Елизабет Адлър
Дъщери на греха (11)

Глава 11

Нещо играеше по нервите на Фиц Макбейн. Дали не беше отвратителното време в Ню Йорк? Или непрекъснатото бавене на сделката в Латинска Америка? Или пък капризите на Раймунда Ортис?

Фиц въртеше сивото си кожено кресло — обръщаше се от книжата върху бюрото си към прозореца, откъдето се виждаше Манхатън, днес почти закрит от проливния дъжд, който се лееше от оловносивото небе. Фиц скръсти ръце на тила си и за пореден път се запита какво да прави със сделката. Тя трябваше да бъде приключена още преди месец — бяха постигнати споразумения относно лиценза, бяха намерени рафинерии и трябваше да бъдат разменени документите. Всички, с които си бяха имали работа, бяха очарователни и услужливи, а проклетата сделка все още „висеше“. Щеше да му се наложи отново да пътува до Бразилия — за трети път в разстояние на два месеца — да изтърпи отново всичките голи уверения, дългите и бавни вечери с бизнесмени и съпругите им, заредени с амбициите си за положение в обществото, и, накрая, може би щеше да постигне целта си и да сключи сделката. Трябваше да признае, че за първи път не беше сигурен. Знаеше само, че започва да губи търпение.

Съвсем без настроение, той се запита дали си струваше — не точно тази сделка, но всичко, всичките пазарлъци и сделки, борбата за положение, надеждите и усилията да победиш противниците. Това беше всичко за него в началото, когато животът беше борба за оцеляване, а после, когато се беше погрижил за оцеляването, му беше забавно. Кога, запита се той, вече не му беше забавно, а му беше станало навик?

Може би трябваше да се откаже от всичко. Да се пенсионира и да остави нещата в ръцете на Морган. Беше на четирийсет и четири, а работеше още от тринайсетгодишен. Какво, по дяволите, прави човек, когато не работи? С тръпка на ужас се замисли за живот, в който единствената му грижа е да води Раймунда Ортис от един купон на друг. Колко различен би могъл да бъде животът, ако майката на Морган беше жива. Сега винаги мислеше за Елън по този начин — като за „майката на Морган“. Струваше му се, че е било много отдавна времето, когато двамата се обичаха и напълно споделяха всичките си мечти. Може би щяха да имат и други деца, както и приличен семеен дом вместо всички онези скъпи места, за които Фиц плащаше, но прекарваше в тях само по някоя и друга нощ в годината. Морган винаги казваше, че самолетът е неговият истински дом, и, по дяволите, май беше прав. Беше по-щастлив в онази стая, която винаги беше обкръжена от облаци, винаги на път между два континента, между две часови разлики.

Достатъчно черни мисли! Ще прескочи до клуба и ще поиграе скуош, за да се отърве от депресията и да повиши малко енергията си. Работата беше единственото смислено и значимо нещо в живота му. Думата „пенсиониране“ не съществуваше в речника му, а Раймунда Ортис беше много, много назад в списъка му с приоритети.

Натисна бутона на бюрото си и зачака отговора на секретарката си. Мис Кларк работеше за него от десет години. Той винаги беше вярвал в равните възможности на хората в неговите компании и за него тя беше повече от секретарка, беше негов личен помощник и на свой ред тя си имаше две секретарки, тя беше част от живота му, пазител на тайните му и той я смяташе за свой приятел. Но все още я наричаше „мис Кларк“, а тя него — „мистър Макбейн“.

— Задръжте обажданията до мен, мис Кларк. Отивам до салона да играя скуош. Ще се върна след четирийсет минути.

Онова, от което имаше нужда, беше различна гледна точка по отношение на сделката в Латинска Америка, реши той, докато се преобличаше в сив анцуг в банята, съседна на кабинета му. Ще изпрати Морган в Бразилия, на него ще му бъде забавно и, като нов за ситуацията, той вероятно ще види какво не е наред. Едно беше сигурно, латиноамериканците нямаше да кажат на него. Да се спазариш с тях, беше толкова трудно, колкото и с японците — те не обичат да казват „не“. Учтиво се съгласяват, а „утре“ беше думата, която би трябвало да наведе човек на мисълта, че може би не дават съгласието си с чак такава радост.

Съвсем същото беше и с Раймунда. Тя флиртуваше, дразнеше го и се съгласяваше, а в следващия момент беше чужда и надменна. Раймунда беше красива жена. И чувствена. Харесваше му да бъде с нея — поне когато тя се държеше разумно, а не като разглезена тийнейджърка. Харесваше му и да бъде в леглото с нея, много му харесваше, но имаше чувството, че Раймунда си играе, че иска да го принуди да се ожени за нея. Напоследък не можеше лесно да я открие по телефона, тя говореше малко по време на вечеря и дори беше отишла толкова далеч, че беше отменила две техни срещи в последния момент по неустановени причини.

Защо, запита се той, не може да се наслаждава на връзката им такава, каквато беше? За Раймунда бракът ще означава същото, което и за него, и тя го знаеше.

Фиц се загледа втренчено в дъжда от четирийсетия етаж, който целият беше негов. Можеше да направи нещо поне по отношение на времето. „Фиеста“ лежеше на котва в Барбадос с екипаж, готов и дори нетърпелив да предприеме нещо. Забрави за играта на скуош! В Барбадос небето беше синьо, а слънцето печеше жарко. А нима той не е заслужил седмица почивка? Ще накара Морган да дойде с него. Така ще може да му разкаже накратко за положението в Латинска Америка и Морган ще отлети за там после. Като вземе и Раймунда със себе си, ето, че е разрешил наведнъж и трите си проблема. Макар и временно, каза си той, и вдигна слушалката на телефона.

 

 

Кейт Ланкастър седеше на леглото на Венеция, прегърнала старото плюшено мече на приятелката си. Ядеше сандвич — така, както правеше преди толкова много време в училище.

— Има някои вкусове и навици, които се придобиват още в детството — каза тя и отхапа още една хапка — и никога не те напускат. Ако бях захвърлена на необитаем остров, щях да си умра за същите тези сандвичи.

Вени се засмя.

— А ако беше на необитаем остров с мен, щях да ти приготвя суфле и пудинг с кокосови орехи. „Островът на десертите“ е добро име за ресторант, знаеш ли — добави тя замислено.

— А какво ще стане с работата в кафе „Лорен“? Ще приемеш ли мизерното им предложение, или ще търсиш още?

— Не знам. — Облечена в розов клин, Венеция енергично правеше упражненията, които излъчваха по телевизията. — Господи, това е убийствено! — каза тя, задъхвайки се, защото беше трудно да спазва същото темпо.

— Не знам защо си правиш труда. — Кейт отново отхапа от сандвича си. — Ти си в по-добра форма от момичетата по телевизията. Аз ще изчакам да стана на четирийсет години и дебела.

— Идеята е — каза, задъхвайки се, Венеция, — никога да не бъдеш дебела и никога да не изглеждаш на четирийсет! Ох! — Тя се просна със стон на пода. — Достатъчно, достатъчно…

Кейт се наведе през ръба на леглото, за да види приятелката си, която лежеше на пода в цялата си дължина.

— На мен ми се струва, че въобще няма да имаш шанс да доживееш до четирийсет, ако непрекъснато се потиш така. Ето ти един сандвич.

— Благодаря. — Венеция се облегна на леглото и замислено задъвка. — Кейт, какво да правя? — запита тя. — Или, по-скоро, имам ли някакъв избор?

Кейт Ланкастър имаше лъскавата кафявочервена коса и зелените очи на майка си и лице, както баща й винаги казваше, на добре охранено гаменче, леко закръглено и много привлекателно. Но зад тази външност се криеше мозък на математически гений. Кейт изучаваше компютърни науки в Кеймбридж и по природа беше аналитична и практична.

— Хайде да изброим и оценим всички факти, Вени — каза тя. — Първо. Не можеш да ходиш да готвиш на тези съботни и неделни оргии.

— Провинциални партита — поправи я Венеция.

— Добре де, щяха да бъдат оргии, ако се дадеше свобода на онези ужасни съпрузи. Не ме прекъсвай, Вени. Първо. Никакви партита през уикенда. Второ. Градските обеди са потенциално добър бизнес, но досега никой не ти е предложил работа на пълно работно време, а временните поръчки не носят достатъчно пари.

— Може би не съм достатъчно добра? — Венеция изяде сандвича си и се отпусна отново на килима с очи, втренчени в атлетичните, усмихващи се калифорнийски момичета, които бяха в супер форма и продължаваха да играят аеробика.

— Глупости. Казах ти да не ме прекъсваш. Трето. Другата възможна алтернатива на този етап е работа на пълно работно време в ресторант или друго заведение за хранене. Добре е, например, да започнеш в едно от заведенията на Лорен, защото са нови и ще имаш възможност да си създадеш име като главен готвач. Но, и то много важно „но“, парите, които те дават, са направо нищожни. Заплатата там се определя предимно от твоята младост и неопитност. Това си е чиста експлоатация и те го знаят. Трябва да плащат пет пъти повече например на мъж с две години опит в бизнеса, а той не би бил и наполовина така добър като теб.

— И? — Венеция най-сетне откъсна поглед от видеото и срещна този на Кейт. — Какво да правя?

— Проклета да съм, ако знам!

Телефонът иззвъня и Кейт скочи от леглото, за да вдигне слушалката.

— Това ви е проблемът на вас, хората, които се занимават с компютри — извика Вени след нея, — на вас ви липсва човечност. — Тя намали звука на видеото, за да чуе с кого Кейт разговаря по телефона. Сигурно беше някой много приятен човек, защото гласът на Кейт звучеше приповдигнато.

— Вени! — извика Кейт от коридора. — За теб е!

— Кой е? — Венеция мързеливо се надигна от пода.

— Морган. Побързай, обажда се от Барбадос.

— Барбадос? — Венеция се изправи рязко на крака и се затича през коридора към стаята на Лидия, където Кейт седеше на ръба на майчиното си легло и се кикотеше на нещо, казано от Морган.

— Чао тогава! — извика тя. — Ето ти Вени.

— Морган, здравей. Наистина ли си в Барбадос? Така ли? И небето наистина ли е синьо? Значи наистина някъде в този мокър свят има слънце? — Венеция се настани удобно с подвити под тялото крака и усмивка озари лицето й. — Да… Мисля, че ми липсваш.

Кейт я наблюдаваше с интерес. За нея нямаше съмнение, че Морган е силно увлечен по Венеция.

— Морган, наистина ли? Наистина ли го имаш предвид? Не мога, искам да кажа, че е невъзможно. Трябва да започна нова работа следващата седмица. Какво имаш предвид, какво да правя? Да готвя, разбира се. Всъщност като главен готвач в ресторант.

Кейт я гледаше с тревога.

— Какво става? — запита шепнешком тя.

Вени закри слушалката с ръка.

— Иска да отида до Барбадос за седмица или две. Да остана на яхтата на баща му. Но как бих могла? Трябва да приема онази работа.

— О! — изстена Кейт и театрално хвана главата си с ръце, след което се търкулна на килима. — Венеция Хейвън, понякога си толкова задръстена, че не мога да те понасям.

Венеция й се усмихна, изпълнена с различни съмнения.

— Не, не, Морган, просто Кейт се държи глупаво. — Тя отново погледна Кейт. — Той каза, че ти също можеш да дойдеш.

Кейт изстена още по-високо.

— Имам изпити през следващите две седмици, Вени! Но ти нямаш.

— Морган — каза Венеция твърдо, — не мога да дойда. Много се изкушавам, но не мога. Наистина трябва да приема онази работа. Какво? О, хайде сега, сигурно се шегуваш! Ще провериш, за да си сигурен? Окей. Да, да. Точно така… Да, аз също. Чао.

— Какво? — извика Кейт. — Какво сега?

— Морган каза, че главният готвач на „Фиеста“ иска да се върне на работа в Ню Йорк и те трябва да намерят някой друг. Той е сигурен, че мога да получа работата за целия зимен сезон в Карибите. — Вени запуши ушите си с длани, за да не чува възторжените викове на Кейт.

— Чудесно! — викаше Кейт. — Прекрасно! Това е възможност четвърта! Чакай малко, колко ще ти плащат?

— О, Кейт, не знам — засмя се Венеция, — но във всеки случай мисля, че не мога да приема работата.

— И защо не? Ти си достатъчно добра.

— Защото… Защото те всъщност ще ми направят услуга, като ми я предложат.

— И за какво друго — запита Кейт — са приятелите? Мога само да се надявам, че имат нужда и от още незавършил компютърен специалист!

Венеция се засмя.

— Значи мислиш, че трябва да приема работата? Тоест ако ми я предложат.

— Точно така — заяви категорично Кейт. — И си вземи голямо бурканче с майонеза, за да можеш да си приготвяш сандвичи, ако попаднеш на необитаем остров заедно с Морган. Като се изключат един или двама принцове, Морган Макбейн е най-изгодната партия на света в момента и аз мисля, че той си е харесал теб!

— Аз съм му просто временна приятелка — каза Венеция, като си спомни целувката на Морган и натиска на силното му стройно тяло при прегръдката.

— Ти самата не си вярваш — каза Кейт. — Той има всички възможни признаци на мъж, който гори в мъките на любовта. И ти си обектът на неговата страст!

Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях.

— Ти можеш ли въобще да си представиш мен като обект на нечия тайна страст? — запита Венеция, като се задъхваше от смях. — Мен, фаталната жена!

 

 

Лидия Ланкастър се чудеше какво става. Двете момичета стояха непрекъснато близо до телефона и се хвърляха към слушалката всеки път, когато той звъннеше. Приличаха на две влюбени тийнейджърки, помисли си Лидия, каквито всъщност може би са, каза си после, вдигна слушалката и набра един номер.

— Мами! На кого се обаждаш?

Лидия изгледа дъщеря си с нескрито учудване.

— Обаждам се на Дженифър Хърбърт, мила. Защо?

— О, мами, моля те, не сега! Винаги говориш с часове с нея, а ние очакваме да ни се обадят всяка минута. Много важен телефонен разговор! — добави тя и постави пръст на вилката, за да прекъсне линията.

— Кейт! Това наистина е прекалено!

— Съжалявам, мами, но пак те моля, само този път. Наистина е важно.

Кейт стоеше, неумолима, с пръст върху вилката, докато Лидия я гледаше втренчено.

— Кой…

Телефонът звънна и Кейт вдигна пръста си.

— Ало? — каза един глас.

Лидия погледна изненадано телефона, защото, разбира се, тя все още държеше слушалката.

— Ало? — отговори тя.

— С мисис Ланкастър ли говоря?

Гласът беше дълбок и приятен и напълно непознат.

— Да, тук е Лидия Ланкастър.

— Добър вечер, мисис Ланкастър. Аз съм Фицджералд Макбейн.

— Мистър Макбейн! Мили боже… Много ми е приятно. — Лидия беше изненадана. — Разбира се, познавам Морган много по-добре от вас, той често се отбива да ни види.

— Той ми разказа за това, мисис Ланкастър, и аз искам да благодаря на вас и семейството ви за гостоприемството. Домът означава толкова много, когато човек непрекъснато пътува, какъвто е случаят с Морган. Анонимността на ресторантите и хотелските стаи омръзва.

— Няма защо. Няма нужда да казвам, че и ние сме ви много благодарни за помощта, която оказахте на Венеция и сестрите й.

Лидия погледна Венеция и Кейт, които стояха до рамото й. На лицата им беше изписано очакване. Значи това беше въпросното обаждане?

— Фиц Макбейн? — запита Кейт.

Лидия кимна, заслушана в думите му.

— Фиц е! — Кейт, развълнувана, прегърна Венеция. — Той лично ще ти предложи работата!

— Разбирам. Да, сигурна съм, че при вас тя ще бъде в безопасност. И, да, Морган е прав, тя е отлична готвачка. При това с неизчерпаемо въображение. Сигурна съм, че ще бъдете доволен от нея. Това звучи забележително щедро. Да, тя ще получи моето разрешение, мистър Макбейн, но може би е по-добре да говорите със самата Венеция. Разбира се, благодаря ви, наистина звучи чудесно. Дочуване, мистър Макбейн.

Лидия подаде слушалката на Венеция.

— Фиц Макбейн се обажда лично, за да ти предложи работата на готвач на неговата яхта за останалата част от сезона, ако я искаш, разбира се.

Венеция се усмихваше, когато каза:

— Здравейте, мистър Макбейн.

— Венеция, отдавна слушам за теб. Сега, изглежда, ще се срещнем, ако приемеш работата. — Дълбокият глас говореше отпуснато, провлачено, акцентът беше може би южняшки в основата си, но с примеси от много страни. Гласът определено беше привлекателен.

— Звучи прекалено хубаво, за да бъде истина — отговори Венеция.

— Не е така. Работата си е работа, но ще ти остава и малко свободно време. Не идвам тук толкова често, колкото ми се иска. Морган ми каза на всяка цена да подчертая, че работата в никакъв случаи не е лесна. Главният ни готвач получи по-главен пост в Ню Йорк и реши, че за кариерата му е много важно да приеме. Не съм човек, който би лишил когото и да било от амбициите му и му казах, че може да замине. И така, ще дойдеш ли при нас, Венеция?

— Бих искала. И обещавам да дам всичко от себе си. Наистина съм доста добра.

— Морган ми каза, че си дори повече от това. Същото каза и мисис Ланкастър, но… ще видим, нали?

— Мистър Макбейн…

— Да?

— Писах ви, за да ви благодаря за онова, което направихте за нас, когато майка ми почина. Просто искам отново да ви благодаря.

— Получих писмото ти, Венеция. Бях щастлив, че мога да помогна. Сега остава да ни кажеш кога ще можеш да дойдеш и човек от офиса ми ще се погрижи за подробностите по пътуването. Довиждане, Венеция. Предай моите поздрави на сестрите си.

Венеция остави слушалката и се обърна с лице към Кейт и Лидия, които я гледаха с очакване.

— Как мислите — запита тя, лъчезарно усмихната, — трябва да е облечен главният готвач на частна яхта?