвън, държеше тях вътре. Те бяха хванати в капан от славата на Джени и любопитството на хората.

Парис вдигна телефонната слушалка.

— Ще попитам Ронсън как да постъпим. Той, изглежда, знае всичко.

Той веднага отговори.

— О, мистър Ронсън, аз и сестрите ми нямаме подходящи дрехи за… погребението. Очевидно не можем да излезем. Питам се дали някой магазин няма да се съгласи да ни изпрати дрехи, от които бихме могли да си изберем. О! О, разбирам. Ами размерите? Наистина ли? Да. Да, това е много мило. Благодаря ви, мистър Ронсън.

Парис отново се отпусна върху възглавниците.

— Очевидно, не ни се налага да се тревожим за това — каза тя. — Мистър Макбейн се обадил преди час и дал нареждания за всичко. Свързал се с агента на Джени, Бил Кауфман, и с адвоката й, Станли Рубин, и уредил всички подробности по погребението. Дори обсъдили кой би могъл да носи ковчега и мистър Макбейн извикал всеки един от тях, за да го попита дали би приел тази чест. — Просто в случай, помисли си тя цинично, че биха искали да откажат. Мистър Макбейн беше човек, който не оставя нищо на случайността. — Погребението ще се състои в „Сейнт Кълъмбия“ в Бевърли Хилс и той ще се погрижи както за местата, така и за разпоредителите. Уредил е вече дори и плочата, ако я одобрим, разбира се, но Ронсън казва, че е съвсем обикновена — само името й и датите. Макбейн е помислил за всичко. Дори за нашето облекло. От „Магнин“ ще изпратят колекция, от която да си изберем необходимото. Мистър Ронсън отгатнал мерките ни, защото не искал да ни безпокои. И то много точно, бих добавила.

Изумените им погледи срещнаха нейния.

— Фиц Макбейн е направил всичко това? — запита Венеция.

— Да. Помислил е абсолютно за всичко. — Парис въздъхна, когато се замисли за това, каква власт притежава Фиц Макбейн.

— Но защо? Ние не го познаваме. Срещала съм Морган само веднъж, преди няколко дни…

— Значи или е било любов от пръв поглед, или Фиц Макбейн е бил почитател на Джени Хейвън. — Парис се изтегна доволно на дивана. — Както и да е, много е приятно да се грижат така за теб… — Тя не добави „поне един път в живота“, но думите като че ли увиснаха, неизказани, във въздуха. В това удобно жилище Амадео Витрази и нейната борба за успех и доказването на таланта й й се струваха много, много далеч.

Индия закрачи неспокойно из стаята.

— Да си принцеса, сигурно е много подобно на това — каза тя, но мислеше с копнеж за оживените улици и кафенета на Рим. — Ще се радвам, когато всичко приключи. Не мога повече да понасям затворничеството в тази къща.

Това „всичко“, помисли си Венеция, е погребението. А то ще се състои вдругиден. Как ще го преживее тя, която беше виновна за смъртта на Джени? Ако се беше върнала у дома навреме, майка й може би щеше да е още жива.

— Вени — предупреди я Индия, — няма смисъл да се разстройваш отново. Плакахме достатъчно!

Венеция рязко се изправи и тръгна към вратата.

— Вени! Къде отиваш? — Индия забърза след нея.

— В кухнята — отговори Венеция с въздишка. — Мисля, че всички имаме нужда от чаша чай.

Фиц Макбейн не обърна внимание на светещата червена лампичка на телефонния апарат в офиса си, известяваща го за ново обаждане и натисна бутона, който сигнализираше, че не трябва да го безпокоят. Гледаше новините в шест по втори канал.

Парис, в черна копринена рокля без никаква украса и широкопола шапка, хвана ръката на Бил Кауфман и слезе от колата, вдигнала предизвикателно брадичка пред телевизионните камери. Ескортът й я поведе бързо към вратата на църквата, където тя се обърна, за да се увери, че и със сестрите й всичко е наред. Индия, облечена в семпъл черен ленен костюм, стискаше с всички сили ръката на Станли Рубин. Тя почти претича по пътеката към църквата. Когато излезе от лимузината, Венеция се поколеба. Носеше черна копринена рокля с къс ръкав с панделка на гърба и когато хвана ръката на Джейк Матюс, филмова звезда в продължение вече на двайсет години и възможен бивш любовник на майка й, очите й загледаха изумено, изпълнени с отчаяние, камерата, която беше пред нея. След това тя сведе очи, нахлупи още по-ниско шапката си и подпомагана от Джейк, последва сестрите си в църквата.

Картината рязко се смени. Сега показваха покрития с цветя ковчег на Джени, носен по стъпалата към църквата. И многобройната тълпа отвън. Хубавичката червенокоса репортерка, която се смяташе сега за по-голяма звезда от залязлата Джени Хейвън — та нали тя се появяваше по телевизията всяка вечер сега, а не преди двайсет години — продължаваше да говори.

— Всред тази тълпа са много от истинските приятели на Джени Хейвън, хората, за които тя винаги се е сещала на Коледа, шивачката и фризьорката й, както и хората, които са работили за нея в киностудията и за чиито семейства тя редовно се осведомявала години наред. Тук са шофьорите, които са я карали от дома й до студиото в пет и трийсет сутринта, време, когато много малко от нас изглеждат наистина добре, и които са кълнат, че дори тогава тя изглеждала изключително привлекателна. Да, във всички студии в нашия град Джени е известна със своята щедрост. Тя щедро раздавала времето си, изслушвала проблемите на хората, често им давала заеми, които всъщност били истински подаръци, защото после никога не вземала обратно парите си.

Ние помним много образи на Джени Хейвън, бляскавата филмова звезда, които всички ние познаваме от екрана, съвършената актриса, която можеше да ни накара да се смеем, както направи в „Несравнима“, или да плачем, както в изпълнението, заслужило „Оскар“ — ролята на Маг и във „Време, отишло си завинаги“. Тя беше още и „трудната“ Джени, която изискваше от всички да дават най-доброто от себе си, независимо дали това беше неин партньор във филма или хотел, защото „аз го заслужавам, по дяволите“. Разбира се, Джени е имала и страни, за които ние нищо не знаем — Джени като майка на трите си красиви дъщери, които можем да видим на погребението днес. Тази жена много малко хора са познавали. Дъщерите й са били тайната, ревниво пазена от Джени.

Режисьорът на предаването отново показа трите дъщери, които в този момент излизаха от църквата и се настаняваха в лимузината. После камерата се насочи към мъжете, които носеха ковчега.

— Днес Холивуд казва „сбогом“ на една от най-обичаните жени в света. Тя също така беше жена, на която много хора завиждаха.

Фиц изключи телевизора, отиде до масичката и си наля бърбън. Залюля чашата си и я загледа без настроение. Кой би си помислил, че най-младата — Венеция — ще прилича толкова много на Джени? За него беше неочаквано да види огромните сини очи на Джени отново. Най-голямата, Парис, беше изискана красавица, много шик наистина. Тя притежаваше горделивото и стоманено излъчване на майка си. Индия приличаше на къдрокосо малко момченце, облечено в строг черен костюм. Изпи на един дъх питието си и си наля друго. Е, вече всичко беше приключило. Приключил беше и неговият дълъг, несподелен романс с Джени Хейвън.