Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiscretions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Дъщери на греха

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2001

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0201-5

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Беше минало известно време от последното гостуване на Марджи в апартамента на Рори. Отключи си с ключа, който беше откраднала от него преди месеци, като се питаше дали той си е вкъщи и ако е така, дали ще се радва да я види. Не се разделиха като най-добри приятели. Всъщност той й каза да изчезва. И все пак, като познаваше Рори, той най-вероятно беше забравил всичко, а ако не беше, тя щеше да му напомни, че му е истинска приятелка! Както и да е, не беше дошла да му прави компания.

Като затвори тихо вратата след себе си, Марджи прекоси коридора и влезе в хола.

— Ало? — извика тя колебливо.

Никакъв отговор. Тя отиде до спираловидното стълбище и отново извика, този път — по-високо. Отново никакъв отговор.

Няма никой вкъщи. Добре. Марджи изтича нагоре по стъпалата и се засмя високо, когато стигна върха. Разтърси глава, за да премахне обзелата я приятна замаяност. Сигурно е останало малко кокаин след снощи. Къде ли Рори държи дрогата? Дали все още в шкафчето в банята или я е преместил? Търсенето не биваше да й отнеме много време. Стара кристална купа, някога използвана за пудра за лице, стоеше на масичката до леглото. Белият прах, който сега тя съдържаше, не беше пудра за лице. Марджи вдъхна дълбоко от него. Можеше да има доверие на Рори — винаги, когато тя свършеше парите и не можеше да си осигури кока и всичките й приятели също я бяха свършили, Рори винаги имаше, и то много. И никога не му се свидеше. Само господ знаеше кой му плаща коката, защото тя сигурно струваше цяло състояние. Той я раздаваше на приятелите си така, както другите хора им поднасят питиета. Марджи събу червените велурени ботуши, които си беше купила миналата седмица от магазина на Джоузеф Магнин, и се излегна удобно на леглото, за да чака Рори. Той сигурно ще се радва да я види. И защо не?

 

 

Черното „Ферари“ поглъщаше милите между Палм Спрингс и Лос Анжелис. Рори щеше да вземе разстоянието за рекордните два часа. Пътуването щеше да му отнеме дори още по-малко време, ако патрулна полицейска кола не го беше спряла близо до Бейкърсфийлд. Заради скоростта от 130 мили в час те го глобиха двеста долара. Двеста долара! Исусе, това не беше нищо! Защото в ума му беше заседнала сумата от три четвърти милиона долара. Три четвърти милиона долара! По дяволите!

Рори намали, когато навлезе в натовареното градско улично движение. Влизаше последователно ту в едното, ту в другото платно, за да задминава колите, без да забелязва гнева на шофьорите, чийто път препречваше, замислен единствено за собствените си проблеми. Не беше повярвал, когато Бил му беше казал. Всъщност дори сега не беше сигурен дали му вярва. Откъде да знае, че Бил не си е измислил всичко? Бил може би само твърдеше, че и някой друг знае, и ще отиде в полицията, ако той не му дадеше три четвърти милиона долара. Предполагаше се, че Бил ще плати същата сума или поне той така каза, а също и Стан. Това щеше да направи всичко два милиона и четвърт. Той беше възразил, че това е изнудване.

— Разбира се — беше се съгласил Бил, — а каква е алтернативата? Искаш ли да отидат в полицията? Казвам ти, дете, по-добре не се забърквай с онези момчета.

Тръпка на страх пробяга по гръбнака на Рори. „Онези момчета“ — кого ли имаше предвид Бил? Джени имаше за приятели различни видове хора, а Бил му беше казал, че парите са за дъщерите й. Каза, че някой „защитавал интересите им“.

Рори беше хванат в капан и го знаеше. Студиото щеше да му даде прилична сума в аванс от заплатата, което щеше да означава, че той ще бъде в тяхна власт и няма да може да поиска увеличението, за което си мислеше. Дори повече, трябваше да се откаже от покупката на къщата в Бенедикт. Всъщност Бил вече беше отказал от негово име. Рори беше принуден просто да си седи там, докато Бил говореше по телефона с агента по недвижима собственост. Той каза, че Рори бил променил решението си. Придума агента да върне депозита, като каза, че сега Рори искал по-голяма къща, може би в „Бел Еър“. „Бел Еър“! Мили боже, щеше да има късмет, ако си купи малко жилище в северен Холивуд!

Кои, запита се той, докато сменяше скоростите при светофара, за да поеме към Нюпорт Бийч, кои бяха „те“? И откъде са разбрали? Все още не беше сигурен, че Бил не го лъже и няма да прибере парите в джоба си, след като Стан вече не беше там, за да провери по два пъти всяка подробност. Имаше само едно нещо — Бил беше споменал за някаква магнетофонна лента. Рори мина бързо през двора и вкара колата в гаража, изключи мотора и остана така — загледан с невиждащи очи през предното стъкло. Само трима души знаеха: Марджи, която беше при него онази нощ, но дори тя не знаеше всичко, защото той не беше й казвал; Бил, който може би си измисляше за лентата като доказателство за собственото си изнудване; и Боб Ронсън — приятелят, пред когото беше признал всичко.

Не, не можеше да е Боб, той му беше добър приятел. И много му помагаше. Значи оставаше Кауфман, който най-вероятно го изнудваше, или Марджи, но тя беше прекалено тъпа, за да й дойде това наум.

Като затръшна силно вратата на колата, Рори тръгна уморено към къщата. Вече мразеше това място. Смешно, защото го харесваше толкова много в началото. Мислеше жилището за елегантно — точно мястото, което е подходящо за бързо издигащ се млад актьор, шик местенце, изградено почти цялото от стъкло и дърво, което гледа към залива Нюпорт. Но сега той беше звезда, сега имаше нужда от жилище, където да може да забавлява гостите си, с огромен, фантастичен хол, с плувен басейн и тенис корт… по дяволите Бил Кауфман!

Марджи го чу да влиза и седна на леглото с кръстосани крака.

— Какво, да те вземат дяволите, правиш тук? — Рори я гледаше гневно. Тя изглеждаше ужасно — беше толкова слаба, че костите й се брояха! Лицето й беше подуто, а очите й гледаха нервно, макар да му се усмихваше. Е, това поне беше лицето на приятел! А дали бе така?

— Отключих си и влязох — каза Марджи сладко. — Мислех, че може би ще си доволен да ме видиш.

— Дошла си да ме видиш? — Рори посочи кристалната купа, чийто капак беше отворен. — Или дойде заради това?

— И за двете — призна Марджи. — Мина известно време, Рори? Не ти ли липсвах?

— Не — каза Рори, съблече ризата си и я преметна на стола. — Не бих могъл да кажа. — Събу обувките и дънките си. Ритна ги, за да не стоят на пътя му, когато тръгна към банята да си вземе душ.

„Изглежда добре“ — помисли си Марджи, като се възхити на широките рамене, на стройното мускулесто тяло на телевизионната звезда номер едно в страната. — „Той наистина е страхотен.“

— Чакай малко. — Рори се обърна и се върна няколко стъпки. — Имам няколко въпроса към теб.

Застана до леглото и я загледа гневно. Марджи колебливо погали бедрото му. Някога той беше луд по нея. Какво беше направила, та нещата се бяха влошили? Само дето вземаше по малко кока.

— С кого си говорила за мен? — запита Рори. — За мен и Джени?

— Джени? — Марджи го гледаше втренчено, изненадано. — С никого не съм говорила. Какво има да се говори? О! — спомни си тя — С никого, освен с Боб, но той вече знаеше, че си бил при нея онази вечер…

— Боб! — Рори почувства как коленете му омекнаха, затова седна на леглото до нея. — Казала си на Боб?

— Не аз съм му казала! — поправи го тя. — А ти. Той така ми каза, а аз го попитах откъде знае…

— Кога? — запита я Рори — Кажи ми кога, тъпа кучко!

Марджи се сви, усетила острата нотка в гласа му.

— Онази нощ, когато всички отидохте в „Ла Скала“ и не ме взехте. Ти забрави да ми донесеш пица, а аз бях много гладна, затова Боб ме заведе в „Дю Пар“ на път за вкъщи. Но той знаеше, Рори, кълна се, че знаеше.

Рори го сърбеше ръката да я удари. Толкова ли беше глупава?! С усилие се овладя. Имаше си достатъчно проблеми и без да го обвинят, че бие тийнейджърки. Треперещ, тръгна отново към банята. Значи беше Боб. Копелето беше изиграло Марджи да му каже, а после беше изиграло и него — накарало го беше да си признае. „Не е хубаво да държиш нещо заключено в себе си. Трябва да говориш с някой приятел.“ — така ли беше казал? Значи Боб беше този, който го изнудваше? Парите бяха за момичетата Хейвън. Значи Боб работеше за тях?

Рори пусна студената вода и остана без дъх, когато ледените струи обляха тялото му. Не искаше повече да мисли за кого работи Боб. Господи, какъв проклет глупак беше, да го вземат дяволите!

Марджи беше обула отново червените си велурени ботуши и седеше нервно в крайчеца на леглото. Дори не беше посмяла да докосне коката, за да не го ядоса допълнително. Рори не й обърна никакво внимание, а отвори всички чекмеджета, за да намери чистите гащета и черния анцуг, които облече. Обу маратонки. Трябваше да излезе, да се махне оттук, вече не можеше да понася това място. Всички да вървят по дяволите. Къщата в Бенедикт беше негова, беше си я заслужил.

Изведнъж остана така, загледан втренчено в огледалото. Беше като замаян. Чуваше съвсем ясно гласа на Джени, като че ли тя беше в стаята… Чуваше отново онези думи — думите, които го преследваха всяка нощ. „Аз съм спечелила тези пари!“, беше извикала силно тя. „Всяка сутрин в продължение на двайсет и пет години ставах в пет и трийсет. Потях се под онези светлини, краката ми омекваха от умора, косата ми изсветляваше и изсъхваше от тях, станах толкова слаба от умора заради онези пари. Отказах се от децата си, за да остана тук и да печеля още. Върви по дяволите, Рори Грант!“

Рори въздъхна, за да пропъди обхваналото го напрежение. Окей, окей, той ще върне парите. Сега разбираше какво е искала да му каже тя. Тя се беше подчинила на законите на Холивуд и почти беше спечелила. А сега беше негов ред да се подчинява на игрите на Холивуд, но той щеше да се погрижи да излезе победител. Ще плати парите на Бил, но ще се погрижи те до последния цент да отидат у момичетата на Джени. Това щеше да му коства къщата в „Кър“, но може би отново ще може да спи нощем. По този начин и Бил Кауфман вече няма да има власт над него. Всъщност Бил Кауфман беше загазил също толкова дълбоко.

Рори грабна ключовете за колата и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — последва го жалният глас на Марджи, докато слизаше по стъпалата.

Рори се спря в подножието на стълбите. Погледна нагоре и й се усмихна.

— Да застрелям Бил Кауфман — каза той.