Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiscretions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Дъщери на греха

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2001

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0201-5

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Идиличната вила, изградена от червени камъни, гледаше към покритата с хубав пясък извивка на плажа Сейнт Джеймс. Беше разположена в най-красивата част на острова. Застанала, както обикновено сутрин, до овалния басейн, Олимп можеше да разгледа плажа на елегантния хотел вляво и разпръснатите съседни вили вдясно. Бендор не би могъл да направи по-добър избор. Като се изключи фактът, че това беше най-скъпата вила на острова, тя беше идеалното място за срещи и клюки — всичко, което трябваше да направиш, беше да се разходиш по плажната ивица или дори да поплуваш малко навътре в лазурно сините води. И веднага ще срещнеш някого, когото познаваш, или някого, който познава твой познат. Или поне някой, който наистина е очарователен.

Високите гласове и силната музика от хай-фи уредбата говореха, че из останалата част от къщата партито е в разгара си. Бендор обожаваше грегорианската музика и звуците на това монашеско пеене подлудяваха всички. Особено в този ранен утринен час. Като се протегна мързеливо, Олимп се наметна с мъжката бяла вечерна риза, каквато винаги използваше като плажно облекло, и тръгна през градините към терасата. Имаше дузина гости, по равен брой от двата пола. Момичетата бяха по-млади от нея, в края на двайсетте си години. Варираха от „привлекателни“ до „красиви“. Мъжете бяха по-възрастни, държаха се здраво един за друг, някои бяха привлекателни, всички — богати. Бендор нямаше приятели, които да не са богати. Такава беше политиката му. Никога в живота си не беше изпадал в бедност и смяташе бедните по-скоро за отегчителни, отколкото за нещастни.

Кани изстуден портокалов сок и чаши гъсто силно кафе бяха сервирани бързо, както и резенчета пресни плодове — папая, манго, пъпеш. Идеална закуска.

Олимп смръщи вежди, докато целуваше Бендор. Пред него имаше празна кутийка от бира — първата му за деня. Той като че ли беше пристрастен към бирата. Олимп смръщи придирчиво нос. Ако се окажеше, че Бендор не може да живее без бира, нещата между тях просто няма да потръгнат. Но нима пиенето на бира не беше стара немска традиция? Може би това беше просто угаждане по време на почивката. Не беше сигурна. Не беше сигурна в каквото и да било, когато се отнасяше до Бендор.

Олимп не обърна внимание на разговорите, които се водеха около нея. Отпиваше от сока си, втренчила поглед в морето и огромната яхта, която бавно плаваше към залива Карлайл. Беше я забелязала няколко пъти тази седмица. Беше великолепна.

— Бени, каква е тази яхта?

— Прилича на „Фиеста“. Тук вече не се срещат много яхти с тези размери. — Бендор взе бинокъла си и го фокусира. — Да, „Фиеста“ е. Фиц Макбейн обикновено я закотвя в тези води през зимата.

Олимп наостри уши.

— Фиц Макбейн? — Взе бинокъла от Бендор, за да разгледа яхтата. — Красива е, много красива — прошепна тя. — Много, много красива. Знаеш ли дали той е на борда, Бени?

— Мога да разбера, ако искаш. Защо?

— Мисля, че можем да дадем малко парти довечера и да поканим съседите си, както и някои от хората от Сенди Лейн и Глитър Бей. Дължим им знак за гостоприемност. Фиц Макбейн вероятно сам ще даде парти в къщата си. Да ги поканим всички! Ще направим божествено барбекю край басейна. Партито ще бъде доста неформално. Какво ще кажеш? Всички на парти довечера?

Бендор се усмихна снизходително, когато гостите му вдигнаха наздравица за прекрасната идея. Тя можеше да получи всичко, което пожелае, когато му се усмихнеше така.

 

 

Фиц управляваше своя „Лиърджет“, а Морган седеше до него. Насочиха се към земята и въпреки че беше ядосан на баща си, Морган трябваше да се възхити на спокойствието и майсторството, с които той приземи самолета на листата на оживеното летище в Маями. Още откакто беше малко момче, той чувстваше, че няма нищо, което Фиц да не може да направи — от водолазно спускане до каране на самолет. Нямаше представа как, по дяволите, е намерил достатъчно свободно време, за да се научи на всичко това, но такъв си беше Фиц — дори да имаше само половин свободен ден, той би го използвал, за да научи нещо. Изпитваше неутолим глад за знания, и свързани, и не, с бизнеса му. „За това е виновна липсата ми на образование“, беше казал веднъж той на Морган. Морган си спомни, че тогава беше силно изненадан, защото никой никога не би могъл да се досети, че Фиц е необразован. И все пак това беше вярно, неговото официално образование беше не само незавършено, но и повърхностно. Морган знаеше, че това винаги го е измъчвало. Фиц си беше поставил свои собствен и образователни цели. Набираше знания с усилено четене. Все още продължаваше да чете през всяка свободна минута. На възраст трийсет, той си беше поставил за цел и беше научил три езика, за да може да ръководи международния си бизнес и да не зависи от преводачи. Човек може да загуби нюансите на дадена сделка, ако не разбира какво точно му казват, беше обяснил веднъж той на Морган, когато настояваше синът му да учи допълнително немски, испански и френски. Фиц му беше осигурил частни учители за тези три езика и уроци през училищните ваканции. И тези нюанси, беше добавил той, могат да ти струват много пари. Или дори самата сделка.

Въпреки липсата на официално образование баща му имаше познания за културата, а интересите му към изкуството бяха както широки, така и интуитивни. Фиц никога не гледаше една пиеса само заради това, че е на мода. Гледаше представленията, към които изпитваше интерес и любопитство. Харесваше оперите на Моцарт, наслаждаваше се на балета, беше страстен почитател на изобразителното изкуство. Вярно беше и това, че имаше щастието да може да си позволи да купи онова, което харесва, но той беше също така известен дарител на американските музеи, както и анонимен покровител на няколко борещи се за живот и слава художници и скулптори. Той беше, помисли си Морган, докато откопчаваше предпазния колан, човек, когото трудно можеш да следваш, без да изоставаш.

Дори на „Фиеста“ Фиц като че ли не можеше да се отпусне. По-голямата част от днешния ден прекара в разговори по телефона с Ню Йорк и няколко латиноамерикански държави, оставяйки Раймунда да се пече сама на слънце и да се цупи. А когато Раймунда се цупеше, Морган не искаше да е наблизо! Той отиде до Бриджтаун да купи подарък за „добре дошла“ за Венеция, която очакваха същата вечер. Когато се върна, баща му му каза, че вместо следващата седмица, той иска от него веднага да замине за Рио де Жанейро. Морган възрази, че си е освободил няколко дни от своя собствен натоварен график, за да ги прекара заедно с Венеция, но Фиц, въпреки че прояви разбиране и дори съчувствие, беше непреклонен. Той сам би отишъл, каза, но чувствал, че неговото присъствие може много да им навреди, да покаже колко нетърпеливи са да сключат сделката за рафинериите. Това, че изпраща Морган като свой представител, а не главния си изпълнителен директор, щяло да покаже точно колко ценно за тях е споразумението. А и Морган щял да внесе нов и свеж елемент в преценката на ситуацията, да придаде ново измерение на преговорите. Морган беше признал, че баща му, както винаги, е прав.

В Маями влажността на въздуха беше висока, кожата им стана лепкава от горещината и праха и Морган с копнеж се замисли за „Фиеста“, докато двамата с баща му вървяха към контролата на летището. Имаше едва петнайсет минути, за да хване полета си.

— Помни, че трябва да вземеш Венеция тази вечер! — извика той, докато вървеше към изхода. — Кажи й, че ще й се обадя!

— Не се тревожи, ще се грижа за нея. И Морган… — Морган се обърна, с въпросително изражение на лицето. — Благодаря.

Баща и син се усмихнаха един на друг. Бяха приятели.

— За теб — винаги.

Фиц се обърна, почувствал се изведнъж уморен. Представата за спокойна вечер на „Фиеста“, за семпла вечеря и Моцартова музика беше привлекателна. Веднага потегляше обратно. Надяваше се, че Раймунда вече не се цупи.

 

 

Раймунда си пееше тихичко, докато преглеждаше съдържанието на гардероба си, който заемаше цяла една стена. Там бяха всичките й нови покупки и ваканционно облекло. Повечето дрехи не бяха обличани нито веднъж. Тананикаше си, защото беше щастлива, а причината да бъде щастлива беше, че тази вечер най-после щеше да отиде на парти и ще има възможност да покаже някои от новите си дрехи. Поканата на принц Бендор Грюневалд за неофициално парти с барбекю във вила „Озирис“ беше за нея пълна, но много приятна, изненада. И беше точно това, което беше необходимо, за да й повдигне настроението. Тя и Фиц бяха на „Фиеста“ от четири дни и не бяха я напускали нито веднъж дори за да отидат на вечеря в някой от красивите ресторанти, където щяха да срещнат доста познати. Знаеше, че Фиц е на яхтата, за да си почине, но тя изпитваше невъобразима скука.

— Каква е ползата да имаш яхта с тези размери, ако тя не е пълна с хора? — беше му изкрещяла на третата вечер. — Трябва да даваме партита, вечери, коктейли, каквото и да е!

И какво беше отговорил Фиц?

— Понякога ти е необходимо пространство просто за да останеш сам.

Е, тя не искаше да бъде сама, искаше компания. Облече синята като невен копринена рокля, която измъкна от претъпкания гардероб, и се огледа внимателно в огледалото. Да, тази беше идеална. Роклята беше закрепена с тънка презрамка на едното рамо и имаше цепка до средата на бедрото. Приличаше малко на тога. И беше шик. Раймунда знаеше от какъв са тип партитата, които се дават по островите — „неофициално“ означаваше да си елегантен, но без прекалена пищност и импозантност. Сега, косата да бъде ли прибрана или не? Пусната свободно, може би. А бижутата? Дали да не сложи гривната, украсена с перли, и перлените обеци? Или просто цвете в косата? Да, това беше, никакви обеци. Ще извика Мастърс, главния стюард, и ще го накара да й донесе клонка от овощната градина. Или може би лилия? Или гардения?

Поглед към часовника я осведоми, че вече е девет часът. По дяволите, къде беше Фиц? Бяха поканени за девет. Разбира се, не можеше и да мечтае да се появи на партито преди десет и половина, но все пак й се искаше той да побърза. Докато решеше косата си, Раймунда си представи как се появява под ръка с Фиц Макбейн — всяка присъстваща жена щеше да й завиди. А после, помисли си тя с огромно задоволство, щеше да бъде техен ред да върнат гостоприемството — тя щеше да даде парти на борда на „Фиеста“. И щеше да затвърди социалното си положение, защото никой не би отказал на поканата й.

 

 

Фиц приземи „Лиърджета“ си на летище „Грант Адамс“ и с благодарност го подкара към хангара. Щеше да стигне точно навреме за полета на Венеция Хейвън от Лондон, въпреки че от контролната кула в Маями му бяха казали, че този полет може да има закъснение заради мъглата в Европа. Надяваше се, че закъснението няма да е голямо, защото нямаше търпение да се прибере на яхтата, където щеше да намери покой и тишина. Понякога, помисли си той, тишината беше това, на което най-много се наслаждаваше на „Фиеста“ — само шумът на морето нощем. Обичаше да е сам в такива моменти. От време на време, когато не можеше да заспи, се разхождаше бос по палубата, вдъхваше свежия въздух и мириса на море и слушаше шепота на вълните.

Малкото летище в Барбадос беше необичайно оживено. Приземиха се самолети от Сейнт Винсънт и Тринидад и островите на север, но срещу полета от Лондон на таблото все още светеше „закъснение“. Очакваше се закъснение от най-малко три часа, както го осведомиха чиновниците на гишето, защото сега се появили и силни ветрове. О, господи, оказваше се, че нощта отново ще бъде дълга и натоварена. Не можеше да изпрати Мастърс да я вземе, защото беше обещал на Морган той да го направи.

Раймунда го чакаше, изключително красива и елегантна. Фиц беше доволен. Тя очевидно се беше преборила с лошото настроение и се беше потрудила да се направи красива за него. И беше наистина много хубава.

— Харесва ми — каза той и я целуна нежно. — Цветът е страшно приятен — като остров, огрян от слънчева светлина.

Раймунда направи няколко стъпки, хванала полите на роклята на ръце, люлеейки кокетно бедра.

— Хубава е, нали? — запита тя със съблазнителна усмивка.

— Много. — Фиц я прегърна през раменете и двамата тръгнаха към каютата му. — Съжалявам, че бях толкова зает днес — каза той, — но понякога излизат неща, за които просто трябва да се погрижиш навреме. Господи, колко съм уморен.

Раймунда го погледна разтревожено, а той съблече ризата си и тръгна към душа.

— Човек винаги се чувства по-добре, след като вземе душ — каза тя, като че ли за да го утеши. — Ще ти донеса питие — бърбън с вода, точно както го обичаш, с две кубчета лед.

Фиц я погледна изненадано. Какво ли й ставаше на Раймунда? Защо изведнъж беше сменила тактиката? Всъщност помисли си той, докато се сапунисваше, познаваше я достатъчно добре, за да знае, че всичко е просто тактика. Цялата им връзка приличаше на бойно поле. Тя извежда войските си срещу него, а той си има своята непобедима защита — работата, както и своята ахилесова пета — това, че обича женската компания и красивите жени, не само секса. Секса също, разбира се, но той обичаше и жените, тяхното присъствие. Може би женските извивки, дрехи и парфюми му осигуряваха желания контраст с неговия бизнес свят. Може би — той не знаеше точно защо. Онова, което знаеше, беше, че никоя жена не може да застане между него и реалния свят, беше сигурен в това.

Раймунда му подаде чашата бърбън, когато той излезе изпод душа.

— Хайде, остави на мен — каза тя, като взе голямата хавлия и започна да подсушава гърба му. — Ето, сега сигурно се чувстваш по-добре.

— Да, с около петдесет процента — призна Фиц. — Сега имам нужда само от вечеря.

— Вечеря? Но ти си забравил, Фиц, че нямаме готвач.

— Точно така, бях забравил. Е, сандвич тогава… Много съм добър в правенето на омлети, ако предпочиташ. А сигурно има и пушена сьомга в хладилника. Ще си приготвим сами вечерята тази вечер.

— Няма нужда. — Раймунда се усмихна. — Фиц, имам предвид нещо друго… Отиваме на парти.

— Исусе! Какво парти? — Фиц стоеше гол, с чашата бърбън в ръка и гняв в очите.

— Днес се обади принц Бендор Грюневалд. Той е във вила „Озирис“. Ще дава парти с барбекю тази вечер. О, съвсем неофициално парти, мили — увери го тя, като видя раздразнението му.

— Да, виждам! — отбеляза Фиц, оглеждайки елегантната й рокля. — По дяволите, Раймунда, уморен съм! Цял ден бях на телефона, летях до Маями и не мога да отида на парти и да разговарям с непознати.

— По дяволите, Фиц Макбейн! — Темпераментът на Раймунда също се проявяваше. — Затворена съм на тази проклета лодка вече четири дни, без да видя жива душа! Отегчена съм до смърт! Ти говориш по телефона през цялото време… И няма дори вечеря, защото нямаш готвач!

— И е прекалено много да очаквам от теб да отрежеш филийка хляб, да извадиш малко сьомга от хладилника, да отвориш бутилка вино?

Фиц се изкушаваше да й каже, че няма да отидат. Той наистина не искаше. Беше я предупредил още на тръгване, че иска да си почине — пълна почивка, така го беше посъветвал лекарят. Но не можеше, защото може би наистина я беше пренебрегнал през последните няколко дни, макар и без да забележи. А не беше забелязал може би защото Раймунда вече започваше малко да го отегчава с вечните си искания, лоши настроения и гневни избухвания.

— Добре — каза той на сърдито обърнатия й гръб. — Ще отидем. Но повече никакви партита, Раймунда. Дошъл съм тук, за да си почина. И няма никой тук, особено на партито, давано от принц Бендор Грюневалд, когото искам да видя.

— Фиц! — Раймунда се обърна към него с щастлива, победоносна усмивка и го прегърна през врата. — Ти си толкова сладък, когато искаш. Ако не беше толкова мокър, щях да ти покажа точно колко си сладък. — Тя отстъпи назад и изтърси въображаеми капчици от полата си.

Фиц изпи питието си. Тя можеше да съблече роклята. И щеше да го направи, ако той й беше показал, че иска. Раймунда знаеше как да играе игричките си. Но на него не му се искаше да прави това сега. Колкото и красива да беше Раймунда с копринената рокля, загорели крайници и разкошна черна коса, в този момент той предпочиташе самотата или просто компанията на Моцарт.

 

 

Пред входната врата на вила Озирис се бяха скупчили гостите, през които Олимп си пробиваше път, поздравяваше новопристигналите, проверяваше кой с кого е дошъл тази година и кой с какво е облечен. Жените неспирно бъбреха, наслаждавайки се на топлата вечер, на тена на кожата си, който им позволяваше да носят възможно най-оскъдно облекло, за да показват голите си рамене, гърбове и стройни крака — въобще такава част от телата си, каквато се осмеляваха. Ако някоя от тях носеше сутиен, Олимп щеше да е много изненадана. Тук, на това парти, имаше повече и по-твърди зърна, отколкото денем на плажа. И все пак, помисли си Олимп, голотата на плажа нямаше нищо общо със секса, а тази на партитата имаше. Беше готова да се обзаложи, че половината от жените тук тази вечер го търсят — и то не със съпрузите си и не с мъжете, с които бяха пристигнали. Ваканционни връзки, връзки, създавани на борда на яхти. Все едно и също. Освободени от задръжките на всекидневното си обкръжение — дори там да са били красиви и елегантни, защото дори малкото слънчев загар ги караше да се чувстват по-красиви, по-елегантни и по-специални и определено по-секси, — жените се главозамайваха и ставаха по-лесно достъпни. Така се чувстваше и тя… И то не заради Бендор. Аха! Мъжът до вратата не беше ли Фиц Макбейн? А жената до него трябва да е Раймунда Ортис, сегашната му любовница. Е, колкото до това, ще видим, Раймунда, ще видим…

Когато Олимп Авалон се усмихнеше на някой мъж, той се чувстваше привлечен в някакъв вълшебен кръг, в който съществуваше само той, където той беше нейната най-ярка звезда. Фиц не правеше изключение. Той беше експерт във флиртовете, беше се учил от най-добрите, а и имаше достатъчно случаи да упражни това изкуство, но Олимп беше истинска чаровница — в очите й имаше весели искрици, като чели казваше: „Виж, знам, че флиртувам с теб, но е толкова забавно, нали?“.

— Раймунда! — възкликна Олимп. — Mais tu est ravisante, cherie… Каква божествена рокля! Просто обожавам този цвят. Трябва да те представя на Бени, той много иска да се запознае с теб. — Хвана Раймунда за ръката и я отведе, като преди това се обърна, за да се усмихне съзаклятнически на Фиц. Разбира се, щеше да се върне.

До басейна свиреше оркестър, а от барбекюто се носеше съблазнителна миризма на печено и подправки. „Ядох ли днес?“ — запита се Фиц. Не, не мислеше, че е.

— Струва ми се, че си много гладен. — Олимп изникна до него. — Да, или това, или си силно отегчен.

Фиц се усмихна и погледите им се срещнаха.

— И двете — призна той.

Олимп го хвана интимно под ръка.

— Мисля, че мога да се погрижа поне за едното ти оплакване. — Тя се усмихна и го поведе към масите, наредени около басейна. — Храната е отлична. Мога само да се надявам, че ще бъде направено и нещо по второто.

Косият поглед, който му хвърли, беше толкова подканващ, колкото и усмивката й. Беше облечена в къса черна рокля с голи рамене. И с облака гъста кестенява коса беше направо ослепителна. Фиц започваше вече да се забавлява.

Бендор и Раймунда имаха много общи познати. Говореха си оживено и доста задоволително, помисли си тя, за общи познати и той я покани, тоест тях, утре сутринта да покарат сърф, а после да останат и за обяд. Тя много искаше да попита Фиц дали може да поканят Бендор и някои от приятелите му на вечеря утре вечер на „Фиеста“, но той беше изчезнал някъде. Сърцето й се сви, когато си спомни за Олимп Авалон. Не беше ли тя ужасно избързала да ги раздели? Олимп също не се виждаше никъде. О, добре, сви рамене Раймунда, всички знаеха, че Бендор е луд по Олимп и че вероятно тя ще бъде следващата принцеса. Олимп със сигурност не би се отказала от такова положение в обществото. Не, беше сигурна, че няма защо да се тревожи за това.

— Раймунда. — Бендор я хвана за ръката. — Срещала ли си се със Солти Мейджърс? Солти е от Нюпорт, знаеш ли, той е моряк…

Раймунда направо засия, като видя интереса в очите на Солти и щедрата му усмивка. Междувременно, тя също ще се забавлява — колкото може.

Фиц Макбейн беше точно мъжът, в чиито ръце тя би могла да остави бъдещето си, помисли си Олимп, докато отпиваше от студения коктейл. Двамата седяха на една от масите до басейна. Мъжът беше много привлекателен — без съмнение, най-привлекателният тук, но без това да се натрапва на очи като например привлекателността на Солти Мейджърс, който беше много секси, но нямаше и капка ум в главата. Ако, разбира се, човек си направеше труд да разговаря с него достатъчно дълго, за да открие това. Обикновено милионите на семейството му прикриваха успешно този факт. Фиц притежаваше мъжественост, подсилена от трудното му минало. Човек просто знаеше, че мускулите му се дължат на усилена работа, а не на вдигане на гири в гимнастически салон.

— Надявам се, че ще те виждаме по-често сега, когато се открихме? — Ръката й докосваше леко неговата.

Фиц поднесе дланта й към устните си.

— Бих искал, но съм тук, за да си почина… Вашето парти е изключение от правилото ми.

— Ти имаш правила? — Олимп вдигна високо вежди, за да покаже изненадата си.

Фиц отметна глава назад и се разсмя.

— Разбира се, че имам. И едно от тях е да се храня поне по веднъж на ден. Защо да не видим какво ще сервират?

Раймунда обърна глава, когато дочу смеха на Фиц. Не беше го чувала да се смее така от много дълго време. Като намери пролука всред тълпата, тя успя да го види, както и Олимп.

— Сигурно си гладна — каза Солти Мейджърс, като я накара да го хване под ръка. — Защо да не похапнем?

Раймунда седна до една от масите край басейна с него и още две двойки, но през цялото време хвърляше скрити погледи вляво, където седяха Фиц и Олимп, които като че ли бяха изцяло погълнати един от друг. Бяха заедно повече от половин час и Раймунда размисляше какво би могла да направи по този въпрос, без да изглежда като глупачка, когато започнаха да падат първите дъждовни капки. Мълния проряза небето и потъна, пурпурна и величествена, в морето. Гостите бързо отместиха столовете назад и със смях се втурнаха към къщата. Солти, като истински джентълмен, прегърна Раймунда през раменете, за да я защити, и двамата бързо изкачиха стъпалата към входната врата. Като хвърли поглед назад, Раймунда видя как Фиц загръща раменете на Олимп със сакото си, докато тя стоеше с отметната назад глава и се смееше под дъжда. По дяволите, това се оказа грешка.

— О, мили боже! — каза Фиц. — Вече е дванайсет часът!

— Да не би да очаквате, че каляската ви ще се превърне в тиква? — Олимп отметна мократа коса от лицето си и му се усмихна дяволито.

— Не само това, ами ще си загубя и пантофката! Оставих някого да седи и да чака на летището. Самолетът й трябва да е пристигнал преди половин час. Трябва да тръгвам.

Олимп хвана дланта му и топло я стисна. Преплете пръстите си с неговите.

— Ще се върнеш ли? — прошепна.

Фиц се колебаеше. Забавляваше се. Беше му приятно да флиртува с Олимп, тя беше умна и забавна, но трябваше да мисли и за Раймунда. Все пак беше с нея.

— Страхувам се, че не — каза той на Олимп, — но ти благодаря за удоволствието от твоята компания.

— Това е удоволствие — отговори шепнешком Олимп, — което може да получиш по всяко време.

Погледите им се срещнаха във взаимно разбирателство и Фиц я целуна набързо по бузата.

— Ще запомня това парти — каза той.

Сол ти Мейджърс неохотно пусна Раймунда.

— Ще дойдете утре, нали? — Той й се усмихна и равните му бели зъби се очертаха на фона на загорялото му лице. Той наистина много прилича на Робърт Редфорд, помисли си Раймунда.

— Ако обещаеш, че ще ме научиш да карам уиндсърф — съгласи се тя, докато се сбогуваха. Отблъсна гневно ръката на Фиц, докато той я водеше през тълпата. Когато излязоха от вилата, зачака нетърпеливо до него, докато колата им дойде.

— Защо си тръгваме толкова рано? — оплака се. — Партито тъкмо започваше.

— Можеш да останеш, ако искаш.

Момчето отвори вратата на колата и Фиц седна зад кормилото.

— Е — каза нетърпеливо той, — идваш ли или не?

Раймунда влезе в колата.

— Сигурно си уморен. — Тя въздъхна. — Може би Олимп Авалон съвсем те е изтощила.

Фиц й хвърли кос поглед, докато внимателно караше колата по стръмната алея. Значи това било, сега тя ревнуваше. Е, може би имаше право да ревнува, но тя също като че ли се забавляваше добре с онова момче от Нюпорт, което изглеждаше като шампион по ветроходство от колежа. Онова, от което наистина беше уморен, прозря той, бяха всичките игри между него и Раймунда. Животът беше достатъчно сложен и без това.

Хвана пътя, който водеше навътре от брега, към летището. Дъждът все още се изливаше, въпреки че светкавиците се бяха разредили, а гръмовете идваха някъде отдалеч, от вътрешността на морето.

Раймунда затвори очи и се замисли каква да бъде следващата й стъпка. Утре във вила Озирис щеше да бъде даден обяд, щяха да плуват, да карат уиндсърф… Знаеше, че на Фиц е наредено да почива, но сигурно не би възразил на това! А щеше да настъпи и утрешната вечер. Тя отвори очи точно когато Фиц спря колата пред летището.

— Какво правим тук?

— Трябва да посрещна някого. Приятел на Морган. Връщам се веднага.

Фиц тръшна силно вратата на колата след себе си. Раймунда загледа отдалечаващия му се гръб, задушена от гняв. Бяха напуснали партито, за да вземат някакъв си приятел на Морган?! По дяволите, на онази яхта имаше достатъчен брой екипаж. Сигурно и някой от тях можеше да го направи!

 

 

Венеция гледаше през големите прозорци към дъжда, който се лееше неспирно навън в нощта. По водосточните тръби и каналите се стичаха реки от дъждовна вода. На светлината от лампите на летището тя виждаше как водата се изпарява при допира с по-студената земя. Беше излетяла от Лондон в мъгла и се беше приземила в Барбадос в дъжда. Може би това беше предзнаменование, може би елементите се опитваха да й кажат нещо. Може би не трябваше да идва? Морган като че ли беше забравил за нея. Погледна отново огромния часовник. Беше тук вече повече от час. Летището беше почти безлюдно. Тя чакаше и гледаше как другите пътници биват посрещани от усмихнати приятели, които ще ги заведат до удобни вили или хотели. Какво ли се е случило? Да не би да е объркала датата на пристигането си? Или може би те не са разбрали правилно съобщението й?

Фиц вървеше през празната зала към нея. Тя беше единственият пътник, който още чакаше, но дори да не беше така, той лесно щеше да я познае и в тълпата. Беше по-висока от Джени, косата й беше по-тъмноруса и я носеше свободно паднала до раменете. Обърна се при звука от стъпките му и погледна с тревожните си сини очи и страшно заприлича на Джени в ролята на бездомното изоставено дете във филма „Момичето от големия град“. Мили боже, помисли си Фиц, не бе очаквал приликата да бъде толкова силна.

— Ти сигурно си Венеция — каза той. Лицето й беше бледо, като всички лица на лондончани през зимата. Дланта й беше студена, но усмивката й беше чаровна като тази на майка й. — Страхувам се, че Морган нямаше как да дойде. Изпрати мен. Аз съм Фиц Макбейн.

Тя стоеше, с длан в неговата, и гледаше право в тъмносините му очи. Разбира се, сега си спомни гласа му по телефона — дълбок, произнасящ някак провлечено гласните.

— О, но аз не… — Тя не довърши, объркана.

— Не — какво?

— Ами, о… Не очаквах, че ще изглеждате така… Знаете ли, представях си ви като типичен градски бизнесмен в костюм, който лети с реактивния си самолет по важни срещи из целия свят и…

Фиц се усмихна.

— И какво?

Венеция се изчерви.

— Ще прозвучи грубо, ако го кажа.

— Кажи ми.

— По-млад сте, отколкото очаквах.

Фиц се засмя и пусна ръката й.

— Това е илюзия. Аз съм на четирийсет и четири, почти на четирийсет и пет — доста стар според вас, младите. А ти на колко си? На седемнайсет?

— На двайсет! — заяви възмутено тя. — Е, скоро ще ги навърша.

— Ти сигурно си много уморена, макар и да си само на двайсет години. Пътуването е било ужасно дълго, нали? Хайде, да те водя у дома, където ще можеш да поспиш. Впрочем, щом ще бъдем заедно, можеш да ми говориш на „ти“, въпреки че съм ужасно стар. — Фиц вдигна единствения й куфар и се огледа слисано. — Това ли е целият ти багаж?

— О, да, нямам нужда от много дрехи. Само къси панталонки, блузки и други такива.

Всяка друга жена, която той познаваше, пътуваше с най-малко шест куфара, натъпкани с дрехи за всеки възможен случай. Венеция Хейвън определено беше по-различна. Или може би това беше така, защото беше толкова млада.

Раймунда изправи стреснато гръб. Фиц беше с момиче! Коя, по дяволите, беше тя?

— Венеция, това е Раймунда Ортис — каза Фиц, като й отвори вратата. — Раймунда, това е Венеция Хейвън, приятелка на Морган.

— О, това ли е малкият приятел на Морган?! — Раймунда загуби интерес и погледът й помръкна, а усмивката на Венеция замръзна на лицето й.

Фиц стисна здраво челюст и подкара колата. Не беше пропуснал да забележи дребния „жест“ на Раймунда. Тя беше огледала Венеция, облечена в семпли сини памучни панталони, тениска и еспадрили, беше я преценила набързо като човек, който не заслужава особено внимание, и бе постъпила според преценката си.

— Венеция е новата ни готвачка — каза Фиц, нарушавайки тишината.

Раймунда го погледна удивено. Бяха зарязали партито на Бени, за да приберат от летището човек от прислугата? Мили боже, можеше да убие Фиц, наистина да го убие за това!

— Тогава, няма съмнение — заяви тя с леден тон, — че Венеция ще може да се погрижи за вечерята, която утре ще дадем.

Фиц я изгледа.

— Ние ще даваме вечеря!?

— Точно така, Фиц, скъпи. Поканих Бени и приятелите му на вечеря утре. Това все пак е принц Бендор Грюневалд. — Тази информация тя подхвърли през рамо на Венеция. — Не мисля, че досега си готвила за принц. Надявам се, че си способна и стандартите ти са високи.

— Имам диплома на специалист — отговори нервно Венеция.

— Раймунда, защо аз не знам нищо за вечерята? — Фиц взе завоя рязко заради изгарящия го гняв.

— Мислех, че ще си доволен — отговори сладко тя. — Олимп също ще бъде там.

Венеция се облегна назад, питайки се какви са отношенията между двамата. Каквито и да бяха, прииска й се да не беше идвала.

Дъждът беше спрял, когато паркираха колата на пристанището и се качиха в чакащата ги лодка, която щеше да ги откара на „Фиеста“. Венеция гледаше през водното пространство, което ги делеше от огромната яхта, светлините, които украсяваха бордовете й. Тя изглеждаше празнична и весела, за разлика от мълчаливата двойка, която седеше до нея.

Мастърс ги очакваше. Фиц представи Венеция и го помоли да се погрижи за нея, а Раймунда изчезна нанякъде, дори без да каже „лека нощ“.

— Сигурен съм, че каютата ще ти бъде удобна — каза Фиц нежно. — Морган ме помоли да ти кажа, че ще ти се обади. Страхувам се, че той не е тук по моя вина. Ще се върне следващата седмица. Трябва да се наспиш добре, да си починеш няколко дни, през които да свикнеш с нещата тук. Мастърс ще те разведе навсякъде утре.

— Благодаря. — Венеция го гледаше сериозно. — Ти си много мил човек, Фиц Макбейн.

— Това не е прилагателно, което хората обикновено свързват с мен — каза Фиц, чувствайки се странно доволен. — Хайде, отивай да спиш. Приятни сънища.

Венеция беше толкова уморена, че дори не забеляза колко луксозна е яхтата, нито колко приятна е нейната каюта, намираща се в средата на горната палуба, за да бъде тя близо, както й каза Мастърс, до камбуза. Той добави, че наистина ще й покаже всичко утре. Тя съблече дрехите и си легна гола в леглото. Нощта беше спокойна и топла, каквато е обикновено в тропиците. Последната й мисъл, преди да заспи, беше за дълбоките тъмносини очи на Фиц Макбейн, които гледаха топло право в нейните.

 

 

Раймунда се върна от вила „Озирис“ в четири и отиде да намери Фиц. Той седеше на кърмата по шорти и тениска без ръкави. Почистваше принадлежностите си за риболов.

— Не знаеш какво пропусна — каза тя, като седна на стола, тапициран в синьо, до него.

— Радвам се, че си се забавлявала. — Фиц говореше спокойно, учтиво.

— Всички ще дойдат довечера — информира го Раймунда, като внимателно следеше каква ще бъде реакцията му.

— Това е добре. Говорих с Мастърс и той ще се погрижи за всичко вместо теб, Раймунда.

— Значи малката мис Хейвън няма да се занимава с това? Защо е необходимо да бъдеш толкова добър с нея, Фиц? Трябва ти готвач за тази лодка. И, господ ми е свидетел, можеш да си позволиш такъв!

— Раймунда, мога да си позволя каквото поискам. И искам Венеция Хейвън да бъде мой готвач. Помни това, моля те!

Гневните им погледи се срещнаха. Раймунда първа отмести своя.

— Надявам се, че ще се забавляваш довечера — каза тя, вече с по-мек тон.

— Бих казал, че може и да ми е забавно. — Фиц се концентрира върху макарата, която можеше с восък. Отпусна механизма и остави въжето да се навие. — Макар че, разбира се, няма да бъда тук. Ще вечерям сам, на спокойствие, в града. Мисля да помоля „малката мис Хейвън“ да дойде с мен.

— Но… Не можеш да постъпваш така! — задъха се от гняв Раймунда. — Всички ще очакват твоето присъствие тук!

— Раймунда — каза Фиц спокойно, дори нежно, — никой не може да ми казва какво да правя. Това също го запомни.

— Ще липсваш на Олимп. — Раймунда подхвърли тези думи на вече отдалечаващия се негов гръб и с гняв чу как той със смях влиза в кабинета си. По дяволите, по дяволите, о, по дяволите!

 

 

Рори обожаваше това. Просто го обожаваше. Барбадос беше посрещнал него и другите членове на снимачния екип за филма „Играта на Челси“ тази сутрин с оркестър и официално представяне. Въобще, отнесоха се с тях като с много важни личности. Особено с Рори. Нямаше съмнение, че той е вече голяма звезда. Дори британските гости на хотела знаеха кой е той, тъй като филмът беше започнал да се излъчва и по ВВС от есента. Бил се беше оказал прав, точно от това имаше нужда той. Понякога Лос Анжелис ти се отразява зле, повишава напрежението, без дори да забележиш. Непрекъснато трябва да си нащрек, да внимаваш някой от колегите да не ти подлее вода — например актьорът, който ти партнира в главната роля. Не беше сигурен дали си фантазира, но му се струваше, че напоследък на Джени дават повече думи отпреди, че ролята й става почти толкова силна, колкото и неговата. Ще трябва да накара Бил да говори с продуцентите и сценаристите, за да е сигурен, че това няма да се случи. Но сега всички тези тревоги бяха останали на заден план. Човек можеше да се отпусне тук, в Барбадос.

— Хей, Шел — каза той, като хвана ръката й и я пъхна под своята, докато излизаха от лимузината. — Хайде да се позабавляваме, ти и аз. Хайде, идвайте, Дик, Роджър! — извика той на режисьора и сценариста, както и на другите членове на снимачния екип, които вървяха след тях. — Шел и аз ще покажем на този остров как се забавляват звездите от Лос Анжелис!

— Исусе! — измърмори под носа си Дик. — Не ми се иска да мисля какво означава това. — Дик се чувстваше особено зле. Едва след като преминаха през митницата и емиграционната служба, Рори му каза, че дрогата е в неговия багаж. Слава богу, пуснаха ги без много суетене и шум. Иначе можеше да се озоват в местния затвор, вместо в местната дискотека. Ще се погрижи това да не се повтаря. Ако Рори Грант искаше да взема със себе си кокаин, ще си го носи сам.

 

 

Рори незабавно се оказа център на внимание в дискотеката. Всички тук познаваха неговия герой Челси и момичетата се тълпяха около него, искаха автографи и целувки, които той с радост им даваше между две глътки ром. Да, Рори си прекарваше добре. Най-после му се удаде случай да играе ролята на звезда. Но след час той се отегчи.

— Хайде, момчета — извика той, — да се местим в следващото заведение!

— Пиян е вече — беше коментарът на Дърк. Последваха го послушно навън. По дяволите, можеше да се прибере в хотела и да поспи малко, но ако го направеше, не беше сигурен какво може да измисли Рори. Утре ще прикрепи двама наблюдатели пазачи към него. Пет пари не даваше какви ги върши Рори, когато е сам, но когато беше с него, за да работи, Дърк искаше да е осведомен за всяка негова крачка. Ще трябва да го държи под контрол, иначе никога няма да завършат снимките и всички ще обвиняват него.

 

 

Венеция беше облечена, според Фиц, в безформена синя памучна рокля с ниско изрязано деколте, с прекалено широка талия и надиплена пола. Роклята като че ли беше с два размера по-голяма, но на нея стоеше очарователно.

— Дизайн на моята сестра — каза Венеция с усмивка. — Малко е авангардна, но аз я харесвам. Тя е силно повлияна от японците, откакто работи известно време при Мицоко. Май напоследък нося само дрехи тип кимоно! Но тя е наистина много добър дизайнер. Мама винаги казваше, че Парис е истински талантливата в семейството.

Седяха един срещу друг на осветена от свещи маса в „Багалет Грейт Хаус“ един от най-красивите ресторанти на острова, чиито дебели каменни стени датираха от колониално време, когато сградата е била господарската къща в плантацията. Изборът беше направен спонтанно от Фиц и се оказа, че е удачен. Венеция беше очарована от мястото, а той беше заинтригуван от нейната радост и любопитство по отношение на околностите. Тя искаше да знае всичко — от историята на острова и историята на тази плантация до произхода на кухнята Баджан. Фиц си позволи да се отпусне в нейната компания. Дори започна да забравя, че тя е дъщеря на Джени, защото, въпреки че физическата прилика беше силна, Венеция беше съвършено различен човек. А ето, че сега тя спомена майка си и това болезнено го върна към спомена за лицето на Венеция, но гледащо го от екрана.

— Как са сестрите ти? — запита той.

— Сега са добре, мисля. Парис работи толкова упорито за шоуто си. Всичките дрехи измисли и скрои сама, помогна в шиенето, на практика тя създаде всичките дрехи. А после, само защото Мицоко променил датата на своето шоу, никой не отишъл на представянето на колекцията на Парис. А тя вложи всичките си пари в него. Сега ще трябва да си намери работа като модел. Тя е невероятно красива.

— Всичките си пари? — запита Фиц, като че ли за да поддържа разговора. — Сумата сигурно е била значителна.

Венеция гледаше замислено в чашата си с вино, червено като рубин на светлината на свещите.

— Само десет хиляди долара. Само толкова имахме. Това беше всичко, което мама ни остави.

Фиц отново прояви интерес.

— Всичко, което ви е оставила? Но, Венеция, майка ви трябва да е била много богата!

Венеция като че ли се смути. Наистина, тя не биваше да му разказва тези неща. Но пък и той не й се струваше напълно непознат. Беше познавал Джени, а и беше най-милият човек на света. Беше им помогнал много.

— Очевидно Джени е постъпила глупаво с парите си. Нейният адвокат, Стан Рубин, ни каза, че нищо не е останало, защото направила лоши инвестиции в недвижимо имущество и играла на стоковия пазар. Каза още, че по този начин парите се проиграват за съвсем кратко време. Отначало не искахме да повярваме, но Бил — този Бил Кауфман, който беше неин агент и мениджър, откакто се помня и дори още преди моето раждане — както и да е, Бил подметна, че се тревожела за кариерата си и че имала двама… любовници… които я експлоатирали. Така че, нали разбирате, накрая й останало съвсем малко. Не че ми пукаше толкова много за парите — добави тя, — макар че Парис се интересуваше само от тях, защото имаше нужда от средства за шоуто си, по-скоро ми домъчня, защото парите бяха като позорно петно за нея. А и защото онези двамата, които се наричаха нейни приятели, не са направили нищо, за да й помогнат. Не мислиш ли, че е трябвало да забележат какво става?

Фиц не обичаше да вижда тъга по лицето й. Тя придаваше на сините й очи сивкав оттенък. Не му харесваше и историята, която току-що чу. В контекста на внезапната смърт на Джени, тя будеше подозрение. Може да накара Ронсън да се поразрови вместо него. Той имаше добри връзки в Лос Анжелис и ще успее да разбере какво се е разигравало.

— Мисля, че със сигурност са знаели, но е глупаво да съдиш някого, без да знаеш какви са били обстоятелствата. А какво става с другата ти сестра, Индия, така се казваше, нали?

— Индия винаги приема всичко с усмивка. Тя не се интересува от парите. Тревожи я онова, което се е случило с майка ни. Тя е в Рим, където работи за вътрешния дизайнер Фабрицио Пароли. Но когато й се обадих точно преди да тръгна, беше някъде по крайбрежието, близо до Позитано. Фабрицио й поверил някакво вътрешно прегрупиране на сграда. Семейство Монтефиоре искали да трансформират замъка си в модерен хотел. Индия била силно развълнувана от проекта, но имам чувството, че е горяла от нетърпение да се махне от Рим. Папараците са много настойчиви след смъртта на Джени. Мисля, че изпитва истинско облекчение, че е заминала за известно време от Рим, а също така и защото е далече от Фабрицио.

— О? — Фиц повдигна вежди, при което Венеция се изчерви.

— Джени винаги казваше, че говоря прекалено много — отбеляза тя и се засмя, — но, честно, не съм говорила никога и пред никого, за майка си. Дори с Морган не съм говорила за нея.

Той беше така погълнат от нея, че почти беше забравил за Морган.

— Достатъчно тъжни приказки — каза той весело, — ще ти поръчам десерт, а после… — Погледна часовника си. Единайсет. Партито на Раймунда сигурно още е в разгара си. — Искаш ли да отидем да потанцуваме?

Лицето й грейна.

— Танци? Обожавам ги!

Фиц се запита защо ли се чувства така, като че ли й е подарил нещо прекрасно? Тя притежаваше чудесното качество да приема всеки малък жест като проява на изключителна щедрост. Сигурно заради добрите й английски маниери. Каквото и да беше, харесваше му.

 

 

Дискотеката „Карибиън Пепърпорт“ щеше да се пукне по шевовете от навалицата и гърмящата музика, когато пристигнаха. Фиц хвана Венеция за ръката и я поведе през слабо осветеното помещение към една маса в ъгъла. Беше глупаво, знаеше го, но не искаше да изпуска ръката й, която му се струваше много малка и крехка.

Келнерът им донесе питиета, музиката се смени с нещо по-приемливо и из стаята се понесоха разноцветни кръгчета. Той хвана дланта й, наведе се и я докосна леко с устни.

— Ще танцуваш ли с мен, Венеция Хейвън? — запита я.

Беше глупаво и тя го знаеше, но не й се искаше той да пусне ръката й, всъщност искаше й се отново да я целуне. Хванати за ръце, те отидоха до дансинга. Той я прегърна през кръста, а тя обви врата му с ръце, както правеше винаги, когато танцуваше с Морган.

Това е смешно, помисли си Фиц, и я притисна към себе си. Тя е просто дете. Момичето на Морган. Да, знаеше това, но тогава защо сърцето му биеше по-учестено? И защо изпитваше необходимост да покрие косите й с целувки? Чувстваше нежните кости на гръбнака й под дланите си. Погледна надолу и видя дългите й руси мигли над затворените клепачи. Тя като че ли беше потънала в мечтите си, тялото й беше отпуснато. Сигурно е заради бавната секси музика, каза си той. Защото беше истинска лудост това, че му се искаше веднага да се люби с Венеция. Разбира се, такова е влиянието на топлите тропически нощи, на виното и музиката. И на спомените му за Джени Хейвън. Все още беше влюбен в Джени.

Музиката спря и той я поведе обратно към масата им. Тя продължаваше да държи ръката му и погледите им се срещнаха. Докосването му пращаше приятни тръпки нагоре по ръката й. Тя чувстваше как неговите ръце треперят леко и искаше повече, искаше те отново да я обгърнат, да я притиснат към тялото му.

Танцуваха още малко — бавно, безкрайно, стояха просто притиснати един към друг. Вече не разговаряха, нямаше нищо друго, освен тях двамата, заслушани в музиката. И нейната коса, помисли си Фиц, която миришеше на летни ливади.

Не биваше да мисли за тези неща! По-добре да я върне на „Фиеста“, преди да се е направил на глупак.

— Време е да тръгваме — каза той нежно.

— О! — Кратката й въздишка изразяваше безкрайно съжаление, но Фиц не можеше да си позволи да я остави да го убеди. Извика келнера, плати сметката и тръгнаха.

 

 

„Карибиън Пепърпорт“ беше пълно с хора по времето, когато Рори и неговият антураж влязоха. Той наистина беше в настроение. Тъкмо си мислеше, че не се е забавлявал така много отдавна и… Тогава то се случи. Видя Джени Хейвън. Дали това беше халюцинация вследствие на наркотиците? Дърк видя как лицето на Рори стана пепелносиво и се запита какво, по дяволите, му става. Дали копелето нямаше да получи сърдечен пристъп? Рори го сграбчи. Ръката му силно трепереше.

— Това е тя, Дърк, о, мили боже, тя е! О, господи, какво ще правя сега, какво ще правя? Джени е, Дърк! Виждаш я и ти, нали… или единствен аз я виждам? Тя е призрак и сигурно ще ме преследва, за бога!

— Млъкни, Рори! — сряза го Дърк. — Правиш се на глупак. Джени е мъртва. Не знаеш ли кое е това момиче? Или беше много зает на погребението на Джени? Това е Венеция Хейвън. Дъщерята на Джени.

— Нейната дъщеря? — Рори се засмя, висок и някак фалшив смях, който контрастираше с веселата музика и щастливите лица на тълпата. Исусе, не знаеше, че тя прилича досущ на Джени. — О, разбира се, разбира се, тя е. — Той се съвзе, съблече сакото си и прокара ръка през косата си. Радостни възгласи посрещнаха това негово движение, защото всички го познаваха. — Ще ида да й кажа едно „здравей“ — каза той безгрижно на Дърк. — Заради старите времена, нали знаеш, заради Джени…

— Разбира се — каза Дърк. — Разбира се, Рори, заради старите времена.

Фиц почувства как Венеция се скова, когато привлекателният мъж тръгна към тях. Дали беше някой, когото тя познаваше?

— Здравей, Венеция — каза Рори и протегна ръка за поздрав. — Аз съм стар приятел на майка ти.

— Знам кой си. — Венеция не обърна внимание на протегнатата му ръка и почувствал се като глупак, Рори я премести към главата си, за да я прокара небрежно през косата си.

Фиц изгледа остро, внимателно, Венеция. Нещо не беше наред, гласът й беше леденостуден и трепереше леко.

— Исках просто да ти кажа, че… много съжалявам за бедната Джени. За теб трябва да е било ужасен шок.

— Беше. И за трите. Лека нощ, мистър Грант.

Венеция мина покрай него, оставяйки го да стои там, изпаднал в неловко положение. „По дяволите“ — помисли си раздразнено Рори, „малка кучка такава, също като майка си.“

— Хайде, момчета! — извика той. — Да се забавляваме! Челси ще превземе това място! — Сграбчи Шел и за ръката и я задърпа към дансинга под възторжените ръкопляскания на тълпата.

Фиц седна мълчаливо в колата до Венеция. Чакаше тя да заговори първа. Тя не плачеше, просто седеше, но той усещаше, че трепери.

— Съжалявам — каза тя най-после, — но не очаквах… да срещна Рори.

— Познаваш ли го? — Фиц имаше чувството, че се виждат за първи път.

— Не. Просто знаех за него. Беше любовник на мама. Очевидно тя е прахосала любовта, времето и всичките си пари по него. Джени го е направила звезда. Бил Кауфман ни каза това. А после я зарязал.

Фиц си спомни какво му беше разказала преди това, как всички изоставяли Джени накрая. Този също. Нещо не беше наред в цялата тази ситуация, никак не беше наред.

— Не мога да обясня защо — каза шепнешком Венеция, — но имам чувството, че Рори Грант е много по-дълбоко замесен във финансовите проблеми на мама, отколкото Бил Кауфман ни каза. Той се кълнеше, че Рори Грант бил приятен, мил човек. О, нещо не е наред. Знам го. Просто го знам.

— Венеция, ще ми позволиш ли да се погрижа за това вместо теб и сестрите ти? Вие имате право да знаете какво е станало с парите на майка ви.

— Но… Няма никакви пари.

— Чакай — каза той утешително. — Нека да надникна в делата й, а? Искам да знам защо не е оставила пари. Точно защо. Имам ли твоето разрешение, Венеция?

Тя кимна.

— Ще го направиш ли?

Той не можеше повече да гледа тъжните й очи.

— Смятай го за направено — каза той и запали двигателя.

Мълчаха през целия път обратно до пристанището. Той усещаше много ясно присъствието й и отново си припомни, че тя е дъщеря на Джени и момичето на Морган.

Всички светлини бяха запалени на „Фиеста“ и тя блестеше всред водите като диамант. Седнаха в малката бърза лодка и потеглиха към яхтата. Венеция го гледаше с нежните си сини очи. Той запали двигателя на лодката и се обърна към нея. Не можа да предотврати онова, което се случи тогава. За първи път в живота си Фиц Макбейн изгуби контрол. Ръцете му сами я прегърнаха, а устата му се спусна над нейната за целувка, която далеч не беше нежна.

Венеция знаеше, че постъпва правилно. Точно това трябваше да изпитва — вълнуващо, тръпчиво, зашеметяващо чувство. И знаеше, че не иска никога да свършва.

Най-после Фиц се отдръпна от нея. Не биваше да го прави. Беше грешка. С огромно усилие извърна глава.

— Моля те, забрави това — каза той. — Не биваше да се случва.

— Но… Фиц, аз…

Той протегна ръка напред.

— Хайде, ще ти помогна по стъпалата.

Нима той не знае как се чувствам, чудеше се Венеция. Как ли се казва на мъж, мъж, когото едва познаваш, че си влюбена в него? Мислеше, че Фиц никога вече няма да я целуне. Не мислеше, а беше сигурна в това. Тогава той целуна връхчетата на пръстите й, както беше направил и по-рано в дискотеката, задържа за момент ръката й и каза:

— Лека нощ, Венеция. Ти много приличаш на майка си. — Тя вдигна към него глава. Лъчезарна усмивка огряваше лицето й. — Наспи се добре и забрави Рори Грант.

Рори Грант беше на милиони мили от нея, гост от друга планета. Венеция гледаше след Фиц, докато той се отдалечаваше в посока към кърмата, откъдето долитаха гласове и музика. „Аз съм влюбена“ — помисли си щастливо тя. Наистина е така при любовта, винаги узнаваш, когато дойде. Тя погали с пръсти устните си, спомняйки си целувката му. Би умряла само и само отново да почувства ръцете му около себе си и устните му върху своите.

 

 

Звънът не беше пронизителен, а приличен на котешко мъркане, и мина известно време, преди Венеция да осъзнае, че това е телефонът. Отърси се с усилие от здравия сън — беше сънувала, че двамата с Фиц лежат на мекия пясък в сянката на огромни палмови дървета, галени от лекия бриз — седна в леглото и протегна ръка към слушалката.

— Вени?

Гласът на Морган й подейства като студен душ — моментално я разбуди.

— Вени, чуваш ли ме?

— Морган, ти ли си… Мислех, че си в Рио.

— Аз съм, любима, и много съжалявам, че не бях там, за да те посрещна. Татко обясни ли ти?

— Да… Да, обясни ми.

— Добре. Надявам се, че той се грижи добре за теб?

— О… Да…

— Не му позволявай да те преуморява. Той е работохолик, както знаеш, и мисли, че и другите са такива. Липсваш ми, Венеция.

— Да… — Венеция нави жицата около пръстите си, а после нервно я пусна. — И ти ми липсваш. Кога се връщаш, Морган?

— Мисля, следващата седмица. Тогава ще мога да прекарам известно време с теб. Вени, не мога да изкажа с думи нетърпението си.

— О, Морган. — Изведнъж Вени много ясно проумя дилемата, която стоеше пред нея, и това й завърза езика. Какво да му каже?

— Добре ли си, любима?

— Да, само че е шест часът сутринта. Спях.

Морган се засмя.

— Окей, тогава заспивай отново. Ще ти се обадя по-късно през седмицата. Грижи се за себе си, Вени, не позволявай на Фиц да те преуморява, както ти казах.

— Сигурна съм, че не би направил това. И ти се грижи за себе си, Морган.

— Ще говорим по-късно, бейби. Обичам те.

— Да… И аз те обичам…

Венеция остави слушалката и се излегна на възглавниците, втренчила поглед в тавана. О, мили боже, какво ще прави? Фиц изпълваше мислите й, тялото й помнеше допира на неговото, устните й още си спомняха целувката му, тя сънуваше как двамата се любят, когато Морган позвъни. Тя обичаше Морган, беше сигурна, че го обича. Но се беше — внезапно, напълно и страстно — влюбила в баща му. Може би довечера, помисли си тя, с нежна усмивка на устни, може би довечера ще отидат в някой друг ресторант, ще се гледат в очите на светлината на свещите и отново ще танцуват. Изведнъж се сети за Раймунда и преживя истински шок. Разбира се! Не можеше да има повече вечери на свещи за двама. Фиц беше с Раймунда. А тя беше с Морган.

Помръкнала, отиде в банята и пусна душа. Застанала под нежния допир на водата, се чудеше какво може да се направи по въпроса за Раймунда. Нищо не зависеше от нея, реши накрая, ако Фиц иска да направи нещо, то той ще го направи. А тя просто ще чака и ще гледа.

 

 

Боб Ронсън е добър човек, помисли си Фиц, когато остави телефонната слушалка. Човек можеше да разчита, че ще свърши това, за което го е помолил, дори то да е малко необичайно. Амбицията, която изгаряше Ронсън, беше добра, само ако работи за теб. Ако е срещу теб, тя би била безмилостна и пресметлива. Ронсън не позволяваше на никого и на нищо да застане на пътя му, да му попречи да се издигне до успеха. А точно от такъв човек имат нужда в големите корпорации. Да, той беше успял да се издигне високо в „Макбейн Корпорейшън“ и корпорацията също се възползваше от него. Ронсън и сега обеща да се обади след седмица и да предаде всичката информация, която е успял да събере за случая Хейвън. Има много клюки, каза той по телефона, някои от които хвърлят доста съмнения върху Рубин и Кауфман. Да, той ще открие каквото може.

Да, помисли си Фиц, той ще направи всичко възможно, за да изясни положението на Венеция и сестрите й. И това беше всичко. Снощната вечер беше голяма грешка. Венеция беше прекрасна, беше много млада и той се изкуши. Но тя беше момичето на Морган. Той си имаше достатъчно проблеми и с Раймунда, която му беше направила сцена снощи, след като гостите си заминаха. Обвини го, че е бил груб към тях, че я е обидил, защото им е пожелал „лека нощ“ и веднага си е легнал. Олимп също била там и гледала сблъскването между него и Раймунда с усмивка. Да, той беше успял да забележи колко прекрасна е тя в червената си рокля, но мислите му бяха изпълнени с Венеция…

Изглежда, днес беше денят, в който трябваше напълно да забрави миналото. Ще забрави за епизода с Венеция и ще се раздели с Раймунда. В момента тя беше долу и си опаковаше багажа. Той никога не й беше давал надежда, че връзката им има бъдеще. Тя беше чудо на мига, от онези, които са забавни в началото, преди да са започнали претенциите.

Като че ли прочела мислите му, Раймунда влезе в кабинета му.

— Трябваше да се досетя, че ще те намеря тук — каза тя сприхаво. — „Останалите“ нямат значение, когато имаш работа, нали? Нямаш време за партита, нито дори за мен, нямаш време да ми обърнеш поне малко внимание.

— Раймунда — каза Фиц нежно, — щях да бъда доволен да прекарам времето си тук, сам с теб. Щеше да имаш цялото ми внимание.

Раймунда закрачи напред-назад, елегантна в обувките с високи токчета и белия ленен костюм.

— Разбира се — каза тя, без да обърне внимание на думите му, — не трябва да се тревожиш за мен. Не че щеше да се разтревожиш! Солти Мейджърс беше достатъчно любезен да предложи да ме закара със самолета си до Ню Йорк. Той има надбягване в Нюпорт в събота и аз ще отида с него.

Тя му подхвърли думите като предизвикателство. Фиц се усмихна — тя отново играеше игричките си.

— Да, много мило от страна на Солти. Очевидно трябва да се тревожа за теб, Раймунда. Не искам да бъдеш нещастна. Никога не съм искал да те нараня… Просто нищо не излезе, това е всичко.

Раймунда знаеше, че той е прав. Тя изигра и последната си карта и загуби. Фиц взе ръката й в своята и я придружи до палубата. Лодката чакаше, пълна догоре с багажа й, и млад моряк, елегантен в бялата си униформа, с бяло кепе на главата, седеше зад кормилото.

— Не можем ли да опитаме отново? — прошепна тя. — Само още един път?

Фиц я целуна нежно и по двете бузи.

— Всичко приключи, бейби — каза той и направи крачка назад. — Да се разделим като приятели. Какво ще кажеш, Раймунда?

Раймунда сви рамене.

— Приятели! — каза тя и се качи в лодката. — Ние никога не сме били приятели.

„Тя вероятно е права“ — помисли си Фиц, докато гледаше след лодката, която набираше скорост по посока на пристанището.

Венеция прекара сутринта с Мастърс и Бриджтаун, които й показаха местните магазини и пазари за хранителни стоки. Тя се възхищаваше на кошниците, пълни с екзотични плодове, на сребристите, непознати й, риби, току-що извадени от водата. Навсякъде срещаше дружелюбни усмихнати лица и успя да забрави за малко личните си проблеми и дилемата, която чакаше да бъде разрешена. Беше тук по работа. Нямаше намерение да разочарова Морган. Не и в това отношение.

Лодката от „Фиеста“ току-що беше привързана за пристана, когато Мастърс и Венеция отидоха на пристанището, понесли покупките си. Раймунда стъпи на брега и даде през рамо нарежданията си на младия моряк, който веднага се зае с разтоварването на багажа й. Докато вървеше към колата, студеният й поглед ги прониза още веднъж. После тя вирна брадичката си и влезе в колата. Те гледаха след нея, силно изненадани.

— Никога не съм я смятал за дама — каза Мастърс. — Струва ми се, че се отървахме от нея.

Отървали от нея? Венеция го последва в лодката. Багажът на Раймунда беше струпан наблизо на брега и тя гледаше как морякът го пренася до колата, в която седеше Раймунда и гледаше право пред себе си. Значи го беше направил! Фиц го беше направил! Беше приключил с Раймунда, беше я отпратил. Заради нея. Коленете й се разтрепериха. Той я чака сега — о, животът все пак е прекрасен!

Мастърс подкара лодката обратно към „Фиеста“, помогна на Венеция да разтовари покупките и изпрати лодката обратно, за да вземе останалите.

Венеция занесе покупките в просторната и подредена кухня и започна да ги разопакова. Предишният готвач й беше оставил бележки, които тя имаше намерение да прочете, а после да се запознае и с кухненското оборудване, само че беше прекалено развълнувана и й беше много горещо. „Ще си взема още един душ и ще се преоблека — реши тя, ще се направя красива заради Фиц.“

Фиц не можеше да се концентрира. Прочете същия параграф три пъти, а все още не знаеше за какво се отнася той. Ядосан, хвърли книгата настрана. Защо не искаше да признае дори пред себе си, че няма търпение да я види, че е като ученик, който очаква усмивката на любимата? Той беше луд и по-добре да направи нещо по въпроса, преди да е станало твърде късно и да полудее дори още повече. Взе телефона, който свързваше яхтата с брега, и се обади в магазина на Пийт за рибарски и спортни принадлежности. Да, ще замине някъде за два дни със стария си приятел Пийт, ще отидат да ловят баракуда, това ще го отвлече от мислите му и ще го предпази от лудории. Морган ще се върне следващата седмица и животът отново ще потече нормално.

 

 

Фиц отсъстваше от три дни, цели три дни, и Венеция чувстваше, че всеки един от тях си е чиста загуба. Опита се чрез разума си да преодолее шока, когато откри, че е заминал, без дори да се види с нея, но накрая все се връщаше на този въпрос. Може би Фиц беше ядосан и разстроен заради заминаването на Раймунда. Може би не той е скъсал с нея, а тя — с него, може би той въобще не мислеше за нея, Венеция. Мислите й нямаха край. За да не остава насаме с тях, тя се печеше на слънце на палубата или готвеше в кухнята, но мисълта, че той пет пари не дава за нея, я гризеше отвътре. Може би целувката е била само приятелска от негова страна, може би я беше целунал просто защото е млада и красива, опиянен от виното и танците. О, мили боже, ако е така, какво трябва да направи тя?

Той се върна късно вечерта на третия ден. Беше десет часът, а температурите се бяха повишил и до деветдесет градуса[1]. Въздухът беше натежал от влажност и съвсем неподвижен. Наближаваше буря.

Венеция, вече в леглото, чу лодката. Бързо стана, среса косата си и изтича навън. От мястото си на горната палуба видя Фиц да говори с Мастърс, а после да тръгва към собствената си каюта. Без дори да погледне към нейната!

Прибра се и седна на леглото. Замисли се какво да направи. Той сигурно се интересува от нея. Един мъж не целува така едно момиче, ако не изпитва никакви чувства. Избягваше я заради Морган. И беше прав. Само че тя нямаше да бъде благородна. Имаше нещо, което можеше да направи…

Бързо, преди да е променила решението си, облече широки шорти в цвят каки и бял потник, среса косата си с бързи, нетърпеливи движения, и излезе на палубата. Поколеба се секунда, върна се, напръска се с парфюм „Блубел“ зад ушите и между гърдите и отново тръгна към вратата.

Мина през кухнята, взе чиния студено пилешко месо, панерче с френска франзела и бутилка изстудено бяло вино. Това щеше да бъде добро извинение, ако някой я види да отива към каютата на Фиц. Докато вървеше по коридора, чу музика, но големият салон беше тъмен и безлюден. Почука тихо на вратата на спалнята му и зачака. Никой не отговори и тя предпазливо я открехна. Лампите бяха запалени, от тонколоните долиташе нежната мелодична музика на Вивалди. Фиц никога не включваше шумната климатична инсталация, когато слушаше музика. Беше оставил прозорците отворени, за да влиза свежият и солен морски въздух. Венеция чу шума от душа в банята, докато стоеше нерешително с храната в ръце. Може би не беше правилно това, което правеше. Добре възпитаните момичета не преследват мъжете по този начин. Запита се какво ли щеше да я посъветва Джени. „Винаги се възползвайте от възможностите в любовта“ — им беше казала веднъж тя. Е, нима тя не правеше точно това в момента?

Вратата на банята се отвори и Фиц застана там, загърнат в бяла хавлия през кръста, с още мокра коса. Беше придобил червеникав загар от дните, прекарани в открито море, тялото му беше стройно и силно. Тя забеляза белите косъмчета сред тези на гърдите му и дълбокия белег, който се спускаше по едната му ръка и който той беше получил при катастрофа много отдавна. И тогава погледите им се срещнаха.

До този момент Фиц се чувстваше много доволен от себе си. Беше успял да се справи, да го преодолее. Беше отишъл на риболов с Пийт, беше останал три дни, беше изпил достатъчно количество уиски във всяка една от нощите, за да спи дълбоко. И ставаше още преди изгрева на слънцето, за да поднови риболова. Казваше си, че я е забравил, че онзи епизод е пълна глупост, предизвикан от романтичността на нощта и спомените за Джени Хейвън. А ето, че сега тя беше тук и всичко започваше отначало.

— Помислих, че може би си гладен — каза неуверено Венеция и остави подноса с храната на масата. — Та нали, все пак, аз съм готвачката.

— Благодаря ти, Венеция.

— Всъщност това не е съвсем вярно… — Тя се приближи до него, пъхнала ръце в джобовете на късите си панталони — като виновно дете. Само че тя не беше дете. Зърната на гърдите й изпъкваха под тънкия потник, с който беше облечена. — Дойдох, за да ти кажа нещо.

Фиц отиде до масата и взе бутилката вино.

— Ще изпиеш ли една чаша с мен, Венеция?

Тя я пое от ръцете, като го гледаше право в очите, търсеше реакцията, породена от нейното присъствие.

— Не искаш ли нещо за ядене? — запита я учтиво той.

Венеция отпи глътка вино.

— Фиц — каза тя. — Фиц… О, мили боже, това е ужасно! — Остави чашата си, прокара тревожно ръка през косата си и тръгна към него. — Фиц, мисля, че съм влюбена в теб. Не. Аз съм влюбена в теб. Може би мислиш, че съм глупачка, че едва те познавам… Но аз наистина те познавам. Чувствам, че те познавам, както познавам самата себе си. — Пое си дълбоко дъх. — Ето, казах го. — Сълзи трепкаха върху клепачите й. Тя гледаше надолу към златистия персийски килим, който беше мек като коприна под босите й нозе.

Фиц щеше да й каже да си тръгне, щеше да бъде просто мил и учтив, но после тя го погледна с очите на Джени, а устата й толкова много приличаше на тази на Джени, и беше казала, че го обича… Това беше кулминацията на всичките му мечти. Ръцете му я обгърнаха, главата й се наведе под натиска на целувката му. Той целуваше и Джени, и Венеция, и тези златисти гърди и нежни розови зърна, които се изправяха при допира на ръцете му, дъхавата й копринена коса. Момчешкият му копнеж по недостижимата за него жена от екрана намери реализация в коприненомекото податливо тяло на нейната дъщеря.

Венеция прокара длани надолу по гърба на Фиц. Обичаше го, обичаше да чувства плътта и мускулите му под пръстите си. Устата й беше наранена от целувките му, гърдите й нежно отвръщаха на ласките му, а когато той влезе в нея, тя извика от страст и удоволствие, обгърна го с краката си, притисна го по-силно към себе си, докато най-после достигна онези бленувани висоти. Чу вика му, но беше потънала в своята собствена страст… затова като че ли й се стори, че той извика Джени, не Вени. Беше смутена, объркана, но, разбира се, сигурно е извикал Вени…

Венеция се събуди от силния гръм, който се разнесе над водата. Отблясъкът от светкавицата освети тъмната каюта и тя видя, че е сама. Спусна крака на пода и тръгна към банята. Той не беше там. Намери белия му халат и го завърза около себе си, след което тръгна към палубата. Той стоеше под дъжда и гледаше бурята.

Тя го погледа миг-два, а после отиде до него и го прегърна през кръста.

— Опасно е да бъдеш навън в буря като тази — прошепна му.

Фиц се обърна и срещна погледа й. Беше някак странен, като че ли беше на милион мили оттук.

— Венеция. — Той повдигна лицето й към своето и целуна устните й, спокойно и нежно. — Благодаря ти.

Гледаха се една дълга секунда, спомняйки си преживяното, а после той я хвана за ръката и я поведе обратно към каютата.

— Трябва да поспиш — каза й. — Късно е.

— Не може ли да остана при теб?

— Ще се видим утре. Хайде, пъхай се в леглото.

Остави я в подножието на стълбата, която водеше към горната палуба. Ръката й се изплъзна от неговата, докато тя се качваше бавно по стъпалата. Той стоя там, докато чу вратата на стаята й да се затваря, а после се върна на същото място на палубата, за да гледа бурята, да слуша трясъка на гръмотевиците и съскането на светкавиците.

Сгрята от топлина и любов, Венеция се сгуши в леглото, припомняйки си любовния акт. Само една обезпокоителна мисъл помрачаваше красотата на любовта й и щастието от споделянето й. Защо думите му на благодарност й звучаха като финален акорд? Почти като „сбогом“.

Фиц замина преди пукването на зората. С малката скоростна лодка отиде до пристанището, а после шофира сам до летището „Грантли Адамс“. Неговият самолет беше първият, който излетя онази сутрин. За Ню Йорк.

Венеция прочете писмото му в ярката реалност на слънчевата утрин. Всичко беше приключило. Всъщност никога не се беше случвало. Той искал от нея да го забрави, защото била млада и прекрасна, затова той постъпил така, без да иска. Искал да й благодари, да й каже, че не бива да го приема с болка, че била красива и щедра като любовница — повече, отколкото той заслужавал. Молеше я да му прости и да изтрие тази нощ от паметта си, както ще направи и той. И когато следващия път се срещнат, ще се държат така, като че ли това не се е случвало.

Но защо? Защо, когато всичко беше толкова съвършено? Дали заради Морган? Венеция заключи вратата на каютата си, сви се на кълбо върху леглото и заплака. О, господи, защо е необходимо животът да бъде толкова сложен? Защо? И защо не беше срещнала първо Фиц?

 

 

Морган беше изненадан да чуе от пилота на „Лиърджета“, че Фиц се е върнал в Ню Йорк. Очакваше, че той е още на „Фиеста“, да си почине и отпусне. Знаеше, че Док Уолдън му е предписал почивка, при това — доста твърдо и категорично. Не че нещо не било наред с тялото на Фиц, каза лекарят, но всеки мъж, достигнал възраст четирийсет и пет години, трябвало да намали темпото. Било време животът да се живее по-бавно, да се вкусват повече неговите удоволствия, а не да се мисли за предстоящата сделка, а после — за по-следващата. Странно беше и това, че не му се беше обадил в Рио. Беше толкова запален по тази сделка. Е, вече няма значение, защото той ще му се обади тази вечер, за да му каже, че всичко е наред и сделката ще бъде подписана следващата седмица, когато ще бъде готова цялата документация.

„А сега — помисли си Морган — мога да се отпусна и да се наслаждавам на компанията на Венеция.“

Тя не беше на летището, за да го посрещне, макар той да се беше надявал, че ще бъде. Почувства се странно разочарован. Но тя беше на пристана, седнала върху каменната стена, загоряла и красива, точно каквато я помнеше и си представяше, че ще бъде.

— Толкова ми е хубаво да те видя — каза той и я притисна до себе си. — Не мога да ти кажа колко самотен бях без теб… Толкова самотен, че ти нося поне половин дузина подаръци.

— О, Морган…

— О, Морган, какво? Не може ли един мъж да купи няколко подаръка на момичето, което обича?

Тя го погледна безизразно. Ставаше все по-лошо и по-лошо, а току-що се срещаха и всичко едва сега започваше!

— Между другото — каза той, като хвана ръката й, когато седнаха един до друг в лодката, мис Хейвън, освободена си от задълженията си за цяла седмица. Довечера ще те заведа в най-прекрасния, най-интимния ресторант на острова. Знам колко придирчиви сте вие, главните готвачи, към храната, но този път мога да те уверя, че ще бъде наистина добра, както и виното. В „Багалет“ всичко е, както трябва да бъде. А после ще отидем да потанцуваме.

— Ресторант… танци… О, Морган… — Тя го погледна безпомощно.

— Само това ли ще кажеш? „О, Морган“ на мъжа, който е пропътувал хиляди мили, за да бъде с теб? О, Венеция… — Той я прегърна и притисна до себе си. — Нима не се радваш да ме видиш, така както се радвам аз?

Венеция беше благодарна, че не изчака отговора й.

— А утре — продължи да говори весело той, — ще те победя в карането на водни ски. А някога занимавала ли си се с подводен риболов? Не? Тогава ще те науча да ловиш баракуда. Какво ще кажеш?

Венеция се засмя, защото не можеше иначе.

— Ти си невероятен, Морган. Защо не си изтощен, защо всичко не ти е дошло до гуша след такова дълго пътуване?

— Защото съм влюбен — отговори простичко той.

 

 

Тя се опита да го убеди да не я води в „Багалет“, но той настоя. Мястото било точно от онзи тип, който щял да й хареса, каза. По всяко друго време всичко щеше да бъде наред, но точно същата вечер беше непоносимо за нея. Трябваше да му каже, просто трябваше.

— Морган. — Тя остави вилицата, с която се преструваше, че яде рибата. — Морган, трябва да ти кажа нещо.

— Не ти харесва рибата — каза той. — Не е според твоя вкус може би.

Тя не можеше да не се засмее.

— Не, не е това. Сериозно е, Морган.

Той я погледна изненадано.

— Окей. Какво има, бейби, какво те тревожи?

Сега беше моментът.

— Ще си тръгна от „Фиеста“, Морган. Ще се прибера в Лондон.

Той беше зашеметен.

— Но защо? Не си ли щастлива тук?

— Просто защото чувствам, че съм тук… ами, под фалшив предлог.

Морган взе ръката й в своята.

— Но защо, Вени? Ти си толкова добър готвач, колкото и всеки друг. Със сигурност готвиш достатъчно добре за „Фиеста“. Да не би баща ми да ти е създал проблеми? Това ли е?

— Не. О, не. Въобще не е това. — Венеция усети как силно се изчервява и избегна погледа на Морган. Не можеше да го направи, не можеше да му каже за Фиц. Искаше, но беше прекалено трудно, прекалено болезнено. Той беше толкова сладък, толкова мил. — Работата е там, че всъщност въобще не се налага да готвя. На яхтата няма никого.

— Тогава просто се забавлявай, любима. Плувай, печи се на слънце, отпусни се. Тук е по-хубаво от Лондон по това време на годината, нали? И освен това така имам възможност да те виждам.

— Морган, това е друго нещо. Не съм сигурна, че трябва да ме виждаш, искам да кажа, не съм сигурна, че аз съм момичето за теб. Не искам да ти губя времето, Морган, когато можеш да бъдеш с някоя друга.

— Хей, чакай малко. Това е сериозно. — Ръката му се стегна около нейната, която трепереше нервно. — Какво се е случило? Мислех, че нещата между нас вървят добре. Защо две седмици, прекарани на „Фиеста“, са те накарали да се чувстваш различно?

Венеция не каза нищо. Гледаше втренчено чашата вино, същото рубиненочервено вино, което бяха пили и с Фиц.

— Аз ли съм виновен, мила? Аз ли те накарах да се чувстваш несигурна? Не съм го направил нарочно… Просто исках да ти дам време, да свикнеш с мен и с начина ми на живот, с непрекъснатото ми пътуване от едно място на друго. Защото с това щеше да се наложи да се примириш, когато се омъжиш за мен.

Венеция протегна ръка, за да го спре. Знаеше какво ще й каже. И само преди месец щеше да бъде развълнувана, очарована да го чуе. Но преди месец тя беше все още дете.

— Морган, недей. Моля те, недей.

По бузите й се стичаха сълзи и тя бързо ги избърса с длан.

— Хей, Венеция, какво има сега?

Морган беше толкова нежен, толкова мил и загрижен. И толкова красив. Всяко момиче би било щастливо да бъде негова любима. Всяко момиче, с изключение на нея.

— Може би прибързвам малко. Не съм искал, Венеция, исках да ти дам време. Ти си толкова млада.

Венеция нетърпеливо се хвана за подадената й сламка.

— Да, това е една от причините. Чувствам, че съм много млада, за да се оженя, Морган. Прекалено млада, за да приема такава отговорност. Точно затова трябва да си тръгна от „Фиеста“, от теб. Не искам да те подведа. Искам да кажа, че никога не бих могла да се омъжа… Разбираш ли, Морган, никога.

Морган се облегна назад. От всички неща, които тя можеше да каже, най-малко това беше очаквал. Изглеждаше преуморена и объркана. Дали не беше я притиснал прекалено много?

— Успокой се, мила — каза той утешително. — Виж, не бягай от мен, Вени. Обещавам, че няма да насилвам нещата, няма да те безпокоя. Дори ще замина утре, ако искаш. Нека останеш сама, за да премислиш нещата. А какво по-добро място за това от „Фиеста“? Не заминавай, Вени. Защото, ако си тръгнеш сега, чувствам, че ще те загубя завинаги. Моля те.

Наистина трябваше да замине, чувстваше го.

— Моля те, Вени, остани.

„Вени“ спомни си тя как Фиц викаше името й в момента на страстта. Беше я любил онази нощ. Ако си тръгнеше от „Фиеста“, нямаше да го види никога вече. Това щеше да бъде краят. Ако останеше, Фиц ще се върне на яхтата, защото не може вечно да я избягва, и ще е принуден отново да се срещне с нея. И може би имаше нищожен шанс тя да промени решението му.

— Добре, Морган, ще остана. — Лицето му изрази дълбоко облекчение. — Но…

— Знам, знам — каза той. — Но. Съгласен съм с това „но“. Засега. Споразумяхме ли се?

Стиснаха си тържествено ръцете през масата.

— Споразумяхме се — каза тя. И си помисли: „Юда“.

Бележки

[1] По Фаренхайт. — Б.пр.