Елизабет Адлър
Дъщери на греха (2)

Глава 2

25 октомври

Джени Хейвън беше мъртва. Заглавията, изписани с огромни черни букви, заемаха първа страница на всички вестници. Създаваха чувство за болезнена невъзвратимост. Снимката, поместена по-долу, показваше усмихната русокоса жена, вече не толкова млада, колкото се стараеше да изглежда, но неоспоримо красива. Линията на брадичката — може би вече не така съвършена, както преди; добре известните на всички гърди — вече не толкова твърди, но очите бяха все така весели и сиво-зелени, а съблазнителната уста все така примамливо усмихната — все така пораждаща противоречиви чувства, защото усмивката й успяваше да бъде едновременно скромна и провокативна. Нито тялото, нито лицето бяха подлагани на отличната холивудска пластична хирургия. Джени изпитваше панически страх от болници и лекари и самата идея да се подложи доброволно на техните „ножове“ я изпълваше с такъв ужас, че дори когато красотата й беше започнала да повяхва и агентът й беше казал, че е необходимо „да й се помогне тук-там“, тя не можа да го преодолее. Джени Хейвън беше идеалната комбинация от пшениченорусо обикновено американско момиче и холивудски блясък. Тя можеше да бъде русокосата съседка и недостижимата звезда, която живее в атмосферата на сините небеса и постоянната слънчева светлина, на лимузини и любовници; да бъде жената, която младите мъже от цял свят мечтаят да притежават; жената, в която всички млади момичета искат да се превърнат.

Венеция остави вестника на свободното място до себе си, сгънат внимателно, така че да не вижда заглавието всеки път, когато поглежда към него. Особено надписа, изписан с големи букви над снимката: „Джени, Златното момиче — самоубийство?“.

Джени беше на петдесет години, а все още я наричаха момиче. „Защото всички я помнят като такава“, беше казала Парис веднъж. „Израз на привързаност, Вени, а не защото са нелюбезни.“ Парис беше разбрала как стоят тези неща. И тя беше единствената, която не беше протестирала, че това не може да бъде истина. Парис беше останала мълчалива, докато Венеция и Индия се кълняха, че просто не може да е вярно, че Джени, която обичаше живота, никога не би се самоубила. Вестниците намекваха, че може би сънотворните и алкохолът имат много общо с развалината, която представляваше сребристият „Мерцедес“ на дъното на каньона в Малибу. Това, а може би и западащата кариера, както и скъсването с любовника й, с когото живееше от две години, Рори Грант, който беше почти два пъти по-млад от нея и на път да получи първата си роля в известен телевизионен сериал.

Вестниците бяха публикували всичко, до което бяха успели да се докопат, като го бяха раздули също колкото е възможно повече. Новината се предаваше и по радиото, и по телевизията. Джени Хейвън беше мъртва.

По бузите на Венеция се стичаха сълзи, които сякаш нямаше да имат край. Тя дори вече не се опитваше да ги спре, не се тревожеше за силно подпухналите си клепачи, нито за грима, размазан по лицето й.

Индия обаче реагира остро на съобщението, поместено във вестника.

— Самоубийство! — беше извикала тя, а кафявите й очи искряха гневно. — Ако Джени беше решила да се самоубие, щеше да го направи в „Ролса“ си.

Тя беше толкова права, че това изведнъж им се беше сторило неустоимо смешно, и трите, съвсем сами в стаята за важни персони на лондонското летище „Хийтроу“, бяха изпаднали в пристъп на истеричен смях, който се беше оказал по-болезнен от сълзите.

Венеция хвърли поглед през пътеката на частния реактивен самолет към мястото, където Индия седеше с подвити под тялото нозе и се преструваше, че чете. Венеция не беше видяла тя да обръща страница през последния половин час. Парис лежеше изпъната в цял ръст и заемаше и трите места зад Индия. Беше закрила очите си с ръка. Стюардесата я беше завила грижливо с одеяло. Изглеждаше, че спи, но Венеция се съмняваше.

Венеция протегна скованите си крака. Изпитваше скука, не умора. В главата й кипеше усилена работа, въртяха се безброй мисли, изникваха безброй въпроси. Изпитваше силна вина. Ако си беше отишла у дома, когато Джени я беше повикала… Изправи се рязко, неочаквано, и тръгна към тоалетната в задната част на самолета.

Вратата вляво беше отворена и тя надникна вътре. Стаята имаше луксозен вид и почти цялата беше заета от ниско легло, покрито с мека, тъмнокафява кувертюра от молескин. Приглушено осветление, голямо огледало, до леглото — командно табло, от което се контролираха телевизорът, видеото и музикалната уредба. Спалнята на Фиц Макбейн. Ако искаше, сега можеше да се излегне в нея. Леглото я подканваше да си почине. Венеция се запита какъв ли е човекът, на когото принадлежи тази спалня — богатият мъж, който притежава дузина луксозни хотели, замък във Франция, мансарден апартамент в най-новата и най-престижна сграда на Ню Йорк. Морган й беше казал, че самолетът е като дом за баща му, който прекарвал по-голямата част от живота си на път — от една среща към друга. Баща му имал два такива самолета, които били пълно копие един на друг. Сегашният му дом, самолетът, не се различава твърде от някогашния му — фургона, помисли си Венеция. Луксозен въздушен фургон, но имаше ли всъщност голяма разлика? Фиц Макбейн все още нямаше постоянно семейно жилище.

Влезе в малката баня и се огледа. Огледала, кристални топки на кранчетата на чешмите, бронзови плочки… всичко говореше за мъжки вкус… шише афтършейв на Лагерфелд, кремави хавлиени кърпи, върху които с червени конци бяха избродирани инициалите „Ф“ и „М“. Малко неща подсказваха какъв е мъжът, който, когато Морган му телефонира в Хамбург, веднага предостави частния си самолет на дъщерите на Джени Хейвън. Предложи още да помогне и с каквото друго може — например с двата яки бодигарда, които седяха, толкова незабележими, колкото въобще може да се удаде на двама огромни мъжаги, в задната част на самолета. Когато кацнеха в Лос Анжелис, на помощ щяха да им дойдат още двама бодигарда.

Фиц Морган много набързо беше съставил целия план. Самолетът ще вземе първо момичетата от Рим и Париж и веднага ще се върне в Лондон. Ще пристигнат благополучно на „Хийтроу“, беше казал той на Морган. „Ще успеем да ги изведем, преди историята да е излязла във вестниците. Но в Лос Анжелис ще има проблеми. Ще има репортери от цял свят, телевизиите също ще бъдат там… Всички ще бъдат там с надеждата «да хванат» дъщерите на Джени Хейвън. Тя успяваше да им спести това през всичките тези години и сега не би искала да ги види преследвани от камери и светкавици. Те ще бъдат измъчени и уморени. Кола с още двама бодигарда ще ги чака на пистата и ще ги заведе директно от самолета в моята къща в «Бел Еър». Тя прилича на крепост. Там никои няма да ги безпокои. След като си починат, те самите ще решат какво да правят по-нататък.“

Типично за баща му, беше си помислил Морган. След първоначалното кратко мълчание, което беше настъпило, след като той му беше съобщил, че Джени Хейвън е мъртва, той беше предвидил не само необходимостта трите момичета да тръгнат за Лос Анжелис възможно най-бързо, но също и необходимостта да им осигури спокойствие. Фиц Макбейн беше човек, който, въпреки външно бляскавия си и показен начин на живот, уважаваше човешкото право на спокойствие и усамотение.

Венеция внимателно разгледа своето бледо лице в голямото огледало. Изглеждаше ужасно, но това нямаше значение. Загаси осветлението и се върна в спалнята. Часовникът до леглото показваше часа в Лондон, Ню Йорк, Лос Анжелис, Рио де Жанейро, Хонконг, Токио и Сидни. Трябваше само да натиснеш бутона. В Лондон беше десет часът сутринта, а в Калифорния два часът през нощта, но с една дата назад. Това означаваше ли, че Джени беше мъртва по-отскоро в Лос Анжелис?

Вени се сгуши на кравай върху леглото и плака, докато заспа от изтощение.

 

 

Книгата, която гледаше втренчено през последния час, се изплъзна от ръцете й и падна на пода, но Индия не забеляза. Виждаше само образа на Джени. Джени, която й се усмихва, а очите й блестят весело; Джени, която говори по телефона и прокарва лявата си ръка през гъстата си руса коса — този така познат неин жест, който издаваше колко е нервна; Джени, която гледаше надменно образа си в огледалото, докато закопчаваше диамантена огърлица на врата си; Джени, която небрежно намята на крехките си рамене скъпо кожено палто, готова да отиде на поредното раздаване на наградите „Оскар“; Джени, нежна и усмихната, излегната на леглото, а около нея — трите й момиченца, които чакат поредната приказка; Джени, която арогантно изисква да й дадат стаи в най-луксозния хотел, защото „си го е заслужила, по дяволите!“; Джени с широко отворени очи и безумно влюбена в някой нов мъж… Винаги имаше някой нов, никой не се задържаше дълго. Бедната Джени.

„Може би“ — мислеше си Индия — „ако моят баща беше останал жив, тя щеше да намери трайно щастие вместо временно удоволствие. Тя го обичала, или поне така ми казваше. И той я обичал.“ Не било същото, както с бащата на Парис, когато и двамата изгаряли от страст, която изисквала бързо да бъде задоволена. Не било и като това с бащата на Вени. Онова било забавно флиртуване с консервативен позастарял мъж, притежател на наследствена английска титла и много наследствени земи, когото Джени се забавлявала да съблазнява, да го изкушава да навлезе в царството на сексуалността, за която той дори не знаел, че съществува, а после, естествено, не успял да й устои. Индия никога не узна дали историята с гондолата не е била измислена от Джени, за да придаде повече пикантност на историята, но като познаваше Джени добре, беше готова да се закълне, че е истина. Джени би го направила само заради удоволствието да си спомня как този консервативен и безупречен във всяко отношение позастарял англичанин „го е направил“ в гондолата насред тъмния венециански канал. А междувременно се е наслаждавала на дебнещата ги угроза някой да ги завари в това положение. Сексът не беше удоволствие, на което Джени се наслаждаваше само когато беше влюбена. Колкото и кратка да беше емоцията от секса, за нея тя беше начин на живот. Джени Хейвън обожаваше да прави секс, а имаше хора, които се изразяваха дори още по-грубо. Но Индия въпреки всичко беше сигурна, че Джени е обичала баща й.

Усмивка пробяга за кратко по лицето на Индия, когато тя си спомни разказите на Джени за баща й. Тя й разказваше по малко и спомените биваха изваждани на бял свят години наред, като всеки път беше добавяна по някоя нова подробност, докато накрая те се бяха превърнали в легенда. Спомените за бащата на Парис бяха изпълнени със страст — като някогашното чувство. Спомените за бащата на Венеция бяха извънредно забавни — като самата история, но спомените за моя баща, помисли си Индия, бяха романтични. Тогава Джени е била уязвима и силно влюбена. Тогава Джени е посрещнала изгрева на слънцето над езерото Шринагар в Кашмир топло сгушена в прегръдките на любовника си… И кръстила дъщеря си Индия. Но този път, когато филмът, който двамата заснемали, бил готов, любовта между тях не угаснала. Те щели да се оженят, след като сложната процедура по неговия развод се осъществяла, но той се удавил в Сингапур. Един от онези ненужни нещастни случаи, които толкова много променят човешкия живот. Любовта можела да се окаже вечна за тях и тогава може би Джени щеше още да е жива.

„Може би затова аз бях най-близо до нея“ — продължаваше да мисли Индия. — „Дали тази не е била причината аз да ходя на училище в Съединените щати, вместо в Европа?“ Училища в източната част на страната, разбира се — най-добрите — което се съгласуваше с разбирането на Джени, че образованието е най-важното нещо в живота. Първо училището на мис Портър в Ню Йорк, после във „Васар“ и Джени винаги поддържаше връзка с нея. Индия нито веднъж не се беше почувствала пренебрегната или необичана само защото са ги разделяли няколко хиляди мили. Джени винаги беше там — на другия край на телефонната жица, в спешни случаи, като например операция заради възпален апендикс, фрактура на коляното или падане по време на ски, хващаше най-директния и бърз полет. „О, толкова много те обичах, Джени, обичах те като майка, възхищавах ти се като на усилено работеща киноактриса, а когато пораснах достатъчно, за да разбирам, те обичах просто заради жената, която ти беше.“

Невинаги беше лесно да си дъщеря на Джени и Индия понякога се наслаждаваше показно на това удоволствие, но друг път гледаше да прикрие този факт. Особено когато се касаеше до срещи с момчета, а и после — в училището по изкуствата. От момчетата криеше, защото всички знаеха — или мислеха, че знаят, — истинската история за успеха на Джени Хейвън, въпреки че самата Индия не знаеше каква част от тази история беше вярна. Но тя ясно усещаше, че момчетата започват да се питат доколко тя прилича на майка си. Известен на всички факт беше, че Джени избягала от малкия си роден град в Северна Каролина, след като спечелила конкурса за таланти по пеене и танци, организиран в местната бирария. С петдесетте долара награда в джоба тя се настанила в автобуса за Грейхаунд и се запътила на запад — към блясъка и светлините на Холивуд. Била на тринайсет, но изглеждала на седемнайсет — висока, руса, секси. Наивна и невинна. Докато не стигна до града. Легендата гласеше, че била съблазнена от известен по онова време режисьор, с когото тя живяла цели три години, през които той „ръководел кариерата й“ и непрекъснато повтарял, че за нея не е нищо повече от стар и силно привързан чичо. Индия подозираше, че това е истина. Говореше се също, че от тринайсет до деветнайсет години Джени „напредвала“ от едни в други прегръдки, на все по-застаряващи, но утвърдени звезди и така стигнала до успеха… Колко ли от това беше преувеличено, каква ли част беше истина? Самата Джени винаги се беше смяла на тези истории, отричаше ги с пренебрежително махва не на ръка. Но никога не ги беше отрекла с думи, напълно.

Както и да е, горчивината, насъбрала се в душата на Джени, не беше резултат от сексуалната й „употреба“. Тя твърде много се радваше на секса — или поне на по-голямата част от него, защото имаше сцени, които с радост би забравила — резултат на нейното невежество. Джени Хейвън беше убедена, че ако имаше добро образование или необходимия произход или — най-добре — комбинация от двете, нямаше да й се налага да си проправя път с нокти и зъби към успеха, а щеше просто да заеме полагащото й се място в Холивуд и да заслужи успеха само с външността и таланта си. Но дали тя имаше талант, чудеше се Индия. Холивуд беше пълен с удивително красиви момичета, много от които имаха талант, но също толкова много от тях нямаха. А кой можеше да каже кои от тях щяха да успеят?

Заради всички тези причини Джени, която не се беше оженила за нито един от бащите на дъщерите си, искаше те да бъдат отгледани както подобава. Беше се погрижила да ги отдалечи от Холивуд и от опасността вечно да ги наричат „плод на връзките“ на майка им. Нейните момичета трябваше да израснат в най-добра среда, да получат образование в най-добрите училища, да получат знание за културата и изкуствата, за музиката и книгите. Всеки талант, който те проявяваха, биваше насърчаван и подпомаган, за да се стигне до успех. Защото, разбира се, всяка една от нейните дъщери трябваше да успее. Как въобще беше възможно да се провалят в живота? Та те бяха нейни дъщери! Джени с радост би похарчила каквато и да е сума пари за тяхното образование, купуваше им екстравагантни подаръци, срещаше се с тях в Европа, където те отсядаха в най-луксозните хотели. Но, когато завършиха образованието си, тя ги информира, че вече са готови за „живота“. Че на тях никога няма да им се наложи да се изкачат до успеха по начина, по който майка им беше постигнала това — да бъдат невежи, болезнено млади и изпаднали в отчаяние, но че — въпреки това — всяка от тях ще има свой собствен, различен от тези на другите, път към успеха. Джени беше спечелила съвсем сама милионите си. И те трябваше сами да печелят парите си.

Индия въздъхна, когато с тъга си припомни колко е трудно да бъдеш дъщеря на Джени Хейвън и при това да нямаш почти никакъв талант. Тя беше напуснала училището „Васар“, за да учи история на изкуството във Венеция, и се беше влюбила в Италия. Беше прекарала спокойни и идилични дни в училището по изкуствата във Флоренция, където беше усъвършенствала рисуването на акварелни пейзажи и където също така беше научила, че не притежава достатъчно талант, за да стигне в изкуството нивото, до което Джени беше стигнала в киното.

Индия погледна сестра си Парис, която се мяташе неспокойно на седалката до нея. Джени беше допуснала грешка, като беше приела, че всички те са наследили нейната амбиция и стимули. Единствено Парис ги притежаваше. Парис имаше нужда от успеха, изгаряше от амбиция и Индия чувстваше, което я караше да изпитва неудобство, че Парис е готова да направи всичко, за да стигне до върха. А Венеция? Младата Джени Хейвън, която също като майка си притежаваше комбинацията от невинност и силно загатната сексуалност и можеше да завърти главата на всекиго. Според Индия самата Венеция още не знаеше за това свое качество.

А аз? Индия загледа с празен поглед през прозореца към заобикалящите ги облаци, сиви на фона на нощното небе, в което самолетът се носеше. Какво искам аз от живота? Досега аз просто се забавлявах и наслаждавах. Мислех, че съм щастлива… Или поне щях да бъда, ако Фабрицио беше свободен… Дали? „Бъди реалистка, Индия“ — каза си тя с непривична за нея горчивина. — „Фабрицио никога няма да изостави Мариза, независимо какво изпитва към теб.“ Пък и какво самата тя изпитваше към него? Този въпрос тя често избягваше преди. В живота й нямаше никого другиго, откакто беше срещнала Фабрицио. Всъщност тя дори не се беше заинтересувала от някого другиго до миналата вечер и Алдо Монтефиоре. Спомни си дланите му върху волана — квадратни, твърди длани с тъмни меки косъмчета; силния профил, очертаващ се на светлините на уличните лампи, веселите му тъмни очи. Джени щеше да хареса Алдо. О, какво значение имаше, помисли си отегчено Индия. Граф Монтефиоре си търсеше богата съпруга, а тя нямаше, за нищо на света, да бъде за него „другата“!

По бузите й започнаха да се стичат сълзи и да капят върху скъпия пуловер, с който беше отишла на партито миналата вечер. След онова първо телефонно обаждане и последвалия половин час, който беше прекарала сама и неспособна да се помръдне, тя се беше обадила на Фабрицио и той веднага беше отишъл при нея. А после телефонът не престана да звъни. Даваха й нареждания какво да прави, казваха й как вървят приготовленията за пътуването. Всичко беше станало толкова бързо, че не беше имала време да помисли за по-удобни дрехи и ето, че щеше да отиде на погребението на майка си облечена в яркочервен пуловер. О, Джени, Джени, плачеше мълчаливо тя, ти очакваше толкова много от мен като дъщеря на единствения мъж, когото си обичала, но у мен няма нищо забележително. Аз дори не искам онова, което си искала ти на моите години. Да, единственият проблем е в това, че аз май не знам какво всъщност искам.

 

 

Очите на Парис изгаряха от сълзите, които не можеше да пролее. Още й се струваше, че чува телефона, чийто звън сякаш пронизваше тишината в студиото й. Отново виждаше сивата копринена рокля, сатененото си бельо, счупените стъкла. Отново изпитваше надеждата, че може би, просто може би, на телефона е Амадео… И се мразеше, че пак мисли за него. Дори по-лошо. Отначало обвиняваше Джени. После осъзна, че никой друг не би могъл да е виновен за това, че тя се беше опитала да съблазни Амадео, за да получи коприната му. Никой друг, освен самата Парис. А през цялото това време тялото на Джени е лежало в каньона в Малибу. Защо? Защо е карала сама през каньона в Малибу в четири часа сутринта, облечена във вечерна рокля?

Онази вечер не била канена навън, така каза икономката. Джени не се чувствала добре и останала в стаята си. Телевизорът все още работел, когато икономката също се прибрала в стаята си и си легнала — в дванайсет и половина. Отбелязала часа, защото предавали шоуто на Джони Карсън. От полицията казали, че сигурно се е случило между четири и пет часа сутринта, но злополуката не била открита дълги часове след това. Защо никой не е забелязал отсъствието й? Защо не е липсвала на никого, та да я потърси? Вероятно защото, помисли си Парис, Джени не позволяваше на никого да бъде близък с нея. Никой не притежаваше Джени, нито дори многобройните й любовници. Тя беше свободен дух, обичаше когото пожелае и живееше където иска. Може би беше умряла по същия начин?

Венеция и Индия бяха убедени, че е било злополука, но дали тази беше истината? Нима нямаше причини, които биха могли да доведат майка им до самоубийство? Холивудската мечта беше умряла рано у Джени Хейвън. Тя се беше сляла с мечтата, живееше, следвайки нейните закони. Беше спечелила много милиони долари, но знаеше, че всичко е лъжа. Какво й беше донесъл успехът? Нямаше съпруг, нито любящо семейство, вече на средна възраст, край нея нямаше мъж, който да я обича. Единствена реалност за нея бяха децата й, а беше принудена да ги изпрати мили далеч, за да ги спаси от начина на живот, който беше водила и спечелила, но в който вече не вярваше.

Аз съм тази, която прилича най-много на нея по характер, помисли си Парис, и тази, която физически има най-слаба прилика с нея. Най-голямата й дъщеря, онази, която тя е пазила в тайна от света много години, защото скандалът щял да съсипе кариерата й. В далечните детски години, които сега бяха само неясен спомен, Джени беше за Парис ослепително красива жена, която я посещаваше тайно във вилата във Франция, където тя живееше със „семейството си“. Докато не се роди Индия и тогава, Джени сви рамене, прати всичко по дяволите с думите: „Те ще трябва да ме приемат такава, каквато съм, или въобще да не ме приемат.“ И публиката беше приела нейните любовни връзки и любовни тайни — както и децата й — като част от легендата. Джени Хейвън не можеше да греши.

Бърза като светкавица мисъл мина през главата на Парис. Тя си спомни баща си. Какво за него? Той сигурно е прочел вестниците, сигурно е видял по телевизията репортажа за смъртта на Джени. За злополуката… или за самоубийството. Какво ли изпитваше той? Дали все още си спомняше? Как можеше да забрави? Джени била на върха на красотата и на славата си, когато го срещнала. Той бил млад французин, режисьор авангардист, който също се изкачвал бързо нагоре. Връзката им не траяла дълго, беше й казала Джени. Тя била от онези страстни връзки, в които, в продължение на три месеца, те не могли да прекарат нито час без другия, а нуждата от физически контакт била толкова силна, че дори посред заснемането на сцена Джени се измъквала, като се преструвала, че има нужда от напътствия, като в същото време просто искала да хване ръката му и да я целуне. Двамата нямали никакво време за сън, защото топлите нощи прекарвали в правене на любов в наетия в „Риц“ апартамент.

Не, баща й не може да е забравил Джени Хейвън, макар тяхната страст да умряла също толкова бързо и внезапно, колкото и се зародила. Когато Джени разбрала, че е бременна, решила, че детето няма и не може да има нищо общо с чувствата, които изпитвала към баща му. То било само нейно и тя щяла да го отгледа сама.

Парис и сега виждаше в спомените си как те двете се разхождат, хванати за ръце, около езерото Люцерн в Швейцария в ясните есенни дни. Слънцето караше косата на майка й да изглежда като златна. А Джени й разказваше за баща й. Парис беше тогава на осемнайсет години и едва тогава научи неговото име. Внезапното осъзнаване на факта, че баща й е международно известен не само с работата си и с филмите си, но също така и с репутацията си, че „прави“ звезди от красивите млади момичета — онези с плътните устни и големите гърди, с развяващите се коси и предизвикателните очи — мъж, чиято снимка тя и приятелките й от училище лепяха по стените, за когото мечтаеха и който участваше в сексуалните им фантазии, така я шокира, че тя замълча ужасена. Джени я беше погледнала разтревожена.

— Може би не трябваше да ти казвам името му — добави тя отчаяно. — Но вече си на осемнайсет, Парис. Не си ме питала за него, откакто беше на седем, но един ден ще искаш да узнаеш кой е баща ти и искам аз да съм тази, която ти казва името му. Ти си дете на страстта, Парис. Той никога не би могъл да бъде подходящ и безупречен баща. Това, че трябваше да бъда за теб и сестрите ти и двамата родители, ме прави по-добра майка, не мислиш ли? — Очите й бяха пълни с тъга. Джени винаги изпитваше нужда да бъде обичана, тя се нуждаеше от много любов — от приятели, от любовниците си и от дъщерите си.

Парис се мяташе неспокойно, изпънала тяло на велурената самолетна седалка, покрила очите си с мекото кафяво одеяло. Сега баща й беше женен за момиче, по-младо от Вени, петата му съпруга от редицата негови „звезди“. Парис не намираше причина да го потърси и да го уведоми за съществуването си. А сега, когато Джени беше мъртва, той никога нямаше да узнае. Съществуването й щеше да остане нейна тайна завинаги.

Амадео Витрази отново се появи в мислите й, бронзовото му тяло притиснато в нейното, сивата копринена рокля — захвърлена на пода.

— О, Джени, Джени — проплака Парис, когато сълзите най-после бликнаха, — аз те предадох. Ти не си отгледала дъщерите си, за да правят същото, което си правила и ти, за да стигнеш до успеха. — И все пак същата нужда беше там, същата, изпълнена с напрегнато очакване, увереност в собствения талант, същата изгаряща нужда да успее… — „Никога вече, Джени“ — закле се Парис. — „Ще използвам всички средства, честни и безчестни, за да успея, но никога вече няма да се продам.“

Мисълта й хрумна внезапно, изненада я. Но, разбира се, нямаше нужда отново да изпада в такава ситуация. Милионите на Джени сега бяха техни. Парис отново заплака.

 

 

Самолетът се носеше ниско над прашните предградия, като почти бръснеше върховете на палмите и лазурно сините плувни басейни, кръжеше като хищник над натоварената градска магистрала, докато най-сетне стигна крайната си цел и се приземи плавно на една от пистите на международното летище на Лос Анжелис. Също така плавно, той намали скоростта и се понесе към сградите, виждащи се в периметъра на летището.

Бяха си у дома.

Парис сграбчи дръжките на креслото. Беше нервна, защото предчувстваше какво ще се случи в следващите дни. Първо ще има следствие. А после — погребение. След това ще трябва да сложат в ред делата на Джени, служебни, както и лични, и, като най-голяма, тя беше длъжна да се погрижи за тях.

Индия й се усмихна уморено от предната седалка, яркият пуловер подчертаваше бледнината на лицето й и подутите й очи. Косата й като че ли беше загубила естествения си блясък и жизнеността си, къдрите й като че ли бяха залепнали за кожата на главата й. Този й вид напомняше на Парис за вида й, когато беше дете.

Като откопча колана, тя загрижено се огледа, за да види къде е Вени. Нейната руса коса беше рошава, клепачите й — подути и зачервени. Беше измила лицето си и, без грим, изглеждаше петнайсетгодишна и много уязвима.

— Вени. — Парис седна до нея и я прегърна през раменете, за да я успокои. — Знам, че няма да бъде лесно, но ще преминем и през това. Поне сме всички заедно. Дръж се, мила, скоро ще си бъдем у дома. Още докато изговаряше думите, осъзна, че лъже, без да иска. Не отиваха у дома. Отиваха в къщата на Фиц Макбейн. В сините очи на Венеция се четеше отчаяние. — Всичко ще бъде наред, ще видиш. — Парис се надяваше, че гласът й изразяваше повече увереност, отколкото тя изпитваше.

Побърза да бръкне чак до дъното на чантата си, за да намери черните очила — задължителен елемент от външността в Холивуд. За първи път разбираше защо е така. Ако никой не може да надникне поне в очите ти, то запазваш до известна степен неприкосновеността си.

Никоя от тях нямаше багаж, само дамски чантички, в които бяха сложили някои неща от първа необходимост в последния момент, затова лесно се справиха с формалностите в митницата и в емиграционните служби. Бяха напълно неподготвени за светлините и камерите, които ги чакаха в залата, за многобройните гласове, които викаха: „Погледнете насам, моля!“ или „Бихте ли казали на нашите зрители какво мислите за възможността Джени Хейвън да се е самоубила?“. Свиха, като от нападение, на вратата, заслепени от светкавиците, объркани от оживлението и шокирани от въпросите.

— Варвари! — изсъска Парис.

— Ние ще се погрижим за тях, мис. — Към двамата яки бодигарда се присъединиха още двама. Четиримата застанаха между тях и камерите. Хванаха се за ръце и всички затичаха, следвани от тълпата новинари. Успяха да се качат в чакащата ги лимузина. През нейните тъмни прозорци Парис продължаваше да вижда любопитните лица, блясъка на светкавиците. Огромният Мерцедес потегли плавно и остави тълпата зад себе си.

— Страхувам се, че ще ни последват, мис — каза, като да се извини, бодигардът. — А пред къщата ще има други. Но стената е висока, а къщата има електронна охранителна система. Ще се погрижим никой да не ви безпокои. Мистър Макбейн много настояваше за това.

— Благодарни сме на бога за твоя мистър Макбейн, Вени — каза Индия с треперещ глас. — Той беше единственият, който успя да предвиди какво ще се случи. Аз със сигурност никога не бих се сетила, че ще стане така. Ако с нас не беше охраната, щяхме да бъдем хванати в капан.

Венеция се замисли за Морган Макбейн — русата му коса, загорялото от слънцето лице. Струваше й се, че партито от миналата вечер е някъде много далеч в миналото. Гледаше през матовото стъкло познатата картина — будките за хамбургери, заведения за бързо хранене, в които се влиза с колата, евтините мотели и сондите за извличане на петрол, които винаги беше оприличавала на огромни уродливи скакалци. Вечерта, която беше започнала толкова обещаващо, се беше превърнала в кошмар с онова телефонно обаждане. Лидия и Роджър Ланкастър бяха поискали да дойдат с нея, но някак не й се струваше правилно да ги води — тях, които й бяха като втори родители — на погребението на майка си. Тя беше дъщеря на Джени Хейвън. И това щеше да е последният път, когато ще са заедно.

Лимузината с мълчаливите пътници в нея лесно изкачи хълма в края на булевард „Ла Синега“ зави наляво при светофара, тръгна на запад по „Сънсет“ мина покрай светеща реклама, уведомяваща за последните успехи на рока, за новите филми и за последните факти от живота на кинозвездите. Индия извърна поглед, когато минаха покрай зелените хълмове на Бевърли Хилс, където беше живяла Джени. Въпреки че те не прекарваха много време там, това все пак им беше дом. Там майка им устройваше партитата по случай рождените им дни, когато бяха деца, там Индия се връщаше с училищния автобус, когато учеше в местното училище, стиснала блокчето си за рисуване под мишница. Джени закачаше рисунките й на стената в кухнята; там водеше тя приятелките си, за да поплуват в басейна. Там прекарваха в началото и дългите летни ваканции — в къщата на брега в Малибу. Предполагаше, че и двете къщи ще бъдат продадени сега.

Дежурната охрана на Западната врата на „Бел Еър“ им махна да минат и голямата лимузина се изкачи с тихо ръмжене по хълма към голямата къща имение, която беше част от частния живот на Фиц Макбейн. Млад мъж ги чакаше на широките входни стъпала.

— Добър ден! — извика той. — Казвам се Боб Ронсън. Мистър Макбейн ме натовари да ви посрещна с „добре дошли“ в неговия дом. Ще бъда тук, за да се грижа за всичко вместо вас, така че, ако се нуждаете от нещо, каквото и да е, само кажете.

Ронсън беше един от няколкото млади мъже, наети от Фиц Макбейн — едновременно секретар, личен помощник и иконом, но готов на всяка цена да си пробие път нагоре в коя да е от многобройните и разнородни компании на Макбейн. Дори в това положение в къщата Макбейн даваше вечери само на най-обещаващите и най-амбициозните. Нямаше време за безхарактерни угодници. В неговия личен антураж нямаше място за посредственост.

Бялата къща беше тиха и слънчева. Венеция реши, че видът й е доста европейски. Избелели килими от Исхафан покриваха полираните дъски и един-единствен, но безценен и безсмъртен английски пейзаж красеше стените. Чифт гравирани огледала „Хепълуайт“ отразяваха вазите с цветя върху двете еднакви холови масички. Венеция инстинктивно наведе глава към жълтите рози и вдъхна познатия аромат.

— Прекрасно! — прошепна тя, като се питаше дали Фиц Макбейн не е избрал тези ароматни английски рози за всичките си къщи или пък тези са избрани, за да задоволят вкуса на младия мистър Ронсън.

В очите на Индия блестеше професионален интерес. Тя се стараеше само с един поглед да обхване цялата всекидневна, чиято дължина беше колкото ширината на къщата. Забеляза един ранен Пизаро и две картини на Моне по стените. По нейно мнение, без тях тази стая би попаднала в описанието „луксозен интериор в декораторски стил“, въпреки че самата тя се възхищаваше на цветовата гама от кремаво и масленожълто с няколко щрихи в тъмносиньо. „Трябва да запозная мистър Макбейн с Фабрицио Пароли“ — отбеляза си наум тя и излезе през широките френски прозорци на терасата. Зелената морава завършваше с лазурно син басейн, където мълчалив младеж, облечен в тениска и шорти, използваше дълъг кол, за да изследва дъното на басейна, което сигурно винаги беше безупречно чисто.

Ронсън ги преведе през моравата до една лятна постройка, която се състоеше от стая за преобличане и малък, но добре оборудван, гимнастически салон, както и от, както той им каза, любимата стая на Фиц Макбейн. Венеция веднага разбра защо тя му е любимата. В тази стая човек можеше да се отпусне. Да се свие на кълбо на някой от черните дивани в ръка с някоя от книгите, които заемаха множеството рафтове. Или просто да си лежи и да слуша музика от прекрасната и мощна хай-фи уредба.

— Коя е любимата музика на мистър Макбейн? — запита тя Ронсън, като прегледа заглавията, които варираха от Бах до Джордж Бенсън. От Вивалди до Рокси Мюзик, от Моцарт до Мотаун.

Боб Ронсън я погледна изненадано.

— Обикновено мистър Макбейн пуска такава музика, каквато гостите му предпочитат. Не знам какво слуша, когато е сам.

Венеция се замисли. Морган й беше казал, че много жени копнеят да си извоюват място в живота на баща му. Възможно ли е Фиц Макбейн често да остава сам? Чувстваше се странно, защото се намираше в дома на човек, за когото знаеше малко, а и никога не беше виждала. Спомни си, че беше виждала негови снимки във вестниците. А Морган й беше казал, че баща му не обича това, обича уединението и спокойствието. Сигурно изглежда малко като стареца от сериала „Далас“, реши тя, огромен и на средна възраст — фермер по душа, но облечен в костюм на бизнесмен.

Индия взе една щека за билярд и удари червената топка, като в същото време се наслаждаваше на викторианските лампи с абажури от плат.

— Тази стая е чудесна! — заяви тя. — Нека я направим своя главна квартира, докато сме тук.

— Аз съм съгласна. — Парис се изтегна на един от диваните. — Тук се чувствам като у дома си.

— Моля ви, разположете се така, като че ли наистина сте у дома си — каза Ронсън. — Тук никой няма да ви безпокои. Сега, ако сте готови, ще ви покажа вашите стаи. Сигурен съм, че искате да си починете.

Огромен мъжага от охранителната фирма на „Бел Еър“ ги чакаше в коридора. Като се изключеше пистолетът в кобура на хълбока му, той можеше да е близнак на бодигардовете, които ги бяха придружили дотук. Дали не ги отглеждаха специално за тази работа, запита се Парис, когато мъжът — със сериозно лице и с безкрайно уважение — ги информира, че цялата служба е нащрек и къщата ще бъде охранявана денонощно. Нямало защо да се тревожат заради фотографите, за папараците, които обикновено се катерят по дърветата, за да снимат през прозорците, нито за телевизионните камери и за драскачите на клюки, които дебнат край входната врата. Неговите хора щели да се погрижат за това.

— Е, това е истинско облекчение — каза Индия. Тя познаваше начините на действие на папараците достатъчно, за да знае, че дори едно кратко потапяне в басейна ще бъде заснето и над него вероятно ще пише: „Дъщерите на Джени Хейвън плуват под холивудската слънчева светлина, докато следствието разнищва причините за смъртта на майка им“. Да, това беше един прекрасен свят. А разследването щеше да се състои вдругиден. Тя с благодарност последва сестрите си в стаите, които понастоящем щяха да бъдат тяхно убежище.