Елизабет Адлър
Дъщери на греха (4)

Глава 4

Червеното „Порше“ на Бил Кауфман се движеше, поне този път, по-бавно, отколкото беше разрешено, по магистралата „Пасифик коуст“ към Малибу. Слънцето грееше по-ярко от обикновеното за това време на годината и като затвори прозорците, той включи климатичната инсталация. И все пак продължи да се поти. По дяволите, никак не му се ходеше на тази среща! Защо, за бога, на Джени й трябваше да прави това?! Катастрофа или не, било е ужасна проява на недомислие да остави всичко на него и Стан Рубин. Какво те двамата биха могли да кажат на тези момичета? Тя беше ръководила целия им живот, осигури им разкош чак до завършването на училището, а после ги остави да продължат напълно сами. Той беше спорил с нея по този въпрос, беше й повтарял, че не може просто така да ги изостави. „Но аз не съм ги изоставила, Бил“, отговаряше спокойно тя всеки път, „дала съм им всичко, от което ще имат нужда в света, а сега им давам и свобода.“ Когато водеха тези разговори, тя обикновено седеше пред огледалото в гримьорната, а момичетата, които я гримираха, се суетяха около нея. Той усещаше, че моментът не е подходящ, но подходящ момент така и не дойде. „Не се тревожи, Бил“, казваше тя с усмивка. „Винаги ще бъда наблизо, за да ги хвана, ако паднат.“ Дали? Е, погледни ги сега, Джени, те падат, а къде, по дяволите, си ти?

Той и Майра бяха озадачени, когато тя изпрати момичетата в Европа. Почти всички хора, които те познаваха, имаха баба и дядо, които бяха напуснали Европа, за да се заселят в Америка, където животът беше по-добър, а Джени правеше точно обратното. Къде по света, питаха се той и Майра, би могло да има по-добро място за отглеждане на деца, къде животът би могъл да е по-лесен, отколкото в „Бевърли Хилс“? Половината свят искаше да извади късмет и да заживее в „Бевърли Хилс“! А тя имаше къща на брега! Дали на момичетата нямаше да е по-приятно в тази къща през уикендите, отколкото в онези скъпи училища?

Бил Кауфман беше холивудски агент в продължение на двайсет и пет години, през което време той, и то заслужено, си спечели репутацията на „убиец“. Тази репутация не му харесваше особено, но понякога сам признаваше, че има моменти, когато е наистина безмилостен, устремен към победата. Бил Кауфман беше обречен винаги да постига успех. Когато беше млад, той беше надарен със силна амбиция, с познания за света на надпреварата, с добър външен вид. Беше успял, с различни маневри, да се издигне до положението на доверен приятел на младата Джени Хейвън. Беше й по-близък дори от мениджъра й. И оттогава беше станал за нея и мениджър, и агент. И така беше до преди три години.

По дяволите, наистина беше облекчение да не преживява все същата сцена отново и отново… Защо не й беше дал онази роля във филма на Хофман и защо, когато тя беше очаквала водещата роля в онзи спечелил милиони долари телевизионен сериал, той й беше дал ролята на по-възрастната любовница, която убиват в първите четирийсет минути?

Бил запали още една цигара, завъртя кормилото и поршето плавно мина през портала на Малибу Калъпи. Той отвърна на поздрава на охраната и неохотно зави към къщата на Джени, за да се срещне с дъщерите й. Докато паркираше колата пред високата стена, която скриваше къщата от очите на хората, той се надяваше, че Стан Рубин е успял да вземе положението под контрол, защото беше сигурен, че той не би могъл да го направи.

На звъна на звънеца отговори Венеция.

— Здравей, Бил! — Тя целуна мъжа, който беше приятел на семейството, откакто тя се помнеше. — Радвам се, че си тук. Чувствам се толкова странно без Джени.

— Добре ли си, момичето ми? — Той я прегърна през раменете и влязоха в просторната стая, чийто прозорци гледаха към океана. Приливът беше висок днес. Водата стигаше до гредите на широката дървена платформа, където, под сянката на синята тента, ги чакаха другите две момичета.

— Вече съм добре. Не бях сигурна дали ще успея да издържа на всичко това, но поне най-лошото мина. Ела и седни на слънчевата светлина, денят е толкова красив.

— Предполагам, че всички чувстваме облекчение сега, което е много по-добре от онова, което изпитвахме преди. — Парис се изправи с усмивка на уста — Да ти донеса ли нещо? Студена бира? Или бяло вино?

Изкушаваше се да изпие една бира, но съпругата му щеше да го убие, ако нарушеше диетата си.

— Само чаша „Перие“, мила, нищо друго.

Облегна се на перилата на платформата и нервно забарабани с пръсти. Стан Рубин трябваше да дойде всяка минута, за да му помогне да изиграят този фарс. Запали петата за сутринта цигара. Не биваше да пуши толкова много. Запита се дали облекчението, което пушенето му доставяше, си струва чувството за вина и тревогата, които ще изпита след това. По дяволите, да вървят по дяволите и диетата, и упражненията, и безкрайните „никакъв алкохол и цигари“! За него ограничението беше станало начин на живот. А ако не бяха кокаинът и сексът, какъв ли щеше да бъде животът в Холивуд?

— Днес няма сърфисти. — Индия се облегна на перилата до него, за да му прави компания. Загледа се във вълните на океана, в малките вълнички, които сякаш галеха пясъка. Малко по-навътре се виждаше по-тъмна ивица кафяви водорасли. — Помниш ли как ме учеше да карам сърф, макар да беше много отдавна? Сигурно съм била само на седем. — Тя се засмя, когато си припомни какво кльощаво момиченце със скоби на зъбите беше тогава. — Ще споделя една тайна с теб, Бил. Когато бях дете, дълго време ти беше мой герой. Мислех те за по-красив от повечето от любовниците на мама, а и те харесвах много повече като човек. Мислех, че ти също ме харесваш, но знаех, че на седем години е още много рано да се омъжа, затова реших да бъда благородна, а не егоистка, и да ти разреша да се ожениш за Джени. Така поне щеше винаги да си край мен. Но не стана така.

Гледаше го внимателно, като че ли търсеше нещо в лицето му. С леко посивялата си коса, дълбоко поставени очи и заблуждаващо мило изражение, той все още беше привлекателен мъж.

— Кажи ми, Бил, молил ли си я някога да се омъжи за теб?

Той раздразнено изплю цигарата.

— Не, Индия. Не съм. О, бях влюбен в нея и понякога се изкушавахме да отидем по-далеч, но, слава богу, здравият разум надделя. Майка ти и аз успяхме да останем приятели почти цял живот, чак докато…

— Докато… какво, Бил?

Силният глас на Стан Рубин идваше отзад, от къщата, и Кауфман с облекчение се извърна, без да отговори на въпроса на Индия.

— А, ето го и Стан, най-после. — Той хвана Индия за ръката и двамата се върнаха в сгряната от слънцето стая. Той се спря за миг на прага. — Индия, благодаря ти за комплимента.

В отговор, тя му се усмихна.

— Няма защо.

— Здравей, Бил. — Стан Рубин го погледна студено. Според него Кауфман трябваше да манипулира Джени по-добре, отколкото го беше правил. Та нали затова беше създаден?

— Елате и седнете, момичета. И да свършваме с това. Не че имам много за казване, но след като свърша, вие ще имате много въпроси, сигурен съм.

Той се облегна на лавицата на празната в момента камина, а трите момичета седнаха една до друга на белия диван пред него. Това събуди у него спомени за отдавна отминали Коледи, когато три развълнувани момичета, облечени в празнични рокли, подскачаха около същия този диван, нетърпеливи да дойде моментът, когато ще могат да отворят подаръците си. Споменът го разчувства, а Стан Рубин не обичаше да проявява слабост. Чувствата го правеха нервен. Закрачи неспокойно напред-назад.

— Знаете ли, странно е — каза Парис, — че макар да не сме прекарвали много време тук, за тази къща винаги съм мислила като за свой дом. Само че, без Джени вече никога няма да е същото. За нас домът беше там, където беше и Джени.

Стан прочисти гърлото си — нещо, което никога не правеше в съдебната зала. По-добре да свършва с това.

— Преди да започна — каза внимателно той, — искам да знаете, че и двамата: и Бил, и аз се съгласихме, че можете да разчитате на нас за съвет по всяко време. Разбирате ли?

Те кимнаха мълчаливо, с очи, вперени в него. Чакаха.

— Майка ви през последните няколко години вече не ни даваше да ръководим бизнеса и кариерата й. Предложенията за филми вече не идваха така често, а ролите ставаха все по-малки. Вече не се правеха толкова много филми, а тези, които се правеха, бяха предназначени за новото поколение актриси — не само по-млади, но по-различен тип. Не че майка ви не беше все така добра актриса, но водещите роли изискваха по-съвременни жени и Джени не беше подходяща за тях. Имаше роли, които можеше да заснеме за телевизията — тя лесно щеше да се пренастрои, поне според Бил, — но проблемът беше, че никога не й предложиха водещата роля в онези сапунени сериали. Страхувам се, че тя обвиняваше Бил за това, а когато аз взех неговата страна и се опитах да я накарам да погледне на кариерата си от друг ъгъл, да й припомня, че вече не е на трийсет и девет и че филмите са се променили, тя обвини и двама ни, че сме предатели, и ни каза да се омитаме от живота й.

Стан направи пауза и изтри челото си с безупречно бяла ленена кърпичка.

— В това решение я подкрепи мъжът, с когото тя живееше…

— Джон Фийлдс — отговори автоматично Венеция. Беше го срещнала веднъж, когато си беше у дома. И дори в нейните наивни очи той изглеждаше толкова прозрачен и предан на личните си интереси, че тя беше разпитала подробно майка си за него. Джени раздразнено беше отхвърлила всичките й въпроси, беше й казала, че е станала прекалено много англичанка във възгледите си и че винаги е много лесно да се сбърка чисто американският ентусиазъм с настъпателността, и накрая беше добавила, че тя си знае най-добре.

— Точно така. Джон Фийлдс. Джени му позволи той да се грижи за делата й, а после, когато след две години се разделиха, мястото му зае Рори Грант. Той беше на двайсет и четири и все още неизвестен никому актьор, а тя се влюби в него и му се довери, без дори да помисли. Хранеше го, купуваше му дрехи, развеждаше го като кученце по „Родео Драйв“ и дори се погрижи той да добие искания от него външен вид, така наречения „небрежен стил“. Те експериментираха с косата му, докато стигнаха до рошавите руси къдри, които специалистите одобриха. Тя плащаше за уроците му по актьорско майсторство и за уроците по танци, репетираше с него, лансираше го в различни кастинги и се обаждаше на всеки, до чийто телефон се добереше — на шефове на студия, на продуценти, на режисьори и ги уведомяваше за съществуването на новата млада кинозвезда. Трябваше да срещне Рори Грант с всички. — Бил запали още една цигара. — Беше прехвърлила силната си амбиция върху него — добави той — и копелето го знаеше. Не че не беше мил с нея — побърза да добави, като видя сведените им надолу глави. — И невинаги я караше да изглежда като глупачка. Беше достатъчно добър и мил — притежаваше качествата, от които се нуждаеше тя, а тя му предлагаше онова, от което имаше нужда той. Изглеждаха доста щастливи заедно. За известно време.

— За нещастие — каза Стан, — той искаше да й помогне в замяна. Опита се и успя да направи още по-голяма кашата, в която Джон Фийлдс беше превърнал делата й, и вместо да се обърне към нас или поне да се ползва от професионалните ни услуги, както ние я молехме да направи, тя остави всичко в неговите ръце. Бил и аз отново се опитахме да поговорим с Джени, но нищо не беше както преди и, когато се опитвахме да й дадем съвет, тя мислеше, че критикуваме Грант.

— Преди година… — Бил поде историята от устата му. — … на Рори предложиха главната роля в сериен телевизионен филм за пилоти и изведнъж нещата между тях тръгнаха на зле. Той работеше, тя — не. Той излизаше от къщи в пет и трийсет всяка сутрин и се прибираше в осем часа вечерта. Искаше само да хапне, да прегледа репликите си за следващия ден и в девет вече да спи. Джени беше самотна, вината не беше негова. Тя много добре знаеше колко напрегнат е работният ден на актьорите. Пък и, за бога, нали точно затова беше работила с него, нали точно това се беше опитала да постигне! Но след като го получи, то й се стори горчиво. Започнаха да се карат. Той се опита да я успокои, да се помири с нея. — Бил запали следващата цигара направо от фаса на предходната. — Чуйте, момичета, по природа Рори беше добро момче. Разбира се, вземаше онова, което тя му предлага. И защо не? Но не беше като Фийлдс, не обичаше да експлоатира хората. — Бил сви рамене. — Кавгите започнаха да се повтарят всяка вечер, напрежението започна да се отразява на работата му и когато телевизионният сериал тръгна по екраните, Рори разбра, че трябва да направи нещо по въпроса, защото вече трябваше да мисли за кариерата си. Скъсаха преди шест месеца.

Парис подбра внимателно думите си.

— Нима искате да кажете, че има основателна причина Джени да се самоубие? Това ли е? Толкова ли е била сломена от раздялата с него?

— Не вярвам нито за миг! Джени беше борбена натура. Не знам за нито един мъж, който да е успял да я накара да тъгува дълго. Джени не би се самоубила заради Рори Грант!

— Това просто мнение ли е — запита с горчивина Парис, — или има и доказателства?

— Никой не разполага с каквито и да било доказателства — отговори Стан. — Джени все още беше привлекателна жена. Можеше да има и други мъже и дори да се омъжи, ако пожелае.

— Никога не би го направила. — Индия уморено положи глава на една от възглавничките. — Казвала ми е, че единственият мъж, за когото би се омъжила, е баща ми. Мисля, че го е обичала до края на живота си.

— Вижте, момичета. — Стан нетърпеливо погледна златния си „Ролекс“. Времето минаваше, а той имаше среща за голф в клуба си в осем и трийсет. — Няма смисъл отново да повтаряме случките от живота й. Аз вярвам, че е било катастрофа. И не мисля, че да излезе на разходка в четири и половина сутринта с колата е нещо толкова необичайно за човек като Джени. Когато искаше, тя превръщаше нощта в ден и обратно.

Погледна страхливо към Венеция, която гледаше към слънцето, което бавно залязваше някъде зад океанските вълни. Не мислеше да направи нещо необмислено, нали?

— Знаете колко непредсказуема беше Джени… — Отново прочисти нервно гърлото си и извади сноп листове от куфарчето си. — Сега трябва да поговорим за работата, макар че, да ви кажа откровено, няма чак толкова за какво да се говори. Със съжаление трябва да ви кажа, че през последните няколко години майка ви и „новите й съветници“ успяха да разпилеят значително количество пари. Вярваме, че Фийлдс е прибрал голяма част от тях в собствения си джоб, макар да нямаме конкретни доказателства за това, искам да кажа, такива, които биха могли да се използват в съда. Както и да е, парите са били изгубени в лоши инвестиции и необмислени сделки с недвижими имоти. Как въобще е възможно човек да загуби пари в сделки с недвижими имоти в този град ме удивлява, но Джени, изглежда, е успяла да го постигне. Платила е възможно най-високата цена за земя, за която са я подвели, че ще струва изключително много, когато новите магистрали и магазини започнат да се строят. Някой й е дал грешна информация. Купила е земя в посока, обратна на тази на разрастването на града. В Силикон Вели, например, притежава земя на цели петдесет мили от подходящото място. Сключвала е изключително скъпи „сделки“ в жилищната площ около езерото Мамот. Сигурно е била единствената, която не е чула, че там имаше серия от земетресения и че нейната земя се намира в земетръсната зона. Там хората са готови да ти подарят и земята, и жилищата си. И все същата история се повтаря отново и отново. Опитала късмета си и на пазара за стоки за широко потребление, а дори опитни мъже могат да загубят и ризата от гърба си за два месеца с такива опити. Играла е рисковано, за да натрупа бърза печалба, и е загубила.

Стан вдигна поглед от счетоводните отчети.

— Какво мога да ви кажа, момичета? — Той сви рамене. — Всичко е тук и можете да го видите и сами.

Три чифта изумени очи срещнаха неговите и той побърза да сведе поглед към листовете, които държеше.

— Не е вярно! Не може да бъде вярно! — извика Парис. Не можеше да го понесе, просто не можеше… Не искаше да чуе думите, които знаеше, че ще последват.

Венеция беше тази, която ги изрече на глас.

— Но тя работи толкова упорито през целия си живот! Не може да е загубила всичките си пари!

Стан погледна Бил Кауфман, който избягна погледа му и загледа мълчаливо през прозореца. Беше дяволски изумително, помисли си Стан, колко очарователен е днес океанът.

— Стан, майка ми беше много богата — каза Индия, като с всички сили се опитваше да говори спокойно. — Със сигурност част от богатството й е било осигурено с добри инвестиции и легална собственост. Тази къща например сигурно струва много пари днес.

— Майка ви купи тази къща преди двайсет години за седемдесет хиляди долара. Като се има предвид повишението на цените на недвижимите имоти в Лос Анжелис през последните няколко години, сега тя струва четири милиона.

Парис почувства да я залива облекчение. Разбира се, все още им оставаше къщата, както и онази близо до „Норт Кептън Драйв“ в Бевърли Хилс.

— Слава богу — каза тя. — Страхувах се, че ще кажете, че абсолютно всичко е пропиляно.

Стан отново прочисти гърлото си.

— Къщата беше ипотекирана от Джени преди три години, а през последната година тя беше утежнена от втора ипотека. Съжалявам, Парис, но всъщност тази къща принадлежи на Първа национална банка. Същата е историята с къщата в Бевърли Хилс.

На миглите на Парис трепкаха сълзи. Бъдещето й беше някъде далеч в тъмния тунел.

— Може би ще е по-добре да ни кажете направо какво е останало — каза Индия. — Така поне ще знаем какво е положението.

Стан остави листовете и скръсти ръце на гърди — поза, която използваше в съда, когато искаше да изрази съчувствие.

— Много добре, момичета. Това е. Къщите и мебелите ще трябва да бъдат продадени, за да се изплатят ипотеките на банките, както и някои други дългове. Останалите инвестиции на Джени не струват и пукната пара. Онова, което ще получите непокътнато, е застраховката, която е сключила, когато е била още на седемнайсет. Тогава за Джени това са били много пари… Сумата е десет хиляди долара.

— Десет хиляди!

Индия не обърна внимание на изпълнения с ужас вик на Парис. Изправи се и закрачи из стаята. Струваше й се, че права й е по-лесно да приеме нещата. Някой трябваше да ги приеме спокойно, а Венеция като че ли беше зашеметена и не можеше да отрони и дума, докато Парис, изглежда, беше готова да изпадне в истерия. Очевидно, тя трябваше да остане спокойна.

— Разбирам. Ами колите? „Ролсът“ и… — Твърде късно се сети, че „Мерцедесът“ се беше превърнал в развалини. — И бижутата? Джени имаше толкова много и все красиви бижута.

— Страхувам се, че онова, което е останало, ще трябва да бъде продадено. Тя е взела на заем ужасно много пари през последните няколко години. А сега, когато е мъртва, кредиторите й започват да стават нервни. И нетърпеливи.

— Само ако знаехме! — каза Венеция, внезапно изтръгнала се от мълчаливото си настроение. — Можехме да й помогнем. Защо никой не ни каза? Ти, Бил, ти си знаел!

— Не знаех, милите ми! Кълна се, не знаех! Знаех, че тя и приятелят й играят на пазара с недвижима собственост, но кой не го правеше? Казвам ви, момичета, нямах представа докъде са отишли нещата.

— Тя не говореше с никого по тези въпроси. — Стан закрачи из стаята, както правеше в съдебната зала, когато искаше да намери пролуки в защитата. — Такова е положението, момичета, и трябва да го приемете. Джени ви е оставила точно десет хиляди долара. — Спря се и се обърна с лице към тях, с ръце, сключени на гърба, с мило изражение на лицето. — Няма причина обаче да се тревожите за дълговете й. Парите на никого не достигат в днешно време, когато данъците станаха толкова високи, но Бил и аз се съгласихме да опростим парите, които Джени дължи на нас, както и да се погрижим за делата й. И, естествено, няма да ни плащате за услугите.

Закрачи отново, после се завъртя на пети, обърна се с лице към тях и се усмихна.

— В днешно време не е лесно човек да получи пари в брой, но ако някога имате нужда от неколкостотин долара, ще видим какво можем да направим.

Парис беше сигурна, че никой на земята няма никога да узнае какво усилие й струваше да запази гласа си спокоен, макар да й се искаше да убие Стан Рубин.

— Стан, Бил, оценяваме щедростта на предложението ви, което ни правите като стари приятели на нашата майка. Но вижте, Джени винаги ни даваше онова, от което имахме нужда. Тя отдавна беше решила, че ние трябва сами да си проправим път в живота — така, както го направи тя. Такова беше желанието й и ние трите ще му се подчиним.

Тя гледаше студено двамата мъже, които се наричаха приятели на майка й и които, знаеше това, бяха извлекли огромни суми от таланта и упоритата работа на Джени.

— Десетте хиляди ще бъдат повече от достатъчни за нас.

Парис така и не разбра дали седна по собствено желание, или краката й й изневериха. Знаеше само, че този път не беше разочаровала Джени. Беше спасила гордостта на майка си. Както и своята собствена.

— Да, така искаше Джени — съгласи се Индия. — Няма да е по-различно от онова, което последва, след като завършихме училище. Всички успяхме, по един или друг начин, да се погрижим за препитанието си.

— Абсолютно — потвърди Венеция. Беше завършила училище едва преди две години. Усмивката й може и да беше колеблива, но решимостта й не беше.

Стан постави документите обратно в куфарчето си и се приготви да си тръгне. Да, тези момичета те караха да им се възхищаваш. Бяха жилави и издръжливи. Когато се събраха в тази стая, очакваха да чуят, че са се превърнали в милионерки, но бяха понесли стоически удара. Да, у тях се усещаше стоманената природа на майка им. Джени ги беше закалила. Май беше успяла да ги възпита както трябва. Както и да е, той вече беше свършил своята работа.

— Чудя се — каза колебливо Парис, — мислиш ли, че всяка от нас ще може да си избере нещо от вещите на Джени, което да задържи? Сигурна съм, че съдът не би могъл да възрази на това. Разбрах, че всичко трябва да бъде продадено, но ако можем да си купим по нещо, което да ни напомня за нея, ще бъдем доволни. Ще платим от онези десет хиляди.

Ето го пробива в защитата! Стан въздъхна с облекчение. Ето я възможността да се измъкне като добрия чичо. Малко се страхуваше, че ще се разнесат отвратителни клюки, когато историята стигне до вестниците — всички знаеха, че той и Бил дълги години бяха близки с Джени. Разбира се, може да „загуби“ малко пари, за да им купи по нещо от вещите на майка им. Да, правилно беше момичетата да имат спомен от нея. Съпругата му щеше да е първата, която щеше да го подкрепи. Тя щеше да се погрижи да каже на всички в Бевърли Хилс колко мил е бил Стан към момичетата.

— Изберете си каквото искате — каза великодушно той. — Няма нужда вие да плащате. Ще се погрижа за това.

— Но, ако кредиторите…

— Моля ви. — Стан се усмихна с подкупващата усмивка, с която обезоръжаваше всички в съда. — Изберете си каквото пожелаете. И оставете подробностите на мен.

Венеция се приближи към портрета на Джени, който висеше вдясно от камината. На него Джени беше двайсет и осем годишна, стройна, в ефирна синя вечерна рокля, с диаманти, блестящи в русата й коса. През целия си живот Венеция беше обичала този портрет. Художникът беше успял да види Джени така, както самата тя се виждаше, да види истинската жена зад бляскавата фасада. В усмивката имаше известна доза присмехулност — като че ли тя играеше роля дори когато позираше за собствения си портрет. Художникът беше доловил и уязвимостта на Джени — нещо, което тя много рядко позволяваше да се види. Имаше и много нежност в портрета и за Венеция той предаваше много точно същността на нейната майка.

Тя погали с длан портрета, като че ли искаше да помилва майка си.

— Тази картина винаги е означавала много за мен — каза тя. — Нямам представа колко струва…

— Вземи го, вземи го — каза Стан. — Казах ти да не се тревожиш, твой е. — Няма да струва толкова много на разпродажбата, макар че може би студиите ще са готови да платят прилична цена. И все пак детето го искаше, нали? Запали пурата си и с наслада вдъхна аромата й. Чакаше.

— Не знам дали е редно да моля за това — каза Индия, — защото, като Вени, нямам представа колко струва. Предполагам, че е скъпо, но означава толкова много за мен…

— Да? Какво е то? — запита Бил.

— Помните ли пръстена, който тя винаги носеше? С рубина? Баща ми й го е дал в Кашмир, когато му казала, че е бременна с мен. Бил техният „годежен пръстен“. Никога не го е сваляла. — Кафявите очи срещнаха тези на Стан. — Много бих искала да го запазя, ако е възможно.

— Разбира се. Разбира се, той е твой, Индия. — Стан говореше бързо, за да няма време да промени решението си. Щеше да му излезе малко по-скъпо, отколкото си беше мислил. Да, но не беше ли рубинът малко накърнен?

— А ти, Парис? Какво искаш ти? — Индия гледаше нетърпеливо сестра си. Парис беше толкова бледа, че май щеше да припадне всеки момент.

— Джени дойде да ме види преди две години — каза Парис толкова тихо, като да говореше на себе си. — Беше зима, имаше много сняг, но слънцето грееше. Джени беше с онова удивително красиво кожено палто от норки, боядисано в странен маслинен цвят. Изглеждаше като истинска парижанка в него. Поне веднъж приличахме на майка и дъщеря. — Тя погледна сестрите си. — Ще бъда щастлива, ако мога да имам това палто.

— Твое е — каза Стан, щастлив, че се е измъкнал, без да плати прекалено скъпо. Не можеше, разбира се, да се откаже от думите си. Вдигна куфарчето си. Когато отвори вратата, каза: — Така. Ако имате нужда от съвет, знаете към кого да се обърнете.

Парис се съмняваше, че някога ще го направят.

Бил Кауфман беше много доволен от себе си. Беше минало по-лесно, отколкото си беше мислил — без сълзи, без обвинения, без суетня.

— Значи погрижихме се за всичко — каза той и последва Стан в двора.

— Точно така, Бил — каза Индия. — Погрижихте се за всичко. — Подаде му сакото. — Забрави това.

Бил преметна сакото през рамо и тръгна към улицата.

— Благодаря за всичко, Бил. Карай внимателно с тази бърза кола — извика след него Индия.

Дали в гласа й не се долавяше ирония? Разбира се, че не. След всичко, което беше направил за тях. Никой не би могъл да очаква да направи повече, нали така?

— Добре тогава, довиждане. — Стан премести пурата от дясната в лявата си ръка и се ръкува с всяка една от тях поред. — Може би мисис Рубин ще бъдем в Париж през пролетта. Тя обича да се разхожда и да пазарува в този град. Слушай, Бил, какъв беше онзи ресторант, за който копнееш? „Ласнер“? Как го оценяваш ти, Парис? Добър, така ли? Е, разчитай на покана за вечеря, когато отидем. Нещо, което ще очакваш с нетърпение, прав ли съм? Тя важи и за вас, момичета, ако по това време сте в града. Ще бъдем като семейство, което отново се е събрало. — Сложи пурата отново в устата си и тръгна с елегантна походка към лъскавия син „Ролс“, паркиран зад „Поршето“.

Бил Кауфман набързо целуна всяко едно от момичетата по бузата.

— Всеки път, когато се върнете тук — извика той, вече тръгнал към колата си, — ми се обаждайте. Майра би се радвала да й гостувате… Тя много обичаше Джени.

Седна зад кормилото и нетърпеливо изчака Стан да потегли. Защо, по дяволите, не побързаше? Слава богу, приключи с това и вече може да се махне! Премести лоста на първа скорост, наслаждавайки се на рева на мотора, който веднага отговори на натиска на крака му върху педала. Поне успяха да скрият, че сега той е агент на Рори Грант, а Стан — негов адвокат… Не че имаше нещо грешно в това. Бил запали поредната цигара. Това беше просто шоубизнес!

Натисна бутона, за да свали стъклото на прозореца, наведе се, за да им се усмихне и помаха с ръка, но тежката дървена порта вече беше затворена. По дяволите, можеха да почакат след всичко, което беше направил за тях.

Индия се хвърли на дивана и гневно заудря с юмруци по възглавничките.

— Копелета! — изпищя тя. — Не са нищо друго, освен копелета!

— Индия! — извика Вени шокирана.

— Можеш ли да измислиш по-добро име за онези двамата? Имаш ли представа, колко пари са изкарали от Джени през всичките тези години? Много повече, отколкото оставиха за теб и мен, уверявам те. Били са наети — било им е плащано, — за да се грижат за нея! Господи, прилошава ми само като си помисля за това. Но веднага щом играта позагрубяла, те я оставили сама на себе си. О, не, Вени, няма никакво съмнение — те са просто две лайна!

— Е? — запита Парис. — Какво ще стане сега? Ще седим тук, ще говорим за живота на мама през последните няколко години и ще я обвиняваме за това, че е загубила всичките си пари?

— Вината не е била нейна! — извика Вени, за да я защити. — Спечелила е сама всеки един долар и е можела да прави с парите си каквото пожелае.

— Така ли, Вени? — В гласа на Парис имаше много горчивина. — Родителите имат отговорности към децата си, знаеш ли? Въпреки че искаше сами да успеем в живота, мисля, че можеше да помисли и за нас, преди да направи всички онези ужасни инвестиции. Особено защото ние нямаме бащи, които да ни помогнат. — Парис беше готова да се разплаче, затова стисна здраво ръце, заби нокти в нежната кожа на дланите си. Замисли се за Амадео и за това, колко отчаяно и нетърпеливо се домогваше до неговата финансова помощ. — О, по дяволите! — извика тя, неспособна повече да сдържа яда си. — Защо, защо, защо тя не ми даде парите, от които имам такава нужда! Да инвестира в мен, щеше да бъде по-малък риск, отколкото в онези инвестиции. Не разбирате ли? Глезила е всичките онези млади мъже, докато аз се борех…

По бузите й се затъркаляха сълзи и тя гневно ги изтри с длан, докато Венеция и Индия безпомощно я гледаха.

— Съжалявам — изхлипа Парис. — Не исках да кажа това, наистина не исках. — Извади носна кърпичка от джоба си и изтри очи. — Права си, Вени. Тя е спечелила парите си с тежък труд и е имала право да прави каквото иска с тях. Била е глупава, това е всичко. И самотна. И уязвима. — И, добави тя мислено, никой не може да я разбере по-добре от мен.

Венеция се загледа през прозореца към необятния океан и жълтото зарево, което озаряваше хоризонта. Обикновен ден в Холивуд. Всеки път, когато се връщаше в този град, отново се уверяваше, че не би могла да живее тук. Синьото небе на Холивуд, ярката слънчева светлина и лесният живот бяха само повърхността, която прикриваше мръсотията и безчестието, които придружаваха пътя към успеха в шоубизнеса. Градът обгръщаше уязвимите с пипалата си, хватката му беше безмилостна. И те падаха в капана. Заживяваха според неговите правила. Джени се беше борила — беше изпратила момичетата си далеч от изкушенията му, — но накрая градът беше успял да я победи.

Венеция изведнъж закопня за анонимността и свободата, на които се наслаждаваше в Лондон. И за топлотата и общуването, за взаимните отстъпки, които се правеха в домакинството на семейство Ланкастър. Е, какво ще последва отсега нататък? Тя ще се оправи. Имаше дипломата си и искаше да започне работа като директор на фирма, която доставя храната на различни празненства и събирания. Кейт Ланкастър я беше насочила към добра агенция, която да й намери работа. Предполагаше, че Индия ще продължи да прави онова, което правеше и в момента. За нея нещата също щяха да се развият добре, като се изключи Фабрицио Пароли, разбира се, но това също беше част от играта. Парис беше тази, която щеше да е най-сериозно наранена от смъртта на майка им. Тя беше напълно сама. Доколкото Джени знаеше, в живота й нямаше мъж. Тя имаше само амбициите си и дори с нейния несъмнен талант, щеше да е необходима дълга и упорита борба, за да наложи името си в света на дизайна. Особено сега, когато вече нямаше надежда да получи помощ от майка си. Разполагаха само с десет хиляди долара за трите. Десет хиляди долара…

— Парис — каза тя и стресна сестрите си, потънали в своите собствени мисли. — Искам да вземеш моя дял от десетте хиляди. Може би, заедно с твоя дял, ще ти помогнат.

В тъмносините очи на Парис блесна надеждата. Но не, не можеше да ги вземе.

— Много мило от твоя страна, Вени, но не мога да ти позволя да направиш това. Вероятно ти самата ще имаш нужда от тях някой ден.

— Можеш да вземеш и моя дял — каза Индия. — Нима не каза сама, че си по-добра инвестиция от мъжете на Джени? Ти единствена имаш талант в това семейство, Парис, и десетте хиляди долара на Джени ще ти помогнат да представиш първата си колекция — „Парис Лайнс“.

„Парис Лайнс“… десет хиляди… нямаше да са достатъчни да станат нещата, както трябва… Но само това имаха. Десет хиляди бяха много повече от нула, тоест, онова, с което разполагаше преди. О, господи, те бяха чудесни, тези нейни сестри! Парис прегърна с едната си ръка Вени, а с другата — Индия.

— Само ако сте сигурни…?

— Разбира се, че сме сигурни.

— Това е такава отговорност — всичките пари на семейството. — Парис ги погледна нервно, копринената й черна коса обграждаше като в рамка лицето й, изразяващо нетърпение, но и тревога. Ами ако все пак не се окаже толкова добра? Не! Беше добра. Беше сигурна в това. Но толкова много неща можеха да се объркат.

— Не се тревожи, Парис — каза Индия, за да я окуражи, — парите са твои, без никакви условия. Ако искаш, ги похарчи за бурен живот, това си е твоя работа — ние не искаме да знаем. Никакви условия, разбра ли?

— Никакви условия — повтори Парис. Ще им ги върне. Когато постигне успех, ще се погрижи за тях двете — така, както Джени трябваше да го направи. — Няма да съжалявате — обеща тя.

— Време е да тръгваме. — Индия излезе на платформата и махна с ръка на двамата души охрана, които се мотаеха по плажа пред къщата и се развличаха, като хвърляха камъчета във водата. Те й махнаха в отговор и тръгнаха към къщата.

— Е — отбеляза тя с въздишка и тръгна към вратата, — това е. — Обърна се, за да огледа за последен път красивата стая. Тапицерията на белите дивани беше посмачкана там, където бяха седели, а по масичките имаше пепелници и празни чаши. През големите прозорци се виждаха само океанът и безоблачното небе. — По-добре ще бъде да се сбогуваме с къщата — прошепна тя.

Парис и Венеция също огледаха с обич стаята. Сега, когато вече не беше тяхна, тя им се виждаше различна, помисли си Парис, малко по-неугледна, малко по-овехтяла, домът на непознат — така, както би го видял евентуалният купувач.

— Не бих могла да вляза в спалнята на Джени — каза шепнешком Венеция.

— Нито пък аз. — Парис извърна глава.

— Питам се на коя от всичките „Джени“ е принадлежала спалнята — каза Индия и заключи вратата сред тях. — На онази, която е излязла от Бевърли Хилс посред нощ, за да се разходи до каньона в Малибу? Искам да мисля, че това е била недискретната, влюбена в секса, Джени, която е отивала на среща с нов мъж.

— Не! Тогава Джени е била в романтично настроение, копнееща да види пълната луна над океана. — Венеция беше сигурна в това.

Парис остана мълчалива. Или може би помисли си тя, докато се отдалечаваха, залязващата филмова звезда с леко повехналата красота, чиято кариера е поела надолу и за чийто провален живот вече е нямало бъдеще. Освен на дъното на каньона в Малибу.